НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Седма част

* * *

Мурат дойде в кухнята на “Щауфахерщрасе” след полунощ. Бях там с Абдула. Калин, помогни ми, каза разтревожен Мурат, ела веднага. Трябва да спрем Ели. Трябва да я спрем! Нищо не разбрах, но Мурат беше много убедителен. Бях по риза и слязох така долу на улицата. Нямаше никой. Мурат хукна към “Лангщрасе” да търси Ели. Тя беше тук и ми удари шамар, каза той, докато тичахме. Беше ми много студено. И на “Лангщрасе” нея я нямаше. Вятърът ме пронизваше и аз си помислих, че ще изстина. Прибрах се обратно в кухнята като треперех от студ. Мурат нищо не ми обясни. Аз й казах да не отива, а тя ме удари! Не искам да ви загубя! Вие сте мои приятели, повтаряше Мурат. После си тръгна и аз останах сам. Абдула си беше легнал. Всички спяха. Изпуших няколко цигари и също си легнах. Заспах, но след няколко часа се събудих и видях, че още я няма. Станах, отидох в кухнята и запалих цигара. Беше четири сутринта. Навън беше тъмно, но през стъклата се виждаше как вали сняг и снежинките се сипят в двора. Отсрещните стъкла бяха тъмни. И нашата стая беше тъмна. Не можах да заспя до сутринта. Вече нямаше място за съмнение. Бях станал рогоносец.

- Къде беше? - попитах Ели, щом накрая тя влезе в стаята.

Целият треперех от напрежение.

Тя не ми отговори. Започна да се съблича.

- Попитах те къде беше?!

- Много ми се спи - промърмори Ели. - Трябва да си легна веднага!

- Отговори къде беше! - изкрещях.

- Стига си ми викал! - сопна се тя. - Какъв си, че да ми викаш?

- Как какъв съм? - зяпнах от изненада.

- Ти си никой! - изгледа ме с омраза тя. - Господин Никой! Остави ме да си легна, защото ми се спи!

Скочих и я хванах за раменете.

- Веднага ми отговори къде беше! - разтърсих я аз. - Мръсна курво!

- Моля? - много спокойно отвърна Ели.

- Къде беше! - изкрещях пак аз. Ставах смешен и това направо ме вбесяваше.

- Не ми дръж такъв тон! - с ледено студен глас рече тя. - Така ще говориш на някоя от твоите проститутки!

- Какви проститутки?

- Ей такива! Остави ме!

- Защо не се прибра снощи? Нали каза, че ще се прибереш, а?

- Какво като съм казала! Не съм се прибрала и толкоз! Какво ще ми направиш? Ще ме биеш ли, а? Ще ме биеш ли? Нали си много силен, а? Хайде де? Удари ме, де!

- Млъквай! - изкрещях й. - Чука ли се с някой, а? Изчука ли се с някой? Кажи ми?

- Какво те интересува? Ти изобщо не се интересуваше от мен! Като не ме чукаш ти, поне някой друг да намаже! Ха-ха!

- Млъкни! - пак изкрещях. - Отговори ми! Изчука ли се с някой!

- Да! Изчуках се! С двама негри! Бяха готини пичове! С ей такива патки! Два пъти по-големи от твоята! Да! И ми беше готино с тях! Ще се чукам, с който си искам, ясно ли ти е! Ще правя каквото си искам! Ти нищо няма да ми казваш! Ако не ти харесва, махай се от нас с Ники! Вземай си багажа и се махай! Ясно ли ти е! Нещастник такъв! Той ще ми каже какво да...

- Мама ти да еба! - развиках се като бесен и я съборих на леглото. Започнах да я удрям с шамари по дупето - Мръсна курва! Затова ли те взех тук в Швейцария, а! Затова ли мръсна курво, а! Мама ти да еба мръсна!

- Ау! Помощ! Бий ме! Не ме бий! Простак! Не ме бий! Нищожество такова! Ще се разведем! Не искам да живея с тебе! Мразя те! Мразя те! Мразя те! Не мога да те понасям! Махай се от нас с Ники! Махай се!

- Мръсна курва! - крещях аз гневно. - Гадна мръсна курва!

Но ми идеше да вия от отчаяние.

