6.

Няколко месеца по-късно в София се ожених за Калина. Направихме голяма сватба в ресторанта на хотел „Родина". Оказа се, че тя е от много влиятелен и голям род, за който всички твърдяха, че произлизал от брата на отец Паисий, който бил изгонен от Банско за мърсуване с млади булки и се заселил в Орешак, Троянско, където нравите не били толкова строги.

Така че на сватбата дойдоха около двеста души, не повече от десетина от които - мои роднини. Всички останали бяха роднини на Калина.

Най-близките, както се изрази тя.

А ми беше обещала да не вдигаме шумна сватба!

Ако зависеше от мен, изобщо нямаше да има тържество. Щяхме да подпишем и да се приберем вкъщи да си гледаме телевизия.

Но Калина беше против.

- Веднъж ми е паднало да се женя! - обяви тя.

Заблуждаваше се обаче.

* * *

Не знам какво беше накарало момиче от подобно семейство да реши да се жени за особняк провинциалист като мене.

Нямах пари, родителите ми се развеждаха, бях прекъснал студент, а и сомнамбул на всичко отгоре.

За последното Калина не знаеше. Спеше по-дълбоко от всички хора, които бях виждал да спят. С топ не можеше да я събудиш!

Разбира се, и за това си имаше причина.

Бутилка бяло вино преди лягане.

* * *

- Да еба и нещастиците! - рече Пацо. - За какви се мислят тия бе! А, Сашо? Кво ще кажеш? Не са ли нещастници?

- А, аз не мисля така - отвърна Сашо. - Аз ги уважавам! За мен тези хора са властта, а аз уважавам властта.

- Уважаваш я? За какво я уважаваш?

- Просто я уважавам.

- Ебати! Уважавал я! Тия живот си живеят на нашия гръб, карат ни да им слугуваме, пък какви са? Скъсаняци, дето, преди да дойдат тук в резиденцията, пет пари са нямали! А сега ми се правят на голяма работа! Ама ще видиш! Днеска са тука, утре ги няма! Ей, хората, ако ги знаят какво представляват, никой нямаше да гласува за тях! Никой! Нещастници! Видяха се с малко пари и власт и ти ги уважаваш! Защо ги уважаваш бе?!

- Просто ги уважавам - кротко рече Сашо. - Не е моя работа да мисля кой какъв е бил преди. Важното е какъв е сега. Сега това са хората, които ръководят държавата. Това не е нещо случайно, Пацо! Тия хора не са някакви обикновени шефове! Те ръководят държавата! И аз ги уважавам. Затова ги уважавам. А ти мисли каквото си искаш. Твоя работа.

- Нищо няма да мисля! Писна ми от тия тежкари! Ще се махна от тая резиденция! Аз си имам ресторанта в Кюстендил. Сега го оборудвам. До два месеца ще стане и тогава ще се махна оттук! Ще еба и резиденциите и всички политици! Там аз ще си бъда шеф и на никого няма да слугувам! Край! А ти, ако искаш, стой си тук и им слугувай! Държавници! До вчера бяха сульо и пульо, а днес - държавници! Айде, де!

* * *

Докато живеех с жена си в Слънчев бряг, а след това и в София, тя нито веднъж не ми каза, че вижда нещо нередно в поведението ми нощем. Но тя имаше дълбок сън.

Кой знае какво правех, докато си похъркваше!

* * *

Полковничката от американската армия дойде до сепарето до зала „Изток" и взе иззад вратата едно малко кашонче, което дотогава не бях забелязал. Тя се наведе към кашончето точно пред мен, при което имах възможност да огледам какво има в деколтето й. Не беше лошо като за полковник.

- Мога ли да ви помогна? - попитах аз.

- Не - отсече тя.

Съвсем по военному.

Това беше подаръкът за министъра. Някаква статуетка на орел.

Няколко души - от българска и американска страна, направиха снимки с любителски фотоапарати.

А орелът переше криле!

* * *

Родителите на съпругата ми се оженили при много странни обстоятелства.

Моят тъст Чочо бил приятел на тогавашния годеник на тъща ми Елена и поканен на тяхната сватба. Обаче приятелят му не се явил на нея. В последния момент се отказал. И тъща ми за малко да не се омъжи. Разциврила се и хукнала да бяга по улицата.

Тогава тъстът ми я настигнал, прегърнал я, върнал я обратно в къщата и обявил на всеослушание:

- Аз ще я взема за жена!

Бил много убедителен.

Взел я.

Що ли му е трябвало?

