НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Четвърта част

* * *

Вървяхме по шосето, което минаваше край Айхлитен и отиваше към фермите горе в планината. Беше хубав есенен ден. Слънцето огряваше вече жълтеещите листа, лек ветрец поклащаше тревата в заградените с тел ливади от двете ни страни. Стигнахме края на асфалтирания път и продължихме в сенчестата част вече върху отъпканото глинесто шосе сред гората. Аз тиках количката с Ники, Станислав носеше китарата, Юрий и Виктор - чантите с багажа. Ели вървеше най-отзад.

- Как се чувстваш? - попита ме весело Виктор.

- Не знам. Изпитвам нещо, но не съм сигурен какво. Може да е радост.

- Би трябвало да се радваш! Въпреки, че жена ти и детето ще останат тук! След няколко седмици ще намериш квартира и те ще дойдат при теб!

- Не знам дали ще се справя с работата! Това ме безпокои!

- Как няма да се справиш? Всички се справят! Даже черните! Почему да не се справиш и ти?

- Де да знам. Сигурно ще се справя. Ама се безпокоя. Безпокоя се и за Ели и Ники.

- Не безпокойся! Мы ще им помагаме! Всички мы! Не сомневайся!

- Само това ме кара да тръгна сам. Иначе щях да откажа работата.

- Ну! Как так! Не трябвало да откажеш! Важно веднъж да започнеш! Потом всичко ще се оправи. Когато имаш пари нещата стават по-лесно! Да! Так! Не безпокойся!

Не се отдалечихме много от Айхлитен. Запалихме огън край черния път до едно поточе и изпекохме салама. Ники пълзеше в тревата и се катереше по няколкото борови трупи до огъня. Бяха дебели трупи.

Сигурно бяха паднали от някой камион.

* * *

Кристин подкара бясно в нощта. Гумите свистяха на завоите. На едно място камионите бяха препречили пътя. Спряхме. Кристин слезе от колата и отиде при шофьорите. Те стояха по средата на шосето, пушеха и разговаряха. Тя каза нещо и те се засмяха. После един от тях се качи на камиона, който препречваше пътя, и даде на заден. Кристин се върна, натисна клаксона и подкара

След малко стигнахме до други камиони, покрай които също намалявахме скоростта, но не се наложи да спираме.

Стигнахме града и излязохме на магистралата.

Обърнах се към нея.

- Дали няма да ни спрат на границата?

- Не знам. Защо?

- Нелегално съм във Франция - обясних й аз.

Кристин ме изгледа изумено.

Наближавахме КПП-то на границата. То беше ярко осветено, а наоколо всичко тънеше в мрак.

Караше много бързо.

- Защо не ми каза досега? - извика тя и удари спирачки.

Колата отхвръкна настрани. Гумите изсвистяха. Кристин направи рязък завой и тръгна обратно като бързо увеличаваше скоростта.

Връщаше ме във Франция.

* * *

- Ще ти приготвя багажа - каза Ели.

Ники се качи на леглото и се заигра с една от играчките, които му беше подарила Джета.

- Можем да го приготвим и утре. Няма да вземам много нища.

- Не. Ще го приготвя сега. Може да се наложи да изпера някои неща. Други трябва да изгладя. Какво ще вземеш?

- Откъде да знам?

- Знаеш!

- Грънци!

- Кажи, де!

- Ох! Кажи! Мразя да приготвям багажи! Сигурно няколко гащи, чорапи, две-три ризи. Наистина не знам!

- Затова искам да го направя вместо теб! Не искам да изглеждаш зле, миличко! Искам да се погрижа за теб!

- Не звучи зле! Погрижи се! Но сложи само най-необходимото. Не обичам да нося много багаж. Обичам малко багаж. Само най-важното.

- Най-важните неща ще останат тук! Ние с Ники. И ще ти липсваме, нали?

- Мамка му! Не исках да кажа това! Мамка му! Няма да заминавам! Изобщо няма да замина! И без това не искам да отида сам, а и ти...

- Не, миличко! Ще заминеш! Трябва да заминеш! Точно заради нас! Не ми обръщай внимание!

- Престани!

- Не!

- Чу ли?

- Не! Аз съм една глупава ревла!

Ели заплака. Прегърнах я.

- Съжалявам, че така се случи! Не знам какво да кажа. Знам само, че много съжалявам.

