Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕТНОЛОГИЧЕСКИТЕ ОСНОВИ НА БОТЕВАТА ПОЕЗИЯ

Христо Трендафилов

web

Фразата "За Ботев е писано много, но е казано малко" (битуваща в различни варианти) отдавна е станала "крилата" не само за критиката и литературознанието, но е добила и широка публичност. Тази фраза в случая обаче е нещо много повече от обикновените, изпразнени от съдържание клишета и има своите дълбоки основания.

И така - много или малко?

Прочитът на един класик от мащаба на Ботев е съпроводен винаги с многобройни опити за тълкуване, при които всяка епоха го вижда със свои очи, чете го според своите социокултурни и естетически потребности. От нейна гледна точка (гледната точка на последния прочит) предшестващите опити за прочит са наистина много, но те казват малко, защото са породени от друга действителност и изисквания, защото не отговарят на културния език на последния прочит. Например - през 70-те години у нас се появиха някои разработки върху поетиката на Ботеви творби и това отговаряше на повишения интерес към структурата на художественото произведение; същевременно те бяха методологическа реакция срещу подходите на т.нар. есеистична критика - сменила на свой ред тясно социологическите и биографични интерпретации. Може да се каже, че днес относително мирно съжителстват различни подходи, като все пак напоследък се налага социокултурният (културологическият). У нас културологията, без все още да е поставена върху здрави научни основи, има това своеобразие, че намира израз най-често в интереса към народопсихологическите измерения на даден автор, насока, явление. Този процес обхвана не само социологията, историята, етнографията и фолклора, но и литературознанието. Тази тенденция не може да не засегне и Ботев; напротив, погледът към неговата личност и творчество е особено наложителен, тъй като поетът е най-яркият художествен изразител на епохата, в която се формират българската нация и национално съзнание и кристализира една етническа специфика, повече или по-малко запазила своите същностни черти и днес. Етнопоетическият анализ би могъл да ни даде много, струва ни се, за разширяване границите на чисто литературния разбор. Те се допират в своите начала - етносът създава своя език, а с него и своите митове, фолклор и на определен етап - художествена литература. Митологическите архетипи подготвят в съответната историко-стадиална последователност фолклора и литературата; и митовете, и поезията израстват от езика. Не е случаен и интересът на етнолозите към поезията, един показателен пример ни дадоха Клод Леви-Строс и Роман Якобсон с известния си анализ на Бодлеровия шедьовър "Котки" (Якобсон, Леви-Строс 2000).

Каза се, че Българското възраждане сложи началото на нов процес, чийто резултат бе отливането на нацията. Но то прие като наследство от предишната епоха (и то, за да отрече) патриархалния етнопсихологически модел на поробения българин. По различни причини този модел се характеризира с особен етнически консерватизъм, със съзнателна затвореност на българина в семейството му, с ограждането на семейно-родовата клетка от чуждите асимилаторски домогвания. Паралелно на това и литературата почти престава да се развива и обикновено търси символите на националното оцеляване в миналото - един прекрасен пример ни дава още през 15 век Владислав Граматик със своята "Рилска повест".

Семейството даваше началото на една почти сакрална в своята непоклатимост етническа йерархия. Родът повтаряше семейството, целият народ представляваше един голям поробен народ, едно семейство, разпростряло се върху Балканите. Митологемите, стълбовете на този народ-семейство бяха прости и ясни: бащата, майката, челядта и най-близкият семеен кръг; съответно - къщата, семейното огнище и родното място. Над всичко стоеше Балканът, този най-висш храм, култът към който крепеше националното оцеляване. В него обитаваха свещенослужителите на спасението, материализирани в хайдути и самодиви. Както казва големият наш историк Петър Мутафчиев, "без Балкана старата българска държава би останала само един мимолетен и отдавна забравен епизод" (Мутафчиев 1999: 66).

Етническият консерватизъм изигра твърде значителна роля за националното съхранение, с него българският народ пристъпи и в съдбоносния 19. век и го вля в интензивните революционно-политически и културни процеси. Но именно под тяхно влияние неговите свещени прегради се рушаха и превръщаха голямото семейство в осъзнат народ. Ако поезията на Ботев е наистина висш израз на цялата възрожденска литература, то е съвсем естествено да видим тези етнопроцеси, въплътени в нея. За нас обаче те не са обект на специален интерес сам по себе си (както например за етнолози и дори за етнографи и фолклористи), а на търсене на изконните художествени основи на едно велико творчество.

