Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕ БУДЕТЕ СОМНАМБУЛА (4)

Стефан Кисьов

web | Не будете сомнамбула

4.

Радко и Ясен спяха като заклани. Побутнах ги, ама те едва отвориха очи.

- Айде бе, пичове! Ставайте! - изревах.

Никакъв резултат. Промърмориха нещо, ама не бях сигурен дали не е на сън. Усетих вонята на ракия.

Включих телевизора, усилих звука и пак ги разтърсих.

- Хайде бе, мърди! Ставайте! - изцепих се още по-силно аз.

Радко отвори очи.

- Ъ? - изсумтя той и пак измърмори нещо. Влязох в банята, напълних една чаша с вода и ги напръсках по физиономиите.

- У-а-о! - закрещяха те и скочиха от леглата.

* * *

Иначе квартирата ми в Пловдив беше отвратителна. Тясно и влажно мазе, което през зимата отоплявах с една електрическа печка с открити реотани. От ония, дето могат да се препичат филийки на тях. Нужникът беше в съседното мазе от катакомбите на къщата и с клекало, от дупката на което се носеше зловеща воня.

Нямах топла вода и телефон.

Само един гардероб, легло, маса и мивка с малко огледало.

И един стол.

Струваше ми се отвратително след уютната квартира с парно, баня и телефон в София.

Но тук разполагах с едно предимство - бях сам и на никого не му пукаше какво правя нощем.

* * *

Отнякъде дойде мъж с радиостанция в ръка.

- Къде ще бъде закуската на президентите? - препречи ми пътя той.

Изглеждаше припрян.

- Как къде? Ей тук! - посочих му сепарето до зала „Изток", в което закусваха униформените.

Той ги погледна, после се обърна към мен.

- Ама това са летците, бе! - махна с ръка той. - Пък нали американският президент трябва да закуси с българския!

Такава била работата, значи. Върнах се в офиса с тая новина

- Така ли? - подскочи Стоян Георгиев. - Бързо заредете сепарето до зала „Запад"!

- Как?

- Защо питаш бе, Сомов? Ти какъв сервитьор си? Не знаеш ли?

- Забравил съм.

- А аз те взех на работа!

- Ако ми обясниш...

- Махни ми се от главата! - изкрещя той.

* * *

В квартирата до Сточна гара в Пловдив изкарах повече от пет месеца, до пролетта на следващата 1985 година. Наложи се да напусна, след като една нощ съм отишъл на горния етаж и съм набил хазаина.

За първи път в сънено състояние проявявах подобна агресивност.

Но и той си я беше заслужил. През последните месеци се беше държал отвратително с жена си, както и с двете си хлапета. Крещеше на всички, пердашеше ги, а аз слушах и се възмущавах.

Но какво да направя?

Как можех да ги защитя?

Веднага щяха да ме изгонят от мазето.

* * *

Изведнъж откъм фоайето се понесе голяма глъчка. Подадох си носа от сервитьорския офис навън и що да видя. Българският и американският президент влязоха по анцузи във фоайето на Дом 2. Следваха ги глутница пощурели репортери и фотографи, които се извиваха на осморки край тях. Всички минаха точно край мен и се качиха на горния етаж. Доприпка Стоян Георгиев и каза на Жоро:

- Бягай да подготвиш масата в сепаре „Запад". А ти, Сомов - той ме погледна гневно, - оставаш тук! Само да се провалиш! Веднага ще те уволня! Нищо, че сме приятели!

Само така говореше.

* * *

За разлика от дядо баща ми - също Ганьо Тенев Сомов - бил ученолюбив. Завършил с отличие всички класове в училището в Енина и гимназията в Казанлък, а след това записал да учи математика в Софийския университет. Но и той бил наследил горещата кръв на дедите си. Докато бил студент в София, веднъж през зимата на 1946 година закарали всички студенти под строй до Народното събрание да посрещат вече станалия на Югославия президент Йосип Брос Тито, бившия партньор по карти на дядо.

Пред ликуващата манифестация го посрещнал лично Георги Димитров, който в пристъп на братска обич прегърнал Тито и даже го целунал в устата.

Баща ми се изхилил и рекъл:

- Две курви се прегръщат!

Всички около него започнали да се смеят, но след това го изключили от университета и го изгонили от София.

