Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"АЛТЕРНАТИВНИЯТ КАНОН: ПОЕТИТЕ" ОТ ПЛАМЕН ДОЙНОВ. ЗА ЕЗИКОВИТЕ ЕКСПЕРИМЕНТИ И ЗА МОРАЛНИТЕ ИЗБОРИ

Антония Велкова-Гайдаржиева

web

Пламен Дойнов. Алтернативният канон: ПоетитеАлтернативността спрямо принудително налагани през епохата на тоталитарната държава норми, образци, статуква е понятие, притежаващо особена енергийност. Сама по себе си алтернативността в поезията предполага аристократически-бунтарското, екстравагантно съпротивителното начало. Тя е другото на клишето, стереотипа, баналността. Тя е изскок, пробив, рушене, но и конструиране на непознати, именно алтернативни, светове. Алтернативността е избор - битово-социален, творческо-етически, екзистенциален.

Алтернативният канон, така както го формулира Пламен Дойнов в последната си критическа книга, може да бъде разбран единствено като го съотнесем към соцреалистическия литературен канон. Алтернативният канон е ретроспективен конструкт, реконструираща операция от позициите на "днес" към "вчера". Дойнов е категоричен - ядрото на персоналистичния алтернативен канон в българската поезия от втората половина на 20. в. е очертано от емблематичните присъствия на Константин Павлов, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Стефан Гечев, Иван Теофилов, Иван Динков, Христо Фотев, Иван Цанев, Екатерина Йосифова, Борис Христов. Както в повечето си книги, така и в тази Пл. Дойнов изпъква с умението да "картографира", периодизира, теоретизира натрупания емпиричен материал. И най-вече да типологизира явления, тенденции, процеси. За почерка на Пламен Дойнов е характерен модерният синтез на литературноисторическото с аналитично-интерпретативното, на хроникьорски-археологизиращото с културноповествователното начало, но и блестящите литературоведски инвенции и плътно формулирани тези върху практики и феномени, с които малцина изследователи са готови да се занимават.

Още в предходната си книга "Българският соцреализъм 1956, 1968, 1989. Норма и криза в литературата на НРБ", както и в няколкото сборника, резултат от инициираната от него научноизследователска програма на департамент "Нова българистика" при НБУ "Литературата на Народна република България (1946-1990)", той аргументирано лансира понятието алтернативен канон. Нормално е около него да се завихрят редица дискусионни напрежения. И все пак определението на Дойнов звучи повече от убедително: "...комплекс от езикови (текстови) практики, отделни авторски имена, които в контекста на фрагментарна неофициална литературна публичност изграждат контраидеологически и контракултурни сектори спрямо образователната и културната политика на тоталитарната комунистическа държава".

Като автор Пл. Дойнов изпъква тъкмо с дарбата не само да археологизира гигантския, както би се изразил М. Неделчев, корпус от публично огласени или укрити художествени текстове, писма, изповеди, дневници, кулоарни мълви, слухове и т.н., но и да концептуализира неподдаващото се на систематизация, да извлича модели там, където на пръв поглед всичко е аморфно, да осъществява връзки между трудно съвместими имена и естетики, да намира опорни точки в явили се във времето или дълбоко спотаили се в архивите документи. Пл. Дойнов не само оповестява намереното, но и контекстуално го разтваря в социокултурното пространство от времето на НРБ. И така десетки стихове, статии, "обвинения", "отговори", полемики заговарят с нови гласове, с различни морални основания. Трудовете на Дойнов правят така, че често пъти трудно обединими персони, поетики, построения застават редом, очертавайки типологически единства. Събудените за нов живот факти (потънали в забвение оригинали, прередактирани стихове, "приписки" и "ръкописи"), поставени в различна констелация, предизвикват неподозирани интерпретации и решения.

Основният проблем, около който е центрирано изследването, е сложното отстояване на алтернативите спрямо цензурните клопки на партийно-държавната културна политика.

Първата глава на книгата е силна в концептуално-теоретическо отношение. В нея се проблематизира (не)възможната персоналистичност на алтернативния канон. Тук авторът е особено прецизен в боравенето с понятийно-категориалния апарат. Преди да изложи тезите си той прави необходимите уговорки за вътрешната противоречивост на понятието, тъй като, знаем, всяко канонизиране е своеобразно официализиране. Вещ и скрупульозен историк на литературата от "близкото минало", изследователят подчертава, че употребата на "алтернативния канон" е строго литературноисторическа. Тя в никакъв случай не е проява на нова политическа коректност, а е опит да се огледа тогавашното литературно поле във всичките му възможни лица и маски, непоклатимости и раздвоения. Така литературното поле от времето на НРБ ни се явява много по-драматично, разсечено от гранични ситуации, радикалистки жестове, знакови премълчавания.

Пл. Дойнов дълбае в езиците на алтернативните поети, следи зигзагите на почерците им, вслушва се в потайностите на недоизречените фрази, на "непромълвените им слова". Притежаващ силен "усет за история", неманипулативен в епистемологическите си построения, в реконструираните сюжети, процеси, творчески физиономии, той предусеща възможните изследователски изкушения - да се приведат алтернативните автори във вид, удобен за ново канонизиране, да се премълчат случаи, творби и поведения, изцяло вписващи се в соцреалистическата доктрина. Напротив, демонстриращ във всички свои трудове висок професионален етос, Дойнов не се поддава на въпросните съблазни. Най-вече защото е имал куража да ги предвиди, да ги формулира, а оттам - и да им се противопостави.

Един от категоричните концепти на тази книга отговаря на въпроса защо алтернативният канон е невъзможен като персоналистичен. Всеки от избраните поети притежава творби, пронизани от соцреалистичност; творби, които са откровен реверанс към партията, властта, политиката. Ето защо трудно е да се отсъди "откъде да премине границата между двата канона през творчеството на една авторска персона".