Този проблем изобщо не е разработен в нашето "ботевознание", но не е останал незабелязан. Още д-р Кръстев в известната си студия "Поетическите завети на Ботева", разделяйки мотивите в поезията на Ботев на "социални" и "индивидуални", определя като първи - между смятаните от него за по-ценни - "индивидуални" мотиви "светостта" на домашното огнище, идеята за семейството като център на всички идеални стремления на българина. Критикът сочи като пример образа на майката в "Хайдути", "На прощаване" и "Майце си" (Кръстев 1978: 66-68). От своя страна Иван Бурин в полезната си, макар и носеща печата на времето, в което е написана, книга "Ботев и народният поетически гений" (1954), коментира критично мнението на д-р Кръстев само за да констатира, че ако "вземем цялото творчество на поета-революционер от "Майце си" до "Пристанала" - навсякъде ще видим най-възвишени чувства към семейното огнище" (Бурин 1954). И като че толкова.

Всъщност самият Ботев дава израз по твърде характерен начин на своите етнопсихологически възгледи в прозата си, която изобщо може да бъде важен ориентир за разбирането на поезията му. В статията си "Народът вчера, днес и утре" той определя границите на битието на поробения българин, заключени между родното огнище и Балкана, между семейството и дружината: "...българинът се затвори от турчина вкъщи с челядта си, и както и днес, пял е и е слушал вместо византийската литургия, своята елегическа юнашка песен, вместо стрелата и сабята, хвана ралото и сърпа, ходил е по сборове и по седенки, по тлаки и по черковища - и щом варваринът е погазвал огнището му, което, както и днес, е било обиколено със снахи и дъщери, със синове и унуци - той е оставял ралото и сърпа, гегата и кавала, хващал е бащина сабя, братова пушка и с "дружина вярна и сговорна" отивал е в Стара планина да мсти за обиди от турци и чорбаджии, да им отнима ограбено имане и да пази село и сиромаси"1. Явен е паралелът между челядта, къщата (селото), от една страна, и Балкана и дружината, от друга. Ако челядта, затворена в семейната клетка, в един момент се превръща в дружина, то нейните пространствени граници се измерват вече с Балкана; хайдушката дружина - това е свободно семейство, населяващо свободната държава на Стара планина2, и неслучайно атрибутите на борбата са маркирани семейно ("бащина сабя", "братова пушка"). Може да се каже, че и през най-страшните робски години свободата е била за българина не само далечна мечта, но и реалност.

Семейство - къща - село - дружина - Балкан. Така ли е в поезията на Ботев?

Веднага прави впечатление, че в нея осезаемо присъства най-близкият родов кръг: майката, бащата, братята, дядото и либето - бъдещият член на семейната корпорация. Като че ли за поета Отечеството е преди всичко семейството, родното огнище - съответно на това робството е най-напред жестоко посегателство срещу семейството. И в поезията, и в прозата на Ботев този аспект е добре подчертан и може да се каже, че трагедията на робството е преди всичко една семейна трагедия:

запей как брат брата продава,
как гинат сили и младост
как плаче сирота вдовица,
и как теглят без дом дечица!

("До моето първо либе")

та сърце, майко, не трае
да гледа турчин че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал;
там, дето либе хубаво
черни ли си очи вдигнеше
----------------------------
там, дето баща и братя
черни чернеят за мене!...

("На прощаване")

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
----------------------------
Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин

("В механата")

Турци тейка ти убиха,
братята ти и двоица
полежаха, па изгниха,
отровени в тъмница.

("Странник")

Или в прозата, в "Примери от турско правосъдие": "Тук майка се разделя със син, жена с мъж, сестра със брат, деца дребни с бащица и всяко думаше: жива раздяла! Жива раздяла! Прощавай синко, прощавай татко, прощавай бате, чичо, вуйчо - прощавайте!..."

Тази семейно-родова галерия е показана в почти всички творби, с изключение на няколко, които ще бъдат специално разгледани. Но не само народната трагедия е разкрита чрез категориите на рода, а и други страни на народния живот. Родовата характеристика понякога е така подчертана, че личи още в самите заглавия и подзаглавия на стихотворенията, т.е. там, където обикновено се съсредоточава идейният им център - "Майце си", "Към брата си", "До моето първо либе"; подзаглавието на поемата "Хайдути" гласи "Баща и син". В други случаи заглавията са свързани очевидно с традиционния народен ритуал - "Делба", "На прощаване", "Пристанала", "Странник", "Гергьовден", донякъде "В механата". Струва ни се, че в етнопоетиката (етническо-езиковите основи) на Ботевата поезия се наблюдават три равнища, които съответно формират три проблемно-тематични кръга и в крайна сметка три стила; възможно е те да отразяват и различни стихови структури, но това могат да кажат само стиховедите. Тези равнища могат да се определят примерно така:

  1. Реално (конкретно-описателно)

  2. Символно (образно-условно)

  3. Универсално (преодоляване на първите две равнища и изграждане на нова поетическа реалност).

