НЕ БУДЕТЕ СОМНАМБУЛА (3)

Стефан Кисьов

web | Не будете сомнамбула

Историята на убиеца сержант Менчиков научих едва последния ден. С дребосъка копаехме един до друг, а паяжините на слънцето ни галеха.

- Дай да си починем - рекох му аз. - Шефа го няма!

- Имаш ли цигари? - попита той.

Дадох му една и запалихме.

- За колко дни си тук? - попитах го.

- Не знам - вдигна рамене дребосъкът.

- Как така? - огледах го с любопитство.

Беше мълчаливо момче, с което никой не разговаряше. И аз за първи път разговарях. А и за първи път работехме заедно.

- Ей така - вдигна той рамене. Някак безразлично.

- Защо те вкараха в ареста? - продължих да питам. И да пуша, като се оглеждах за шефа на „Винпром"-а, който ни командваше този ден. Копаехме на вилата му в курортното селище Старозагорските минерални бани.

- Убих един войник - отвърна равнодушно дребосъкът.

Избягваше да ме гледа в очите. Дърпаше дим от цигарата и продължаваше да бъде безразличен. Сякаш нищо не го интересуваше.

Нямаше желание да се изразява. За него всичко беше свършило, веднъж и завинаги.

Бил Клинтън излезе от Слънчевата зала.

- Айде сега и ние да хапнем! - каза Радко.

Седна и си напълни една чаша с евксиноградска ракия.

- Павароти, я изрецитирай едно стихотворение! - изхили се Гошо.

- Чакай да се наям! - отвърна с пълна уста Павароти.

- Той да не е артист! Той е певец! - рече Ясен.

- Да изпее нещо тогава!

- Чакайте да се наям, де! - измуча Павароти.

- Като се наядеш, няма да ти се пее.

- Ще ми се пее. На мен винаги ми се пее.

- Айде, пей бе! - изкрещя Гошо. - После ще ядеш!

- Ей, майка му стара! - махна с ръка Павароти, преглътна си залъка и стана.

- Няма да псуваш, да ти еба майката! - извика Жоро.

- Аз не псувам... Какво да изпея!

- Кво! Давай там! - извика Радко. - Нещо за душата. „Градил Илия килия"!

- Не съм голям специалист по чалгата.

- Ще станеш! Давай бе, момченце! Няма до утре да те чакам!

- Ама какво да ви изпея, като знам само арии! Трябва да ви изпея някоя ария!

- Гледай го! Ария щял да пее! Като ти фрасна един по тиквата, и ще ми станеш само на Павароти, путка ти майна!

- Айде, да пее там каквото знае!

- Не го слушай, Павароти! Пей и не плямпай!

- Добре. Ето. Преглъщам си залъка. Чакай и да пийна малко минерална вода. Така. Готов съм. Да почвам ли?

- Айде, бе!

- Давай, путка майно!

- Няма да те чакаме до утре, бе!

Павароти изпъчи гърди, пое си дълбоко въздух и запя. Някаква ария. Гласът му се носеше из Слънчевата зала, кънтеше, огласяше тишината и нощта.

Никой не му обръщаше внимание. Продължавахме да ядем, да пием и да си говорим. А Павароти - да пее.

Младостта ме изпълваше с надежди. След казармата, през есента на 1981 година, реших да се махна от Стара Загора, където всички знаеха за сомнамбулизма ми и продължаваха да ме наричат Кукумявката. Струваше ми се, че единственото място, където мога да отида, е София. А за моя изненада родителите ми не се противопоставиха. По онова време те бяха в развод и не им беше до мен. Особено баща ми, който работеше над новата си трилогия.

А и явно са считали, че след двете години самостоятелен живот в казармата съм се научил да се грижа за себе си дори и в сънено състояние.

- Разбрахте ли какво е станало? - извика Гошо.

Седяхме около масата в офиса, пиехме кафе и зяпахме телевизора.

- Какво? - попита Ясен.

- Тоя педал Павароти го хванали на КПП-то снощи!

- Стига, бе!