Археологизирайки всяка творческа стъпка на "своите" автори, Пламен Дойнов е наясно, че това, което се е случило, макар и в твърде минималистична степен, не може, а и не бива да бъде "анулирано". В крайна сметка всяка човешка история е опит, изпълнен с възходи и падения, с подчинения и съпротиви, с отстоявания и изневери. Оттук и по-резонният избор - алтернативният канон да се съгражда не чрез имена, а чрез творби (книги), доказали своята алтернативност.

Влязъл надълбоко в тоталитарно организираната културна политика за периода, в нейните строго охранявани практики, режими, императиви, изследвачът добросъвестно и последователно убеждава, че не е нужно да "забравяме" неудобните творби на любимите си автори. В една държавно институционализирана система, в която строго определена прослойка притежава "собствеността" върху дискурсите и изобщо върху възможността да говори, да санкционира, да излъчва компетентности, да създава ореоли и, обратно, да дискредитира - повече от естествено е да се открият "пукнатини" в писането и в поведението на т.нар. алтернативни поети. По-скоро нужно е да се открият корените, да се обяснят причините за "епизодичните колаборации на почерка", за "непоследователното на моменти езиково поведение". Оттук в предложените проблемно-портретни студии на помощ идва не само литературната археология, но и "херменевтиката на текстове и жестове". Детайлното вглеждане във всички особености на речниковия фонд, на синтаксиса, на публикуваното и автоцензурираното - има една задача - да усети и обоснове физиономичното на почерка, да намери най-адекватните думи, за да портретира различното в "образа" на поета.

Така още в началото на книгата авторът "решава" един нравствен по същество изследователски казус: "...алтернативният канон не може да разчита на нови целесъобразности и да крие срамежливо набор от забранени за произнасяне факти, думи, текстове. Недопустимо е цензурата на соцреалистическия канон от епохата на НРБ да се трансформира в цензура на алтернативния канон. Тъкмо той - алтернативният канон - няма причини да се срамува от своите неудобни места. И няма право да ги забравя. Защото (може би) ги е надмогнал".

Именно. Критико-аналитичните "разкази" на Дойнов за деветимата поети показват как въпреки неудобните места тези автори са се преборили с несвободата да живеят без алтернатива, намерили са онези "модуси", в които да се чувстват неограничавани от норми и репресии, и в които да наблюдават и мислят за случващото се от "върховете" или "дълбините" на своите езикови конструкции.

Опитен в хроникирането и инвентаризирането на фактите, Дойнов мотивира съсредоточаването на алтернативните тенденции във времевата зона между 1960 и 1990 г., т.е. когато става възможно да се говори за т.нар. "размразяване" и съответно някои от българските творци избират последователното контраидеологическо писане и поведение, каквото и да им струва това. Дори и направили известни компромиси, те решават да останат "у себе си" - да отстояват независимата мисъл, интелектуалните прозрения, личностното достойнство. На равнището на текстовете им това се случва чрез забележителния превес на екзистенциално-философските тематично-стилистични лирически модели над политико-пропагандните. Повечето от тях плащат с продължителни периоди на непубликуване, но живеят със съзнанието, че изпитанията си заслужават.

Склонен към обобщения, към конструиране на модели, преди да пристъпи към конкретизации в портретните студии, Дойнов очертава ключовите характеристики на алтернативността, разпознавателните маркери на "другия" канон: "...деконструиране на комунистическия новоговор; последователно прилагане на реалистическия идиом в противовес на соцреалистическия "романтизъм"; предпочитания към трагическата сюжетна развръзка; използване на език, основан на философски категории и апории; провеждане на езикова политика на неяснотата (алегорическа разносмисловост, нонсенс, привидни безсмислици), оголващи пустотата на битието; гротескови и абсурдистки употреби на словото; ретроутопически визии, изградени от ново антическо и "средновековно" писмо; преразпределяне на алегорическия потенциал на словото върху първоначалата въздух и вода (за сметка на огъня и земята)". И още - засилен диалог с европейски и "стари" "буржоазни" български текстове, песимистична интонираност и екзистенциално-философска категориалност на думите, антиактивистка, интровертна съзерцателност и т.н., и т.н.

Убеждаваме се, че от вниманието на изследвача не убягват и трудно забележимите на пръв поглед "експликации" на алтернативността, но той има око и за отсъствията, празнотите в словото, които също типологизира, за да достигне до съответните формулировки и генерализации. Така да се каже, от дистанцията на времето Дойнов им придава критико-интерпретативна, литературноисторическа тежест и завършеност. Тъкмо защото поетиките на избраните автори са изключително влиятелни и жизнени след 1989 г., той ги подлага на аналитично тълкуване, на ерудитски коментар, "умножава" смислите им, събира ги в обединяващи ги цялости. И така те действително добиват "статут" на алтернативно явление спрямо авторите и книгите от соцреалистическия канон. Впрочем след като се е взрял в пластовете под повърхността на официалната литературна публичност, след като е постигнал другата, по-фундаменталната, естетически значимата история на литературното поле, Дойнов се заема и с релефното портретиране на своите "персонажи".

Изследвачът се впуска в проблематизирането на деветимата автори, защото ги схваща като "бащи", като непосредствени родители на поколението на 90-те и на следващите поетически генерации в техните разнородни постмодернистични търсения. Най-важното е, че всички тези автори са отстоявали в по-голяма или в по-малка степен автономния и отговорен избор на твореца.

Следващият въпрос, който книгата концептуално разяснява и в някаква степен дефинира, е "Защо тези поети?" Защото последователно проблематизират политестетическата норма, защото експериментират с езика, защото рушат и съзиждат едновременно лирическите модели; защото пишат и живеят различно, не според предписанията. Защото са инакомислещи, подривни, "политически неблагонадеждни". Защото не ги съблазняват колективистичните утопии, защото удържат върховната ценност на личностния авторитет, отстояват гласа на съвестта. И защото предусещат в "междуредия" и "междустишия" ужасните последици от омразата, "афекта на страха" от различните, от онези, които изграждат "успоредно битие" спрямо заобикалящото.