Към първото равнище можем да отнесем значителна част от малкото на брой творби на поета, може да се заключи, че то е естествената, родната страна на Ботевата поезия. Тук родовите атрибути са в своите непосредствени значения - майката е майка, синът - син, и т. н. Художественото внушение се изгражда върху основата на контекста от взаимоотношения между тях. В "Майце си" разговаря или по-точно - пише поетично писмо до майката, в края на творбата са споменати "баща и сестра и братя мили". В "Към брата си" имаме отново родово понятие, но вече осмислено като образ и затова би трябвало да се отнесе към друго равнище; в "До моето първо либе" посланието е до любимата, която, както се спомена, е потенциалният член на рода. В "На прощаване" разговорът е отново с майката и в значителна степен е продължение на започнатия в "Майце си" и "До моето първо либе"; тук мотивът за борбата зазвучава съвсем определено и самата тя е представена като борба срещу посегателствата на рода: "Аз вече пушка нарамих... за теб, за баща, за братя...", споменават се "братята невръстни", "либето хубаво". Но същевременно борбата и нейната алтернатива - геройската смърт, разколебават конкретната родовост, пред саможертвата и в майката, и в сина се набелязват черти, които ще се проявят с пълна сила на едно друго равнище - символното. Ако в "Майце си" и "До моето първо либе" е, така да се каже, зададена програмата за бъдещата саможертва, то в "На прощаване" тя е на крачка от своята реализация. В това стихотворение се появява и нов, съществен еквивалент в тези взаимоотношения - дружината, която е един вид функционален еквивалент на семейството, това е ново семейство, чието семейно огнище е Балканът (гората). Художественият преход между тези две семейства се осъществява от песента, която особено изпъква в стиховете:

ти излез майко, послушай
със моите братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта и пред дружина...

Ред аналогични или близки по звучене примери ни дава и недовършената поема "Хайдути". След характерното начално обръщение "Я надуй, дядо, кавала..." следва трикратно определяне на песните, които певецът ще запее - "за Чавдар - страшен хайдутин", неговият вариант "Чавдар - вехта войвода" и "синът на Петка Страшника". Името в третото определение на героя е заменено от неговата родова принадлежност - като че ли в случая най-същественото за певеца е, че Чавдар е кръвен продължител на една хайдушка "династия". (Тази родова приемственост в хайдутството личи и в "Пристанала", и в "Зададе се облак тъмен", като и в двата случая е въплътена в образа на бащата - бивш войвода.) По същия начин и след националното (етническо-географско) рамкиране на дейността на Чавдар (Странджа-баир - Ирин-Пирин - Цариград - Сръбско - Бяло море - Дунав) продължава да се чувства родовият поглед. За певеца е важно, че Чавдар "е един на баща и майка,/ един на вярна дружина" и това още веднъж сочи възможното отъждествяване на семейството и дружината. В семейния кръг е намесен и вуйчото, но видян вече в негативен план - "един сал вуйка - изедник", "сюрмашки изедник", чието копеле героят е принуден да бави, при това в "чуждо село". Явно е, че близостта на убежденията засяга само най-тесния семеен кръг (баща, майка, сестри, братя, с известни уговорки либето и донякъде майката), с други думи - родовия център. И напротив, родовата периферия, както е и във фолклора, е натоварена отрицателно. Напълно аналогична е трактовката на "стария" съпруг в "Ней" и особено на стриката в "Пристанала" - "Из градина крещи, вика/ омразната нейна стрика". Негативизацията на родовата периферия е исторически реална, да си спомним поне за игумена Василий, вуйчото на Левски.

Трябва да се отбележи, че описанието на реалната майка при Ботев ("Майце си", "На прощаване", "Хайдути", "Пристанала", "Странник") не е еднозначно. Тя дава обикновено израз на своите първични майчински чувства - страданието за несигурния, водещ към смърт път на сина-бунтовник или, както е в "Пристанала" - от това, че нейната дъщеря свързва съдбата си с хайдутин, че той е направил "върл хайдутин" и сина й. Поради това тук като изразител на авторската гледна точка е представен бащата, също стар хайдутин: "храни, горо, таквиз чеда...". Естествено е преходът от традиционното в хайдушкото семейство да не бъде лек и Ботев правдиво го отразява.

