Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕ БУДЕТЕ СОМНАМБУЛА (7)

Стефан Кисьов

web | Не будете сомнамбула

7.

Ой, майчице!

По онова време в София започнах да се оплаквам от пристъпи на главоболие сутрин. Започваше около трийстата минута от събуждането ми, независимо в колко часа ставах.

Главата ме цепеше яко в продължение на час-два и нищо не помагаше срещу това. Никакви аналгини и прочие обезболяващи средства. А после мистериозно ми минаваше.

И така всеки ден.

Научих що е болка

* * *

След развода си правех тъжни равносметки. Разбира се, не само намалелите ми финансови възможности бяха причина да се разруши бракът ми. За това допринесе и алкохолът, към който Калина се беше пристрастила твърде много през последните години и който я правеше абсолютно неконтролируема, но затова пък й помагаше да се изразява. Аз не можех да пия като нея, а и при мен ефектът не беше същият, така че дори не се опитвах да й подражавам.

Веднага след развода ни тя се ожени за някакъв тип с ниско чело, а след това замина с него от София за Куба.

Искала да си види родината, а може би и предполагаемия си баща Фидел Кастро.

Какво ли щеше да му каже?

Сигурно нещо от рода на „Обичам кубински ром!"

* * *

- Ей тоя, нашият президент бил голям педераст! - каза ядосано Ясен. - Аз влязох да им сипвам супата, а той ми вика „Да не вземеш да ме полееш." И се смее!

- Ебати нещастника! Ама наистина ли ти го каза? - възмути се Жоро.

- Да.

- На мен ако ми каже, направо си свалям ръкавиците и му казвам да си сервира сам! - каза Жоро. - Ебати нещастника! И той, и жена му. Президентшата. До вчера какви бяха, а сега се надуват!

- Ами министър-председателят! - каза Радко. - Яде толкова бавно! Особено салатата. Шейсет души го чакаха да свърши, а той си говори с гърка и хич не му пука!

Всички сервитьори много се възмутиха.

* * *

След като се разведох с Калина, заживях с баща ми в апартамента му в квартал „Банишора" в София.

Беше си го купил след развода с майка ми, когато бяха продали семейния ни апартамент в Стара Загора и разделили парите на две. И той беше решил да дойде да живее в големия град.

Моята поява там обаче не предизвика изблик на синовни чувства. Баща ми мърмореше. Мислеше, че е редно да отида на квартира и да се оженя отново или както се изразяваше - да подредя живота си. Той мислеше, че при него се разглезвам, а и не одобряваше работата ми. Едва смогвах да свързвам двата края с учителската си заплата. Истинската причина обаче е, че по онова време той имаше сериозна приятелка, с която често се виждаше, и моето присъствие го притесняваше. А беше на седемдесет и пет! Освен това той пишеше нощем поредната си трилогия. Беше я озаглавил: „Царството на самотата".

А аз нощем си правех разходки.

Не сомнамбулни обаче. Страдах от безсъние.

* * *

Нещата се решиха от само себе си.

Една вечер на улица „Раковски" срещнах Капка - момиченцето от съседния апартамент от първото ми пребиваване в София, докато бях работил като електромонтьор.

Тогава идваше да си играе на кукли в моята стая.

Оттогава бяха минали десет години.

През тях Капка беше се превърнала в зашеметяваща блондинка.

Два часа си припомняхме миналото. А после тя ме покани на гости у тях. Да видя новия й апартамент. Живеела сама на втория етаж на голяма къща в Бояна. Брей, брей!

* * *

Отидох в апартамента на Капка и добре се представих.

Тя нямаше нужда от много време, за да ме покани да й правя компания. А аз - да приема. Така въпросът на баща ми се реши от самосебе си. Заживях с Капка.

* * *

- Пацо, трябва да си поговорим с теб - изскърца със зъби Радко.

- Какво има? - изгледа го Пацо.

- Ти знаеш.

- Какво да знам?

- Знаеш!

- Ама какво да знам бе! Какво сте ме зяпнали всички? А, кво мълчите?

Другите сервитьори не отговориха.

- По-добре си върви! - кресна Радко. - По живо, по здраво. Да не стане по-лошо!

- Пъдиш ли ме бе! Чакай бе! Какво е станало?

- Ти си знаеш.

