Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Пета част

Сутрин ставах рано, избръсвах се, обличах се и излизах. Отивах до спирката на трамвая. Пекарната на ъгъла срещу спирката беше отворена. В магазина светеше, въпреки че слънцето вече грееше. По дървените рафтове имаше пресни хлябове, закуски и гевречета. Продавачката беше възрастна жена с бяла престилка и боне, под което събираше прошарените си коси.

Като минавах край пекарната под магазина, усещах миризмата на изпечено тесто. Още щом стигнех до зарзаватчийницата. Там работеше млад и плещест мъж с черни коси и очи. Въпреки че никога не го заговорих, нито го бях чувал да говори, го мислех за португалец. Приличаше ми на Васко Да Гама. Васко Да Гама на млади години като гастарбайтер.

В трамвая имаше доста хора, но не толкова, че да няма къде да седна.

Пристигах в хотел “Европа”. Понякога намирах външната врата заключена. Нощният администратор излизаше иззад рецепцията и идваше да ми отвори. Казваше се Мюлер. Беше около седемдесет годишен и ходеше с черен костюм. Ризата и косата му бяха бели. Лицето му - изразително. Хер Мюлер умееше да прави физиономии. Беше артистичен. Знаех, че е работил повече от двайсетина години на кораб. Това ми се струваше странно, защото Швейцария нямаше излаз на море. А нощният администратор беше работил на океански параход. Той често разказваше за миналото си. То значеше твърде много за него.

Хер Мюлер ме поздравяваше енергично, подаваше ми дебелата си длан, разтърсваше моята и питаше кък съм. И да не беше толкова сърдечен, беше достатъчно жизнен, за да създаде у мен същото усещане, което един сърдечен, седемдесетгодишен швейцарец би създал.

Слизах в съблекалнята, обличах работните дрехи, заключвах шкафчето си, на чиято врата хер Цанер вече беше поставил табелка с името ми и се качвах в кафето.

Там заварвах ироничния Люли, който вече беше успял да подреди масите за закуска. Поздравявах албанеца, а той отвръщаше с кисела и отегчена усмивка. Люли беше на моите години. Постоянно говореше против швейцарците, против собствениците на хотела, против емигрантите. Но не беше лошо момче. Сигурно имаше основания да е такъв. Мислех, че след като е прекарал две години в Швейцария, знае неща, които му дават право на това. Аз обаче бях отскоро и не ги знаех. Дори не исках да ги знам. Това дразнеше Люли.

На обяд сервирахме с Люли на собствениците. Те бяха трима - хер Бланк, хер Шох и хер Цанер. Хранеха се в дъното на кафето, под голяма картина, която струваше пет милиона франка.

Хер Шох и хер Цанер не пропускаха случай да поправят пропуските в сервитьорските ни умения. Бяха големи педанти.

Следобедите се прибирах в стаята си. Взимах душ и полягах на неудобното легло. Докато ме нямаше, в стаята идваше чистачка. Тя подреждаше дрехите ми, оправяше леглото, чистеше с прахосмукачка, изхвърляше боклука от кошчето ми. Боклуците в Швейцария бяха важно нещо. Към тях се подхождаше много професионално. В кошчето имаше найлонов плик. Когато пликът се напълнеше, се вадеше и завързваше с прикрепената на долния му край здрава найлонова лентичка. Слагаше се в черен найлонов чувал, който също се завързваше. Така опаковани, боклуците приличаха на коледни подаръци. Само че черни. Оставяха ги в пластмасови кофи пред входа на сградата. После изчезваха. Просто ги нямаше. Никога не видях кога, кой, и с какво ги отнася. Сигурно някой се занимаваше с това, но аз не го видях тези дни, нито когато и да е. Както не виждах някой някога да чисти цюрихските улици. Но те бяха винаги чисти.

Това бяха част от загадките на Швейцария. Те я правеха още по-привлекателна за мен.