- Сериозно ли?

- А, не! Майтап си правя! Хванали го да изнася картофена салата!

- Наистина ли?

Изхилихме се. И Гошо се захили.

- Да, бе! Тоя педал си натъпкал една найлонова торба с картофена салата, от тая, дето останала от снощния коктейл и си я взел!

- Той нали е вегетарианец!

- Да го еба в тъпака! Хванали го с картофената салата на КПП-то.

- Да.

- И кво?

- Кво? На всичкото отгоре тоя нещастник рекъл на ченгетата, че Стоян Георгиев му бил разрешил да си вземе салата. Представяте ли си?

- Ама наистина ли бе? - ухили се Радко.

- Ебати глупака! - рече Ясен. - Тоя как може да бъде толкова застрелян, бе!

- Голям шемет, братче! Че ченгетата ходили да питат Стоян Георгиев дали му бил разрешил да взима картофена салата! Заради този льохман пак се изложихме!

- И пак ще ни проверяват! Тъкмо ни бяха оставили на мира от известно време и пак! Заради тоя глупак!

- Поне да вземе нещо като хората! А той - картофена салата! - хилеше се Гошо. - Рекъл: „Аз съм вегетарианец и  мога да ям само зеленчуци. Не ям месо, нито мляко." Ченгетата направо си паднали от смях с тоя глупендер!

- Ще го уволнят ли? - попитах аз.

- Не знам - погледна ме Гошо. - Май не! Да еба и шемета! Цяла торба с картофена салата! Представяте ли си? Тоя акъл няма, братче! В тая резиденция са се събрали само ненормални!

Една муха кацна на прозореца.

- Ти си вече голям - каза татко. - Разбираш всичко.

- Така е - кимнах аз.

- Знаеш, че отношенията ни с майка ти не са добри. Имаме несходства в характерите.

- Но защо трябва да се развеждате? Не може ли да си живеете отделно, а да не се развеждате?

- Не - поклати глава татко. - Трябва да се разведем. Не мога да живея в такова положение. Един ден ще ме разбереш.

- Сигурно.

- Когато се ожениш, ще разбереш.

- Засега не искам да се женя.

- Рано ти е още. Но един ден ще се ожениш и ще разбереш. Знам, че ти е тежко.

- Мисля да отида в София - промених темата на разговора. - Искам да живея там.

- Решил ли си вече?

- Утре тръгвам - отвърнах.

Мухата литна.

През 1934 година Владо Черноземски се върнал във Франция. Бил много наранен и никога не успял да преживее двойното разочарование от приятел и любима. Отдал се на анархизма, като в него вероятно е търсил утеха и заместител на любовта. Възможно е и това да го е подтикнало към самоубийствения му акт няколко месеца по-късно в Марсилия, когато завикал:

- Да живее Александър Първи!

И се втурнал към кортежа от коли, в които се возел сръбският крал заедно с френския министър на външните работи Барту и други официални лица.

Владо Черноземски носел голям букет цветя, в които бил скрил пистолет - може би същия, с който гръмнал в дядовата къща

Този път не се поколебал. Застрелял сръбския крал, както и останалите в колата, а самият той бил насечен на парчета от сабите на френските полицаи.

Може би това е нямало да се случи, ако не е била баба ми, а и дядо. Кой знае дали един щастливо женен мъж би рискувал и зарязал всичко заради една идея, пък била тя и анархистичната. Обаче в случая това май е било единственият изход за Владо Черноземски. За него е нямало вече живот.

Той може и да е мислил за самоубийство, но гордостта, а и идеите му го накарали да избере по-ефектния начин.

А може би така се е надявал да остане завинаги в сърцата на дядо и баба, като ги накара да се засрамят от постъпката си.

Баба ми се оказала в ролята на лейди Макбет. Заради нея убили един крал.

Абракадабра!

Животът продължаваше своя неуморим бяг, гонен от духовете.

Баща ми помогна да си намеря работа във втори трамваен парк в София. Оказа се, че негов приятел от Стара Загора му бил заместник-директор. Станах електромонтьор - поправях повредените трамвайни мотори.

