НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Пета част

* * *

Листата на дърветата жълтееха и падаха по тревата. Бяха източили басейна. Дъното му беше покрито с дъждовна вода и мокри листа.

- Димо още не е почнал работа - каза Ели. - Постоянно се кара със Себастиян. Арабите също се карат с шефовете. По два пъти на ден вдигат тревога с противопожарната система. А Юрий и Виктор направиха сензация. Отидоха с Димо на разходка в планината и намериха някаква хижа, пълна с всякакви напитки. Напили се и тръгнали насам. По пътя падали и ставали, а после Виктор се натрови. Викаха линейка и го закараха в борницата в Санкт Гален. Три дни стоя там. Нещо с черния му дроб не било наред.

- Горкият Виктор.

- Да.

- Много неща са се случили, докато ме е нямало.

- Да. Жалко, че не беше тук. На другия ден Юрий и Димо ходиха пак до хижата и донесоха всичкото пиене. Направиха си голям купон. Станислав пя с китарата, всички пяхме и вдигнахме лагера на главата си.

- Наистина ли? - не повярвах аз.

- Наистина! - увери ме тя.

- Нямахте ли проблеми с шефовете?

- Поканихме дежурния швейцарец при нас и го напихме. Той се побърка. Беше страхотен купон. Жалко, че изпихме всичко. Не остана за теб. Исках да ти оставя, обаче всичко се изпи.

- Вдигнахте ли наздравица за мен?

- Повечето бяха за теб. На всички им е мъчно за теб. Но не колкото на мен.

Гласът на Ели се напрегна. Хванах я за ръката.

- Не бива да ти бъде мъчно. Скоро ще бъдем пак заедно.

- Колко скоро?

- Много скоро.

Стараех се да звуча оптимистично.

- Търсиш ли ни квартира? - погледна ме намръщено тя.

- Още не.

- Защо?

- Бях твърде объркан от промяната. Не съм търсил. От понеделник започвам да търся.

- Дали ще е трудно да намериш?

- Ще намеря, дори да е трудно. Тежко ми е да живея без вас.

- Трябва да намериш!

- На мен ми е трудно тук сама. Ники много ме уморява. Не знам как издържат другите майки, но аз не мога. Сигурно съм много слаба.

- Ти си мъжко момиче.

Ели поклати глава.

- Престани. Не съм мъжко момиче. Не искам да бъда мъжко момиче. Искам да живея нормално. Да съм щастлива. Може би съм лоша майка.

- Не си. Ти си уморена от тази седмица. В Цюрих всичко ще се оправи. Трябва да издържиш още малко. Ще говоря с Моника. Може би ще е в състояние да направи нещо за нас.

- Почни да търсиш квартира - изрече твърдо Ели. - Обаждай се на обявите. Мисля, че няма да издържа дълго тук. Станислав и руснаците много ми помагат. Но върху мен пада цялата тежест. Ако беше тук майка, щеше да е друго. Може би трябваше да я взема с мен.

Вдигнах рамене.

- Може би.

- Щеше да ми помага за Ники. Сега съм сама. Никой не може да ми помогне така, както би ми помогнала тя.

- Не си сама. Аз съм с теб. И Ники е с теб. Имаме много приятели. Не се тревожи, миличко.

Това, което чу, никак не й хареса.

- Не мога да не се тревожа. Ти дори не си започнал да търсиш квартира!

- Ще започна другата седмица.

- Май ти харесва да живееш сам в Цюрих! Повече, отколкото да бъдеш с нас.

- Не. Сам се чувствам ужасно. Постоянно мисля за вас! - извиках.

Ели поклати глава.

- Не мислиш. Само така говориш. Сигурно си си намерил някоя и предпочиташ да останем тук.

- Не казваш това сериозно.

- Напротив - сви устни тя.

- Не.

- Да.

- Просто не е вярно. Знаеш, че не може да е вярно.

- Не ти пука за мен и Ники. Живееш си живота в Цюрих, а ние тук стоим сами.

