НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Седма част

* * *

Беше кану, но с някакво дърво, вързано успоредно на него. Дървото държеше лодката на повърхността. Нямаше големи вълни, но ако не беше дървото сигурно щяхме да се обърнем. Бяхме в открито море, между два острова. Хаитянинът гребеше мълчаливо, без да ме поглежда. Изобщо не ми обръщаше внимание. Беше млад, но не можех да определя годините му.

- Да ти помогна ли? - попитах го аз.

- Но! Но, мосю! Аз гребе! Аз гребе! - извика той. - Аз гребе!

И се усмихна щастлив като дете. Усмивката му беше много сърдечна.

- Ако се умориш, кажи ми да ти помогна - рекох аз.

- Аз не се умори! Не се умори! - пак се усмихна хаитянинът и продължи да гребе, без да ми обръща повече внимание.

Загледах се във вълните. Те надигаха нашата лодка, а после я спускаха надолу. Водата беше прозрачна и можеше да се видят разни риби и медузи, които плуваха под нас. После постепенно потъмняваше и нищо не се виждаше.

- Колко още ще пътуваме? - попитах хаитянина.

- Мосю! Мосю! - извика той.

И ми посочи зад гърба ми.

Обърнах се. Край нас минаваше някакъв кораб. На палубата бяха излезли туристи и започнаха да ни снимат с фотоапарати и кинокамери.

- Хура бона! Хура бона! Хура бона! - викаше той и махаше с ръце.

Туристите също викаха на различни езици и някои махаха.

И аз им махнах. Чувствах се странно. Сигурно и мен ме бяха взели за хаитянин. Нямаше да се учудя, ако беше така. Защото носех такива дрехи.

Корабът отмина.

- Мосю! Мосю! - извика хаитянинът. - Тръгваме! Пак тръгваме!

И той пак започна да гребе.

Продължихме към острова.

* * *

Работата в хотел “Европа” ми дотегна и аз реших да си потърся друга работа. Работа, която щеше да бъде по-весела, а може би и работа, от която да изкарвам повече пари. Намерих си място като сервитьор в пицария на име “Санта Лучия де ла поста”. Тя се намираше до Казармите, в една пряка на “Милитерщрасе,” до “Бенедикт шуле”. Шефът беше италианец. Казваше се Пино Абатепасер. Много смешно име. Щом напуснете хотел “Европа”, елате при нас, каза ми той.

Отидох при хер Цанер и му казах, че искам да напусна. Не може да напуснете, отвърна ми той. Трябва да направите предупреждение. Поне един месец. Защото сте с договор. Трябва да имам време да намеря друг на вашето място. Работата не е проста. Има много кандидати за работа, отвърнах аз. Хора много, качество малко, изчетка ме хер Цанер. Но явно неволно. Изглеждаше много огорчен от новината. Така че трябваше да остана в хотел “Европа” още един месец. През този месец изнесохме столове пред хотела. Столове и маси. Чадъри. Имахме нови колеги. Люли и Мемет вече бяха напуснали. Цанер беше изгонил Плаше.

Но мен не искаше да изгони. Никак не ми се стоеше вече в хотел”Европа”. Имаше само един начин да се махна по-бързо - начинът на Мемет.

И аз започнах да закъснявам като него.

През май дойде и негативът. Трябваше да напуснем Швейцария. В срок от един месец. Но разбира се, имахме право да обжалваме пред федералното правителство и ако имахме късмет - да останем още няколко месеца. Ливанецът от нашия етаж Абдула ни даде адреса на един адвокат, който се занимавал с емигранти. Адвокатът имаше странно име. Казваше се Санта Мария. Но беше мъж. Един ден взехме Станислав с нас и заедно с Ели и Ники отидохме при него. Оставихме Станислав с детето, а ние се качихме в канцеларията му. Намираше се на “Нидердорфщрасе”. В административна сграда с много други кантори. С асансьор. На вратата имаше метална табелка.

“Дипломиран доктор по право Санта Мария”.

Брей, брей!

Почукахме. Отвътре се чу “Я” и влязохме. Беше тясна стаичка. Навсякъде беше отрупана с книжа - по бюрото, по етажерките. Имаше много папки.

- Влезте. Седнете - покани ни мъж с очила.

