Първата програмна творба на Ботев "Майце си" въвежда мотива за скиталчеството, като очертава началото на пътя. Произведението започва с житейски въпроси - търсения. В първите две питания ясно прозират мотиви, които подсказват съдбата на героя:

Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?

Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена?!

Едновременно търсещ, лирическият герой посочва чрез питанията си причините за своята самотност и отчужденост. Житейската си орис обобщава чрез думата "скитник". Скиталчеството като библейски и философски мотив се свързва с мотива за пътя - онова пространство, което е извън обхвата на дома. Домът като територия се свързва с уседналост, познатост, затвореност, защитеност, това е място, което има своите очертания. Своето пулсира в света на родното чрез образи сакралии - бащиното огнище, майката, братята, либето, Дунав, Пирин. Домът в Ботевата поезия е отправната точка на пътя - от него започва пътят-търсене и към него мислено се завръща героят. Началото на пътя е процес, който бележи промяна на реалиите и на статуквото - "да ходим, да се скитаме", "дружина тръгва, отива" "на смърт да вървим", "При татка искам да ида,/ при татка в Стара планина".

Пътят се свързва с перспектива, с избор на посока на движение, със свобода, но и със самотност и опасности. Пътят, въпреки съзнателния избор на посока, е неизвестен спрямо своя край, той може да доведе до триумф или до загуба - "пътят е страшен, но славен", затова и актът на пътуването бележи промяна не само на пространствена реалия, но и духовни трансформации.

Пътят при Ботев като завръщане е ориентиран спрямо дома. Домът е затвореното пространство, което има граници и очертания, назовани чрез сакралии. Той е мястото, което героят е напуснал, защото е прогонен или територията, станала невъзможна за обитаване. Домът е топос, към който "скитникът" се завръща чрез различни медиатори - образи на родното - майката, брата, либето, но завръщането винаги е само мисловна проекция. Пространството, което обитава героят, е пространството на скитника - онзи, който е напуснал дома, за да се превърне в "посветен".

Пътят на героя в Ботевата поезия може схематично да се очертае чрез няколко етапа:

1. Напускането на дома - отказ от земното, профанното - дом, семейство.

2. Израстване, "посвещение", изграждане на нова религия, чийто идеен център е свободата.

3. Борба за установяването на нов ред.

4. Смърт, безсмъртие на подвига и идеите.

Първата Ботева творба поставя началото на инициацията, разбирана с термините на Мирча Елиаде (1998) като откъсване от профанното, попадане в друг свят, в който последователно се преминава през страдания, смърт и възкръсване, за да се открие тайнството на сакралното познание. Въпреки че Елиаде обяснява механизма на инициация на религиозния човек, той дава един универсален модел и за преминаването на личността от едно битийно съществуване към по-висше ниво на екзистенциално осмисляне - чрез посвещаване, чрез научаване и придобиване на определени "тайнства", знания за живеене чрез духа. В Ботевата лирика откриваме този модел на преминаване от профанното към сакралното чрез отказа от обикновеното, делничното, стереотипното и преминаването към сакралното, разбирано като осмисляне, приемане и съществуване, посветено на духа в неговото най- висше измерение - свободата както на отделната личност, така и на целия народ. Ботевите творби, разглеждани чрез ясните междутекстови връзки, посочват отделни етапи на този процес. Ако в "Майце си" се очертава началото на пътя и болезненото откъсване от дома, то "Към брата си" и "Делба" посочват пътя на онези, "които са избрали странстването, пътя към Центъра", те трябва да изоставят всяко семейно и социално положение, всяко "гнездо" (разбирано като дом) и да се посветят само на "вървене" към върховната истина" (Елиаде 1998). Ботевият лирически герой осъзнава своята различност чрез своята мисия. Без да определя себе си като свръхчовек, поведението и мирогледът му го оформят като такъв. В човешката природа най-силният инстинкт е за самосъхранение, за опазване на живота. Съзнателната готовност за саможертва посочва най-ясно разбирането, че "пълноценен човек може да се стане, след като се надхвърли и донякъде премахне природната човешка същност, защото в крайна сметка инициацията се свежда до парадоксален, свръхестествен опит за смърт и възкресение или за второ раждане." (Елиаде 1998). Осъзнаването и опитът за живеене извън границите на профанното са видими в съзнателната саможертва или отказ от друга човешка потребност - създаването и пребиваването като член на семейство. Напускането на дома и прощаването с близките, както и нежеланието да се слуша "таз песен любовна" са знаци, че героят вече е посветен в ново тайнство, в което свободата е върховна ценност, в името на която той напуска пространството на своето, защото то е осквернено, за да пребивава в друго пространство - alius locus, в което може да осъществи мечтата си за свобода. Свободата е новата религия на Ботевия лирически герой. Най-ярко моделът на религиозния човек се открива в "Моята молитва", в която парадоксално, отричайки традиционния модел на ортодоксалната религиозност, се изгражда нов тип религия, която повтаря същия модел, но поставен на нова идейна основа. Молитвата към Бога на разума: "Вдъхни секиму, о, боже!/ любов жива за свобода" концентрира есенция на новата религия. Ботевият лирически герой не е атеист, той е пример за новия, "посветения" религиозен човек, които се опитва чрез познанието, което има, чрез посвещаването си на духовното, да съгради нов свят, изчистен от неправди, тоест да възстанови хармонията и да възроди изначалния, справедливия ред. Ботевият лирически герой разбира, че съграждането на новия свят не може да бъде осъществено без борба и без жертви. Промяната на статуквото изисква не само промяна в мисленето, но и промяна на реда. "Елегия" и "Борба" задават модел на стария ред, в който "светът, привикнал хомот да влачи,/ тиранство и зло и до днес тачи". Свят, в който "глухо и страшно гърмят окови". Това е редът, който лирическият герой, посветеният, иска да промени. В този свят "не чуй се от тях глас за свобода", но "кипи борбата", която ще доведе до промяната.

