АСПЕКТИ НА СВОБОДАТА В ПОЕЗИЯТА НА ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Мариана Тодорова

web

Пламен Дойнов извърши пробив в здравия консерватизъм на сериозната литература, без да намалява престижа й. Когато пише "Висящите градини на България" и "Мистификации", той е на около 30 години. Но стилът му демонстрира зрялост и провокативност: гротеска, автоиронични детайли, акцентни градивни елементи в елегично-сатиричeското звучене на стиховете му (както е иронизирал сам себе си - "омазан в поетичен конфитюр", а "лицата ни лепнеха от пот и патриотизъм,/ а аз се подготвях за успешен поет"). На общия фон се очертава самобитният му личен почерк, Дойнов се превръща в автор със значителен принос в българската литература чрез великолепните си сатирични балади (колко странно, но точно това съчетание ще се види в следващите страници). По-късно се появяват книгите му "Истински истории" (2000), "Кафепоеми" (2003), "София Берлин" (2012), докато се стигнe до "Балът на тираните" (2016), която е с политическа и социална проблематика.

*

"Балът на тираните" - особен е интересът към тази книга. Ситуативна, политическа, натурална, но не груба или манипулативна; един бал на маските, телата и кръвта, заключен в страниците й, което я прави най-страхотната и най-шантавата книга, която съм чела досега.

Значи, не съм чела достатъчно.

*

Затова се върнах назад: не изобщо, а към научните текстове на Пламен Дойнов от "Литература в междувековието. Поглед към българската литература 2000-2003", и на двутомното изследване "Българската поезия в края на ХХ век". Литературоведски издания от 2004 и 2007 г., безкомпромисен разрез на обстоятелства и художествени творби, оригинална четивност на биографиите през занимателното, дълбокото, трагическото в българската поезия, и в балканската култура.

Още в началото искам да изтъкна една от причините, поради която отчетливо се забелязва сред многото имена името на Пламен Дойнов, автор на научни текстове и на собствена поезия - Дойнов винаги се е отнасял толерантно към другите пишещи свои колеги. Дори когато ги критикува за неприемливото, същото е валидно и за отношението му към чуждите ("несвоите") стихове, или в разбиранията му за специфичността на поезията. Той като че ли винаги се придържа и е най-близо до принципите на равнопоставеност, залегнали в практикуването на древногръцката реторика. Дойнов успява да изгради аура около приемане или отхвърляне на концепции и творби, подходът му винаги е деликатен, но категоричен, когато ситуира различните писателски съдби чрез собствения си творчески темперамент. По тази причина успя да напише и едни от най-интересните биобиблиографски творчески персоналии. Щрихира с плътен контур не само най-значимите, но не пропуска и по-второстепенни събития от творческия живот на другите, доказвайки, че те също могат да станат характерна част от общата картина.

*

Пламен Дойнов пръв създаде и въведе в употреба термина "алтернативен канон", удостои го със значимост. С прецизност и уважение към сложностите на писателското битие по време на тоталитаризма, изследователят обгърна с любов и разбиране превратностите в житейските пътища на Николай Кънчев, Борис Христов, Иван Теофилов, Константин Павлов, Биньо Иванов, Христо Фотев, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Иван Динков, Стефан Гечев, доказвайки, че тяхната оригиналност на словото е представителна за творческата еманация на българина, опазена в онзи сложен период на социалистическата диктатура. Струва ми се, че в българската изследователска практика няма друг случай на доказване на толкова специфични творчески "припокривания" или "отстояния" на един автор от друг автор, или на автор - от негова творба, както това се е случвало по тоталитарно време.

Отстояния с различности - проява на доблест, или на страх, на смайващи художествени открития в областта на поезията, практикуване на езоповския език, което означава не само "снишаване" пред цензурата. В особени случаи Дойнов отбелязва, че творческият стоицизъм може да доведе до загуба на собствения биологичен живот, но пък спасява личностната идентичност. Съвсем непритворно критикът ни убеждава, че абсолютно ненужно е сега да зачеркваме несполучени текстове от любими автори само защото са "коригирани" под маститата палка на тоталитарната власт.

