Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОДЕРНАТА ИСТОРИОГРАФИЯ И ЛИТЕРАТУРНАТА ИСТОРИЯ

Албена Вачева

web

Текстът, представен под това заглавие, е замислен като теоретичен жест, имащ за цел да посочи някои от характеристиките на българската литературна историография в епохата на модерността, разчетени през постмодерните аналитични практики. Основната теза е свързана с въпроса за модерните хипостази на колективната памет, която се основава на модерното писано слово, “надмогвайки” локалните измерения на традиционния културен код и език. По този начин изследването “разчита” литературно-историческите съчинения като набор от литературоведски практики, експлицитно и имплицитно отразяващи както естетически и жанрови търсения, така и културни и дори политически идеологически програми в контекста на динамиката национално/световно. За основа на разсъжденията настоящият анализ взема една задочна дискусия, разглеждаща проблемите на сравнителното литературознание и световната литература. В този контекст националните литературно-историографски изследвания (в конкретния случай - няколко литературно-исторически текста, публикувани в края на ХІХ век) могат да бъдат разгледани като знание и тип памет-за-себе-си. През тази призма литературната историография става част от по-голямата културна програма на нацията и се вписва, с оглед на модерната визия за национално-консолидираща роля на културата, в изграждането на “високия ред” на символните норми на всяка една нация. Като взема под внимание съвременните теоретически търсения, насочени към изследването на историческите и литературните кодифициращи норми и идеологически програми, анализът има за цел да проблематизира онзи ред от предизвикателства, който е свидетелство за наличното напрежение по отношение именно на идентификационния характер на този тип знание и памет. Както и да чете критически методологията и литературоведския инструментариум, спомогнали формирането на този тип знание.

* * *

“Литературата и писането, при все че са очевидно свързани, не са синоними” - се твърди в речниковата статия История на литературата на една от най-големите електронни литературни енциклопедии (Уикипедия 2004). Наред с очертаното различие, авторите на статията изтъкват още една причина, поради която е невъзможно да се създаде единна всеобща литературна история (в световен мащаб): поради унищожени, изчезнали или незапазени до днес текстове и дори цели култури. Разчетени през призмата на изследването на Кейт Маккинтърф (2003: 225) и Боян Ничев (1986), твърденията в енциклопедията показват само следствието, а не причините, породили трудностите при изработването на такава обща история. В опита си да дефинира и разграничи двете значещи повече за Западното, отколкото за българското литературознание понятия - сравнително литературознание и световна литература, които към днешна дата са същностни в дебата за такъв тип исторически прочит на художественото наследство, Маккинтърф стига до интересното наблюдение за мястото, ролята и дори за употребата на културата и културните артефакти (в това число и литературните) при конструирането на идеологическия код на националните държави. Онова, което провокира включването на статията на Маккинтърф в настоящия анализ е акцентът върху предизвикателството, което предполагат съвременните глобализационни процеси пред всички онези взаимовръзки между литературната история и механизмите на изграждане на националната идентичност, прочетено през изследванията на Бенедикт Андерсън за “въобразените общности” и на Хоми Баба за “нарацията”. Изследванията на Боян Ничев, от своя страна, дискутират идентични проблеми, но в различен контекст, резултат не толкова от географски и идеологически, а по-скоро от методологически и парадигмални различия. По тази причина смятам, че съпоставителното им разглеждане в рамките на един задочен диалог би бил плодотворен с оглед подновяване на дебата за движещите механизми на модерната литературна историография.

Терминологични въпросителни

Преди да обърна внимание на този въпрос обаче, ще си позволя да се спра, с риск да изпадна в ненужна обстоятелственост, на мотивите, които изтъква и изследователката за съществуващото терминологично (и не само) разграничение, предвид на факта, че преводът на двете понятия от английски на български език предполага възможността да бъдат представени като разнородови. Като разглежда историята на дебата, според която и защитниците на сравнително литературознание, и привържениците на световна литература, вземат за изходна база Weltliterature на Гьоте, Маккинтърф споделя наблюдението, че един от основните въпроси е този за “напрежението между национални и космополитни интереси” (Маккинтърф 2003: 225). И още, ако Гьоте е, който акцентира на продуктивните възможности на една международна общност от писатели и читатели (при все че е напълно наясно със силата на националните тенденции и традиции), Шлегел е, който според визираната статия, насочва по-категорично вниманието към националните особености и характер на литературата. От днешна гледна точка разбиранията на Гьоте за световна литература биха могли да бъдат разчетени през призмата не на онова, което разрушава границите и формира някаква имагинерна световна идентичност, а по-скоро на това, което изгражда отношения на взаимодействие през съществуващите граници, формирайки различни по своя характер контактни зони. (Казвам това, независимо от уточнението, което прави Б. Ничев (1986: 22), че, визирайки културни и художествени взаимоотношения в рамките на западноевропейския ареал, Гьоте има предвид една по своя характер “регионална литература, която най-често се отъждествява с литературния европеизъм”. (Калк. на автора - Б. Н.) Тук пък, от своя страна, търси своите основания и мотивации съвременното сравнителното литературознание, поставяйки акцент върху проблемните в идеологическо отношение литературоведски полета.1

