НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Осма част

* * *

Обадих се на канадката. Казах й, че до две седмици трябва да напуснем Швейцария, а тя обеща да направи каквото може. А то беше да ускори по някакъв начин процедурата по приемането на документите ни в канадското Министерство на емиграцията. Уговорихме се да се чуем след няколко дни и затворих телефона. Отидох в пицарията и съобщих на Пино Абатепасеро, че ме гонят от Швейцария. Показах му писмото от Берн. Той го прочете и каза, че съжалява за мен. Не можете ли да останете под чуждо име? Много други го правят. Не знам, отговорих аз. Той вдигна рамене.

Когато си тръгнах късно вечерта за квартирата, минах край проститутките на “Лангщрасе”. Една от тях носеше къси панталони и имаше огромни цици. Около нея се бяха събрали зяпачи. Тя поклащаше дългите си бедра точно пред входа на един клон на “Съюза на швейцарските банки”.

Нещо типично за Швейцария.

Свих в улицата към парка и заобиколих негърския супермаркет, който миришеше отвратително. “Плейланд”, в която работеше бившата собственичка на катострофиралата ни хонда, беше отворена и вътре се чуваха гласове. Мярнах една тайландка с начервени устни да се смее на някакъв мъж. Прибрах се в квартирата. Ели и Ники спяха. Легнах и пуснах телевизора. Погледнах Ели и Ники.

Върху лицата им играеха отблясъци.

Тогава го реших. Колко му беше.

На другия ден отидох при Плаше. Той работеше в един хотел до гарата. Беше пак администратор. Той се зарадва, като ме видя.

- Грюци - казах аз.

- Салю, мон ами.

- Дойдох за помощ - започнах аз. Направо в целта.

Нямах време за губене.

- Кажи.

- Пъдят ни от Швейцария. Не искам да се връщаме в България.

- Разбирам.

- Има един начин да отида в Австралия. Но само ти можеш да ми помогнеш да го направя.

- Какво трябва да направя?

- Има един самолет за Мелбърн, който излита от Женева, а след това каца в Цюрих. Междинно кацане. След което продължава за Австралия.

- Така - кимна Плаше. Гледаше ме сериозно.

- Аз, жена ми и детето ще се качим на него. Ще си вземем билети от Женева до Цюрих. Ти и още една наша приятелка също ще се качите в самолета. Но ще имате билети до Мелбърн.

- Разбирам.

- В Цюрих ще слезете вместо нас и ние ще седнем на вашите места.

- Възможно ли е това?

- Да.

- Не мога да повярвам.

- Възможно е.

- Откъде знаеш?

- Знам.

- Има ли някаква възможност да ви проверят и да разберат, че това се е случило?

- В самолета не правят паспортни проверки.

- А дали ще ви пуснат да летите с този самолет? С емигрантския аусвайс?

- Ние ще бъдем с паспортите. Българските паспорти.

По стълбите слязоха двама мъже, оставиха ключовете на рецепцията и отминаха.

- Добре - кимна им Плаше и пак ме погледна.

- За теб няма никакъв риск - убеждавах го аз. - Просто в Цюрих решаваш, че няма да летиш за Мелбърн и слизаш! Не те интересува кой ще седне на седалката ти. И кой ще се представя за теб.

- Точно така.

- Аз ще ти дам парите за билета.

- Колко струва?

- Хиляда франка. Трябва да купим още утре билетите. В някое бюро на “Сюис ер”.

- Аз ли трябва да го купя?

- Ти трябва да купиш билета до Мелбърн. И да направиш две резервации на мое име за полета до Цюрих.

- Добре, мон ами.

- Никога няма да забравя това.

- Ще ти дойда на гости в Австралия - каза Плаше.

- Можеш да останеш да живееш при нас - засмях се аз.

- Няма.

- Както искаш.

- Но на гости ще дойда.

- Ела. Преди това иди да купиш билетите.

- Сега съм на работа.

- Не сега. Аз ще отида да говоря с една наша приятелка, която ще бъде с теб. Тя и нейната дъщеря. Ще бъдете тримата заедно на една седалка.

