Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КЛАСИКАТА КАТО ВИД ИЗЛИШЪК

Владимир Трендафилов

web | Култура и критика. Ч. III.

1.

В една неотдавнашна статия1 аргументирах тезата, че масовата литература, каквото и впечатление да създава с това или онова заглавие, демонстрира развит тип организация на литературното поле. У нас, продължава тезата, имаме недостиг на такава организация и затова масовата литература уж присъства в част от периодите на книжнината ни, но присъствието й не е съвсем изразено. И тук идва едно интересно за мен следствие: би ли могло да се каже, че именно поради лошата организация на полето й, българската литература/култура битува в една, уви, неизбежна класичност?

Под "лоша" или "недоразвита" в случая следва да се разбира "комуникативно лоша" или "комуникативно недоразвита", т.е. не "хаотична", а по-скоро обратното - "рестриктивна", "неоптимизирана". Следите са очевидни дори днес. Публичното ни пространство е пропито с класика. Централните ежедневници поддържат в себе си солидно литературно присъствие, което, освен конкретна продукция от лирика, разкази и есеистичен морал, всяка година излъчва и траен дебат (може би най-нескончаемият у нас) на тема какви са шансовете колективът на българската литература най-после да бъде отличен с първата си Нобелова награда. На улицата или в някоя кръчма можем да доловим впечатляващо голям процент ерудитски разговори на историко-литературна тема - ако не за нещо друго, най-малкото за някой детайл от биографията на Ботев или Раковски. В тв ефира най-популярният водещ за момента Слави Трифонов разгърна по едно време старозаветно гневна борба за присъствието на Вазовото "Аз съм българче" в школските учебници. Ако пък бръкнем малко по-надълбоко в кошницата на близкото минало, ще извадим трудното влизане на свободния стих в инструментариума на съвременната ни поезия или задължителната доскоро естетизация на писмената реч спрямо разговорната. И най-вече, ако се запитаме кое от българската литература бихме нарекли "елитно" или "сериозно", в съзнанието ни, по всяка вероятност, автоматично ще израсне един плътен образ на българската литература въобще, на стандартната класика плюс огромна част от съвременната интелектуална книжна и публицистична продукция. Понятието "масова литература", за сметка на това, почти автоматично издърпва образа на Христо Калчев. Друг и да има, публичното пространство не го регистрира системно като такъв.

В резултат се получава един малко обърнат образ на очакваната литературна ситуация. Статистически масови са всъщност класиката и кандидат-класиката, докато масовата литература е стоварила отговорностите, че и присъствието си върху плещите само на един-единствен свой "класик". При това състояние на нещата, популярните гордости, които из интелектуално-творческите салони се форматират в плана на "аз съм елитарен автор" или "аз пиша сериозна литература", не казват много повече от "аз се числя към руслото на стандарта". Иззад маската на "аз съм гений" надзърта свенливо "аз принадлежа към едно силно и задружно множество".

Тази ситуация е остатък от стар регламент, особено силно откроен през социализма, но валиден отпреди него. Днес ние всъщност наистина живеем в уникален период. Никога досега в новата българска история елитарната ни култура (каквото и да се е криело в един или друг случай зад "елитарна") не е играла толкова малка роля в сферата на държавните интереси и съответно не е била подпомагана така оскъдно от държавата. Или малко по-другояче казано, никога досега тя не е била поставяна на толкова близка икономическа основа до масовата култура.

Проблемът е тежък и в същото време е разбираем и от двете гледни позиции. Държавата трудно може да си позволи да поддържа същия идеологически апарат както до 1989 г. А и да можеше, трудно би могла да обоснове защо го поддържа, след като с края на социализма и началото на глобализацията е отпаднала нуждата от изолация на националната територия и следователно от идеологически контрол над нея. Рационално погледнато, това би било едно крайно лошо капиталовложение. Логиката обаче не изчиства тегобата в заварената ситуация. Социализмът, който поддържаше такъв контрол, поддържаше и една огромна хуманитарна прослойка, която с целия си раздут състав внезапно се озова на произвола на съдбата, при това на доста голямо отстояние еднакво от непълнолетието и от пенсионната възраст. Цели творчески гилдии, които не са си представяли живота извън държавната поръчка, се сблъскаха с неотложната необходимост членската им маса да се спасява поединично и коренно да ремотивира битието и социалните си ходове. Това, разбира се, е трудно и болезнено, а понякога и невъзможно.

