Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕ БУДЕТЕ СОМНАМБУЛА (1)

Стефан Кисьов

web | Не будете сомнамбула

1.

Абракадабра!

Животът е магия!

Ние сме пленници на духове!

Коя е вълшебната дума ли?

- Изразявайте се!

* * *

Прадядо ми Ганьо Тенев Сомов от село Енина, Казанлъшко, бил обезсмъртен от писателя Алеко Константинов под името Бай Ганьо.

Ето как станало това.

Той се запознал с Щастливеца през 1893 г. на Световното изложение в Чикаго, където отишъл да продава подправено с тараше розово масло като съдружник на еврейския търговец Исаак Розенщайн от Цариград. С чара и автентичното си облекло, типично за родното му село от онова време, дотолкова впечатлил младия си сънародник, че Алеко го направил прототип на героя от едноименната си книга.

За това в семейството ни се говореше само на четири очи, тъй като Бай Ганьо се беше превърнал в нарицателно име за простак. Представяте ли си да се беше разбрало в махалата или в училище, че съм правнук на Бай Ганьо? Щяха да ме скъсат от подигравки!

Затова си траех по въпроса.

Освен това живеех в социалистическа държава, където да си правнук на известен търговец на розово масло, беше истинско престъпление.

Когато станеше дума за произхода ми, неизменно отговарях:

- Работнически.

* * *

Отпих глътка ракия.

- Сервитьор ли? - зяпнах аз.

- Аха, братче! И то в резиденция "Бояна"! - ухили се Стоян Георгиев.

- Майтапиш се! - намръщих се аз.

- Друг път.

Взех си от мезето.

* * *

Алеко си съставил доста повърхностна представа за характера на прадядо ми, а и изобщо не се заинтересувал от миналото му, без да подозира колко интересно може да се окаже то.

Какъв пропуск!

Прадядо ми Ганьо Тенев Сомов бил един от първите етнически убийци в новата българска история!

По време на Руско-турската война през 1877 година бил опълченец от дружината на генерал Гурко. Когато Сюлейман паша опожарил Стара Загора и опълченците отстъпвали към връх Свети Никола, начело на група въоръжени главорези прадядо ми влязъл в родното си село Енина на бял кон.

Обзет от зъл дух на отмъстителност и въобразявайки си, може би, че е дошло време да се раздаде дългоочакваната справедливост, той събрал доброволци от селото, отишли в турската махала, арестували всички турци, откарали ги в местността Дяволската вада и до един ги изклали.

А след това взели златото и скъпоценностите на турците, както и техните къщи.

Замогнали се.

* * *

Прадядо ми не се задоволил с това. Явно вече бил убеден, че съдбата му е отредила да бъде меч божий на правосъдието. Освен турците той осъдил на смърт и една българка-вдовица, която била известна като любовница на турчин от селото. Селяните начело с попа се застъпили за нея, но той бил безмилостен.

И лично я застрелял.

* * *

През оня облян в сълзи и невинна турска кръв ден се случило и нещо любопитно!

По онова време в Енина живеел Ахмед Карадаа, потомък на брата на прочутия турски пътешественик и писател Евлия Челеби. Карадаа бил най-богатият турчин в селото. В ужасния миг на клането дъщеря му Несрин която знаела български, пожелала да се спаси, като приеме Христовата вяра.

И прадядо я помилвал. Кръщенето извършил веднага след това селският поп и на туркинята било дадено името Мария.

В църквата "Света Петка" тя свалила фереджето си и всички ахнали, като видели каква русокоса хубавица е.

Видял и прадядо ми - червендалест момък със засукани мустачки. Харесал я и тъй като нямало време за губене, наредил на попа да го венчае с нея.

Видял и прадядо ми - червендалест момък със засукани мустачки. Харесал я и тъй като нямало време за губене, наредил на попа да го венчае с нея.

И попът ги венчал.

* * *

- Сега ли идваш? - изръмжа директорката.

- Да - рекох.

- Закъсняваш! - сви вежди тя. - Включвай се в работата!

Огледах се да видя каква е работата.

Всички дърпаха някакви стъбла от клоните на дърветата до Дом 2 в резиденция “Бояна” и ги носеха върху един куп в средата на поляната. Издърпах няколко стъбла и ги завлякох към купа. Хвърлих ги отгоре му и запалих цигара. Директорката ме загледа.