В изследването си “Основи на сравнителното литературознание” Боян Ничев изтъква, че “разширяването на понятието световна литература до реалните му мащаби изисква не само включване на редица нови (обикновено слабо изучени или неизучени) литератури, но и осмислянето на целия тоя материал като единен процес”. И още: “обстоятелството, че той продължава да стои до голяма степен научно необработен, значително усложнява проблемите на сравнителното литературознание и превръщането на понятието световна литература от абстракция, от работна хипотеза, в реална основна литературно-историческа категория” (1986: 19).

Казаното от Ничев предизвиква интерес и заслужава да му бъде отделено по-специално внимание. Преди това, за да представя в по-голяма пълнота идеята на изследователя, ще добавя, че неравномерността в обработката и изучаването на този материал той вижда като един от основните фактори, който поддържа европоцентризма и неговото “контрабандиране в литературната практика” (1986: 19). Терминът контрабандиране звучи още по-категорично заплашително, ако се “преведе” на осъвременен литературоведски език чрез понятието колонизиране - литературно и културно (тъй като носи в себе си и известни идеологически (политически) инвенции, завещани на литературната наука от времето на модерния историцизъм, успял да обедини голяма част от отделно съществуващи литературоведски идеи и възгледи, поставяйки ги под общия знаменател на “културното развитие на нацията” и подчинявайки ги на възгледите за прогреса). В този ред на мисли, онова, което има значение за настоящото изследване, е въпросът за включеността на литературата в процесите на изграждане на високия код на националната култура, услужвайки си с мощния идеологически апарат на модерната историография. Съпътстващ предходния е и въпросът дали канонизираният корпус от текстове и съпътстващият го “национален пантеон” от имена са онзи единствено възможен механизъм, чрез който всяка една отделно взета литература би могла да стане част от световната литература?

Движейки се в логиката на разсъждения на Боян Ничев, може да се каже, че той разглежда сравнителното литературознание като своеобразен методологически инструмент за изучаването/създаването на световната литература. Инструмент, посредством който може да се анализира една вече създадена и формирана въз основа на националната историография художествена структура, която, както подчертава авторът, сама по себе си е достатъчно динамична и променлива. Или - по друг начин - “самопознанието на литературата, нейната вътрешна мяра, идеята за континуитет и традиция” се оставят на “националната литературна история”, тъй като “не от тях се интересува сравнителното литературознание” (Ничев 1986: 24). Това обаче, трябва да се отбележи, поставя знак, ако не за пълно, то поне за приблизително равенство между онези механизми, които стоят в основата на изграждането на световната литература и онези, които предопределят формирането на националния литературен канон (при Ничев - класика). Ясно се вижда, че акцентът е поставен върху писаното слово.

Връщайки се към упоменатото изследване на Маккинтърф, ще добавя, че, опирайки се на постиженията на литературните изследвания, очертали облика на определения като постколониален период в литературознанието, авторката прави нов прочит на литературно-историческите изследвания и отчита засилен изследователски интерес по отношение на въпроса за възможностите на една национална литература да влияе върху друга. Изводът, който може да се направи въз основа анализа на Маккинтърф е, че в епохата на модерността литературознанието формира и става подвластно на своеобразна еволюционистка рефлексия по отношение на литературното и културното развитие, което се изразява в схващането за цивилизоване на народите, осъществявано посредством контакта между по-развитите и по-изостаналите в културно отношение народи. Казано по друг начин, създаването на единна литературна кодифицираща норма в епохата на модерността става част от историзираното мислене на нацията за себе си като за част от света, а литературата се възприема като един от нейните приноси в световното културно и духовно наследство. Като нейно легитимационно условие, по думите на Кьосев (1999: 30). (Което неминуемо оказва влияние върху методите на сравнителното литературознание.)

