Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

„ЮНОША" НА ХРИСТО СМИРНЕНСКИ
(две възможни интерпретации)

Георги Чобанов

web

Всяко художествено произведение диалогизира с културната традиция. Но при стихотворението „Юноша" взаимодействието е с особен интензитет, защото то съхранява памет за поредица от предходни сакрализирани Текстове (мит и обред), придърпващи го към своя по-висок статут на утвърдени в културното съзнание ценности. Като механизъм, с който си служи произведението, а оттам и интерпретаторът, взаимно разчитащите се текстове (стихотворение - мит, стихотворение - обред) отвеждат към способността на стихотворението „Юноша" да обучава възприемателя в култура чрез актуализация на разнородни и значими отрязъци от нея. Предлаганите интерпретации си поставят за цел да подпомогнат този процес чрез две от възможните „загребвания" в културата. Те имат и една „скрита" задача - да отместят идеологическите акценти от творбата на Смирненски и да мотивират по такъв начин присъствието й в христоматийния корпус от изучавани в българското училище художествени текстове. В това отношение през последните няколко години е направено не малко.[1] Освободената от идеологически монопол история на прочита разкрива предпочитания към социално-психологически, екзистенциални, библейско-митологични и поетологични ключове. В следващите редове ще бъде направен опит за две последователни интерпретации на стихотворението. Те ще разчитат на връзката му в единия случай с древните посветителни обреди и библейския им контекст, а в другия - с античния мит за Фаетон, разказан от Овидий.

 

I.

Изследвачите са категорични, че творбата синтезира индивидуалната човешка изповед с мащабността на философската проблематика. Ето защо появата в текста на личното местоимение за 1 л. ед. ч. (АЗ) фиксира композиционно значими моменти от стихотворението. Местоименната форма попада в силна (анафорична) позиция в началото и в края на произведението, а също така в обърнатото златно сечение - строфа VI[2], стихове I и IV. Акцентът върху Аза е акцент върху интимните гласове на творбата. Самата тя проследява личностното конституиране на Аза в диалога му със света. Това вътрешно изграждане на човешката личност е осветено от културната традиция, в чиято памет се съхраняват универсални митокултурни действия, бележещи индивидуалното израстване и утвърждаване. Такъв е древният акт на инициация, през който преминава всеки, за да се равнопостави сред общността на възрастните, пълноправните членове на колектива.

Посветителният обред включва в себе си получаване на тайно знание, известно само на посветените. За да го получи, неофитът трябва:

1/ Да пребивава извън територията, усвоена от общността - в царството на смъртта или в друга страна, населена със зли духове, чудовища...[3] Този момент е представен в III, IV, V строфа на „Юноша", в които се експлицира хтонична образност - злодеи, демони, златолуспести гиганти, черни сенки. Тук, в царството на злите сили, умират старите атрибути на Юношата - съзерцателност, окованост, статичност;

2/ Да получи тайното знание, присъщо на общността, в един пограничен и кратък период от смърт кьм ново раждане. Този момент фигурира в строфа VI: „Аз познах...";

3/ Да се възвьрне в общността в рамките на новия си социален статус - акт, осмислян като раждане на нови атрибути - активност, действеност, трезвост, динамичност,освободеност. Тези качества на преродения лирически Аз са видни в строфи VII, VIII, IX, където завършва инициацията, чиято тричастна структура генерира в определена степен структурата на самото стихотворение.

Казаното за посветителния обред като структуриращ текста инвариант се подкрепя и от семантиката на заглавието - „юноша" обозначава гранична човешка възраст между детство и зрелост. Граничността същевременно отпраща към драмата на себеизграждането на Аза, към поредицата от парещи въпроси с екзистенциален и дори отвъден, трансцендентален характер. Защо се ражда човек, как се утвърждава сред другите, в какво се измерва човешката удовлетвореност, какъв е смисълът на човешкото съществуване, какъв е произходът и какво е предназначението на човека... Въпросите са повече от отговорите, но именно интензивното търсене на отговорите осмисля текста на самото стихотворение и придава на интимното начало в него подчертано философски измерения. С това усилията на Смирненски се приобщават към философското осмисляне на света, характерно за българския модернизъм.