- Сомов, ти защо не работиш?

- Работя! - възразих.

- Вече уволних един сервитьор - рече тя. - Ти май ще бъдеш вторият.

Върнах се при храстите и задърпах стъбла.

Пред мен беше барманката Жени. Тя усърдно дърпаше стъблата.

- Какво ти вика директорката? - попита Жени тихо, като се озърташе с уплашени очи.

- Че уволнила един сервитьор и аз може да съм следващият - отвърнах.

- Много внимавай! - все тъй тихо продължи Жени. - Тя уволни Веско.

- Тъй ли?

- Предложили й да стане министър на финансите - довери ми Жени. - Но тя отказала.

* * *

Така в един ден прабаба приела нова вяра, ново име и се сдобила със съпруг. А прадядо ми с къщата на Евлия Челеби. Била истински палат, на цели два етажа.

Никой не му потърсил сметка за убийствата. Дори и прабаба ми Мария, на която бил изклал цялото семейство. И турците правели същото с българите.

Такова било времето.

* * *

Бил съм на четири години през онова горещо лято, когато, обзет от някакъв неясен копнеж, съм изчезнал от леглото си посред нощ. Майка ми открила това и цялото семейство хукнало да ме търси из тъмните и прави улици на Стара Загора.

Намерили ме обезумели от ужас пред една сладкарница на четири преки от нашата къща. Стоял съм пред входа й по нощница и ме попитали какво правя.

- Чакам за пасти - отвърнал съм невъзмутимо аз.

А било три след полунощ.

Никой не обърнал внимание, че имало пълнолуние.

* * *

Някаква невидима сила ми заповядваше, а аз нямах друг изход, освен да й се подчинявам.

Помня как станах от леглото, облякох се, обух налъмите, с които ходихме в нужника, и излязох от къщи, без никой да ме усети. Всички спяха, но това не ми направи никакво впечатление. Нали и аз спях?

Отидох до вратата на Мишо, най-добрия ми приятел от махалата ми в Стара Загора, и позвъних. Той живееше в съседния блок, на улица “Неделчо Николов”. Излезе майка му - едра и спокойна жена - и ме загледа смутено.

- Какво има? - попита тя.

- Нищо - рекох аз. - Мишо тук ли е?

- Мишо спи. Защо ти е?

- Да си поиграем - отвърнах аз.

- Много е късно за игра. Утре ще играете.

- Добре. Довиждане.

Изтичах към къщи, като трополях с налъмите по паважа на “Неделчо Николов". Съблякох се и пак легнах в леглото.

Продължих да спя.

* * *

На другия ден Мишо ми разказа как майка му си изкарала акъла. Чак тогава си спомних какво съм правил. Както си спомняме някакъв сън. Детайлите ми се губеха, оставаше съдържанието, някак притъпено и забулено в безшумен полумрак. Спомнях си думите, които бях произнасял, как изкачвах и после се спусках по стъпалата на неговия блок. Всичко беше истинско. Освен едно. Че беше сън. Бях извършил всичко, докато бях спял. И по никакъв начин не можех да си го обясня. Освен по един - че бях сомнамбул.

А аз отказвах да го приема.

* * *

Радко нахълта с червена от гняв физиономия в сервитьорския офис.

- Някой ми е пипал в шкафчето! - изрева той.

- Тъй ли? - ококори се Ясен.

- Катинарът не е разбит, но липсват две бутилки “Джони Уокър”.

- Сигурен ли си?

- Как не!

- Друго пипано ли е?

- Не. Само това. Двете бутилки. Мамка му, кой ли е бил?

- Не знам - рече Ясен. - Да не мислиш, че съм аз.

- Не си ти. Мисля, че знам кой е.

Той вдигна вежди и изгледа Ясен в очите. Ясен също го гледаше с вдигнати вежди.

- Той ли да е?

Радко се изсмя с пълни гърди.

- Няма кой друг да е. Само той може да е. Откакто дойде на работа при нас, взеха да стават тия работи. Преди не бях сигурен за “Евксиняка”, ама сега вече съм сигурен.

- Пак ли той?

- Няма кой друг да е, Ясене. Само той е. Сигурен съм.