Изведнъж срещнах погледа на Ники. Гледаше ни с широко разтворени очи от бебешкото креватче. Отвратих се от себе си. Излязох и тряснах вратата. Така се започна. Тя излизаше, казваше ми, че ще се прибере след един или два часа, а се прибираше в зори или преди обяд. Обясняваше ми, че ходи по дискотеки, а после спи в емигрантския лагер в Дюбендорф при българите. Бях си мислел, че Цюрих ще ни направи щастливи, но се бях лъгал. И двамата се бяхме променили. Животът ни беше променил. Животът в Швейцария беше много различен от този, който бяхме имали в България, и всеки от нас искаше нещо друго, което другият не беше в състояние да му даде.

* * *

Един ден в началото на април, докато двамата с Мемет стояхме мълчаливи един до друг в кафенето на хотел Европа”, при нас дойде господин Цанер.

- Тази вечер ще бъдем четирима за вечеря - каза ни той и изприпка нагоре по стълбите.

Всяка вечер той, хер Шох и хер Бланк вечеряха в кафенето, а ние ги обслужвхме. Никой от нас не обичаше да го прави, но се налагаше.

- Ти ли ще им сервираш? - попитах Мемет.

- Не - поклати глава той.

- От пет дни аз им сервирам и сега е твой ред.

- Не ме интересува - изръмжа той.

- Мен също - вдигнах рамене.

- Ти си луд!

Мемет ме изгледа мрачно, обърна ми гръб и застана пред хладилната витрина с тортите. Със скръстени ръце, както винаги.

Влязох в офиса за приборите. Вътре готвачът Мариано и новият бюфетчик Клаус разговаряха до миячната машина.

- Собствениците вечерят? - попита Мариано на италиански.

- Си, Мариано - отговорих, - ще вечерят.

- Казаха ли да приготвя нещо?

- Не.

- Значи ще поръчат вечеря в ресторанта на хотел “Амбасадор” - предположи той.

- Сигурно - кимнах аз.

“Амбасадор” беше съседен на хотел “Европа”. Но той имаше ресторант “ала карт” и голяма кухня.

Започнах да слагам на една табла чинии, прибори и платнени салфетки. Занесох ги на помощното шкафче до масите в дъното на кафенето, където винаги се хранеха шефовете, и започнах да ги подреждам. Подредих всичко и се върнах в офиса. Там беше дошъл администраторът Горан. Той беше хърватин. Ядеше до фризера макароните на Мариано. Беше с уокмен и слушалки на ушите.

- Музика ли слушаш? - потупах го по рамото.

Горан ме изгледа, свали слушалките и попита:

- Моля?

- Попитах дали слушаш музика.

- Не. Слушам новините от Загреб. Май ще има война.

- Какво те интересува? Нали си в Швейцария?

- Ако стане война, ще отида да се бия със сърбите - сериозно отговори той.

Засмях се.

Влезе хер Цанер.

- Поръчайте четири шницела по виенски в “Амбасадор” - нареди той.

И излезе през автоматичната врата в кафенето.

Прекосих кухнята, отворих външната врата и бях в двора. Изминах десетте метра, които деляха хотел “Европа” от “Амбасадор”, и се намърдах в кухнята им. Тя беше задимена. Миришеше на печено месо. Беше много оживено. Всички имаха работа. Някои режеха салати, други пържеха разни неща в тигани върху печките, миеха чинии, тави и прибори, чистеха пода с парцали, сновяха с пълни ръце насам-натам. Отидох при готвача.

- Грюци - казах аз. - Четири шницела по виенски.

- Грюци. С гарнитура ли?

- Да.

За миг се поколебах дали наистина трябваше да бъдат с гарнитура.

- Ела след двайсет минути да ги вземеш - заяви готвачът.

Обърнах се и за малко да се сблъскам с един холандец, който отскоро работеше в “Амбасадор”. Престилката му беше мръсна, както и ръцете.

- Грюци - ухили се той. - Как е в хотел “Европа”?

- Гут - обясних му аз.

И се прибрах в хотел “Европа”.

Излязох от кухнята и влязох в кафенето. Отидох до масите в дъното и видях, че там вече са се настанили хер Цанер, хер Шох, хер Бланк и една дебелана на около шейсет години, която често вечеряше с тях. И тя беше акционерка в дружеството. Дружеството “Бланк и Ко”, притежателят на хотел “Европа”.

Всички ме погледнаха гладно.

- Ще стане след двайсет минути - успокоих ги аз.

- Кажете им, моля, да побързат - нервно изпищя Цанер - отиваме на опера.