Някой го издал, където трябва.

Все пак е минал тънко. Можело е да го пратят в концлагера в Белене, където по същото време вече хранели прасетата с волнодумци като него.

* * *

Логично.

Това, което не можех да си позволя да направя в будно състояние, направих в сънено. Нали затова бях сомнамбул?

Късно през нощта над главата ми в квартирата до Сточна гара в Пловдив се разнесоха викове, трополене и плачът на хазайката. Скочих от леглото, обух си панталоните и се качих на горния етаж, където живееха хазаите. Външната врата беше откачена, влязох, без да вдигам шум, и ги намерих в спалнята. Беше я съборил върху леглото и я шибаше с колана си по дебелия й гръб, а тя стенеше. Имаше кръв. Лицето му се беше изкривило, но нямаше време да ме види. Приближих го отзад и го ударих в ухото с юмрук, а той закрещя и се опита да ме събори с две ръце. Ритнах го в корема, а когато падна - още веднъж в челюстта. Той захърка и спря да се съпротивлява. Хазайката ме гледаше с широко отворени очи и продължаваше да реве, като се опитваше да се прикрие с един чаршаф. Нямах повече работа тук.

- Лека нощ - казах аз. И се прибрах в квартирата си отдолу.

Легнах и загасих лампата.

* * *

- Не стигат две хлебчета! - обяви Ясен.

- Не може да бъде - каза домакинката. - Бяха точно.

- Били, ама ги няма. Не стигат точно две.

- За коя маса? - попита директорката. Като че имаше значение.

- За двете резервни места на последната маса до офиса.

- От кухнята взехме точно хлебчета - рече домакинката. - Сто и осемнайсет. Петдесет и девет бели и толкова ръжени. Сигурна съм.

- Къде тогава са изчезнали хлебчетата? - свъси вежди директорката.

Започна да ни оглежда. Всички сервитьори бяхме в офиса и мълчахме с наведени глави.

- Попитах ви нещо! - изръмжа тя.

Пак мълчание.

Директорката се обърна към домакинката.

- Я иди в кухнята да попиташ готвача дали е дал петдесет и девет хлебчета.

- Толкова е дал - рече домакинката, щом се върна.

Директорката пак ни заоглежда.

- Никой не е пипал хлебчетата - рече Гошо. - Просто ги сервирахме.

- Я идете да видите по масите! Да няма на някоя маса повече хлебчета!

- Вече проверихме - рече Ясен. - Всички са точно.

- Какво тогава може да е станало с тия хлебчета?

- Някой може да ги е изял - рече домакинката.

- Как така ще ги изяде? - погледна я директорката.

- Няма ли повече хлебчета в кухнята? - попита Стоян Георгиев.

- Няма - рече домакинката. - Опекли са точно сто и осемнайсет хлебчета.

- Кой изяде хлебчетата? - попита директорката.

Мълчание.

- Повтарям! Кой изяде хлебчетата?! Нека сам да си признае! Иначе рано или късно ще разбера! Така че по-добре да си признае! Кой беше?

Никой не обелваше дума.

- Може би тия хлебчета няма да ни трябват - рече Гошо. - Нали са за резервните места?

- Няма значение! Ние сме длъжни да имаме хлебчета за всички места. И за резервните! Който ги е изял, да си признае!

Това не се случи.

- Ей, калпав народ! - махна с ръка директорката. - Прави ли се така? Преди ядене никога не се пипа масата! Като свърши - яжте колкото можете! Но никога преди това! Как не го разбрахте ей това просто нещо!

* * *

Събуди ме тревожно чукане. Дум, дум, дум. Беше хазайката, която завря обляното си в сълзи лице в моето.

- Какво има? - пуснах я да влезе. И пак си легнах.

- Напусни квартирата! - зациври тя. - Защо се месиш в личния ни живот?!

- Спи ми се - прозях се.

- Веднага си вземай нещата и се махай!

- Защо? - нищо не разбирах.

- Как защо?! Не искам да си разбивам семейството! Той ми е мъж! Понякога се караме, обаче е добър. Обичам го! Чуваш ли? Върви си! Още сега!

Тя започна да събира багажа ми в средата на мазето. Не ме гледаше.

- По-бързо! Ставай! Чуваш ли? Махни се! Чуваш ли? - бъбреше тя.