- Не думай.

- Ти го доведе тук от НДК. Не го ли познаваш?

- Познавам го. Там не е правил такива работи.

- Там не е, ама тук ги прави. Нали го гледам как му шарят очите. Може и там да е правил, пък ти да не си знаел.

- Нищо чудно.

- Ех, това момченце!

- Не може така - поклати глава Ясен. Не е колегиално.

- Трябва да говорим с него - рече Радко. - Кога е на работа?

- Май утре. Нали сме всички на работа?

- Тъй ли? - учудих се аз.

Имах среща с Албена. Не отидох и тя ме заряза.

* * *

Началото на детството ми беше пълно с очарование. Първият ми приятел в Стара Загора се казваше Тихомир. Беше на седем години, с една повече от мен. Живееше с майка си и баба си на нашата улица “Неделчо Николов”, в една съседна къща със запустял двор с помийна яма и паянтов нужник с клекало до нея. До нужника растеше хинап. Ние се катерехме по хинапа и си беряхме, а после ходехме да си играем на доктори в мазето на съседния блок. Свирехме с пишките си все едно бяхме китаристи и си бъркахме с клечки в дупетата.

Една бабичка ни видя и ни изклюкари на майките ни. Те ни се скараха. След това родителите на Тихомир се събраха и той замина със семейството си за Ботевград. Към неизвестната си съдба.

Никога вече не се видяхме.

* * *

Камериерката погледна Сашо и изпъчи големия си бюст.

- Ти нов колега ли си? - попита го тя.

- Аз ли? - ухили се Сашо. - Не съвсем.

- Не съм те виждала - рече тя.

И му се усмихна недвусмислено.

- И аз не съм те виждал - рече Сашо.- Ама важното е, че се видяхме, нали тъй?

- Да.

- Няма лошо - рече той.

Тя се засмя.

- Значи ти тук работиш, а? - огледа я с интерес той.

- Да.

- Сама ли си в цялата сграда?

- Сама съм. Грижа се за всичко тук.

- Не е ли трудничко?

- Трудничко е. Доста работа си има.

- Когато има гости, тука ли спите? - смигна Сашо на мен. Аз се усмихнах.

- Да. Тука спим - рече камериерката. - Имаме си стая.

- И аз тази вечер ще спя в резиденцията - рече той. - Ще има ли място и за мен в тази сграда?

- Разбира се - рече жената нежно.

- Ами тогава да дойда... на гости тука, а?

- Може - кимна тя с усмивка.

- Няма лошо - пак ми смигна Сашо. - Нали, Сомов?

Споделяше.

* * *

Не ми се наложи дълго да чакам първия си кошмар, а след това и да свиквам да живея с него.

Леля ми Пепа, която живееше на втория етаж в нашата къща в Стара Загора, беше едра жена. Тя се разболя от рак и разбрах, че са отрязали едната й гърда. Преди това се беше развела със свако ми Бончо и спряла да ходи на работа в азотноторовия завод край Стара Загора, където работеше като счетоводителка. Мислех я за луда. Беше много нервна и крещеше силно. Мразех я и се страхувах от нея. Тя стоеше в къщата и нищо не правеше.

Освен рак тя имаше и разширени вени. Веднъж донесе пиявици в едно бурканче. Започна да си ги слага на краката, върху тях намотаваше бинт. После изведнъж започна да слабее и легна на легло, а за нея започна да се грижи баба ми, а майка й помагаше.

Умря една нощ през пролетта на 1979 година, когато бях вече ученик в девети клас в гимназията. Видях я чак когато я сложиха в ковчега й. Увит в червен станиол като коледен подарък, тъй като леля беше комунистка.

Беше се смалила като момиченце.

* * *

Минавало полунощ, когато майка ми, Стела, ме чула как ставам от леглото, отварям вратата и излизам. Отишъл съм в нужника и съм заключил вратата.

Тя почакала да се върна, но аз съм се бавел. Накрая тя отишла до нужника и почукала на вратата.

- Какво? - попитал съм отвътре.

- Аз съм. Какво правиш?

- Нищо - отвърнал съм аз. Това много озадачило майка ми.

- Ела да си легнеш - казала тя.