Забелязах, че са официално облечени.

- Гут - кимнах аз и пак изприпках до хотел “Амбасадор”.

- Шефовете бързат - рекох на готвача. - Ще ходят на опера.

- Съжалявам - вдигна рамене той. - Още не съм нарязал месото. Щом бързат, могат да поръчват по-отрано. Кажете им.

- Добре - вдигнах рамене и аз.

Но ясно беше, че няма да им кажа.

Изпуших една цигара пред кухнята в двора. Над правоъгълника от сгради небето беше ясно. Здрачаваше се и започваше да става хладно.

- Готово - викна готвачът отвътре.

Влязох и взех съдовете с печеното месо и гарнитурата.

- Друг път поръчвайте по-отрано - каза той.

- Добре.

Занесох всичко в кухнята на хотел “Европа”. Сложих съдовете в таблата и отидох да сервирам на шефовете. Те започнаха бързо да ядат. Погледнах ги и се върнах в кухнята.

Там Мемет разговаряше с Клаус. Бюфетчика. Чу се звънецът, с който ни викаха отвън. До всяка маса имаше копче. Измъкнах се и видях, че двама души се бяха настанили на малката масичка до прозореца в ъгъла към “Дюфурщрасе”. Бяха мъже и също официално облечени. Зачудих се дали и те няма да ходят на опера. Приближих се и ги поздравих.

- Две кафета - поръчаха веднага те.

- С удоволствие - отвърнах аз.

Влязох в кухнята.

- Две кафета - извиках на бюфетчика.

Той продължаваше да говори с Мемет.

- Мемет, ти ще ги занесеш, защото аз обслужвам собствениците - рекох.

- Млъквай - извика той.

- Защо? - възмутих се. - Няма само аз да работя? Просто ти казвам да ги занесеш.

- Ти си луд - изкрещя пак той.

- Не, ти си луд - ядосах се и аз.

Мемет се хвърли върху мен. Хванах му ръцете, но той продължаваше да се опитва да ме удари. Започна да крещи на турски. Нищо не разбирах, но това ме ядоса още повече. Не се сдържах и го ударих два пъти с глава в носа, после го ритнах и той се свлече на пода. Готвачът Мариано и бюфетчикът Джордже ни гледаха мълчаливо. Веднага съжалих и се уплаших. Бях му разбил носа.

СЕГА ЩЕ МЕ ИЗГОНЯТ ОТ ШВЕЙЦАРИЯ! - помислих си аз.

И се разтреперих.

Мемет стана от пода, взе една салфетка, започна да се бърше с нея и излезе през автоматичната врата.

- Дай две кафета - казах на Клаус, като опитвах да звуча спокойно.

Той ми ги даде и аз ги занесох на клиентите.

Върнах се в кухнята, оставих таблата и отидох да видя какво става с Мемет. Слязох долу в съблекалнята. Той беше там с Горан и миеше кръвта си на чешмата.

- Съжалявам - казах аз.

- По-добре се качи горе - приближи към мен Горан.

Мемет продължаваше да се мие.

- Той ми налетя! - жално обясних на хърватина.

Надявах се да каже нещо в моя защита, АКО СЕ НАЛОЖИ!

- Няма значение. Остави го сега.

- Добре - съгласих се аз.

Качих се в кафенето и отидох при собствениците. Бяха свършили. Отсервирах празните чинии.

- Мисля, че ще имаме време за един сладолед - каза хер Цанер.

- О, да - отвърна хер Шох. - За мен две топки ванилия.

- За мен две топки шоколад и една - ягода - усмихна се Цанер.

Двамата се обърнаха към хер Бланк, който не чуваше добре.

- А за вас? - попита го хер Цанер. - Искате ли сладолед?

- Да не изтървем самолета? - много сериозно отвърна той.

Шох и Цанер се засмяха. Те се отнасяха с хер Бланк като с дете. Шейсетгодишната дебелана нищо не каза. Тя беше мълчалива жена.

Така или иначе всички си поръчаха сладолед, а аз отидох в кухнята с мръсните чинии и казах на Клаус да го приготви, а след това го занесох. Като треперех от страх.

Размина ми се.

* * *

Цяла вечер пих с двама колумбийци. Единият от тях имаше някакъв подобен на мандолина инструмент, на който свиреше латиноамерикански песни на улицата за пари и когато излязохме от бара, той предложи да ми изсвири песента за Кондора. Беше стигнал до половината, когато от един прозорец ни хвърлиха найлонов плик пълен с вода. Когато се прибрах, Ели си беше легнала. Тя стана да ми отключи вратата и пак влезе в леглото. Бях пиян.