* * *

По отношение на социалния статус сватбата ми донесе положителни промени.

Например един от Паисиевия род на съпругата ми беше заместник-министър на културата. Той ме уреди на работа в ресторант „Панорама" на НДК „Людмила Живкова" като сервитьор.

Калина, както и семейството й, бяха прагматични, за разлика от всички заблудени членове на собственото ми семейство. Тя веднага след брака ни състави план за бъдещето. Щях да се прехвърля в Софийския университет задочно и да работя като сервитьор, което по онова време беше една от най-доходните професии.

Едновременно с назначаването ми за сервитьор заместник-министърът уреди и възстановяването ми като студент в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски" и прехвърлянето ми в софийския „Климент Охридски".

Така се оказах нов човек.

Софиянец на всичко отгоре.

* * *

Изтиках поредната количка с мръсни чинии до офиса и започнах да я отсервирам пред миялното. Влезе Жоро и рече на барманката:

- Една бутилка „Евксиняк" за министъра!

- „Евксиняка" го давам само с разрешението на директорката - отвърна барманката.

- Но това е министърът! - каза той.

- Какво като е министърът? Така ми е казала директорката.

Накрая все пак му даде една бутилка. Аз си сипах малко коняк в капачката и го опитах. Не беше лош.

- Ей, Сомов, не пий! - скара ми се Жоро. - Това е за министъра!

- Голяма работа - рекох аз. - Кой пък е тоя министър?

Гробна тишина.

* * *

Тъстът ми Чочо бил машинен инженер, а съпругата му Елена - лекарка. Десет години след сватбата двамата още нямали деца. Тогава тя получила предложение да отиде на работа в Куба, която по онова време тъкмо започвала да си строи социализма.

Трябвали им и лекари, а си нямали.

Внесли си от България.

* * *

И какво се случило, питам ви?

В Куба тъщата забременяла!

Това се случило след чести посещения в някаква луксозна вила на брега на Тихия океан край Хавана, използвана от висши кубински функционери като място за заслужена почивка в края на работната им седмица, между които и самият Фидел Кастро.

Вилата се казвала „Ла каза дел революсион", което в превод на български означава „Къща на революцията".

Не се уточнявало обаче за каква революция ставало дума

Сигурно не за сексуалната.

Но мълвата говорела, че хубавата българка е лична приятелка не на кой да е, а на самия вожд на кубинската революция, брадатия адвокат Фидел Кастро.

Това донякъде обяснява защо тъща ми била върната обратно в България с надут корем.

Да ражда незаконното дете на революцията.

* * *

Взех си куче в апартамента на баща ми в Банишора и първата вечер го нахраних с мръвките, които носех специално за него след работа вкъщи. Дадох му, а то подпика балкона от радост. След това сложих плика в хладилника.

На другия ден баща ми се облизваше като котарак в кухнята.

- Много хубави мръвки си донесъл! - рече той.

- Тия бяха за кучето - отвърнах аз.

Това не го притесни.

Изобщо не беше гнуслив.

И все пак мисля, че гордостта му е страдала. Човек с две висши образования като него нямаше предразсъдъци, а и заради миналото си, когато е вечерял филии с мас и закусвал с конфитюр от рози... Но колкото и да беше гладувал, и той знаеше що е добър живот.

Не като сегашния му.

* * *

Явно Фидел Кастро не желаел да се обвързва с поредната си възлюбена от „Ла каза дел революсион", а и тя не се съгласила да направи аборт.

Какво друго им оставало, освен да се разделят?

Така че тя си събрала багажа и хванала самолета за България, колкото и да не й се искало.

Явно нещата са били висящи до последния момент - тъща ми само чакала да се качи на самолета и надала писък.

Родила бъдещата ми жена върху самолетна седалка над Карибските острови в Тихия океан.

Всъщност бях се оженил за незаконна дъщеря на Фидел Кастро.

Не можех да се оплача от късмет.

Каква полза обаче?

* * *

Какво стана с моята приятелка арменката ли?

Силвия ме заряза заради сомнамбулизма ми, след като най-после една нощ й разреших да спи у дома - в квартирата на сестра ми на улица „Васил Коларов" в Пловдив.

Посред нощ съм станал от леглото и съм се облякъл, приготвил да излизам, а тя ме попитала къде отивам.

- В моргата! - отвърнал съм аз.

* * *

Тъстът ми Чочо обаче бил бесен от факта, че жена му имала дете от друг мъж, пък бил той и Фидел Кастро, тогавашен сексидол в световен мащаб. За разлика от кубинеца той бил патриархално настроен и много религиозен човек, така че това надминавало всякакви рамки на приличието.