Идеологични програми

Казаното дотук съдържа поне два елемента, определящи характера на модерната литературна историография, които предполагат продължаване и развиване на дебата - идеологически, единият, и методологически - вторият.

Това, че еволюционисткият подход съдържа в себе си мощни идеологически импулси не е нито ново, нито оригинално твърдение. Една от причините, която може да бъде изтъкната като мотивираща наличието на подобни импулси, доверявайки се на Яус (1998: 8-9), е модерното “неограничено акумулиране на историческо знание”, утвърдило и едновременно с това - утвърждаващо се чрез историко-филологическия подход2 за усвояването на знанието. Неговата нормативност пък се гарантира от университета и типа (експертна, специализирана) организация на знанието, която подобна институционализирана структура предполага3. В резултат на това литературната история (в този контекст - частен случай на историята на изкуствата въобще) се случва като проекция на възможността да бъде “история на произведенията и техните автори” (Яус 1998: 13), изразявайки по този начин тежненията на диахронния прочит, който модерната позитивистична визия формира при определяне мястото на художественото произведение в изграждащата се като национална (надлокална, уединяваща) художествена традиция. Извън тази широка, условно казано - културологична рамка, в тясно методологичен аспект това изгражда литературно-историческите съчинения като историзиран прочит на художествените артефакти, търсейки и акцентирайки върху сблъсъка и взаимовръзките между новото и старото, в това число както по отношение на жанровите норми, така и с оглед на естетическите напрежения4. Казано иначе, с оглед на методологията, модерната литературна история залага основно върху фигурата на автора (с акцент върху избрани моменти от неговата биография) и мястото му за разбирането на смисловите конотации на (писмения) текст(а)5.

По отношение на зависимостта метод/идеология бих се позовала и на схващането на Димитър Камбуров, според когото литературната история съдържа в себе си “предзаявеното схващане на историята като пораждащ процес, на историята като темпорална йерархия, напомняща родителска структура, при която миналото е като предходник, зачезващ в мига на непосредственото настояще, бъдещето, способно на свой ред да повтори същия пораждащ процес” (Камбуров 1998: 218). Интерпретирайки казаното, може да се заключи, че литературната история е, която има възможността и задачата да създаде паметта за миналото, знаейки настоящето. По този начин историографията успява да подреди миналото, изграждайки сложна поредица от хронологично и йерархично систематизирани художествени артефакти. Знанието за тази системност, от своя страна, се трансформира в литературната памет за това минало, важен идентификационен елемент в настоящето. С други думи, литературната история не представя описание в застинал вид на наследството от миналото, а е динамична ценностна кореспонденция между това минало и настоящето; процес на контекстуална валидизация, който в една или друга степен се предопределя от културния и лингвистичния контекст, знанието и епистемологичните възможности на науката, в които се ситуира животът на литературния историк (Валдес и Хътчън 1994). В това се изразява динамиката и промените в отношение към класиката (в националните й измерения), за които говори и Ничев.

Прочитът на изследователските практики, залегнали в литературно-историческите съчинения от края на ХІХ век, визиращи процесите в българската художественост, дава основание да се твърди, че идеологическите тенденции, които отразяват първите истории на българската литература се запазват (в основни линии) и в по-късните съчинения (до 1947 година6, когато започва да излиза от печат тритомната “Българска литература. Основни въпроси”7). Разбира се, трябва да бъдат отчетени методологическите особености, които започват да се открояват все по-категорично с “прелома към автономизиране на литературата” и въвеждането на “нови норми за литературност”, свързани, по великолепното изследване на Димитър Кръстев, с отграничаването на социолектите, което пък, от своя страна, е резултат от “усиленото самоосъзнаване на българската литература” (Кръстев 2003: 418-448). Тези процеси водят началото си от средата на 90-те години на ХІХ век и неизбежно рефлектират върху начините, по които литературната историография кореспондира с идеологемните конструкти на “големия наратив” на нацията, който трябва да бъде релевантен на този на останалите нации.

Литературната историография в лицето на едни от най-ранните си български образци най-ясно показва тясната връзка между изграждащата се национална културна идеологическа платформа и литературно-изследователския инструментариум. За илюстрация ще се позова на мненията на Александър Теодоров-Балан и Димитър Маринов, чиито съчинения са едни от първите, които се определят като литературно-исторически.