Най-доброто, което можем да направим за неясното си бъдеще, е да си тълкуваме максимално трезво миналото. А историческите данни навеждат на мисълта, че съотношението между елитарната и масовата култура2 в България никога не е било точно като в развития евро-американски свят, където обертон на културната територия е "масовата" култура - тази, която съществува на самотек. Държавата може да бъде мотивирана в помощ на даден творчески продукт, жанр или лице, но от нея не се очаква да помага по дефиниция. Още повече че разгърнатият свободен пазар генерира мрежа от "хоризонтални" източници на финансово и друго подпомагане.

Интересни изводи по тази тема прави американският икономист Тайлър Кауън.3 Той не оспорва разликата в сферата на културата между "ниско" и "високо", "масово" и "елитарно". Не оспорва и основанието дори понастоящем да се прокарва такава разлика. Той дели "двете култури" съответно на "капиталоемка" (capital-intensive), т.е. култура, която поглъща много оборудване и материали, за да получи впоследствие възвръщаемост чрез достъп до максимално широк потребител, и "трудоемка" (labor-intensive), т.е. култура, която не е погълнала много големи разходи извън труда и времето на създателите и поради това е по-освободена от обязаности към потребителя. Примерите му са главно в областта на киното. Скъпият филм, например, е длъжен да има хепиенд, докато нискобюджетният, обикновено резултат от амбицията и усилията на шепа ентусиасти, тежнее към отворения финал. Изводът на Кауън е, че настоящото разделение между тези "две култури" е желателно и представлява израз не на разпад, а на развитие и усложнен релеф в сферата на публичното пространство, както и на статистически по-голям шанс за всеки творец.

За литературата типологията на Кауън е валидна в плана на по-големите разходи за масовия спрямо ограничения тираж. Що се отнася до самото създаване, масовият литературен продукт, с осъзнатите си сюжетни, стилови и жанрови клишета, също може да се тълкува като по-малко "трудоемък" от елитарния, който разчита на работата си не толкова върху леките епически конструкции, колкото върху езиковите и интертекстуалните. Само че у нас "двете култури" имат друга историческа съдба и съотношението между тях е по-различно. Държавата ни винаги досега е била централизиран, силен излъчвател на идеологическо послание и е култивирала свой солиден кръг от проводници на това послание. Масовата култура пък е оцелявала както може, много често бедно и винаги беззнаково. Високата култура е поглъщала фактически пространството на цялата култура, включително и на масовата. Вследствие на това масовата постоянно е заимствала символни ценности, а и конкретни теми и похвати от елитарната.

Имайки предвид това, лесно можем да си обясним болезнените реакции на елитарно-културните ни носители към редица продукти на отново начеващата напоследък масова култура (извън шока от политическата промяна и от неизбежността на манталитетната пренагласа). Тези носители са свикнали на определен тип безусловна власт, на медийност, хонорари и награди. Това, с което не са свикнали, е да живеят в културна съвместеност, което естествено предполага икономическа, а и медийна второразредност спрямо "масовиците". Афишираните им често пъти гордости обикновено се стараят да потиснат обстоятелството, че в днешния постиндустриален свят, в който висшето образование все по-мащабно се възприема като долен праг на нужния ценз, а комуникацията между различните сектори и нива на културата е условие sine qua non на социалното пространство, "високото" и "ниското" не работят ефикасно като обособени категории - горе-долу колкото дясното и лявото в сферата на политическата мисъл. Дори само дребният и далеч не изолиран факт, че от романите на Стивън Кинг човек може да получи, освен тръпка, и доста добро образование по психоанализа, говори за това, че островите на публичното пространство в света все по-осъзнато съществуват заедно, спускат мостове помежду си, скачват се, общуват, ако не с думи, то поне с погледи от разстояние.