Той отишъл при патриарха дядо Максим, който му бил вуйчо по майчина линия, и го попитал какво да прави.

Дядо Максим се замислил дълбоко и накрая му отвърнал:

- Помоли се на бога за душата си!

И моят тъст се помолил.

А после простил на жена си и приел детето като свое.

Изразил се с любов.

* * *

Слязох в кафето на Дом 2, където шайка надути футболисти от националния отбор убиваше скуката с чипс и кока-кола.

Дойде администраторката и се облегна на бара.

- Асансьорът с турската делегация е заседнал - каза тя. - Техникът го няма. Какво да правя?

- Обади се на дежурните - рече й барманката.

Администраторката отиде да се обажда.

Пред входа спряха няколко мерцедеса и след малко, обкръжен от телохранители, във фоайето влезе антимафиотът на Италия. Взе си ключовете заедно с другия антимафиот и техния италиански бодигард и се отправиха към асансьора срещу бара. Той обаче беше заседнал. Тримата погледнаха към футболистите и мен. Бодигардът ми кимна, а след това и останалите.

- Бона сера - казах аз.

- Бона сера - отговориха тримата.

- Не работи - казах за асансьора аз.

Италианците отидоха да търсят друг асансьор. Футболистите си тръгнаха.

Поръчах кафе.

* * *

През 1986 година, като младоженец в София, бях раздиран от колебания.

Нищо не разбирах от сервитьорския занаят и освен това имах доста скрупули за начина, по който сервитьорите си докарваха тлъстите пари.

Самият аз бях ставал много пъти жертва на безскрупулни сервитьори и отначало не можех дори да си представя, че ще облека черен костюм и ще тръгна с табла между масите.

Но Калина беше безмилостна.

- Да не ти пука! - рече тя.

Така се престраших.

* * *

Аз и още един стажант-сервитьор застанахме до бюфета до Слънчевата зала.

- Сомов, прибери натуралните сокове - каза ми Стоян Георгиев.

Казах „добре" и ги прибрах под бюфета. Минаха някакви полицаи, а след тях директорката. Хвърли ни бегъл, но доста тежък поглед и продължи да обикаля с бавната си и сигурна походка.

- Хайде да си отворим един натурален сок - рече ми стажантът. - А?

- Добре - отвърнах аз.

Отворихме, сипахме в две чаши, изпихме ги и прибрах кутията под бюфета.

- Ей, голям далавераджия - рече той, като имаше предвид Стоян Георгиев. - Ската два кашона с натурален сок. Струват 30 хиляди лева.

- Тъй ли? Откъде знаеш?

- Тъй ами - продължи той. - Изписват соковете, а не ги дават на гостите. И цигарите, и пурите. Знам аз. После ги маркират и си ги взимат за тях.

- Може да правят икономии - рекох аз.

* * *

Сервитьорската професия ми показа тъмната страна на живота.

От двете страни на офиса на ресторант „Панорама" в НДК имаше две стаички без прозорци. Келнерите ги наричаха операционни. Там те се отбиваха, преди да изнесат пълните табли, за да извършат някоя операция - да сложат гъби върху филето, да направят от две порции луканка - три, да изстудят някоя чаша с лед, а след това да сипят в нея българска водка с няколко капки оцет, за да я предложат като „Столична", или да налеят някоя бутилка „Тамянка" в бутилка от „Врачански мискет", което беше най-доходната далавера.

Келнерите грижливо пазеха всички бутилки, тапи и оловни обвивки на тапите на евксиноградските вина в шкафчетата си. Изваждаха ги преди началото на работата и ги оставяха в операционната. На клиентите обясняваха, че има само „Врачански мискет" или някое друго евксиноградско вино. После влизаха, поръчваха бутилка „Тамянка" или направо взимаха от откраднатите от някой коктейл бутилки, отнасяха ги в операционната и ги преливаха в предварително измитата бутилка „Врачански мискет", слагаха й оригинална тапа и оловна обвивка и отиваха да я покажат на клиента. Той я одобряваше, а келнерът отиваше до сервитьорското шкафче и я отваряше. Чуваше се хубаво пукане. За това си имаше причина - за да бъде по-силно, намокряхме тапите предварително.

После келнерът отнасяше виното на клиента, наливаше му да го опита и заставаше мирно. Но широко усмихнат. Най-добре се усмихваше Руснака. Моят бригадир.