- Нищо не е станало! Не ми обръщай внимание! Знаеш каква ревла съм!

- Знам. Ти си една голяма ревла.

- Най-голямата!

- Моята ревла! Нашата ревла. Най-голямата ревла! Най-добрата ревла.

- Да! Да! Да!

- Мисля, че за една-две седмици нещата ще се оправят. Ще намеря квартира и тримата ще заживеем отново заедно! И ще ни бъде по-добре, отколкото досега!

- Наистина ли?

- Да!

- Не знам. Понякога се чудя не сбъркахме ли в нещо?

- Всички бъркат в нещо понякога. Сигурно и ние сме сбъркали. В много неща.

- Дано не сме сбъркали в нещо важно.

- Дано. Но мисля, че в най-важното не сме. Така мисля. Не знам.

- И аз не знам. Много ще ми липсваш. Ще липсваш и на Ники. Струва ми се, че се разделяме завинаги.

- Не се разделяме завинаги! Просто отивам в Цюрих.

- А после ще дойдем и ние с Ники, нали?

- Да, миличко!

Ели се засмя през сълзи. После взе една салфетка и обърса носа си.

- Имам сопол - изхлипа тя. - Голям сопол.

На сутринта заминах за Цюрих.

Стигнах пеша хотел “Европа”. На рецепцията стоеше брадатият администратор

Този път ме поздрави. За разлика от първите два. Усмихна се и повдигна веждите си.

- Хер Цанер?

- Да. Хер Цанер.

- Айн момент, бите... Как се казвахте?

- Калин.

- А, да. Калин.

Набра някакъв номер на телефонната централа. В слушалката се чу глас. Брадатият съобщи, че съм тук.

- Може ли да почакате няколко минети? Докато хер Цанер слезе?

Кимнах.

- Да, разбира се.

- Тогава го почакайте в кафето.

- Благодаря - ухилих се.

И отидох в кафето. Някакъв келнер довтаса и ме попита:

- Желаете ли нещо?

- Не, благодаря - поклатих глава. - Чакам хер Цанер.

- Гут - той се отдалечи.

Хер Цанер дойде. Усмихнат, избръснат, подвижен. Подаде ми ръка.

- Как пътувахте?

- Благодаря. Добре.

- Как са жена ви и детето?

- Добре. Благодаря.

- След малко ще ви заведа във вашата стая. Не е нещо луксозно - усмихна се леко той.

- Няма значение. Не ми трябва луксозна стая.

- Наистина ли?

Отговорът ми се понрави на хер Цанер. Той ме изгледа внимателно.

- Трябва да си купите някои неща - сви устни той. - Неща, които ще ви трябват за работата. Черен панталон, бяла риза, черни чорапи, черни обувки и черна папийонка. Запомнихте ли?

- Да.

- Засега не си купувайте сако. В хотела имаме сака. Ще ги пробвате и може би някое ще ви стане. Внимавайте с обувките! Да са удобни! Да не са много модерни. Най-обикновени черни обувки. Най-важното е да не ви стискат! После елате тук и ми се обадете!

Купих всичко необходимо от един голям магазин на площад “Белвю” и се върнах в хотел “Европа”.

- Готов ли сте? - осведоми се, като ме видя пак, хер Цанер.

- Да - уверих го.

Слязохме в подземния етаж. В нещо като гладачница. Избрах си сако от наредените на една закачалка дрехи, после хер Цанер ми показа мъжката съблекалня и ми даде ключ от едно шкафче. След това излязохме на двора, качихме се в колата на шефа и той ме закара до стаята ми. Намираше се на няколко преки от хотела.

Хер Цанер огледа критично мебелите.

- Не е лукс, но има най-необходимото.

- Мисля, че е много добре - възкликнах. - Даже има и телевизор.

- Мебелите са стари. Но затова ще плащате толкова евтино. Нали разбирате?

- Не са лоши - възразих.

Бях приятно изненадан. Очаквах нещо по-мизерно. А това си беше нормална стая.

Хер Цанер ми остави ключовете и се усмихна със свити устни.

- Утре трябва да бъдете на работа в седем сутринта. В никакъв случай не закъснявайте! Приятна почивка!

- Благодаря!

Той излезе. Запалих цигара. Погледнах през прозореца. Виждаха се покривите на къщите около езерото и върховете на дърветата на улицата. Беше тихо. В новата ми стая. Съблякох се гол и отидох в банята.