Една обикновена майка с нейните познати грижи е обрисувана и в "Странник". Завръщащият се от чужбина странник го очакват низ от трагедии, свързани със семейството - либето е сгодено, бащата - убит, а братята са отровени в тъмница. Перспективата за сина според тази реална майка е ясна - той трябва "род да въди". Финалът на творбата обаче е явен бунт срещу сляпото следване на пасивния родов континуитет (срв. Мешеков 1989: 329-330). В него има примитивна анималност и не случайно авторът заключава: "Той глупецът... никога не се пита човек ли е той, или скот!" Мотивът за животинската, стадна търпимост е централен във великолепното и недостатъчно проучено стихотворение "Гергьовден". Отъждествявайки народа със стадо, поетът дискредитира и празника; безсмислен и порочен е този празник, в който за миг се изравняват социалните знаци на робството, където богати и бедни хвалят в пиянството си потисничеството. От своя страна пиянството сближава тази творба с "В механата", където героят пие, за да забрави "край свой роден, бащина си мила стряха", "род свой беден,/ гробът бащин, плачът майчин".

За да завършим с реално-фактическото разкриване на етноосновите на Ботевата поезия, би трябвало да отбележим накратко и "Зададе се облак тъмен". В произведението също е показана трагедията на семейството, но вече на свободното хайдушко семейство (дружината), в която на преден план е борбата за лидерство - видяна и описана пак с категориите на семейно-битовото. Скарването на двамата сина "кой да води бащината си дружина" е възможна проекция на стародавния конфликт в българското патриархално семейство за правото на наследство (а може би стихотворението съдържа и една горчива алюзия за борбите по върховете на българското революционно движение). Оттук и драмата на бащата, стария войвода, който плаче над ралото с характерните думи: "Да не гледам деца малки/ и техните клети майки".

Резюмирайки поетическата реализация на първото (реалното) етноравнище на Ботевата поезия, можем да кажем, че нейните начални корени са определени в рамките на семейството, рода, най-близките членове на родовата корпорация и отдалечаването от тях е маркирано отрицателно. Дори излазът от този кръг не отива по-далече от пространството на селото - мегдана, празниците, механата. Народната трагедия е трагедия на семейството и поражда своя отрицател - борбата срещу политически и социални поробители. Това формира и новото, свободно семейство на дружината и нейната естествена среда - планината. И дружината, и планината са изобразени със същата фактическа реалност, с която е показано и семейството. Този функционален етнически паралелизъм се вижда на ред места в текста и особено в оня стих от "Зададе се облак тъмен", в който за стария войвода се казва:

сред юнаци ти седеше
като баща със брадата.

Т.е. войводата е бащата в семейството на хайдушката дружина и това е още един пример, че текстът на творбата понякога е най-добрият анализатор на самия себе си...

Спомена се, че началото на етническия консерватизъм може да се потърси през епохата непосредствено след установяването на османско владичество в България. Но през втората половина ва 19. век самозащитните рефлекси на семейното затваряне се оказват недостатъчни, за да отговарят на многобройните политически, стопански и културно-демографски промени, които настъпват в живота на обществото. Родът вече е тесен, за да побере патоса на борбата, който изисква не родова, а общонационална съпротива. Кръвното родство не само че не е достатъчно надежден залог, но по ред причини е жестоко погазено (например трагичният спор между двамата братя за правото на хайдушко лидерство в "Зададе се облак тъмен" или покрусяващата констатация "кой продал брата, убил баща си?" в "Елегия"). Ботев ще отрази тази родова недостатъчност, като се опре пак върху старите родово-семейни категории, но издигайки ги в надродов, национален символ. Ще се опитаме да разкрием второто етнопоетическо равнище в творчеството му - символизацията на рода и неговите реални компоненти.