Освен това не трябва да забравяме, че "елитарна литература" е названието на официален дял от масовото литературно производство и обмен. Названието залага на определен тип потребители - участниците в системата на образованието, някои кръгове и салони, редица субсидиращи лица и институции, между които и държавата. С това то демонстрира компетентно съзнание, че (1) в днешния свят потребителят също се профилира (един вид се "жанрифицира"), и че (2) да заложиш на образованието и спонсорството означава да заложиш на най-масовите и трайни профили. А като прибавим към целия този производствен механизъм стотиците хиляди електронни версии на стари и нови класики в интернет, се получава една доста впечатляваща цифра, която води дори до заключението, че по-масово нещо от елитарното едва ли съществува в днешното глобално общество.

И в крайна сметка, самата история подкрепя съвремието в неговия релативизъм. Днешното "високо" е много често вчерашното "ниско". До XVI в. из цяла Европа на живописта и скулптурата са гледали като на популярни, но низови занаяти (т.нар. "механични изкуства"). В Англия Шекспир приживе, със своя драматургичен жанр, е бил регламентно популярен автор (има запазени възмутени критически реплики по негов адрес от онова време), който в следващия век и половина набира постепенно репутация от "ниското" нагоре. Горе-долу същото е във Франция с романа чак до средата на XIX в.: за първи път "Академи франсез" приема в редиците си романист (Октав Фьойе), именно като романист, едва през 1862 г. Виктор Юго е бил приет по-рано, но не като романист, а като поет и драматург.

 

2.

Началният въпрос обаче остава: защо българското литературно поле се възпроизвежда така интензивно във вид на класика? С основните си параметри и ценности то се образува, както знаем, през етнонационалния XIX в., преходен период, в който от империите се откъсват държави, от Църквата - църкви, а класиката се подменя с класики. В този бурен период след Френската революция светът търпи резки трусове в самия си механизъм, в базисния пакет принципи и ценности, който държи спойката му. По темпото на промените си той изпреварва рязко, например, езика. Езикът го следва доколкото може и пътьом неизбежно се изпълва със своего рода езикови фикции - т.е. с думи, които уж са си все същите, но управлението им е неофициално поето от други значения. Затова, като говорим за "класика", не би следвало да забравяме историческия контекст, който е вплел в себе си понятието и му е дал активната му функция. В нашия тип случаи - когато се образува нова държава и от разпилените местни говори и налични текстове, под влиянието на актуални чужди модели, се конституират езикът и литературата й - класиката не е отбраното от традицията, а първото нещо, което се прави в сферата на националната литература. По липса на друго си обречен на класика.

Класиката, ще кажа с малко по-други думи, е изначалният формат, зададен на нашето литературно поле. Създаването й върви по петите на създаването на нацията и държавата. Поради това, че се появява най-напред като модел, а след това, постепенно, като фонд от текстове, тя е някак неизбежно натоварена със свръхзначение и резултантно свръхнапрежение. Възниква в много сложна политическа ситуация и затова й е вменена солидна част от отговорността за легитимитета на новата и все още много неустановена геополитическа единица пред по-старите и авторитетните. Няма право на празни или грешни ходове, защото е длъжна да наваксва загубено историческо време и ползи. Потребява колегите си - елитните чужди класики - с целия митологичен респект, който може да се създаде от дистанцията и досегашното неучастие в общоевропейския културен обмен. За нея Данте е повече от Данте, той е Данте-плюс-дистанционната-му-аура, литературно явление, надградено с комплекс от статутни мечти, зависти, самоокайвания, заблуди. С Шекспир и Гьоте е същото. Всичко това кара литературата (хората, които участват в нея или в управлението й) да стяга мускули, да не допуска появата на изключения. Вътрешният й ценностен обмен й повелява във всеки отделен момент да представлява изцяло най-доброто от себе си. А това включва и да се маскира като най-доброто от другите.