В предговора към своето “Кратко ръководство” Балан пише: “Какви произведения заключава словесността или литературата на един народ, какви културни потреби се е стремил той да задоволи с тях и до какво развитие е успял така да достигне - това разглежда и обяснява историята на словесността” (Балан 1896: 6). И още по-категорично - Балан определя полето на българската литература като тип наратив (етноложки според днешно определение), който разказва за “културната деятелност на българския дух” и народ, който живее извън пределите на Княжество България, в области, “подвластни на Турция, Румъния, Сърбия, Русия и Австрия” (Балан 1896: 6).

Като споделя, че “историята на литературата излага само един клон от народния живот - умствения”, Димитър Маринов започва своята история на българската литература с представяне на “географическото положение и етнографическите особености на българския народ” (Маринов 1887: 10). Определяйки една етнично и културно маркирана географска територия, опитът на Маринов да “изложи в исторически ред и в цялост всички книжевни дела и трудове” е един от първите, който става част от големия наратив за модерната нация. Обръщането към миналото не се свежда само до изреждане на литературно-исторически факти, както отбелязват по-късно и други автори на исторически съчинения, а по-скоро е един от механизмите за изграждане на общата био(гео)графия на нацията. Националното е, чийто прочит не може (и не бива) да бъде затворен и стеснен до политическите граници на държавата, а се представя като значително по-широк и по-обхватен - като базиран върху културата. Тя, държавата, с целия си институционален потенциал, е само част от всичко онова, което “българският дух” (ако използвам изразните средства на визираните автори) и неговите рефлексии в културата на етническата група, успяват да постигнат. В този ред на мисли първите литературно-исторически съчинения в България припознават локалните проявления не толкова в тяхната специфика и уникалност (и не заради тях), колкото през стандартизиращата призма на идеята за единство в рамките на нацията. Нацията е, която кореспондира с нациите равностойно, казано без претенция за оригиналност. Задачата й да създаде език, който да съумее да осъвмести националното (като колективно културно-историческо надлокално знание), от една страна, и индивидуалното (като възможност за избор на идентичност в рамките на колективното), от друга, е основната идеологическа платформа на тази стандартизация. В това число, прилагайки и уединяващи кодифициращи програми спрямо естествения език. Позоваването на Люк в случая би илюстрирало казаното: “Създавайки своите модуси на суверенитет и модерност, структурите на националната държава [...] налагат дисциплинарна нормализация, кореняща се в модерните теории на писаното (формално) знание, общата (национална) култура, всеобщите (държавни) интереси и вечните (абстрактно-исторически) въпроси” (Люк 2004: 140).

***

Ако след всичко, отново се върна на речниковата статия в енциклопедия Уикипедия, в казаното за трудността при създаването на световна история на литературата може да бъде открито модерното тежнение към стандартизация, чрез която държавата със своите институции оперира с идеята за нация. Своеобразен култ, основан на възможностите на писмото, чрез което нацията задава нормите в знанието за себе си и прави опит да преформатира идеологически програми на наследените кодове на културата. Историите на националните литератури могат да бъдат припознати като част от този процес на стандартизация, доколкото участват във формирането на идейните и художествените “върхове” на националната литература.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Държа да отбележа, че това е един тясно специализиран дебат, навлизането в детайлите на който изисква проучвания на традициите на тези две литературно-изследователски и методологически програми. Този въпрос би могъл да се усложни допълнително, ако бъде поместен в контекста на дебата за националните приноси в т.нар. световна литература и свързания с него проблем за изследователския инструментариум, способен да определи значимостта на една или друга национална литература за световното литературно наследство и развитие. И да се очертае като невъзможен за разрешаване, дължа това уточнение, при “втвърденото” отстояване на една или друга псевдолитературоведска (а по своята същност идеологическа концепция) за значимостта/незначителността на тези национални приноси; позиции, които, обективно погледнато, не са нищо различно от една закъсняла рефлексия на модерните историцизъм и еволюционизъм. Самият Ничев споделя подобно наблюдение: “...историята на сравнителното литературознание като наука всъщност е история на пренасянето на акцента от единия към другия член на тая [национално - интернационално] опозиция (Ничев 1986: 18). [обратно]

2. Ако се доверим на Трендафилов в анализа му на подходите, формиращи “високата” норма на литературната класика, този подход е преди всичко исторически, след това езиково-нормативен и накрая - художествено еманципаторски: “В рамките на този тематичен регламент литературата е класика от трети разред. От втори е езикът, а от първи - истинската класика, историята.” (Трендафилов 2003: 484). [обратно]