- Не е така. Няма смисъл да си говорим по този начин.

Ели заплака.

- Ти вече не ме обичаш! Чувствам, че е така!Отдалечил си се от мен. Вече нищо не знача за теб.

- Не е вярно! Мамка му!

- Вярно е! Вярно е!

- Обичам те и значиш всичко за мен.

- Тогава намери квартира. Вземи ни при себе си.

- Ще намеря.

- Ще видим - тихо каза тя.

Стигнахме до старата дървена плевня. Преминахме тясното мостче. Долу шумеше малкото водопадче. Листата шумяха в клоните над нас. Няколкото се отрониха и паднаха в разпенената вода под водопада. Заплуваха в кръгове.

- Есента дойде - каза Ели. - Колко е красиво.

* * *

Изтървах тавата с картофите, после се наведох да ги събирам от пода.

- Зле ли ти е? - втурна се към мен Курт. Готвачът на кораба. - Какво ти има?

- Не знам - промърморих с половин глас. - Сигурно е от морето. Морска болест. Ще се оп...

Изведнъж пак ми причерня и паднах. Краката ми трепереха, цялото ми тяло изведнъж пламна отвътре. Таванът на кухнята започна да се върти пред очите ми, а лицето на побелелия готвач се раздвои.

- Майн год! - извика той. - Хай, момче! Какво ти става?!

- Не знам... нещо ми става... - едва успях да кажа и всичко потъна в мрак...

Когато се свестих, видях капитана. Брадатият Мигел от Сиера Леоне. Беше се надвесил над мен. Лежах в неговата каюта и слънцето ме огряваше. Беше ми приятно, но продължавах да усещам същата горещина отвътре.

- Събуди се - смръщи вежди той. - Виждаш ли ме, булгаро? Виждаш ли ме?

- Да - прошепнах, но не успях да чуя гласа си. Бях толкова слаб, че не можех да говоря.

- Мърда устни - каза Мигел.

Разговаряше с някой друг, но не успях да завъртя главата си, за да го видя. Всъщност не ме интересуваше. Вече нищо не ме интересуваше. Беше ми толкова хубаво. Само горещината беше неприятна. Тази горещина. Защо ми беше толкова горещо? Може би имах температура. Сигурно имах температура.

- Наближаваме Порт-О-Пренс - произнесе другият глас. - Да го свалим и да го откараме в някоя болница.

- Няма никакви документи - възрази Мигел. - Няма и пари.

- Ще кажем, че сме го намерили в Океана - убеждавеше го гласът. - Намерили сме го в лодка без документи. Така ще кажем. Ако остане в кораба, ще умре. Не можем да го лекуваме. Сигурно ще умре.

- Няма да умре. Млад е още.

- Трябва да го свалим. Трябва, ел капитано!

- Добре - съгласи се капитанът. - Ще го свалим. В Хаити ще го лекуват.

Пак се опитах да кажа нещо. Но не успях. Много ми се спеше. Въпреки топлината. Тя беше сладка и лепкава. Поглъщаше ме и пак стана тъмно.

Пътувах към небитието.

* * *

Излязох от столовата и видях Станислав. Четеше библия на немски на един стол пред “Айхлитен”. Той вдигна очи и ми се усмихна.

Слънцето грееше и ясно се виждаха къщите в Гамс, шосето към Вадуц, което тръгваше от Букс, блестеше като златно.

- Вече не ми се стои тук - въздъхна той. - Взех каквото можах - научих немски, подготвих се психически за живота в Швейцария, създадох си връзки сред Свидетелите на Йехова. Време е да си потърся работа. Така ли е?

- Да, бе - кимнах. - Време е.

Той затвори библията, стана от стола и тръгнахме към волейболното игрище.

- Първото нещо, което трябва да направя, щом дойда в Цюрих, е да си намеря някое добро момиче и да се оженя за него.

- Много бързаш - засмях се аз.