Пътят, който извървява героят, откъснал се от дома, за да изживее живота си не като обитател на семейното пространство, а като скитник, воден от своята религия - свободата на личността и народа, го отвежда до неговия последен пристан - сакралното място на Балкана. В "Хаджи Димитър" се събират в една точка смъртта и безсмъртието, разкрити чрез непрестанния кръговрат на времето. Времето, разглеждано не като профанно времетраене, а като сакрално време, което е "безкрайно възстановимо, безкрайно повторимо" (Елиаде 1998), което неспирно преповтаря мига на смъртта и повторното раждане на героя, разбиран като свръхгерой, като човек, извървял своя път, посветен герой, който носи нравствени устои, превърнали го в изключителна човешка личност. Смъртта безсмъртие на юнака от "Хаджи Димитър" напомня мита за Прометей. Героят, които е осъден на вечни страдания заради опита му да промени несправедливо устроения ред, да помогне на тези, които имат нужда, герой, който е винаги на предела на живота и смъртта, който всеки миг понася страданията заради своя избор. "Хаджи Димитър" събира в себе си в сгъстено време, на фона на типично български митични образи, етапите на инициацията - страдания, смърт, безсмъртие, представени чрез обобщената фигура на юнака, на изключителната човешка личност, която се превръща в модел на подражание - в мит, в икона.

Пътят, който изминава героят, за да се превърне от обикновен човек в изключителна личност, не е лек. Това е път, изпълнен с много драматизъм и болка. Път, чиято първа стъпка е извън прага на родния дом, към който героят се завръща постоянно в своето странстване, макар и мислено.

Първата Ботева творба бележи началото на пътя и драматичната раздяла със света на своето. "Майце си" представя началото на инициацията на героя син и търсенето на отговори защо от човек на дома се е превърнал в човек на пътя. Началните стихове въвеждат образа на майката - образ, неразривно свързан с пространството на дома. "Синът напуска дома и поема горчивите пътища на скитничеството, майката остава в дома, по-точно - на прага, да се тревожи, измъчва и чака." (Стефанов б.г.). Неслучайно, откъсвайки се от пространството на дома, синът, който е на предела на своето и чуждото, разбирано като пространството на дома и пространството извън дома, се обръща към онзи образ сакралия - майката. Тя също обитава пространството на "прага", като едновременно е призвана да съхранява дома, но и да посреща и изпраща синовете си, които са избрали да напуснат дома, за да възвърнат неговата обругана свещеност.

В отправените въпроси към майката "пулсира" думата "клела", която е част от един ясно откроен фолклорен пласт в Ботевата лирика. Пласт, които присъства чрез своите послания на колективната памет и нравствена система от установени порядки. Във фолклорната традиция клетвата заема особена място както в ритуалите, така и в ежедневието. "Клетвата е кратка словесна форма, изречение в повелително наклонение, което стегнато и афористично предава едно грозно пожелание." (Арнаудов 1968: 677-682).

В Ботевите текстове не чуваме директно майчината клетва (изключение прави "Пристанала"), тя е използвана само като речеви жест: "кълни", "проклинай" или като констатация: "Три годин клела", използва се като установен в традицията модел, чрез който силата на майчината клетва, дори и да не е произнесена чрез конкретни думи, се възприема като слово сила, което ще застигне тези, към които е отправена.

"Родителските клетви, изречени от баща или майка, се смятат за най-тежки, те стигат до Господ и той ги изпълнява, т.е. схващат се безусловно. Така словото на родителите се представя от народа като аналогично на словото Божие." (Петрова 2013). Установеният в патриархалното общество ред напомня установения божествен ред. В този тип общества личността функционира чрез своята роля в колектива. Проявата на друг тип поведение разрушава установения ред и нарушителят бива наказан. Проклятието от "Майце си" е знак за нарушаването на установени норми от сина. "Майчината клетва според патриархалното схващане е равностойна на низвергване от общността, на загуба на опорните точки в рода и социума." (Димитрова 2002).

Майчината клетва в "Майце си" посочва много ясно откъсването на сина от пространството на своето, което от гледна точка на традицията се определя като вид престъпление, разрушаване на патриархалния ред, нарушаване на колективните норми. "Резюмирайки поетическата реализация на първото (реалното) етноравнище на Ботевата поезия, можем да кажем, че нейните начални корени са определени в рамките на семейството, рода, най-близките членове на родовата корпорация и отдалечаването от тях е маркирано отрицателно." (Трендафилов 2005).

Майката като пазител на дома и реда отправя магическите думи на клетвата, които едновременно емоционално съобщават за дошлото нещастие и отправят "проклинат" застигналите ги нещастия. В "Майце си" се представя усложнен модел - майчината клетва може да се интерпретира едновременно като причина и следствие на отделянето на сина от дома и превръщането му в скитник.

Първата строфа на творбата насочва към възприемането на съдбата на сина - откъснат от дома - като следствие на майчината клетва: "ти ли си мене три годин клела,/ та скитник ходя злочестен ази". Причинно-следствената връзка, изразена чрез съюзната връзка "та", въвежда мотива за прокудения син. Така логично зазвучава и втората строфа, в която синът търси причините за майчината клетва, очертавайки образа на "нехранимайка":

Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани...