В VI строфа лирическият герой прави равносметка - илюзиите от детството за лесно носене на човешкия жребий са погребани. Познанието за света и човека не идва даром, а чрез мълчаливото понасяне на безброй изпитни. Познанието изисква жергвеност и жертвата ще бъде дадена - смърт срещу „знаене" се залага във въображаемото „тогава" (IX строфа). Мотивът за изпитанието на Юношата чрез собственото му страдание („окова ме злодей непознат") сред страданията на другите („изтерзани лица", „плачове", „оковен звън") е разгърнат в цели три строфи. В тях препятствията пред Юношата са представени с въздействената сила на видения от преизподнята. Библейската образност е подходящ контекст за въвеждане на две централни, персонифицирани поради своята разделеност и значимост, фигури - на Златния телец и на човешкия Дух. Атрибутите на човешкия Дух са откровено цитиране на Христовата съдба на Голгота - „обруган, окован,/ аз го зърнах под трънен венец". Окованият лирически субект („окова ме злодей непознат") е видял своя окован двойник, Христос, страдащ сред хората и за хората, уподобил се е нему, възжелал е неговите богочовешки дела и най-важното от тях - устояването, удържането на изпитанието, изпитание, даряващо с познание и даващо завършек на инициационния обред, през който е преминал сам Исус Христос.

Посветителният модел изисква от лирическия Аз последно усилие. След физическото страдание той трябва да се себенадмогне чрез полученото в изпитанието познание, да се отдели от робския керван[4], да заяви гордо своето „Аз" пред света - не като лирически герой, който страда окован, а като лирически герой, който знае първопричината и може да въстане срещу нея като свободен и зрял индивид. Не да съчувства на угнетените и обруганите, а да познае („Аз познах..."), да прозре човешкото единство и човешката разделеност - низвергнатия човешки Дух и прегърнатата телесност (телеца от злато). Ето какво е познал Юношата - не Голготата човешка, както е в библейския мит, а целостта човешка. Човек е единство от Тяло и Дух, от Земно, греховно, тленно Тяло и небесен, божествен, вековечен Дух. Прозрял е земно-божествената природа на човека и неговото трагично двоемирие. Така Христо Смирненски въздига своя лирически герой до възможността да познае своята Богочеловечност, до способността да прозре, че е Син Божий и Син Человеческий. Съотнасянето на изграждането на човешката личност с приобщаването към сакрални митологически модели всъщност освещава търсенето на изгубената Хармония.

Но в VI строфа Юношата получава познание не само за фактическата разделеност на човека, а и за нейните първопричини. Неговите братя са се отдали на греховно идолопоклонство, забравили са своя Бог, въздигнали са в култ златния телец, който ги е заробил и угнетил[5]. Въпреки гнева („и жестока закана на гневни сърца") път назад не се очертава. Нужно е да се появи онзи, който ще превърне гнева в действие, който като вехтозаветен пророк ще призове стихиите да възмездят съгрешилите, който като Месия[6] ще се възправи, „залюбен в тълпите", и ще знае, че за тяхното Спасение е достойно да принесе себе си в жертва - „аз ще знам за какво да умра". Но преди това, да повторим, е нужно прозрение за трагедията на нехармонично съществуващия човек, за страданията на разделения човек. Юношата е онзи, който ще се види в тази роля - на позналия, на вътрешно убедения и повярвалия в необходимостта от катастрофична промяна, от апокалиптично разрушаване на робските обвързаности между човека и дяволското творение - Златния телец, от възвръщането към хармонията на двуединната човешка същност - Човекът: Тяло и Дух. Ето това прозрение за състоянието на безизходност, в което е попаднал човекът, изисква умножените усилия на лирическия Аз, подсказани в градацията „закопнях, запламтях и зова". Само в патетиката, в емоционалната свръхнапрегнатост на себеутвърждаващото слово:

- Ах, блеснете пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!

лирическият субект може да възкреси спомена за своята цялост и хармоничност, да докаже пред себе си и пред света, че се е сдобил със социалния статус на зрелостта.

Повелителните изречения в VII и VIII строфа придобиват магическо-заклинателна сила, глаголите приемат перформативни функции. Такива функции има Бог, когато чрез Словото си сътворява света. Тук единеността между слово и действие е в единеността между състоянието на Аза („запламтях") и характера на неговото желание („нека пламне земята"), между гърма на призованите стихии („нека гръм да трещи, да руши!") и гърма на собствените думи („Загърмете, железни слова!").