Един мой приятел от казармата помогна за квартирата. Свърза ме със свой колега от Медицинската Академия, който си търсел съквартирант.

И заедно си взехме квартира на улица „Момин проход".

Звездите целуваха мрака. Поразходих се из тъмните алеи на резиденция „Бояна", огледах мерцедесите пред Дом 2, а после се намърдах във фоайето, като продължих да зяпам по насядалите във фотьойлите пред рецепцията хора, а накрая стигнах администраторката.

Беше чернокоса хубавица с палави очички.

- Ти ли ще ми дадеш ключ от някоя стая? - попитах я.

- М-да - засмя се тя. - Ти нов ли си?

Признах си.

- Аз съм Мая, а това е Албена - рече кестенявата и посочи момичето с черните коси.

- Викат ми Сомов - подадох им ръка. - Да не сте сестри?

- Приличаме ли си? - стрелна ме Албена и изпъчи бюста си.

Мая се усмихна.

- Искаш ли да дойдеш с нас?

- Къде?

- В „Библиотеката". На едно парти. Ако искаш.

- Може - рекох. - Какво парти?

- Тъпанарско. Аз го организирам. Идваш ли?

- Вече съм там.

Излязохме от „Билковата аптека" и отидохме в „Библиотеката".

- Дай нещо да хапнем - рече Ясен на готвача.

- Какво? - приближи го той.

Аз стоях до бара и си бъбрех с Жени, но слушах и Ясен.

- Какво имаш? - попита Ясен.

- Мога да ви направя пържолки. Бързо ще станат. Салатка, луканчица, филенца. Вие искате ли нещо специално?

- Не - рече Ясен. - Само да стане бързо.

Той извади две бутилки „Евксиноградска гроздова" и му ги даде.

Готвачът ги прибра в един шкаф.

- Добре ли е така? - попита го Ясен.

- Добре е... А, и биричка ми се е припила нещо.

- Нямаш проблеми - рече Ясен. - Ей сега ще ти донеса и бири. Ти почвай да печеш пържолите! И наздраве!

- Наздраве! - рече готвачът и започна да реже месото. Ясен се обърна към мен.

- Сомов! Я иди до съблекалнята и донеси две бири за готвача!

- Дадено! - скочих аз.

Миришеше на пържоли.

Хазайката влезе в моята стая и аз оставих книгата на масата.

- Да не ти преча? - попита тя.

- Не.

- Да те запозная с моя племенник - рече тя. - Ще остане за няколко дни у нас. В кухнята.

Тя се обърна към отворената врата. Там стоеше един нисък и дебел мъж.

- Ела - рече му тя. - Да те запозная с момчето. Шишкото влезе и срамежливо се усмихна. Запознахме се.

- Ще ви оставя - рече хазяйката. - Отивам да готвя.

Тя излезе.

- Бях на работа в Либия - рече шишкото. - Като се върнах, в къщи заварих любовника на жена ми.

- Защо се върна? - попитах аз.

- Хванаха ни с един приятел да си варим ракия.

- Забранено ли е това?

- Вкараха ни в затвора. За една нощ. В една килия с още трийсет души. Трябваше да спим гръб до гръб заради ония манафи. А след това ни изгониха.

- Трябва да отивам на работа - станах от леглото. - Приятно ми беше да се запознаем.

Мислех си за Либия.

Явно и там е гъмжало от сомнамбули.

Веднъж, като си карал камиона из Хаинбоазкия проход, дядо видял някаква кола, която била спряла, а около нея се въртели трима души. Единият човъркал мотора. Дядо спрял камиона си - нов „Опел", който бил купил скоро с парите от ипотеките върху няколко ниви и къщата. И отишъл при колата да помогне с каквото може.

По онова време шофьорите доста си помагали и постъпката на дядо ми била съвсем в реда на нещата.

И така, оправили колата и тя запалила, а тримата мъже се ръкували сърдечно с дядо, като му благодарили, че им помогнал.