До 1989 г. всички издателства бяха държавни. Какво означава това? В една тоталитарна институционализирана система, в която строго определена прослойка (невинаги най-духовно извисената, или най-просветената) притежава "авторските права" върху всичко: върху дискурсите за създаване и оценка на изкуството, върху възможността да се коментира живота на отделния човек или пък политиката на ръководната партия като цяло. Всичко това се префасонира в забрана да се говори свободно, да се публикува написаното от талантливия човек. Ако пък той е безпартиен, тотален абсурд е да му се отпуска правото да дава оценки, или да направлява общности. Да си спомним съдбата на проф. Ефрем Карамфилов като гл. ред. на в. "Литературен фронт", а и като директор за кратко време на Института за литература при БАН, а пък още по-назад във времето случая с фамилията "Шишманови"). Замисълът на тоталитарната халка е недвусмислен - да се смачка тотално личността, ако не излъчва и внушава идеите на комунистическата партокрация.

Тогава друга истина научихме -
че не безстрашните,
а истински страхливите
внушават истинския страх у другите.

("Спомен за страха", Константин Павлов)

Портретните студии на Дойнов върху творчеството на посочените автори, не са само литературоведски актуални за българската наука, но и обогатяват литературната археология като теория и прецизна практика, която Пламен Дойнов нарича персоналистичен алтернативен канон в българската поезия от втората половина на 20. в., очертан от категоричното присъствие на Борис Христов, Константин Павлов, Николай Кънчев, Иван Теофилов, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Биньо Иванов, Христо Фотев, Иван Динков, Стефан Гечев.

"Иначе казано, Пламен Дойнов профилира творческите присъствия от епохата на НРБ, извършващи такива грандиозни промени в езика и в мисленето на художествеността, които ги превръщат в начала. Превръщат ги в мяра." (Цитирано по студията на Антония Велкова-Гайдаржиева "Алтернативният канон: Поетите от Пламен Дойнов. За езиковите експерименти и за моралните избори", 2013).

*

...сто ковача коват
двеста детски ковчези.
А поетът повтаря:
- Тиха смърт, свята смърт.
Ей това е поезия!

Острият сатиричен рефрен ("Ей това е поезия!"), роден от песента на сърцето ("Тиха смърт, свята смърт."), се е удавил в зловещия тътен на прииждащата кална вода и плуващите в нея бели ковчези с български деца (реплики към Разцветниковите видения на удавници в "септемврийската" му поезия). Емигриралите, и то не само българи, и продължаващите да емигрират и днес млади (и не толкова млади) човешки същества в търсене на смисъла на своя живот - чрез пожертване на биологичния си живот, - всичко това може и се сгромолясва върху човешкия разум и съвест, причинявайки болезнени драсканици по душата. Чувството за вина, което притежават само смелите и умни мъже, се обръща срещу тях. ("...Тиха смърт..."), те пеят наум болката си и псуват на глас участта си. "Ей това е поезия" е бич върху собствената плът. Защото не само зловещият и нежен стих, но и гротескните балади, писани от Пламен Дойнов през втората половина на 90-те, са предчувствие за трагичната участ на балканската история, пронизана от нетолерантните игри на по-големите и по-велики държави.

Елегии и сатири, събрали в безкомпромисно решение значещи метафори, вторачени в съвременността и в злощастната българска съдба от епохата на Възраждането до днес. Авторефлексията, изтъкана от горест и ирония, говори за дълбока, аналитична литературоведска и човешка способност за реална оценка на покрусата на българите в дълбините на историята, както и за достигане до корените на културната идентичност. Защото пълноводието на емигрантските потоци, което не секва и днес, бягащите хора от войната и от тиранията на злото, правят така, че "балът" на маските да продължава. Лустрото се обръща с хастара нагоре.

