НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Осма част

Двамата с Шерифа седнахме в едно кафе на “Лангщрасе” да чакаме Ели и Ники.

- Видя ли ми новите зъби? - попита той.

И се озъби.

Загледах се с любопитство в устата му. Отдавна бях слушал за тия зъби и ми беше интересно да ги видя.

- Съвсем като истински - похвалих ги.

- Харесват ли ти? - Шерифът се зарадва като дете и се усмихна. Също като дете.

- Да, харесват ми. Без пари ли ти ги направиха?

- Без пари. Една стотинка не дадох. Нали съм емигрант? Швейцария плаща. Радвам се, че ти харесват. И на мен ми харесват. Още не съм свикнал с тях. Като ям, малко ме болят венците.

- Може би трябва да ги изпилят още някъде.

- Сигурно. Поне вече няма да мисля за зъби.

- Страхотно! Станал си като нов!

- Така ли мислиш?

- Да. Болеше ли те, като ти вадеха старите зъби?

- Не. Сложиха ми упойка. И тя не ме заболя. Искаш ли да ги видиш?

- Кое?

- Зъбите?

- Може - кимнах.

Всъщност изобщо не исках.

Шерифът извади изкуствената челюст от устата си.

- Ето ги. Швейцарска изработка. Трябва да съм им благодарен на тия швейцарци, че ми направиха зъбите. Струват много пари. Никога нямаше да мога да си го позволя. Но нали сме емигранти. Дават хората пари за нас. Но на мен ми е мъчно за България! Много ми е мъчно! Все за нея мисля! А ти?

- Не - поклатих глава.

- Никак не ми се стои вече тук - въздъхна той.

- Наистина ли?

- Все за женичката си мисля и за детенцето. Сън не ме хваща! Аз и така им казах на интервюто. Те ме питат какво мисля за България, а аз така им казах: “Мъчно ми е за България”. Те не можаха да повярват. Продължиха да ме питат не ме ли е страх да се прибера там и разни такива неща, а аз накрая се разплаках. Казах им, че не ми се стои повече в Швейцария, че ми е мъчно за България и само за там мисля! Те ме успокояваха! Представяш ли си? Бяха двама полицаи и направо се хванаха за главите с мен! Какво да правя, Калине? Кажи какво да правя, като ми е мъчно! Много ми е мъчно! Ще полудея!

Всички така говореха. Но никой не полудяваше. И никой не си тръгваше обратно.

Към средата на юни напуснах хотел “Европа” и започнах работа в пицарията “Санта Лучия де ла поста”. Започвах в десет сутринта. Подготовяхме масите и салона за клиентите, а те пристигаха в дванайсет. Повечето бяха ученици от “Бенедиктшуле”, но идваха и служители от офисите на фирмите и банките около “Милитерщрасе”. Идваха и много италианци. Работата беше приятна, но беше много повече отколкото в хотел “Европа”. Уморявах се, а и се изнервях от постоянното тичане между масите и кухнята. В два следобяд имахме почивка до пет, когато започвахме отново подготовка на масите и салона, а в шест пристигаха първите клиенти. Трябваше да науча много имена на италиански ястия, на различни видове пици, спагети и пасти. На сладоледи и вина. В пицарията се говореше на италиански. Също и на немски, но по-малко. Сервитьорите бяха португалци, испанец и двама хървати. Работниците в кухнята бяха тамили, а готвачът - португалец. Всичко обаче беше много по-различно от предишната ми работа.

В “Санта Лучия де ла поста” се работеше на процент.

* * *

Излязохме от квартирата и тръгнахме покрай парка. До един магазин беше паркирана червена хонда “Шатъл”. На задното стъкло имаше залепена обява:

“Продава се за 5000 франка”.

Имаше и телефон.

- Изглежда много запазена - гледаше като омагьосана Ели.

- Така е - съгласих се аз.

И двамата бяхме като омагьосани. Оставих количката и надникнах в купето. И Ели надникна. Колата още повече ми хареса.