От друга страна, причините за клетвата на майката не се зададени като констатации, а като въпроси, в които синът търси причината за своята злочестина. Скиталчеството отделя сина от дома, къса и разрушава патриархалните устои. Майката като пазител на дома се противопоставя чрез словото проклятие.

Двоякото тълкуване на думата "клела" и свързването й с посланията на цялостния текст очертават мотива за скиталчеството - майката, която "тъй жално пела", изплаквайки липсата на своя един син, се свързва и фолклорното разбиране за "нехранимайкото", който изоставя своя дом, родители и прекъсва родствената връзка, като обрича родовата кръв на изчезване. Особената позиция на сина наследник, който напуска своя дом, се разглежда винаги чрез отношенията майка-син. Майката е тази, която създава, синът е този, който продължава. Синът в Ботевата поезия винаги е определен като "един". В плана на родовото това е смисълът, заложен в единствен продължител на рода. Неговият избор е този, които го отвежда извън пространството на дома и го превръща в скитник, търсещ своя път, а не син, продължител на рода. В първата Ботева творба този проблем се разглежда именно чрез двоякото тълкуване на думата "клела". От една страна, майката страда за загубеното си чедо, от друга страна, в нейната клетва пулсира обвинението към сина. Синовният дълг задължава наследника да се изповяда, да поиска опрощение и да получи благословия (изразени чрез жеста на прегръдката), които той търси чрез изповедта си - обръщение към майката.

Пътят на скиталчеството е избран от сина - това е нелекият път, в който той осъзнава своето откъсване от дома. Отношението майка-син в творбата е предадено чрез динамично напрежение и противопоставяне на гледните точки на родител и дете. В това свое първо обръщение към майката синът осъзнава себе си като отделна личност, със свой различен житейски избор. Чрез тази своя различност синът се проектира като човек на границата - между детството и зрелостта, между дома и пътя, между света на своето и чуждото. Ботевият лирически човек осъзнава своята отчужденост спрямо другите. В развитието на детето първата връзка, която е знак за порастването, е скъсването с майката, отделянето, раздалечаването в телесно-сетивен план и оформянето на младежа като самостоятелен индивид, със свои виждания. Това отделяне от майката предполага създаването на нови връзки - търсенето на ново приобщаване, вече в различен план - когато необходимостта от закрила, от физическа близост изчезват и на тяхно място като водеща се появява нуждата за приобщаване чрез сходни интереси, ценности и мислене. Този процес на порастване на сина е зададен чрез образите на приятелите - така необходими в преходната възраст, за да се идентифицира младежът като част от цялото, като принадлежащ към ново семейство.

Появата на фигурите на другарите бележи очаквания момент от развитието на порасналия. В контекста на Ботевите творби приятелите не са контрапункт на семейството, не са причината за отделянето от дома, те са среда, в която героят търси съмишленици, но не може да ги открие, затова "носи маска": "Весел ме гледат мили другари,/ че с тях наедно и аз се смея". Другарите не се оказват сродници по мисли и чувства, затова и героят стига до тъжната констатация на своята самотност: "Приятел нямам/ да му разкрия що в душа тая", която го връща отново на прага на родното, за да заяви: "Освен теб, мале, никого нямам". В своя път извън дома Ботевият лирически човек осъзнава своята самотност. В търсене на човешка съпричастност, на близост, на съмишленик, той се завръща при най-близкия му човек, който събира в себе си всички устои на щастието - майката: "ти си за мене любов и вяра". В акта на споделяне, на изповед пред най-близкия до сърцето му човек героят посочва мотива за отделянето от дома: "сила усещах - що не желаях". Очертава се вътрешен конфликт между желанието и дълга. Силата, която се е породила в душата на сина, въпреки че все още няма конкретизация в идеен план, е толкова голяма, че предопределя неговата съдба - като човек, който ще изживее живота си извън прага на дома. Връщайки се в родната обител чрез обръщенията към майката, синът съзира в нейния образ същата самотност, в която той живее в света на чуждото: "Една сал клета, една остана". Определението "една", както и отделянето на майката от останалите образи на дома - баща, братя, сестра, изграждат образа й не само като натоварен с особена значимост за сина, но и като на човек, който най-тежко изживява откъсването на своето чедо. Желанието за споделяне, за майчина прегръдка остават само копнеж. Незавършената фраза, приключена чрез многоточие, подсилва усещането за този неосъществим блян. Желанието за оставането в топлото пространство на майчината прегръдка се сблъсква с друг порив, тук само загатнат: "що в душа тая", "от що страдая", за да получи конкретизация, която ще се разкрие в "Към брата си", преповтаряйки състоянията на сина, откъснал се от дома: "душата ми в огън тлее,/ сърцето ми в люти рани", за да разкрие мотивите за избрания път на скитник: "Отечество мило любя,/ неговият завет пазя".

След двукратния жест на прегръдката в "Майце си" се маркира окончателното напускане на света на родното като начало на инициацията, в която синът от човек на дома се превръща в човек на пътя, инициация, която в крайната си точка ще превърне сина на една майка в син на България. Инициацията започва като драматично откъсване на чедото от света на дома, напрегната раздяла, при която синът усеща своята мисия, своята различност, но и своята самота. Откъсването от дома е кризисно изживяване както от детето, така и от майката. Сбогуването със света на дома е видяно като задължителен елемент за поемането на пътя. Края на своя път героят вижда още в тази първа раздяла с дома. Представените следствия, анафорично въведени чрез "пък тогаз нека", очертават инициацията като път към смъртта.