Все автори, които по свой начин противостоят на системата, превръщайки "изборите на почерка" в симптоматични художествено-езикови и философско-етически събития. За всеки един от "избраниците" си изследвачът изковава модерни рецептивно-изследователски формули.

 

* * *

Първата персона на алтернативния канон е Константин Павлов и именно в неговата поезия Дойнов разчита проявленията на алтернативността между 50-те и 80-те години на 20. в. По някакъв начин творчеството му се явява "матрицата", "общото знание", средищното ядро на алтернативността спрямо соцреализма. Творчество, в което "блестят следите на алтернативата" и то още в недрата на 50-те и в подстъпите на 60-те.

Парадоксалността, неяснотата в думите и смислите, които артикулира тази поезия, абсурдистки-нонсенсовото "битие на словото" предопределят "непрекъснатото разминаване между това какво (иска да) чете от К. Павлов соцреалистическият читател и какво наистина пише К. Павлов". Още през 50-те тази поезия заявява, че не е на тръбачите, воините и победителите, на "затлъстелите поети", а на ранимите, "изпитите" и "бледите"; на онези, които са болезнено засегнати от срещите с "всяка мерзост".

Със завидна изследователска страст Дойнов възстановява и коментира постепенните, но все по-устойчиви отклонения на почерка на Павлов от соцреалистическите норми, превръщащи се в трайно езиково поведение. Така в самото начало на поетическия му път литературният историк и интерпретатор ще открои различието на текстовете - задълбочаващи нонсенсовата политика, изработващи пародийни и автопародийни стратегии, заличаващи референциалните си пластове. Все особености на поетиката, които превръщат К. Павлов след средата на 50-те години в един от "най-ярките знаци на алтернативно присъствие/отсъствие в поезията на НРБ".

Много важен, повтарящ се "топос" в "разследванията" на Пл. Дойнов са дебютните стихосбирки на поетите като знакови явления, които предсказват сбълъсъците им с конюнктурата, последващите им творчески и житейски превъплъщения, но също така обясняват вече написаните стихове, вече направените избори.

Ето и една от критико-тълкувателските оценки на дебютната книга на Павлов, която, убедена съм, ще се "цитира и перифразира" във всички следващи литературноисторически разкази: "..."Сатири" е един от шедьоврите на езоповския език в литературата на НРБ. В нея вече личи радикалната поява на един различен (авто)биографичен лирически герой, който е необичайно жестоко саркастичен, издевателстващо язвителен, проявяващ странна вербална агресия и към самия себе си".

Следващата книга "Стихове" задълбочава алтернативността на почерка, отвежда "оттатък Езоповия комплекс". Това е книга, която преназовава битието и населяващите го хора, която подлага на изпитание усещането за изпразнено от смисъл съществуване. Стихосбирката на Павлов остро проблематизира наложени смисли, колективни фантазми, грубо вменявани социополитически лозунги. Естествено, съдбата на "Стихове" е предопределена, но оттук насетне започва "разрастването на новия литературен мит Константин Павлов".

Това е почерк, който не просто дръзва, а отстоява "произвеждането" на неяснота като езикова подривна стратегия, гротесковото преобръщане на комунистическите митове, автопародийното изграждане на нов лирически герой, нямащ нищо общо със соцреалистическия активист. Почерк, който отстоява "вгъването на смисъла", пародийното разиграване на утвърдените социалистически ценности. Така К. Павлов е видян като автор на "нов речник на истината", като създател на друг, различен фонд от думи и фрази, от притчи и алегории, които сочат вопиющите несъответствия между "говор и глас", между "знаци и значения". В тази посока Дойнов чете поемата "Петима старци" като първия постмодерен текст в българската поезия с удържана "политика на автопародията", чрез която усъмняването в истинността на езика в "този свят" стига до предел. Оттук и проникновената поанта на студията: "Тази поезия не гради тъждества, а в ключа на нонсенса и автопародията занимава самата себе си с радикалното питане: как да нарека този свят така, че да избягам от него в едно завръщане докрай в безкрая на езика".

 

* * *

Николай Кънчев е другият голям поет от социалистическата епоха, безспорно алтернативен спрямо предписанията на официалната доктрина. Трудно приет в литературния протокол от 60-те години, обречен на рецептивно-издателски вакуум по редица причини. В основата на неговото неприемане стои най-вече фактът, че той създава поетически език, който обърква соцреалистическите строго регламентирани "възприятия" с амбицията си да философизира света и съществуването. Усложненото рефлексивно и авторефлексивно начало на почерка му "дефинира езиковата несъстоятелност на соцреалистическата действителност". Изграждайки собствена езиково-философска система, поезията на Кънчев активира и префункционализира множество категории и апории, аксиоми и парадокси, организирайки ги в нови езикови единства.

"Езикови единства" е ключова формула, изследователски код за дешифриране на Н.-Кънчевите поетически тайни и прозрения: "В тези нови езикови единства се пре-създават, преучредяват светът, животът, природата". В поезията на Кънчев се сътворява една "езикова конституция" на света, която възвръща към първичните стихии, към първоизворите на съществуването отвъд човешките страсти и ламтежи; към онова състояние, в което "очите ми са пясъчен часовник на вечността".

Подлагайки на дисекция една от Кънчевите "творби-параболи" ("Едно стихотворение не може..."), тълкувателят ще извлече най-характерните елементи на философската му поезия: "апорийна иносказателност, разгърната метафора, притчова траектория от конкретно-сетивна ситуация към натурфилософски и космогонични пространства, парадоксалност и нонсенсовост на отделната фраза".

Действително в творчеството на поета полюсните състояния оксиморонно се сближават, "казаните неща", "познатите идиоми" се пренареждат, изковавайки нови метафори. За да се родят неочакваните смисли, за да заблестят неподозираните истини, за да се зададат осенилите ни внезапно "проклети въпроси": "Не е ли всяко мислене по-скоро/ измъчване с глава между ръцете?"

