НЕ БУДЕТЕ СОМНАМБУЛА (2)

Стефан Кисьов

web | Не будете сомнамбула

2.

Така е. Със сигурност в пубертета съм продължил да си правя разходки из Стара Загора в сънено състояние. За това разбрах доста по-късно, когато открих в мазето на къщата един сандък с разни джунджурийки, за които никой от родителите ми и сестра ми не можа да ми даде обяснение откъде са се взели.

Знаете ли?

Този сандък беше пълен и с празни цигарени кутии!

Истината излиза наяве обаче. Още десет години по-късно, докато пътувах с един трамвай из София, ме заговори някакъв старец. Попита ме откъде съм, след като дълго време ме беше наблюдавал съсредоточено

- Защо? - зяпнах аз.

- Тъй! Питам само! - отвърна старецът.

- От Стара Загора - рекох аз.

- От Стара Загора ли? - захили се старецът.

Започнах да се ядосвам.

- Какво значение има откъде съм?

- И аз съм от Зарата - рече той. - Бях пазач на хотел „Верея" - преди десетина години! Сещаш ли се?

- Не.

- Ти си онова хлапе, което идваше посред нощ да рови кофите с боклук на хотела! Търсеше празни кутии от вносни цигари! - изплю камъчето той.

Половината трамвай се обърна да ме гледа

* * *

Абракадабра!

През 1933 година, докато дядо бил във Франция, умрял баща му, прочутият Ганьо Тенев Сомов. Получил инсулт, докато бил в клозета и преди още да дойде селският фелдшер, хвърлил топа. За прабаба ми не оставало друго, освен да го погребе и да изпрати телеграма на дядо.

Той я получил и решил, че е настъпил великият миг.

Духът на пагубната страст напирал в гърдите му. А и вече нямало кой да го контролира. Върнал се в Енина и взел всички пари, които прадядо ми бил скътал, както и розовото масло, и отишъл с тях в Монте Карло да играе на рулетката.

Нямал късмет обаче и загубил всичко.

* * *

Бяхме в Созопол на летен лагер от нашата гимназия. Харесвах едно момиче и ми се струваше, че и тя ме харесва, но бях на 14 години.

Момичетата и момчетата спяхме в две различни бараки, разположени Г-образно една спрямо друга. Лагерът продължи две седмици, през които с нея само се споглеждахме и поздравявахме. Един ден в края на първата седмица тя ми каза:

- Тази нощ недей да идваш.

- Какво? - зяпнах аз. За първи път тя ме заговаряше и много се вълнувах.

- Едно от момичетата те е видяло и каза на отрядната. Може би ще ни дебнат и хванат.

- Нищо не разбирам - поклатих глава. - Къде да ме хванат?

- Как? При мен... в леглото!

Разбрах за какво става дума. Но не се издадох. Много пъти бях сънувал тоя сън, но сега се оказваше, че е бил истина. Тогава се уплаших за първи път. Нямаше съмнение, че бях сомнамбул. Правех нещо, което много бях искал, но в будно състояние не смеех да направя. На сън обаче го правех, без да ми пука.

Сбъдвах мечти.

* * *

Започнах да се страхувам от мислите си.

Кой знае какво можеше да се очаква от мен.

Бях непредсказуем. Как иначе. Като всички сомнамбули.

* * *

Баба ми по майчина линия имаше брат. Той нямаше деца и ние му викахме „Вуйчо".

Живееше с жена си на една стръмна улица до Окръжната болница. Беше болен от диабет и често влизаше в нея, а когато беше здрав, работеше в лозето или градината си и каквото произведеше, го продаваше пред същата болница или на пазара в Стара Загора.

Жена му беше според баба ми много зла и тя се безпокоеше, че ще го надживее и всичко ще остане за нея.

Вуйчо имаше голяма къща с хубав двор и беше много пестелив. Ходеше с гумени цървули, ватенка и каскет. Събираше стари монети и марки, колекционираше ги, а някои от тях продаваше на Окръжния музей на Стара Загора. Често ми подаряваше по някоя сребърна или медна монета, увита в мръсна амбалажна хартия, на която с разкривени букви беше написал века, в който бе сечена, и името на някакъв император.