Но и не само за мен.

Понякога, докато гледах следобедните сериали, заспивах. Когато усещах, че ще заспя, нагласях будилника да звъни в четири и половина. В четири и половина ставах и отивах в хотела. Слънцето препичаше мързеливо и нямах желание да ходя на работа. По улицата имаше шляещи се момичета и момчета, край входовете на магазините се струпваха клиенти, по масите край кафенетата и ресторантите други хора пиеха, ядяха, разговаряха.

Аз влизах във фоайето на хотел “Европа”. В този час около рецепцията винаги имаше много хора, чанти и куфари. Това беше часът, когато пристигаха или заминаваха повечето от гостите на хотела. Чуваха се разговори на различни езици, телефонът пиукаше, хер Цанер сновеше с угрижена физиономия нагоре-надолу, портиерът мъкнеше куфари, вратата на асансьора се отваряше и затваряше, камериерките идваха да питат домакинката или администратора кои стаи трябва да заредят.

Но в кафенето беше спокойно. Там беше Рамадан. Стоеше прав до вратата в очакване на клиенти. Обикновено клиенти не идваха. Но към шест идваха пак собствениците. Първи пристигаше хер Бланк. Той беше полупарализиран старец. Хер Цанер го довеждаше и го слагаше да седне на някой от столовете около красивата стъклена маса до прозореца към Дюфорщрасе, срещу хотел “Опера”. После идваха хер Шох и един-двама техни приятели. Хер Шох приготвяше в кухнята следобедния аператив. Уиски, портокалов сок, лед.

Ако все пак дойдеше и някой клиент, при него отиваше Рамадан. Клиентът преглеждаше малкото червено меню. После поръчваше. В кафето нямаше голям избор. Предлагаха се безалкохолни напитки, кафе, мляко с какао и овомолтин, няколко вида пасти и сандвичи. Сладолед.

В седем двамата с Рамадан зареждахме масата в дъното. Хер Цанер не пропускаше да ни съобщи за колко души да приготвим и какво ще вечерят. Какви прибори ще ни бъдат необходими при сервирането.

Хер Цанер искаше всичко да е наред.

Така и беше.

Рамадан беше противоречив. Постъпките му противоречаха на онова, което говореше. Затова беше трудно да го разбера. Когато говореше за швейцарците, за собствениците на хотела и работата, излизаше, че не обича швейцарците, собствениците и че работи едва ли не между другото. А беше много любезен с швейцарците, докато работеше, проявяваше голямо старание, а ако хер Цанер или хер Шох бяха наблизо и го гледаха, изражението на лицето му ставаше като на отличник, на който са писали несправедливо петица.

Вечерите прекарвах еднообразно. След осем излизах от хотела и се разхождах по улиците. Разглеждах витрините на магазините, надниквах в заведенията, в които нямах достатъчно пари да вляза, вглеждах се в лицата на хората, заслушвах се в разговорите им, но почти нищо не разбирах. В Цюрих говореха швицтуч, както навсякъде в Швейцария или други езици, които също не разбирах.

Времето беше топло, тихо и приятно за разходки. Прибирах се в стаята си към десет, пусках телевизора и разглеждах списанията, които предишния наемател беше оставил в един от шкафовете до леглата. Опитвах да си представя що за човек е бил. Списанията бяха стари, поне двайсетина на брой.

Повечето порнографски.

 

* * *

В петък вечерта взех влака за Виена, който минаваше през Букс. Качих се и седнах в едно празно купе. И купетата около мен бяха празни. Целият вагон беше празен. Някаква жена влезе при мен.

- Свободно ли е? - попита на английски.

- Да - казах аз.

Тя седна срещу мен. До прозореца. Кръстоса крака и ме погледна.

- Нали това е влакът за Виена?

- Да.

- Слава богу. Мислех, че ще го изтърва. Самолетът ми дойде с един час закъснение.

- Къде отивате? Във Виена ли?