Това, което в най-голяма степен откроява последователното езиково поведение на поета, е съградената езикова утопия, според която свободата се постига като реч, като говорене и писане. Това е едно друго, алтернативно на заобикалящото ни съществуване. "Няма нищо друго освен поезия" е неговият върховен закон. Затова и един от портретиращите надслови в студията на Пл. Дойнов звучи така: "Николай Кънчев - в поетическия абсолют". Почти афористично изследвачът определя Кънчев като "поет в поезията". Поет, за когото "езикът не знае граници и никога не прави засечки" (Х.-Г. Гадамер). Поет, който живее в езика като безкрайност и който е "изписван", "изговарян" от езика. Защото Кънчев живее само литературата, съществува само чрез словото.

Драмите и удоволствията, болките и радостите, отчаянията и съблазните се случват там - в недрата на езика. Оттук и някои от финализиращите портретни проницания на Дойнов: "Самоназовал се още през 80-те "ковчежник на езика", през 90-те години Николай Кънчев вече се стреми да инвентаризира колкото е възможно повече съкровища на българския език, да не остави несъбудени значения в познатите думи, фразеологизми и мито-културни образи. Затова, особено в сетивно-синтактичното разгръщане на фразата, в раждането на фразата от духа на зрението и обратно, Кънчевата поетика оставя видими следи в стиховете на мнозина от поетите на 90-те".

За този поет езикът на поезията сам по себе си е различното битие на първостихиите и първоначалата, на другите ритми и вибрации на човешкото: "... сякаш Н. Кънчев е върнал поетическия език преди възникването му и го прави наново".

 

* * *

Заглавието на студийния портрет, посветен на Биньо Иванов, звучи оригинално-ефектно, но и концептуално-обобщително спрямо света на този автор - "Поезията на Биньо Иванов: от дебют до ендшпил".

Всъщност дебютът на поета се оказва "отсрочен". Той се случва едва през 1973 г., макар че ръкописът е реалност още през 60-те. Затова прецизният литературен историк ще отсъди: "До другата трева" е книга на 60-те, която обаче се чете като заглавие на 70-те". Така или иначе между средата на 60-те и края на 80-те години Б.-Ивановата поезия осъществява тематично-стилово единство, въвличащо в смайващи литературоведски приключения. Едно творчество, което стъписва с "потоп от парадокси", с разпадащи се синтактични конструкции, с взривяващи привидния смисъл на света значения, с шокиращи семантически бомби... Такава поезия няма как да бъде по соцреалистически одобрена, а още по-малко създателят й да бъде институционално узаконен, допуснат в официалния литературен протокол. В нея липсват съвременната проблематика, оптимизмът на социалистическото строителство, внушенията й са някак метафизични, стихийно сюрреалистични.... Но още и иронични към социалистическите символи, "амулети", патетики.

Новаторски Пл. Дойнов чете "Гостуване в родната ми фабрика за хартия" като творба, която приключва активния диалог/спор на Б. Иванов с Вапцаров и неговата употреба от соцреализма. В това стихотворение: "Прединдустриалната фабрика за хартия на Б. Иванов се превръща в постиндустриална фабрика на поетическия език. Предмодерното производство се трансформира в постмодерна работа вътре в езика". "Фабрика", която вика, а може би крещи за помощ, за спасение от "празния смисъл", от "безсмислието" на социалистическата действителност. Поезията на Б. Иванов бомбардира езика на социализма, клишетата на соцреализма чрез оголването им в поредица от парадокси. Буквално повторени, но контекстуално взривени редица речеви жестове на конюнктурата "се счупват смислово и стават смешни". Конструираната от поета радикално непозната, различна езикова реалност, неговият лабиринт от разчленени думи, нонсенсово разиграни фрази, оживели букви, недовършени изрази е самата антиномия на тукашната реалност. Затова Б. Иванов е поетът, убеждава ни Пл. Дойнов, стигнал до дъното на българския поетически език. Той, поетът, "...сякаш ни казва: Ето го краят на българската поезия, достигнах го. Вие, ако можете, продължете нататък".

 

* * *

Характерно за "портретите" на Пл. Дойнов в тази книга е проследяването на поетическите почерци в развитие, подлагането им на синхронни и диахронни срезове, което води до възможно най-адекватните, терминологично прецизирани и аналитично проникновени "формули" за всеки един от тях. Стефан Гечев например ще бъде определен като автор на "новото антично писмо в българската поезия". В епохата на тоталитаризма той е от малцината поети, които "с трудно обяснима отдаденост се връщат далече назад в миналото на човечеството и извличат оттам сюжети, фигури и вдъхновения". Потапянето в античността, в библейското време отдалечава от актуалния политически и идеологически контекст. Антическото писмо само по себе си изключва политическата коректност към властта, реверанса към институциите. Вглъбяването в други реалности и ценности прави почерка неутрален спрямо доминиращата идейно-естетическа норма. А неутралитетът е дразнеща позиция и няма как да не предизвика отрицание. Така между излизането на първата (1967, когато поетът е на 56 години) и втората (1990) стихосбирка изминават повече от две десетилетия. Очевидно и до дебюта, и след това поезията на Гечев "осъществява две големи публични отсъствия". Но пък авторът се превръща в мит за тайната литературна публичност при тоталитаризма, полагайки една от скритите традиции в българската поезия, тази на новото антическо писмо. Нещо повече, той задава "нормата на краткостта, на късия поетически текст". Пл. Дойнов ще определи находчиво почерка му като проява на "нова антическа лапидарност".

