Баща ми се запознал с майка през 1960 година на една танцова забава в Казанлък, където работел като фелдшер в ХЕИ след завършването на Медицинското училище в Стара Загора

Вечерта била паметна и за двамата.

Времената били трудни, а и тъй като Казанлък бил в Долината на розите, единственото, което в оная вечер имал за ядене баща ми, бил конфитюр от рози.

А както е известно, той действа доста разхлабващо. Още щом поканил майка на танц, червата на баща ми се разбунтували и той казал:

- Извинете! - и хукнал към нужника.

Майка ми била много учудена.

Все пак татко бързо се върнал и отново започнали да танцуват.

Но червата му пак се разбунтували и той пак рекъл:

- Извинете!

И пак хукнал към нужника.

Този път нямал предишния шанс да го завари свободен.

И напълнил гащите.

Нямало как да се върне при майка и трябвало да се прибере в квартирата си да се преоблича. А в това време танцовата забава свършила и майка си тръгнала разплакана от нея.

Търсела вината в себе си. Същото правел и баща ми.

Така двамата се влюбили.

Нямало да се случи, ако не бил конфитюрът от рози!

* * *

Как разбрах, че Стайно ми е най-добрият приятел?

Беше ми спасил живота.

На един ученически купон у тях ме бяха упоили с някакъв транквилант, който, смесен с алкохол, предизвикваше халюцинации. Целта била да заспя, за да могат всички да се порадват на сомнамбулните ми прояви.

* * *

Ето как стана всичко.

Върнах се от нужника при другите. Всички се бяха събрали в хола на Стайновин апартамент, слушаха музика в задимената стая, пиеха и се натискаха. Седнах на дивана и отпих глътка от коняка си.

- Наздраве! - рече Лъчо. - Айде всички на екс!

- Ще се напоркам! - отвърна едно момиче.

- Ти си вече поркана!

- После ще си направим групов секс!

- Без мен!

- Наздраве!

Изпих си коняка и усетих някакъв странен вкус. Обърнах се към Лъчо.

- Какъв е този коняк? И той това пиеше.

- Слънчев бряг! - ухили се той. - Що питаш?

- Да не е менте?

- Ами! Не вярвам!

- Има особен вкус. Лъчо отпи от чашата си.

- Нищо му няма - възрази.

- Какво? - обади се Стайно. - Какво става?

- Нищо - рече Лъчо.

- Тоя коняк има вкус на боровинки - рекох аз. Стайно хвана Лъчо за реверите.

- Сложил си го, мама ти! Казах ти да не го правиш, копеле! Колко му сложи?

- Съвсем малко! - ухили се Лъчо. - Само половин таблетка!

- Мама ти! - разкрещя се Стайно. - Как ще е малко! Нали ви казах да не го правите! Ей, големи сте идиоти!

- Какво става? - не разбрах аз.

- Сложили са ти от едно лекарство в коняка - обясни миг Стайно. - Сега ще почнеш да халюцинираш! Аз им казах да не го правят!

- Просто искахме да си направим шега - хилеше се Лъчо, като прегръщаше момичето до него. И тя се хилеше.

- Айде, изчезвайте! - развика се Стайно. - Всички да ви няма! Шега! Що не си сложи в твоята чаша, ами в неговата слагаш? Айде, махайте се от къщи! Чувате ли?

Лъчо и двете момичета си тръгнаха. Останахме сами със Стайно.

- Как си? - попита той.

- Добре - отвърнах. - Защо ги изгони?

- Хвана ме яд, че постъпиха така с тебе.

- Нищо ми няма.

- Няма да ти стане кой знае какво. Но не знам точно какво ще почувстваш. На всеки действа различно.

- На мен изобщо не ми действа. Но ми се пикае. Стайно ме гледаше с широко отворени очи. Отидох в нужника. Отворих вратата и видях една змия. Беше се увила около тръбите зад тоалетната седалка. Зачудих се дали ще ме ухапе. Не ме беше страх от нея, тъй като никога не се бях страхувал от змии. А и не мислех, че тази е отровна. Може би дори нямаше зъби. Все пак нямах намерение да я пипам. Гледах я как се вие около тръбите, а после запълзя към мен. Може би трябваше да си изляза оттук. Огледах се и видях още две врати на другата стена, но те бяха заключени. Опитах се да ги отворя, обаче бравите не можаха да ги отворят. В това време змията стигна до гърлото ми и започна да влиза в устата ми. Беше мека, но ме задушаваше. Влизаше все по-навътре в гърлото ми, изпълваше устата и опираше в небцето, а после я усещах в корема си, тя го изду и той щеше да се отвори и влезе Стайно.