Протегнах се и се изправих в леглото.

- Ама какво става тука?! - извиках.

- Хайде! - цивреше тя. - По-бързо! Ако останеш, той ще си отиде! Не искам да си отива! Аз съм му жена! Чуваш ли! По-бързо! - продължаваше да събира багажа ми в центъра на стаята тя.

- Добре, де! Щом аз съм причината, изчезвам - кимнах и пак се прозях.

Много ми се спеше.

Но станах.

Отидох при сестра ми, която живееше на улица „Васил Коларов" в Пловдив, защото също като мен учеше там.

Нейната хазайка нямаше подобни проблеми.

Мъжът й отдавна бил умрял.

* * *

- Дай ми един натурален сок - рекох на Жени.

- Твоята сметка свърши, Сомов - рече тя.

- Как така ще е свършила? - възмутих се. - Я виж!

- Какво да гледам! Нали видях? Свърши!

Всички имахме сметки при Жени. Сумите от надписаните от нас, сервитьорите, напитки, които тя съхраняваше. Жени извади един тефтер и го разлисти.

- Ето. Нищо нямаш! Нали оня ден с тебе се оправихме?

- Вярно - рекох. - Нищо. Дай сега един натурален сок, пък после ще се оправим.

- Кога после?

- Довечера.

- Не, Сомов. Не мога да ти дам нищо. Трябва да отворя нова кутия натурален сок заради теб.

- Хайде, де! Пие ми се!

- Казах не.

- Добре. Ей сега ще отида до съблекалнята и ще ти донеса една бутилка уиски.

- Иди и я донеси.

- Не ми ли вярваш?

- Вярвам ти. Донеси я и ще ти дам сок. И каквото друго искаш.

- Първо ми сипи сока и след това ще ти донеса бутилката. Хайде, стига, бе Жени! Гледай я! Сипи един сок, че устата ми пресъхна!

- Добре! - махна с ръка Жени. - Ще ти сипя! Ама да не си само ти! Всички идвате тук при мен! Сипи ми това. Сипи ми онова! А аз трбява да ви припомням после да се отчитате! Защото аз съм отговорна! На мен като ми направят ревизия, после кой ще отговаря, а? Сипвам ти натурален сок, обаче веднага ми носиш уискито! И това ще ти е за последен път! Първо вие ще ми носите бутилките, а после аз ще ви сипвам това-онова! Ясно ли ви е?

- Ясно - рекох.

* * *

- Вера ще дойде с нас! - каза Стайно. - Съгласен ли си?

- За какво ни е? - намръщих се аз.

- Тя е наш човек. Нали, Верче? - прегърна я Стайно.

- Да.

- Къде ще идем? - погледнах го.

- В „Албатрос" - рече Вера. - Ние със Стайно вече решихме.

- Много пари ще похарчим там.

- Парите нямат значение - махна с ръка Стайно. - Не се притеснявай! Аз плащам!

- Знам... Но си ми приятел.

- Хайде да тръгваме! - нацупи се Вера.

- Ти ще се чукаш ли със Стайно? - обърнах се към Вера

- Какво те интересува?

- Не искам да го използваш... в мое присъствие. А после да го зарежеш!

- Просто ще се забавляваме, момчета!

- Да, но той ще плаща. Искам да изясним нещата отсега!

- Всичко е ясно! Стайно ме покани с вас като приятел!

- Но му пускаш език и го пипаш по задника!

- В това няма нищо лошо!

- Няма, но ако после се чукаш с него! Познавам те! Знам ти зъбките как използваш мъжете да те черпят, пускаш им малко гювеч, а после ги зарязваш!

- Яд те е, че ти не можа да ме изчукаш! Тогава ти се искаше да...

- Затова не искам същото да се случи със Стайно - прекъснах я аз. - Ако е съгласен да те мъкне по заведения, да те целува и пипа, а след това да му кажеш „Чао", както на мен, тогава нямам нищо против. Но бих искал да съм сигурен, че знае! Защото ми е приятел и не искам да му разваляш вечерта!

- Голям си злобар!

- Не се карайте! - махна с ръка Стайно. - Няма проблеми! Аз плащам!