Този процес е донякъде заложен още в реалното, конкретно-описателно равнище. Принципното отъждествяване на семейството с дружината и на Балкана със селото, макар да е факт, вече съдържа една наистина съвсем първоначална степен на символизация. Тя обаче е много по-зряла в някои други творби. Още в заглавието на "Към брата си" е налице образ, който, без да има там особена смислова значимост, се появява многократно при първото, конкретно-етническо равнище. Но цялостната идея на стихотворението позволява без затруднения да се заключи, че в него става дума не за родния брат, а за духовния, за братство по дух и съдба. Подобна трактовка на братството води началото си от раннохристиянската традиция - оттук и обръщението "Братя!", което е класическо за християнската, в това число и за старобългарската проповед, то се среща и в други средновековни жанрове. При Ботев братството означава преди всичко идейно и революционно съратничество. От срещата на двете традиции се ражда това характерно обръщение, което според гледната точка може да значи "човек и сънародник с еднаква участ" ("Към брата си") и "близък съратник по идеи" ("Делба"). Поетът прибягва до обръщението и в своята проза, особено в епистоларната, при това не като писмовен етикет, а като израз на собствена идеологическа гледна точка. Например писмата си до Иван Драсов той започва с "Брате Драсов" (с вариант "Побратиме Драсов", което сочи и към народни източници, да речем, мотива за побратимяването). Че гледната точка в случая е силно идеологизирана, става очевидно от текста на телеграмата, която Ботев изпраща през 1871 г. до Парижската комуна: "Братски и сърдечен поздрав от българската комуна". Интересна илюстрация на казаното виждаме в писмото, изпратено от кораба "Радецки" до Ив. Грудов, Ив. Кавалджиев и Г. Странски. Ако уводното обръщение гласи: "Г(оспо)да Грудов, и Кавалджиев, и Странски!", то вътре в самото писмо е използвано обръщението "Братя" - "Работете, братя, работете!"; тук Ботев цитира точно раннохристиянските апостолски послания, претрансформирайки патоса им в революционен дух.

Братът-съидейник и символ, е най-силно разкрит в "Делба", където в първите два стиха Ботев сам изяснява съдържанието, което влага в "брат":

По чувства сме братя ний с тебе
и мисли еднакви ний таим...

Крайната цел на това духовно, символно братство по идеи и участ намира израз в последния стих на творбата (т.е. темата и разкриването й оформят нейната рамка, а останалите стихове я разгръщат синонимично):

на смърт, братко, на смърт да вървим!

В сатиричната проповед "Патриот" поетът се обръща на два пъти с "Братя" към своите сънародници, към хора, които трябва да осъзнаят заблудите на социалната демагогия - "но не той вас, братя, храни, а вий него със трудът си!"

Символизацията на рода обхваща и други негови представители. На два пъти (в "Хайдути" и "Зададе се облак тъмен") се появява и "дядото". В първото произведение цялата уводна част, в която певецът мотивира избора си да пее "песни юнашки, хайдушки" е всъщност едно приканване на безименния дядо да бъде съучастник със своя кавал в сътворяването на тези нови песни. Естествено тук поетът следва една народно-разговорна традиция на обръщение изобщо към стар човек, но в конкретния случай се чувства и творческата близост и симпатия към другия певец. В "Зададе се облак тъмен" също така присъства реален и заедно с това обобщен образ на класически хайдутин, прекарващ старините си в мирен труд, и страданието му от безсмислената загуба на двамата сина войводи. Че "дядото" тук е обобщен образ, се потвърждава от неговата анонимност, докато "бабата" му е назована по име (Стойна) и това я прави конкретен, ала случаен и сателитен образ. И в двете творби "дядото" олицетворява старото - в "Хайдути" това е тематиката на народната песен, която трябва да се преустрои в съгласие с нуждите на времето ("Ах, че мен, дядо, додея/ любовни песни да слушам,/ а сам за тегло да пея"); а в "Зададе се облак тъмен" е отразена почитта към стария, силен тип народен отмъстител и съчувствието към драмата му.

Върхово в художествено отношение въплъщение на родовата символизация е постигнато и в "Хаджи Димитър" и "Обесването на Васил Левски". За някои тези многократно проучвани творби представляват и най-висши образци на Ботевата поезия въобще. Символизацията е своеобразно проявена и в двата случая, при това тематиката им е конкретно-историческа, дори документална - Хаджи Димитър и Левски са близки приятели на Ботев. В "Хаджи Димитър" поетичната картина изобразява агонизиращия на Балкана юнак, лишен от своите близки - дружината и духовния брат (макар и неназован точно така) - Караджата. Лишен е и от изконното семейство, и от неговия адекват - дружината. И именно тук се наблюдава ново преосмисляне на рода чрез функционалните му (реални и фантастични) заместители от народната митология. Героят не е сам, Балканът е неговият дом, а в отсъствието на най-близките се появяват вълкът, орлицата, соколът, който съвсем определено е наречен "брат на юнака"- "над него сокол, юнашка птица,/ и тя се за брат, за юнак грижи". Вече е отбелязано, че аналогични примери ни дава и народната песен:

орлите ми са сватове,
гарвани ми са девери,
снахите ми са свраките

("Отдоле идат сеймени")

В тази нова среда се наблюдава и противопоставянето между тъжната робска песен в полето и свободната хайдушка песен, която пее Балканът. Налице е едно развитие на поетичната заменяемост - ако семейството и селото могат да се заменят с дружината и Балкана, то отсъствието на дружината през една по-висока степен на символизация води до замяната й със семейството на закрилящите подвига горски обитатели, с един свят, в който соколът се превръща в брат на ранения юнак, а към самодивата (отново следвайки народната митология) той се обръща с твърде характерното "сестро":

"Кажи ми, сестро, де - Караджата?"