Проблем в случая не са чак толкова текстовете, които да бъдат канонично осветени, независимо от броя им и естетическото им ниво. Нивото започва да се откроява като кауза едва през 90-те години на XIX в. - когато вече започва да се утаява политическото настояще на страната. Дотогава кауза на националната литература не е открояването на ярки творчески индивидуалности (това го няма кой знае колко и впоследствие), а колективният легитимитет на нацията чрез езика. Важен е езикът - конструирането му, а и открояването му спрямо застрашително подобните съседски езици и говори. Литературата е подвариант на езика, колекция от оръжия и илюстрации за етноезичната кауза. Именно затова в начеващата ни литературна институция събираческият импулс е рязко по-изразен от отбираческия. Това се усеща много отчетливо в първата "История на българската литература", написана от български автор - тази на Димитър Маринов от 1887 г.4:

"Историята на българската литература има за задача да ни изложи в исторически ред и в цялост ... всичките книжевни дела и трудове, които са се появили на българский и други езици, написани от българе, интелигентни мъжие, и да ни представи всичките ония фактори, които са или съдействували, или пречили на тяхното развитие. Тя ... ще ни изложи еще и литературните произведения, които са писани на други езици от чужденци, но предметът на които е бил българский народ и неговото отечество."5

Тук селекция, като задание, няма. Всяка тревичка в полето е ценна, без нея зейва идеологическа дупка. Единствено условие за участието на даден текст в националния пантеон е българският език или българската тема. Това макросъбирачество довежда в "Историята" до един странен зрителен ефект - българското литературно поле наподобява пейзаж, в който всичко е на фокус, а фон няма. Друго освен рампа то като че ли не притежава. Рекорд в този план е главата "Литературната деятелност на славяните, останали под византийска власт", основана само върху репликата на Черноризец Храбър в "О писменех" за "чертите" и "резките", с които славяните са си служили в предкирило-методиевските времена. Тази глава дори някак простодушно подрива собственото си основание:

"И така, аристокрацията биде погърчена и вместо напрежните идолопоклоннически жреци дойдоха християнските гръцки священници, които преследваха всички славянски обичаи. При такива условия не е било възможно да се развие никаква литературна деятелност на славянский език…"6

Традицията на тоталния фокус и нулевия фон продължава и по-нататък във времето, като достига завършителен етап при Боян Пенев и Михаил Арнаудов. Разбира се, тя тече винаги със скрито условие. Трактовката трябва да е издържана в съответствие с конституиращия модус на българската литература, който е тематичен, а не естетически, и принадлежи не на литературата, а на историята: възходът на българското племе от безправна рая до национална държава. В рамките на този тематичен регламент литературата е класика от трети разред. От втори е езикът, а от първи - истинската класика, историята. Документалното пано на историята съдържа представителните герои и сюжети, които литературата може само да описва, популяризира, имитира, възпроизвежда и раздипля в метафори, за да има шанс да се окичи поне с част от лаврите.

Този тематичен модус е валиден дори днес, макар и в значително по-разредено състояние, отколкото в края на XIX в. Но многоизмерната (включително и реторична) близост между двете връстнички, историята и литературата, е зададена още тогава. Марин Дринов конституира Паисий с повече реторика и по-малко доказателствен материал:

"Около средата на ХVIII век, когато за възкръщение българския народ могло е да се каже lasciate ogni speranza (оставете се от всяка надежда), над българската земя като зиждителното слово над първоначалния хаос се е раздал глас от Хилендарския манастир. Разнебитените и разглобени българи от този глас са начнали да се сглобяват пак в един народ."7

А ето и Александър Теодоров-Балан, който с дриновска реторика коментира хепиенда на Възраждането:

"Щом зачу българинът като в просъница, че съседите му братя по вяра на запад се грижат много да познаят сами себе си, да се учат на свой език, та да имат свои наредби и управници, той се сепна с болки на сърце и се залови пълен с надежди да направи същото в своята земя: лица с възприемлива душа, които владееха вече скромно книжно умение, се обърнаха с проста българска реч към народа, в която го предумваха да остави своето невежество, а за децата му уредиха бедни, ала благодатни училища. Българите се възродиха."8

Тази реторика, не само у Балан, но и у Дринов, не е филологическа9; тя е библейско-славейковска. Точно Библията, в онзи каноногенен както за историята, така и за литературата период10, е калъпът, който поема и слива и двете. Тя дава модела за единството на трактата и фикцията, разсъдъка и интуицията, информацията и реториката, термина и метафората. Оттам насетне писането на история у нас става немалко поетично, а "чувството" при възпроизвеждането й, особено в системата на образованието - задължително, дори в днешно време.

Тук някъде, в дупките и сенките между метафорите, които съставят конституиращия модус на българската литература, действа и антиподът на споменатия тотален събирачески импулс - отбираческият. Модусът видимо поглъща всичко, но в действителност отхвърля всички текстове и идеи, които рискуват да го подронят. Това е очевидно още при Маринов, въпреки заявената от него всеобхватна дефиниция на литературата. Ако не беше така, той (или Москов11, или Балан, или който и да е от следващите ни литературни историци) щеше поне някъде, в библиографска бележка под линия, да спомене например за книгата "Живот в България" на небезизвестния иначе у нас Станислас Сейнт Клер, написана в съавторство с Чарлс Брофи.12 Не ми се вярва някой от тях най-малкото да не е чувал за нея, при положение че колкото и да не е ласкава в становищата си за Българско и българите, тази книга е уникално събитие - първата книга от чужденец, при това особено обемиста, специално посветена на българска тематика.13

Поради подобни причини, между другото, у нас не са преведени и серия други книги за България - значително по-умерени от тази на Сейнт Клер и Брофи, повечето даже добронамерени, но не непременно апологетични.14 Не това обаче е най-важното. Проблемът е, че цялото това целеполагане тласка българската литература към изпълняване главно на представителни, а не консумативни функции. Отдалечава я от нормалния вътрешен конвейер на инцидентно производство и пазарно потребление и я насочва към педагогическото моделиране и външния легитимитет. Или ако се върнем в рамките на основната ни тема, отдалечава я от условията за масова литература и я центрира и почти затваря в класиката. Визираният от нея читател не е вътре в етнонационалните граници, а навън - това е елитният европейски клуб, към който тя аспирира за принадлежност.

В този план на разсъждение някак неизбежно идва и изводът, че българската литературна класика е един отрано завършен проект. Тя е конструирана около конкретен исторически сюжет, след отминаването на който съвсем естествено хлопва врати и оставя навън несполучилите да се родят по-рано или да участват навреме. Най-добрите или най-напористите измежду всички тези хронологични неудачници се прикачат на етапи по-нататък механично към класиката, но не участват в механизма й, не се концептуализират другояче, освен като по-нататъшни еманационни кръгове на същия сюжет. При това положение за масовата литература по-нататък във времето не остава много място. Когато играе ролята на класика, историята не търпи да бъде разфасована на частни историйки. Тя участва винаги цялата винаги навсякъде.

 

3.

Не ми е в темата и затова не смятам за нужно да се впускам в теоретична дискусия на връзките между история и литература или херменевтика и естетика, нито да трасирам проблематиката около тия връзки от Кроче до Гадамер, да не говорим за Барт и Фуко. Но имам и идеологическа задръжка. Изложената дотук ситуация е фактическата, дори може би неизбежната, но не е чак дефинитивно вярната или нормалната. Историята и литературата може и да споделят общ словесно-реторичен корпус, но пък имат различни цели и именно това определя разликата между тях. Метафората в историята работи горе-долу като документа в романа - не точно като себе си. Другояче казано, в менюто на зайците и ягуарите от някой зоопарк една връзка моркови е теоретически възможна поява, но не би изпълнила идентична функция.