Те имаха невероятно дебели стъкла. Може би два сантиметра. А може би три.

Той се изправи от стола си и приближи с протегната ръка. Беше куц. Немският му беше лош. Колкото нашия, ако не и по-лош. Бил от Тичино. Италианска Швейцария.

Обясних защо сме дошли. Дадох му писмото, от Берн. Той свали очилата, взе една лупа от бюрото, доближи я до дясното си око и се наведе над хартиите.

- Имате съвсем малък шанс да останете в Швейцария - каза после той. - Но можем да забавим нещата.

- Как? - попитах аз.

- Ще обжалваме решението на Комисариата по бежанците. Така ще спечелим време.

- Колко време?

- Не знам. Няколко месеца. Два, три месеца.

- Има ли друга възможност?

- Да. Можете да подадете документи за убежище в друга страна. Австралия, Америка или Канада. Ако приемат молбата ви, можете да останете в Швейцария, докато от посолството отговарят. Понякога отговорът се бави с години. Но аз трябва да получа документ, който да покажа в Берн.

- Ще се опитам да получа такъв - рекох аз. - Имам позната канадка. Ще я питам дали може да помогне.

- Ако имаме документ, може да уредим оставането в Швейцария. Това е. Аз ще напиша обжалването. Ще го пратя в последния ден от срока. Така ще спечелим време.

- Защо?

- Разглеждането на молбата започва от деня на получаването й.

- Ясно - кимнах аз.

- Българи ли сте? - огледа ни адвокатът. Преди това си сложи очилата.

- Да.

Как ли ни виждаше?.

- Досега не съм имал клиенти от България.

- Колко ще струва?

- Седемстотин франка.

- Сега ли да ви платя? - рекох аз.

- Поне половината.

Дадох му триста и петдесет франка. Станахме. Стиснахме ръката му. Той ни изпрати, куцукайки, до вратата.

- Ще поддържаме връзка по телефона - рече Санта Мария.

- Добре - кимнах аз.

- Ауфидерльоге.

- Ауфидерльоге.

Слязохме долу с асаньора.

Един полусляп инвалид държеше съдбата ни в ръцете си.

Станислав ни чакаше пред вратата с количката.

- Защо не можем да останем в Швейцария? - извика Ели. - Защо арабите, негрите, тамилите и всички могат, а ние не можем?

Свих рамене.

- Някои от тях имат войни в родините си. Други имат диктатури. А у нас няма.

Това не я задоволи.

- Трябва да има някакъв начин да останем! Не ми се връща в България!

- Можем да се оженим за швейцарци, ако не бяхме женени вече.

- Ами ако се разведем?

- Няма как да се разведем. Не толкова бързо.

- Знам, че някои остават по този начин. Една моя приятелка от Сърбия вече има швейцарско гражданство.

- Коя е тя?

- Едно момиче, което работи в “Макдоналдс” на “Лангщрасе”. С Ники ходим често там.

- Как е намерила този швейцарец? - учудих се аз.

- Предложила му е пари. Той е хомосексуалист. Май е и наркоман. Оженила се е за него, а после е доказала в съда, че той не спи с нея и се е развела по негова вина. Така си е запазила паспорта.

Поклатих глава.

- Няма как да се оженим за швейцарци. Имаме пари, но нямаме развод. ЗА СЪЖАЛЕНИЕ! - ми се прииска да добавя.

- Щеше да бъде чудесно, ако можехме да останем в Швейцария - въздъхна тя.

Станислав продължаваше да тика количката на Ники. Излязохме на “Нидердорфщрасе”.

- Аз съм си приготвил всички документи за женитба - каза той. - Преди няколко дни ходих в едно бюро за запознанства.

- Какво стана там? - погледна го любопитно Ели.

- Поискаха ми сто франка, да се запиша. Сега чакам някоя швейцарка да ме хареса. Оставих си снимката.

- Не можа ли да намериш някоя от “Свидетелите на Йехова”? - ухилих се аз.

- Не - въздъхна той. - Но и аз скоро ще получа негатив. Знаете ли, че и румънеца са го изгонили?

- Всички ни гонят - рече Ели и се обърна към мен. - Защо не говориш с твоите началници? Твоите педерасти-началници? Защо не ги изчукаш и да ги накараш да ти направят работни визи за теб и мен?

