Роден е през 1961 г. След завършване на Художествена гимназия в Казанлък се завръща във Варна. Първите му художествени изяви са край брега на морето, някои от пластиките му все още могат да се видят в курорта Златни пясъци. Работи в областта на концептуалното изкуство. През последните две години голяма част от изявите му са свързани с дейността на клуб “Вар(т)на”.

Във Варна е правил самостоятелна изложба в галерия “Тед”. През 1990 г. участва със серия фотоколажни автопортрети “Годишните времена” в колекция съвременно българско изкуство, представена в САЩ. Следващата година негови обекти са показани в Торонто. През 1998 г. е един от шестимата автори, включени в кураторския проект на Пламена Рачева “Лабиринт”, представен на международното триенале на графиката в Прага и удостоен със специална награда. Миналата година негови творби бяха показани в Рига в избрана колекция “Съвременно българско изкуство” наред с творби на Димитрина Севова, Правдолюб Иванов и др.

Тази година Цветан Кръстев бе българският участник в международното биенале на изкуствата в Алборг, Дания наред с още 25 художници от всички побратимени на Алборг градове. Там той се представи с обекти и осъществи две акции - “Вятър” и “Приобщаване на Черно море към световния океан”.

- Считаш ли, че участието ти на биеналето в Алборг е нова стъпка в работата ти като художник?

- Аз съм художник, който трудно маркира конкретно следващите си стъпки. От гледна точка на това, че е международно участие, може би наистина е някаква не нова, но поредна стъпка, но за самия мен е по-скоро обобщение на работата ми през последните няколко години.

- Какви са впечатленията ти от фестивала?

- Макар че участваха доста художници от цял свят, не съм особено впечатлен от нивото като цяло. В Алборг имаше дори представители от Исландия и Китай. Такива прояви са интересни по-скоро от гледна точка на контакта, който се осъществява. Работеше се под формата на уъркшоп, ателиетата бяха разположени в центъра на града и организацията бе перфектна. По реакциите на колегите си съдя, че работите ми бяха много добре приети и разбрани. Освен с двата проекта - “Вятър” и “Приобщаване на Черно море към световния океан”, се представих и с обекти, придружени с концепциите ми в писмен вид.

- Считаш ли, че избраната на биеналето тема “Мир и свобода”, е адекватна на нашето съвремие?

- Всяка зададена тема не дава свобода, а напротив, я отнема, дори и когато думата “свобода” е включена в мотото. Самата тема присъстваше малко в работите. Считам, че колективно зададените теми ги изваждат от контекста им. Но свободата е нещо много лично и е преди всичко състояние на духа. Тя не е нещо, което се дава, воюва или защитава.

- Една от идеите ти бе да представиш в Алборг и проекта си “Моят персонален остров”...

- За съжаление нямаше природна даденост за това, иначе организаторите имаха желание да го осъществя. За този проект се нуждая от плитчина в морето, където да направя собствения си остров, трупайки камъни. Но през Алборг минава само канал. Този проект е частично реализиран в Черно море преди 4 години, ако имам възможност, бих го осъществил отново.

- Винаги си казвал, че не обичаш да оставяш следи след себе си. В този дух е и една част от нещата, които правиш...

- В кръга на шегата мога да кажа, че сигурно имам амплоа на престъпник... Всеки човек, дори и да не е творец, оставя някакви следи след себе си. На мен ми се ще следите, които аз оставям с изкуството си, да са невидими, на подсъзнателно ниво, по-дългосрочни като внушение. В този смисъл материално оставените следи винаги са подложени на въздействието на времето. Информацията протича по неведоми пътища, нея  я има, тя не се поддава на промените във времето, друг е въпросът, че не всеки има сетива, за да я улови. Това е по-важно за мен. В този дух бе миналогодишната ми работа в музей “Георги Велчев” в рамките на изложбата на клуб “Вар(т)на”. Тя дори остана повече, отколкото си мислех. Върху стената, която аз изрисувах, е имало бръшлян, който впоследствие е бил изкоренен. Аз исках да маркирам именно тези невидими белези от някога живия бръшлян.

- Можеш ли да определиш тогава част от работата си с думата “маркиране”?

- Да, може, но това бе по-характерно за един по-ранен етап от творчеството ми, когато исках да маркирам невидимите връзки, по които протича информацията. Сега все повече ми се иска работите ми да останат на границата на доловимото и материалното в момента, когато то се дематериализира. Такъв е проектът ми “Вятър”, с който участвах в Алборг. Той няма веществени и материални измерения. Идеята е да се съберат глухарчета от България и да се разпръснат по света. В Алборг за първи път ги разпръснах лично, досега съм изпращал глухарчета по света с посредници. Проектът е отворен като време и пространство. Такъв е и проектът ми “Приобщаване на Черно море към световния океан”.