* * *

Управител на ресторант „Панорама" беше Вълчев. Имаше двама заместник-управители - Бойчев и Стоян Георгиев. Имаше и бригадири. Както вече казах, моят беше Руснака.

Работеше се два дни и два се почиваше. По принцип. Иначе често ни викаха извънредно заради коктейлите в НДК, които се правеха из залите от сервитьорите в ресторанта. Тъй като в НДК постоянно се провеждаха конгреси, международни срещи и прочие, които завършваха с коктейли или банкети. Разбира се, обслужвахме и осмодекемврийските балове, рождения ден на д-р Чирков, известния сърдечен хирург, на който винаги идваше и Тодор Живков, новогодишните банкети, които започваха още в началото на декември, осмомартенските банкети, абитуриентските балове.

Слава Богу, нямаше сватби.

Беше забранено.

Това, което най-много ме уморяваше през оная година, бяха извънредните конгреси на разни съюзи. Съюзите на архитектите, на филмовите дейци, на писателите, на художниците, на преводачите, на артистите и т.н. Беше кошмар от коктейли. На коктейл идваха поне по хиляда души, някои стигаха до три хиляди. Подготвяхме ги от сутринта до вечерта, а след това чистехме ресторанта до 2-3 през нощта.

Не ми беше лесно.

На всичко отгоре Руснака беше най-стиснатият бригадир в ресторанта. По онова време той правеше далавери за хиляди левове на вечер, а не ми даваше почти нищо, дори за такси. Така че понякога ми се налагаше да се прибирам пеша. Но все пак с пълна торба от остатъците от коктейлите - в един найлонов плик слагах неядените мръвки и сирена, които ми попаднеха под ръка.

Вкъщи много им се радваха.

Обаче нещата скоро се промениха.

Когато напуснах бригадата на Руснака и отидох в бригадата на Стоян Георгиев.

Видях се с пари.

* * *

Тогава за първи път имах възможност да наблюдавам отблизо най-висшите кръгове на управляващата класа.

Гостите на коктейлите в НДК бяха баровци. Най-честият беше Владимир Живков, винаги придружаван от министъра на културата Георги Йорданов.

По онова време Владимир Живков беше шеф на фондацията „Людмила Живкова", кръстена така на името на покойната му сестра, която след свалянето на баща им Тодор Живков през 1989 година беше прекръстена на „Св. св. Кирил и Методий".

И тогава имаше фондации!

* * *

Микробусът спря в тунела под Дом 2 на резиденция „Бояна". До асансьора за складовете. Слязохме с Ясен и започнахме да разтоварваме касите и кашоните от каросерията. Натоварихме ги на една сервитьорска количка и аз повиках асансьора.

- Чакай - рече Ясен.

Обърнах се към него.

- Няма да ходим в кухнята при Жени.

- Тъй ли? - учудих се.

- Ще закараме това в съблекалнята - той посочи количката.

- Не е ли много?

- Не е. Ще се събере в шкафчетата.

- Ами ако някой ни види как го караме натам?

- Няма да ни види.

- Ама това са много бутилки! - възкликнах. - Как ще се оправим после с Жени?

- Ще се оправим - рече Ясен. - Ти не бери грижа!

- Ебати далаверата! - възкликнах аз. - Тука има стока за двеста бона!

- По-тихо! - сви вежди Ясен. - Давай да тръгваме!

* * *

По време на пребиваването ми като сервитьор в НДК „Людмила Живкова" най-големият коктейл беше на германския президент фон Вайцзекер през зимата на 89-а година. На него присъства и самият Тодор Живков. Голям цирк.

Коктейлът беше в едно от фоайетата на НДК на четвъртия етаж.

Още от предишния ден започна подготовката на масите, а на следващия започнахме да изнасяме кльопачката. Тъй като германският президент беше домакин, беше си докарал цял самолет храни и напитки от Германия - печени прасета, агнета, германски шунки и колбаси, сирена, бурета с немска бира, кашони с уиски, вина, шоколадови бонбони, пасти, сладкиши и всичко. Имаше и немци готвачи, с бели дрехи и високи шапки, които стояха до греещите се на огъня печени агнета и прасета и режеха от тях за клиентите.

Такова чудо не сте виждали!

Гости на коктейла бяха всички български министри, най-известните журналисти и писатели, български и германски офицери, дипломати и бая хубави жени.

Келнерите направо полудяха.

Както се казва - за един сватба, за друг - брадва.