- Добре - казал съм аз. Излязъл съм от нужника и съм си легнал. Майка ми разказа всичко още на другия ден, но аз не си спомнях. Беше очевидно, че имам сомнамбулизъм. Но хич не ми пукаше.

* * *

По онова време на покрива на нашата къща кацаше една кукумявка. Знаете ли какво си мислех нощем, преди да заспя, докато слушах зловещата й песен?

Че ме зове в обятията си.

* * *

И така, след триумфалното си завръщане от Америка през 1893 година, прадядо ми развъртял търговия с розово масло из цяла Европа вече без Исаак Розенщайн и без пет пари да дава за произхода на парите си, както и за Алеко Константинов, който му изпратил един от първите екземпляри на „Бай Ганьо", заедно с писъмце за благодарност, че го вдъхновил за написването на книгата.

Тя направила Алеко истинска звезда за онова време и кой знае какво е щяло да стане с него след години, ако не са го убили с куршум в сърцето, докато се возел с някакъв файтон край Пазарджик и, както се оказало по-късно - по погрешка, вместо спътника му, а убийците му останали неразкрити.

И Алеко си бил виновен обаче. Не си подбирал компанията и платил за това с живота си.

Лека му пръст.

* * *

В отсрещния на нашата къща блок в Стара Загора имаше две ученички от техникума по шев и кройка. Всички момчета от махалата въздишахме по тях и една нощ аз съм отишъл в стаята им, която дълго преди това бях наблюдавал от капандурата на нашия покрив.

Там била само Еми, кльощава деветокласничка с първокласен бюст, в чието качество отдавна се бях убедил, макар и от разстояние, докато надничах към прозореца им през капандурата на нашия покрив.

- Какво искаш? - попита Еми тогава. Стоеше на вратата на апартамента си и ме зяпаше учудена.

Бързо я бутнах и влязох вътре, а тя ме последва.

- Чакай! Къде отиваш? Ама, чакай...

Отидох в една стая и седнах на някакъв диван. Еми се спря на вратата.

- Не знам какво ти се е случило, обаче ме вдигна от сън! - рече тя.

- Остави ме! - изкрещях й.

- Какво?!

- Остави ме! - повторих.

Легнах на дивана с обувките.

- Господи! Какво си мислиш? - извика Еми. - Звъниш ми посред нощ, а после нахълтваш тук и лягаш с...

- Остави ме да спя! - изревах, колкото имах сили.

Еми млъкна, явно разколебана.

Обърнах се с гръб към нея и заврях глава под ръцете си.

Разбира се, когато се събудих сутринта, и видях, че не съм в моята стая, много се учудих.

До мен спеше Еми по нощница.

Беше ме прегърнала. Похъркваше като прахосмукачка. Излязох, без да ме усети.

* * *

- Голям майтап! - рече Павароти. - Знаеш ли вчера какво стана?

- Какво? - рекох.

- Беше късно вечерта. Бях сам в офиса и си мислех, че и в резиденцията няма никакви хора, и си пеех. Докато си оправях сметките на компютъра. И по едно време, като свърших, в коридора се разнесе силно ръкопляскане. Направо се шашнах и веднага излязох да видя какво става. И какво да видя! Пред рецепцията се събрала цялата турска делегация, дето е сега тук, и като ме видя, пак започна да ръкопляска! Представяш ли си?

- Ти какво направи?

- Поклоних се.

Начин на изразяване.

* * *

Вкъщи нямахме баня и аз ходех на градска баня. В града тогава имаше няколко бани - Новата баня, Пиперка - до бившата автогара Алана, и Зелената баня. Събирах нещата си в една чанта - сапун, кесия за кир, чисто бельо, чорапи и хавлия. Отивах в банята през седмицата, защото в събота и неделя имаше опашка. Събличах се и влизах вътре. Сядах край някоя чешма и се поливах с тасовете. Те бяха пластмасови. От другата страна на коритото се къпеше някой друг. Гледах да не сядам до старци, защото те се къпеха с много гореща вода.

Най-напред изтривах кожата си за кир, а после се сапунисвах два пъти и се изплаквах.

Старците бяха досадни. Често някой от тях ме молеше да изтрия гърба му. Така икономисваха от парите за теляк.