Образът на сина, който скъсва с патриархалното и напуска рода, е представен и в "На прощаване". Фолклорно-умалителното "мале" тук зазвучава като "майко", подсилено от повелителните форми - призиви към майката, за да подскаже, че порасналият син не търси толкова утеха, колкото разбиране и подкрепа за направения избор:

Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!

Фолклорният мотив за сина наследник на рода в "На прощаване" е представен чрез определението "първо чедо". Майката от тази, която е "клела", се превръща в "клета", защото в своя път от "скитник", търсещ дух синът се е превърнал в "хайдутин", "бунтовник". В "На прощаване" изборът е направен, затова се и заявява толкова категорично. Синът в своето скиталчество е попаднал в света на "глупците" - "в тоя мъртъв свят коварен", но и е намерил своето ново семейство, своите братя, за да осмисли повторно, без нюансите на страдалчество, избрания път: "на смърт братко, на смърт да вървим".

От самотника до един от дружината младежът извървява своите първи крачки към преображението, което дава инициацията. При повторното си сбогуване с майката синът вече е видян в нова светлина. Самото посвещение обаче не се разкрива, то остава в света на тайнственото и само е подсказано чрез определени препятствия, които са преодолени. В тези първи крачки синът намира своята нова принадлежност - към дружината, към юнаците, които ще се превърнат в онези, чрез които ще се реализира визията за бъдещето, където "кипи борбата и с стъпки бързи/ върви към своят свещени конец". Онези, чийто глас ще се извиси над мъртвия свят, за да призоват към "Хляб или свинец!".

"На прощаване" представя повторното сбогуване на сина с майката като тук не присъстват онази разнопосочност и обърканост на сина, който предусеща своята мисия, но все още не може да скъса "пъпната връв" с дома. До това повторно сбогуване младежът е извървял дългия път от самотник до един от дружината. Затова и на прощаване с майка си героят е част от света, който е избрал да обитава - на пътя. В неговия глас вече не звучи жаловитият тон: "Освен теб, мале, никого нямам", "Приятел нямам". Героят е оставил своя завет към "братя невръстни" и поема пътя заедно с онези, които споделят житейския му избор: "Дружина тръгва, отива". От син "нехранимайко", определян като такъв от патриархално-родовите традиции, лирическият герой в Ботевата лирика се превръща в син гордост. Повторното сбогуване с майката вече не е видяно в онзи меланхолично-притаен интимен план, а е разгърната сцена, в която гласът на сина не шепти, не оплаква, а далече, някъде зад "тиха бяла Дунава", ясно и отчетливо призовава своята майка. В този зов се вплитат думите на сина и за прошка, и за благословия така категорично заявени, както е категоричен и изборът, които е направил.

Осъзнавайки своя неизпълнен родов дълг, младежът, който се е отделил от дома, вече не задава въпроси, чрез които да намери отговорите за своята съдба на скитник. Първото чедо призовава майка си да "кълне" и "проклина" "таз турска черна прокуда", която превръща синовете в скитници, която прекъсва родовата връзка и обезкървява българското. В същата стилистика са и думите на сина:

...и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
"Нехрани-майка излезе".

В "Майце си" се очертава образът на нехранимайката чрез въпросите, в които лирическият герой търси причините за своята житейска съдба. В "На прощаване" синът, който не е изпълнил своя родов дълг, отказва да бъде припознат като "нехранимайка", защото чрез своя избор и своя житейски път е избрал да изпълни друг, по-висш дълг - този към майката родина.

Поемайки по своя път, Ботевият лирически човек се разделя, сбогува, прощава с майката. "На прощаване" представя момента на окончателната раздяла с дома. Възпитан в своя дом със "сърце мъжко, юнашко", синът е поел към своето посвещение, за да се завърне у дома като израснал и категорично направил своя житейски избор човек. Завръщането в дома не се свързва с пребиваване в пространството на дома. "Ботевото завръщане изглежда твърде странно. При това завръщане героят не влиза в дома, той не вижда себе си вътре - срещата и с майката, и с либето става извън дома." (Налбантова 1999). Домът е мястото, което е осквернено от чуждото и въпреки че с него героят свързва образите сакралии, той не може да пребивава в това пространство. Оттук идва и неизбежната повторна раздяла с майката - синът вече не определя себе си като принадлежащ към родово-патриархалното, а като част от дружината, част от онези, които са получили своето посвещение и сега пред тях е пътят "страшен, но славен", в който от "едничък син на майка" ще се превърнат в такива синове на своята родина, за които "и певци песни за него пеят".

Разглеждането на раздялата в "На прощаване" само в интимно-личен план би стеснило посланията на текста. Това не е просто акт на раздяла с тази, която го е "родила със сърце мъжко, юнашко", а раздяла с родово-патриархалното. Това е отделяне на мъжкото от женското начало, обричащо родът да бъде прекъснат, защото мъжкото начало е избрало да бъде съхранено не чрез потомствената кръв, а чрез потомственото слово завет: "и с сърце сичко разкажи/ на мойте братя невръстни", "Кажи им, майко, да помнят". Както и другите мотиви в Ботевото творчество, така и мотивът за родовата кръв надскача границите, тесните очертания на семейното и зазвучава в творбите чрез национално-обобщеното послание:

Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
земята, майко, черната!