Вуйчо намираше монетите в разкопките из Стара Загора или на местата, където изхвърляха пръстта от строежите - над циганския квартал „Лозенец". Тя беше бъкана с антични монети, кости и парчета от глинени съдове. Достатъчно беше да я разровиш и да откриеш цяло съкровище, а вуйчо това правеше.

Наистина умря от диабета си преди жена си и тя наследи къщата му за наше общо огорчение.

* * *

На явяването си на лекарската комисия за донаборници възлагах големи надежди. Нямах желание да ставам войник и се надявах, че сомнамбулизмът ми за първи път ще ми бъде от полза. И ще ме освободят от казармата.

Лъжех се обаче. В деня на прегледа влязох в последния кабинет на втория етаж на Военното окръжие на Стара Загора. Заедно с още три момчета. Бяхме голи до кръста. Минавахме през различни кабинети, където докторите ни преглеждаха и разпитваха за това-онова. В ръцете си държахме здравните си картони.

- Оплаквате ли се от нещо? - попита ме някакъв дебел мъж в бяла престилка.

Когато дойде моят ред.

Другите две момчета бяха излезли.

- Дали се оплаквам ли? - не разбрах.

- Имал ли си припадъци, гърчове?

- Не, но ходя нощем. Докато спя.

- Ходиш ли? Къде ходиш?

- На най-различни места. И правя щуротии.

- Какви щуротии?

- Неща, които не мога да си обясня.

- Само нощем ли ги правиш?

- Да. Докато спя.

- Добре ще ти се отрази казармата, значи.

- Мисля, че не съм подходящ за войник - възразих.

- Напротив! Нали затова всички отиват там! Да ходят като сомнамбули нощем и да правят щуротии!

Той написа „Годен" в картона ми и викна:

- Следващият!

Един дангалак влезе в кабинета.

А аз - в казармата.

* * *

След загубата в Монте Карло дядо ми не се отказал от желанието си да спечели на рулетка.

Пак се върнал в Енина и продал всички ниви, розови градини и една къща в Казанлък, която прадядо ми тъкмо бил завършил с надеждата в нея да живеят бъдещите поколения от рода ни. Това ужасило прабаба ми Мария, но тя била кротка и уравновесена жена и дума не проронила, която да прозвучи като упрек. А и дядо й оставил къщата на потомците на Евлия Челеби в Енина. И пак заминал за Монте Карло, като я уверявал, че ще се върне с чували пари.

Опитал си пак късмета на рулетката и отново не му провървяло.

Пак загубил всичко.

* * *

Всички зали на Дом 2 бяха готови за абитуриентските балове.

- Как е, Сомов? - попита директорката. Беше дошла да види.

- Готово, госпожо директорке! - рекох аз.

- Хм. Ей, тези соленки много ги обичам! - рече тя и си взе няколко соленки от едно плато.

После си тръгна.

Аз запалих цигара и взех да се разхождам насам-натам в очакване на абитурентки.

Появи се пожарникарят. Взе едно плато с луканка и едно със сирена и кашкавал, усмихна ми се.

- За колегите - рече и изчезна с платата.

Появиха се две камериерки.

- Може ли да си вземем нещо? - попитаха те. - Много сме гладни.

- Вземете си - рекох аз.

Те награбиха по две-три плата и ги отнесоха.

Дойде шефът на охраната на резиденцията.

- Здрасти - рече ми и започна да пресипва в две плата съдържанието на още пет-шест.

- За момчетата - обясни ми той и ме накара да нося празните плата в кухнята.

Занесох ги.

Когато се върнах в залата, видях администраторката с една чиния. Беше я напълнила с мръвки.

* * *

Все пак имах късмет, че служих в Стара Загора, а и в поделение, където контролът върху нощното поведение на войниците беше доста слаб. Много рядко дежурните по полк влизаха в стаите и брояха колко души спят в леглата.