- Хубава ли е тя?

- Приятелката ли?

- Да.

- Италианка.

- Значи е хубава.

- Ще разбереш, когато я видиш.

- Значи ще се запозная с една италианка.

- Ще ти се обадя днес следобяд да ти кажа кога ще се видим тримата.

Влезе някакъв мъж с куфар. Казах довиждане и си тръгнах. Оттам отидох в кафе “Мемфис”. Заварих Ели и Флавия на една маса до игралните автомати. Ники пълзеше в количката и бръмкаше над една играчка.

- Флавия се съгласи - каза Ели, щом ме видя.

- Чудесно - казах аз. - Грюци, Флавия.

- Грюци, австралиецо - засмя се тя. Беше кръстосала крака. Едва отлепих очи от тях. Седнах на масата и запалих цигара.

* * *

Плаше пристигна с колата си, слезе и ни поздрави.

- Трябва заедно с вашата приятелка да купим билети до Мелбърн, нали? - попита той.

- Да. За девети септември сутринта.

- А ти ще купиш билети от Женева до Цюрих, нали?

- Тъй вярно.

- Да влизаме тогава.

Влязохме в бюрото на “Сюис ер”. Пред едно от гишетата имаше двама атлетични негри. Говореха английски и имаха американски акцент.

Отидохме пред следващото гише. Плаше взе паспорта на Флавия и се наведе над него. Аз и Ели стояхме отстрани.

- Два билета за Мелбърн - каза Плаше.

- За коя дата? - попита жената зад гишето.

- За девети септември.

- Коя класа?

- Туристически билети.

- Ясно.

Тя му даде два билета. Плаше плати. После се дръпна от гишето и заедно с Флавия отидоха в ъгъла. Той започна да разглежда билетите. Аз се наведох над гишето.

- Два билета от Женева до Цюрих на девети септември - казах аз.

- Сутринта или следобяд?

- Самолетът от девет сутринта.

- Ясно.

Тя ми даде два билета. Платих й.

- Данке - каза тя. И прибра парите. Швейцарски франкове.

Пак се обадих на канадката. Тя ми изпрати факс на номера на хотел “Европа”. Той удостоверяваше, че църквата в Лондон, Онтарио осиновява нас тримата - Ники, Ели и мен. Министерството на имиграцията на Канада в момента стачкува, обясни ми моята позната.

Ако не беше стачката, можехме да използваме факса и да приемат документите ни за емиграция.

Но сега не ни вършеше никаква работа.

И без това заминавахме за Австралия.

През следващите дни приготвяхме най-важното, което трябваше да вземем с нас. Разчитахме най-вече на ръчния багаж, защото не ми беше съвсем ясно дали ще можем да си вземем другия багаж.

Щеше да е подозрително, ако пътуваме с много багаж по вътрешните линии.

Отидох до “Цюрих ферзихерунген” и им показах писмото от Берн. Те ми казаха, че могат да ми платят пет хиляди франка обезщетение за хондата. Съгласен ли сте? Да, разбира се. Можете да получите парите си на касата. Данке. Отидох на касата. Някакъв мъж с очила бръкна в един метален сейф. Отброи ми пет банкноти по хиляда франка. Трак, трак трак. Хванах трамвай и се прибрах в квартирата. Никога не бях носил толкова пари в джоба си. А се чувствах по-беден от всякога.

През следващите дни започнаха да пристигат първите емигранти от войната в Югославия. Когато минавах по “Холщрасе” ги чувах да говорят на хърватски или словенски. Някои от тях бяха тръгнали с колите си. В тях имаше много багаж и често и малки деца, които гледаха любопитно през стъклата.

Какво ли бяха преживяли?

Няколко дни преди да излетим за Австралия, отидох да си взема българските паспорти от полицията. Вече не бях емигрант, нито Ели, нито Ники беше беше емигрант.

Оттам отидох в полицията за чужденци, което се намираше до гарата.

Същата сграда, където ни бяха провели второто интервю.