Излязлата през 1990 г. книга "Поезия" носи следите на първата стихосбирка "Бележник". В нея малките лирически форми са наситени с афористични парадокси, с модерно пренаписани антични философски апории. Лирическият аз стоически удържа моралните си избори, без да "бяга", оставайки неподвижен и свръхконцентриран: "Неподвижност, непроменливост, статичност - в такова състояние на тялото и духа се сменят последователно модуси на съществуването: съсредоточаване, очакване, мислене, проникване в други пространства. Това е особен начин едновременно за приемане на битието и за неговото преодоляване". "Будният покой" на тялото и мисълта, стоическият аристократизъм на духа, съзерцаването на текущото от гледна точка на вечността предопределят "лапидарността като стил на писане и лапидарността като екзистенциален жест".

 

* * *

Иван Теофилов е другият "нов античник" в българската поезия. В древността поетът открива философските и естетическите си идеали, пълнотата и близостта с вътрешния си мир, с интимните си преживявания, с бляновете си по идиличността на средиземноморския свят, по утопично-копнежното гръцко пространство. Оттук "изгубеният" от епохата на Третото българско царство античен Пловдив се превръща в централна метафора, в общо лирическо пространство на поезията му. Ив.-Теофиловият град е обгърнат от особената магия на древност и сегашност, на античност и модерност. При това "градът на градовете" възкръсва с характерния си мултиетнически колорит от гласове, легенди, спомени, с ярките си фигури и по-скромни силуети, с "медитеранските" си мириси и говори. С цялата си носталгичност и утопичност.

Теофилов е поет, който "събира" времената, сближава родните с южноевропейските географски реалии и така гради своята "поетическа утопична българска античност". Тук отново се срещаме с една от проникновените интерпретаторски находки на Пл. Дойнов, носещи заряда на уникално почерковото, на специфично поетологичното в света на този автор. Пловдив на Теофилов е именно ретроутопичното място, в което гледките, уханията, звуците са телесно усетими, дълбинно преживени. Те идват отдалече, от нещо безвъзвратно изгубено, но бленувано, възжелавано, възкресявано.

Времево и пространствено разтеглен назад към миналото и на юг към изгубени родни и чужди средиземноморски ширини, Теофиловият Пловдив е самата алтернатива на "социалистическата индустриално-футуристична утопия". Теофиловият Пловдив няма нищо общо със съвременния му дръзновен, кипящ и пламтящ социалистически град. Той е надреален, надисторически, не-своевременен - вечен.

Във всички портретиращи щрихи в настоящата книга Пл. Дойнов търси онези образно-тематични, интонационно-стилистични "гнезда" в алтернативните поетики, които дават тласък на българската поезия през 90-те години. Що се отнася до творчеството на Теофилов, то оставя на съвременната лирическа култура "мечтателния, беломорски, медитерански копнеж по Юга". То е говор на изящното, красивото, вечното само-по-себе-си. Теофилов е поет, който с върховна наслада очертава "нова поетическа карта на българския медитеранско-античен свят", представяща диахронните различия като синхронни единства, събираща в едно естетическо пространство различните исторически времена и географски места. В такава поезия няма място за актуални политически лозунги, за конюнктурноидеологически наложени образи. За нея са немислими соцреалистическите активисти, народните бодряци. В нея "стари елини подреждат статуите си и съблюдават за геометрията на духа".

 

* * *

Неслучайно "експозето" за Иван Динков е онасловено "Между соцреалистическия и алтернативния канон". Ив. Динков е от поетите, които са директно в соцреалистическия канон, но и които му се противопоставят по някакъв начин; които гледат отвисоко, сочейки с пръст несъобразностите му; които взривяват с екстатичен глас посредствеността му. Ортодоксалната соцреалистическа критика обаче не търпи корекции, забележки, препоръки, още по-малко Ив.-Динковия морализаторски санкциониращ тон, неговите "трагически интонации, парадоксална образност, ценностни сблъсъци между великото минало и бездарното настояще".

Реставраторски точен в описанието на поетовите стихосбирки, Дойнов проследява преминаването на известни творби от книга в книга, промяната в заглавията, за да покаже приемствеността в тематично-стиловите линии на Ив.-Динковата поезия. Но и за да обобщи случващото се в авторовия почерк: "Всички по-късни редакции, дописвания, пренаписвания, нови варианти на стари стихотворения при Динков се стремят да очистят поезията му от преки идеологически наноси, за да зазвучат в едно универсалистко (тукашно-и-сегашно) пространство, превъзмогвайки концептите на социалистическия реализъм".

През 60-те години творецът демонстрира политическа коректност на идейно-тематично равнище, но на интонационно-стилово стиховете му са твърде различни, радикални, неприспособими към соцреалистическата доктрина. Различието се оказва и ценностно-езиково, и поведенческо. Съвсем резонно е настояването, че Ив. Динков е единственият от априлското поколение, оказал се ключова фигура и за соцреалистическия каноничен списък, и за листата на алтернативните поети. Именно той "персонифицира" своеобразната "успоредна принадлежност" и към двата канона, емблематизирана от личната антология "Лична карта" (1979), където два равни дяла са отделени на "Антикварни стихотворения" и на "Епопея на незабравимите".

Един високостоящ спрямо дребнавостите на делника и користите на конюнктурата, един отстояващ нравствените си идеали поет като Динков няма как да не обвърже лирически почерк и лична биография, език и поведение. Именно Динков е соцреалистическият творец, който проектира върху собственото си творчество разцепването в идеологическата структура на българското общество след средата на 50-те години на "истински комунисти" и на "партийци". Чрез различните издания на добилата свръхпопулярност "Епопея на незабравимите" той се противопоставя с целия искрен патос на автентичен комунист срещу "бюрократичния дух и меркантилния конформизъм", обладал в годините на "победилия социализъм" партийните функционери. Анализирайки различните издания на книгите на поета, Пл. Дойнов заключава, че на пръв поглед класическите соцреалистически текстове от "Епопея на незабравимите" са всъщност езиковата и ценностна лаборатория, в която се подготвят алтернативните стихове от "Антикварни стихотворения" и "Маски". С право Дойнов отбелязва, че много по-близо до Ив.-Динковите визии стоят Ботевите баладични проекции и Фурнаджиевите септемврийски внушения, отколкото одичните интонации на Вазов. Оттук и характерната за поезията му "екстатика на погром, предизвикващ исторически и екзистенциален ужас". Погром, който тематично е свързан не само с времето след септември 23-а, но и с това след септември 1944-а ("На юг от живота"), което прави поета подозрителен за дискурса на властта.