Чак тогава дядо забелязал, че единият от тях бил българският цар Борис Трети.

Тогава царят си поговорил с дядо за това-онова и неочаквано му направил предложение да му стане шофьор. Обаче дядо любезно отказал. Току-що се бил родил баща ми, а и трябвало да изплаща ипотеките за камиона. Не можел да зареже ей така семейството си, както и хубавия нов „Опел".

Поне така обяснил на цар Борис Трети отказа си.

Това, което не му казал, било, че като отявлен анархист вече фигурира в черните списъци на полицията, където бил задържан не един път.

Освен това какво са щели да кажат другарите от село? Дядо се сбогувал с царя и потеглил с новия „Опел".

* * *

Влязох в офиса.

- Готово ли е второто? - попитах готвача.

- Готово е... Седни да пийнем по едно!

- Първо да свърша работата. Къде е яденето?

- В асансьора... Сервирай и ела да пийнем! Наздраве! - той отпи от чашата си.

Сервирах на гостите и се върнах в офиса.

- Седни! - каза готвачът. - Седни, де! Айде! Ела да се чукнем!

Беше пиян.

Седнах до него и запалих цигара. Имах поне пет минути, докато изядат основното, а може би и повече.

- Хайде, де! Пийни! Имаш ли чаша?

- Имам.

- Какво пиеш?

- Уиски.

- Аз - ракия. Наздраве!

- Наздраве!

- Наздраве! - рече Сашо. Също запали цигара. Погледна ме. - След малко отсервираме!

- Точно така - кимнах аз.

- Убиха брат ми - каза готвачът. - Убиха го.

- Как така? - зяпнах аз.

- Ей така! - провлачи готвачът. - Както си вървял. На един мост го убили и го хвърлили в реката!

- Защо?

- Не знам! В каква държава живеем! Още не са хванали убийците! Вече една година мина!

- Съжалявам - рекох аз.

- И да съжаляваш, и да не съжаляваш - убиха го! Брат ми беше! Брат! Убиха го и го хвърлиха в реката! Там го намериха! В реката!

- Гадове мръсни - рекох.

Готвачът ми беше досаден. Погледнах си часовника. Пет минути бяха минали. Оставих цигарата в пепелника и станах.

- Чакай! Вземи си от салатата! - рече готвачът. - Нищо не си взе от салатата!

- После - рекох аз.

Животът в София скоро ми омръзна. След една година в трамвайния парк отидох да уча в Пловдивския университет.

Намерих си квартира в едно мазе близо до Сточна гара. И, разбира се - съвсем сам.

Вече не исках да рискувам да живея с друг човек след случката с Краси, съквартиранта ми от столичната квартира.

Тогова той влезе в нашата стая с още три момичета Отдавна минаваше полунощ и когато запали лампата, отворих очи и ги огледах. После се завих презглава с одеялото.

- Извинявай, че те събудихме - рече Краси. - Празнувахме студентски празник и аз се запознах с тия момичета.

Продължих да се крия под одеялото.

- Те са от Елин Пелин и няма къде да спят - продължи Краси.

- На човека му се спи - рече едното момиче.

- Ей сега ще се разсъни - засмя се Краси. - Сядайте, ама тихо, да не събудим хазайката!

Те се настаниха на неговото легло.

- Хайде да спим - каза друго момиче. - Уморена съм от ходенето.

- Твоят съквартирант сигурно ни се сърди - обади се първата.

- Не знам - вдигна рамене Краси. - Ще го оставим да спи.

Чувах всичко, но не исках да се показвам от одеялото. Лампата ми блестеше в очите.

- Но как ще спим? Няма да се съберем на едно легло! - пак някое от момичетата.

- Вие двете легнете при мен, а ти при него! - рече Краси.

- Но той ще ми се скара!

„Той" бях аз.

Продължавах да мълча. Много ми се спеше.

Момичетата и Краси започнаха да се събличат. Пружината на неговото легло изскърца.

- Няма да се съберем - каза някое момиче.

- Ще се съберем - възрази Краси. - И тримата сме с тесни дупета.