- Отговори! - погледнах Вера. - Сигурен съм, че Стайно те е поканил не защото те харесва като приятел, а като жена! И иска да те чука! Просто кажи какво смяташ да правиш! А той да реши дали иска да те покани!

- Ужасен си! Тия неща не се знаят никога предварително...

Изсмях се.

- Ти ги знаеш! Не се прави на девица!

- Точно така - кимна Стайно. - Кажи, Верче!

Той я прегърна нежно.

- Не смятам да се чукам с теб - рече му тя. - Смятах да дойда като приятел!

- Тъй ли? - озъби се Стайно. - Като приятел ли?!

- Да! Какво лошо има?

- Изчезвай! - изкрещя той. - Да не съм луд да ти плащам сметката и после да духнеш! Айде! Изчезвай! Мръсна курво!

- Ама, чакай! - нацупи се Вера. - Откъде накъде...

- Няма чакай! Целуваш ме, даваш ми да ти пипам циците, а после - била ми приятелка! Това приятелство ли е? Злоупотребяваш с тялото си! Искаш да ми харчиш парите! Защото те харесвам! Курва мръсна! Айде, да те няма! Изчезвай!

Вера стоеше с наведена глава.

- Ти си виновен - рече ми тя. - Защо поведе този разговор?

- Исках да изясним нещата в началото - казах аз.

* * *

Готвачът кълцаше месо със сатър.

Шат!

Ние, сервитьорите, пиехме кафе в офиса до кухнята.

Шат! Шат!

- Заминавате за Дом 6! - каза Стоян Георгиев. - Имаме посрещане на албанския министър на външните работи и официална вечеря. Но преди това - още една закуска за двама души! Разбрахте ли?

- Откъде са, бе? - попита Радко.

- Гости на Европейския форум!... А! На вечерята с албанския министър може да присъства и министър-председателят!

- Добре, шефе - рекоха Радко и Ясен.

Аз си мълчах.

Шат! Шат! Шат!

* * *

По онова време сестра ми завършваше висше образование.

Моята поява в квартирата й никак не я очарова. Тя водеше бурен нощен живот и присъствието ми в нейния апартамент очевидно я притесняваше, както и честите й посетители, повечето от които бяха мъже.

Тъй като се притеснявах и аз, да не би да постъпя с някой от тях така, както с бившия ми хазяин, скоро напуснах и отидох в друго мазе в една къща край река Марица, до панаирното градче на Пловдив, където обаче също не се задържах дълго, защото прекъснах следването си и заминах да работя в Слънчев бряг като администратор в хотел „Нимфа".

* * *

В мазето на Дом 2 ни чакаше белият микробус на бай Ставри. Качихме се и бай Ставри подкара из подземните коридори.

Слязохме пред Дом 8 и се мушнахме през отворената врата в офиса. Вътре имаше някаква поувяхнала женица с руса коса, която ни гледаше равнодушно.

- Здравейте! - поздрави я Радко.

- Здрасти - отвърна му жената.

- Какви са тия, дето ще ги храним? - попитах я аз.

- Американски сенатори - погледна ме тя.

* * *

За малко да не се родя!

След края на Втората световна война баща ми бил влюбен в една красива еврейка от Казанлък, но когато започнало преселението на евреите в новосъздадената държава Израел, тя заминала със семейството си за Тел Авив. Баща ми искал да я последва и сигурно щял да го направи, но милицията не го пуснала.

Под управлението на комунистите България се превръщала в концлагер, където не можело нито да се влезе, нито излезе току-така.

Благодарение на това съм се родил. Значи трябва да съм благодарен на ченгетата, които събрали майка и татко.

Ако еврейката не била заминала, баща ми със сигурност е щял да се ожени за нея. Но трябвало да се разделят.

Възлюбената му заживяла в Израел и скоро в нея се влюбил бъдещият военен министър на Израел - Моше Даян, който успял да я убеди да се ожени за него, но казанлъченката продължавала да мисли за татко. А Моше Даян ужасно ревнувал.

Но тъй като баща ми бил далеч, нямало на кого да си го изкара, освен на горките араби.

Изразил се с една хубава, малка войничка.

* * *

Забравих да ви кажа!

Докато бях в гарнизонния арест при бай Андрей, срещнах най-добрия си приятел - Стайно. И той беше арестуван, макар и заради съвсем различни причини от моите.