Диктатът на историята върху българската литература/култура се проявява в мрежа от форми. Всяка частна история, която се пише (на литературата, читалищното дело, икономиката, конкретен град или село и пр.), възниква почти автоматично като подвариант на големия исторически сюжет. Той се превръща в универсален еталон за достоверност, върху него се градят фундаменталните причинно-следствени връзки. Споменатата "История на българската литература" на Д. Маринов представлява общо взето история на България плюс разгърната библиография на литературните източници, от които тя е съставена. В историята си на Софийския университет15 Михаил Арнаудов го представя като брънка в образователна верига, тръгваща още от древна България. Примерите в този дух са наистина безброй и няма смисъл да ги изреждам по-нататък.

Традиционната функция на историята като ценностно ядро на цялото ни хуманитарно знание се вижда особено ясно днес, когато тези връзки се оголват и нищят под напора на публичността след 1989 г., а в допълнителен план и на глобализацията. В резултат, за броени години започнаха видимо да се прокъсват пъпните върви между реалното настояще и митоисторическото минало, както и между правата на поданиците и дълга им към държавата. Националната територия се демитологизира, т.е. рационализират се връзките между българските граждани и държавните институции.

Същевременно виждаме, че точно на този процес солидни части от обществото реагират особено болезнено. Един такъв консерватизъм много често избликва под силно налягане дори от големите частни масмедии. Сред най-очебийните примери бихме могли да подберем шума около връщането на Паисиевата "История" през 1997 г. или споменатата суматоха около "Аз съм българче" - но те далеч не са единствените. Появата кажи-речи на всяка идея за преосмисляне на някой скромен детайл от миналото лесно води до публични хващания за сърцето в регистъра на "Вие още малко и на Ботев и Левски ще посегнете!"

Да оставим настрана въпроса, че за човека, който търси и проучва факти, не би трябвало да има светини дори във Валхалата, обитавана от националните герои. Да оставим настрана и иначе по-актуалното обстоятелство, че в беден, хаотичен и морално релативистки период като днешния хората стават завишено консервативни, склонни са да се борят срещу най-малката промяна, защото тълкуват всяка изненада като нова агресия. Има по-стари и по-трудни за преодоляване проблеми. Страни като Англия и Франция съществуват отдавна и отдавна култивират в територията си нация и гражданско общество. Други страни като Германия и Италия съществуват по-отскоро, почти са връстници на нашата, но в тях гражданското общество се развива доста отпреди националната държава. Там последната е фактически плод на гражданското общество и в един по-дълъг план може да се разглежда дори като спирка по пътя на развитието му.

Но нашият случай е друг. При нас държавата изпреварва гражданското общество. През 1878 г. тя отведнъж обединява дебютно куп дребни, разпилени български поселения, предимно селски и колибарски, където външният свят е застрашително непозната категория, а линиите на доверие и споделеният пакет ценности не излизат от границите на семейството. Освен това в националната територия живее и солиден процент другоетнично население с разнообразен бит и култура, самото то представляващо пъстър сбор от затворени системи на вътрешносемейно доверие. За гражданско общество в такава среда просто не може и да се мисли.

Какво е тогава общото между хората в тази територия, какво ги държи заедно? Само държавата със своите механизми на контрол - предимно армията и образованието. Армията ни в края на XIX в. е 13-а по численост в света, пред американската16, а образованието излъчва историята като споечен модус на цялата хомогенна българоцентрична среда. Споделеният исторически сюжет е маята на обществото ни - то е всъщност не гражданско, а историческо. Именно затова в днешно време, когато са сведени до минимум икономическият и законовият уют, а историята е отстъпила на заден план по насъщна потребност или се е релативизирала в дискусионно многогласие, виждаме как в много случаи обществото посяга да се хване за всеки нищожен къс от завареното историческо знание, сякаш усещайки, че няма на какво друго да се опре, за да си остане общество. Без "славното минало" то не вижда какво друго му остава, освен едно безславно настояще и бъдеще.