Момичетата се изкикотиха.

Някой се мушна под одеялото ми. Замириса ми на парфюм и усетих топлината на голите й бедра. Тя завря дупето си в слабините ми. И то беше топло. Гърбът и косата й ме натиснаха и пружината се огъна надолу.

- Удобно ли ти е така? - чух нейния глас до ухото си.

Не отговорих.

Станах и отидох в банята. Напълних една кофа вода на чешмата и се върнах с нея в стаята.

Отидох до момичето в моето легло и излях кофата на главата й.

Беше пълна догоре!

Можете ли да си представите?

Освен това беше зима. Добре, че имаше парно.

Момичето се разкрещяло и събудило всички в радиус от пет километра освен мен. Аз съм легнал в мокрото легло и съм продължил да спя.

А Краси с момичетата се махнали от квартирата.

Събуди ме телефонът.

- Ставай - рече ми приятен женски глас. - Пет и половина е.

Администраторката.

Приготвих се да й тегля една сочна ругатня, ама тя затвори.

- Мамицата ти! - изцепих се в тъмната стая.

- Много викаш бе, Сомов! - рече Жоро. От съседното легло.

- И повече мога - сопнах му се аз.

Облякох се и излязох, като се прозявах.

Царят бил силно впечатлен от дядо ми - снажен и хубав мъж по онова време, по който лудеели момите - и не го забравил.

Веднъж у дома му в Енина дошъл лично околийският началник на полицията и докато дядо се чудел къде да бяга, оня му съобщил, че лично Негово величество царят на всички българи Борис Трети го вика да се яви при него в София.

Нямало как.

Дядо си стегнал багажа и заминал. Царят го приел лично и отново му предложил да му стане шофьор за няколко месеца - неговият шофьор се бил разболял от охтика и трябвало да отсъства за известно време.

Този път дядо не се поколебал - пратил телеграма на баба ми и облякъл мундира.

Станал шофьор на царя.

Така се случило, че скоро след постъпването му на работа в България дошъл Хитлер на официално посещение на цар Борис Трети, а на дядо се паднала честта да кара царската кола, в която щял да се вози и Хитлер.

Докато на летището край София дядо чакал двамата държавни глави да се качат в нея, в главата на дядо се родила идеята да убие и двамата, а и себе си, по примера на бившия си приятел Владо Черноземски, който успял да премахне един крал. Дядо щял да премахне двама.

Идеята била ужасно примамлива.

Той гледал как Хитлер се ръкува с цар Борис Трети и заобмислял подробности от атентата. Решил да блъсне колата в някоя скала или да скочи с нея в някое дере, достатъчно дълбоко, за да не остане нищо от пасажерите му.

И целият се разтреперил от вълнение.

Мислено се сбогувал с баба ми и невръстния ми татко, готов да умре за идеята на анархизма.

Хитлер и цар Борис се качили в лъскавия Мерцедес и дядо подкарал начело на кортежа. И тогава неочаквано Хитлер го потупал много сърдечно по рамото и приятелски му казал:

- Какъв хубав войник!

А дядо се размекнал от комплимента.

Ако не бил толкова суетен, може би е щял да предотврати избухването на Втората световна война.

* * *

Какъв пропуск!

До края на живота си, когато гледаше филмите за Освиенцим и Аушвиц, дядо се самообвиняваше, че това е нямало да се случи, ако е проявил повече твърдост.

Твърдеше, че заради него са измрели около трийсет милиона души. Колкото мислеше, че са жертвите от Втората световна война.

Срамуваше се от себе си.

Убийството на един крал вече тежеше на съвестта му.

Втората световна война му дойде в повече.

* * *

Така че в Пловдив бях сам.

Хазаите ми бяха малко странни хора. Мъжът беше много избухлив тип, а жена му - страхлива дебелака, която се чудеше как да му угоди... Излязох от Пловдивския университет, минах край Сточна гара и се прибрах в квартирата си на приземния етаж на къщата с острия покрив. Включих електрическата печка и радиото.