* * *

Златко излезе през задния вход на ресторанта и ме прегърна.

- Значи и ти почна работа, а? - смееше се и ме гледаше в очите. - Разказвай! Ей, да му еба майката! Къде си! Какво работиш? Колко получаваш?

Измъкнах се от лапите му.

- Чакай, малко! - блъснах го в гърдите. - Стига с тия въпроси!

- Кво стига! Няма стига! Казвай, мамка му!

- Добре. Голям си образ! Започнах работа в един хотел. Хотел “Европа”. На две крачки оттук - точно зад Операта. Като келнер. Това е.

- Колко получаваш?

- Три хиляди.

Златко ме изгледа смаяно.

- Три? Майтапиш ли се?

- Не. Сериозно.

Той се намръщи.

- Ей, да му се не види! Късмет изкара с тоя хотел! Пък аз се потя в кухнята за две хиляди на месец! Да му еба майката!

- Що не почнеш и ти някъде като келнер?

- Що! Никога не съм бил келнер. Не я обичам тая професия!

- Какво прави Левен?

- Скарахме се. Да му се не види келешът! Все ми тежкарее! От две седмици не му говоря!

- Стига, бе! Нали живеете в една стая?

- Абе, живеем, ама не си говорим. Не мога да го търпя, да го еба!

- Може би ще се оправят нещата. За какво се скарахте?

- Да еба и лапето! Като отива някъде, не ми се обажда! Един такъв потаен, все нещо крие, не казва, пази се от мен! Що се пази? Не обичам такива хора!

- Ей, мама му стара! Не се карайте, бе, хора! Тук сме сами в чужда страна и не бива да се караме!

- Абе, не бива! Не мога да го търпя!

- Карай! Еби му майката! Иначе как си? Свали ли някоя мадама?

Златко се засмя.

- Аз ли? Абе, нещо се споглеждаме с една от готвачките. Португалка. Хубава е, с готини цици. Към трийсе и пет годишна, ама с мъжа си тук, да му еба майката! Оня работи като келнер в ресторанта, а на нея очите й шарят! Иначе нищо. От сутрин до вечер бачкам. Пък и пари няма.

- Ще идем ли някъде да пийнем по нещо?

- Дадено. Кажи къде!

- Ти кажи! Аз съм от два дена тук! Където е по-евтино. Още нямам пари. Сигурно знаеш някое такова място, а?

- Знам! Как да не знам! Ще идем в една бирария! Бирата е три франка!

- Хайде, води ме!

- Айде! Ей, да му еба майката! Видяхме се пак, а?

Златко ми се чудеше. И аз му се чудех. Беше някак странно да срещнеш стар приятел в новия град. Сервитьорката донесе две халби бира. Остави и фиша с цените в една чашка на масата. Вдигнах моята халба и се ухилих.

- Наздраве!

- Наздраве!

Отпихме от бирите.

- И Мурат почна работа - огледах се наоколо - на съседната маса стояха две руси момичета. - А Димо е още в Айхлитен. Нещо не му върви. Скара се със Себастиан.

Златко махна с ръка.

- Знам - изръмжа той. - Нали румънецът дойде при нас? Илия. Той ми каза. И той е едно говедо!

Изгледах го учудено.

- Защо?

- Бъзика се! Прави се на голяма работа! Излязохме с него една вечер. Да пийнем. Той се напи и взе да ми говори глупости!

- Има тоя навик - съгласих се аз.

- Да му еба майката!

- Значи така живееш.

- Така. Сам. Вече никой не ме интересува! Всички се промениха, откакто дойдоха в Цюрих. Видяха се с малко пари и взеха да тежкареят!

Потупах го по рамото.

- Съвсем си се ядосал!

- Ех, Калине! Майната им на всички! Никой не ми трябва! Ами дано ни оставят в Швейцария! Свикнах с културата, с чистотата тук и никак не ми се иска да се връщам обратно в България!

- Така е. Никой не иска да се връща! Какво ще правим, ако ни върнат, а?

- Не знам! Направо не знам! Не искам да се връщам! Решил съм да замина някъде другаде! Чух, че приемали в Австралия! Левен проучваше нещо и за Южна Африка. Трябва да отида до Берн и да проверя в посолството.

Доста се учудих.

- Стига, бе! Австралия! Не е ли много далеч? На другия край на света?