- Що да не си я купим - извиках аз. - Вече имаме пари!

- Нали получихме негатив - рече Ели.

- Кво оттуй? Тъкмо ще има с какво да си идем от Швейцария! Имаме толкова багаж! Как ще го носим със самолета?

- Страхотно! - извика тя. - Наистина ли си навит да я купим?

- Да.

- Имаш ли химикал? Да запиша телефона на собственика.

- Нямам - опипах се. - Но аз вече го запомних! Ще му се обадим веднага, щом се върнем.

- Да не го забравиш дотогава!

- Не вярвам.

- Ще го забравиш и после ще се откажеш да купуваш колата!

- Тогава ще купим друга! Нали имаме пари?

- Искам тази!

- И аз! Не се притеснявай! Няма да го забравя! Само той ми е в главата.

- Намерих един молив за сенки! - обяви тя. - Можем да го запишем с него!

- Запиши го и да тръгваме! Ще закъснеем за плажа! Хайде! Колата няма да ни избяга! Тук има много коли! Само пари да имаш! Още тази вечер ще се обадя на собственика!

- Дано да е симпатичен и да ни свали от цената! - рече Ели.

- Ти ще говориш с него - отвърнах аз. - Имаш подход към мъжете!

- Не само към мъжете. Имам подход към хората.

- И мъжете са хора.

- Добре, че ми каза.

- Ще тръгваме ли?

- Да. Записах номера на една салфетка. Ще се обадя още като се върнем от плажа. Но да не се откажеш?

- Не - поклатих глава.

- Миличкото ми! - прегърна ме Ели. - Много те обичам!

Лъжеше безсрамно.Продължихме към плажа.

Беше приятно и горещо лято. Вече бяхме свикнали да живеем в несигурност и я приемахме като неизбежна. Сутрин Ели ходеше на работа в кафетерия “Мемфис” на Лангщрасе, а аз често я изпращах до там, а после се връщах в квартирата. През деня се прибирах и заварвах Ели и Ники да спят. Стаята ни беше със западно изложение и слънцето напичаше. През юли то стана толкова силно, че трябваше да купим вентилатор. Пускахме го под прозореца и той навяваше хладен въздух, докато тримата си почивахме.

През свободните ми дни тримата ходехме на някой от плажовете в Цюрих. В Цюрих имаше много плажове. Всъщност през лятото целият град се превръщаше в плаж. Имаше безплатни плажове край реката и езерото, а и платени плажове на още няколко места. Беше възможно да се печеш и в парковете, независимо дали край тях имаше вода или не. Швейцарците обичаха слънцето. А швейцарките обичаха слънцето повече от швейцарците. Много от тях се печаха по време на обедните си почивки в градинките край езерото. Виждах как излизат от разни сгради облечени официално, отиват в парка и се събличат по бикини.

Тревата около езерото беше пълна с полуголи жени, които понякога се събличаха чисто голи.

Съвсем като в рая.

* * *

- Някой е блъснал колата! - извиках веднага, щом влязох вкъщи.

- Какво? - оцъкли се Ели.

- Блъснал е колата! Направо я е размазал!

- Но нали беше на паркинга? Как...

- Беше! И аз не знам как е станало! Но е размазана и изхвърлена на тротоара! Със строшени стъкла и нищо не става от нея! Мамка му! Дори не успях да я застраховам! Защо не се случи утре, а точно днес!

- Но нали снощи я оставихме здрава? - не разбираше Ели. - Ти се шегуваш! Знам, че се шегуваш! Така ме изплаши! Защо си правиш такива...

- Не се шегувам! Мамка му! Истината казвам! Колата ни е размазана...

- Наистина ли?

- Да!

- Не е вярно! Не може да е вярно! Ние снощи я оставихме здрава!

- Сигурно след това е станала катастрофата! Може би след полунощ! Или тази сутрин!

- Сега е сутрин!

- Имам предвид по-рано. Рано сутрин.