- Само така ще мога да гарантирам престоя си в Швейцария, нали?

- Ъ-хъ - съгласих се. - Тук не намери ли някое добро момиче?

Станислав поклати глава.

- Още не. Има една Ерика - сестрата на Жан. Момчето от Свидетелите на Йехова, което идва да ме вземе с колата си за събранията. В Лихтенщайн. Нали си го виждал?

- Виждал съм го - почесох се по носа.

Веднъж и аз бях ходил на такова събрание. Със Станислав. Но нищо не бях разбрал от него.

- С тая Ерика чувствам някаква духовна близаст. Може би и тя чувства. Но още не съм предприел решителната стъпка.

Седнахме на тревата над шосето за Букс и аз се загледах натам.

- Какво чакаш?

- Страх ме е да не разваля хубавия имидж, който съм си създал сред Свидетелите. Ти какво мислиш? Трябва ли да рискувам?

Вдигнах рамене и се усмихнах.

- Понякога се налага.

- Наистина. Може би ще рискувам. Ще изчакам подходящ момент и ще предприема нещо. Но се опасявам, че ще започна работа в Цюрих, преди да е дошъл подходящият момент. Може би ще е най-добре да се заловя с женитбата в Цюрих. Какво мислиш?

Засмях се.

- В Цюрих има много момичета за женене.

- И аз така мисля. Защо да избързвам? По-добре да направя верния избор. Нали?

- Точно така - възкликнах. - Но дали ще имаш достатъчно време за това?

- Надявам се да имам - жално каза Станислав. - Господ трябва да ми даде!

- Дано ти го даде! - пожелах му от все сърце.

Станахме и аз се прибрах в стаята.

* * *

Димо държеше Дени в скута си и му даваше в устата от пържената риба и салатата от марули, домати и краставици. Беше небръснат от няколко дни и рошав.

- Как е в Цюрих? - засмя се мрачно той. - Хубава ли е работата?

- Засега съм доволен. Ще видим.

- Радвам се, че поне ти си добре. На мен като не ми върви, нека поне ти да си добре.

- И на тебе ще ти провърви! - погледнах го много уверено.

Димо махна гневно с ръка.

- Ха! То се видя какъв ми е късметът! Късметът е най-важното нещо! От мене да го знаеш! Народът затуй казва “Роди ме, мамо, с късмет, пък ме хвърли на смет!”. Да-а! Така е! Аз съм без късмет открай време! Виж Златко! По едно и също време дойдохме в Швейцария. Нали? От три месеца той работи, а аз стоя тук! Шест месеца стоя вече! Като затворник! Защото тоя мръсник Себастиан ми прави номера, мамка му гадна! Номера! Мръсни швейцарци! А на Златко му провървя! Последния път, като идва тук, ходих да го изпращам до спирката. Докато чакахме автобуса, той се наведе да си завърже обувката и намери в тревата двайсет франка! Ей това се казва късмет! На някой като му е писано да му върви и му върви и това си е! А на мен не ми върви! Родил съм се без късмет! Това си е. Всичко в живота ми е вървяло наопъки. Откакто се помня. Ама рано или късно ще ми тръгне! Но все с мъки! С много мъки! Мамка му!

Димо поклати глава.

Нищо не казах.

Той продължаваше да храни Дени. Мариана ядеше мълчаливо до тях. Ели говореше със Станислав. В столовата беше мрачно и хладно. Ливанците шумяха както обикновено. И те имаха причини за недоволство. Но аз не знаех какви са те. Човек не може да знае всичко. Няма и смисъл.

Вечерят свърши и аз качих Ники в стаята, а Ели и Станислав излязоха.

Да се разходели.

Когато същата нощ се събудих, минаваше два след полунощ. Ели влезе в стаята и започна да се съблича.

- Прекарах много добре - засмя се тя.

- Къде ходихте?

- Със Станислав се запознахме с двама албанци. Работят тук и ни поканиха на бар. Отидохме в един стрийптийзклуб.

