Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕ БУДЕТЕ СОМНАМБУЛА (8)

Стефан Кисьов

web | Не будете сомнамбула

8.

Разбира се, уволниха ме от резиденция „Бояна". Никой не искаше да поеме отговорността за поведението ми, което се беше оказало доста неконтролируемо.

Оставаха броени дни до настъпването на 2000 година.

Абракадабра!

* * *

Така че на практика се оказах безработен заради сомнамбулизма си. Въпреки че нямах никаква вина за него. Бях се родил сомнамбул и не можех да се променя, колкото да го исках. Не можех да контролирам постъпките си, но във всеки случай никога на сън не бях извършвал нещо лошо, такова, каквото много хора бяха извършвали в съвсем будно състояние и въпреки това оставаха ненаказани. Нима беше престъпление, че бях предложил кафе на американския президент и неговата съпруга? Разбира се, че не беше. Изобщо не беше! Нали? Та като стана дума за кафе, да ви попитам и вас:

- Искате ли едно кафенце?

Току-виж сте заспали. А после кой знае какви ще ги вършите!

* * *

Известно време се съвземах от стреса. А след това си намерих работа в бар „Сфумато", който беше денонощен. Щях да бъда нощен барман. Така с един куршум удрях два заека - хем работех, хем не рискувах да извърша нещо непозволено. Нямаше как - нали не спях по цели нощи?

Обаче не ми се удаде да направя сефтето. В деня, който предшестваше първата ми работна нощ, ме потърсиха по телефона. Самият американски посланик в София, господин Ричард Майлс, ме покани на кафе в резиденцията си.

Зачудих се дали не е поредният сън, но не беше. Семейство Бил и Хилари Клинтън, президентската двойка на Съединените щати, разбрала за моя сомнамбулизъм и първата дама на Америка истински се трогнала от тази история, обясни ми в кабинета си посланикът няколко часа по-късно. Докато се чудех защо ми разказва всичко това, научих и новината. Госпожа Клинтън ме канела във Вашингтон, където уредила да бъда прегледан от най-добрите американски специалисти по сомнамбулизъм. Разбира се, на нейни разноски.

* * *

Ударил бях кьоравото!

Какъв е изводът, питам ви?

- Изразявайте се!

* * *

И ето ме в Америка, по славните дири на прадядо ми!

Доктор Хенри Блументал беше висок мъж с посивели коси. Под въздействие на някаква хипноза ми помогна да си припомня всички по-ярки сомнамбулни приключения, които бях имал, записа разказите ми, а след това ми ги пусна. Да ги чуя. Накрая, след всички разговори и наблюдения, които извърши с мен, той стигна до заключението, че сомнамбулизмът ми е от един типичен вид, характерен за географските ширини, в които бях отрасъл. Иначе казано, за Балканите. Според него, а и според мен, този сомнамбулизъм не бил наследствен и нямал генетична връзка, което обикновено водело до автоматичното му изчезване при напускането на региона, от който бил предизвикан. Тоест, ако напуснех пределите на Югоизточна Европа, съм щял да бъда напълно излекуван, но и при завръщането ми там отново съм рискувал да започна да ставам нощем и да се отдавам на среднощни приключения.

* * *

Госпожа Хилари Клинтън, с която два пъти закусих в Белия дом, ми предложи да уреди документите, свързани с оставането ми в САЩ. Не ми трябваше много време, за да приема. Поводът за оставането ми беше необходимостта от сътрудничество, което щях да оказвам на Централния институт по сомнамбулизъм на САЩ във Филаделфия, начело на който беше доктор Блументал. С други думи, щях да остана като опитно зайче, което студентите и журналистите да разглеждат, преди да си напишат дипломната работа или поредния материал в някое от научните списания с дебели корици на Америка. Срещу това получавах зелена карта и прилична заплата, доста по-добра от тази, която ми бяха обещали в бар „Сфумато". А на всичкото отгоре за първи път през живота си можех да се разхождам спокойно нощем, разбира се, в компанията на група изследователи, следящи всяка моя стъпка с фотоапарати и камери в ръце.

Разочаровах ги. Спях всяка нощ спокойно в леглото си. Бях оставил сомнамбулизма си в България.

Вече не бях сомнамбул.

* * *

Няма да повярвате, но ми писна и се върнах в България. Харесваше ми да бъда сомнамбул. Каква полза от това, че живеех в Америка, когато сънищата ми щяха да изчезнат? Освен това в България никой нямаше да ме фотографира, докато се разхождам из парка или си взимам душ и спя едновременно, а снимките ми да бъдат разглеждани от кой ли не. Предпочитах да остана беден, но анонимен сомнамбул.

Американците доста ме бяха изнервили.

Така че точно преди Коледата на 1999 година избягах от института по сомнамбулизъм във Филаделфия, без дори да си взема довиждане с доктор Блументал, както и с госпожа Клинтън, на която все пак обаче изпратих една пощенска картичка, в която й благодарих за всичко и й пожелах успехи като сенатор на щата Ню Йорк и прочие.

* * *

Последната нощ в Америка прекарах в хотел „Плаза" в Ню Йорк. В оная януарска утрин на 2000 година, когато се събудих и погледнах през прозореца, видях как слънцето се вдига над Манхатън и ми стана много мъчно за България. Но имах повече от пет часа до излитането на самолета за София и останах да си полежа в леглото, като предвкусвах удоволствието от предстоящото завръщане в родината.

Докато се протягах сладко в завивките, погледът ми се спря върху хотелската хавлия. Лежеше си на табуретката до нощното шкафче. Нещо ми забръмча в главата. Снощи, когато бях легнал, я бях видял в банята.

Пипнах я. Беше мокра.

На пода пък забелязах някаква пожълтяла картичка на негърския водач Мартин Лутър Кинг. С автограф.

А сега, де?

Отидох в банята - и тя беше мокра. А до огледалото имаше някакви розови гащички. Оп-па-ля! Всичко ми стана ясно.

Бях се къпал, докато спях. И по всяка вероятност не сам, а в компанията на някоя екзотична нюйоркчанка.

Пак бях сомнамбул.

Достатъчна беше мисълта за България, за да се възроди сомнамбулизмът ми!

За първи път се почувствах щастлив, че съм сомнамбул. Такъв си бях и даже се гордеех с това!

Само така можех да се изразявам!

* * *

Приготвих си багажа, взех асансьора и слязох във фоайето на хотел „Плаза".

Отидох до рецепцията и оставих ключа на администратора. Някакъв грамаден негър.

- Довиждане - казах му аз.

- Чао, котенце! - смигна ми той.

 

 

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 22.10.2001
Стефан Кисьов. Не будете сомнамбула. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Стефан Кисьов. Не будете сомнамбула. София, 2000.