Но дори и да са видели някой път празното ми легло, много трудно щяло да им бъде да докажат, че съм напускал района на полка, освен ако не ме спипаха как прескачам оградата или не ме арестуваха някои от военните патрули из града. Но в Стара Загора имаше само един военен патрул, съставен от старшина и двама войници. И те нощем, вместо да обикалят улиците и да търсят избягали като мен войници, предпочитаха да ходят по дискотеките и ресторантите около гарата, които бъкаха с пуснати в отпуск трудоваци.

* * *

Късно през нощта станах, облякох се и излязох от казармата. Тръгнах по улиците на града. Бяха безлюдни и тихи, потънали в мрак. Стигнах до новия ни апартамент, отключих си и влязох в банята. Изкъпах се, избърсах се и пак се облякох. Когато излязох от банята, видях майка ми. Стоеше в коридора и ме гледаше с широко отворени очи.

- Уплаши ме! - рече тя. - В отпуск ли те пуснаха?

- Не - рекох. - Просто дойдох да се изкъпя. От два дни не съм се къпал.

Майка кимна.

Нищо не каза.

Излязох, без да добавя нещо, и се прибрах по обратния път в казармата.

Легнах в леглото и се завих презглава с одеялото. Чист като младенец.

* * *

Директорката на резиденция „Бояна" седеше зад бюрото си - не по-малко внушително от това на Стоян Георгиев - и бъбреше по телефона. Без да прекъсва разговора си, ни кимна към столовете, наредени край другото бюро, хвърли ми любопитен поглед и престана да ни обръща внимание. Пет минути дрямахме до края на разговора, а когато това стана, оная ме изгледа кръвнишки, ухили се и се обърна към Стоян Георгиев.

- Това ли е новият кандидат?

- Да - сериозно рече той и продължи със същия тон. - Господин Сомов е подходящ за...

И около пет минути й обяснява какъв страхотен сервитьор ще излезе от мен.

- Аз го препитах и одобрих - вмъкна след това Стоян Георгиев.

- Ми, щом си го одобрил - да почва - ухили се тя. - Щом не си го уплашил - да го видим!

Тя се обърна към мен.

- Ще те назнача за един месец и ако се справиш - оставаш.

- Ясно, госпожо - рекох.

- Това е - плясна с ръка по бюрото.

Беж да ни няма.

* * *

Когато влязох в казармата, бях все още девствен, след единствения ми опит в будно състояние да извърша полов акт с момиче. Предполагах, че бях имал успешни опити в сънено състояние, но дебютът ми се оказа пълен провал - бяхме в парка „Аязмото" над Стара Загора и тя, ентусиазирана десетокласничка от математическата гимназия, събу бързо гащите си, легна и се разкрачи. Аз разкопчах панталоните си, изхлузих ги до коленете и опитах да го направя, но в момента, в който я докоснах, се изпразних. Тя се възмути, стана, обърса се с листа и се облече.

Прибрах се вкъщи и онанирах в клозета.

След дъжд качулка.

* * *

Какво направил дядо след втората загуба в Монте Карло?

Срам, не срам, върнал с в Енина беден като църковна мишка. Бил на двайсет и пет години, без образование, без пари и, както се оказало - и без късмет. Оставала му другата страст - анархизмът, за който бил позабравил покрай Монте Карло. В това време учението на Бакунин било много популярно и сред българската младеж в Казанлък и Енина. Нали е нямало Интернет!

А духовете напирали да излязат от него!

* * *

Вероятно е и тази страст да се е разпалила след двете огромни загуби на рулетката в Монте Карло, в които дядо прозрял коварната роля на държавата. Съвсем законно хазартният бизнес прибрал спечелените от търговията пари на прадядо, както и обраните от избитите турци златни лири. Ей така му взели всичко. Работата била ясна Богатите били измислили всичко, включително и държавите, за да ограбват народите по света. Единственото учение, което щяло да промени всичко бил анархизмът на Бакунин, който отричал държавата заедно с всичките й институции. И дядо станал заклет анархист. Надявал се така да отпуши бутилката.