Мотивът за изтичащата кръв като образ символ на физическата смърт, чрез която героят се слива с родното пространство, представя една друга идея за продължението на рода, не родът в тесните патриархални граници, а българският род и неговата памет, която съхранява чрез пролятата кръв гените на изключителен героизъм. Земята майка приютява, пази и помни, чрез кръвта, делата на онези свои синове, които превръщат земното си съществуване в живот мисия. Това е земята майка, която има своите конкретни очертания, своята национална определеност, тя е тази, която е напоена с кръвта на своите синове герои и която ражда нови синове герои. Затова и в колективната памет майка България е неразривно свързана със своите синове юнаци:

...какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българска майка юнашка;
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!

Младежът, избрал пътя пред дома, намира своето завръщане в света на родното чрез смъртта безсмъртие, чрез сливането на кръвта със земята. Не тялото на героя потъва в недрата на родното, то е монумент, символ на върховната саможертва и "виси... със страшна сила". Кръвта, е тази, която "помни", тя е последната връзка с живота реалност, затова синът е "потънал в кърви", "кръвта още по-силно тече", там - на Балкана - "юнакът лежи, кръвта му тече". Балканът е пристан на онзи син, който напуска дома. Балканът е мястото, което със своята отвореност се съдържа в света на пътя, това е обител, където онзи, който е напуснал бащиното огнище, може да пребивава, да реализира своя идеал. Балканът е обобщен образ на свободата, той е отворен топос на героичното, който не може да бъде очертан чрез конкретни граници - това е пространството, в което търсещият дух намира своите сподвижници, в което синът наследник израства до сина герой. Това е центърът на инициация, където "хлапак дванайсетгодишен" се превръща в "Чавдар страшен хайдутин", "Чавдар вехта войвода". На този свещен връх кръвта на сина се слива с утробата на земята майка и от този съкровен съюз се ражда словото песен, за да обезсмърти делото на сина чрез народната памет: "и певци песни за него пеят". Песента е тази, която съхранява спомена за подвига на сина, роден от българка, и слял кръвта си с недрата на майка България:

...песента ще се пронесе
по гори и по долища -
горите ще я поемат,
долища ще я повторят...

Началото на инициацията присъства и в поемата "Хайдути". Откъсването от дома и пребиваването в чуждото пространство са разгледани в друга перспектива. Тук процесът на инициацията е видян в сгъстен вид и е интерпретиран като доброволно напускане на дома, "научаване" на тайно познание чрез пребиваването в маргиналния свят на хайдутите, превръщането на детето в мъж, трансформацията на сина, отделил се от майката, за да стане закрилник на онеправданите. Този път не е представен като откривателство в света на неизвестното за младия мъж, а като следване на пример. Бащата в Ботевата поезия заема странично място спрямо другите образи, очертаващи света на своето - майката, братята. В "Хайдути" пътят, който е избран, е пътят на бащата. Неговият избор, силата на генетичната предразположеност можем да сравним само с другата изключително силна родова памет, съхранена чрез потомствената кръв: "кат ме си, майко, родила/ със сърце мъжко, юнашко". Бащата в "Хайдути" е този, който не като син, а като баща и съпруг е напуснал света на дома, за да "владей Стара планина". Избраната от него житейска посока е тази, която поема и синът. В този смисъл баща и син се превръщат в духовни събратя, които следват един общ път.

Образът на пътя, като неразривна част и същност на инициацията, присъства в "Хайдути", където отново "един на баща и майка" син напуска затвореното място на дома, за да поеме натам, където го зове сърцето. Този път е утъпкан от бащата, който владее пространството на свободата: "имам баща войвода" "да владей Стара планина". В сърцето на младия Чавдар заговаря онази кръв, която надскача границите на тяснородовото пространство и е готова да се пролее за една по-висша цел - свободата. Мотивът за чедото, което изоставя дома, разбиран като пространство на патриархални устои, е разработен и в тази творба - синът изрича "тежки думи отровни" пред майка си, думи обвинения: "а аз при вуйча да седя -/ при тоз сюрмашки изедник". Синът отказва бездействието и превръщането му в човек с робски манталитет. Категоричното отрицание: "не ща при него да седя" и изразеното категорично желание: "При татка искам да ида" заявяват ясно позицията на младия Чавдар. Използваните глаголи "седя" - "ида" очертават ключовите разбирания за дома и пътя. Домът е мястото на статичност, домът, дори видян като покосен от турчин, който "бесней", е мястото, което е застинало във времето. Действията, свързани с пространството на дома, са действия емоции или действия жестове, които са отнесени към образа на майката: "ръда клета, та плаче", "прегърна майка Чавдара,/ в очи го черни целуна". Глаголите, свързани с пътя, са глаголи за движение, които посочват не само преместване в пространството - напускането на дома, но и промяната: "хайдутин направи,/ по планината да ходи".

Младият човек, за да бъде посветен, излиза извън пределите на дома - тръгва, за да поеме своя житейски път. Чак след своето "посвещение" и справянето с препятствията от света на възрастните той може да се завърне у дома, където ще бъде приет като възрастен индивид. В "сюжета" на "Хайдути" песента памет представя "Чавдар страшен хайдутин" като човек, който е преминал инициацията и се е превърнал в изключителна човешка личност, в образ модел. Песента, която е родена от земята майка, която обхваща цялото родно пространство, "разказва" за процеса на инициацията от "дете хубаво" до "Чавдар войвода".