- Ясене, кажи нещо! Ти ме доведе в тая резиденция, пък сега мълчиш! Обясни ми какво става тука!

Ясен вдигна вежди.

- Не знам, оправяйте се! - каза той.

- Глей го! Да сме се оправяли! Ама какво има да оправяме бе?

- Стига си се правил на луд! - сви вежди Радко. - Много добре ме познаваш! От десет години се познаваме! И жените ни се познават, и на гости сме си ходили, ама повече тук няма да работиш! По-добре така. Ти си знаеш защо! Не ме карай сега да говоря пред всички!

- Говори де! Говори! Не ми пука какво ще кажеш! От никой от вас не ми пука! Ще ме биете ли, а?

- Върви си - рече Радко. - Ти знаеш най-добре защо.

- Нищо не знам! Ей, мама му стара! Да не би някой да ви е казал нещо за мен, а?

- Никой не ни е казвал. Сами се досетихме.

- Какво сте се досетили?

- Че пипаш по шкафчетата.

- Аз?!

- Ти!

- Я стига бе! Кой ти каза?

- Абе ти за толкова глупави ли ни мислиш, а? Тия неща почнаха, откакто ти дойде на работа. Ти можеш да отваряш катинари и ключалки. Знам те добре. И Ясен те знае. Няма кой друг да е бил, Пацо. Всички изчезвания са били, докато ти си бил на работа. Пък и няма кой друг да е. Ти си.

Пацо се изсмя.

- Аз?! Еби му майката! Направо ме уби! И защо ще ви отварям шкафчетата? Пари ли си нямам? Къща ли си нямам? Че да ви пипам шкафчетата?

- Не знам. И не ме интересува. Вече ти казах. Върви си. Няма да се разправяме.

- Няма да си тръгна. Тук си има началник. Тя ще ми каже кога да си отида

Пацо махна с ръка и излезе от съблекалнята.

- Ебати човека! - махна с ръка Радко. - Капчица срам няма! Видяхте ли го? Друг на негово място щеше поне да се притесни малко, а на тоя изобщо не му пука! Ебати човека! Ясене, ти го доведе тук!

- Знам, че съм го довел - вдигна рамене Ясен. - Де да го знам, че ще почне да краде от нас!

- Такъв човек не съм виждал - възмущаваше се Радко. - Пълен темерут!

* * *

Животът е пълен с изненади. Братът на Капка станал преуспяващ бизнесмен, въпреки че преди това се занимавал с литература. Въртял търговия с шоколади като представител на немската фирма „Кафа" и изкарал доста пари от търговия с мебели от Румъния. Когато се замогнал, купил с един приятел фабрика в Лаос за преработка на дървен материал. Оказало се, че там имало много дървен материал, както и евтина работна ръка. Купил цяла мебелна фабрика в планината Чунг Феи в Северен Лаос за 200 хиляди долара и започнал да произвежда и продава мебели в Китай, Виетнам и Хонконг. Станал един от най-известните търговци на мебели в Югоизточна Азия.

Помнех го като един сополивко, който веднъж беше помолил да му напомпя гумата на колелото.

Бях отказал.

* * *

Влязох в съблекалнята.

Сервитьорите се бяха наредили в кръг около масата в средата на помещението, а тя беше отрупана с бутилки. Неразпечатани. Даже с бандеролите. Имаше около 50-60 бутилки. Няколко души ги брояха и смятаха кое колко струва и ги разделяха на три купа - колкото бригади бяхме.

Отворих си шкафчето и започнах да се преобличам.

* * *

Било ми писано да пътувам.

Не беше минал и месец, откакто се бяхме срещнали, и Капка ме заведе в Лаос на свои разноски. Да съм й правел компания.

Хванахме самолет до Мелбърн, Австралия, а оттам кораб до Тайван и влак до Лаос. Беше много уморително. Лаос беше планинска страна с богата растителност. Имаше достатъчно гори, за да се правят мебели, и явно братът на Капка добре се беше ориентирал.

Сечеше му пипето.

* * *

- Какво правите с тия бутилки? - попитах аз.

- Изнасяме си ги - рече Ясен.

- Как?

- Крием ги в дрехите. После отиваш някъде, където продават алкохол и я продаваш. Малко по-евтино. Евксиноградската ракия например струва 10 бона.