* * *

Дълго време съдбата беше милостива към мен. Все пак веднъж ме хванаха, докато съм се прибирал от нощната си разходка в казармата. Това се случи, докато бях в школата за радиотелеграфисти към щаба на Старозагорската дивизия. Там контролът беше доста по-засилен.

Прескачах оградата на казармата и от храстите зад нея изскочиха двама яки войници.

- Оха! - извика единият. - Я ела тук!

Отидох при тях.

- Голям си глупак! - рече другият. - Сега ще ти лъснат канчето и заминаваш в ареста!

- Какво мълчиш, бе! - ухили се другият. - Бомбе! Айде, идвай с нас при дежурния по батальон.

Последвах ги в една стая на къщата за дежурните офицери.

Капитан Нейков пушеше.

- Какъв е тоя? - извика, като ме видя.

- Хванахме го, докато прескачаше оградата - обясни единият войник.

- Острижете го! - нареди капитан Нейков.

И извади една ръчна машинка за стрижене. Войниците ме заведоха в една друга стая и ме накараха да седна на един стол.

Остригаха ме и този, който беше гледал, пак се ухили.

- Видя ли? - изплющя с ръка по темето ми той. - Стана като фенер!

- Остави ме! - изкрещях му.

Той ме загледа учудено.

- Изчезвай, путко! - изръмжа. - Ще те побъркам, да знаеш!

Излязох, без да му обръщам внимание, и се прибрах в спалнята при другите войници от нашата рота. Всички спяха, включително дневалният. Легнах си в леглото и затворих очи.

Така че на следващата сутрин се събудих и установих, че са ме остригали, без да имам представа точно защо. Досещах се, разбира се, затова си траех. А наказанието не ми се размина.

Още същия ден.

* * *

- Айде, бомбе! Започвай да отсервираш по-бързо! - изкрещя Жоро.

- Какъв пък си ти, да заповядваш? - сопна му се Емо. Беше млад колега, на двайсетина години. А Жоро - старо куче в сервитьорския бранш.

- Какво? - изкрещя той. - Какво каза?

- Каквото съм казал - казал - промърмори Емо. Беше се стреснал.

Жоро скочи, втурна се към Емо, спря на около метър от него, напери се и изкрещя:

- Повтори какво каза!

- Казах, че не си ми началник, за да ми заповядваш!

- Не каза това! Повтори точно какво каза!

- Това казах.

- Абе, момченце! Ти чуваш ли ме какво ти казвам! Да повториш точно какво ми каза! Повтори го! Веднага!

- Добре, де! Много важно! Казах какъв си, че да ми заповядваш.

Последното Емо каза с много кротък тон.

- Как какъв съм, бе! - изкрещя Жоро. - На мен ли казваш какъв съм бил, бе!

- Да! Какъв си?

- Ей, момченце! Играеш си с огъня! Какъв съм бил! Ти знаеш ли, че когато аз съм бил в тая професия, ти си си играел под полата на майка си, бе! Знаеш ли, че нищо не ти е ясно от тънкостите на тоя занаят! Само си мислиш, че като си завършил сервитьорското училище, знаеш нещо за тая работа! Грънци! Нищо не знаеш! Налягай си парцалите и бачкай, щото си издънен, колкото си искаш и никакъв сервитьор не си, ако искаш да знаеш!

- Как да не съм сервитьор?!

- Гледай го! Абе, ти чуваш ли какво ти говоря!

- Ама наистина, какъв си ти, че да ми заповядваш? Сервитьор като мен! Нищо повече не си!

- Аз ли не съм? Аз ли?

- Ти, ами!

- Май още малко и ще ме накараш да бачкам вместо тебе, а?

- Нямам такова намерение!

- Остави го! - рече Ясен. - Давай да бачкаме. Да изринем тия маси, че нямаме време.