Въпросната "вътрешна критическа дистанция" спрямо "недостойните живи", взискателната мяра спрямо ценностната девалвация на социалистическата съвременност предопределят "нонконформисткото езиково поведение" на поета и избора му на поетика.

Теоретизирайки върху практиките и техниките на цитиране и интертекстуализиране през 90-те години на миналия век, Дойнов дефинира десетилетието като време на цитатно и постцитатно отношение към литературата и публичността, на разнопосочни напрежения между "свое" и "чуждо" слово, на непрекъснато позоваване и присвояване на "други" речи и имена. Става дума за интензивен процес на пренаписване на традициите чрез създаване на нови авторски текстове. Така да се каже персоните, почерците, гласовете от "архива" възкръсват в неочаквани ситуации и контексти, актуализират се и префункционализират по необичаен начин така, че се променят понякога до неузнаваемост. Но това са законите на деконструиращите процедури и карнавални подмени през 90-те. Краевековното пренаписване, за разлика от писането "по мотиви" - старае се да бъде терминологично адекватен изследвачът: "...се обръща към творчеството на съответния класик като към жив език, активен литературноисторически материал, а авторовото име се възприема като знак за дискурс, всеупотребима авторска маска или емблема на сложна биографична личност".

Пл. Дойнов наистина новаторски тълкува две от знаковите Ив.-Динкови пренаписвания на български класици - на Ботев и Дебелянов. За да се види, че според изключително високата норма за българското у Динков в края на 20-ия век "Ботевото е травестирало и зациклило в едно-и-същото на антибаладата", че "след смъртта на Димчо Дебелянов/ ангелите вече нямат хор". Присъщата за поета омерзеност от посредствеността на наличното битие ескалира в интензивния му диалог с класическата традиция. И в тази епоха на пренаписвания - с култово поетическо чувство и с постмодернистична критическа почит ще признае портретистът - Динков прави нещо непостижимо за останалите поети от неговото поколение: "...предлага език, който вече е преработил огромни масиви от българската класика и демонстрира такава постцитатна политика на лирическия текст, която постига постмодерен ефект без самото писане да бъде постмодернистко".

 

* * *

За разлика от Иван Динков, който е соцреалистически узаконен, но и соцреалистически подозрителен; който е харизматична фигура за официалната, но и за тайната литературна публичност, поезията и литературната личност на Христо Фотев стои опозитивно на доминиращия тип езиково "поведение" и едновременно с това "безконфликтно" е вписана в социокултурната среда, която се съгласява с различието й. Етюдът за поета проследява тъкмо процеса на взаимно опитомяване между авторски почерк и официален литературен протокол. Още в началото на текста взаимните напрежения и отстъпления са "класифицирани": "...чрез извоюване на свободни тематични и езикови територии, чрез локални социално-битови бунтарски жестове, чрез тактически отстъпления в езиковото поведение и по-видими компромиси при изпълнението на отделни литературни "поръчки", чрез колебание от страна на критиката да приеме или отхвърли както отделни стихотворения, така и цели тематично-стилистични масиви в творчеството на Фотев, чрез сложната борба на воли в издателско-редакторските институции".

Локализиран в "провинцията", Фотев има шанса да "забравя" за задължителността на соцреалистическите персонажи и сюжети. Изцяло обърнат към баладичната романтика на морския свят, поетът загърбва унифициращата посредствененост, санкциониращите бариери на цензурата.

Алтернативността на Фотев проличава на първо място в типологията на неговия стихиен, отдаден на свободата си лирически аз. Един напълно различен спрямо соцреалистическите изисквания герой, обсебван от полюсни състояния на тялото и духа - ту устремен към висините на възторга от битието, ту пропадащ в дъното на отчаяние и ужас. Но най-вече Фотевият лирически аз не се свени да изрича, да назовава любовното преживяване във всичките му странности и нюанси - и в екстазите, и в разочарованията, и в извисяванията, и в крушенията: "Така на соцреалистическата норма за "любовна поезия" се противопоставя човешкото говорене, сякаш извикано от самите недра на любовта, която се разразява между конкретни човеци в конкретен български град".

Безспорно алтернативността при Фотев има множество превъплъщения. Едно от най-значимите е свързано с конструирането на лирическия Бургас. Той съвсем не е образ на възходящия социалистически урбанизъм. Той е полифоничен, двойствен, топъл и суров, уютен и жесток, драматичен и любовен, пристанищен и световен. Той е различният морски град - воден и въздушен, а не земен и огнен. Дойнов откроява предпочитанието на поета към архетипните образи на стихиите въздух и вода, нехарактерни за комунистическите космогонични митове, основаващи се на огненото и земното начало.

В крайна сметка между средата на 60-те и края на 80-те години Фотев успява да постигне удивителната цялост на "битие и почерк, на поет и личност"; да постигне едно неповторимо тържествено и ритуално "черноморско-средиземноморско" писане-живеене сред предвечните субстанции на въздуха и водата.