На гишето обясних, че съм бил емигрант в Швейцария и за да се прибера в България през Австрия ми трябват официални печати, че съм бил легално в Швейцария. Всъщност тези печати можеха да ми потрябват при паспортната проверка на летището в Женева. Показах няколко документа, които удостоверяваха, че през последната година и три месеца съм бил в Швейцария, показах и копия от аусвайсите. В полицията ни сложиха разрешителни за пребиваване със задна дата, но до петнайсети септември.

Можех да летя без проблеми по вътрешните линии на “Сюис ер”.

Щях да се възползвам от това.

Нямаше какво да губим. И не ми пукаше от нищо.

Взех паспортите и се прибрах у дома.

* * *

Докато се чешех по главата, зърнах Статуята на Свободата. През процепа на сандъка, където се криех. После корабът зави и видях Ню Йорк. Манхатън. Небостъргачите. Дори през процепа на сандъка изглеждаха много високи, въпреки че дъската ги режеше по средата. Ако беше по-голям процеп, щях да ги видя целите. Морето беше бурно и когато корабът се надигнеше, виждах покривите им. Нямах повече цигари. Исках да си запазя последната цигара за този момент, но не издържах и я изпуших сутринта. Вместо закуска. Бях успял. Нищо не беше напразно. Гледах, докато ми потекоха лигите, като продължавах да се чеша.

Бях въшлясал.

Влязохме в пристанището. Имаше много кораби и ние се промушвахме между тях. Корабът не се люлееше както преди. Сандъкът ми беше най-отгоре, но трябваше да чакам да го разтоварят. Дъските бяха много дебели и нямаше да мога да изляза сам отвътре. Щях да чакам. Вече можех да чакам. Въпреки въшките, глада и жаждата. Въпреки всичко. Изобщо не беше проблем.

* * *

На осми вечерта се обадих на Плаше. Уговорихме се да се срещнем в пет без петнайсет на гарата. Аз щях да купя билети за влака. Флавия дойде у нас. Сложихме Ники да спи в стаята, а ние отидохме в кухнята. Нашата последна вечер в Швейцария. Направих спагети по болонски. Флавия ги хареса и това беше голям комплимент за мен. Пихме бяло вино. Оставих Саманта на една приятелка, обясни Флавия. Но утре ще я взема с мен. Така трябва, нали? Да, казах аз, така трябва. Дойде тамилът с корема от стаята на стълбището. Заминавате ли, попита той. Да, заминаваме, казах аз. Жалко, наистина, клюмна той, после вирна глава. Аз ще остана в Швейцария. Аз ще стана швейцарски гражданин, обясни тамилът с корема. Звучеше смешно. Их - ситизен. Но беше вярно.

Тамилите наистина оставаха в Швейцария и получаваха гражданство.

Големи късметлии бяха.

Късно вечерта изпратих Флавия до квартирата й. По пътя ми разказа за своя приятел. Той беше от Сицилия. Винаги ме биеше, каза Флавия за него. Беше й избил доста предни зъби. Тя носеше протези. Още се страхуваше от него.

Чудех се дали да не я натисна в тъмното.

Много ми се искаше, но не го направих.

Върнах се квартирата. Ели си беше легнала. Не беше заспала.

- Страхувам се - рече тя.

- И аз - отвърнах.

Тя се засмя. Моята слабост я радваше.Седнах до нея на леглото. Може би трябва да я зарежа тук - мина ми през ума. И там щеше да ми трови живота. Станах и си легнах на моето легло.

- Лека нощ - казах аз.

Часовникът ни събуди в четири сутринта. Облякохме се, приготвихме Ники, сложихме го в количката и тихо излязохме. Спуснах количката по дървените стълби, Ели носеше двете чанти. Навън взех едната, а с другата тя ме следваше по тихите и тъмни улици.

Прекосихме градинката пред “Щауфахерщрасе” и по “Милитерщрасе” стигнахме до гарата. Беше още четири и половина. След малко дойде Плаше. Но Флавия и Саманта ги нямаше. Стана пет без десет. Пет без пет. Влакът за Женева беше на седми коловоз и всеки момент щеше да тръгне. Тогава те дойдоха. С едно такси. Смееха се и тичаха към нас. Носеха голям куфар. Пълен е със стари дрехи, каза Флавия. Ако пътуваме без багаж, може да се усъмнят в нас. Браво, каза Плаше и взе куфара. Качихме се във влака в последния момент.