Тази историческа мая си има, както вече стана дума, и естетически план на социално присъствие - историята е класиката. Затова най у дома в литературата ни се чувстват авторите на историко-епически поеми и цикли и на исторически романи. Всеки писател с що-годе класичен вкус и амбиции залага на историческата тема, а в публичните му изказвания (Антон Дончев е напоследък най-готовият пример за това) към гласа му много често се донаслагва един мощен колективен басов обертон, допълнен и от известна доза сановническо самочувствие. Високото в стила е оженено за историческото, там са патосът, възвишените емоции, изящната словесност, съставена от дъхава, старинна, многосрична лексика и тържествен, пълноводен синтаксис. И обратно, съвременната тема, съвременната лексика и разговорният синтаксис лъхат по-скоро на злободневие, дребнотемие, дори пошлост. Антиномиите "високо-ниско" и "красиво-грозно" са до голяма степен заместени в литературата ни с антиномията "преди-сега". Обществото ни се оказва без легитимно културно настояще. Всичко хубаво и стойностно вече се е случило.

Това обстоятелство е все така очевидно в днешната ни литература, а и в другите ни изкуства - като например в киното, което проявява забележителна неспособност да създаде сериозен, умен и в същото време човешки филм на съвременна тематика. Основният проблем едва ли е в липсата на пари, колкото и системно да се оплакват в тази насока кинодейците. В световното киноизкуство съществува дълга верига от блестящи нискобюджетни филми, между които най-старият от тия, които съм гледал, е американският "Дванайсет разгневени мъже", а най-последният - мексиканският "Измамна любов". Основен проблем е понякога липсата на професионално умение, а понякога липсата на житейски опит или на добра воля за ангажиращо гражданско послание. Но най-вече е липсата на език. В българската култура съвремието просто все още няма език, на който да може едновременно адекватно и с достойнство да изрази себе си. Ето защо то обикновено се кълчи, криви се, литва в лесна имитация или затъва в дребно политиканство. Културата ни е специалист главно по миналото.

Съвремието у нас е по традиция силно най-вече в едно - в иронията, сатирата, шаржа, бурлеската и героите, които ги въплъщават. В литературата това са например различните превъплъщения на Хитър Петър (между фолканекдотите и едноименния роман на Георги Марковски) и Бай Ганьо на Алеко Константинов. В киното това са филмите за "Баш майстора" и "Двойника", които представляват своеобразно продължение на сюжетите "Хитър Петър" и "Бай Ганьо". Това са все варианти на човека, който по една или друга причина не участва в обществото (съответно на Османската империя, голяма Европа и социалистическа България), а номадства из него, не сключва социален договор, а се препитава с тих тарикатски паразитизъм по социалната периферия. Този език българската култура познава много добре и до голяма степен се е сглобила около него. И в този смисъл, към темата за литературата и историята напира да се присъедини и един всъщност реторичен въпрос: кое в политическата регулация на българоетничното пространство рецидивира през вековете по такъв начин, че изкарва на рампата на обществото, културата и изкуството един и същ тип представители? Отговорът би могъл автоматично да води до отговор и на въпроса, кое направи социализма в България толкова траен като система.

Като говорим за класичността като тотален модус на нашата литература, не би трябвало да подминем в заключение факта, че днес из публичното пространство се реят много епитети, които изразяват дефинитивно пренебрежение по адрес на некласичния тип литература - "масова", "несериозна", "жълта", "булевардна", "кичова" и пр. Това общо взето носи в себе си подтекста: "тя е временна, аз съм вечна". Класиката ревнува цялата територия и не отпуска парчета от нея доброволно. По един вече немалко самоубийствен начин тя не осъзнава, че проблемите на масовата литература са проблеми на цялата литература.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Трендафилов, Вл. Масовата литература като вид недостиг. // Култура, 41-42, 15.11.2002; също: <http://www.online.bg/kultura/my_html/2249/trendaf.htm> (07.05.2003). [обратно]