Финалната част от етюда за Хр. Фотев подлага на литературна археология стихотворението "Тържествена литургия за делфините" и неслучайно е озаглавена "Убийство на делфини през лятото на 1968 година". Тръгвайки от журналната публикация на творбата с календарно звучащото на пръв поглед заглавие "Из "Лято-68", Дойнов я обвързва с чешките събития и я чете като своеобразна "политико-лирическа алегория, едновременно оголваща и усложняваща разтерзаната позиция на поета, изправен пред ужаса на едно колективно убийство през 1968 и публично изговаряща самоосъзнаването на колективната българска вина, почувствана като лична". Отново изследвачът по блестящ начин убеждава как архивът отваря незнайни контексти, как разроява смислите, преобразува изказите, събужда скрити значения, актуализира заровени тайни. Защото: "Всяко свидетелство за убиване (пък било то и на делфини) с прикрепване на годината 1968 към него създава друго стихотворение, произвежда друго четене". Така че и с тази своя емблематична хуманистична творба, чието първоначално заглавие е задълго обречено на забвение, поетът Хр. Фотев е безспорно алтернативен.

 

* * *

Заглавието на портретиращия ескиз, посветен на Иван Цанев, също откроява физиономичното в почерка на поета: "Алтернатива и автоантологизиране: между дебюта "Седмица" и антологията "Стихове и междустишия".

Още "Седмица" очертава алтернативността на Ив.-Цаневата поетика спрямо соцреалистическата дръзновеност и трудово-героическа устремност. Обратно, този поет се концентрира върху мига като екзистенциално свръхзначим, знаменателен, изпълнен с уникално човешко съдържание, открехващ вратите към вечността. Съсредоточена в ежедневието и битието на обикновените хора, поезията на Ив. Цанев съвсем естествено, не-гръмко, не-декларативно елиминира соцреалистическите теми, образи и персонажи. Тя е взряна в малките на пръв поглед събития, в делничните вещи, вслушана е в скромните говори, в тихите шепоти на естеството. Цялата тази "жажда по естественост", целият този копнеж по един "вглъбен в неистеричното си съществуване свят" се представят от "почерк, който следва профила на човешките присъствия и отсъствия, обхожда релефа на вещи и пейзажи, изработвайки онази нова предметност, която през 70-те и 80-те години ще отведе българския поетически език в лоното на една неизпитвана от него различна, предметна метафизика".

Така още с първите си стихосбирки Ив. Цанев очертава друга типология на лирическия аз - отдръпнат от "грандиозните" социалистически сюжети, самоизолирал се от представителните за епохата символи и емблеми, потънал в делника с неговите екзистенциални напрежения и прозрения. Естествено, Пл. Дойнов проблематизира специфичните Ив.-Цаневи "стратегии на пренаписването", неговото упорство непрестанно да редактира стиховете си, да ги "изпитва", да "проверява" тяхната събудена за нов живот мощ. Изминавайки пътя от "Седмица" до "Стихове и междустишия", изследвачът ще определи последната като "история на най-интимното четене", когато "авторът чете сам себе си". Всички авторски промени, редукции и допълвания всъщност не създават окончателния, най-добрия текст, както проницателно сочи Дойнов, а произвеждат сродни, все нови и нови текстове. Става дума за усилие, но и за удоволствие да изваеш съвършените стихове, да сътвориш "абсолютните" думи: "Но почеркът на Иван Цанев разбира, че единствена дума няма. Има едничка дума, както гласи заглавието на негова книга от началото на 80-те".

Всяка последваща редакция, всяко ново пренаписване поставя текста в нови социокултурни и литературноисторически контексти. Нещо повече, новите варианти диалогизират с предишните, взаимно се коментират, допълват, спорят, положени в пространствата на различни книги и в смисловите контексти на различни концепции. Оттук и критическото обобщение на Дойнов: "...промените, които Ив. Цанев извършва в почти всяка своя нова книга върху вече известни от други книги стихотворения се подчиняват на една своеобразна ситуативна воля за шедьовър, т.е. воля за постигане на съвършен текст, поместен в конкретната книга, появяваща се в определена литературноисторическа ситуация".

Пренаписването е Ив.-Цаневата страст по съвършенството на сега сътвореното слово, на сега изреченото прозрение.

Тръгнал по следите на всяко поредно пренаписване на отделни лирически творби, интерпретирал разнообразните варианти на съответните редакции, Пл. Дойнов критически метафорично заключава, че за да стигнем до по-същностно разбиране на поезията на Ив. Цанев, е необходимо да я четем книга по книга, без задължителността това да става последователно - от 1968 към 2001 г.: "Можем да скачаме от книга на книга в разбъркан ред - като през буен поток, като предварително знаем, че няма да се доберем до другия бряг, т.е. няма да стигнем до окончателния текст-шедьовър, а сме заставени непрекъснато да се въртим в омагьосан критическо-читателски кръг, от книга на книга, докато осъзнаем, че това, по което скачаме, не са речни, а скъпоценни камъни, разточително разпръснати от Иван Цанев, докато търси не последната, а поредната най-точна дума".

 

* * *

В динамичната рецептивна среда между 1969 и 1989 г. поезията на Екатерина Йосифова представлява един от най-категоричните алтернативни почерци в българската лирика - настоятелен е нейният изследвач почитател. Още първата й книга "Късо пътуване" (1969) очертава некласовите, общобългарски алтернативни тенденции в творчеството на поетесата.

Нещото, което в най-голяма степен отличава почерка на Йосифова от твърдите соцреалистически поетически сценарии - е подчертаване на противоречията, естетизиране на "слабия човек, пленен в капризите на своята непоследователност". В тази поезия отсъства едноизмерното, категоричното, непоклатимото като модус на съществуването. Напротив, тя разгръща оксиморонните лирически ситуации, вътрешните "тихи" битки на интимността, приглушените драми на субекта, углъбените рефлексии на аз-а: "От книгата "Къща в полето" почеркът на Йосифова все по-увлечен ще обхожда символно-алегорически топоси и феномени, заковани в заглавия от една дума ("Юношество", "Игра", "Сянка", "Птицата", "Дъжд, слънце", "Синьо" и т.н.), но и разлюлени от възможности за сложно, нееднозначно (не)разбиране".