- Виж ми корема! - показах му го аз. - Тая змия влезе в мен! Представяш ли си? Вътре в мен е... Виж! - отворих устата си, за да може Стайно да види опашката й.

- Остави тази хартия - рече Стайно. - Махни я!

Той започна да бърка в устата ми и да вади змията от нея. Дърпаше я за опашката и тя излизаше бавно навън, но още усещах присъствието й в себе си.

- Такава голяма змия не бях виждал! - хилех се аз.

- Това не е змия! - рече Стайно. - Тоалетна хартия е. Не си пъхай в устата!

- Тя няма да ме ухапе - продължих да му обяснявам, като се чудех за каква хартия ми говори. - Но ми пречи да дишам!

Стайно успя да я извади от устата ми, сега я усещах само в корема си. Сигурно главата на змията беше останала в корема ми...

- Ела! - каза Стайно. - Хайде да отидем в стаята!

- Може ли? - попитах аз.

Значи имало и друга стая.

Отидохме в един голям салон с много врати.

Беше пълен с плъхове.

* * *

Както разбрах по-късно, Стайно останал цяла нощ с мен, като два пъти едва ме спрял да не скоча от балкона, а аз съм го убеждавал, че това е асансьор, който трябва да взема.

А накрая ме изпратил до дома ми и ме предал в ръцете на майка.

* * *

Носехме се с микробуса на бай Ставри из тъмните софийски улици.

- Веднъж возех една мадама - разказваше бай Ставри. Ама не с тая трошка, ами с един мерцедес на УБО... Едно време работех в УБО... И тя беше седнала до мен, тук отпред. Трябваше да паркирам колата и аз, докато правех маневрата, посегнах към лоста. Ама без да искам, хванах крака на оная. Тя беше по къса пола и аз изобщо не се усетих. Хванах я за крака, че даже и по-назад хванах нещо, ама вече не си спомням какво. И оная като се развика! Като закрещя! Вика, че съм я бил обарвал! Аз й викам, ама как ще те обарвам, какво ти прави крака на мястото на лоста, пък тя крещи и после се оплака. За малко да ме уволнят. Не ме уволниха. Ама оттогава, като седи отпред при мене някоя жена, все й викам да се пази от мен. Да не я хвана вместо лоста! Така, че и ти се пази!

- Не се притеснявай! - отвърна му Жени. - Аз съм с панталон.

* * *

- Аз живея тук - Албена посочи тъмния вход в „Младост 1" в София. - Благодаря ти, че ме изпрати!

- Няма нищо - вдигнах рамене.

- Отсреща можеш да си хванеш такси... Лека нощ!

- Почакай! Жаден съм... може ли да се кача у вас да пия вода?

Албена се поколеба.

- Разбира се.

Отидохме в нейния апартамент. Тя ми наля чаша вода. Седна на един стол в кухнята. Изпих водата и започнах да я целувам.

- Не, върви си! - задърпа се Албена. Изобщо не я чувах.

Тя продължаваше да се дърпа. А аз да я натискам. Тя стенеше и повтаряше „Не, не бива!" и „Върви си". Но ясно беше, че не го иска наистина. Трябваше ми около час. Тогава тя се съблече гола. И ме яхна като луда.

- Още! Още! - завика тя.

Със затворени очи.

* * *

Знаете ли?

Основната причина да напусна Пловдивския университет беше, че асистентката ни по български език ме покани на гости във вилата си в Родопите. Тя беше от Велинград и покани заедно с мен и още няколко мои колеги от университета.

Беше минал повече от месец, откакто бях проявил рицарска доблест спрямо дебелата си хазайка, отървавайки я от нейния скандален съпруг, и след като прецених рисковете отново да се проявя в подобна светлина, лекомислено реших да приема поканата. Щяхме да останем два дни във вилата по случай 8 март, Международния ден на жената.

Първата нощ нищо не се случи, но втората нощ асистентката дошла в моята стая да ме пита дали имам цигари. Тя почукала, аз съм казал „Да", след което тя влязла.

Заварила ме с нож в ръка да се разхождам по парапета на прозореца, а когато съм я видял, съм рекъл:

- Пей!