- Къде беше? - попита тя, щом легнах до нея.

- Не знам - рекох. - Вече нищо не знам. Животът ни рухва изпод ръцете ни, а ние не знаем защо, не знаем как и не знаем колко ни остава. Нали, а? Не знаем колко ни ос...

- Какво ти става? - стресна се тя.

- Не знам какво ми става - продължих. - Но откакто дойдохме тук, нещо ни стана и на двамата, нали така? Мислехме си, че тук ще бъдем щастливи, богати и спокойни, а всичко тръгна по надолнището, по надолнището...

- Ти си пиян! Миличкото ми! Ти си пиян!

- Може и да съм пиян! Нищо чудно да съм пиян! Няма значение дали съм пиян! С мене е свършено. Този живот е гаден! Не знам защо е гаден! Тук всичко е както го искахме, а въпреки това е гадно! Може и да не сме в състояние да издържим промяната. Или има други излъчвания от космоса или от земята! Може и чистотата да ме измъчва, но виждам, че с нашия брак е свършено! С нашия брак е свършено, не разбираш ли?

- Недей, миличко! Ти си пиян! Заради мен ли се напи?

- Не знам, не знам заради кого съм се напил...

- Ела, миличко! Не плачи! Аз съм виновна! Не плачи! Ела при мама! Аз съм вашата мама! Ти си се напил заради мен! Знам това! Защото закъснявам нощем! Знам това! Заради мен, нали? Недей да го правиш, миличко! Повече няма да правя така! Обещавам ти! Не искам да пиеш заради мен! Недей да се пропиваш, миличко! Повече няма да излизам нощем! Обещавам ти! Няма!

- Наистина ли? Няма ли?

- Не! Не! Няма! Ще стоя тук при вас! При моите милички мъже! Никъде няма да ходя! Обещавам! Ще се връщам навреме при вас! Не плачи, миличко не искам да пиеш! Аз съм лоша, знам! Лоша съм! Но няма да правя повече така! Обещавам! - целуваше ме тя, а аз продължавах да рева.

Бях загубил играта. С брака ми беше свършено. Но все още не исках да си го призная.

В началото на март Ели започна работа в кафене “Мемфис” на “Лангщрасе”. Семейният бюджет се увеличи с хиляда франка. Работата започваше в пет сутринта и продължаваше до девет. Ели трябваше да отключи кафенето, да включи кафе-машината да загрява и да зареди от склада под земята с необходимите неща - захар в пакетчета, колбаси, шоколад и овомалтин.

Един ден Ели се върна разплакана. Някакъв наркоман се хвърлил от съседната къща пред очите й. Умрял на място. Пак пред очите й. Оттогава тя се страхуваше да ходи сама на работа и аз я изпращах до там. Оставяхме Ники сам в леглото. По това време обикновено той не се събуждаше.

В пет сутринта “Лангщрасе” беше тиха и чиста. Като всяка друга улица. Мяркаха се закъснели продавачи и нямаше никакви проститутки. Ели отключваше кафене “Мемфис” и двамата влизахме вътре. Тя все ме караше да остана за малко, защото се страхуваше. Спомняше си наркомана-самоубиец.

Рано сутрин в кафенето идваха скитници, които закусваха. Ели им сервираше, докато дойдеше сервитьорката. Флавия. Една италианка от Тичино. Двете с Ели станаха приятелки. Флавия беше самотна майка. Беше много симпатична.

Имаше дълги бедра.

Един ден, докато си търсех чиста риза в гардероба, намерих някаква видеокасета. Странно. Нямахме видео. В тоя момент Ели влезе в стаята с огромен найлонов чувал и аз скрих касетата под якето си.

- Закъсняваш! - скарах й се аз, за да прикрия смущението си. - Кога ще успея да отида на работа?

Всъщност имах още време.

- Стига си викал! - запъхтяно ми извика тя. - Виждаш, че нося цял тон багаж и вместо да ми помогнеш, ми викаш!

- Какъв е този чувал? - попитах. Любопитството ме беше успокоило.

- Дрехи. Ще видиш! Ела ми помогни, де!

- Добре. Откъде ги взе?

