ТЪРСЕНЕ, КОЕТО НАМИРА

Румен Спасов

web

Поезията и истината, след прочутите мисли на Гьоте (а защо не и преди това), са в продуктивно взаимодействие, от което тръгва най-надеждният път към човешкото самопознание. Затова появяването на поетична книга, озаглавена "Истински истории", при това на хубав български език, говори първо за нагърбването на световната мярка за художествена словесност. Разбира се, веднага иде въпросът - има ли такава мярка изобщо, има ли мярка по принцип, особено в динамични, разбушувани времена като днешните нашенски. Отговорът на пишещия тези редове е, че има, но не като предписание, а като въздейственост, като увеличаване на пространствата пред индивидуалното естетическо самосъзнание на съвременника... Този отговор впрочем не изключва убедителността и на други.

Класична е композицията от три части, събрала стихотворения по действителни случаи. Първата е наречена "Истински любовни истории" и завършва със стихотворението "Друга любов, друга История". Втората е "Истински граждански истории" и завършва с "Други граждани, друга История". Третата част - "Истории на погледа" авторът определя като наблюдение на гледки и модели, "за да ги запишеш на лист, поставен върху статив". Визуалният подход е подсилен и от многозначните фотографии на Галина Ушева и Георги Панамски. Но видимата действителност далеч не е само "тук и сега", а се допълва от времева разпростряност, в която лирическият герой на родения през 1969 г. автор има внук, а дядовци и прадядовци, подобно на самата "родова памет", застават редом с читателя. Музикалността на звуците в този сборник стихове сякаш е на заден план, за сметка на видимостите. Почти болезнената телесност на израза се съчетава с метафорично опредметяване, което е изместило малко абстрактния диаболизъм, познат от предишни книги на автора. Щастливите образни и ритмични хрумвания, без да олекотяват написаното, му придават на места шеговита комуникативност. Книгата "Истински истории", независимо от предварителните намерения, всъщност е от тези, които моделират нов тип читател - сериозен, но нежелаещ да бъде скучен; дързък, но неразрушителен; стъписан, но необъркан; телесен, но не по-малко духовен от това; усмихнат, но не повърхностно присмехулен.

Доброкачествената амбиция на Пламен Дойнов е част от естественото развитие на поет, който е достатъчно освободен, за да пише "бързо". Същевременно, като в една собствена "свръхзадача", сходна с тази на театралния актьор на Станиславски, той не загърбва осмислянето и разбирането на други художествени практики, включително тези на "бавното" писане и дори на "мълчанието" в поезията. Затова помага и битността на критик, есеист и редактор, равнопоставящ различното със собствения си творчески темперамент. Иначе казано, Пламен Дойнов е от българските автори на стихове, дебютирали през последното десетилетие, който се отнася толерантно към други пишещи, както и към несвоите стихове, стихосложения и разбирания за нещата в поезията.

Диалогизирането с "пантеона" на моменти прилича на подгавряне, но всъщност е отговорност към класиката. Ботев и Яворов стават Христо и Пейо и сякаш присядат на университетска кръгла маса, подобно на Славейковци на площад "Славейков". Исторически личности и писатели са потопени в снизяващи житейски ситуации, наравно с днешни съвременници. Всъщност това е особена художествена форма за подчертаване на актуалността, а и за очовечаване на митологизирани осанки. Читателят, също както в "Българска антология" и "Българска христоматия", чиито съставител и съавтор е Пламен Дойнов, е въвлечен в игра с класиката, игра, за която години наред българинът е имал само интуиции. Но не е бил достатъчно активен, за да вдигне ръка в час и да участва. Или пък е сметнал, че не литературата ще бъде негова професия...

Книгата се обръща към една по-широка, но не по-повърхностна читателска аудитория, включваща и учителите, при това не само тези по литература. Тази аудитория, самопознаваща се като четяща, препрочитаща и преосмисляща българската класика, има шанс, чрез подобни книги за препрочитане, да запазва и обогатява жизнената си автентичност. На границата й в единството между поезия и истина Пламен Дойнов намира брод извън лошата самодостатъчност на литературата.

© Румен Спасов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.09.2009, № 9 (118)

Други публикации:
Аз Буки, бр. 3, 17-23.01.2001.
Румен Спасов. Култура или война. София: Академичен център за литература и култура, 2001.