- Да. Но след това трябва да хвана самолета за Торонто. Канада. Бързам да се прибера в Канада. Майка ми е много болна. Трябва да отида при нея. Вие швейцарец ли сте?

- Не. Българин.

- Българин? Турист ли сте?

- Не. Емигрант.

Влакът тръгна. Жената ме погледна с изненада.

- Наистина ли? Защо?

- Има ли значение?

Тя се усмихна нежно.

- Всичко има значение. Много ли съм досадна?

- Не.

- Съжалявам, че ви попитах.

- Няма нищо... Имах проблеми в България.

- Сам ли сте тук?

- Не. Със семейството си. С жена си и нашия син.

- Чудесно! - възкликна тя. - Аз идвам от Израел. Какво мислите за войната в Залива?

Вдигнах рамене.

- Не знам.

- Аз мисля, че Саддам Хюсеин е дяволът! Той се опитва да унищожи света. Наистина. Вие християнин ли сте?

- Да. Източноправославен.

- Аз съм евангелистка. Служих в нашата мисия в Йерусалим. С тази война всичко стана ужасно! Всеки ден се моля доброто да победи!

- Доброто винаги побеждава - уверих я аз.

Тя извади найлонов плик. В него имаше фъстъци и стафиди.

- Вземете си - разтвори устни тя. - Наричам това конска храна. Ям такива неща във влаковете и самолетите. Вземете си!

Взех си няколко фъстъка. Вкарах един в устата си.

- Благодаря.

Канадката ми протегна ръка.

- Аз съм Джей.

- Калин.

- Знаете ли кога ще пристигна във Виена?

- Не. Аз пътувам до границата с Австрия.

- Дано да пристигна навреме във Виена. Искам да видя по-скоро майка си.

- Дано да се оправи - съчувствено казах аз.

- Всеки ден се моля за нея! Искате ли да се помоля и за вас и вашето семейство?

Поколебах се, преди да отговоря.

- Нямам нищо против - кимнах след това.

- Кажете ми как се казва жена ви?

- Ели.

- А сина ви?

- Ники.

- Вие бяхте Калин, нали?

- Да.

Тя ме погледна в очите. Беше много красива.

- Дайте си ръката - усмихна се тя. - Трябва да държа ръката ви, докато се моля.

- Добре - съгласих се аз.

Джей хвана ръката ми в своята и стисна дланта с топлите си пръсти..

- Господи! - промълви страстно тя. - Моля те! Чуй ме! Ако ме чуваш, помогни на Калин, на неговата жена Ели и техния син Ники. Нека бъдат здрави и щастливи и да живеят щастливи в Швейцария! Помогни им да разрешат проблемите си! Господи! Ако ме чуваш, изпълни моята гореща молба! Направи така, че те винаги да живеят в мир и любов, да се разбират и обичат! Моля те, Господи! Господарю мой! Изпълни моята гореща молба! Нека бъдат щастливи, Господи! Да бъдат! Амин!

Тя се молеше за нас. А аз се борех с грешните си помисли.

* * *

- Знам един кораб, който утре заминава за Мексико - ухили се дебелият. - “Санта Лусия”.

И се почеса по врата. Имаше пъпка. Май от комар.

Погледнах го напрегнато.

- За Мексико ли? - изграчих аз.

- Си, рагацо! За Мексико. Мексико е близо до Америка. Мексико е вече Америка. Качи се на този кораб и след една седмица си в Америка.

Сърцето ми се разтупка силно.

- Как да се кача?

- Как! По стълбата. Качваш се и говориш с ел капитано! Казваш му, че искаш да отидеш в Мексико! Може да те вземе, а може да не те вземе. Ако те хареса, ще те вземе! Ти си млад, хубав и изглеждаш честно момче. Сигурно ще те хареса.

- Няма ли да извика полиция?

- Но! Но, рагацо! Никаква полиция!

- Сигурен ли си?