- Как ще го оставя, бе! - Жоро се обърна към Емо. - Ти знаеш ли едно време как уважавахме старите? Знаеш ли, че не смеехме да се обадим и като ти каже нещо старият - хвърчиш като линейка! А?

- Сега не е едно време.

- Тъй ли? - Жоро се нахвърли върху Емил, срита го, Ясен и Радко ги разтърваха.

- По-спокойно, бе! - рече Ясен. - Айде, стига сте се разправяли.

- Кво стига, бе! Чуваш ли го как говори! На мен ми говори! Чу ли го, а?

- Ти пък какво се заяждаш с мен?! - извика Емо, като си оправяше разпраната риза.

- Млъквай, бомбе! Млъквай! Ще те пребия! Млъквай ти казах! А-а! На мен ще ми говори! И без това нямам нерви! Само някой като тебе ми липсва да ми мели на главата! Ще те видя след десет години! На какво ще приличаш! Слугувай десет години, рини тиня от масите на баровците и тогава ела да ми говориш!

* * *

В оная ухаеща на люляци пролетна утрин се строихме на плаца на свързочния батальон в Стара Загора. Ротният ми, лейтенант Милев, русоляво биче, което всяка сутрин загряваше пред една боксова круша, ме приближи.

- Къде си ходил снощи? - изръмжа тихо той.

Аз мълчах.

Най-доброто, което един войник може да прави.

- Мирно! - извика ротният. - Равнение надясно!

Обърнахме глави надясно. Излезе майор Бонев.

- Къде е школникът, който снощи е напуснал поделението? - попита той.

- Излез! - пак изръмжа ротният.

Излязох пред ротата с маршова стъпка.

- Три денонощия арест! - извика майор Бонев. - Закарайте го! Веднага в ареста!

Слънцето почерня и в ушите ми завиха сирени.

Предстоеше ми среща с началника на ареста бай Андрей, страшилището на Старозагорския гарнизон!

* * *

- Днес започва Европейският форум - рече Стоян Георгиев. - Ще продължи пет дни! През това време всички сме на работа в резиденцията. Тук ще спим. Ако има време за спане. И никой няма право да напуска резиденцията! Разбрахте ли?

- Тъй ли?

- Защо бе, шефе?

- Стига, бе!

- Ама наистина ли? - развикаха се сервитьорите.

* * *

Гарнизонният арест се намираше в полка, в който щях по-късно да служа като началник на радиостанция, до бирената фабрика „Загорка".

Под конвой от двама войници, въоръжени с автомат, бях прекаран по улиците на Стара Загора като особено опасен престъпник. А когато пристигнахме в ареста, бях приет лично от бай Андрей. Висок, костелив старец с бяла коса и сивкави очи. В униформа.

Той изобщо не губи време в празни приказки.

И това беше сън, по-ужасяващ от най-страшните кошмари.

Бай Андрей изрева:

- Сваляй колана! И петолъчката! Извади всичко от джобовете си! Връзките на обувките! Бързо! Няма да те чакам! Слагай всичко тук на масата! По-бързо, путка-майно!

- Слушам! - извиках аз.

Стигнахме Дом 1. Нахълтахме в един мрачен коридор, завихме надясно, през тъмната кухня взехме асансьора до първия етаж и през също тъмен офис се намърдахме в залата за тържествените обеди и вечери. Или както тук я наричаха - Слънчевата зала. Брей, брей! Бях я виждал само на кино, дето се вика, пък сега си се разхождах тук ей така - като едното нищо!

Тя беше кръгла, покрита с червен мокет, с таван от инкрустирано дърво, от който висяха кристални полилеи, само единият да се откъснеше, щеше да продъни пода. Изобщо помпозна работа! През прозорците пък се виждаха фонтани, парк с бели плочи, а над всичко се издигаше Витоша. Като от някоя картичка за спомен от София.

Няма що.

Няколко сервитьори слязоха в кухнята и започнаха да избират здрави чаши и чинии, да ги полират и нареждат на сервитьорски колички и да ги качват в залата. А други захванаха да нареждат масите по начин, заповядан от началника на протокола на президента.