Пристигнахме в Женева, после спряхме на последната спирка, където беше литището...

След малко започнаха да пускат пътниците за Мелбърн. Флавия, Плаше и Саманта влязоха. Започнаха да пускат и пътниците за Цюрих. Пред нас на входа стоеше полицай. Взе паспортите ни. Разтвори ги, после погледна билетите ни. Задържа ги за миг.

- Какво сте правили в Швейцария? - попита той на френски.

- Бяхме на гости на роднини - отговорих аз.

- Визата ви изтича след пет дни - каза той.

- Да, мосю.

- След това трябва да напуснете Швейцария.

- Разбира се.

- Приятно пътуване.

- Мерси.

- Оревоар, мосю, мадам.

- Оревоар.

Влязохме в чакалнята за излизащите пътници.

Отдъхнах си. За кратко обаче. Зачудих се дали няма да ни пратят в някой друг самолет.

- Насам, мосю - усмихна се висока и чернокоса девойка в униформа на стюардеса.

Тя ни поведе към един ескалатор. Спуснахме се с него и преминахме през дълъг коридор. Спуснахме се още по-надълбоко под земята. С нас вървяха още десетина души. Всички бяхме за Цюрих. Самолетът беше много голям. Качихме се в него по стълбичката. Не видяхме Плаше и Флавия, нито Саманта. Заехме места в началото на туристическия салон. Нашата редица от седалки беше с по четири стола.

- Къде са те? - попита Ели напрегнато.

- Не знам. Ще отида да проверя.

- Не ставай сега. Почакай да излети самолета.

- Има и друг салон. Може би са там.

- Дано да са там.

- Аз ще стана да проверя - каза тя.

- Добре.

Самолетът тръгна по пистата и аз погледнах през прозорчето. Зърнах лагера на “Каритас” Самолетът мина край него. Видях някакъв негър, който ми заприлича на Мичомберо. Милият Мичомберо. Сега всичко вече ми изглеждаше като сън. Далечен сън. Нечий друг сън. Филм. Фантазия. Единственото реално нещо беше този самолет и шумът на двигателите му. Ели и Ники до мен и страхът, че нещо лошо може да се случи. Нещо непревидимо. Нещо неочаквано. Плаше се появи на вратата. Мина край мен като не даде вид, че ни познава. Направи знак с ръка. Последвах го към тоалетната. Заедно влязохме вътре.

- Ние сме в другия салон - обясни той.

- Разбрах.

- По-добре е да се сменим сега. Преди да са се появили стюардесите.

- Добре.

- Ето ти билетите и бордовите карти. Дай ми твоите.

- Те са при жена ми - казах аз.

- Остави ги на вашите седалки. Отдолу. Скрий ги някъде.

- Добре. Не се тревожи, Плаше.

- Чувствам се като в някой филм.

- И аз.

- Ще изляза пръв и ще седна при жена ти. Ще и кажа да дойде при мен. На моето място при Флавия.

- О кей.

- Ти отиди при Флавия.

- Не се тревожи - повторих аз. Плаше беше много блед.

- Не се тревожа. Това е от самолета. Не обичам да летя.

- Мислех, че се тревожиш.

- Не... Като пристигнете, ми се обади. Нали ми имаш телефона?

- Да.

- Непременно ми се обади.

- Добре.

- Дай да те целуна.

Той ме прегърна и ме целуна по бузата.

- Успех в Австралия!

- Ще се видим - потупах го по гърба.

- Да.

Той се обърна и излезе. Излязох след него и отидох в другия салон. Вървях бавно по пътеката, за да имам време да намеря Флавия, без да правя впечатление. Беше на седалката до пътеката. Четеше списание. Саманта седеше до нея и смучеше биберон. Седнах до тях.

Пак погледнах краката й и ми се прииска да ги пипна. И пак не го направих.

- О, Калин! - прошепна Флавия. - Много се притеснявах за вас!