- Защо в стрийптийзклуб?

- Беше много забавно! Излъгах ги, че не съм женена.

- Защо?

- Щеше да е тъпо да им обяснявам всичко, не мислиш ли?

- Не. Не мисля, че бракът е тъпо нещо.

Тя загаси лампата, мушна се в леглото и се обърна с гръб към мен.

- Не исках да кажа това. Винаги обръщаш думите ми наопъки.

- Каза, че е тъпо да обясняваш, че си женена.

- Точно така. А не, че бракът е тъпо нещо.

- Май наистина е тъпо.

- Кое?

- Бракът.

- Пак ли започваш?

- Свършвам. Мисля, че е време да спим.

- Да спим! Ти се забавляваш в Цюрих, а аз се побърквам сама тук!

- Хайде да спим! Може да събудим Ники!

- Няма да го събудим! Ревнуваш ли?

- Не.

- Ти ревнуваш! Защото една-единствена вечер съм решила да си почина! Искаш само ти да се забавляваш, а аз да стоя вкъщи и да се побърквам сама с детето! Това искаш! Нали?

- Не. Мамка му! Хайде да спим! Да прекратим тоя разговор!

- Не мога да живея, както ти искаш! Вече опитах и нищо не се получи! Ако искаш да съм здрава, трябва да ме пускаш да ходя, където искам, и да ми помагаш! Иначе няма да издържа! Не разбираш ли? Няма да издържа!

- Добре - въздъхнах. - Така ще е. Нека сега да спим!

- Да. Ще спим! След като ми отрови вечерта! Единствената хубава вечер, откакто съм дошла в Швейцария!

Нищо не отговорих. След малко тя задиша равномерно. Лежах със затворени очи и се опитвах да заспя. Удаде ми се след около два часа. Не бях добре с нервите, май.

* * *

Украинците учеха немски и разговаряха за оставането си в Швейцария. Бяха наели цяла адвокатска кантора от Сан Гален да защитава интересите им. Надяваха се на успех. В Швейцария имаше малко украинци. Може би щяха да ги оставят. Но нищо не беше сигурно. С швейцарците човек никога не беше сигурен. Единственото сигурно беше да се ожениш за швейцарка. Виктор смяташе да се ожени за швейцарка веднага щом срещнеше някоя. Проблемът му беше, че още не е срещнал. Но в Айхлитен нямаше голям избор. Айхлитен беше в планината. Дори Алпите са просто една планина. Много крави и селяни. По-отчайващо беше положението на Юрий. Той беше женен в Украйна. Имаше дъщеря на 12 години. Не искаше да се развежда. Искаше да вземе семейството си в Швейцария. Но не знаеше как. Самият той не знаеше дали ще може да остане. Но и двамата не искаха да се връщат в СССР. И дума не можеше да става за това. Щяха да се борят докрай. И двамата бяха решени на всичко. Имаха купища документи, с които доказваха, че са преследвани в СССР. В СССР беше възможно да се снабдиш с всякакви документи. Срещу пари, естествено. Естествено. Виж, в Швейцария не беше така. Това беше проблемът.

* * *

Готвачът на хотел “Европа” се казваше Мариано. Беше от двайсет години в Швейцария. От десет работеше в кухнята на хотела. Не говореше повече от двайсет немски думи. Вместо това говореше италиански. Собствениците на хотел “Европа” също говореха италиански. Така се разбираха с Мариано.

Мариано беше испанец. Беше нисък и дебел. Носеше грозна перука, която покриваше плешивото му теме. Имаше корем и куче. Беше еднакво горд с двете. Живееше сам в едностайно жилище в съседната на хотела сграда. Идваше на работа по чехли и вече облечен в къса, бяла престилка. Пред него подтичваше дребното му - старо и дебело като него, куче. Беше толкова старо и дебело, че не можеше да се качи по стъпалата към кухнята. А те бяха само две. Мариано му помагаше. Двамата общуваха. Мариано говореше на кучето на испански. Беше гальовен и нежен. Понякога строг. Като баща.