Видях краката на хазаина, който спря пред прозорците ми.

- Чакай, пиленце! - развика се жена му. - Не ми се сърди! Моля ти се, душко! Купила съм тесто! Ще ти направя пица! Както я обичаш! Моля ти се, пиленце! Не се сърди!

- Пица ли? - изръмжа той. - Добре! Двамата се качиха обратно по стълбите. Чух ги как отварят и затварят вратата. Скоро замириса на пица.

Аз опитах да уча, но бях гладен и запалих цигара. А след още малко чух гласа на хазаина:

- Мръсна курво, махай се оттук! Не ти искам гадната пица! Яж си я! Ще те убия!

Хазайката се разпищя, над главата си чух стъпките им, които бързо изтрополиха и се отдалечиха.

Гонеха се.

После утихнаха.

Беше я хванал.

Дядо не променил световната история. А след това съдбата го наказала. След като охтичавият шофьор на царя се оправил и върнал на работа, дядо се върнал в Енина, въпреки че Борис Трети му предложил да остане на работа в двореца. Причината била, че дядо не можел да свикне с протоколите, етикецията, дисциплината и униформата, която трябвало да носи, тъй като бил военизиран. Ето защо предпочел да си кара „Опела" и да бъде свободен като птичка.

Но една нощ край Плевен, докато пътувал в мъглата, качил някаква циганка на автостоп. И тогава е имало такива работи. Обаче за нещастие на някакъв мост се сблъскал с друг камион, при което пострадала стопаджийката. На дядо нищо му нямало, но циганката умряла, докато с другия шофьор я карали в болницата в Плевен.

Горката.

Според една от версиите на баба ми, която ми разказа случката, дядо бил пиян. Самият той не отричаше, че това било обичайното му състояние, докато шофирал камиона, а и не само неговото. Обичайната практика била шофьорите по онова време да излизат клатушкайки се от кръчмата и с мъка да се качват в кабината на камиона, пеейки „Градил Илия килия". Нямало КАТ, както и каквито и да са закони за движението по пътищата, а всъщност нямало и пътища в съвременния смисъл на думата. Поне асфалтирани. Никой и не бил чувал за асфалта. Просто се качваш къркан в камиона и караш, а зад теб се вият облаци прах.

Знаете ли кое било най-странното?

Докато дядо бил в затвора, баба ми била посетена в Енина от мъжа на убитата от дядо циганка.

Също циганин.

Той й дал две кошници с хранителни продукти - сирене, масло, захар, мед и прочие, в знак на благодарност към дядо ми, че го бил отървал от жена му. Тя била крадла и избягала от семейството си и децата си.

За мъжа й нейната смърт била повод за празнуване.

Но баба не докоснала продуктите. Страхувала се, че са отровни.

Хвърлила всичко на боклука.

Фоайето беше пълно с разни типове по анцузи и с маратонки. Нали американският президент щеше да тича за здраве с българския? Проврях се между ранобудните журналисти и мъже в униформи, които тръгнаха да се качват на втория етаж, и отидох до прозорците над входа. И долу беше пълно с хора, ама президентите не се виждаха.

Прибрах се в офиса.

- Билков чай за българския президент - ревна Женя след разговор по телефона. - Да бъде с мед!

Докато бях в Пловдив, водех редовен полов живот. Имах приятелка от университета. Казваше се Силвия и беше арменка.

Разказваше ми арменски вицове.

„Един човек вървял по улиците на Стария град в Пловдив и пред него кацнала една летяща чиния. От нея слязъл един марсианец и човекът го попитал:

- Всички на Марс ли имат такива летящи чинии?

- Да - отвърнал марсианецът.

- А всички на Марс ли имат такива хубави дрехи?

-Да.

- А всички на Марс ли имат такива хубави златни гривни?

- Само арменците."

Беше майтапчийка.

Силвия беше добро момиче, но заради сомнамбулизма ми не й разрешавах да спи в квартирата ми. Заради това често имахме проблеми. Защото Силвия много обичаше да спи в моето легло.