- Тук сме - рекох аз.

Като, че не беше очевидно. .

- Плаше каза, че ще е по-добре да се разменим още сега. След малко ще кацнем в Цюрих.

- Иди в тоалетната и мини край Ели и Ники, за да те видят.

- Добре. Успех в Австралия! - тихо каза тя и се усмихна.

- Грация! Ще ви се обадим, щом пристигнем.

- Непременно.

- Чао.

- Чао, рагацо!

Флавия ме целуна страстно в устата, после се дръпна.

- Хайде, Саманта - тя хвана дъщеря си за ръката. - Да идем да ти покажа една играчка!

Двете станаха и докато си поемах дъх, се промушиха между седалките.

Господи, какви крака!

* * *

Натовариха ме със сандъка в някакъв камион. Шофьорът го подкара. Друса ме цялата нощ и на сутринта спря. Чуха се гласове. Не говореха английски. Махнаха платнището и започнаха да разтоварват сандъците с електрокари. Чуваха се гласове и шум от машини. Електрокарът вдигна моят сандък и го понесе нанякъде. Може би в някакъв склад. Изведнъж ме обзе ужас, че ще оставят сандъка някъде, където ще го затрупат с други сандъци. И ще го забравят.

Ще умра от глад, жажда или от задушаване.

С търпението ми беше свършено. Започнах да удрям по стените на сандъка, колкото можех по-силно.

- Отворете! Отворете! Отворете! - крещях аз.

Електрокарът продължаваше да ме носи. Явно никой не чуваше.

После ме стовариха. Пак задумках по сандъка.

- Отворете! - крещях аз.

Бях много изтощен.

Ако останех затворен, сигурно щях да умра.

Не исках да умирам. Затова ли бях дошъл тук?

Продължавах да удрям по стените на сандъка.

Но никой не ме чуваше.Глухи ли бяха тия хора!?

* * *

Ели седна при мен и взе Ники в ръце. Той беше сънен.

- Не взех чантата - прошепна тя.

- Ще я донеса след малко - погледнах я аз. Беше много бледа.

- Стори ми се, че ще е много подозрително да се разхождам с чантата в ръка.

- Наистина.

- В нея имаше важни неща за Ники и наши важни неща.

- Парите и документите ни са в мен.

- Няма ли някакъв начин да я вземем? Не можем ли да сме без никакъв багаж.

- Няма да рискуваме всичко заради една чанта.

- Няма.

- Ще кажа на Плаше и Флавия да я вземат с тях, когато слизат в Цюрих.

- Защо?

- Ако остане там, където е, може да направи впечатление на някого.

Отидох пак до тоалетната. Когато минах край Плаше, му казах за нашата чанта. Върнах се, без да ги поглеждам. Те стояха с Флавия и Саманта и говореха.

Ели и Ники също си говореха и играеха. След малко започнахме кацането на летище “Цюрих”.

- Страх ме е да кацам - каза Ели. Тя се сгуши в мен.

Самолетът спря. Видях как приближиха стълбата. Но мина от другата страна и не можах да видя как Плаше и Флавия слизат. Времето вървеше бавно. Престоят ми се стори ужасно дълъг...

След малко съобщиха, че излитаме. За Мелбърн. Да затегнем коланите. Стиснах ръката на Ели. Ники беше заспал. Самолетът се втурна напред и се отделихме от земята. Вече се носехме във въздуха.

Цюрих беше под нас.

И швейцарското ни минало.

- Ох, нещо ми става - изведнъж се изцъкли Ели.

Беше прибледняла.

- Сигурно е от самолета - хванах я за ръката.

- Сигурно - тя затвори очи, като продължи да ме държи за ръката.

- Опитай се да поспиш - стиснах пръстите й. - Като се събудиш, всичко ще бъде наред.

- Да, ще бъд... - тя започна да диша тежко, сякаш не й стигаше въздуха.

- Ели! - разтърсих я за раменете аз. - Ели! Какво ти е!

От устата й започнаха да излизат неразбираеми звуци.

След това тя спря да диша.

- Ели! - изкрещях аз. - Ели!