- Няма значение! Където ще да е! Няма да се връщам в България! Не ми говори за България! Не понасям да слушам за тая скапана държава! Не ми е мъчно за нея и никога няма да ми стане мъчно! Да еба и скапаната държава! Тук ми е добре! Отдавна съм престанал да мисля за миналото. Ще живея там, където ми харесва!

Вдигнах рамене.

- Най-добре да ни оставят тук.

- Най-добре, ама кой знае. Още не ми е минало второто интервю.

- Колкото по-късно, толкова по-добре!

- Хич да не идва! Да поработим още една годинка! И тогава да дойде.

- Ха дано!

И двамата чукнахме на дърво.

- Спал ли си с проститутка? - озърнах се аз.

- Още не - усмихна се Златко. - Свидят ми се парите. Най-евтините са петдесет франка, ма са грозни! Негърки! С цици като крави! Или дърти латиноамериканки! Боклуци! Хубавите са по сто!

- Тъй ли? Къде са те!

- На най-различни места. Ще ги научиш. Искаш ли да идем да ги погледаме?

- Ъ-хъ. Ама няма ли да бъде, ъ, неудобно?

- Ами! Те са свикнали! Около тях има винаги зяпачи!

- Може би даже им е приятно, а?

- Де да ги знам! Да им еба майката! Сигурно им е приятно! Отиваме ли?

- Да, бе! Хайде!

- Хайде! Само да платим бирата! Давай да ставаме!

Платихме и станахме.

* * *

Облегнах се на вратата на гарата в Остенде, Белгия и запалих цигара.

- Извинете, чакате ли някой? - попита ме женски глас. На френски.

Обърнах се. Беше млада жена с бяла рокля.

- Не - усмихнах се аз.

И тя се усмихна и ме огледа преценяващо.

- Наистина ли?

- Да.

- Приличате ми на някого, с когото имах среща. Всъщност аз не съм го виждала. Но така, както се беше описал по телефона, прилича на вас.

Поклатих глава.

- Не съм аз.

- Не се ли шегувате?

- Не.

- Може ли огънчето?

- Да. Заповядайте.

- Мерси.

Тя запали цигара.

- Откъде сте?

- От България.

- Не ви вярвам. Не сте ли французин?

- Не. Българин съм.

- Говорите перфектно френски. Мисля, че пак се шегувате.

- Не се шегувам.

- Но как така сте научили перфектно френски? Във Франция ли живеете?

- Не.

- Аз съм от Брюдж. Работя като медицинска сестра. И съм разведена. Казвам се Мишел.

- Приятно ми е.

- И на мен. Какво чакате тук... ако не мен?

- Влака.

- Кой влак?

- Влака за Брюксел.

- Брюдж е следващата гара. Искате ли да ви закарам до там? И там можете да хванете влака за Брюксел.

Тя се усмихна кокетно и вдигна рамене.

- С кола ли сте? - осведомих се.

- Да... Искате ли?

- Добре.

Качихме се в колата на Мишел и тя потегли.

- Защо се разведохте? - попитах аз.

- Мъжът ми спеше с други жени. Накрая ме заряза.

- Наистина ли?

- Да.

- А вие?

- Какво аз?

- Бяхте ли добра съпруга?

- Да... Почти винаги.

- Почти?

- И аз си позволявах малки... приключения.

Тя впи очите си в моите. Забелязах колко разширени бяха зениците й.

- Като това ли?

- Да... Но не мога да ви поканя вкъщи - неочаквано каза тя. - Там не е удобно.

Продължаваше да ме изпива с поглед.

- Защо?

- Няма значение... Много ми харесвате!

- И вие на мен!

- Искате ли да спрем тук някъде и да се разходим? - попита тя напрегнато.

Минавахме през някаква гора.

- Добре - съгласих се аз.

Тя отби в едно пътче и спря. Отидохме в гората и Мишел започна да ме прегръща. Отвърнах на целувките й. Легнахме в тревата.

- Не мога да го направя - възкликна тя. - В менструация съм.

- Хайде! - настоях. - Няма значение!

- Добре. Но не го вкарвай вътре!

- Няма...

- Хубаво ли ти е?

- Да...

Станахме и отидохме обратно в колата. Мишел подкара към Брюдж.

- Влюбих се в теб! - заплака тя. - Все така става!

Плачеше и караше колата.

- Наистина ли?