Една поезия на "двойните и тройните дъна", на "дестабилизираните значения", на метонимическите назовавания. Една поезия, която конституира "традицията на новия автентизъм" още в недрата на НРБ. Традиция, същностно алтернативна на съблазните на колективното, на болестите на общественото, на митологиите на официозното.

Редом с Ив. Цанев, Калина Ковачева, Калин Донков и др. "тихата лирика" на Йосифова е изцяло обърната към частния човек, към повтарящите се часове на денонощието, към непубличните "малки" събития, към изпълнените с интимно-биографично съдържание моменти: "...именно тихите лирици откриват слабия, въвлечен в бита, наистина тих, малък в политически и социален смисъл, скрит от публичното, чужд на всякакъв вид активизъм, всекидневен лирически герой".

Проследявайки последователните моделирания на автентисткия почерк на Йосифова, Пл. Дойнов въвежда като пример едно от емблематичните й стихотворения "Понякога, когато имам време", в което "едно на пръв поглед безсмислено нищоправене отключва пространства за абсолютната свобода на реещата се неангажирана мисъл". Става дума за своеобразна "философия на съзерцанието", според която човешкият живот е невъзможен единствено като трудова активност. Съзерцанието е изходът от властта на преходното и материалното към метафизичните процепи на духа. Съзерцанието, казва Бердаяев, е също творчество, персоналистична деятелност.

В самия край на 90-те години, обобщава изследователят: "Един от най-често използваните ходове на почерка в "Малко стихотворения" е обособяването на зони за многослойно тълкуване и за изход от затвореното битие на лирическия герой през метафизичните пукнатини на смисъла. На равнище на писането това се състоява чрез компресиране, минимализиране на текста, недовършване на фразата, (не)назоваване на нещата с точните им имена, т.е. внимателна субституция на различни названия, разгръщане на цяла алегорическа политика на "тайната".

В поезията на Йосифова съжителстват, паралелно присъстват "котвите" на тукашното и изходите към оттатъшното, прозите на делничното и чудесата на трансцендентното, спокойните видимости и съблазняващите далечности. В този повтарящ се битиен ритъм на успоредяване на заобикалящо баналното и метареалното, на сетивно осезаемото и онова, което е "над, някъде горе, някой горе", на рутинното и извън-редното - се артикулира новият автентизъм в краевековната българска лирика, чиято традиция е положена от Екатерина Йосифова.

 

* * *

И така, дори и да предизвиква известни несъгласия, понятието алтернативен канон, наложено в съвременната литературна и културна публичност благодарение най-вече на усилията и трудовете на Пламен Дойнов, е повече от необходимо като литературноисторически инструмент, за да се опишат и интерпретират по подобаващ начин генеративните процеси и ярките недогматични присъствия в литературата на НРБ. "Листата" от имена и книги, която авторът предлага в настоящото изследване, може и да събужда подозрения, но съм убедена, че тя ще се ползва като своеобразна матрица и за следващи разработки, и при конструиране на други персонални или издателско-образователни канонични списъци.

Пл. Дойнов действително успява аналитично и проникновено да очертае различните профили в писания и в поведения от епохата на първата, но и на втората българска република. Нещо повече, с един изключително деликатен психографски и прецизен (но най-вече смел) методологически подход авторът представя специфичното "интелектуално дисидентство" на своите "герои", тревогите и страховете им, битките и схватките им с дискурса на властта - екзистенциалната им несигурност в един свят на идеологически манипулации и държавно-политически надзор. Но също така изследването показва как именно в контекста на една тоталитарна система, санкционираща отклоненията, дисциплинираща поведенията големите поети променят мисленето за човека и света, сътворявайки алтернативните езици, прозирайки метафизичните изходи.

Ето защо критическата реторика и патос на Пл. Дойнов убеждават, че в българската литература има личности, при които достойнството и талантът се пресичат в ярко езиково поведение и чрез тях "културата ни е изпробвала своите европейски основания".

Много от предложените в този труд (и не само) критически фразеологизми, литературоведски конструкции, оценъчно-естетически обобщения, литературноисторически предложения вече влизат в активен културен оборот, превръщат се в своеобразни изследователски пароли, в културни знаци, в теми за поредица от дискусии. Освен че педантично (в най-добрия смисъл) изследва цялото културно пространство, подлагайки на сериозен анализ периодични издания, официозни статии, "провинциални" мнения, изказвания "под сурдинка", схватки между литературата и властта, Пл. Дойнов представя различните "образи" на литературното поле, относителната му автономност. Разполагайки алтернативните почерци върху широкия контекст от исторически промени и социокултурни събития, авторът на тази книга очертава портретите на поетите, които с времето се превръщат в образци; които създават традициите, по които се равняват следовниците. Иначе казано, Пл. Дойнов профилира творческите присъствия от епохата на НРБ, извършващи такива грандиозни промени в езика и в мисленето на художествеността, които ги превръщат в начала. Превръщат ги в мяра.

Сдобили се с авторитет в не-официалните, тайни полета на публичността, те конструират едно наистина алтернативно пространство, което резонира по особен начин, събужда за нов живот гласове от миналото, но и провокира раждането на неочаквани езици от бъдещето. Съприкосновяването с предложените от Пл. Дойнов творчески фигури и поетически почерци е безспорно шанс да продължаваме да питаме и говорим за най-важните неща, да мислим и разбираме литературата в най-дълбоките й основания, да се приютяваме в алтернативните "тогава", но канонични "днес" имена и книги.

"Алтернативният канон. Поетите" - необходимото пътешествие сред другите, не-соцреалистически автори, творби, идеи, които ни въвличат в насладите и бунтовете на езика, в онези негови пропадания, огъвания и излитания, където се изписват носталгиите и утопиите, тъгите и бляновете ни - където се артикулират прозрения, сбъдват се пророчества.

 


Пламен Дойнов. Алтернативният канон: Поетите. София: НБУ, 2012.

 

 

© Антония Велкова-Гайдаржиева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.04.2013, № 4 (161)