Американският президент - скандалният Бил Клинтън!

Един от приятелите на дядо във Франция бил Владо Черноземски, бъдещият убиец на сръбския крал Александър Първи, и, също като дядо, споделял анархистичните идеи. След като дядо се прибрал в Енина, Владо Черноземски - кльощав 28-годишен мъж с трескави очи, няколко пъти идвал да го навести. И по време на една от визитите си, докато изминавал пеша разстоянието от Казанлък до Енина, се запознал с едно шестнайсетгодишно момиче на име Тодора, от съседното село Крън, сираче. Харесал я и тайно започнал да я вижда, като водел със себе си и дядо ми. Момичето било баба ми.

Владо Черноземски изобщо не разбрал кога между баба и дядо пламнала искрата на любовта. Бил заслепен от любовта си, която на свой ред изпитвал към нея, а и имал пълно доверие на приятеля си. А баба поглеждала към дядо и сърцето й се обръщало в пазвата.

Назрявала любовна драма.

В ареста до бирената фабрика на Стара Загора бях настанен в една килия с голи стени и мокър циментов под. Компания ми правеха още няколко наказани с арест войници, един от които беше сержант Менчиков от Артилерийския полк в Стара Загора, който беше убил, без да иска, един войник, докато оня спял.

Войникът не искал да стане от леглото по време на караул и сержантът, който му бил разводач, му теглил куршума.

Обирал мекия спусък на автомата, за да го сплаши, но автоматът гръмнал. Направо му пръснал черепа.

Изразил се доста неумело, но затова пък ефектно.

Но всяко нещо се връща! Очевидно баба ми Тодора била доста еманципирана за времето си девойка. Години по-късно тя по подобен начин изневерила и на дядо ми - пак с най-добрия му приятел - Киро Боцмана. Но тъй като и двамата били женени, запазили прелюбодеянието в тайна.

Но дяволът си нямал работа.

Глутница вълци били причината дядо и баба да се разведат.

Веднъж през зимата дядо заедно с приятели от Енина отишли на някаква сватба в Гюсово, съседното село. Когато се връщали късно вечерта обратно, в Балкана ги настигнали вълци. Обкръжили ги насред гората и започнали бързо да стесняват кръга около тях. Приближавали ги все повече и повече, а дядо и приятелите му ги отпъждали с тояги. Неочаквано дядо ми извикал:

- Като ще се мре, да е с песен!

И запял.

Ето ти чудо! Вълците спрели да го слушат как пее. Насядали около тях и слушали, а дядо и приятелите му ги гледали втрещени от учудване.

Дядо бил истински Орфей.

Пели до сутринта, като се редували, треперейки от страх и студ пред изгладнелите вълци. Явно очаквали всеки момент ония да се нахвърлят върху тях и да ги разкъсат, а и между тях са възникнали разногласия за това кой колко да пее, защото в пристъп на откровение си казали доста неща един за друг, които дотогава пазели в тайна. Така дядо разбрал, че най-добрият му приятел бил любовник на баба ми.

Появили се хора с пушка и вълците избягали.

Дядо се прибрал жив и здрав вкъщи.

Изнесъл се от спалнята на баба ми и до края на живота си не проговорил както с нея, така и с вече бившия си приятел.

Баба ми не могла да понесе мълчанието на дядо и липсата на възможност да се изразява пред него. Направила няколко опита да пробие стената на мълчанието, но те се оказали безуспешни. А след това тя се изнесла от къщата на Евлия Челеби и отишла да живее при втория си мъж, с който добри приятелки успели да я сватосат. Била оправна, нали?

Но дядо ми не можел да чете в бъдещето, а и междувременно Владо Черноземски поискал баба ми от мащехата й и тя му я обещала. Уговорили дата за сватбата. Дядо се чудел какво да прави. Владо Черноземски му бил най-добрият приятел. А денят на сватбата наближавал.

Заклетият анархист и комарджия не се колебал дълго. Признал за любовта си пред девойката. И баба му пристанала. Освободили духа от бутилката и той полетял върху крилете на смъртта.