Теляците бяха цигани с увити черни парцали около слабините си, които пушеха в съблекалнята и пиеха бира. Ръцете им бяха просмукани от водата и имаха много татуировки. Те лепяха билетите за изтриване върху плочките, а бакшишите събираха в торбички с връв. Струваше ми се, че е много доходно да си теляк.

Така и не отидох на теляк обаче. Беше ме гнус, а и страх от тях, но иначе обичах да се къпя.

Когато си тръгвах, лелката пред вратата казваше:

- Честита баня!

Благодарях от сърце.

* * *

Птичките чуруликаха. Стигнахме желязната врата на резиденция „Бояна". От КПП-то до бариерата ни зяпаше мъж в маскировъчни дрехи.

- Здрасти! - рече му Стоян Георгиев.

- Здрасти, Вуйчо!

- Това е наш нов колега. Стар приятел! - потупа ме по рамото той.

Униформеният се ухили.

- Дайте си паспортите.

Бръкнах в джоба.

Подухна ветрец.

* * *

- Ти си сомнамбул! - рече Тошко.

- Не е вярно! - изкрещях му.

- Вярно е! Еми ми каза!

- Какво ти е казала?

- Отишъл си у тях посред нощ заспал!

- Не е вярно!

- Вярно е! Ти си като кукумявка! Ку-ку! Ку-ку! - викна Тошко.

- Ще те набия! - изкрещях му. - Затваряй си устата!

- Айде де!

- Мислиш, че не мога ли?

- Ти май сънуваш!

- Казах ти млъкни!

- Кукумявка! Ти си кукумявка!

Замахвах и го зашлевих през лицето.

- Ще те набия! Казах ти, че ще те набия! - завиках аз.

Тошко се извърна от мен и също се разкрещя:

- На всички ще кажа! Ще видиш! Всички ще разберат! Цялата махала! Кукумявка! Ти си кукумявка! Ку-ку!

Блъснах го и хукнах към къщи.

Изразих се с бягство.

* * *

Така, че прадядо ми имал доста пари, които му позволили да изпрати през 1930 година сина си Теньо Ганев Сомов да учи в Париж за доктор. Най-модерната професия по онова време.

Дядо ми обаче бил голям лентяй. А и нямал никакво желание да става доктор. Но отишъл във Франция и заживял с парите на баща си, на две крачки от сегашното прочуто кабаре „Мулен Руж" на улица „Брюксел" в Монмартър, Париж, като се отдал на любимите си страсти - хазарт и забранения по онова време анархизъм.

Те му били по-интересни от медицината.

* * *

Върху крехките ми плещи се стовари тежко бреме. Скоро след случая с Еми децата в махалата разбраха за среднощните ми разходки. Известно време бях обект на подигравки. Нарекоха ме „Кукумявката", въпреки че, доколкото знам, въобще не издавах подобни на тази птица звуци. Но нали кукумявката ходи нощем насам-натам.

По-късно, когато родителите ми се усетиха и започнаха да заключват външната врата на къщата и да крият ключа, този прякор остана, въпреки че интересът към мен значително намаля.

Така и продължиха да ми викат - Кукумявката.

Все пак беше по-добре, отколкото Бай Ганьо, нали?

* * *

Това беше една от причините да избягвам да каня приятелите си на гости. Другата причина беше, че се срамувах, че живея в къща. Искаше ми се да живея в апартамент с баня.

Нашият нужник под стълбите до входната врата миришеше и беше с клекало. Срамувах се и от това, че живеехме в две стаи и те приличаха на складове за стари мебели, срамувах се от баба и дядо, които ходеха облечени грозно и бяха стари, от лудата си леля Пепа, която, откакто беше спряла да ходи на работа, се мъкнеше по нощница из къщата, от това, че нямаме хол, нямахме диван и фотьойли и нямахме килими като тези в апартаментите на моите приятели, а подът вкъщи беше застлан със селски черги, че нямаме щори на прозорците и хубави неща за пиене и ядене. На всичко отгоре единствени в махалата имахме „Трабант", най-подиграваната кола в ония години в България.

По тази причина никога не празнувах и рождените си дни.

А много ми се искаше!