- Си! Моряците не обичат полиция! Моряците сами са си полиция и не обаждат полиция! Никаква полиция! Не се страхувай! Иди при него! Кажи, че дебелият Рамон те изпраща! Така кажи! Иди и кажи! При капитан! Ел капитано!

- Защо не идем заедно? - примолих се аз.

- Не, не заедно! Иди сам! Не бой се! Ти си млад и хубав! Не бой се!

- Добре. Ще ида в кораба. Веднага отивам.

- Отивай! Не бой се!

- Грация - стиснах ръката му и станах от масата.

- Почакай! - хвана ме за ръката дебелия. - Забравил пари. Дай ми сто гулдена!

Изтръпнах.

- Нямам - проплаках аз.

- Как няма? Няма, няма! Сто гулдена, момче! Сто гулдена за информацията ми даде мен! Даде веднага!

- Нямам никакви пари - отвърнах отчаяно аз. - Честна дума!

- Как така няма? Наистина няма?

- Наистина. Нямам дори за ядене. От два дни нищо не съм ял!

- Не вярва! Извади джобове! Всичко извади! Веднага! - изръмжа дебелият.

Изпразних джобовете си. В един от тях имаше коричка хляб. Оставих я заедно с другите боклуци на масата. Рамон я взе и я помириса. Зяпна от изненада.

- Мухлясал хляб? Ти яде това? Наистина? - учуди се той.

И ме огледа любопитно.

- Си - потреперих аз. - Това яде или нищо. Нищо от два дни.

- Мадона мия! Хей! Ичимора! - извика той китаеца зад бара. - Веднага дойде тука! Тука дойде!

Китаецът дотича и се поклони с усмивка.

- Даде това момче яде! - извика той. - Даде нещо яде веднага! Веднага!

- Да не закъснея за кораба - рекох аз, като се чудех какво да правя.

- Няма закъснее! - поклати глава дебелият. - Сега яде! Ти яде сега! Аз плаща!

За мен той беше Господ Бог!

 

* * *

В десет и половина слязох на гарата в Букс. Видя ми се много малка и провинциална, както и самия град. Само за пет дни бях променил представите си за малко и голямо. Бях свикнал с Цюрих и отвикнал от Букс. Вече гледах на него като на част от безвъзвратното минало. Нямаше никакви автобуси. Имаше таксита. Само таксита. Те стояха на пиацата пред пустата гара и чакаха някой да ги наеме. Нямаше да съм аз.

Тръгнах пеша през града. Минах по главната улица. От време на време някоя кола ме осветяваше с фаровете си. Махах й, с надежда да спре. Никой не спря. Стигнах края на Букс. Погледнах към дискотеката отдясно. Тази, която преди три месеца бяхме посетили със Златко и Димо. Спомних си онази вечер. Нещата ми бяха изглеждали доста по-различни от сега. Донякъде по-хубави. По-недостижими. Спомних си Мурат и Мохамед. Как бяха дошли с черните си кожени якета. Още минилия месец Мохамед беше получил негатив и беше отишъл отново да се предаде в Кройцлинген под друго име. Трябваше да се обадя на Мурат. Още щом се върнех в Цюрих. С него можехме да излезем някоя вечер след работа. Стигнах Грабс. Пред една къща имаше незаключен велосипед. Имах още няколко километра до Гамс. Наоколо не се виждаше жива душа. Качих се на колелото и бързо завъртях педалите. Стигнах до Гамс. Оставих колелото пред пощата. Утре щяха да го намерят.

Отидох до къщата на Мариам. Представих си как ще я изненадам. Беше отворено както винаги. Качих се по стълбите до втория етаж. Беше много тихо и помислих, че спи. За кратко, обаче. Пъшкаше твърде силно за заспала.

Махнах се разтреперан и продължих пеша по шосето за Вилдхауз. Към полунощ бях в Айхлитен. Всички спяха. Изкачих се по скрибуцащите дървени стъпала до стаята ни на третия етаж. Почуках на вратата, след като видях, че е заключено. Ели ми отвори.