Фолклорната традиция поставя един интересен модел на развитие на мъжкото чедо чрез инициацията. Детето, което поема по този път, е избрано от съдбата, надарено с особени личностни качества, чрез които от момче се превръща в мъж, като преодолява определени препятствия и преминава през опасности, чрез които да се докаже. Момчето тръгва по своя път и самò трябва да докаже своята зрялост, за да бъде прието в света на достойните. В този път младежът опознава себе си и света. Наградата за порастването му се свързва с атрибутите на мъжествеността - оръжията, които могат да бъдат притежание само на мъжа-закрилник. Моделът на инициацията като обред посочва Георги Чобанов в статията си - "Юноша" на Христо Смирненски (две възможни интерпретации)":

Посветителният обред включва в себе си получаване на тайно знание, известно само на посветените. За да го получи, неофитът трябва:

1/ Да пребивава извън територията, усвоена от общността (...);

2/ Да получи тайното знание, присъщо на общността, в един пограничен и кратък период от смърт към ново раждане (...);

3/ Да се възвърне в общността в рамките на новия си социален статус - акт, осмислян като раждане на нови атрибути - активност, действеност, трезвост, динамичност, освободеност. (Чобанов 2000).

В Ботевата лирика инициацията започва с първото стихотворение - "Майце си" и завършва с последното - "Обесването на Васил Левски".

Героят напуска територията на родното - дома, воден от сърцето, за да усвои тайното познание, което го зове със своята сила. Още в първата Ботева творба синът се е отделил от дома, но страда по загубеното. Все още говори за себе си и майка си чрез патриархалната обвързаност: "Много аз, мале, много мечтаях/ щастие, слава да видим двама" и оплаква разкъсаната родова връзка: "та туй сърце младо, таз душа страдна/ да се оплачат тебе горкана". В "На прощаване" героят вече е получил тайното знание, присъщо на общността - изразено чрез позицията му на пораснал вече мъж, който е съпътстван с атрибутите на героичното - сабя, пушка. Синът се завръща чрез изповедта обръщение към майката в общността чрез своя нов статус - на хайдутин, бунтовник. Той е изминал процеса на инициацията и е заслужил да се определя като възрастен, чийто избор е неоспорим. В него се появяват и качествата, които придобива след инициацията - "активност, действеност, трезвост, динамичност, освободеност". Изминал своя път на израстване от момче в мъж, героят не остава в уседналото пространство на дома, поема по нов път, който продължава инициацията - в превръщането му от син, наследник на родовото, в син на родината, на земята. В "Хайдути" избраникът е назован чрез полисемантичното определение "един", което отвежда тълкуването не само по линията на значенията "най-свиден", "единствен", но и подсказва уникалността, различността и неповторимостта на "хубаво дете юначе", чиито житейски избор и предопределение ще го превърнат в "Чавдар вехта войвода" .

В своя път героят "води своите битки" в себе си и извън себе си, за да докаже достойнствата си. Младият мъж, преминал през детството и юношеството, обръща своя поглед назад, за да обоснове позициите си в настоящето. В разцвета на своята младост избраникът постепенно прави своите избори, които са свързани с жертви.

В "До моето първо либе" се разкрива друга страна на избрания път. Мотивите за самотата и изгубената младост зазвучават чрез интимния диалог между мъжа, направил своя житейски избор да поеме по пътя, където "тегли сърце ранено", и първото либе. Ако в "Майце си" младостта е видяна като "съхне и вехне люто язвена", в "На прощаване" младостта е част от саможертвения избор: "аз може млад да загина", в "До моето първо либе": "млад съм аз, но младост не помня,/ пък и да помня, не ровя" младостта се свързва с онова време преди "посвещението" - робското битуване на героя, към което той не желае да се завърне. Робският живот се свързва с пребиваването в дома, над който тегне сянката на вековния гнет. Търсещият дух на младия мъж не желае да обитава това място. Обръщението му към либето напомня обръщението към брата си. И в двата образа на близките героят търси своя съмишленик, но не го намира - душата на брата е безмълвна: "пък и твойта й душа няма/ на глас божий - плач народен", както и песента на либето е любовна, но в нея се заглушава песента на гората и плачът на сиромасите.

Затова и аналогично звучат реторичните въпроси - тъжни констатации:

...ах, ръка си кой ще турне
на туй сърце, дето страда?

("Към брата си")

Ах, тез песни и таз усмивка
кой глас ще ми викне, запее?

("До моето първо либе")

Лирическият герой прекъсва връзките с родното място - домa, когато те служат като вериги за неговия дух, за да се отправи по пътя към ново пространство - мястото, което е дом и пристан на онези, избрали живота на скитника, които чрез своето юначество са се превърнали в синове на родината.

Особено внимание трябва да се обърне на последната Ботева творба - "Обесването на Васил Левски", спрямо разглеждания проблем - за инициацията на сина и превръщането му в син гордост за майката родина. Интерес представлява първият вариант на Ботевото стихотворение, известен със заглавието "Дякон Васил Левски".

Този текст съдържа една последна строфа, която отсъства в по-късните издания.

Умря той вече! Юнашка сила
твойте тиране скриха в земята!
О, майко моя, родино мила,
плачи за него, кълни съдбата!