Станах и поех чувала от ръцете й като внимавах да не изтърва касетата. Беше тежък. Надникнах вътре.

- Изсипи го на пода! - каза Ели.

Така и направих. Ники скочи в купа с дрехите и започна да ги пипа с любопитство.

- Какво, маминко? Мамина душичка! Виж колко дрехи си е донесла мама - започна да го прегръща Ели. Изглеждаше много щастлива.

- Откъде ги взе? - повторих аз.

- Все питаш! Взех ги отнякъде! Какво значение има откъде?

- Ти пък защо не отговоряш?

- Ще ти кажа, де! Ей, че човек! Още не съм влязла в стаята и започва с въпросите! Вместо да се зарадваш, че някой ми е направил подарък, ти пак с твоето подозрение!

- Мамка му! Просто попитах откъде си ги взела!

- Не съм ги взела! Подариха ми ги, ако искаш да знаеш!

- Кой?

- Чакай, де! Остави ме да свърша! Всичко ще ти кажа! Имай малко търпение и ме остави да довърша!

- Добре, де. Довършвай! Само че след малко трябва да тръгвам за работа и ще закъснея!

- Няма да закъснееш! Стига с тия нерви и препирни! Ще ти кажа!

- Слушам търпеливо.

- Най-после... Подари ми ги една швейцарка. Били са нейни, но вече не и трябват. Но са съвсем запазени, нали? Виж! Каква риза! Като нова! Какъв панталон! Гледай тази пола! Тениски... Всички неща са страшно запазени! Харесват ли ти?

- Много. Но защо тази швейцарка ти подарява дрехи? Откъде я познаваш?

- Няма значение откъде я познавам! Всичко искаш да знаеш! Приятелка ми е! И толкоз! Кажи ми дали ти харесват дрехите!

- Нали ти казах! Много са хубави!

- Като нови, нали?

- Да.

- Тия швейцарци са много готини! Тази жена не ми е някаква голяма приятелка, обаче й станах симпатична и сама предложи да ми даде старите си дрехи! Представяш ли си? Какви хора! В България никой няма да ти даде дрехите си! Ще ги хвърли, ама няма да ти ги даде! А тук хората са добри и щедри! Нали?

- Така е - казах аз.

- Виж! Тия маратонки - Ели извади чифт Адидас от един найлонов плик. - Харесват ли ти?

- Много са хубави. Съвсем като нови.

- Те са наистина нови.

- Швейцарката ли ти ги даде?

- Не.

- Купила ли си ги?

- Пак започваш! Не се тревожи! Само за пари се тревожиш! Не съм ги купувала. И те са ми подарък. Но от Шерифа.

- От Шерифа ли?

- Да. Той ги е откраднал и ми ги подари.

- Как така откраднал?

- Ей така. Нали знаеш, че другите българи от Казармата крадат? Те крадат всичко. Якета, дрехи, обувки. Откраднал е и тези маратонки. Днес ми ги донесе в кафетерията и ми ги подари.

- Не знаех, че българите в Казармата крадат.

- Ти пък какво ли знаеш! Нямаш представа какви пари правят! Особено ония пловдивчаните. Двете момчета! Скоро са направили голям удар! Влезли в някакъв магазин за кожени якета и откраднали десетина! Сега ги продават. В магазина якетата струват по хиляда франка, а те ги дават по двеста! Ти също можеш да си купиш!

- Не искам да си купувам крадени якета! - възразих аз.

- Какво значение има? Кой ще знае? По нищо не се различават от другите! Аз ги видях! Едното много ми хареса! Червено! Защо не ми го купиш?

- Казах ти, че не искам да се забърквам с тия крадци.

- Много са свестни момчетата.

- Какво им е свястното? Крадат, пък били свестни! На тебе ако някой ти открадне нещо, така ли ще мислиш?

- Да, но те не крадат от мен! Крадат от швейцарците! Швейцарците имат много пари! За тях това е нищо! Не разбираш ли разликата?

Тя ме изгледа с досада.

Почувствах се като жалък тип.

Взех маратонките и ги заразглеждах, а после отидох на работа и пуснах касетата в плеъра в стаята на барон фон Кун. Него го нямаше. Само там имаше видео.

Беше любителски запис - един арабин опъваше Ели в някаква стая, а после тя му правеше минет.

Извадих разтреперан касетата от плеъра, а вечерта я върнах на мястото й.

Чудех се какво да кажа на Ели.

Нищо не казах.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).