Хората на съседните седалки започнаха да се обръщат към нас.

Ники се събуди и започна да плаче.

- Ели! Ели! Миличка! Събуди се! Ели! Ели! Майчице! Събуди се! - крещях аз, но тя изобщо не помръдваше. Стоеше неподвижно до мен като умряла. - Ели! Ели! Миличка! Събуди се! Събуди се! Събуди се! Миличка! Миличка моя! Събуди се!

Тя продължаваше да стои неподвижно и безжизнено на седалката до мен.

Стори ми се, че сънувам кошмар.

- Аз съм лекар! - извика ми някакъв мъж. - Отместете се! Вземете и детето със себе си!

- Помогнете й! Моля ви! Направете нещо! Тя умира! - крещях аз. - Моля ви! Направете нещо!

- Ще направя! Успокойте се! Направете ми място, господине!

Станах и вдигнах Ники с мен. Останах наблизо и започнах да го гледам какво прави. Той й мереше пулса.

- Болна ли е от нещо вашата жена? - обърна се към мен една от стюардесите.

- Не. Не знам. От известно време й ставаше нещо. Причерняваше й. Не знам какво... Винаги й минаваше... Господи, какво става! Господи! Боже мой! Направете нещо! Моля ви! Спрете този самолет! Трябва да я закараме в болница! Чувате ли! Да я закараме в болница! Направете нещо!

- Жена ви ли е това? - обърна се лекарят към мен.

- Да. Ще се оправи ли? Кажете ми!

Мъжът вдигна рамене.

- Не! Не е вярно! Не може да е умряла! Ели! Събуди се! Ели! - разбутах хората и се хвърлих отгоре й. - Миличка! Ти не си умряла! Не си! Не си! Нали? Кажи, че не си! Моля те! Двамата с Ники те молим!

Ели отвори очи.

- Стига си викал! Нищо ми няма! - промърмори тя.

Очите й продължаваха да стоят отворени! Погледнах я като втрещен. ПАК БЕШЕ ЖИВА! Усетих нещо мокро. Бях напълнил гащите.

* * *

Бях заспал отново. Сигурно от изтощение. Събуди ме някакъв шум. Човешки гласове.

Започнах да викам. Не знаех къде съм, колко време съм прекарал в сандъка и кои са хората. Но в тях ми беше надеждата. Надявах се да имат добър слух.

Господи, нека само ме чуеха!

Нека само ме чуеха!

- Отворете! Отворете! Аз съм тук! Отворете! Отворете! - крещях аз и думках по сандъка.

Гласовете утихнаха. После се отдалечиха.

НЕ МЕ БЯХА ЧУЛИ!

Продължавах да крещя и да удрям по сандъка. Чувствах се като в ковчег. Жив заровен. Спрях да викам. Гласовете бяха изчезнали. Сега щях да умра. Заплаках. Пак започнах да се унасям...

Изведнъж пак чух гласовете. Връщаха се. Пак заудрях по сандъка.

- Отворете! Отворете! Отворете! - крещях аз.

Гласовете приближаваха. Ставаха все повече. Много гласове. Крещях, колкото имах сили. Да знаят откъде викам! Да разберат кой е МОЯТ сандък!

- Отворете! Отворете! Отворете! - крещях и започнах да се смея. Не можех да се спра. Смеех се и плачех. Сълзите ми течаха по бузите, влизаха в устата ми и усещах вкуса им...

Някой почука отгоре.

- Има ли някой вътре? - попита на английски.

- Да! - изкрещях. - Отворете ми! Моля ви!

И продължих да се смея.

Започнаха да удрят по сандъка. Ударите отекваха над главата ми и бяха много силни. Капакът се отвори и стана светло. Светлината ме ослепи. Аз скочих и започнах да крещя.

Но все още не можех да видя нищо. Светлината блестеше в очите ми. Беше много силна. Това бяха прожектори. Имаше и камери. Снимаха ме как крещя. Бях успял! Беше пълно с хора. Всички ме гледаха и се смееха. И аз се смеех.

Всички се смеехме.

КРАЙ

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).