Засякохме се през последния ден на моето затворничество, така че нямахме много време да се видим, но все пак той успя да ми разкаже своята история.

Стайно решил да покръшка от казармата, където възможностите му да се изразява били доста ограничени, и решил, че най-добрият начин да го направи бил като се престори, че е паднал на главата си и е загубил съзнание. Тоест има комоцио.

Дълго обмислял плана си. По онова време бил дежурен по кухня и отговарял за почистването на столовата и извозването на помията до свинарника на полка.

Стайно служеше в танковия полк в Чирпан - поделението с най-лоша слава във войнишките среди.

С още по-лоша слава беше известен командирът на танковия полк в Чирпан майор Иванов, със зловещия прякор Черния.

* * *

Аз, Радко и Ясен запалихме цигари.

- Дано да свършат бързо - рече Ясен. - да имаме време да подготвим вечерята на албанския външен министър.

- Тоя Европейски форум ще ни отели вола! - рекох аз.

- Ъхъ - рече Радко. - Пет дена тук луди ще станем! - Влезе бай Цецо.

- Момчета, сенаторите ще имат обяд - рече. - Дал съм менюто в кухнята. Да знайте!

- Тъй ли? - учуди се Радко. - Нищо не ни казаха бе, бай Цецо!

- Щото не е сигурно. Ама трябва да имате готовност!

И той запали цигара.

* * *

Какъв бил планът на Стайно?

Направо гениален.

Заедно с другите войници той извозвал кофите с помия до свинарниците на танковия полк в Чирпан с каруца, теглена от кон. Стайно решил да се престори, че се подхлъзва в момента, в който се качва в каруцата, за да вземе някоя от кофите и пада на главата си върху някоя кофа.

Тъй като каруцата била покрита с ламарина и от друсането по пътя част от помията се разливала отгоре й, това било напълно възможно, а и изглеждало правдиво.

Стайно щял да се подхлъзне наужким и да полети към кофите с помия, да падне отгоре им и да се престори на припаднал. А след няколко минути да отвори очи и да каже, че нищо не помнел, че му е лошо, а после да отиде при лекаря, който да му постави диагноза „комоцио" и да го пусне в отпуска.

Хитро измислено, нали?

* * *

Като оправихме сенаторите отидохме в Дом 6 и заредихме хладилниците по стаите. В президентския апартамент сложихме и два шоколада. Министърът щял да бъде с малко дете. После подготвихме залата за хранене и накрая се прибрахме в офиса. Радко извади ракия, готвачът сипа салата и дойде камериерката на дома. Ани.

- О, сладурано! Ще пиеш ли нещо? - попита я Радко.

* * *

И Стайно направил всичко по план. Ето неговия разказ:

„Вдигнах двете кофи с помия и излязох от миячното. Занесох ги до каруцата и ги сложих върху мръсната ламарина.

- Има ли още? - попита Пейков. Другият войник, който ми помагаше да извозваме помията до свинарника.

- Още две кофи - рекох аз.

- По-бързо! - скара ми се той. - Капитан Гочев ще ни пусне някоя кушия, ако закъснеем за развода!

- Ей сега идвам! - кимнах и се върнах за другите две кофи. Те не бяха толкова пълни.

Качих ги до първите и аз също се качих в каруцата.

- Дий! - дръпна поводите Пейков. Конят тръгна бавно по алеята. Стигнахме свинарника.

- Пру! - извика Пейков и спря каруцата до входа на свинарника.

- Айде, шемети! - викна войникът, който се грижеше за прасетата.

- Идваме! - рече Пейков и се обърна към мен. - Айде, бе! Кво чакаш?

- Ей сега!

Вдигнах едната кофа и я разлях върху краката си, а след това се подхлъзнах по мократа ламарина и паднах между другите кофи. Останах да лежа там, без да мърдам.

- Ей, бомбе! - развика се Пейков. - Ставай, бе! Сега ще има да чистиш, айде!

Лежах и не помръдвах върху помията.

- Чуваш ли, бе путко! Ставай ти казвам! - изкрещя пак Пейков.

- Кво му стана на тоя новобранец? - попита свинарят.

- Падна! Не видя ли?

- Да не му стана лошо?

- Де да знам!

- Я да видим!

Двамата дойдоха до каруцата. Някой ме разтърси за раменете.