*

Ето визията на "плачещите татковци" до белите ковчези на смъртта, в които лежат българските деца - поетът не скрива съчувствието си, но ни побутва лекичко по рамото да не пропуснем да забележим, че "татковците" старателно крият своите "криви усмивки", защото, макар и неволно, те са се превърнали в съучастници в "пратката на ковчезите", презаблудени, че е щастие за наследниците им да спечелят финанси за "златни ченета" на фамилията българска. "Татковците", те са набавили всичко необходимо, за да потеглят децата им "до остров със гълъби/ и до свят, в който плачат хамали и камъни". Колко извинителна е днес загрижеността им за осигуряване на най-красивия ковчег на собственото дете?

...малко гробче поръчват със форма на Австрия
и изкуствено славейче вечер - за будене.

И така, след ентусиазираните и подли обгрижвания на българските деца от техните бащи, идват грозните последствия за двете страни, не само за татковците (тревожното, страшното е, че трагичните събития са предпоставени от всички нас). Вълните на емигриращите не стихват. Какво вещае това за света? Поезията поставя остро въпросите и предупреждава политиците за твърде дългите отстояния от чаканите отговори.

ще сложим ченетата златни
(...)
милиарди слънца ще се къпят в устата ни.
(...)
Ще настъпи Зората на нашето кискане¹

Винаги ми се е струвало, че иронията е по-богата на ритмичност от драмата. Или от трагедията.

Зад последната обаче никой няма да сложи точка.

...над смълчаните герои,
под злия нокът на нощта
израства голо и усойно
отверстието на смъртта.
(...)
Само от тук да изляза жив -
целият свят ще превърна в молив!

Тази сатиричност не разведрява, тя и не желае да прави това, Пламен Дойнов само предупреждава, че сме се разсеяли твърде некрасиво.

*

Една рискована ретроспекция в жанра на мистификацията върху Светинята на българската история, Васил Левски, се превръща обаче в зловещо предупреждение какво може да се случи в българската реалност, и в държавата, именно ако "плитчините" на колективния разум позволят да се удави високият дух на българина, притиснат от политическата истерия и чалгаджийската превратност на идеите...

...Там вятърът подхвърля люлката с увисналото тяло
и край изтичащата свещ родината подхваща с глас продран:
"О, колко е пораснал малкия! О, колко е голям!",
и радостни ръце люлеят, галят живото махало.
Дохождат старци със остригани деца и майки с кърпи -
и малкият народ играе с тялото на своя син.
Те пеят зимни химни: "Василе, ти си ни един!"
и със чупливи пръсти дрипите по тялото му дърпат.
Родината люлее своя син с венчален вятър
там близо край далечна София, аз даже го видях,
удавен в плитчини от мътен възрожденски смях...

Светлината, която се излъчва от осанката на светлата личност е исторически предопределена и Дойнов непрекъснато ни напомня за това. Над екзистенциално-философските, над лирическите или сатирически модели, над политико-пропагандните, стои изконната прилика с жертвите, положени за свободата на българския род. "Диалогизирането с пантеона" - пише Румен Спасов в своето изследване "Търсене, което намира" (Спасов 2009) - на моменти прилича на "подгавряне", но всъщност е отговорност към класиката. Ботев и Яворов стават Христо и Пейо и сякаш присядат на университетска кръгла маса, подобно на Славейковци на площад "Славейков". Историческите личности и писатели са потопени в снизяващи житейски ситуации, наравно с днешни съвременници. Всъщност това е особена художествена форма за подчертаване на актуалността, а и за очовечаване на митологизирани осанки".

Мистификациите на Пламен Дойнов, създадени преди повече от две десетилетия, са нов прочит на класиците с оглед на психиката на подрастващите млади в днешната действителност.

Но стихотворенията от "Висящите градини на България" (1997 ) са и начин да се проследи тяхната пъпна връв с "Истински истории" (2000) и "Балът на тираните" (2016) на Пламен Дойнов.