И тя ми пяла до сутринта родопски народни песни.

* * *

Полужива от страх, на другия ден ми предложи две възможности - или аз да прекъсна следването си в Пловдивския уневерситет, или тя да напусне.

Приех второто.

Така се озовах на морето. Администратор в хотел „Нимфа" в Слънчев бряг.

* * *

След официалните вечери в резиденция „Бояна" оставаха много мръвки по чиниите на гостите, както и в платата. Събирах ги в една торбичка, а след това си я носех вкъщи. Това обаче беше забранено. Забраняваха ни да изнасяме храна. Дори отпадъци. Всичко се хвърляше, а на мен ми беше жал. Освен това с една торбичка можех да изкарам цяла седмица.

И наистина изкарвах.

* * *

- Тук са и футболистите от националния отбор - рече Жени. - На лагер в резиденцията.

- От колко е закуската им? - попита Ясен.

Никой не знаеше.

Ясен се обади до рецепцията.

- Щели да закусват след сауната - рече той.

Отидохме да огледаме зала „Изток", където колегите от вчерашната смяна трябваше да са подготвили масите. Имаше всичко. Нямаше водни чаши. Върнахме се да вземем. В кухнята имаше непознат мъж.

- Това е готвачът на националния отбор - каза ни Жени. Телефонът звънна и Жоро вдигна.

- Искат четири кафета в сауната - каза той на Жени. С изкуствено удебелен глас. Така правеше. - Сомов, къде е сауната?

Обясних му и тръгна да ги носи. Готвачът на футболистите ми каза, че може да взимам платата от студения бюфет. На една количка натоварих всичко. Закарах я в зала „Изток", като по пътя си взимах разни неща от платата и бързо ги изяждах.

* * *

На морето изобщо не съжалявах, че бях напуснал Пловдивския университет, дори бях благодарен на съдбата за неочаквания подарък, който ми направи. Разбира се, не подозирах какво влияние върху бъдещето ми ще окаже това...

...По онова време Слънчев бряг беше забавно място, където никой не ме познаваше. В хотел „Нимфа" идваха преди всичко унгарски туристи, с които почти не се разбирахме, ако изключим езика на жестовете, който овладявах все по-добре.

Работата ми на администратор ми даваше оправдание за нощните разходки из хотела по време на дежурствата, а оживеният нощен живот ми позволяваше да обикалям навсякъде, без да правя впечатление. Така сънищата и реалността се смесиха в такава степен, че едва успявах да отличавам едното от другото.

Тъй като обаче обърках режима си на спане и спях ту нощем, ту денем, понякога изпадах в странни ситуации. Например заспивах рано сутрин в стаята си след цяла нощ бодърстване в хотела, а след това се събуждах на плажа, изгорял от слънцето или вече нагазил в морето, а веднъж в прегръдките на две шведки, които мажеха гърба ми с плажно масло. Но няма да забравя как една сутрин се бях озовал съвсем гол в едно от плажните кафенета, докато съм убеждавал сервитьорката да се съблече и да влезе с мен в морето.

На всичко отгоре валял дъжд и приятелят й по една случайност бил барманът.

Изразявах се, както ми паднеше.

* * *

Футболистите излязоха по анцузи от зала „Изток".

Нямаше време за губене. Напълних няколко торбички с луканка, филета и сирена и бързо я занесох в шкафчето си в сервитьорската съблекалня. Върнах се в зала „Изток". После натоварих чиниите и чашите на сервитьорската количка и я изтиках до офиса.

Там я разтоварих.

* * *

В Слънчев бряг в мен се влюби една от гостенките на хотел „Нимфа". Упорито ме канеше да посетя стаята й, в която тя спеше с петгодишната си дъщеря, а аз все отказвах, тъй като се страхувах от портиера, който беше приятел на шефа и не ме обичаше много. Обаче една вечер гостенката беше пияна. В ръката си държеше ключа си от стая 512. В другата - забравената й цигара, която ръсеше пепел по мраморните плочи на хотела.

Тя се облегна на рецепцията и ми се ухили.

- Ще можеш ли да ми помогнеш да си отключа вратата? - попита ме на лош английски.

- Добре - казах аз.

Казах на портиера къде отивам и взехме асансьора до петия етаж, където беше нейната стая.