От по-друг характер е символизацията в "Обесването на Васил Левски". По същество това е епилогът, резултатът на пронизващия Ботевата поезия мотив "майка - син". Последното Ботево стихотворение е художественото изпълнение на една човешка и революционна програма, остава житейската й реализация. Майката далеч надхвърля познатите родови очертания и се превръща в майка-родина. Това е повече от очевидно, защото поетът го подчертава сам още в първия стих:

О, майко моя, родино мила

Във втория куплет майката-родина е синонимично определена като "черна робиня":

Ох, зная, зная - ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня

След време Яворов в "Арменци" ще обедини по блестящ начин двете ядра на символа - "дечица на майка - робиня тревожна".

В творбата присъства осезаемо и фактическата, достоверна струя, но и тя претопява и синонимично засилва общото символно внушение. Явяващият се в ужасяващия четвърти куплет образ "Жените плачат" е всъщност, по думите на Роман Якобсон, "размножена версия на централния лирически образ на лирическата майка" (Якобсон 2000: 377).

В такъв план може да се осмисли и образът на сина, чиито символни значения в произведението бяха до голяма степен разкрити от Радосвет Коларов (1995: 25-26). Връзката на единствения син на България ("и твой един син, Българийо") с еднородния син от евангелския мит изглежда убедителна, както и възможността цялата сцена да представлява в известен смисъл ритуално-поетична реинтерпретация на смъртта на Христос. В полза на това говори и черното бесило, принципно асоцииращо се с кръста (образ, който е конкретно изведен спрямо народа в "Елегия"), и апокалиптичната картина в края на стихотворението.

Но съотнасянето с устойчиви религиозно-митологически архитипи и тяхното поетично преосмисляне далеч не изчерпва ореола от значения, който окръжава смъртта на героя. С превъзходно чувство за мярка и историческа специфика поетът запазва националните измерения на образ, който винаги е носил в себе си. Единият син битува в народната традиция и, което е по-важно, присъства и в друга творба на Ботев - "Хайдути":

Един бе Чавдар войвода -
един на баща и майка,
един на вярна дружина;

От "Майце си" през "На прощаване" и "Хайдути" до "Обесването на Васил Левски" в поезията на Ботев протича процес на символизация на майката и сина. Той е естествена последица от саможертвата пред родината, от реализацията на избрания път на революционер. В последното Ботево стихотворение виждаме заключителната символизация на изконните родови основи на поезията му и то е плод от сплитането на различни традиции - на народната песен, на възрожденската литература (например Неофит Бозвели и неговото "Плач Мати Болгария"), на традицията в самата Ботева поезия, на осмислянето на извечни митологически архетипи. Но тези традиции са взривени преди всичко от историческата реалност и индивидуалния талант на автора.

Опитвайки се да разкрием етнологическите основи на Ботевата поезия (първичната родовост и нейната символна префигурация), не може да не ни впечатли фактът, че в няколко стихотворения те почти или изцяло отсъстват и в двата аспекта. Почти - в "Гергьовден" и "Елегия", и напълно - в "Борба" и "Моята молитва". Тези факти искат обяснение. Явно е, че поетът в някои случаи е надскочил семейно-родовия модел и дори неговата символизация. Но и това явление би трябвало да има своята художествена логика, а оттам и своето обяснение.

Ако погледнем стихотворението "Гергьовден" откъм поетически език, ще отбележим, че в него няма думи от познатия "семеен кръг" и това го прави по-различно. Но изобличаването на стадното овчедушие, на измамно-обединяващия обред е намерило израз в пространствено-времевите координати на народния празник. Самият празник е политически разобличен в основата си - ритуалното клане на агнета е в името на Свети Георги - "божи разбойник" и "бездушен, глуп, изгнил покойник". Творбата, както и други, е раздвоена между размаха на универсалното (за което говори епиграфът от Пушкин) и националната конкретизация. В полза на последната (макар и лишена от традиционните родови понятия) говори изграждането върху реалния Гергьовден, символното му отъждествяване с робството, с божието разбойничество и сатиричното му дискредитиране. Както ще видим по-нататък, това универсално като цяло равнище се характеризира с подчертан стремеж към демитологизация.