Мариано беше странен тип.

Той влезе в кухнята и ме видя.

- Буенос тардес! - поздрави ме.

Чистех един пепелник. Вдигнах глава към него.

- Буенос тардес - отвърнах на испански аз.

- Колко си хубав днес! - ухили се той. - Много красив! Белло!

- Баста, Мариано!

- Но, баста! Ти си много хубав! Много красив! Белло! Но и Мариано е хубав, нали? Кажи, че съм хубав!

- Хубав си.

- Ела да ми дадеш една целувка!

- Не. Върви по дяволите!

- О-о! Колко си сърдит! Така ставаш още по-хубав! Тук ли са ле патроне? Ще вечерят ли тук?

- Не знам - вдигнах рамене. Така Мариано наричаше собствениците. - Още не са ми казали.

- Колко си хубав! Женен ли си?

- Да. Жена ми е тук. В Швейцария.

- О, жалко! Толкова млад и вече женен! Имаш ли деца? Бамбини?

- Имам син.

- Сигурно е хубав като теб!

- По-хубав е.

- Не. Не вярвам!

Мариано се загледа нежно в мен. Махнах с ръка и излязох от офиса.

Брадатият от рецепцията на хотел “Европа” се казваше Плаше. Майка му беше французойка, а баща му германец. Двамата с него отидохме да пийнем по нещо след работа. Седнахме на бара на малък ресторант.

- Трябва ми квартира - рекох аз. - Знаеш ли как мога да си намеря?

- Най-добре е да си вземеш вестник рано сутринта и да започнеш да звъниш на обявите - обясни ми Плаше. - Така правят всички.

- Колко рано?

- Наздраве! - чукна чашата си в моята той.

- Наздраве! Колко рано?

- Много рано. В шест, шест и половина. Иначе другите ще те изпреварят. Конкуренцията тук е много голяма.

- И наемите.

- Да.

Барманката дойде и заговори Плаше. На швицтуч. Нищо не разбирах. Поглеждаше към мен и се смееше.

- Харесваш ли я? - попита ме той.

- Не искам да говорим за това.

- Защо?

- Така.

Той се засмя и каза нещо на швецтуч. Барманката го плясна с ръка през устата и също се засмя. После ме погледна весело и попита на хох дойч.

- Откъде сте?

- От България.

- Харесва ли ви Швейцария?

- О, да!

Тя пак заговори на швицтуч като гледаше Плаше.

- Тя те харесва и иска да те черпи една бира - каза на френски той.

- Много мило.

Барманката донесе една бира. Благодарих й, тя нищо не каза. Усмихна се и се отдалечи.

- Ще те попитам нещо - погледна ме Плаше. - Но няма да ми се сърдиш. Обещай, че няма да ми се сърдиш!

- Няма.

- Хомосексуалист ли си?

Дъхът ми секна.

- Аз ли?

- Да.

- Не съм.

Бях шокиран.

- Истината ли ми казваш?

- Не. Майтапя се - казах с разтреперан глас.

Плаше ме погледна разколебано.

- Много се радвам. Защото из хотела се говори, че си педи.

- Глупости! Кой говори?

- Няма значение. Говори се. А за да се говори, значи има нещо. Нищо не се прави случайно. Аз им казвам: “Той има жена и дете”. Но те продължават да говорят. Аз знаех, че не е вярно.

- Мамка му! Не е вярно - извиках. - Как е възможно да се говорят такива неща?

- Говорят се. Ще ти кажа нещо, което не знаеш. Но всички останали знаят. Този хотел е пълен с хомосексуалисти. Собствениците са хомо. Хер Цанер, хер Шох и хер Бланк. Тримата. Дърти педерасти.

- Не мога да повярвам.

- Никой ли не ти е казвал?

- Не. Кой е разправял, че съм хомо?

- Не мога да ти кажа. Нямам право. Но ти не си, нали?