- Имам чувството, че се шегуваш. Просто не мога да повярвам, че се е случило нещо подобно! Та ние я купихме едва преди два дни! Още не сме й се порадвали! Дори още не сме я регистрирали в полицията! Как може да се случи нещо подобно? Просто не мога да повярвам! Не ти вярвам! Не ти вярвам! Не е вярно! Не може да бъде вярно! Искам да отида да видя! Трябва да видя сама какво става с нашата кола! Трябва веднага да видя!

- Добре! Виж! Но от това няма да ти стане по-добре!

- Само ме лъжеш! Само да си посмял да ме излъжеш!

- Не те лъжа! Мамка му!

- Защо тогава се смееш?

- Не знам! Смешно ми е! Побърквам се от яд, но ми е смешно! Мамка му! Всичко е толкова нелепо! Дадох пет хиляди франка и днес нямам нищо! Ебати и живота! Как може да е толкова тъп! Толкова нелепо е всичко! Направо съм поразен! Но не че е смешно! Нервно ми е, затова се смея!

- Дано да се шегуваш! Толкова ми се иска да ме лъжеш! - гледаше ме с надежда тя.

Замълчах. Ели изведнъж се разплака.

- Веднъж да си купим кола и те взеха, че ни я блъснаха! - хленчеше тя. - Ъ-ъ! Защо? Защо са ни блъснали хубавата количка? Защо? Само аз не мога да бъда щастлива! Само аз страдам и нямам кола! Какво ще правя сега! Ъ-ъ! Какво ще пра-вя! Кк-акво! Как-во?! Ъ-ъ! Ъ-ъ!

Да ти стане жал за нея.

Прегърнах я и започнах да я галя по главата.

Собственикът на хотела беше испанец.

- Не можете да работите без документи - отсече той. - Полицията проверява. Ще ме глобят, ако ви хванат. Разбирате ли?

- Разбирам - въздъхнах аз.

- Знам, че звучи глупаво, но... ми се иска да ви помогна. Но не мога да ви взема на работа. Обаче ако мога ще ви помогна. Вашата история ме трогна! Наистина, господине! Бих искал да направя нещо за вас!

- Вземете ме на работа! - примолих се пак аз. - Така ще ми помогнете!

- Не мога. И аз съм чужденец тук! Не искам да се карам с хаитянските власти!

- Помогнете ми да отида в Америка - рекох аз. - Няма ли някакъв начин да отида там?

- Трябва ви хаитянски паспорт - рече испанецът. - Без паспорт няма да може да отидете никъде! Морската охрана пази Америка! По море е невъзможно, разбирате ли? Но с хаитянски паспорт може! Намерете си хаитянски паспорт!

Де да можех!

Взе ме на работа в кухнята.

* * *

Шерифа тикаше празната количка на Ники. Беше прибледнял. Приближаваше с празната количка към масата, на която седях с няколко свои колеги, и ме гледаше с празен поглед.

- Ники спря да диша - каза той.

Всички го гледаха, но само аз разбирах какво казва. Другите не говореха български.

- Какво? - чух се да казвам.

- Докато го разхождахме с Ели край езерото до “Белвю”, той спря да диша - обясни Шерифа. - Ели взе такси и го закара в болница.

- Защо не отиде с нея?

- Тя ми каза да дойда да ти кажа.

- В коя болница?

- Не знам. Аз останах с количката - захленчи той.

Оставих ключа от електронната машина и парите от оборта на един колега и слязох до съблекалнята да си облека дрехите. Качих се и обясних на Пино Абатепасеро, че отивам до болницата. Казах му, че ще оставя бебешката количка в пицарията.

- В коя болница е отишла жена ви? - попита той. Изглеждаше угрижен.

- Сигурно в университетската болница - казах аз. - Тя е най-близо до “Белвю”, а и там има детска клиника.

- Хидили ли сте там?

- Да, веднъж през зимата. Ники се беше задавил с ябълка.

- Вървете, Войнов.

- Благодаря, синьор Пино.

- Ниенте. Не се тревожете. Синът ви ще се оправи.