В последната строфа обаче словодействието на Аза е разколебано от наречието за време - „тогава", което маркира обективната разделеност на Слово и Действие в сегашността, но същевременно насочва към силната вяра в тяхното бъдещо сливане. Тази вяра отключва патетичните интонации и мотивира самоуверената поза на посветения, на проникналия в тайнството на жертвения акт като осмислящ живота предел на човешкото себепостигане:

без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.

Тук отново се сблъскваме със своеобразното претълкуване на Христовата саможертва, пред лицето на която Богочовекът изпитва човешки страх и се моли да го отмине горчивата чаша. Смирненски нанася корекции - Юношата сам възжелава стихиите, а чрез тях и смъртта, защото в съзнанието си той я е осмислил, т.е. преодолял.

И така, пребиваването в царството на злото е необходимо изпитание за Юношата. Азът е удържан в своите граници - не се разтваря сред „своите братя във робски керван", а се отделя от тях и над тях. Възнаграден с посвещаване в познанието за човешката разделеност и за нейните първопричини, лирическият Аз трябва да възвести премахването на тази разделеност в името на човешката цялостност и хармония. Намереният смисъл на екзистенцията, насочеността към трансценденталното себепостигане в сакраментални митологични образи и действа, в природните стихии, очертават завършеността на процеса на конституиране на личностовите измерения на Аза, както и концептуалното закръгляне на стратегията, заложена в текстуалното поле на стихотворението „Юноша".

 

II.

Героическата поезия на Смирненски е подчертано митотворческа. Тя показва как историята се трансформира в мит - и историята на генералите (Делеклюз, Роза Люксембург, Карл Либкнехт), и историята на редниците (Йохан). Заедно с това в неговите стихове проблясват следите на по-стари и по-нови митове, на архаични представи и универсални структури. Гръко-римските и християнските митически разкази не са отминати без внимание от изследвачите, още повече, че са сигнализирани в заглавия („Руския Прометей") и в образност („трънени венци" - „Ний", „Юноша"). Чрез тях Смирненски представя противоположния процес - как митът се превръща в история, как обслужва или оспорва Идеологемата (съвременния макромит).

Тази втора страна на взаимоотношенията мит - история - литература ще се опитаме да разгледаме въз основа на стихотворението „Юноша" и гръко-римския митологичен сюжет, представен от Овидий в неговите „Метаморфози"[7]. Става дума за мита за Фаетон, чийто архаичен образ може да бъде открит в корпуса от соларни митове. Интертекстът, който ще градим, ще разчита преди всичко на отношенията между стихотворението и мита, от една страна, и полагането им в актуалния за автора и актуалния за нас историко-идеологически контекст.

Ето накратко съдържанието на въпросния мит:

Фаетон се усъмнил в божествения си произход и за да се увери, че богът на Слънцето - Хелиос - е негов баща, го помолил да му отстъпи за един ден огнената колесница, с която той обикалял небето. Въпреки мрачните предсказания за това, което ще се случи, Хелиос му дал колесницата, защото вече се бил заклел, че ще изпълни всяко негово желание, за да потвърди бащинството си. Фаетон не успял да се справи с управлението на колесницата, изгубил контрол над четирите крилати коня и те се понесли ту близо до Земята, ту близо до Небето. Първо пламнала Земята, реки и морета пресъхнали, гори и градове изгорели. Тогава богинята на Земята - Гея - се примолила на Зевс: ако не иска да се върне хаосът прадревен, за възпре огьня. Разгневен, Зевс пратил мълния, която поразила колесницата, конете побягнали в различни посоки, а Фаетон, подпален, паднал на опустошената земя, заплащайки за дързостта си. Космическото равновесие било възстановено, Хелиос и майката на Фаетон - Климена - дълго скърбили, сестрите му се превърнали в тополи, сълзите им - в кехлибар, а неговият най-добър приятел - Кинън - в снежнобял лебед.

Най-обобщено и лаконично митът може да бъде изказан и така: човекът се усъмнил в божествения си произход и, за да го провери, решил да поеме управлението на света, но това се оказало непосилна задача, чийто провал заплашил космическите устои, поради което Бог го наказал и възстановил утвърдения от векове Ред.