Уискито беше скрито и изобщо не го показаха, както и останалите вносни питиета. Предлагаха се само български.

Така беше у нас в НДК.

* * *

Тодор Живков се появи на коктейла късно вечерта като истинска звезда. Ограден от свитата си и осветен от камерите на българската и чуждестранните телевизии. Всички го очакваха замръзнали на местата си, включително и ние, сервитьорите.

Бяхме застанали точно до вратата, а гостите - в отсрещния край на залата, като между нас имаше около десетина метра празно пространство.

Няма да повярвате!

Тодор Живков дойде първо при нас и каза:

- Как е, момчета?

- Добре, другарю Живков! - отвърнахме ние. Ръкува се с всеки от келнерите, ухилен пред камерите на телевизиите, и се изцепи с пълен глас:

- И аз съм бил келнер!

А след това отиде при германския президент и му се захили.

Нямаше проблеми с изразяването.

* * *

Препятствията пред нас, сервитьорите, бяха невероятно големи.

На коктейла имаше много силна охрана от УБО. Асансьорите бяха програмирани да спират на определени етажи и пред всеки стояха на пост цивилни ченгета от ДС. Целият НДК гъмжеше от ченгета. Но и на това келнерите бяха намерили цаката. Бяха направили система за изнасяне. Скриваха пълните бутилки под кашоните с празни, върху тях трупаха мръсни чинии и чаши и всичко това товареха на сервитьорските колички, които изтикваха до асансьорите. Там минаваха проверката на цивилните от ДС и те ги пускаха до асансьорите. После слизаха в мазетата, където други ченгета още веднъж проверяваха какво има в количката, и тръгваха към ресторанта.

Обаче пътьом се отбиваха в съблекалнята.

И пълнеха шкафчетата с уиски.

Бяха смели като дисиденти. Изобщо не им пукаше от властта!

Всъщност първите истински дисиденти в България бяха келнерите!

* * *

В оная паметна вечер неволно станах част от историята.

Докато колегите ми пренасяха уискито със сервитьорски колички в съблекалните, аз се въртях между гостите с табла в ръка. Бях се зазяпал по една германка с голямо деколте, когато спънах някакъв мъж. Добре, че беше наблизо поетът Радой Ралин да го хване.

- Внимавай бе, момче! - скара ми се той.

А мъжът само се обърна и ухили притеснено. Чак тогава го познах.

Бях спънал самия германски президент.

Ото фон Вайцзекер.

Веднага му се извиних.

* * *

Скоро след това преживях бойното си кръщение.

Един ден, докато преливах бутилка „Тамянка" в бутилка от „Врачански мискет", в „операционната" влезе търговският директор на НДК Филчев.

- Какво правиш? - попита ме той. Признах си.

- Искам да напишеш обяснения и до един час да ми ги донесеш в кабинета! - рече той.

Така и направих, като се чудех дали ще ме пратят в затвора или ще ме уволнят дисциплинарно.

Занесох обясненията, но нищо не се случи. Казах на Руснака.

- Не се притеснявай! - рече той. - Всички сме писали такива обяснения! Иди да ми приготвиш три „Врачански мискета"!

Отидох.

* * *

Като всяка нелегална организация и ние си имахме водач.

Нашият лидер беше Стоян Георгиев. Беше най-смелият и опитен келнер в София, а и в България. И това беше признато от всички келнери. Никой не опитваше да му оспори авторитета.

Като мнозина от дисидентите и на него баща му беше партизанин. От Трънския партизански отряд.

Били му предложили да учи във Висшата милиционерска школа в софийския квартал „Симеоново" и той приел, но сестра му се залюбила с неин колега - либиец. И един ден шефът на школата го извикал в кабинета си и му рекъл: „Тъй и тъй, сестра ти е курва."

- На кой сестра му е курва бе?! - викнал Стоян Георгиев.

И го спукал от бой.

Изключили го от школата и станал сервитьор.

Най-добрият.

Викаха му Вуйчо.

* * *

Стоян Георгиев беше изградил и внедрил система на поведение на сервитьорите спрямо клиентите. Тази система се състоеше само от няколко железни правила:

-1 - Клиентът трябва да бъде образцово обслужен. Всяко желание на клиента е закон за келнера. Затова после, като му одереш кожата, да не може да писне.

- 2 - Никога да не се сервира със златни ланци, пръстени или гривни. Клиентът не трябва да знае, че си по-богат от него.

- З - Клиентът не трябва да вижда и какви цигари пуши келнерът, защото, като види, че пуши хубави цигари, си мисли: „Ей тоя снощи ме обслужва и сигурно ми е съдрал кожата!"