3. Този въпрос получава своята интересна и провокативна интерпретация в изследването на Александър Кьосев “Университетът между фактите и нормите”. Без да навлизам в детайли, ще отбележа една от основните инвенции на автора, която засяга философията на отсъствието-на-философия, казано метафорично, в българския университет: “Българският университет възниква като “наш” университет, за да запълни едно болезнено отсъствие. […] Подобен патриотично-цивилизационен “попълващ” патос калкира институциите, включително университетската, по престижни чужди образци - не заради науката-космос-истина, а заради националния престиж...” (Кьосев 2000: 347). Позволих си да се позова именно на този цитат, защото ясно показва един от възможните начини, по които Университетът може да срещне различни по тип модерни философии. Държа да подчертая, че това не му отнема възможността да бъде припознат като средище на експертно знание (университетът е една от най-ярко изразените реализации на модерната идея за експертна специализация), а само спомага разбирането на механизмите, по които експертното знание в областта на хуманитарните и социалните науки може да участва в изграждането на една по-голяма национална програма. [обратно]

4. Повече за това и за двата типа историографски съчинения (академично и акратическо), трасирали пътя на модерното литературознание вж. Кръстев (2003: 416-448) и цитираната библиография. Интерес в случая представлява и схващането на Владимир Трендафилов, според което “класиката е изначален формат на нашето литературно поле. Създаването й - продължава авторът - върви по петите на нацията и държавата” (Трендафилов 2003: 483). Ако се приеме, в един по-широк формат, че литературната история е един от механизмите на легитимирането на класиката, нейното експертно припознаване, може да се приеме казаното от Трендафилов, но с уговорката, че става дума не за “нашето литературно поле”, а за литературното поле като такова. В този смисъл литературната история е един от продуктите на модерната нация, на специализацията и експертното знание, от което тя се нуждае, за да идентифицира себе си като колектив, от една страна, и, от друга - да оцени себе си спрямо подобните й (предимно европейските нации) в синхронен план. Доверявайки се на едно проучване, имащо за обект литературознанието във Франция и САЩ например, може да се направи изводът, че въпросът за националните измерения на литературния канон и ролята на литературната историография (и в частност на литературните истории) за неговото формиране, е дотолкова значим, че все повече изследователи се насочват критически към него. Интерес в това съпоставително изследване представлява фактът, че във Франция се наблюдава засилване на опитите за съхраняване на националния литературен канон (за разлика от американските изследвания, където авторитетът на канона е значително уронен), наличност, която представлява интелектуална ниша с легитимиращ експертността в образованието характер (Дюел 44-77). [обратно]

5. Този подход, според Яус (1998: 28-29) заимства логиката си от историята, свеждайки се до “общо наблюдение върху духа на времето и политическите тенденции на епохата”. По-горе в текста стана дума за т.нар. постколониален период в изследванията на литературата. Тук е мястото да уточня, че от гледна точка на методологията става дума за нов прочит, който води началото си от седемдесетте години на ХХ век (и почти съвпада по време със засилването на интереса към модерността като епоха; съвпадение важно дотолкова, доколкото спомага критическото усъмняване в литературоведските идеи, завещани от “Нова критика” и кореспондиращи с формалисткия прочит на художествените артефакти, както и към идеологическата мотивация на модерния историцизъм като цяло) и отразява трансформациите по отношение на историзма в литературните изследвания, настъпили в резултат на “обрата, извършен от рецептивната естетика [...] процес, [който] протича под знака на едно преформулиране на историческо-времевото осъзнаване на литературата, основано на историята на въздействието противопоставяне на дисконтинуитет и континуитет” (Кулчар-Сабо 2004). Имайки предвид казаното, може да се заключи, че промяната в методологическия инструментариум създава напрежение в полето на идеологическата платформа на литературно-историографските съчинения. Задължителна последица от което не е освободен от идеология прочит. Една от възможните посоки на развитие на изследователските парадигми в резултат на критическия прочит на модерния историцизъм, е налагане на идеологизиран прочит на проблема за другостта например, както отбелязва Маккинтърф (2003: 235-36). [обратно]

6. Изкушавам се да кажа “и след това”, но само като хипотеза - с категоричната уговорка, че подобно твърдение се нуждае от задълбочени изследвания, които да я аргументират. [обратно]