- Ти ли си? - сънено каза тя и се мушна обратно в леглото.

Влязох, без да казвам нищо. Ники спеше в детското си креватче. Устата му беше леко отворена. Светлината от коридора осветяваше малкото му розово личице. Наведох се и докоснах с устни челото му. Замириса ми на бебе. Вдишах миризмата с пълни гърди.

Съблякох се и легнах при Ели. Прегърнах я.

- Много закъсня - каза тя.

- Дойдох си пеша от Букс до тук.

- Утре ще разказваш.

- Добре. Лека нощ.

- Лека нощ.

Тя завря дупето си в мен и се сгуши в прегръдките ми. Целунах я по косата. Постоях известно време буден. Слушах как Ели и Ники дишат. Бях с най-близките си, а се чувствах сам в света.

След малко заспах.

Събудих се рано сутринта. В стаята беше светло, слънцето огряваше дървения таван. Дъските бяха потъмнели, тъмнокафеви. Чеповете тук-там бяха станали черни. Ели спеше до мен с полуотворени очи и уста, Ники спеше в детското креватче. В коридора се чуваха стъпки и гласове. Погледнах часовника си - минаваше осем. Станах внимателно, като гледах да не шумя излишно. Взех шише за млякото, обух едни джапанки и излязох.

Слязох в кухнята. Трима тамили приготвяха закуската. Като ме видяха, се засмяха.

- О, булгария! Как си? Как е работата в Цюрих?

- Гут - ухилих се. - Добра работа. Вие как сте?

- Винаги същото. Мляко ли искаш?

- Да. За моя син.

- Да, да. Ники е много добре. Много играе. Много палав. Вземи, каквото искаш. Ти си добър колега.

- Данке.

Налях мляко в една чиния, сложих масло, хляб и конфитюр.

- Яйцата още се варят - обясни ми единият тамил. - Ела след малко за яйцата.

- Има ли сирене и салам?

- Да. Донесе сирене и салам за булгария - обърна се тамилът към едно момче, което не познавах. Сигурно скоро беше дошло в Айхлитен. Приличаше на арабче.

Момчето отиде в хладилния склад. Чух как ключовете затракаха в ръцете му.

Вратата на кухнята към столовата се отвори. Показа се един от албанците.

- Вън! - изкрещя му тамилът. - Още не готово! Вие чакате вън. Още не готово!

- А защо той вътре? - посочи ме албанецът.

- Той - дете. Ти няма дете. Ти чакаш. Вън! - изкрещя пак тамилът.

Албанецът изпсува и затръшна вратата. Арабчето донесе от кухнята сирене и салам. Сложи ги в чинията ми и се засмя.

- Благодаря - казах на тамилите и на арабчето.

- Няма нищо - в един глас отговориха всички. - Ти - дете. Няма проблем.

- Ауфидерзеен.

- Ауфидерзеен.

Качих се горе. Ники се беше събудил. Видя ме и много се зарадва. Замаха с ръчички и поиска да ме прегърне. Вдигнах го от леглото и го притиснах до себе си. Бях отвикнал от малкото му телце. Той замърка в ухото ми.

Ели се събуди, обърна се с гръб към нас. После пак се обърна, погледна ни и се усмихна. Беше сънена, с разрошена коса и подути от съня очи.

- Ти си си дошъл - каза тя. - При нас. При Ники. Ти си си дошъл.

- Да. Обичам ви. Много.

- Беше ли ти мъчно за нас?

- През цялото време. Мислех за вас.

- Не си.

- Мислех. И ми беше мъчно.

- Наистина?

- Да.

- През цялото време?

- През цялото време.

- Ще ми разкажеш всичко. Хайде, започвай. Разказвай!

Заразказвах й.

<<< || >>>

 

 

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).