Всички ги спазвахме.

* * *

Стоян Георгиев държеше на келнерите, на които беше началник, а и на келнерите изобщо. Не беше проблем да те освободи от работа, да ти услужи с пари или по друг начин с многобройните си връзки. Познаваха го из всички заведения в София, а и не само в София. Уважаваха го и го слушаха.

Беше истински келнерски цар.

* * *

Той беше строг и ако нещата не ставаха така, както искаше, ставаше бесен.

Всичко трябваше да е перфектно, и обслужването, и далаверата, и отношенията между келнерите.

А след работа сядаше с всички келнери на голяма маса, отрупваше я с напитки, мезета и сладкиши, разказваше вицове и искаше всички да ядат, да пият, да се веселят и изразяват както искат.

Профукваше повечето от спечеленото по време на работа.

Но не съжаляваше за парите. Те винаги можеха да бъдат спечелени, ако имаше професионално отношение към работата.

И както вече казах, имаше отрицателно отношение към тогавашната власт. Негов идол беше Сталин.

Знаете ли какво си мисля?

От него би станал чудесен министър-председател!

* * *

Минаха години и в моя живот пак настъпиха промени.

След завършването на Софийския университет започнах работа като учител в едно училище в „Младост". Специалността ми беше начална педагогика и аз бях решил да се отдам на децата.

Стоян Георгиев беше заминал като емигрант за Монреал, Канада, и между сервитьорите вече царяха дребнави разправии. А и ми беше омръзнало да разнасям таблите из ресторантите на НДК.

Заплатата ми беше равна на онова, което изкарвах само за една вечер като сервитьор. За мен това нямаше значение - важното беше да бъда учител.

Калина обаче веднага започна да мърмори, че не стигат парите вкъщи. Все още бях заврян зет и към нея се присъедини майка й, както и всичките й роднини и приятели. Аз обаче бях упорит и отказвах да ги послушам. Исках да бъда учител и толкоз! Даже сам се учудвах от себе си.

Бяха минали пет години от брака ни и винаги се бях подчинявал.

Имаше една подробност. Сомнамбулизмът ми беше изчезнал. Може и това да ми влияеше.

* * *

Не може да се каже, че бях станал по-щастлив обаче. Напротив. Откакто бях престанал да давам воля на поривите си, станах потиснат и недоволен. Бракът ми тежеше, както и целият ми живот. А след 10 ноември нещата още повече се влошиха. Отношенията ни с Калина бяха станали хладни и дори остри.

И ето ти изненада!

Една нощ тя ми призна, че знаела за сомнамбулизма ми и това страхотно я възбуждало! Тя често се била възползвала от състоянието ми, за да ме кара да правя това-онова, докато съм спял. И сега тя се била лишила от любимите си игри нощем.

Представете си само!

А я мислех за поспалана!

* * *

Един от вицовете на Стоян Георгиев:

„Веднъж пътувахме с келнерските униформи в автобуса и едно момченце ни сочи с пръст и вика на татко си: „Тате, какви са тия чичковци с черните дрехи?"

Аз мисля, че ще му отвърне, че сме сервитьори или в най-добрия случай - гробари, а бащата му вика „Музиканти, сине!"

Следва смехът на банда костюмирани келнери.

* * *

Отидох до прозореца. Разтворих пердетата и видях три взвода войници с парадни униформи и пушки с щикове. От дясната им страна беше военната музика, а пред тях - дълъг червен килим покриваше паветата. На килима стоеше министър-председателят с умислен вид. Стори ми се отслабнал и се зачудих дали е заради великденските пости. Премиерът си погледна часовника. Зачудих се каква марка е. После премиерът се загледа в посоката, от която се очакваше да пристигне кортежът.

- Нещо се бави тоя... как му беше името - обади се стажантът зад съседното перде.

- Не знам - отвърнах.

Пред самия Дом 1 стояха официалните лица от българската страна, журналисти с магнетофони, фотоапарати и оператори на няколко телевизии. Музикантите бяха свалили инструментите си на земята. Премиерът пак си погледна часовника.

После музикантите си вдигнаха инструментите, а министър-председателят се поизправи. Очите му заиграха по-весело. Той си погледна за трети път часовника. Кортежът спря до Дом 1 и на червения килим се появи дребен мъж с плешива глава. Музиката засвири, войниците взеха „За почест". Българският премиер протегна ръка.

Зяпах зад пердетата.

* * *