- Сериозно? - учудих се аз.

- Но не ги изнасяй веднага след мероприятието, защото обикновено тогава контролът на КПП-то е по-засилен.

- А какво да я правя?

- Прибери си я в шкафчето.

* * *

Едва не си скапах бъбреците!

През Лаос пътувахме с един камион, управляван от Драго - приятел на брата на Капка, а пътищата бяха по-кошмарни от най-песимистичните ми очаквания.

Драго бил бивша барета от охраната на Тодор Живков, а години по-късно участвал в омиротворителния корпус на ООН в Кампучия.

И ето ти случайност! И той бил на оня коктейл на германския президент фон Вайцзекер в НДК като охрана край един от асансьорите, край които бяхме прекарвали пълни колички с уиски под мръсните чаши и чинии!

Колко е малък светът, а?

Разказах му какво сме правили тогава и добре се посмяхме!

Оказа се, че братът на Капка го взел за съдружник заради добрите му познания за местните хора и нрави.

Освен Драго в камиона с нас пътуваха и няколко лаосци. И той и те носеха автомати „Калашников". Така си ходели в Лаос.

А ние с Капка се целувахме.

* * *

Стигнахме желязната врата до КПП-то и фаровете я осветиха. Един полицай излезе и натисна копчето, което я отваряше. После дойде при нас. Отвори вратата на микробуса и ни огледа. Осветяваше ни с фенерче.

- Какво носите в чантите? - попита той.

Всички отворихме чантите си и той ги провери.

После започна да отмята имената ни в тетрадката едно по едно. Ние ги съобщавахме, а той си отбелязваше нещо. Май часа.

- Готово! - рече след това. - Може да тръгвате!

Бай Ставри подкара по околовръстното.

* * *

Освен фабриката за мебели братът на Капка и Драго си бяха купили и голяма къща в планината Чунг Феи. Беше направена в стила на японските пагоди, боядисана в яркочервено, зелено и жълто, с дракони по стените.

Докато бяхме там, за нас се грижеха двама лаоски слуги.

Сервираха ни закуската в леглото, докато ние с Капка се отдавахме на изучаването на будизма.

* * *

Доколкото знаех, не бях имал сомнамбулни прояви от повече от две години, затова е много странно, че една нощ в лаоската къща на брата на Капка, докато съм спал, съм излязъл вън да се разходя, като кой знае защо съм взел със себе си един от автоматите „Калашников". Може би, за да бъда готов в случай, че ми налети някой тигър от джунглата. Както винаги, съм проявил невероятна предпазливост в сънено състояние.

Изкачил съм се по пътя, който отиваше към близкия връх, като, разбира се, не съм си светил с фенерчето, което също съм носел, явно за да не предизвиквам комарите. По същата причина и не съм пушил.

Тогава съм чул изстрелите. Сигурно те са ме събудили. Идваха откъм къщата и беше истинска канонада. Кънтяха из планината и изведнъж аз се разтреперих от страх. Последното, което помнех, беше, че си лягам в леглото до Капка. А се бях озовал сам в гората, стиснал автомат в ръце и откъм къщата ехтеше канонадата... Зачудих се какво да правя. Нямаше съмнение, че някой беше нападнал моите хора, но какво можех да направя аз? Не знам колко престоях в мрака, но когато всичко утихна и чух как надолу по пътя заглъхнаха моторите на някакви коли, се върнах предпазливо обратно.

Нямаше къде другаде да ида.

Злите демони на Чунг Феи бяха оживели и изтанцували своя кървав танц.

Намерих всички избити. Лежаха из различните стаи на къщата сред локви кръв. Капка, брат й, Драго, четиримата лаоски слуги, които служеха и за охранители. И всичко беше разграбено, строшено и разхвърляно. Все едно беше вилняло торнадо. Беше оживял само един папагал. И аз - съвсем сам в една японска пагода, пълна с трупове. И отвратително буден.

* * *

Ето ти изненада! Пак беше Стайно. Бил в София и много искал да се видим. По телефона успя да ми разкаже, че след връщането си от Германия си направил чейнчбюро, после финансова къща и накрая банка - „Тракийска частна банка".

Да не повярва човек!