Николай Кънчев също има книга с почти аналогично заглавие - "Балът на невинните" (1992), прицелът й към политическото е също толкова актуален. Н. Кънчев е сред предпочитаните от Дойнов автори. Нарича го дори "ковчежник на езика". Възможно е силно асоциативно влияние върху заглавието на "Балът на тираните". Но това, лично за мен, не е минус, а обратното. Защото при Дойнов има други, прогарящи съня и нарушаващи "геометрията на духа" и паметта знакови асоциации.

*

"Балът на ТИРАНИТЕ": Сюжети, обърнати изцяло към реалността, с вплетени ретроспекции от изтекли събития - микс от минало, настояще и непредвидимо бъдеще, като ролята на "аз-а" е силно подчертана, за да се обособи и остойности "приносът" на личността в градежа на историята (напр. прекрасното стихотворението "Европейско училище по изгнание" от стихосбирката "София Берлин", 2012). Ако слухът ни долови, през процепа на съвременното говорене на улицата, ще се окаже че една "банда" млади мъже (назовани "световен пансион от всякакви отличници и калпазани, от европейските провинции събрани"), разчитат на неслучайни фактори ("аз основавам"). За да станат бъдещето на конструкта:

аз основавам най-самотната тропическа държава

В това стихотворение на Дойнов, достойно да се нареди до политичестите стихотворения в "Балът на тираните", невъзможно е да не забележим, че и българският "Аз" натрапчиво бди, за да запази своето предимство ("Понеже съм си българин и няма накъде (аз ставам гениалния изгнаник на Европа - изобретявам на изчезването си потопа"). Силен автосатиричен, но по същество трагичен детайл, дълбоко асоциативно свързан с участта на белите ковчези.

Персоналията, основен художествен принцип при Дойнов, залегнала във фокуса на литературнокритическите му изследвания, е важен стремеж за метафорична уплътненост на образите (в този световен колеж "всеки зубри сам езика на отсъстващата слава "или" срича азбуката на изчезването"). Автосатиричната осанка на личностното откровение се възприема тук като първа резерва сред другите поразпуснали се "колежани". В този световен "колеж"; където уж зреят идеи за промените на света сред възпитаниците му, се създава ярка политическа стратегия, убедителността на младежа идва по линията на сугестията за национална непригодност на индивида:

- Понеже Англия не иска тук такъв боклук - Австралия ме чака...

Политическата стратегия на "обучените" в колежа младежи е проста - уединено и скверно търгашеско политическо практикуване на идеите, политиканстване, непредвидена сложност като философско обяснения на стореното... Не различавате ли тук гласовете на "пристрастения елит", който ловко мимикрира в "Балът на тираните"?

...във историята
няма обич, няма доброта,
а само думи, думи, думи -
и там джуджетата на паметта
с големи гуми
трият,
трият...

("НЕПРОИЗНЕСЕНО СЛОВО от Любомир Левчев на тържеството в чест на 80-годишния му юбилей")

(А как беше в стиховете на Биньо Иванов? Невъзможно е да го забравим: "Вълчият език ме ближе/ и ми дума, и ми свети.". Ботевият единак учредява знаци и произнася на своя език най-съдбовните човешки звуци.)

"Балът" на тираните е в самото разиграване на "политическото", в смразяващия танц на фактите, в разминаването между идеалите на скандиращите народни маси долу под прозорците на новата власт и скътаващите се по горните етажи псевдодемократи -

Вън тълпи скандират: - Долу! Долу! Долу!
Горе - от любов - мъжът е тежко болен.
И докато сам из стаята се мята -
виж, жената влиза, води свободата.
Хвърля се към него, литват и пропадат
бързо си намират райски кът във ада.
Долу протестират техните съпруги
с техните съпрузи - свои и със други.
Долу пак скандират: - Долу! Долу! Долу!
Горе се търкалят - голи, голи, голи.
Горе си проправят през смъртта пъртина -
и узрява - жълта - любовта им синя.