По подобен донякъде начин е изградена и "Елегия". И "Гергьовден", и "Елегия" започват направо с обръщение към народа:

Ликуй, народе! Старо и младо
хвалете и днес бога и царя!

("Гергьовден")

Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?

("Елегия")

Но ако в първия случай е налице горчивият сарказъм, то в "Елегия" преобладават покрусата и съчувствието. Заедно с това тук поетът прибягва и до познатата "родова" образност. Робската люлка асоциира с детската неосъзнатост, така е представено и разложението в рода ("кой предал брата, убил баща си?!"). Тези примери обаче не са нещо повече от детайли, защото в идеята му е заложена болката за народната участ. Патосът има универсален характер, независимо от историческата приемственост на злото и робството, поетът отново прибягва до родова персонификация - "син на Лойола и брат на Юда". Родовите определители обаче са подчинени на много по-широкия обхват от негативни внушения, които има споменаването на основателя на йезуитския орден и митологическия предател. По същия начин и картината на народната голгота ("кръстът е забит във живо тело") препраща към "Обесването на Васил Левски" с тази разлика, че герой тук е народът, а в "Обесването на Васил Левски" - единственият негов син. В този смисъл "Елегия" е може би единствената творба, в която се проявяват и трите етнологически равнища в Ботевата поезия, като най-силно е подчертано третото.

Но най-забележимо е отдалечаването от родовите начала в "Борба" и "Моята молитва". И в двете стихотворения няма нито една дума от "семейната" лексика или от символните й превращения. Те се оказват тесни да изразят титаничния всечовешки патос, социалния и революционен заряд на вложените идеи. Художественото осмисляне на идеята за социално освобождение тук става по посока на най-напредничавите традиции, които Ботев е приел - революционния демократизъм, общочовешкия, социално обусловен хуманизъм. Поетът атакува вековната философия на примирението по пътя на религиозно-митологическото разобличаване, той полемизира с втвърдени човешки архетипи на робско мислене.

В "Борба" този аспект е най-добре показан с дискредитирането на Библията (Стария Завет) и особено на библейския цар философ Соломон с неговите узаконяващи робството и примирението притчи (например "страх от бога било начало на всяка мъдрост", или "Бой се от бога, почитай царя!"). Трябва да се отбележи, че и в поезията, и в прозата си Ботев ярко демонстрира отрицателно отношение към митичните старозаветни персонажи - Соломон, Моисей, Саул, Левити и др., следвайки една отколешна традиция в европейската култура. Всички европейски реформационни движения неизменно са се опълчвали срещу Стария Завет, така е при нашите богомили още през X-ти век. В "Борба" поетът по такъв начин полемизира с идеята за вечността, с робското устройство на човешкото общество. Спорът най-често е директен, Соломон е наречен "тиран развратен", "казал глупост между глупците". Има и случаи, в който полемиката е скрита - например с библейската книга "Еклесиаст", приписвана също на Соломон и внушаваща екзистенциално примирение, мизантропия, безсмислеността на човешкия живот. Под формата на поетична парафраза Ботев цитира два стиха от тази книга в края на своята творба, за да обобщи, резюмира философията на търпението и премине към заключителната идея за борбата:

Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ - вечно тук преминува.

Впрочем тук е единственото споменаване в произведението на "род" и "потомство", но те в никакъв случай не излизат от границите на разглежданото универсално равнище, защото са чужд глас (слабо изменен библейски цитат) и са израз на дискредитираното от поета извечно примирение. Напротив, тяхната употреба съвсем нагледно илюстрира дистанцирането на Ботев от родовите начала като пречка за революцията. "Род" е отрицателно натоварена дума и в друга негова творба - "Странник" ("а ти трябва род да въдиш").

Характерно е, че на библейските притчи са противопоставени други - нови, революционни мисли, една нова афористика, чието най-ярко проявление е финалът на творбата, който дословно възпроизвежда лозунга на Прудон "Хляб или свинец!". Високата мисловна наситеност на "Борба", отбелязана от почти всички изследвачи, изпълването й с притчи, със скрити и дословни цитати, усилват много нейния обобщителен патос, изграждат универсалното, всечовешко равнище, в което няма място само за колективния бунт.