Дойде на срещата с черен мерцедес заедно с четирима бодигардове, пред портала на резиденция „Бояна".

Каза им да се разходят и ме прегърна. Не се учуди, че работя като сервитьор. Стайно никога не се учудваше.

Тъй като по това време течеше Европейският форум и нямах право да излизам от резиденцията, уредих той да влезе вътре. Пихме цяла нощ, а накрая очите му заблестяха.

- Дай да си извикаме проститутки - предложи Стайно. - Искаш ли? Аз плащам.

- Може - рекох.

- Дай телефона - рече той.

Започна да набира някакъв номер.

После отидохме на КПП-то на резиденция „Бояна".

- Ще дойде приятелката ми - рече Стайно на униформения. - Нали разбираш?

- Каква приятелка? - намръщи се ченгето.

- От детинство - рече Стайно.

* * *

Сексоргията започна с пазарлък.

- С кой ще се чукам? - попита жената.

- С двамата - рече Стайно.

- Не - поклати глава тя. - Разбрахме се само за един.

- Всъщност на мен не ми се чука - рече Стайно. - На мен ще ми направиш френска любов. Нали така е уговорката? Еротичен масаж, френска любов и стандартен секс? На мен ще ми направиш масаж и френска любов, а на него - Стайно ме посочи. - стандартния секс. Става ли?

- Трябва да платите още - поклати глава проститутката.

- Защо?

- Защото сте двама. По телефона казахте за един.

- Двама сме, но ти ще направиш само един масаж, една френска любов и един стандартен секс, нали?

- Не. Само ако си платиш.

- Добре, де. Но поне ми направи масаж. И без това ми се спи. Поне масаж, а? Става ли?

- Все гледате да не плащате - възмути се проститутката.

- Хайде, давай масажа, че ми се спи.

- Добре - рече тя. - Легни.

Стайно легна на леглото и тя започна да го разтрива. Стори ми се доста неумела. Свършиха и Стайно стана.

- Аз си лягам - промърмори той. - Лека нощ. Той отиде в другата стая.

- Значи с теб ще се чукаме - рече проститутката и ме погледна.

- Да - кимнах.

- Първо иди се измий - рече тя.

- Тази сутрин се къпах - отвърнах аз.

- Нищо. Иди.

Измих се и се върнах при нея.

- Съблечи се - казах аз.

- Трябва ли?

- Да.

- Оф! Мързи ме!

- Хайде, де! - настоях.

- Какви хора сте! - възмутено мърмореше проститутката, докато се събличаше. - Вдигате ме в пет сутринта. Бях заспала. Вие сте ми петите клиенти за тази вечер... И какво сега?

Тя застана гола пред мен.

- Давай с френската любов - рекох аз.

Тя започна. Много ми се спеше и затворих очи.

- Недей да спиш! - измляска жената.

- Не спя - отвърнах.

- Поне си отвори очите.

- Добре - послушах я аз. Тя продължаваше.

- Хайде да минем към второто - предложих й.

- Оф! Толкова ми се спи! - въздъхна тя и седна в мен. - Оф! Ей-й-й! Ама стига си спал! - викна пак.

- Буден съм - поклатих глава. - Не личи ли?

- Де да знам! Оф! По-леко, де! Ама отвори си очите, де! Няма ли да свършиш най-после?! Казах й да млъкне.

Така каза сомнамбулът.

* * *

Няколко часа прекарах в безумен ужас и едва когато започна да се развиделява, бях в състояние да използвам главата си по предназначение.

Така и не разбрах кои са били убийците, нито защо е трябвало да извършват всички тези убийства, включително това на Капка, която едва беше навършила осемнайсет години. През следващата нощ, а и дните след нея, бях прекалено зает с това да се опитам да оцелея и прибера обратно в България.

Удаде ми се след два месеца, когато успях да се добера до българското посолство в Кампучия. Оттам ми дадоха билет за самолет от Тайван за Лондон, откъдето се прехвърлих на самолет на БГА „Балкан" и кацнах благополучно на родна земя.

Бях най-щастливият човек на света.