Наистина! Арестът беше ужасно място, където начините да се изразявам бяха невероятно малко. Но поне в килията нямаше да бъда подложен на риска да тръгна нанякъде. Вратата на килията, както и тази на входа бяха заключени, а на прозорците имаше решетки. Освен това всички арестанти, освен двама стари, спяхме на цимента, притиснати един до друг във войнишките шинели. Дори да съм имал възможнаст да изляза, съм щял да събудя останалите.

Още първата вечер, преди да заспя, бях в такава степен притиснат от останалите, че когато се опитах да се почеша по крака, един от съкилийниците ми изръмжа:

- Я си ме пипнал, я съм те удушил!

* * *

Преди това обаче имах друг инцидент с един от тях. Влязох в килията с другите четирима арестанти. Бай Андрей заключи вратата. Седнах на дървения нар.

- Изчезвай! - блъсна ме един здравеняк. Паднах на циментовия под. Беше мокър.

- Защо ме блъскаш? - скочих аз.

- Този нар е мой! Запомни го! Тук аз спя! Гледай го! Днес дойде и ми се прави на старо куче! Бомбе! Колко служба имаш?

- Три месеца.

- Охо! Ще се побъркаш! Старият има двайсет и два! След шейсет дни се уволнявам! Ще ми махаш зад оградата, бомбе! Кво ме гледаш! Луд ще станеш!

- Не те гледам - поклатих глава.

- Гледай! Обаче внимавай! От пет дни съм в ареста! Още пет ми остават! А след това шейсет дни служба и се уволнявам! Уво! - извика той.

- По-тихо! - обади се бай Андрей зад вратата. - Да не ви изкарам голи вън!

Умълчахме се.

- Да ти еба мамичката! - прошепна арестантът, който ме беше блъснал от нара. - Заради тебе стана всичко!

И ме удари с юмрук в корема.

Едва не си издрайфах червата.

Историята се твореше пред очите ми.

В Слънчевата зала влязоха българският и американският президент, а след тях и останалите официални лица. Забелязах министър-председателя и американския посланик. Много военни - български и чуждестранни. Поразходиха се из салона. Българският президент говореше с американския, а той му кимаше. После всички насядаха.

Ние стояхме изпънати като гвардейци от двете страни на Слънчевата зала. С бели ръкавици и мраморни физиономии.

- Айде, Сомов, прибери се! - пак прошепна Сашо изпод зъби.

- Дадено - рекох аз.

Бях се назяпал. Влязох в офиса. С гордо вдигната глава.

По онова време нищо неподозиращият за измяната Владо Черноземски бил в Сърбия. Баба и дядо се оженили по бързата процедура в църквата „Света Петка" и заживели в турската къща с прабаба ми.

Дядо може би се е измъчвал от угризения на съвестта, но и от страх какво ще направи Владо Черноземски, щом разбере, че дядо му отмъкнал годеницата.

И дошъл денят. Владо Черноземски се върнал от Сърбия в България и отишъл да търси баба при мащехата й в Крън. Там разбрал какво се е случило и припнал при най-добрия си приятел - дядо ми.

Влязъл в къщата ни с изваден пистолет.

Досещате се защо.

Минаваше полунощ, когато в офиса влезе бай Ставри. Шофьорът на микробуса на резиденция „Бояна", който след работа ни разкарваше по домовете.

Погледна ни как лапаме на сервитьорската маса.

- Бай Ставри, ще изядеш ли една паста? - попита Радко.

- Може - рече бай Ставри. И изяде.

Изяде още една

- Най-обичам да ям - рече той, като се облиза доволно. - След това да спя. И най-малко да работя... А все ме карат да работя, майка му стара!

В оня съдбовен ден добрите ангели закриляли влюбените. В резултат на щастлива случайност дядо и баба не били в къщата си в Енина. Прабаба ми посрещнала Владо Черноземски и като го видяла, веднага разбрала какво може да стане.