Бях много учуден. Но и ми стана досадно.

- Да! Знам, че ще ми се смееш! Но като те видях как стоиш на гарата и пушиш цигара, много ми хареса и затова си измислих цялата история със срещата! А сега ти си отиваш и на мен ми е мъчно!

- Съжалявам - отвърнах аз.

Пристигнахме в Брюдж. Мишел ме свали до гарата. Паркира колата и дойде с мен до чакалнята.

- А сега ще си тръгна - направи трагична гримаса тя. - Искаш ли да си запишеш адреса ми?

- Разбира се - отвърнах аз.

Тя го записа в едно листче и ми го даде.

- Тръгвам си - повтори тъжно. - Влюбих се в теб, а трябва да си тръгна! Знам, че съм смешна! Ще ми махаш ли с ръка, докато си отивам?

- Разбира се - уверих я аз.

- Ти си мил! Има такова поверие! Че ако някой ти маха с ръка, докато си тръгва, пак ще се върне при теб! Искам да се върнеш при мен! Нали ще се върнеш?

- Не знам - излъгах аз.

- Дано да се върнеш! Моля те, махай ми с ръка! Махай ми с ръка! Знам, че съм смешна! Но ти ми помахай с ръка, докато вървя към колата си! Много те моля!

Помахах й. Тя вървеше и плачеше.

Никога нямаше да се върна.

.

* * *

Проститутката беше с черна коса, червена, много къса мушама и дълги бедра в черен чорапогащник. Седеше на бордюра и ни гледаше любопитно. Продължихме край нея.

- Видя ли? - напрегнато каза Златко. - Това е.

- Ъ-хъ - кимнах. - Видях. За първи път виждам проститутка.

- Как ти се струва?

- Страхотна е!

- Тая наистина си я бива! Ама не всички са готини.

- Беше направо супер! Златко, трябва да опитаме някой път!

- Да, мамка му! Ще прежаля сто франка!

- Ще идем заедно! А? Ще ни бъде по-весело. Пък и сам не знам дали ще се справя. Много се смущавам.

- За какво се смущаваш? Че няма да ти стане ли?

Ухилих се.

- Не, бе! Ти пък! Как няма да ми стане! За това изобщо не се съмнявам! Ама се смущавам да отида при нея и да я заговоря! Ей туй ме плаши! Да ида при нея и да я заговоря! Да я питам колко ще струва да я изчукам! Разбираш ли?

- Хич не се смущавай! Тя сама ще те заговори! Достатъчно ще е да я погледнеш и да спреш до нея. От тебе се иска да кажеш само “Да”.

- И да имам пари.

- И да имаш пари. Това е най-важното. Те се чукат за пари.

- Страхотно. Ще отидем, нали. Ще си изберем някоя хубава. Има ли по-млади и неопитни.

- Има млади, но неопитни няма.

- Важоното е да не е стара.

- Да му еба майката! Стара, млада. В тъмното всички са еднакви! Пък и няма голямо значение! Няма да се женим за нея?

- Само ще я чукаме!

- Ще й скъсаме гъза!

- Нека взема първата заплата и ще изчукаме някоя!

- Ей, да ти еба майката! - ухили се Златко. - Оправи ми настроението! Хайде, вземай я по-бързо! Отдавна не съм чукал!

- Ами как я караш?

Той се засмя и се огледа.

- Нали знаеш? Лъскаме бастуна!

- Поне излиза по-евтино.

- Направо без пари!

- Пък и не можеш да хванеш някоя болест.

- Особено ако си измиеш ръката.

- Мия я - засмях се аз.

- И ти ли? Ей, да ти еба майката! Значи отиваме, а?

- Само да взема заплата.

- Не ви ли дават аванс?

Засмяхме се. Вървяхме бавно по улицата.

- Ще те изпратя - каза Златко. - Нещо ми се отспа.

- На работа ли си утре?

- Да, бе! От пет сутринта!

- Майчице!

- Обаче ми се отспа. С тия проститутки! Ще те изпратя още малко. Тъкмо ще ти покажа и другите.

- Какво други?

- Други проститутки. По тая улица. Вечер минавам да ги погледам. След работа. След това се прибирам.

- Защо каза “Други”?

- Тия са наркоманки. Тарифата им е два пъти по-ниска. Но се друсат. Може да са спинозни. Но вечер минавам край тях. После си правя чекия.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).