- Трябва да бъдем тихи - продължи с лошия си английски пияната жена. - Вътре спи дъщеря ми! Отидохме до стаята й и аз я отключих.

- Влез! - каза тя. - Влез за малко! Тя сложи пръст пред устата си и ме хвана за ръката. Влязохме в нейната стая. Едно момиченце спеше с отворена уста в леглото до банята.

- Ще пиеш ли нещо? - попита тя. - Имам водка. Искаш ли?

- Малко - отвърнах аз. - На работа съм. Тя наля в две чаши и взе едната.

- Наздраве!

- Наздраве!

Отпих. Станах от мястото си.

- Трябва да се връщам долу на рецепцията - обясних й. - Благодаря за почерпката.

- Недей да отиваш! - спря ме тя и се прилепи до гърдите ми. - Недей!

- Трябва - вдигнах рамене. - На работа съм.

- А после? Ще дойдеш ли? Тя ме гледаше жадно.

- Добре - рекох. - По-късно.

- Вземи ключа! - рече тя и ми даде ключа от стаята. - Отвори си и влез тук! При мен! Нали ще дойдеш?

- Да - кимнах аз.

Тя ме целуна. След това бързо излязох и отидох на рецепцията.

По-късно пак се качих в 512 стая. Отключих си и влязох вътре. Светеше само нощната лампа. Жената и детето спяха. Тя лежеше гола в леглото. Дори не се беше завила.

Разтърсих я леко за главата.

- Аз съм - рекох й.

Тя не помръдна. Даже започна леко да хърка. Опитах още няколко пъти, но пак без успех.

Събух панталона си и легнах върху нея.

Веднъж и аз да се възползвам от нечий чужд сън!

На другия ден гостенката си заминаваше.

- Довиждане - каза ми, докато оставяше ключа на рецепцията, като ме гледаше с въпросителен поглед.

- Чао, котенце! - отвърнах й аз.

* * *

- Защо не е заредено за закуска? - попита докторът футболистите.

- Готвачът каза, че ще е в 5 - отвърнах.

- Не, в 4 е - рече той.

Върнах се в офиса с тази новина, бързо натоварих платата със сладкишите, кафе и се върнах в зала „Изток". Нямаше никой. Дойдоха другите келнери и готвачът на футболистите.

- Какво стана? - попита разтревожено. Обясних му. Той си тръгна.

- Тихо бе! - скара ми се Ясен.

- Защо? - попитах аз.

- Като много обясняваш, ще изкарат нас виновни.

По онова време в Слънчев бряг се запознах и с бъдещата си съпруга Калина - красива, мургава, къдрокоса девойка с темпераментен дух и тяло. Тя работеше като екскурзоводка на английски групи. Придружаваше ги до Истанбул и обратно.

Тъй като и аз бях зает с работа, не можехме да се виждаме често, особено когато се разминаваха дежурствата ми с нейните пътувания до Истанбул, и това много ме изнервяше, в резултат на което може би сомнамбулните ми прояви зачестиха.

Тя пътуваше до Истанбул и обратно заедно с английските туристи на борда на съветския кораб „Одеса" и една нощ аз съм се качил в каютата й на пристанището в Несебър, без никой да ме забележи, а след това съм легнал на съседното й легло.

Открила ме чак когато се събудила на другия ден и видяла да се кокоря от съседното легло.

В открито море.

* * *

Излязох от асансьора и видях Павароти. Тършуваше из шкафчетата.

- Какво търсиш? - попитах аз.

- Соленките бе, Сомов!

- Какви соленки?

- Бях си скрил тук една торба соленки. Бяха останали от коктейла. Май някой ги е откраднал!

- Сигурен ли си, че тук си ги сложил?

- Как няма да съм сигурен! Тук ги сложих! Една торба със соленки. И малко хлебчета! Бях си ги сложил тук и някой ги е откраднал! Ей, майка му стара! В тая резиденция много се краде! Как може да ми вземат торбата със соленките!

- Кой ли може да ги е взел?

- Знам кой! Не е сервитьор! Само някоя от камериерките или домакинката! Те бяха по време на коктейла тук и ме видяха как ги слагам, даже ме питаха какво слагам! Аз им казах и те си замълчаха. На мен ли пък решиха да ми откраднат соленките! Точно на мен! Аз, който единствен не крада в тая резиденция! Дори не ям меса! Не пия! Ям само хляб и зеленчуци, салати и плодове и точно на мен решиха да откраднат соленките! Сега какво ще ям? Няма какво да ям! Ако си ги бях взел в общежитието тия соленки, щяха да ми стигнат за една седмица поне! Цяла торба със соленки! На другите не им стига, дето си изнасят цели килограми меса, бутилки с уиски и какво ли не, правят далавери за много пари, ами взеха и моите соленки! Това на нищо не прилича! Ей, да му еба майката!