Ако през семантичната решетка на мита прочетем текста на стихотворението „Юноша", несъмнено ще открием достатъчно сигнали, доказващи правомерността на подхванатата съпоставка. Фаталното изпитание, на което се подлага Фаетон, цели разкриване на произход, защото генеалогията на героя е от изключителна важност. Тя предпоставя неговите действия, а оттам и смисъла на живота му. Предположението му, че е син на океанидата Климена и на бога на Слънцето - Хелиос, трябва да се докаже. Своеоразно потвърждение за неговия земно-небесен, смъртно-безсмъртен произход е собствената му съдба. Като син на бог той има правото да подкара огнената колесница на Слънцето, като син на човек той трябва да претърпи неуспех в начинанието си, да заплати за дързостта си.

В стихотворението рефлексивно обърнатите думи на неукрепналия Юноша заговорват за тоталното незнание, обгръщащо най-важните екзистенциални точки - рождението и смъртта. Преходът към знание, осъществен с помощта на икициалния модел, преформулира естеството на търсеното знание. Въпросите в началото - „защо съм на тоз свят роден", с каква цел, какво е моето предназначение, защо и трябва ли да умра - показват, че Юношата проблематизира преди всичко своя произход. За смърт или за безсмъртие е предопределен в зачеването си е основен въпрос и пред лирическия герой на Смирненски, и пред митичния Фаетон. Но в края в стихотворението предназначението на човешката екзистенция вече не се поставя в зависимост от произхода, т.е. в зависимост от това, смъртен или безсмъртен е човекът („без да питам защо съм на тоз свят роден"), а от вътрешно постигнатото знание за смисъла на живота, водещ неизбежно към смъртта. В мита свръхзнанието е обладание на боговете, само в смъртта то може да стане достъпно за хората, за Фаетон. В стихотворението лирическият герой сам избира, а следователно знае предназначението си, съдбата си, затова е категоричен: „И тогава <...> аз ще знам за какво да умра". Илюзията за безсмъртието на човека е преодоляна от лирическия Аз, а оттам осмислянето на човешкото битие е поставено в зависимост от деянията на самия Юноша.

Но да погледнем стиховете, разположени между началното и финалното двустишие. Юношата очаква тържествени химни, стелещи се по пътя му цветя, лъчезарна колесница за самия него: все знаци за висок произход. В случая неговото въображение възпроизвежда древни архетипни представи, в които лирическият герой заема мястото на новото божество. Както се очаква раждащият се с пролетта Живот (неслучайно отбелязан с главна буква) и раждащият се с младостта пълноценен човек, така се очаква и ритуалната смяна на стария бог от новия. В този смисъл Овидиевият мит за Фаетон може да бъде разчетен като своеобразно отклонение от прастария мит за умиращото и възкръсващо божество. Защото опитът на младия Фаетон да изземе бащините функции е неуспешен: Фаетон трябва да загине, а Хелиос трябва да възвърне властта си. Така Фаетон получава въздигащото го познание в смъртта, а Юношата - в страданието, носещо прозрение.

Ако разгледаме човешкия живот като поредица от инициационни актове, разширяващи периметъра на индивидуалната социализация, то завършващата със смьрт инициация отваря вратите за трансценденталната битност на човека. В нея е взрян Юношата и в това е неговата зрялост. И докато за младия Фаетон тя е реална в границите на мита, то за Юношата е въображаема и предстояща. Ето защо последните три строфи, които я очертават, са обвързани с бъдещето, в което Юношата е заел позиция, осмисляща живота до смъртта и самата смърт.

Когато Фаетон пристига в двореца на баща си, той спира пред ярката светлина и вижда вляво и вдясно от седящия в сияйна, лъчезарна колесница Хелиос Деня, Месеца, Годината, Вековете, Часовете, също и сезоните, а сред тях и „младата пролет, със цветни венци увенчана". По-нататък самата розовопрьста Зора „от заруменелия изток / портата в пурпур отваря и с рози застлания атрий". Очевидна е емоционалната и лексико-семантичната близост между преразказания Овидиев фрагмент и началните строфи на „Юноша". По-интересно е друго - очакваната и несъстояла се среща с Живота е среща, в която Азът и Животът трябва да се отъждествят. В митологична перспектива става въпрос за отъждествяване между младия Фаетон и неговия баща, животворящия слънчев бог, представен в стихотворния текст чрез синоним - Живота.