- И аз мисля така.

- Аривидерчи.

- Чао.

Излязох вън. Слънцето грееше, а в душата ми беше мрак. От “Милитерщрасе” хванах такси до университетската клиника. На “Белвю” имаше задръстване и аз помолих шофьора да побърза. Той изпревари няколко коли. Заварихме Ели в коридора на клиниката. Държеше Ники в ръце. Той гледаше с премережен поглед. Изглеждаше унесен и не се зарадва, че ме вижда.

- Какво му е? - попитах аз разтреперан.

- Сега е по-добре - отвърна тя. - Мисля, че има температура.

- Шерифа ми каза, че е спрял да диша!

- Така ми се стори. Може би е припаднал. Беше се отпуснал. Аз му говорех, а той не ме виждаше.

От очите й потекоха сълзи. Изведнъж и моите се напълниха със сълзи. Докоснах ръчичката на Ники. После челото му. Беше топъл. Той ми се усмихна тъжно.

- Какво каза сестрата? - попитах аз.

- Видя го и каза да чакаме. Преди нас има други деца.

- Защо не му даде някакво лекарство за температура?

- Сложиха му свещичка в дупето. Не се притеснявай.

- Няма.

- Моето момченце ще се оправи. Ще играе и ще си го обичаме.

- Ще се оправи.

- Мам ще му купи всички подъръци и много ще го слуша.

- Не плачи.

- Не плача. Аз съм смела. Ню, ню, бебче. Бебче. Бебчето на мама.

- Кога забеляза, че не му е добре?

- Докато се разхождахме, беше малко отпуснат. Но нямаше температура. Мислех, че му се спи.

- Ще се оправи. Лекарите ще го оправят. В Швейцария лекарите са много добри.

- Миличкото на мама - каза тя. - Миличкото на мама.

- Дай аз да го държа. Той е мойто бебе. Моят мъж. Мама ще си го носи. Той не ми тежи. Наистина.

- Добре.

- Ти излез да си запалиш цигара. Ние ще бъдем тук и ще чакаме.

- По-добре да остана при вас.

- Не, излез навън. Ние ще се оправим сами. Ще ни гледаш през стъклото.

Излязох на площадката през клиниката.

Спря една линейка. Свалиха две малки деца. Те плачеха. Отнесоха носилките вътре. Запалих цигара.

Пак влязох вътре. Дойде лекарят и занесохме Ники в един кабинет.

- Съблечете го - нареди лекарят.

- Добре - отвърна Ели.

Тя започна да изхлузва фанелката от телцето му. Ники се разплака.

После го сложихме да легне на едно легло. Лекарят започна да го прислушва по гърдите и гръбчето...

Взехме такси и се прибрахме в квартирата. Сложих Ники да легне в легълцето. Дадох му сок. Той го изпи, а после го повърна. След това заспа. Изглеждаше много отслабнал.

- Може би трябва да отидем при друг лекар - каза Ели. - Може да не е грип. Може да е нещо друго.

- Какво може да е ? - учудих се аз.

- Не знам. Много се притеснявам. Ще потърся телефоните на някои детски лекари във вестника.

- Потърси ги.

- Мислиш ли, че ще се оправи?

- Да. Ще се оправи.

- Много се страхувам за него.

- Ще се оправи.

- Поеми го. Аз се чувствам уморена от преживяванията. Искам да се разходя.

- Добре.

- Много съм слаба. Нервите ми не издържат да го гледам в това състояние.

- Не си. Но щом искаш иди се разходи.

- Да купя ли нещо за него?

- Някакви плодове и витамини. Обади се на някой лекар и му обясни какво е положението по телефона.

- Добре. Чао.

- Чао.

- Моите мъже. Оправяйте се.

- Добре.

Тя излезе и аз останах сам с Ники.

Живеех в най-богатата държава в света, а бях по-нещастен от когато и да е.

Ники продължаваше да спи.