Разбира се, и тя ме дразнеше. Разхождаше се гола из стаята ми, дори когато пердетата на прозорците ми не бяха спуснати, а на двора на къщата, в която живеех, имаше хора. А тъй като живеех в мазе, всичко се виждаше.

Не че имаше кой знае какво да се види. Силвия беше дребна и кльощава, но аз си я харесвах точно такава.

Хазаинът-побойник също си плакнеше окото в прелестите на моята приятелка, а тя пет пари не даваше, дали някой я гледа. Не че беше безсрамна. Напротив. Но докато бяхме в стаята, не се срамуваше.

Станах от леглото, облякох се и отидох при администраторката във фоайето.

- Здрасти - казах аз.

- Здрасти, Сомов.

Облегнах се на рецепцията. Тя започна да говори, но не разбирах какво казва. Имаше твърде много думи. Сложни думи. Кимах с глава.

После казах:

- Трябва да сервирам закуската на господин Клинтьн.

- Закуската ли? - облещи се тя.

- Да.

- Но още е рано! Сега е едва след полунощ!

Май любимият ми час за разходки.

Стори ми се, че има право. Администраторките разбират нещата.

Качих се с асансьора в стаята си, без да й обръщам повече внимание.

Сигурно е зяпала след мен.

Какво ли си е мислила?

- О, да! Да! Още... още... Да-а!... О-о! - въздъхна Силвия и се отпусна на гърдите ми.

- Беше ми хубаво - рече тя. - Става все по-приятно.

- Трябва да се измия - отвърнах аз и отидох до мивката в стаята.

Измих се и се върнах в леглото.

Силвия стана и също отиде на мивката. Докато се миеше, на двора излезе хазаина и се спря до беседката срещу прозорците. Запали цигара.

Силвия взе една хавлия и застана пред прозореца с гръб към мен. Започна да си бърше корема, като гледаше навън. Хазаинът я видя и също започна да я зяпа. Тя беше гола и оттам той я виждаше.

- Махни се оттам! - изръмжах аз от леглото.

- Защо? - попита Силвия.

Не се помръдваше. Хазаинът се правеше, че не я вижда.

- Ей така! - извиках. - Чуваш ли!

- Ей сега - рече тя и се обърна към мен.

- Виждаш се! Ела тук ти казвам!

- Какво от това?

- Ела тук ти казвам! Не искам други мъже да те гледат!

- Знаеш, че съм само твоя - ухили се Силвия. - Недей да ревнуваш!

- Ела тук! - викнах пак. - Стига си ме дразнила!

- Ей, че си! - поклати глава тя.

Върна се при мен и се прегърнахме под одеялото.

Съдбата продължавала да изкушава дядо. По време на Втората световна война той бил изпратен в окупационния български корпус от състава на Четвърта българска армия в град Ниш, Югославия, като шофьор на някакъв полковник на име Беров. Дядо и полковникът много си допаднали. И полковник Беров бил картоиграч и комарджия, и двамата, въпреки разликите във военните чинове, често осъмвали около някоя маса с карти.

Дядо успял да спечели сърцето на полковник Беров, както и уважението му, така че, когато Съветската армия обявила война на България, двамата с него дезертирали при югославските партизани, където престояли до края на войната.

Но ето че веднъж в партизанската бригада, където бил дядо, пристигнал и самият Тито, бъдещият президент на Югославия, който също бил запален комарджия. Дядо вече бил успял да си създаде име сред партизаните и главнокомандващият Тито го поканил да изиграят един покер.

Играли цяла нощ и дядо обрал бъдещия президент до шушка. Взел му дори часовника, швейцарски „Омега", който години след това показваше с гордост из Енина!

Накрая, напълно разорен, Тито станал от масата.

А после пак седнал. И рекъл на дядо.

- Залагам Югославия!

Дядо се замислил и приел.

Спечелил и Югославия на карти. Но великодушно се отказал от нея.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 24.09.2001
Стефан Кисьов. Не будете сомнамбула. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Стефан Кисьов. Не будете сомнамбула. София, 2000.