Можем и по-нататък да продължим с текстуалните съответствия, с успоредяването между лирическия сюжет на „Юноша" и митическия разказ на Овидий. Така например мотивът на изпитанието, през което преминават Фаетон и Юношата, бележи „странни" сходства. Фаетон тръгва с огнената колесница сред небесните „раззинали бездни":

Гледа - надлъж и нашир е осято небето менливо
със страхотии - потръпва пред образи зверски грамадни.
Ето там вие на двойна дъга пипала Скорпионът
и на различни посоки огьва опашка и щипки,
своето тяло разстлал над простор за съзведие двойно.

Юношата, макар и окован „пред раззинали бездни до черни стени", може да види и чуе същите „страхотии" на „образи зверски грамадни", които при това запазват своя астрално-зодиакален характер. Угнетителят на неговите смъртни братя-роби „Златний телец", страховитият „златолуспест гигант", който „пълзи" сред кръв, / сред морета от кръв и сълзи", наподобяващ Скорпиона, могат да бьдат разчетени и като префункционализирани астрално-зодиакални знаци, подчертаващи космическите мащаби на страданието.

И Фаетон, и Юношата са категорични в желанието си да поемат власт и отговорност. Но докато Юношата, вьзторжен и гневен, възжелава във вьображаемото „тогава" силата на бог - повелител над природните стихии:

- Ах, блеснете, пожари. сред ледна тъма!
Загьрмете, железни слова!

Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!...

то Фаетон в реалното за мита днес добива право да ги управлява. И като получава доказателствата, че е син на бог, той забравя, че е роден от земна жена. Онова, което е трудно за Хелиос, и с което сам Зевс трудно би се справил, за Фаетон се оказва непосилна задача. Отпуска юздите на крилатите коне, те се отклоняват от „коловоза познат" и предизвикват огнените стихии - онези, за които Юношата само мечтае:

Пламькът вече обгаря високи места по земята,
почвата от сухота се разпуква. за влага жаднее <...>
Дребна беда! Градове със стените си гинат в разцвета.
Цели страни с племената ведно в пепелища обръща
лумнал пожарьт. Пламтят и дъбравите, и планините <...>
Пука се цялата почва, светликът прониква през процеп
в Тартара, да ужаси и подземния цар, и жена му.
Слягат се също моря. Равнина от сух пясък се ширва,
гдето море е било.

И ако равносметката на Юношата е оптимистична - преодоляно е първото изпитание пред човешкия живот, провижда се смисълът на собственото му съществуване, за Фаетон не е така. Пожарищата не са плод на неговото въображение и „железни слова", а на достигнатия предел на човешките възможности, на излизането от „коловоза познат", от традицията и позволеното от боговете. Ето защо съдбата на Фаетон е друга - по молба на богинята Гея, под страха от възвръщането към „хаоса прадревен", разгневеният Зевс праща мълния и „със страхотния огън огъня той укротява". Смъртта на митическия герой е необходима, за да докаже здравината на установения космически ред. Естествено е митът да героизира пазителя на порядъка (Зевс) и да накаже нарушителя (Фаетон). Късният Овидиев текст обаче разколебава престижа на митологичния дискурс. В своите „Метаморфози" поетът твърди, че гърмът срещу Фаетон е „незаслужено пратен от бога". А на скалата с тленните останки на митическия герой са вдълбани следните стихове:

Тука лежи Фаетон, колесницата бащина водил.
Ако и неовладял я, той падна от дързост велика.

От приведените цитати става ясно, че съвременната героизация и възвеличаване на Юношата, видян като вариант на митичния Фаетон, води потеклото си от късните наслоения върху мита.

За нас е важно друго. Стихотворението целенасочено реализира част от сюжета на мита, но тази част е достатъчна, за да позволи цялостното му реконструиране и налагане върху семантичната структура на „Юноша". Подобна релация част - цяло се осъществява и в друга посока: стихотворението „Юноша" и митът като негов възможен ключ присъстват поне в два динамично променящи се контекста - в историко-идеологическия контекст на създаване и в историко-идеологическия контекст на възприемане. Периметърът на първия контекст е част от периметъра на втория, така както имплицираният в стихотворението мит е само част от цялостния мит за Фаетон. Тези съотношения схематично могат да се изобразят примерно така:

АВ - лирически сюжет
АС - митологически контекст

 DЕ - историко-идеологически контекст на създаване
 DF - историко-идеологически контекст на възприемане