- Може и да съм.

Плаше пак ме изгледа с особен поглед.

- Не! Мамка му! - махнах с ръка.

Засмях се нервно. Не можех да повярвам, че водя подобен разговор.

Барманката се приближи. Смени пепелника. Срещнахме погледите си. Тя пак заговори с Плаше на швицтуч.

- Ще се обадиш ли на някой швейцарец вместо мен? - погледнах сериозно Плаше. - За квартирата. Не говоря немски добре и няма да се справя.

- Няма проблеми - кимна той.

Забелязах, че е вече пиян.

Той заговори с някакъв мъж, а аз пак се спогледах с жената. После отместих главата си. Загледах се в бутилките срещу мен. Опитах се да преброя колко вида уиски предлага заведението. Плаше прекъсна броенето.

- Искаш ли да си тръгваме? - изломоти той.

- Нека си допия бирата.

- Добре. Наздраве! И аз имам дете - бръщолевеше той. - Децата са лудост. Нали? Истинска лудост.

- Момче ли или момиче? - учудих се аз. Не можех да си представя Плаше като баща.

- Момче. На осем години. Истинска лудост!

- Хайде да тръгваме.

Той ме хвана за рамото.

- Хайде! - надигнах се аз.

Пожелахме на всички приятна вечер и излязохме.

- Дай да те целуна! - опита да ме притегли към себе си Плаше на улицата.

- Не - дръпнах се рязко. - Ето ти ръката ми.

Той хвана дланта ми. Задържа я в своята.

- Искаш ли да те закарам до вас?

- Не. Ще се прибера пеша.

- Ела да те закарам с колата! - той продължаваше да ми държи ръката.

- Предпочитам да повървя. Искам да подишам малко чист въздух.

- Въздухът тук не е чист. Въздухът тук е мръсен! - Плаше пусна ръката ми. - Мръсен швейцарски въздух! Какъв е въздухът в България?

- Също мръсен.

Плаше се намръщи.

- Навсякъде е мръсно! Ела с мен!

Поклатих глава.

- Не. Ще се прибера пеша!

- Добре. Аз ще се кача в моята кола.

- Няма ли да имаш проблеми с полицията?

- Защото съм пил ли? Не. Никакви проблеми. Тук можеш да караш и така.

Той тръгна леко залитайки по улицата. Беше облякъл светложълтия си шлифер, но не го беше закопчал. Погледах го, докато стигна до ъгъла. После се обърнах. Барманката стоеше на входа на ресторанта и ми се усмихваше.

- Ела, съкровище! - каза тя.

Тръгнах към нея, но едно кученце ме изпревари. Тя се наведе към него, вдигна го и го прибра в ресторанта, без да ме погледне.

Тръгнах по “Зеефелдщрасе”. Минах край фургона на проститутките. Вътре светеше. По стъклата се движеха сенки. На ъгъла със следващата улица стоеше една проститутка. Огледа ме мълчаливо, но нищо не каза. Проститутките от “Зеефелдщрасе” не заговаряха минувачите.

Те се занимаваха само с шофьорите.

Стигнах сградата, където беше моята стая. Беше потънала в мрак. Отсреща в испанския ресторант свиреше малък оркестър. Пееха на испански. Амор, амор. Чуваха се смехове и пиянски гласове. Отключих външната врата. Влязох в тъмния коридор. Натиснах светещото копче на асансьора, без да паля осветлението. Калин Войноф се завръща в своята квартира потопен в мрак. Как иначе. Качих се в асансьора и слязох на четвъртия етаж.

Преди да си легна, отидох до отворения прозорец и показах главата си навън. И оттук се чуваше музиката и шума от испанския ресторант. Долу, на първия етаж на отсрещната сграда, видях как една жена се съблече гола и легна в леглото си сама. Легна без нощница. После загаси лампата. Цюрих спеше. Пуснах телевизора. Загасих го и се мушнах в завивките.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).