И не знае никой как със страст такава
любовта изпълва празната държава.

("Прелюбодейство по време на демонстрация")

Досещаме се за продажната цена в любовните взаимоотношения на високопоставени люде с по-обикновени красавици... Разочарованието от манталитета на днешните "демократи", участници "в градежа" и усвояването на уроците на демокрацията, е съсипващо.

В "Балът на тираните" стиховете вплитат в едно цяло толкова различни сатирични ситуации. Игра с идеи, с политически лозунги и фалшиви обещания. Омерзение чрез тела и души, обещаващи пред демонстрантите гаранции за финансово проспериране, гротескни образи, зад които разпознаваме лица и събития. Това са министри, обобщени образи на бивши ченгета и високопоставени администратори, всеки от тях се е възползвал от изкушенията на властта - един продава медали, друг сексуално злоупотребява с подчинени, трети треторазделно урежда "приятели" за материални "усвоявания" на тъмно. (В "Балът на тираните" ще се срещнем и с образа на един министър-председател, конкретизиран в текста като "бивш цар"):

Минава Негово Величество, минава
бившият министър-председател,
минава най-последният ни цар,
унесен, радостно олекотен,
почти без нищо, рее се свободен,
прахосал половин история и цяло царство,
продал в оказион медалите, за да не му напомнят,
забравил златната корона в магазин за стари вещи,
заложил бавното си благородство срещу бърза власт,
минава по усойна българска пътека...

Реминисценциите в книгата са многозначителни: "...разпарчетени нека вкусим/ окапалите си зеници!/ Тогава Господ ще е весел./ Нахранен пак ще е народът./ защото ние сме дарени/ с тръбящи, пеещи кореми,/ осъдени да носят песни/ да вържем празната природа/ с дебели, непотребни вени!". Взето е окончателното решение, основано на съществен извод за състоянието на българина, който изпраща надалеч от България децата си. Трагическото звучене е толкова силно, че аналогията между 1997-1999, когато отпечатва събраното в "Мистификации", и 2016 г. е съвсем пряка:

Настава просешкото време
(...)
И аз бунтарски песни меля
с извадена на слънце челюст.

1997

Усойната българска пътека продължава... Най-усойна е тя за бившата ДС, още повече за нейните потърпевши, за послушните, и най-вече за оцелелите от призрачните им намерения. Пламен Дойнов разкрива стресираща разума и емоциите визия на хората от ДС - флакончетата българска роза, оставени от агентите на ДС по леглата в стаите на хотела, където са настанени чуждестранните писатели от Международната творческа среща, са маскирани като "подарък", след като вече те са изтарашили стаите им:

Докато председателят Зарев надува световната среща,
докато заместник-министърът Левчев чертае кула
за опитомяване на международния климат,

Джон Чийвър и Уилям Сароян дори не се сещат
как офицерите (...) тършуват из техните стаи и снимат.

(...) На всяко легло - по мускалче "Българска роза",
все едно - малко подаръче от хотела.

("Държавна сигурност снима в Парк-хотел Москва на Международната писателска среща в София през 1977")

Пламен Дойнов прави жест към своя съвременник, към обикновения човек, резонира битието му, прави го с много обич и болка, внушавайки, че днешният човек е екзистенциално несигурен в един свят на идеологически манипулации и държавни маски. Особено когато този човек идва от разбита и компрометирана система, от която дори и един бивш цар не успя да се разграничи...

върви към премиерата на своите последни мемоари,
в които бродят спомени, но няма памет,

все по-бездънни празни езера,
все по-бездънни, празни,
празни,
празни...