* * *

В пощата ни имаше писмо. Беше от Санта Мария. В него беше негатива от Берн. Трябваше да напуснем Швейцария. До две седмици. Решението беше окончателно. Просто ни пъдеха. В писмото имаше чек за триста и петдесет франка, които му дължахме. Изпратих парите и се прибрах в квартирата. Не бях нещастен. Ники ме посрещна с радостни викове.

Нямаше нищо по-важно от здравето.

А и Швейцария ми беше омръзнала.

Всичко омръзваше, май.

* * *

ЦЯЛА ПАЧКА СТОТАЧКИ! Парите бяха на чернокосия. Нямаше съмнение. Бяха нападали зад стола му на плочките. Сигурно от задния джоб. ЦЯЛА ПАЧКА СТОТАЧКИ! Сигурно имаше стотина банкноти. Десет хиляди долара. Мъжът седеше с гръб към тях. Беше се облегнал на стола и говореше с някаква блондинка. Никой не виждаше парите.Трябваше само да се наведа и да ги грабна, а после да хукна с тях. С десет хиляди долара.

Влязох в ресторанта, приближих масата, спънах се и паднах върху парите. Мушнах ги под ризата си и се изправих. Чернокосият се обърна към мен.

- Ей, мучачо! Внимавай! - изкрещя ми той и пак се извърна към блондинката. Тя също ме гледаше. Излязох от терасата с разтреперани крака. Свих зад ъгъла и хукнах да бягам. Вече имах пари и можех да си купя каквото поискам!

Исках билет до Америка.

* * *

Влязох в полицейския участък на “Милитерщрасе” и попитах къде е ефрейторът, който се беше обадил в пицарията във връзка с катастрофата. Ченгето на портала позвъни по телефона.

- Почакайте - нареди ми той.

- Добре.

Седнах на една скамейка до вратата. Дойде висок мъж с мустаци и шкембе. Беше рус.

- Вие ли сте собственикът на катастрофиралата хонда? - присви вежди той.

- Да.

- Елате с мен - изръмжа след това.

Последвах го в един асансьор, който ни качи на третия етаж.

Влязохме в една канцелария. Ефрейторът се обърна към мен.

- Защо сте паркирали колата на улицата? - разкрещя се той.

- Моля? - не разбрах аз.

- Нямате право да паркирате на улицата кола без номера! Трябвало е да я паркирате в някой гараж или платен паркинг! Тогава това е нямало да се случи!

- Купихме я без номера! - отвърнах аз. - Щях още на следващия...

- Мълчете! Не разбирате ли, че нямате право да паркирате автомобил без номера на публично място? Това е забранено! Сега трябва да платите глоба! Голяма глоба! Ще платите, защото сте оставили колата си без номера на улицата!

- Разбрах - отвърнах. - Знаете ли кой е блъснал колата?

- Знам! Много добре знам! Но вие ще си платите глобата! Ще си я платите! - той взе от бюрото до него някакъв лист с печати и подписи. - Дръжте това! Да! Дръжте го! Сега се разпишете на единия екземпляр! Да, на този! Сега на другия! Да! Дайте ми първия екземпляр! Добре! Слушайте ме внимателно сега! Чувате ли ме?

- Да - рекох. - Чувам ви.

- Слушайте! Това е протокол от катастрофата! Трябва да го занесете в “Цюрих ферзихерунген”. Те ще ви платят обезщетение! Разбирате ли?

Казах, че разбирам.

- Отлично! Отивате с този протокол там и те ви плащат щетите за колата! Разбирате ли? А след това вие си плащате глобата! Защото нямате право да паркирате на улицата кола без номера! Ясно ли ви е?

- Да... Наистина ли ще ми платят за колата?...

- Да! Наистина!

- Но аз не я бях застраховал! Сигурно няма да ми платят!

- Няма значение, че не сте я застраховал! Плаща виновникът за катастрофата! А той е застрахован! А вие плащате глоба! Голяма глоба! Разбирате ли? Сега вървете в “Цюрих ферзихерунген”! Вървете!

- Тръгнах.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).