* * *

- Знаете ли какво стана в неделя? - попита Жоро. - Бях сам. И аз се канех да си тръгна, когато от портала се обадиха, че президентът влязъл в резиденцията. Веднага настана паника. Никой не знаеше с кой е дошъл, в кухнята нямаше никой и аз направо си изкарах акъла! Вече се чудех какво да правя - да приготвям маса ли, за колко души, да звъня на Пацо ли. И пак се обадиха от КПП-то. Знаете ли защо? Да ми кажат, че няма какво да се притеснявам! Тоя цървул дошъл да повози дъщеричката си на колело в резиденцията! Да покара, де! Представяте ли си! Довел дъщеря си да покара колело в резиденцията! А ние, дето бяхме тук, щяхме да си напълним гащите!

* * *

Да не повярва човек!

Посланикът на България в Кампучия ми се оказа земляк, а и адаш на всичко отгоре. И той се казваше Стефан. Баща му бил от Стара Загора и той дори учил в едно начално училище с майка ми, и то по едно и също време, докато живеел със семейството си в града на липите.

А после заминали за друг град.

Но не я помнеше. Двамата допуснахме, че стига да я види, ще се досети за кое момиче става дума. Но тъй като нямах нейна снимка, го оставих в неведение по въпроса син на чия от съученичките му съм.

Двамата с него много си допаднахме и той ми предложи да поостана на негови разноски в Кампучия още известно време.

Умираше от скука в резиденцията.

Трябваше да му откажа обаче.

Плачеше ми се за България.

* * *

Имах два вида сомнамбулни прояви. Такива, за които по-късно си спомнях, и други, които оставаха тайна за мен. И в двата случая обаче това, което правех, беше изцяло извън всякакъв контрол от съзнателната ми част, будното ми „аз" и дори не знаех защо ги правя. Затова ми беше трудно да различавам постъпките от будния ми живот от тези, които извършвах нощем, докато спях, а след това имах спомен за тях. Кой знае, може би някои от нещата, които си мислех, че са съвсем истински, всъщност бяха част от някакъв сън. И обратното. Онова, което смятах за сън, всъщност беше истинско.

- Сомов, ти ли ще правиш зарядката в Дом 6? - попита Радко.

- Ъхъ - кимнах. - Що?

- Да ти обясня някои работи. Нали не си правил зарядка досега?

- Тц. Ама кво толкова? Ей го менюто! - показах листа на Радко.

- Абе, остави го ти менюто!

- Менюто си е меню, Радко друго иска да ти каже - обади се Сашо.

- Казвай, де!

- Абе, ти си знаеш - ухили се Радко. - Нали знаеш? Като свърши закуската... Само закуска ли е?

- Да.

- Значи, като свърши закуската, пишеш сметката тъй, че да остане по нещо и за нас. За бригадата, нали се сещаш.

- Разбира се.

- Например те са изпили два натурални сока, ти пишеш три. Пишеш им бутилка ракия, да кажем...

- Чакай бе! - ухили се Сашо. - Каква бутилка ракия за закуска?

- Тия са руснаци бе! Все едно са пили ракия.

- По-добре водка.

- Може и водка.

- Тия от протокола няма ли да се усъмнят? - рекох аз.

- Ще се усъмнят, ако прекалиш. Няма да прекаляваш с надписването. Ще внимаваш какво пишеш. Така, че да не е прекалено много. По-скромно, нали разбираш?

- Абе, от всичко, дето са яли, ще пиша още по едно и за нас. Така става ли?

- Може и така. Ще се справиш ли?

- Ще се справя.

- Радко, що не отидеш с човека да му помогнеш? - рече Сашо. - За първи път му е и може да се обърка нещо!

- Няма да се объркам.

- Може и да дойда с теб - вдигна рамене Радко.

- Няма да се объркам бе! Кво толкова? Разбрах! Като свърши закуската, пиша там от всичко по едно и готово. Нали?

- Точно така - рече Сашо. - Няма лошо.

- Няма лошо - потвърди и Радко.

* * *

Колелото се беше завъртяло.

И така, бях отново в София. Без пари, без жена и дори без приятелка. Чудех се какво да правя, мотаех се насам-натам, когато от един ресторант излезе Стоян Георгиев, моят бивш шеф от ресторанта в НДК, и ме спря по средата на улицата. А след това едва не ме удуши в прегръдката си. А после ме удари по рамото, засмя се с просълзени от щастие очи и изрева:

- Какво правиш бе, боклук!?