Убийственият егоизъм се проявява и в това - да се впишеш в мемоарите на историята, финансовата алчност, непомерни за един истински творец, са разчетени като официална причина "славословците" на "Априлската линия" - да се врежат енергично в редиците на първенците. В това поетът разчете рогата на низостта и самолюбието за някои от априлските поети:

Можеха да се продадат по-изгодно,
ако някой все пак бе вдигнал цената.
Но ги видяха, че винаги са готови
да бъдат на преден пост, на първа страница,
да участват в прием с ботевградска баница (...)

Изследвайки организираната културна политика за периода на социализма и годините непосредствено след неговото тотално сгромолясване, Пламен Дойнов конкретизира явленията в тяхната сложност. Той подходи с разбиране към представителите на персоналния алтернативен канон, но и много специфично към мимикрията на други автори, показа разколебаването на съответните административни практики, които под маската на художествени императиви бяха най-суровите цензори за времето си, критикът-поет успя да смъкне маските, където на слънчака си стояха привилигированите писатели.

В сатирата "Агент "Ирис" и Вера се завръщат от Швеция и едва не претърпяват инцидент" отново се поставя въпросът за наследството ни от тоталитарната система, която строго бдеше за отклоненията, и по всякакъв повод ожесточено санкционираше новото в културата, за да успее да съсипе компетенциите на големите писатели, художници, музиканти - а ето ги днес, по-ентусиазирани от всякога: "Ирис - сянка на звяр, Вера - дъх на ловец.", "здраво вкопчени един за друг в светлия самолет,/ който слиза надолу към софийското черно летище".

Забележително е как Пламен Дойнов дефинира езиковата несъстоятелност на соцреалистическата действителност, на тъй наречения социалистически реализъм, за да създаде свои опори в политическата поезия днес. Важното е да се види как новите варианти на политическата поезия водят диалог с предишните, взаимно се коментират, разбира се, вече са положени в пространствата на различни казуси и случки, или в други смислови полета. Дойнов успя да нарисува словото и на предателите ни синята идея, довели до словесна демагогия в жълтата преса.

Към държавата не изпитвам нито гняв, нито срам,
нито пък това е някаква анархическа декларация.

Вцепеняващо е това обобщение за психиката на изтощения народ, преживял виденията на белите ковчези, предателствата, бесилото на Апостола, хладнокръвието на "елита", когато разстрелват светилата на българските първенци за свобода. Този ли е същият народ, докарал мечтите си до блясъка на златните челюсти... Интересни аспекти на лутания и одобрения сред читателите, навярно най-много на брой, ще породи стихотворението "Поканата от президента пристига при точния човек", тъкмо защото поводът е 24 май, денят на българските просветители:

Няма да ходя там не защото ще гъмжи от лакеи,
не заради тълпите от гении, надзърнали в нищото,
не от ужас пред гледката "Един народ без език",
не защото цялата азбука ще онемее,
всички букви и звукове ще откажат да дишат
и между масите ще се лута един безпризорен вик.

Внезапна, но приемлива е симбиозата между сатиричната гротеска и "романтичния" уплах, че сме изгубили ценностни неща, че пребиваваме едновременно и като убийци и като жертви във времена, за които сме се борили; още по-необикновени са предпочитанията на поета към трагическата развръзка на фона на силните философско-гротесктни самоиронии. Този силен драматичен аспект на изказа в творбата "Поканата от президента пристига при точния човек" ме върна към едно знаково стихотворение от книгата "Любовникът и Маестрото":

Кой нарисува този древен писък
в страната на измамените братя?
(...)
Туптят зелените очи на змея,
свенливо капят кървави камбанки
и кожата на бебето звънти
под струйки сладостни от кръв и мляко.
Но още му е рано да запее
или не иска още да запее,
или не може вече да запее
в страната на измамените братя.
(...)
Но скъсва сам езика си - и пее
в страната на измамените братя.
(...)
Но кой ще чуе песента позната
в страната на измамените братя?
Изискан плъх сърцето му ще хрупа,
ще пие блага кръв наместо вино.