- Трябва да опитам - въздъхнах аз.

- Заради нас с Ники - рече тя.

Започнах кореспонденция с Джей. Моята позната канадка. Набожната, с която се бяхме запознали през есента във влака за Виена. С нея си бяхме писали няколко пъти през зимата. Тя ми изпращаше религиозни книжки и твърдеше, че се моли за нас. Написах й едно писмо, обясних й, че не можем да останем повече в Швейцария. Обясних й, че в България ме преследва милицията, и ако се прибера, сигурно ще ме арестуват и убият, а семейството ми ще умре от глад или в затвора. Помолих я да направи каквото може, за да отидем в Канада. Тя ми се обади един следобяд по телефона в хотел “Европа”. Изпрати ми паспортните данни на твоя и на семейството ти паспорти, каза тя. Добре, отвърнах аз. Тя ми обясни, че е разказала моята история на своя пастор и сега двамата се молели за нас. Но всичко ставало бавно. Казах й, че нямаме много време. Най-много три месеца. Ще направя, каквото мога, обеща канадката.

Явно ми вярваше.

Бях станал изпечен лъжец.

След десет дни ми изпрати едно писмо, подписано от шефа на евангелистката църква на град Лондон, Онтарио. В него той молеше швейцарските власти да ни оставят в Швейцария.

Занесох го на Санта Мария.

Той го разгледа с лупата и каза, че няма да ни свърши работа.

Взех асансьора и натиснах най-долното копче. Бързах за сватбата на Мурат.

Женеше се за датчанка от Копенхаген.

* * *

Още не се беше стъмнило. Спряхме в градинката, до която минаваха тролеите, и Ники се заигра.

Аз седнах на една скамейка и го гледах. Той започна да се гони с три момченца. Обикаляха между храстите, а после се скриха зад ъгъла. Пушех и гледах. Трите момченца се показаха. Тичаха и викаха, а Ники го нямаше. Станах и тръгнах към ъгъла. Завих и видях, че няма никой. Трите момченца бяха наблизо.

- Къде отиде другото дете? - попитах ги.

- Не знаем - отговориха те.

Помислих си, че е заобиколил по улицата и се върнах на пейката. Нямаше го! Затичах обратно към ъгъла, където го видях за последен път. Три момиченца играеха на въже.

- Виждали ли сте едно момченце с руса косичка? - попитах ги.

- С жълта блузка ли? - спря да подскача едното момиченце.

- Да.

- Видях го да тича към тролейбусната спирка.

Изстинах.

Хукнах нататък. Тролейбусната спирка беше пред детската площадка. Момче и момиче стояха и чакаха.

- Виждали ли сте едно русо момченце? - проплаках аз.

- Да. Май се качи в един автобус - изгледа ме момичето. - Ваше ли е?

- Да. Сигурни ли сте, че се качи?

- Не. То стоеше тук само, а после изчезна. Питайте жената, която работи на павильона.

Тя посочи павильона зад спирката. Отидох там.

- Не съм виждала момченце - каза жената.

Прииска ми се да умра. ЗАЩО НЕ УМРЯХ ВЧЕРА!

Затичах обратно. Вече се стъмняваше. Сакът с дрешки ми тежеше и го хвърлих в едни храсти. Питах всички дали са виждали момченце с руса коса и жълта блузка. Никой не го беше виждал. Пак се върнах на скамейката, където бях седял. Там се бяха събрали момчета и момичета.

- Бихте ли задържали едно момченце, ако се появи тук - помолих ги.

- Изгубило ли се е? - попитаха те.

- Да.

Описах Ники и хукнах да обикалям като луд улиците. Когато минах край спирката на тролейбуса, две негърки ме спряха.

- Как изглежда детето ви? - попита едната. Те бяха стояли на една маса пред павильона, докато питах продавачката за Ники.

Обясних им.

- Ще го потърсим - обещаха те.

Втурнах се нататък.

Стигнах едно дете с колело.

- Моля те, дай ми колелото - измучах аз.

- Не мога - стресна се то.

- Загуби се моето детенце и с колелото по-лесно ще го намеря!

- То си е мое - захленчи хлапето.