* * *

Е, да. Мечтите ми се сбъднаха десетина години по-късно - купихме си апартамент от 120 квадрата, с баня и тоалетна, истински хол, телефон и гараж, в най-хубавия квартал на Стара Загора, точно до парка „Аязмото", както и нова „Лада" 1300 кубика!

Много късно обаче. Вече бях войник, а само след две години родителите ми щяха да се разведат, сестра ми да отиде да учи в Пловдив, а аз да замина за София.

Още не го бяхме обзавели като хората, а трябваше да го продаваме. Но дотогава имаше много време, а и аз изобщо не знаех, че ще дойде. Достатъчно проблеми си имах.

* * *

На всичко отгоре родителите ми непрекъснато се караха.

Чудех се защо.

Тогава баща ми работеше в редакцията на окръжния вестник „Септември" като фоторепортер, а нощем пишеше поредния си роман. Той мечтаеше да стане писател и докато заспивах, всяка вечер чувах тракането на пишещата му машина „Оптима".

Майка беше медицинска сестра в училище „Генерал Гурко". Нямаше никакви амбиции.

Татко не можеше да свикне с живота в града и постоянно изливаше омразата си към него. А и никой не се интересуваше от романите му. Парите никога не стигаха за храна, а и за доста други неща. Аз носех старите дрехи на сестра си, нейните обувки, учех с нейните учебници, при нейните учители, в нейното училище. Тя беше отличничка и родителите ми я даваха за пример. А по-големите момчета от махалата ме подиграваха освен за сомнамбулизма ми и като подмятаха мръсни думички за разни части от физиката на сестра ми.

Големи копелдаци бяха!

* * *

Какво си мислите?

Докато бил във Франция, дядо ходел често да играе на рулетката в Монте Карло, който дори по онова време бил световноизвестен хазартен център. И профуквал парите на прадядо ми.

Освен това се събирал с млади анархисти от цял свят, които били превърнали френската столица Париж в Мека на революционното движение.

Правел каквото си иска.

* * *

Не можах да намеря ключа. Отворих прозореца. Внимавах да не ме чуят как стъпвам. Прескочих го и излязох навън. Тръгнах по улицата. Някаква кола ме заслепи с фаровете си и аз се качих на тротоара Стигнах магазина за обувки. Пипнах витрината, после долепих лицето си до нея и усетих хладното стъкло до кожата си. Постоях така известно време и тръгнах надолу към гарата. Влязох в чакалнята, където имаше много хора по скамейките. Повечето спяха, но някои стояха отпуснати с едва отворени очи. Милиционерът на вратата ме огледа, но нищо не каза. Излязох на перона и скочих върху релсите. Тръгнах по тях, като гледах да стъпвам там, а не върху чакъла отдолу. Те бяха гладки и равни. Зад гърба си чух свирки. Ставаха все по-много, а някои започнаха да крещят. Май на мен крещяха, но това нямаше никакво значение, по-важно беше да продължавам да стъпвам върху релсите. Зададе се някакъв влак. Фарът му заблестя пред мен. Това много ме ядоса. Искаше да мине по моите релси. Нали аз вече вървях по тях? Локомотивът наближаваше някак безшумно към мен, а свирките зад гърба ми ставаха още по-пронизителни. И локомотивът изсвири. Нямах избор. Той ми пречеше. Нямаше да мога да мина по моите релси заради него.

Отместих се встрани и влакът с грохот мина край мен.

Заглуши и свирките.

* * *

- Братче, тук работата е много специална - заразказва Стоян Георгиев. - По принцип се бачка един ден, а два - се почива, ама понякога, като има разни важни персони, се остава да се спи в хотела, а на другия ден се продължава. А, и още нещо! През лятото всички отиват в резиденция „Евксиноград" и изкарват един месец там. Супер, нали? Лятото наближава, мой човек!

* * *

И така. Родителите ми криеха ключа на входната врата от мен, но тъй като живеехме в къща, беше напълно възможно да съм продължил да излизам през прозорците на партерния етаж. Те нямаха решетки, а и бяха на не повече от метър и половина от тротоара. Така, че изобщо не е било трудно да отворя някой от тях и да се измъкна вън.

Аз си знаех защо.

>>>

 

 

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 17.09.2001
Стефан Кисьов. Не будете сомнамбула. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Стефан Кисьов. Не будете сомнамбула. София, 2000.