- Не се ядосвай - рекох аз. - Ще ти дам от моите ябълки.

- Скатал ли си нещо?

- Как иначе.

- Ей, благодаря ти, братче! Дай поне една ябълка да хапна, че коремът ми стърже! Направо се побърквам от глад!

* * *

- Какво правиш тук?! - извика Калина с обезумяло от ужас лице, полугола благодарение на един прозрачен слип, впил се в матовата й кожа.

Бяхме в каютата й на борда на „Одеса" и плавахме към Истанбул.

- Не знам - вдигнах рамене. - Какво трябва да правя?

- Защо си дошъл? Сега ще те арестуват и вкарат в затвора! Господи!

- Сигурно снощи съм се качил в Несебър - отвърнах аз. - Всъщност не си спомням. Нали бяхме заедно преди това?

- Бяхме! И се разделихме! Аз дойдох на кораба, а ти остана в хотела. А сега си тук! Събуждам се и те виждам на съседното легло! Господи!

- По-тихо! - сложих пръст на устата й. - Някой ще те чуе как викаш!

- Как няма да викам? Направо полудявам, като си помисля...

- Ш-ш-т! - пак запуших устата й, този път с цяла длан. - Станалото станало. Ще остана в каютата, докато ти се разхождаш с твоите англичани из Истанбул. Никой няма да ме усети. А щом се върнем в Несебър, ще изляза от кораба. Няма да ме хванат.

- Ох! Ще ме умориш! Миличкото ми! То си ме обича толкова много, че се е качило в парахода заради мен! - Калина започна да ме целува.

- Кога ще пристигнем в Истанбул? - попитах аз.

- След малко. Наближаваме Босфора

- Ела! - казах й аз. - Ела!

- Не сега.

- Хайде, де. Ела

- Не, мили.

- Да. Не бъди лоша.

- Аз съм лоша.

- Не си.

Сборихме се в леглото, а после тя се вкопчи в мен със зъби и нокти. Морето ни люлееше. Погледнах през прозореца на каютата.

Слънцето изгряваше над Босфора

* * *

- Какво има? - попитах Павароти. Изглеждаше смутен.

- Чух нещо. От директорката. Преди малко, като отсервирах в офиса мръсните чинии. Говореше си със Стоян Георгиев.

- Какво си чул?

- Май ще ме уволняват! Така ми се чу.

- Наистина ли?

- Да. Много съм притеснен. Аз разчитам на тази работа, за да се изхранвам!

- Сигурен ли си?

- Да! Какво ще правя сега? Живея на общежитие, но много пари ми трябват за уроците по пеене при професора! Без тия уроци никога няма да стана добър певец! Ако не взимаш уроци, направо си загубен! Цялата си заплата я давам за тия уроци! Какво ще стане, ако ме уволнят! Точно мен ли решиха да уволняват! Единственият честен сервитьор в резиденцията! Директорката само се бъзика с мен! Чу ли я днес какво каза? Бил съм много дървен! Чу ли я?

- Чух я.

- Защо се бъзика с мен? Всички се бъзикат с мен! Какво им правя, че все с мен се бъзикат? Те крадат като луди, пият, а аз винаги съвестно си изпълнявам работата! И пак недоволни! И директорката... Ох, дано не ме уволни! Направо не знам какво ще правя, ако ме уволни!

- Може да не те уволни - успокоих го.

- Не знам - мрачно поклати глава Павароти. - Направо не знам! Но много се притеснявам!

* * *

Капитанът на „Одеса" беше руснак, както и целият екипаж.

- Ще те пусна да избягаш, ако ми дадеш сто долара - каза той.

- Нямам никакви пари - вдигнах рамене. Бяхме в кабината му и през нея се виждаха минаретата на джамиите в Истанбул и параходите в пристанището.

- Нет? Как нямаш? - учуди се той. - Почему се качи на кораба?

- Заради Калина - рекох. - Не съм искал да бягам.

- Тя может бьггь имеет сто долара - замисли се капитанът.