Отминах го и тичешком пак се върнах на мястото, където бях, когато Ники се скри зад ъгъла.

- Видяхте ли детенцето? - изкрещях аз.

- Не - отвърна едно момиче.

- Господи! - застенах аз и пак хукнах. Не знаех колко време е минало.

- Намерихте ли си детето? - спря ме едно момченце. Сигурно го бях питал за Ники.

- Не - стенех аз.Вече нямах сили. Дишах тежко.

ЗАЩО НЕ УМРЯХ ВЧЕРА!

- Идете в полицията - посъветва ме то.

Махнах с ръка. Вече беше тъмно. По тротоара срещу мен идваха двете негърки. Носеха НИКИ! Той ме видя.

- Тата! - извика и се затича към мен.

Прегърнах го и легнахме в тревата.

- Милото ми момченце - плачех аз. - Милото ми момченце.

Звездите блещукаха над нас

* * *

Ели се разболя и влезе в болница. Гинекологичното отделение. Твърдеше, че е някаква женска болест. Някаква киста. Трябвало да стои два-три дни в болница, за да я махнат.

Но аз подозирах, че е бременна.

Не от мен.

Сигурно от арабина от касетата. Откакто я бях намерил, не водехме полов живот.

Взех си отпуска от хотел “Европа” и докато тя беше в болницата, отидох с Ники до Берн. Там беше Канадското посолство. Вече беше пак лято. Слязохме на гарата в Берн, минахме през тунелите и излязохме на площада. Отидох до една спирка и видях на картата къде се намира посолството. Хванахме автобус до там. Слязохме до една градинка. Тя беше пълна с наркомани. Емиграционната служба започваше от два следобяд, затова се разходихме. Берн беше приятен град. По-малък от Цюрих. С красиви площади и улици, по които движението на коли беше забранено. С много сергии. В ресторантите имаше хора, а ние с Ники обядвахме в един малък ресторант срещу Швейцарския парламент. После влязохме в Парламента. Беше отворен за посетители. Безплатно. Нещо странно за Швейцария. Тук някъде се намираше и комисията за бежанците.

В два отидохме в посолството. То се намираше на третия етаж. Прозорците му гледаха срещу градинката с наркоманите. Служителите стояха зад дебели стъкла.

- Бонжур - ухилих се аз.

- Бонжур, мосю - отговори ми една лелка с очила. - Какво желаете?

- Аз съм български емигрант в Швейцария - рекох на френски. - Бих искал да емигрирам в Канада.

- Не е възможно. С българските граждани се занимава посолството на Канада в Белград.

- Трябва да напусна Швейцария! - проплаках аз. - Гонят ни, а не мога да се върна в България! Там ще ме убият!

Това не я трогна.

- Тук работим само с швейцарски граждани - поклати тя глава.

- Има ли някакъв начин да направите изключение?

- За да приемем молбата ви за емиграция в Канада, трябва да получим документ от Министерството на емиграцията в Отава.

- Какъв документ?

- Документ, който да ни нарежда точно това.

Показах й писмото от Канадския пастор на евангелистката църква на град Лондон, Онтарио.

- Това не е достатъчно - тя ми върна писмото.

- А мога ли да подам обикновена молба?

- Няма проблеми.

Тя ми подаде един формуляр. Взех го.

- Мерси, мадам.

- Няма нищо.

Попълних формуляра и го върнах през гишето.

- Довиждане - пак се ухилих тъжно.

Обземаше ме отчаяние.

Хванахме трамвай за гарата.

Не исках да се връщам в България.

Изведнъж се разсмях. Бях започнал да си вярвам, че там ще ме убият.

Върнахме се в Цюрих и отидохме да вземем Ели от болницата. Тя се намираше на хълма над “Нидердорфщрасе”. Влязохме с количката във фоайето. Ели ни чакаше. Съобщих й новините от Берн, а тя ми разказа за болницата. Сякаш онова, което ни беше разделяло, си беше отишло. Сякаш нещата можеха да се оправят. Прибрахме се в квартирата на “Щауфахерщрасе” с трамвая. И си спомних за касетата с арабина. Разбрах, че не мога да й простя. Нещо в мен беше умряло. Отидох в кухнята и включих котлона да стопля вечерята за Ники.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).