7. Излизането на тази литературна история (“пръв опит [...] да се осветлят от гледище на съвременната прогресивна наука [...] основни въпроси от българската литература”) е предшествано от продължила почти три години ревизия на съществуващите исторически трудове, които са обявени за споделящи “идеалистически мироглед” и по тази причина са ненаучни и еклектични. Тяхната поява се обяснява с комерсиализация на авторите (които издават под давление на книжния пазар в България), а застъпваните в тях схващания се определят като повлияни от “някои обществено-идеологични причини” (Делчев 1944: 3). В изданието от 1947 г. се посочват “слабостите на буржоазната наука”, която издига в култ писателя, като по този начин откъсва художественото творчество от живота. Това кара съставителите да се заемат със задачата да изяснят прогресивната роля на литературата, която трябва не просто да бъде художествено отражение на действителността, а действен фактор за преобразуване на същата тази действителност; да стане част от идеологическата надстройка на обществото (Веселинов и кол. 1947: 10). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Балан 1896: Балан, Александър Теодоров. Българска литература. Кратко ръководство за средни и специални училища. Пловдив, 1896.

Валдес, Хътчън 1994: Valdés, Mario and Hutcheon, Linda. Rethinking Literary History - Comparatively. // American Council of Learned Societies. Occasional Paper № 27 <http://www.acls.org/op27.htm> (30.08.2005).

Веселинов и кол. 1947: Веселинов, Георги. Българска литература. Основни въпроси (в три тома). София, 1947.

Делчев 1944: Делчев, Борис. Литературна лъженаука. // Литературен фронт, бр. 6, 03.11.1944, с. 3.

Дюел 2004: Дьюелл, Джейсон. Определение литературного: интеллектуальные границы во французских и американских исследованиях литературы. // Новое литературное обозрение, № 67, 2004, с. 44-77.

Камбуров 1998: Камбуров, Димитър. Канон-ефектът. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. Съст. А. Кьосев. София: ИК “Александър Панов”, 1998, 195-232.

Кръстев 2003: Кръстев, Димитър. Канон и/или агон. Литературно-историческите (ре)конструкции. // Култура и критика. Ч. 3: Краят на модерността. Съст. А. Вачева, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 416-448. Също: Култура и критика. Ч. 3: Краят на модерността. Съст. А. Вачева, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 23.04.2003 <https://liternet.bg/publish8/dkrystev/kanon.htm> (30.08.2005).

Кулчар-Сабо 2004: Кулчар-Сабо, Ерньо. Субект и езиковост. “Късно-модерната” парадигма и контурите на една интегративна история на литературната модерност. Превод: Борис Минков. 21.06.2004 <http://grosnipelikani.com/modules.php?name=News&file=magazine&sid=124> (30.08.2005).

Кьосев 1999: Кьосев, Александър. Позитивизъм, романтически метафори, институционални метафизики. Учебниците по литературна история и конструирането на националната идентичност. // Литературна мисъл, 1999, № 2, 29-38.

Кьосев 2000: Кьосев, Александър. Университетът между фактите и нормите. // Критика и хуманизъм, 2000, № 1. Цитирано по: Кьосев, Александър. Университетът между фактите и нормите. // Нова публичност. Българските дебати (2000). Съст. Б. Златанов. София: Център за изкуства “Сорос”, 2000, с. 332-356.

Люк 2004: Люк, Тимоти. Новият световен ред или неосветовните редове: власт, политика и идеология в световните глокалности. // Глобални модерности. Съст. М. Федърстоун, С. Лаш, Р. Робертсън. София: Критика и хуманизъм, 2004, с. 134-55.

Маккинтърф 2003: McInturff, Kate. The Uses and Abuses of World Literature. // The Journal of American Culture, 2003, Vol. 26, № 2, рр. 224-236.

Маринов 1887: Маринов, Димитър. История на българската литература. Пловдив, 1887.

Ничев 1986: Ничев, Боян. Основи на сравнителното литературознание. София: Наука и изкуство, 1986.

Трендафилов 2003: Трендафилов, Владимир. Класиката като вид излишък. // Култура и критика. Ч. 3: Краят на модерността. Съст. А. Вачева, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 479-490. Също: Култура и критика. Ч. 3: Краят на модерността. Съст. А. Вачева, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 07.05.2003 <https://liternet.bg/publish8/vtrendafilov/klasikata.htm> (30.08.2005).

Уикипедия 2004: Wikipedia. History of Literature. 04.01.2005 <http://en.wikipedia.org/wiki/Literary_history> (30.08.2005).

Яус 1998: Яус, Ханс Роберт. Исторически опит и литературна херменевтика. Съст. Ангел В. Ангелов. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 1998.

 

 

© Албена Вачева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.08.2005, № 8 (69)

Други публикации:
Език и литература, 2005, № 1-2, с. 192-200.