Коментарът върху посочения откъс е важен от гледна точка на разглежданата тема. Както вече споменахме, физическата смърт на изключителната човешка личност е пътят към живота безсмъртие. Кръвта е тази, която се слива със земята, за да свърже по нов начин сина с родната майка земя. Заравянето, погребването на юнашката сила на пръв поглед звучи в разрез с посланията на останалите Ботеви творби. Юнашката сила не може да бъде скрита, защото тя се пренася чрез словото памет. Последната строфа обаче сякаш затваря и обрамчва двадесетте Ботеви творби, връщайки се към сакралния образ на майката родина, която чрез силата на магическото слово на клетвата ще произнесе своето проклятие срещу онази сила, която отнема синовете й. Чрез клетвата сълзите и словото ще бъдат достояние на по-висши сили, защото майчиното проклятие не е насочено срещу конкретен обект, а срещу някаква изначална несправедливост, обобщена чрез думата "съдба" - дума, която за първи и последен път се среща в Ботевите стихове. Клетвата като особено силно слово, което може да бъде чуто извън реалиите на земното, е произнесена и в последния земен миг на сина юнак - "уста проклинат цяла вселена". Вселенската несправедливост, обобщена чрез думата "съдба", е прокълната от сина и майката. В тази клетва се събират както човешката болка, така и бунтът на онези, които искат да възстановят справедливостта, онези, които копнеят за свободата си.

Разглеждайки "Обесването на Васил Левски" в установения вариант - без последната строфа, можем да съзрем обобщеното послание за изминалия път, за изживения с достойнство живот, в които синът се е отказал да пребивава в тясно-битовото пространство и е избрал да изживее живота си като свободен дух. "Идеалният Ботев човек е пътуващият към идеала човек който открива смисъла на живота, който осъществява себе си именно в пътуването към вечната непостижимост на мечтата." (Налбантова 1999). Този син започва и завършва пътя към идеала чрез обръщения към майка си. Ако в първото Ботево стихотворение съзираме фигурата на сина, който отправя своите питания с интимно-личен тон към своята майка: "Ти ли си, мале, тъй жално пела,/ ти ли си мене три годин клела", то в "Обесването на Васил Левски" гласът на сина е събирателен за онези, които приемат родината като своя майка. Образът на майката в последното Ботево произведение е изведен до национално обобщения символ на родината. Към нея се обръща "лирическият говорител, който е едновременно син на страдащата майка - "О, майко моя, родино мила...", и в същото време не е син, защото нейният "един син" виси на бесилото (...). Той е едновременно двойник на обесения, защото може да оцени величината на подвига и саможертвата и в същото време е един от безпомощните персонажи, изгубили своите устои." (Христов 2009).

В този глас на сина може да бъде видян и образът на онзи, който е намерил своя брат съмишленик - в лицето на национални герои като Левски, съмишленик, с който е делил своя житейски избор. Сега този глас "вижда" смъртта на своя събрат: "стърчи, аз видях, черно бесило", затова синът вместо да призовава майка си: "Не плачи", й заповядва: "Плачи!". Сълзите са излишни при определянето на житейския избор на сина, сълзите на майката при смъртта на "един" син се стичат така, както се стича неговата кръв при сбъдването на пророчеството: "аз може млад да загина". Сълзите на майката при загубата на сина събуждат емоциите на всички - писъците, виковете, виенето на вълците, граченето на гарвана, колкото и да са зловещи, показват важността на тази смърт. Плачът на майката е пробудил всичко, защото това е смърт, към която не можеш да бъдеш безразличен, смърт, към чиято жертва изпитват "силна любов и омраза", това е смърт дело.

От "Майце си" до "Обесването на Васил Левски" героят извървява своя път - това е пътят, в края на който съзира смъртта: "пък тогаз нека измръзнат жили,/ пък тогаз нека изгния в гроба". Синът вижда своята смърт като край на физическото съществуване, затова тя е представена изключително натуралистично. Смъртта на героя - син на България - в последната Ботева творба е изобразена чрез страданието на родното, това е смърт символ. "Отказвайки се от фолклорния образен реквизит и от митологизацията" (Коларов 1983) творбата по нов начин изгражда представата за смъртта на "един син" на България. "В това всеобщо страдание рязко изпъква на преден план идеята за единството на всички страдащи същества" (Коларов 1983).

Гибелта на Апостола осъществява делото на живота му - да обедини народа си, макар и чрез собствената си смърт. И въпреки траурно-жаловития тон на стиховете в творбата се усеща онази сила, която никоя тирания не може да прекърши - силата на необикновения човешки дух. "Един син" на България "виси... със страшна сила" на бесилото. В последния миг - между смъртта и безсмъртието, в непрестанната битка с живота, героят на Ботев събира в себе си онази "страшна сила", която в различните етапи на инициацията се трансформира, за да очертае образа на личността, която "присъства чрез отсъствието си" (Игов 1995), личността, която се е превърнала в светиня - Левски.

Синът, който се трансформира в обобщен образ на достойния българин, напуска дома, тласкан от "сила", която усеща. Поемайки по пътя "страшен, но славен", се превръща в "страшен хайдутин", който посреща смъртта в "сила мъжка". Тази изключителна човешка личност, която в Ботевите творби живее чрез различни образи, намира своята най-ярка реализация в лицето на Левски - личност, която счупва позорното бесило със "страшна сила", за да докаже, че неговият глас няма да премине "тихо като през пустиня", защото "свобода и смърт юнашка" са се слели в неделимо цяло, за да изковат нравствените устои на един народ, който ще последва пътя на достойните, на посветените, които са оставили посланието след себе си.