Прабаба Мария била много кротка жена, тъй както прадядо ми Ганьо - най-лютият човек в Енина. А и трудно се плашела.

Тя била свикнала на всякакви гневни пристъпи на прадядо, който в подобни състояния не само крещял, но и забивал ножове и брадви в дървените тавани на турската къща.

А освен това като млада била преживяла клането на всичките си роднини, нали?

Ето защо тя изслушала хладнокръвно гневния Владо Черноземски, а накрая му казала кротко:

- Прибери това пушкало, чадо!

И го погледнала спокойно в очите. Може би така, както погледнала прадядо ми през Руско-турската война, преди да му заяви, че ще стане християнка. Кой знае? Във всеки случай анархистът постоял известно време с пистолета пред прабаба ми блед и разтреперан. След това стрелял във въздуха. И завинаги се махнал от живота на дядо и баба.

Отивал към кървавото си място в историята.

- Ебаси! - рече Радко. - Пак не са ни платили извънредния труд!

- Правят ни на глупаци! - намръщи се Ясен.

- А, повече не може така! На нищо не прилича! - обадих се и аз.

- Блъскаме като луди, а накрая на месеца - нищо!

- Трябва да говорим с директорката!

- Какво ще говориш! Нали тя ти реже заплатата!

- Да, ама това ни се полага! Нали имаме договор!

- Имаме, ама нали виждаш!

- Да си намерят някой друг да им бачка, като са толкова хитри!

- Ами да!

- Ще отида да говоря с директорката

- Всичките ще отидем!

- Чакай да й се обадя по телефона!

Радко се обади на директорката.

- Айде! - рече след това. - Слизаме в кабинета й!

Отидохме.

- Е, какво? - изръмжа директорката. - Стачка ли правите? Плашите ли ме? Имайте предвид, че мене досега никой не ме е уплашил! Била съм на много места и никъде не е имало издънки, няма и тук да има! Отсега ви го казвам! Мога още сега да ви уволня и тримата! Не понасям да поставят условия! Аз съм директорката и аз решавам колко ще ви плащам! Ясно ли ви е? Ако не сте съгласни, махайте се оттук! Това е! Имате ли нещо за казване?

Ние мълчахме.

Радко се обади с мек тон.

- Виж, шефке. Ние не искаме да правим стачка, нито да поставяме условия. Просто искахме да попитаме защо и този месец не са ни платили парите за извънредния труд. Не че има някакви проблеми. Не, няма проблеми! Всичко си е наред, шефке! Бачкаме си! Просто искахме да те попитаме дали знаеш нещо, нали си ни шефка?

Радко се усмихна кротко.

Директорката също омекна - напрежението в погледа й изчезна.

Но не съвсем.

- Това е положението - рече тя. - Вече ви казах. Ако не ви харесва, заминавайте си! Ще работите ли или не?

- Ще работим - рекохме ние.

Обзет от необяснима страст, баща ми продължаваше да пише вдъхновено романи, които никой не искаше да публикува. Пишеше от сутрин до вечер, първо на ръка в големи тетрадки с карирани листове, а след това преписваше текстовете на пишеща машина, същата „Оптима", която изпълняваше ролята на бавачка в детството ми. Дори и да е бил разочарован от липсата на признание, той никога не го показваше пред мен или други членове на семейството ми. Едновременно с това ходеше на работа в редакцията на вестник "Септември" и постоянно се забъркваше в конфликти с разни влиятелни старозагорски директори на заводи, които обвиняваше в корупция от страниците на вестника.

Беше истински Дон Кихот!

Заради подвизите му често го привикваха в кабинета на главния редактор, за което вкъщи научавахме още през същата вечер. Беше много лесно за познаване. Довеждаха го състрадателни колеги, а той пееше разни песни. От рода на „Градил Илия килия". Вдигаше скандал на майка ми и сядаше зад пишещата машина. Над поредния роман.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.09.2001
Стефан Кисьов. Не будете сомнамбула. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Стефан Кисьов. Не будете сомнамбула. София, 2000.