- Считаш ли, че художникът, който прави концептуално изкуство, трябва да обяснява работите си на зрителя?

- Концептуалнто изкуство е част от визуалната сфера, следователно би трябвало да е недопустимо да обясняваш, би трябвало средствата, с които боравим, да са универсални и общочовешки и да не е нужен техният превод. За съжаление се налага да се обяснява, но това може би е необходимото зло, защото именно нуждата от обяснения е една от причините да се зароди концептуалното изкуство, тъй като при него е водеща идеята. Присъствието или отсъствието на визията не е определящо. В много от работите си аз се мъча да забравя, че съм художник, че мога да рисувам и да се освободя от това бреме.

- Доколко е бреме да си художник?

- Дотолкова, доколкото можеш така да затънеш в професионализма, че да забравиш да мислиш, да тиражираш определен тип естетика, която си налучкал и да заблуждаваш и себе си, и зрителя. Ние се променяме във всеки един момент. Основният мотив на твореца трябва да бъде да отразява моментното състояние - своето и на обществото, но освободено от злободневността и сведено до изначалното и универсалното. В почти всичките си работни аз залагам на импулса, но те са плод и на някакви натрупвания.

- Коя е твоята провокация?

- Всичко може да бъде провокация. На мен ми се иска да черпя от света около мен и не да го променям, а да вляза в хармония с него и по някакъв начин да овеществя връзката между мен и света.

- Луис Бунюел се е страхувал, че инстинктивната и чиста първоначална идея неминуемо се изгубва в процеса на работата...

- Сюрреализмът, чийто представител е Бунюел, ми допада с това, че той залага на подсъзнателни внушения, а не на преки интервенции върху човешката психика. Той е един от любимите ми режисьори. Харесвам още Тарковски, Микеланжело Антониони, Михалков, Фелини.

- А оттук нататък...

- За съжаление в последно време констатирам, че работя по някакъв повод. С носталгия си спомням времето, когато работех единствено за удоволствие, а нещата ми оставаха незабелязани - от критици, от зрители. Тогава това ми беше и целта. Дълги години работех анонимно. Мога да кажа, че една от причините да се насоча към концептуализма, е доста тривиална  и злободневна - нямах ателие. Така реших да правя изкуство навсякъде, където мога. А след като вече си познал свободата на откритото пространство, никога няма да се затвориш отново в ателие.

- Би ли дал дефиниция за “изкуство”.

- През цялото време си задавам този въпрос и с работите си се мъча да освободя правенето на изкуство от понятийни определения. Понятията обезсмислят.

Проектът “Вятър” стартира през 1997 г. на симпозиум по скулптура с нетрадционни материали, проведен на Златни пясъци. Акцията се състои в събирането на семена от глухарчета в България и разпръскването им по различни точки на земята. В природата разпространението на глухарчета става чрез вятъра, а в случая - от човека чрез конвенционалните комуникативни и транспортни средства. Творбата ми е призив към човечеството да използва природните закони в опитите си за глобализация на света. Светът е единен и неделим. Информацията се пренася по неведоми пътища от единия край на земята до другия - чрез вятъра, по въздуха, чрез кръговрата на водата, от птиците и може би на последно място от човека. Пренасянето на информация и глобализацията съвсем не са човешки патент. Откриването на Америка не е променило света заради сблъсъка на двете различни цивилизации, а чрез пренасянета на непознатите за Стария свят растения - царевицата, картофите, доматите, фасула и др. са променили поминъка и икономиката на Европа. Но влиянието е било двупосочно. Конете стават за индианците неразделна част от живота им, коприната, пренесена от Азия, става основен белег, различаващ европейската аристокрация от простолюдието. Овцете пряко и косвено са повлияил върху облика на Австралия. Тези факти са въздействали върху човека не на битово ниво, а на подсъзнателно, интуитивно и химично. Животните имат родова памет. Конете пазят спомен от времето, когато са били кентаври, затова ииндианците са ги приемали за митични същества. Овцете, пренесени от Австралия, са носели в себе си страха от вълците и механично са го прехвърлили върху дивото куче Динго, стимулирайки в него вълчата, а не кучешката му природа. Растенията имат визуална памет. Светлината е най-важният фактор за вегетирането им. Светлочувствителните молекули на хлорофила са основа, върху която се записва информация чрез светлината. На молекулярно ниво в семената на всяко едно глухарче е заложена информация, че то е расло до определено дърво, че в даден момент е валял дъжд, прелетяла е пеперуда или е преминал човек. Семената на растенията са своеобразна банка с генетична и житейска информация. Пренесени от едно място на друго те пренасят и визията за другата действителност. Именно този непрекъснат обмен на информация, а не преодоляването на измислени граници като опитите за политически, обществено-икономически и културни контакти, правят света единен и неделим.

Статия на Елена Владова за художника (2001) >>>
Лора Попова за Цветан Кръстев >>>