Изобщо не ме слушаше.

- Не искам да бягам - пак поклатих глава. - Честна дума. Хвърлях си приказките на вятъра.

* * *

Капитанът на кораба продължи да ми предлага да ме пусне, срещу скромните, според неговите думи сто долара.

За мен тогава това бяха много пари, но все пак може би си е струвало да емигрирам в Турция, а след това на Запад. Беше 1985 година, разгарът на Студената война. Приемаха емигрантите от Източния блок с отворени обятия, така че от Турция можех да отида в някоя друга страна, а заедно с мен и Калина - моята бъдеща съпруга.

Тя обаче беше привързана към родителите си и считаше, че не може да им причини подобно нещо.

По онова време в България емигрант беше синоним за особено голям престъпник срещу родината.

Нещо като национален предател.

Беше голям срам да имаш емигрант в семейството, а и пропагандата много ни беше наплашила с трудния живот на Запад.

Ако знаехме какво ни чака!

* * *

Нещо забавно!

Докато работех като администратор в хотел „Нимфа" в Слънчев бряг, ме посети Стайно и аз го разведох из най-модерните по онова време заведения. В бара на хотел „Олимп" той заби някаква мадама, която не беше грозна, а със сигурност и трезвена. Българка. Рядкост за Слънчев бряг.

- Искате ли да се къпем в морето? - попита ни тя.

- Да! - извика Стайно.

- Тия чужденци какво си мислят! Че като идват в България, всичко им е позволено! Какво като имат пари! - изказа и болката си тя.

- Точно така! - пак се съгласи Стайно.

- Идват тук разни безработни, дето никой не ги бръсне за нищо, и ми се правят на отворени - продължаваше мадамата. - А ние, българите, можем да си ги сложим в задното джобче! Нали?

- Да, да - съгласихме се двамата със Стайно. Той - по-убедително от мен.

- А ние сме къде по-отворени от тях! - извика мадамата. - Само дето им нямаме парите и скапаната валута! Но знаем как да живеем!

- Точно така! - пак се съгласихме ние.

- Значи, искате да се къпем, нали? - огледа ни тя. Беше едра, с голям бюст и стегнато тяло. Не дебела обаче.

- Искаме! - рече Стайно - Но нямаме бански.

- Няма значение! - извика тя. - Ще се къпем голи! Ей тъй! Скапани западняци! Да не мислят, че ми пука от нещо!? Какво като съм българка? Нали тъй, момчета?

Със Стайно за пореден път се съгласихме.

- Хайде да тръгваме! - предложи нетърпеливо Стайно.

- Да си изпия водката!

- Не е ли малко студено? - попитах аз.

- Аз съм загряла! - поклати глава мадамата.

- Никога не съм се къпал нощем - рече Стайно. - Но не ми пука. Важна е идеята! Хайде!

- Да си изпия водката - повтори мадамата. - Искам да съм къркана! Не че ми пука, ама е по-гот!

- Не ти ли пука от нас? - попита Стайно.

- За какво?

- Че ще те видим гола?

- Гледайте! - тя се ухили и си вдигна блузата. Показаха се циците й. - Харесва ли ви?

- Да - рече Стайно. - Страхотни са! Покажи ги пак!

- След малко на лунна светлина! Да си изпия водката само!

- Хайде, изпивай я тая водка! - рече нетърпеливо Стайно.

- Спокойно, момчета! Няма да ви избягам! Отидохме на плажа пред „Олимп". Беше пуст, имаше луна. Морето беше развълнувано от вятъра.

- Хайде! - викна тя. - Да влизаме! И се съблече гола

- Аз няма да се къпя - рекох. - Студено ми е.

- От какво ти пука? Съблечи се! Няма да се разболееш! Полудей и ти за малко! - викна гола тя. Стайно в това време се събличаше.

- Да влизаме! - викна тя на него. И се втурна към вълните, а той след нея.

- Водата е топла! - викна тя. - Много е топла! Двамата заплуваха, а после Стайно започна да я натиска в морето.

- Недей! - дърпаше се тя, а после излязоха от водата. Той прегърна мадамата и я събори на пясъка, като се опитваше да разтвори краката й, а мадамата се дърпаше. Накрая тя се развика ядосано:

- Казах „Не"! Чуваш ли? Казах „Не"!

Стайно я пусна и тя стана. Грабна си дрехите и хукна гола по пясъка.