- Айде, бе! Мърдай! - изрева той. Беше Пейков.

Продължих да си лежа със затворени очи.

- Не го друсай така, че може да се е ударил! - рече свинарят до него.

- Нищо му няма! Айде, бе! Ставай! - пак ме раздруса Пейков.

Аз пак не мърдах. Рано беше.

- Ей, какво да правим? - рече свинарят. - Май е загубил съзнание!

- Де да знам!

- Да идем да извикаме доктора! - предложи свинарят. - Да не е умрял тоя, бе? А?

- Диша. Виж, че диша!

- Иди да викнеш доктора! - настоя свинарят. - Бягай!

- Аз ли? Що ти не идеш?

- Мириша на прасета. Ти иди!

- Ей, мама му стара!

Чух как гласът му се отдалечи.

Свинарят сложи ръка на челото ми и го погали.

- Ей, горкият - рече той. - Как можа да се издъниш в тия кофи!

Отворих очи. Но все още не мърдах. Видях свинаря, който се взираше в мен уплашено.

- Ей! Съживи се! - извика той. - Как си, мой човек?

- А? - тихо казах. - Какво стана?

- Как какво? Не знаеш ли?

- Нищо не помня - тихо казах аз. - Защо съм тук?

И се направих на учуден.

Дадоха ми десет дни отпуска."

* * *

Върху кофата с помия Стайно се вживял в ролята си. Но на гарата в Стара Загора го арестували, защото панталонът му бил измачкан, и му лепнали десет дни арест.

Така, вместо на море, Стайно се беше озовал край бирената фабрика „Загорка", при бай Андрей.

Но поне се видяхме.

Стайно знаеше за сомнамбулизма ми.

Как иначе.

Бяхме израснали заедно.

* * *

- Ще гледаме нещо да променим в тая резиденция - рече по едно време Стоян Георгиев.

- Крайно време е - рече Ясен. - Умряхме от глад.

- Не се притеснявайте! Задвижил съм нещата, момчета. Малко е трудно, ама нали знаете как е в началото? Веднъж да се отпушат нещата и край!

- Така е, шефе - кимна Радко. - Веднъж да потече!

- Ще потече. Вече съм говорил с директорката. Обеща да уреди нещата. И в най-скоро време ще имаме свободна консумация.

- Ха, де! - потри ръце Сашо.

- Този път ще стане! Аз ви го казвам! Аз каквото съм казал, е станало! Така да знайте! Където съм работил винаги е било о`кей и е нямало издънки! И от вас разчитам да не ме издъните!

- Какво говориш бе, шефе! - намръщи се Радко.

- Нямам предвид вас, старите! Вие сте печени! Но между вас има някои млади пичове, дето май не им се работи!

- Така е - кимна Ясен.

- Ще се променят работите - поклати глава Стоян Георгиев. - Ако трябва, някои хора ще си отидат от тая резиденция. Или сами ще си отидат, или с шут отзад! Нали така?

- Така - кимна Сашо. - Който не е за тук, да си търси работа.

- Резиденцията не е училище за сервитьори! - извика Стоян Георгиев. - Тук нямаме време за губене с разни пикльовци!

- Тъй си е - кимна Ясен.

- Да, шефе - рече Радко.

Сашо само кимна.

Павароти гледаше уплашено.

Стоян Георгиев се обърна към него.

- Ти искаш ли да работиш в резиденцията? - попита той.

- Аз ли? - надигна се Павароти. - Разбира се, че искам!

- Ще се справиш ли с работата?

- Аз ли? Разбира се! Ще се справя!

- Нещо ми се набиваш в очите - поклати глава шефът. - Струва ми се, че не си даваш много зор!

- Аз ли? Не е вярно! - извика Павароти. - Аз работя! Работя, шефе! Наистина! Как да не работя?!

- Хм - рече Стоян Георгиев. - Внимавай, момченце. Да не си първият, дето ще изхвърчи оттук!

- Ама защо бе, шефе! - и в очите на Павароти имаше сълзи. - Аз работя много бе, шефе! Честна дума! Работя!

- Голям си новобранец - махна с ръка Стоян Георгиев. - Никакъв сервитьор не си!