* * *

Някакъв тип с кола натисна клаксона си и профуча край нас, а ние се качихме на тротоара. А след това влязохме в ресторанта, откъдето беше изскочил Стоян Георгиев, седнахме на неговата маса, където беше Руснака, бившият ми стиснат бригадир от НДК, както и двама още бивши колеги - Ясен и Радко.

Посрещнаха ме с овации.

* * *

Стоян Георгиев се върнал от Монреал, Канада, на която беше успял между другото да стане гражданин, и ми показа новия си паспорт. Нямал намерение да продължи да живее там обаче. Животът му се струвал сив и еднообразен, а и езиците не му се удавали. Жените пък били еднакви. Беше решил никога повече да не напуска България, защото тук си било наше и хубаво.

Пак се беше върнал към сервитьорския занаят и пак на отговорно място. И пак беше станал началник на сервитьори. Може ли да познаете къде?

В резиденция „Бояна"!

А заедно с него били почти всички сервитьори от НДК от онова време.

Това се казваше изненада!

* * *

Събудих се и погледнах към прозореца. Изведнъж осъзнах, че нещо не е наред. Зачудих се какво. Точно така. Пердетата. Като си бях лягал снощи, не бяха спуснати. Спомних си как бях гледал лампата срещу моята стая на първия етаж. Как осветяваше листата и дърветата, а после бях заспал.

Сега пердетата бяха грижливо спуснати. Някой ги беше спуснал. Нямаше кой друг да го направи. Освен аз. Но нищо не си спомнях. Пак бях ставал и вършил неща насън, а после нищо не помнех. Пак и пак. Отново бях сомнамбул.

* * *

Стоян Георгиев не знаеше за сомнамбулизма ми. Иначе нямаше да ми предложи да започна да работя пак при него, особено след като знаеше, че на сервитьорите в резиденцията често им се налага да спят там, и то в компанията на разни държавни глави.

Не знаеше каква беля си взима на главата с мен и аз нищо не му казах - бях закъсал с парите.

А и нямаше места за учители.

* * *

- Президентът и неговата съпруга дават бал на деца от домове за сираци - каза Стоян Георгиев. - Всичко да бъде както трябва. Не искам издънки.

- Президентът ще дойде ли?

- Не знам. Сигурно. И нали знаете - децата са сирачета. Не пипайте нищо. Поне тази вечер.

- Точно така - обади се Радко. - То си е грехота да пипаме, шефе.

* * *

Разбира се, не само любовта на Стоян Георгиев към родината го беше подтикнала да се върне в България, а след това да започне работа в резиденция „Бояна". Оказа се, че някакъв министър му бил съсед от махалата и преди десети ноември като беден инженер редовно идвал с гаджето си в ресторанта ни в НДК, където Стоян Георгиев ги обслужвал винаги образцово, а и понякога на вересия.

Разбира се, за това си имало причина. Бащите им били в един и същи партизански отряд - Трънския. Нещо като кръвни братя.

Съседът звъннал на Стоян Георгиев в Торонто веднага щом станал министър и му предложил да стане келнер номер едно в България.

И той хванал първия самолет за София.

* * *

Отидохме в Слънчевата зала. Дойдоха момичета и момчета от КФС. Носеха разни неща за украса - балони, гирлянди и знаменца. КФС бяха спонсори. Както и Макдоналдс. Момичетата бяха в униформи и до една хубави. Аз си харесах поне пет и все се разсейвах, докато полирах чаши, прибори или драпирах маси.

Даже ми се прииска да работя в КФС.

* * *

Може би имаше и други хора като мен. Правеха нещата, докато спяха, но не го разбираха. Нали и на тях всичко като на мен им се струваше истинско. Всъщност знаете ли какво си мисля? Че всички хора са донякъде сомнамбули. Те виждат около себе си подобните на тях заспали хора, но не смеят да ги събудят, така, както и тях никой не смее да събуди. Но всъщност така и трябва.

Не будете сомнамбула!

* * *

И тъй, Стоян Георгиев и всички сервитьори от НДК по Тодор-Живково време станахме сервитьори в резиденция „Бояна". Бяха минали десет години от промените, но вечните сервитьорски стойности бяха устояли на всякакви бури. Отново бяха на дневен ред далаверите, а дори и начините, по които ние, сервитьорите, ги правехме, не се бяха променили.