2. По отношение на културата, освен в извънредни случаи, предпочитам опозицията "елитарна-масова" пред "висока-ниска", защото първата изразява социална съвместеност и съдържа предпоставки за анализ, докато втората изразява йерархично структуриране и съдържа предпоставки по-скоро за критика. [обратно]

3. Tyler Cowen. In Praise of Commercial Culture. Cambridge, MA: Harvard Univ. Press, 1998 (вж. особ. гл. 1 и 5). [обратно]

4. Има и една по-ранна, но от руски автор. Вж.: Пипин, Александър. История на българската литература. Прев. от рус. Г. Н. Колушкий. С.: печатница Я. С. Ковачев, 1884. [обратно]

5. Маринов, Димитър. История на българската литература. 1887, с. 10. [обратно]

6. Маринов, Димитър. Цит. съч., с. 54. [обратно]

7. Дринов, Марин. Отец Паисий. Неговото време, неговата история и учениците му. // Марин Дринов. Избрани съчинения. Т. І. С.: Наука и изкуство, 1971, с. 164 (ориг. изд. в Пер. сп. БКД, I, 4, 1871). [обратно]

8. Теодоров [-Балан], Александър. Българска литература. Кратък исторически преглед за средни училища. Второ скъсено и оправено издание. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1901 (І изд. 1896), с. 84. [обратно]

9. По този въпрос вж. особ. в: Кьосев, Александър. Позитивизъм, романтически метафори, институционални метафизики. Учебниците по литературна история и конструирането на националната идентичност. // Литературна мисъл, 1999, № 2. С тази сериозна статия имам и едно несъгласие. Не толкова литературата/филологизмът изпълва с фигурите си конструирането на националната идентичност в онзи период, колкото именно историята, само че в тогавашните сакрални (Библията, т.е. свещената история) и каноногенни (Дринов-Иречек) параметри за фактологична достоверност и реторична изчистеност. Тези параметри в днешно време, разбира се, са неотличими от параметрите на художествената литература. [обратно]

10. Библията, в превод на Славейков, излиза от печат същата година, в която и статията на Дринов за Паисий - 1871. [обратно]

11. Моско Москов - авторът на втората българска "История на българската литература" (Търново: Т. Джамджиев, 1895). [обратно]

12. S. G. B. St. Clair & Charles A. Brophy. A Residence in Bulgaria, or Notes on the Resources and Administration of Turkey. London: John Murray, 1869. [обратно]

13. Макар и по своеобразен начин, първи вкарва тази книга в публичното ни пространство известният режисьор Пламен Марков. Неотдавна в театър "София" се състоя премиерата на авторския му спектакъл "Попове и вещици. Представление по автентични свидетелства, пътеписи, мемоари, приписки", в който Сейнт Клер и Брофи присъстват със солиден дял. [обратно]

14. Вж. особ. James Samuelson. Bulgaria. Past and Present. London: Trubner & Co., 1888; Edward Dicey. The Peasant State: An Account of Bulgaria in 1894. London: John Murray, 1894. Традицията в пропуските на ценна "българиана" продължава и до ден днешен. Вж. Victor Kuhne (ed.). Bulgaria Self-Revealed. London: Constable & Co., 1919; Joseph Rothschild. The Communist Party of Bulgaria: Origins and Development 1883-1936. New York: Columbia Univ. Press, 1959; Nissan Oren. Bulgarian Communism: The Road to Power 1934-1944. New York & London: Columbia Univ. Press, 1971; Gerald Creed. Domesticating Revolution: From Socialist Reform to Ambivalent. Transition in a Bulgarian Village. University Park, PA: The Pennsylvania State Univ. Press, 1998. И редица други. [обратно]

15. Михаил Арнаудов. История на Софийския университет "Св. Климент Охридски" през първото му полустолетие 1888-1938. С.: Придворна печатница, 1939. [обратно]

16. Вж.: Хенри Кисинджър. Дипломацията. С.: Труд, 1997, с. 27. [обратно]

 

 

© Владимир Трендафилов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 07.05.2003
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003.

Други публикации:
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 457-479.
Култура, № 1-2, 10.01.2003.