Трябва да се жертвува всичко, па и себе си

Ние насърчаваме всичките членове и съучастници в народната ни свята работа да бъдат верни и постоянни във всяко отношение към целта, като вземат по-напред пред очи и речат: "По-добре честна смърт, нежели [отколкото] смърт безчестна." И наистина, който постоянствува докрай - [за] него са неописуема радост големите дарове [на признателност] от българския народ. И ето сега е часът, в който [може] да спечели всеки. [А не] както [казват] някои си: "Ами ако умра?" То ние му казваме, че неговото име остава навеки живо, заслугата му ще е предава на деца, унуци и пр. Следователно да се спечели този свят дар, трябва по-напред да се жертвува всичко, па и себе си... Чисто народният българин, който е разбрал и вижда мъките и неволите на милия ни народ, който е усетил вече в сърцето си всекидневните и кървави сълзи на нашите обезчестени майки, братя и сестри от тиранина, то за него няма страх, няма никакви извинения, а смъртта му е самата утеха и душеспасение. [Тази] смърт заслужава гореречената ни слава от българския народ. Инак [ако той не действува по този начин] той не е българин, не е християнин, не е човек. Следователно нему смърт, смърт и смърт.

Левски до орханийци, 29.01.1872 г.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов 1968: Арнаудов, Михаил. Очерци по българския фолклор. Том 1. София, 1968, с. 677-682.

Ботев 1986: Ботев, Христо. Съчинения. Том 1. София: Български писател, 1986.

Ботев б.г.: Ботев, Христо. Дякон Васил Левски. // Словото, б.г. <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=1&WorkID=3164&Level=1> (14.06.2018).

Василев 1999: Василев, Сава. "Освен теб, мале, никого нямам...". // Критически текстове за Христо Ботев и Иван Вазов. Велико Търново: Слово, 1999, с. 63-74.

Георгиев 1999: Георгиев, Никола. Вик и мълчание в лириката на Ботев. // Критически текстове за Христо Ботев и Иван Вазов. Велико Търново: Слово, 1999, с. 5-40.

Димитрова 2002: Димитрова, Елка. Пътищата на героя: От самотата към саможертвата. // Димитрова, Елка. Нови анализи на литературни творби за обучението в 11 клас, 2002 <http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=27&WorkID=10905&Level=3> (14.06.2018).

Елиаде 1998: Елиаде, Мирча. Сакрално и профанно. София: Хемус, 1998.

Игов 1995: Игов, Светлозар. Образът на Левски у Ботев и Вазов. // Игов, Светлозар. Творби на българската класика. София: Просвета, 1995, с. 83-91.

Коларов 1983: Коларов, Радосвет. "Обесването на Васил Левски" и поетиката на Ботев. // Творби и проблеми. Том 1. София: Български писател, 1983, с. 139-172.

Колева 2003: Колева, Ваня. Лирическият герой на Христо Ботев - един странник, бленуващ завръщане. // Електронно списание LiterNet, 07.02.2003, № 2 (47) <https://liternet.bg/publish/vkoleva/botev.htm> (14.06.2018).

Кьосев 1999: Кьосев, Александър. Речев жест и метафоричност в поезията на Ботев. // Критически текстове за Христо Ботев и Иван Вазов. Велико Търново: Слово, 1999, с. 40-52.

Левски 2017: Левски, Васил. Трябва да се жертвува всичко, па и себе си. // Свята и чиста република. Писма и документи, 06.02.2017 <http://www.vasil-levski.org/2-2.htm> (14.06.2018).

Налбантова 1999: Налбантова, Елена. "Скитник ходя злочестен ази". // Критически текстове за Христо Ботев и Иван Вазов. Велико Търново: Слово, 1999, с. 83-91.

Нанкова 2002: Нанкова, Росица. "На прощаване". // Литературен форум, бр. 14 (498), 09.-15.04.2002 г. <http://www.slovo.bg/old/litforum/214/rnankova.htm> (14.06.2018).

От Иоана 1995: От Иоана Свето евангелие. // Библия. София: Св. Синод на българската църква, 1995.

Петрова 2013: Петрова, Иванка. Клетвата в българската традиционна култура. // The Occult Room, 01.12.2013 <http://occultroom.blogspot.bg/2013/12/blog-post.html> (14.06.2018).

Стефанов б.г.: Стефанов, Валери. Лабиринтите на смисъла. Критически речник за поезията на Христо Ботев (Мaйката, Душата, Тялото). // My school BEL, б.г. <http://myschoolbel.info/Biblioteka/Lit_Kritika/Labirintite_na_smisyla_Kriticheski_rechnik_Stefanov.pdf> (14.06.2018).

Трендафилов 2005: Трендафилов, Христо. Етнологическите основи на Ботевата поезия. // Електронно списание LiterNet, 27.08.2005, № 8 (69) <https://liternet.bg/publish3/htrendafilov/etnologicheskite.htm> (14.06.2018).

Христов 2009: Христов, Иван. Гълъбов versus Ботев. Идеята за родното. // Електронно списание LiterNet, 01.05.2009, № 5 (114) <https://liternet.bg/publish14/i_hristov/gylybov.htm> (14.06.2018).

Чобанов 2000: Чобанов, Георги. "Юноша" на Христо Смирненски (две възможни интерпретации). // Електронно списание LiterNet, 04.11.2000, № 11 (12) <https://liternet.bg/publish/gchobanov/iunosha.htm> (14.06.2018).

Юношество б.г.: Юношество в антропологичен аспект. Инициация. // Уикипедия, б.г. <https://bg.wikipedia.org/wiki/Юношество> (14.06.2018).

© Валентина Димитрова-Дагнева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.06.2018, № 6 (223)