Всъщност начинът беше само един и същият като отпреди десет години.

Някои неща никога не се променят!

* * *

...Сирачетата в Слънчевата зала на Дом 1 бяха точно такива. Идваха на бюфета, зад който сипвах напитки, нареждаха се търпеливо на опашка, като момчетата отстъпваха място на момичетата, подаваха си чашата, казваха усмихнато: „Може ли малко вино?", а когато им напълвах чашата, пак се усмихваха и ми благодаряха, все едно им бях направил важна услуга. Освен това се държаха достойно. Изчакаха доста време, преди да пристъпят към масата с храната, а когато си взимаха за ядене, не си препълваха чиниите.

Така бяха свикнали.

* * *

Какви бяха далаверите ни в резиденция „Бояна"?

Същите като тези по време на коктейлите в НДК.

Надписвахме изяденото и изпитото от гостите, а после си прибирахме парите.

Стоян Георгиев беше научил нови неща от Канада за сервирането и перфекционизмът му беше още по-краен. Тук, в резиденция „Бояна", той беше в стихията си. Сякаш винаги беше се стремил точно към това място и най-после го беше постигнал. Работата сега му даваше възможност да бъде близко до властта и да краде от нея, като я гледа в очите.

Всички хора в правителството го уважаваха, а той ги крадеше. Това му стигаше. За него то беше върхът на сладоледа. Такива неща в Канада никога нямаше да има!

Най-после беше станал цар на сервитьорите в България.

* * *

Появи се президентът със съпругата си и всички съветници. Произнесе кратка реч, в която обясни на сирачетата, че залата, в която се намират, е нещо като Зала №1 на Република България, но тази вечер те заслужават да се веселят точно в нея. После думата взе жена му и благодари както на спонсорите, така и на фирмите, които вече бяха осигурили работа на някакво количество сирачета.

После президентът и неговата съпруга обявиха, че отиват във фоайето, където всички могат да си правят снимки с тях.

Всички сирачета имаха фотоапарати.

Пак от някой спонсор.

* * *

- Сомов, ела бързо! - изникна Стоян Георгиев. - Да заредим една от залите за президента!

Последвах го, докато сирачетата обсаждаха държавния глава.

- Вземи от всичко по малко, няколко бутилки кола, от сандвичите, от сладките и чаши и ги закарай горе на Радко.

- Къде е той? - попитах.

- На третия етаж.

Занесох всичко там.

- Слез долу, където трябва да е дошла една кола с още неща за президента! - каза ми Радко.

- Добре - рекох.

На изхода тъкмо спираше кола, от която слезе здрав мъж с костюм и вратовръзка. Носеше торба с лед и две бутилки уиски.

- Това ли е за президента? - попитах го аз.

- Да - рече той.

И се качи с мен до офиса на третия етаж.

Радко полираше чаши и изглеждаше развълнуван, не беше сервирал на президента. Отвори се вратата към коридора и се показа висок мъж.

- Не се знае дали той ще дойде - рече мъжът. - Но вие пригответе нещата! Ако се наложи, да имаме готовност!

Слязох при сирачетата.

* * *

Баща ми извадил късмет. Добре, че бях оживял след касапницата в Лаос и бях успял да се върна жив и здрав в София. По онова време той вече лежал във Втора градска болница и очаквал да го оперират - не бил в ред с простатната си жлеза, а докторът му не искал да свърши работата, докато някой негов близък не даде кръв. Отидох да го посетя в болницата направо от летището, а след това се озовах в една съборетина до „Пирогов", където ми източиха половин литър кръв.

Оперираха го.

* * *

Ядохме и пихме в Слънчевата зала. Дойде пожарникаря и каза, че е време да си тръгваме. Трябвало да затварят.

Минаваше един след полунощ.

- Тук ще става каквото аз кажа - разкрещя се Стоян Георгиев. - Сега аз фактически съм шеф на резиденцията. Нещастници! От днес нещата тук ще се променят! Свърши се старото! Ще видите! - крещеше той.

Пожарникарят изчезна по най-бързия начин, а Стоян Георгиев продължаваше да крещи.

Ние, сервитьорите, го гледахме. Беше къркан. Милият ни Стоян Георгиев.

Продължихме гуляя.