- Ще се науча! Ще видите! Всичко ще науча! Честна дума! - развика се Павароти. - Защо мълчите? - обърна се той към другите сервитьори. - Кажете, че работя! От пет дена не съм си ходил от тая резиденция вкъщи! От пет дена съм на работа! Не съм се спрял! Честна дума! Моля ти се, шефе! Не ме уволнявай! Наистина работя!

- Преди няколко дни беше закъснял за работа! - рече Стоян Георгиев.

- Вярно е! Защото бях на урок! Нали знаеш, шефе! Ходя на уроци по пеене. Нямам избор. Трябва да ходя при професора, иначе никога няма да стана певец! Но не съм закъснявал от мързел! Само заради урока! И не беше повече от петнайсет минути! За първи път ми се случва, шефе! Моля ти се, не ме уволнявай!

- Не знам - рече Стоян Георгиев. - Ще си помисля.

Всички гледаха Павароти.

Плачеше.

* * *

Стайно не беше успял да отиде на море, но за разлика от него аз отидох. Направих това по време на отпуската си и даже успях да хвана трипер от една германка в Приморско. Разбрах го чак когато се върнах в казармата в Стара Загора, откъдето ме изпратиха във военната болница в Пловдив. Накараха ме да си събуя гащите и лекарката ме прегледа. Предписаха ми два пъти на ден канамицин и започнаха да ми дупчат задника сутрин и вечер.

Иначе престоят ми в болницата беше много приятен. Тя се намираше до Стария град край един римски амфитеатър. Шматкахме се по нощници. Сутрин правехме гимнастика в коридорите, а и, кой знае защо, освен медицинските сестри имаше много момичета.

До една знаеха от какво се лекувам обаче.

* * *

Сашо се разгорещяваше.

- Ние тук, Сомов, сме като един екип, който жонглира, в синхрон. Като артисти! Ще видиш как протича една официална вечеря. Трябва да се научиш, ако искаш да останеш на работа тук! - обясняваше ми той.

- Най-важното е да знаеш какво иска клиентът - обади се Радко. - Всеки човек е различен. А ние трябва да му направим кефа! Един баровец например си има мурафет - не обича да му доливат чашата, а да му сипват в нова чаша. Аз съм го обслужвал и знам.

- И какъв клиент е? - попитах.

- Какъв ли?

- Ъхъ.

- Ей такъв. На рождения му ден имаше една певица. Оня я накара да го поздрави с някаква песен. След това бръкна във вътрешния джоб на сакото и й даде хиляда долара. С очите си го видях. Та такъв клиент е - каза ми Радко.

- Баламосваш ни! - рекох аз.

- Тц. Тъй беше! - отрече Радко.

- Сериозно ли?- изгледах го аз.

- Съвсем!

- Ей, че паралия! На такъв да сервирам! - рече Сашо.

- Тук няма такива, Сомов! Само министри. Стотинка не дават - каза Радко.

- Как ще ти дадат! Нали са свикнали само да лапат! - възкликнах.

- А пък един друг баровец - продължи Радко, - като се напие, се съблича гол и танцува по масите и като дойде ред да плаща, се разписва на сметката. И после отиваш в неговата фирма и ти плащат. Само да имаш подписа на шефа.

- Дрън-дрън! - ухилих се аз.

В офиса влезе някакъв костюмиран младок.

- Айде, момчета! Пристига министърът!

Наскачахме, клатушкайки се, взехме табли и отидохме във фоайето. Пред входа на Дом 6 спряха няколко мерцедеса. Слязоха петнайсет-двайсет души, които влязоха вътре. Заговориха на руски. Стояха прави и никой не си взимаше чаши. Накрая един от българите ни каза:

- Момчета, предлагайте на гостите!

Ние им предложихме, а те си взеха

* * *

Нали ви казах?

Докато бях на море направих сефтето. С една кльощава немкиня от Дрезден, тогавашната ГДР, на име Катя. Много ми олекна и разбрах, че всъщност сексът е една метафора, начин да се изразяваш. Така че, когато за първи път успях с жена знаете ли какво всъщност казах на нея, а и на всички останали?

- Аз съм мъж!

Абракадабра!

<<< || >>>

 

 

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.10.2001
Стефан Кисьов. Не будете сомнамбула. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Стефан Кисьов. Не будете сомнамбула. София, 2000.