("Страната на измамените братя")

Поетиката на "Балът на тираните" конструира свое жадно за "новота" пространство, в него синтезът на лирическите и сатирическите късове в стиховете реагират като ритмичност и визия на много важни за човека послания - творческо обогатяване и раздвижване на новите художествени езици на българската литературата като цяло, която е част от европейската култура (книгата му "София Берлин", чрез която неотдавна Пламен Дойнов беше номиниран за международната награда "Европейски поет на свободата", е ценна за нас и в този смисъл).

Защото подобни книги се врязват в паметта, не толкова политически предвидими, колкото изненадващо провокативни с поетическите си рефрени - като мащабен въпрос дали сме достатъчно зрели за преминаване към бъдещето.

Иначе онази жилава "човешка кръстоска" между кроманьонец и ариец (досещаме се за коя кръстоска е думата чрез стихотворението "Моят петгодишен убиец"), безцеремонно ще ни види сметката, арогантно надвесил лице, след като е съборил на земята тялото ни: "тъп дъртак", "Умирам, но ме мачка".

(За щастие, бъдещият убиец сега е все още петгодишен, но това не променя генерално нещата). Освен ако угасналият шлагер "Времето е наше", все още е утеха за някого.

Пламен Дойнов успява да активира чрез поезията си читателското ни чувство за справедливост и острота, макар в изказа му да присъстват толкова сложни човешки и художествени категории и императиви.

"Новата политическа поезия иска да споделя неща, които повечето хора обикновено премълчават, защото не могат или не желаят да кажат. Мнозина живеят в страх и срам от думите си за собствения си живот насред политическото." - пише Пламен Дойнов във включения към стихосбирката "Балът на тираните" програмен текст "Фрагменти към новата политическа поезия".

"В манифеста се казва, че новата политическа поезия се отказва от внушенията на "старата" политическа поезия и от тенденциозността. Възможно ли е да се създава политическа поезия, в която да няма тенденциозност? Да, Пламен Дойнов ни доказва, че това е възможно." (Неделчев 2017).

"Балът на тираните" е книга, изградена от толкова всестранно обширна и дълбока стратегия, че се създава алтернативно пространство, което трепти и ни облъчва по особен начин, събужда за нов живот гласове от миналото, но и провокира раждането на неочакваните езици от бъдещето, въпрос, който винаги е занимавал Пламен Дойнов. Но това фактически обяснява и нашия интерес към неговите книги.

Съприкосновението с подобни лирико-сатирични явления и авторови фигури е нашият шанс да погледнем градивно на най-важните неща от своя живот - а никой няма да оспори, че поезията има най-дълбоките си основания за това подсещане. Досега поне винаги го е правила навреме.

Иначе "безпризорният вик" ще остане самотен.

А който познава из основи метафорите в стиховете на Иван Методиев и Пламен Антов може да провиди елегантната връзка между тях и стиховете на Пламен Дойнов:

Български гарван в български вълк -
аз съм Наследникът - честен и зъл.

БЕЛЕЖКИ

1. Оттук до края на статията подчертаването на текста в болд е от М.Т. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Велкова-Гайдаржиева 2013: Велкова-Гайдаржиева, Антония. Алтернативният канон: Поетите от Пламен Дойнов. За езиковите експерименти и моралните избори. // Електронно списание LiterNet, 27.04.2013, № 4 (161) <https://liternet.bg/publish2/avelkova/alternativen-kanon-dojnov.htm> (18.09.2017).

Спасов 2009: Спасов, Румен. Търсене, което намира. // Електронно списание LiterNet, 07.09.2009, № 9 (118) <https://liternet.bg/publish8/rspasov/tyrsene.htm> (18.09.2017).

Неделчев 2017: Неделчев, Михаил. Самопредставяне на политическото. // Електронно списание LiterNet, 04.02.2017, № 2 (207) <https://liternet.bg/publish2/mnedelchev/doinov-politicheskoto.htm> (18.09.2017).

© Мариана Тодорова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.09.2017, № 9 (214)