По същия начин и "Моята молитва" е една полемика с цитираното като епиграф начало на една от най-популярните християнски молитви "Благословен бог наш..." И тук поетът въплъщава робството и свободата в идеята за двата бога - "на лъжците, на безчестните тирани", идола на глупците, оставил човека да бъде роб на земята; и бога на разума, защитника на робите, "на когото щат празнуват денят скоро народите". И в това стихотворение отсъстват родовите категории, дори понятието, само по себе си общо, е във висша степен универсализирано в "народите". Ботев дискредитира жанра на християнската молитва, макар, както отбелязва един от изследвачите, това да не изчерпва спецификата й; по-точно разобличена е и превърната с негативното обръщение "не ти" в своеобразна антимолитва нейната първа част. Във втората, започваща с утвърдителното "А ти, боже на разумът", пък е претрансформирано съдържанието при запазване в общи линии на изконната жанрова форма на молитвата. Докато в класическата молитва обаче молещият обикновено иска помощ от бога за дадено начинание, за да го отдаде обратно като дар, то в "Моята молитва" героят само иска и не обещава да върне нищо. Отговорът изглежда ясен - той обрича себе си на саможертва на бог, който е в него - "мен в сърцето и в душата":

Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!

Този революционен молитвослов не може да получи поетичен отговор в други стихотворения, както е обикновено в Ботевата поезия. Те могат да бъдат завършени само с поезията на неговия живот и ние откриваме ненаписаната заключителна строфа в цитираното вече писмо от кораба "Радецки" до Ив. Грудов, Ив. Кавалджиев и Г. Странски: "Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че "Моята молитва" се сбъдва".

Какви са общите изводи от тези наблюдения?

Етнологическите основи на Ботевата поезия имат три форми. Нейно първозданно лоно са традиционните български атрибути на живота през Възраждането - семейството и родния дом, намиращи в условията на робството своето естествено префигуриране в гората и хайдушката дружина. На второ равнище народната трагедия (обхващаща преди всичко семейството) води до издигане в култ на борбата и саможертвата. Оттам и символизацията на брата в духовен съратник, на сина - в жертва, на майката - в родина. И на едно трето равнище Ботев - демократът, революционерът и хуманистът, ще се издигне над семейната и националната трагедия, за да погледне от участта на своя народ към съдбата на всички поробени народи по света, ще заклейми всечовешката тирания в нейните праформи на неравенство и ще призове, обричайки най-напред себе си, на борба.

Границата между така очертаните равнища не е строго очертана, нито е хронологически последователна, за да видим и тук поетическо и идейно развитие. Това е така, защото Ботев винаги е носил в себе си и семейството, и символите на страданието и саможертвата, и общочовешкия, надродов дух на стремленията на всички народи.

Впрочем и тук той го е казал най-добре в писмата си: "Знайте, че който не обича родителите си, той не обича и своето отечество". И в своя "Символ-верую...": "Вярвам в единната обща сила на человеческий род на земното кълбо, за да твори добро".

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Всички цитати от произведения на Ботев са взети от изданието от 1969 г. Навсякъде разредката е наша - Х. Т. [обратно]

2. В тази връзка можем да си припомним наблюденията на Никола Георгиев, че Балканът при Ботев и по-точно в "Хаджи Димитър" има най-малко три значения: географската Стара планина, планина изобщо и българска планина-символ на националната устойчивост и юначество. Вж. Георгиев (1985: 26).

Отъждествяването на Балкана със свободното българско село (семейството) може би ще добави още едно значение към богатия смислов ореол на това название. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Ботев 1969: Ботев, Хр. Избрани произведения. Под ред. на П. Динеков. София, 1969.

Бурин 1954: Бурин, Ив. Ботев и народният поетичен гений. София, 1954.

Георгиев 1985: Георгиев, Н. Анализ на лирическата творба. София, 1985, с. 26.

Коларов 1995: Коларов, Р. "Обесването на Васил Левски" и поетиката на Ботев. // Коларов, Р. Литературни анализи. София, 1995, с. 25-26.

Кръстев 1978: Кръстев, Кр. Етюди. Критики. Рецензии. София, 1978, с. 66-68.

Мешеков 1989: Мешеков, Ив. Христо Ботев - поет и гений. // Мешеков, Ив. Есета. Статии. Студии. Рецензии. София, 1989, с. 329-330.

Мутафчиев 1999: Мутафчиев, П. Книга за българите. София, 1999, с. 66.

Якобсон, Леви-Строс 2000: Якобсон, Р., Леви-Строс, Кл. "Котките" от Шарл Бодлер. // Якобсон, Р. Езикът на поезията. София, 2000, с. 77-102.

Якобсон 2000: Якобсон, Р. Структурата на последното Ботево стихотворение. // Якобсон, Р. Езикът на поезията. София, 2000, с. 377.

 

 

© Христо Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.08.2005, № 8 (69)

Други публикации:
Септември, 1989, № 5, с. 230-244.