И така, как и какво извлича Идеологемата от съседството между мит и художествен текст в стихотворението "Юноша"? Нека се опитаме да разсъждаваме с нейните категории. Според нея желанието за по-добър свят е осъществимо само ако лирическият герой се самоотъждестви с Властта. Ако това е невъзможно, той или трябва да бъде пасивен страдалец, жертва на Властта, и да сподели съдбата на братята роби, или, съзнавайки божествения си произход и сила, дръзко да призове за разрушаване на Властта, на Авторитета, на Традицията, на „коловоза познат", на съградения Космос. Апокалиптичният огън на революцията ще възмезди злото и ще освободи братята-роби, за да възвеличи човешкия Дух. Цената е висока - „Ураган, ураган от души!...", включително възможната саможертва на лирическия Аз. Така пожелателно и оптимистично се представя Идеологемата в историко-идеологическия контекст на Смирненски: ще разрушим „робския свят", ще докажем божествения произход и божествената същност на човека. „Историята" на Идеологемата обаче, като потвърждава „истинността" на мита, по своеобразен начин дописва текста на „Юноша", противопоставяйки му се. Младият и неопитен бог, новата класа, пролетариатът е онова „младо тяло" (да използваме Овидий), което се „възкачва, / горе застава и с радост юздите поема". Тепърва, спрямо историческото време на стихотворението „Юноша", той ще управлява държавната „колесница" на много народи. Тепърва с изтървана юзда ще препускат конете извън „коловоза познат", извън хармонията на постигнатата в опита традиция. Тепърва „Земята кърмилна" ще „изговори" тревожно „с гласа си свещен": „с хаоса прадревен пак ще се слеем". Едва тогава ще дойде възмездният огън на върховния бог, който ще възстанови космическия порядък, за да продължи Животът, за да препуска Слънчевата колесница по вековечния си път.

Ето така променящият се историко-идеологически контекст от Смирненски до днес потвърждава мъдростта, вложена в древния мит за Фаетон, и разколебава слепия оптимизъм на Юношата. Преодолявайки в трагичния си сблъсък с действителността една илюзия, Юношата устремно се хвърля в обятията на друга - красива, доколкото е само загатната в текста на стихотворението, и жестока, доколкото се съдържа в художествената му памет за нещата, които са били или ще бъдат. Идеологемата предпочита по-късната версия за незаслужено наказаната „дързост велика" на богобореца. Самия него тя въздига в култ, защото властническите й амбиции си схождат с идеологическия потенциал на стародавни герои като Фаетон, Прометей, Спартак. Настоящата интерпретация предпочита напрегнатото смислоизграждащо съжителство на взаимоизключващите се, но приютени в единното тяло на Овидиевите „Метаморфози" ценностни позиции.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Без да сме изчерпателни, ще посочим анализите на В. Русева: Христо Смирненски, „Юноша". - В: Литерагурни анализи в помощ на учителите от седми клас. Велико Търново, 1992. с. 71-74; К. Попова. Опит за съвременен прочит на „Юноша" от Христо Смирненски. „Родна реч", 1992/4. с. 7-8; И. Братанов. „Юноша" - от промяната на душевността към промяната на живота. „Родна реч", 1993/10, с. 43-46. [обратно]

2. Вж. Братанов, цит.сьч., с. 44. [обратно]

3. За българското митологично съзнание подобен макротопоним е Влашко - вж. литературно-художествената му модификация у Ботев („На прощаване в 1868 г.") и Вазов („Немили - недраги"). [обратно]

4. Вж. Попова, цит.съч., с. 8. [обратно]

5. Срв. с наблюденията на Попова и Братанов, цит. съч. [обратно]

6. Интересен ракурс получава стихотворението „Юноша" (а и т.нар. „революционна поезия" на Смирненски), ако бъде прочетено в контекста на профетическата и месианистичната линия, идваща от Светото Писание: профетическата - с междутекстовите проспективни взаимодействия между последните три строфи и Елин-Пелиновия „Пророк" от цикьла „Под манастирската лоза"; месианистичната - с предрешения от Идеологемата славянофилски месианизъм (Хомяков - Соловьов). [обратно]

7. По-нататък всички цитати са по превода на Г. Батаклиев: Овидий. „Метаморфози". София, 1981, кн. I, 748-779; кн. II, 1-400. [обратно]

 

 

 

© Георги Чобанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.11.2000, № 11 (12)

Други публикации:
Интерпретации на класически текстове от българската литература - IV, Шумен: Глаукс, 1995
.