* * *

Нощта прошепвала вълшебни думи с луна, звезди и скакалците зад прозорците... Идеална нощ за изразяване... Излязъл съм от стаята без Павароти да ме усети, след което съм отишъл пеша до втория етаж на отсрещното крило на хотела. Истинско чудо било, че охраната на етажа, където спял Бил Клинтън, не ме е видяла. Почукал съм на вратата на президентския апартамент няколко пъти и накрая Хилари ми отворила, като ме изгледала с явно доста учудени очи.

- Аз съм Сомов. Бих искал да говоря с господин Клинтън - казал съм на английски.

- Какво има? - недоумявала тя.

- Много е важно - настоял съм аз.

Сигурно съм бил много убедителен, щом го събудила и той дошъл на прага при мен.

Представяте ли си? Аз, заспалият сервитьор от резиденция „Бояна", облечен в черен костюм с бяла риза и папионка, пред американския президент по нощница? В това време и охраната вече се била събудила и всички ме наобиколили. Имали намерение да ме махнат оттам, но Бил Клинтън им казал да ме оставят и да кажа, каквото имам за казване. Сигурно съм бил забавен със сериозното си изражение и официалния си сервитьорски костюм.

- Какво има, Сомов? - попитал американският президент.

- Искате ли кафе? - попитал съм аз.

И всички започнали да се смеят, но не и аз.

Никога не се смеех насън. Сънят винаги беше нещо много сериозно за мен.

* * *

Есента гонеше окапалите листа из улиците на София... Разбира се, не се знаеше дали операцията на баща ми е успешна до момента, в който не му свалиха катетъра.

Аз отидох във Втора градска болница да го посетя в този знаменателен за него ден и го заварих да се разхожда из болничната стая със замислено лице.

Сигурно обмисляше поредната си книга.

- Как си? - попитах го леко разтревожено.

- Пикая като кон! - ухили се той.

* * *

Разбира се, и смехът е начин на изразяване. Обаче едва ли Бил Клинтън и охраната му са щели да се смеят, ако са знаели, че си имат работа с български сомнамбул. По всяка вероятност са си мислели, че си имат работа с някакъв ентусиазиран фен от Балканите, и са приели всичко като част от местната екзотика. А и надали някъде по света президентската двойка е била събуждана заради подобна нелепа причина - да ги питат дали не искат да пият кафе.

Може и да са погледнали съвсем прагматично на нелепата ситуация. Даже да са помислили, че е част от българското гостоприемство да се предлага кафе на гостите посред нощ.

Но всъщност най-смешното в тая история е било, че не Бил Клинтън, а аз съм имал нужда от голяма порция кафе преди лягане. Така по всяка вероятност е нямало да заспя и да ходя да чукам на вратите му.

* * *

За това какво съм правил разбрах няколко часа по-късно, когато ме събудиха в стаята на охраната на резиденция „Бояна" в Дом 2. Първото нещо, което видях, беше напрегнатото лице на вътрешния ни министър. С него имаше още някакъв непознат мъж. Русоляв американец, още по-напрегнат от него. По-късно разбрах, че става дума за шефа на охраната на Бил Клинтън.

Отворих очи и ги разтрих.

Това вече не беше сън.

Двамата въздъхнаха с облекчение.

- Няма никакво съмнение - каза българският министър. - Сомнамбул е.

- Точно така - кимна американецът.

А след това ме пуснаха и аз отидох да си легна. С двама придружители от специалните служби. Един български и един американски.

Не искаха да рискуват с мен.

* * *

Случаят беше потулен от медиите, които биха го превърнали в световна сензация.

По-добре. Тогава нямаше да има място къде да се скрия от камерите, а и прякорът Кукумявката щеше да се появи отново. Представях си заглавията във вестниците:

„БЪЛГАРСКИ СОМНАМБУЛ ПРЕДЛАГА КАФЕ НА БИЛ КЛИНТЪН"

или

„ГАФ НА ОХРАНАТА НА АМЕРИКАНСКИЯ ПРЕЗИДЕНТ" И прочие.

Луд щяха да ме направят!

<<< || >>>

 

 

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.10.2001
Стефан Кисьов. Не будете сомнамбула. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Стефан Кисьов. Не будете сомнамбула. София, 2000.