НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Трета част

Отвързах се и се промуших между колелата на влака, а после минах между товарните вагони на друг влак и излязох от гарата. Тръгнах по улицата, като се опитвах да оправя схванатата си походка. Гърбът и краката ме боляха. Виеше ми се свят. Но бях успял. Бях минал границата и вече бях в Югославия. Мамка му, бях успял!

- Ей, мали! - извика някакъв глас зад мен.

За миг се поколебах дали да хукна.

Но се обърнах. Две ченгета. Едното беше отворило прозореца на полицейската кола.

Хукнах, спънах се и паднах. Настигнаха ме с колата и изскочиха от нея.

- Че бегаш, а, jебем ти сунце! - ухили се тоя, дето ме беше повикал.

- Пизда ти лепа материна! - ритна ме единият. В корема.

- Ох! - превих се. - Не ме ритайте! Моля ви!

- О, бугарин! - учуди се ченгето. - Коj че ти курац у Югославию?

- Не разбирам нищо - отвърнах.

- Виждам да jе нища. Устай! - пак ме срита ченгето. - Идемо у станицу!

- Добре - изправих се аз.

- А ово йе най боле! - удари ме с глава ченгето и аз се строполих до колата.

- Пизда ти лепа материна! Мамицу ти jебем бугарску! - изпсува той.

Леле-мале!

Закараха ме в участъка.

* * *

На другия ден хванах автобуса до Букс, а оттам влака за Париж, който минаваше през Цюрих. Пътувах с един албанец, който вече работел с жена си в някакъв ресторант в Цюрих. Бях го виждал първите дни в “Айхлитен”. На гарата в Цюрих имаше много туристи. Самолетът щеше да пристигне в два и аз се разходих. Имах време за губене. Минах по главната улица край скъпите магазини, а там, където свършваше, беше езерото. В него плаваха кораби и яхти. Тръгнах по алеята край брега...

Огладнях, отворих си една консерва “Русенско варено” и започнах да ям на някаква скамейка срещу водата. Когато наближаваха хора по алеята, скривах консервата и хляба в сака и спирах да дъвча. Да не ме видят, че ям. Развивах емигрантски комплекси. Минаха две момичета с куче. То дойде при мен и започна да души. Спрях да дъвча. За малко да ме разкрият. Но момичетата го извикаха и то избяга. Когато ме подминаха, ги огледах отзад. Носеха къси панталони и бяха руси. Сигурно и под панталоните. Продължих да дъвча. После изпуших една цигара и се отправих към гарата. Хванах влака за летището и след десетина минути слязох на перона под земята. Където с Жоро и Мария бяхме хванали влака за Кройцлинген. Седнах на един стол пред стъклата, които разделяха посрещачи от пристигащи. До залата с лентите за багаж. Тогава ги зърнах. Синът ми се беше вкопчил в шията й. Озърташе се. Както и тя. Махнах им. Не ме забелязоха. Ели гледаше за багажа към гумените ленти. Появиха се Величко и Владо. Те вдигнаха чантите и излязоха. Скрих се, после изтичах след тях и потупах Ели по рамото.

- Уау! - извика тя и се обърна. - Уплаши ме!

Голяма пъзла беше.

Пристигнахме в Кройцлинген и от гарата отидохме направо в приемателния пункт за емигранти. Ели носеше Ники, аз и момчетата багажа. Позвъних на вратата и се показа портиерът. Същият, който ме беше приел преди месец.

- Какво има? - попита.

- Помните ли ме? - ухилих се.

- Да. Проблеми ли имате?

- Това е жена ми и моят син - обясних.

Величко и Владо стояха до Ели. Мълчаха и гледаха

- Хайде, влизайте! - махна с ръка портиерът.

- Какво стана? - попита Величко.

- Влизайте! - махнах с ръка.

Влязохме. Портиерът донесе формулярите за попълване и ми каза:

- Вие не може да останете! Трябва да излезете оттук!

- Жена ми е объркана! Трябва да й помогна за няколко часа за детето.

- Вътре има други жени. Те могат да й помогнат.

- Трябва да остана. Поне половин час!

- Не може да останете!

- Какво?! - обърна се към мен Ели. - Какво разправя тоя?

- Казва, че не мога да остана с вас.

- Абсурд! - извика тя. - Откъде накъде?!

- Така каза.

- Аз няма да се оправя сама! - избухна в сълзи тя. - Майка ми помагаше през последния месец! Знаеш колко зле бях!

- Налага се. Ще се оправиш!

- Ще останеш, нали?! - не ме чуваше тя.

- Ще говоря пак с него. Не се притеснявай! Всичко ще се оправи!

- Сама с Ники ще полудея! Пък и тук с тия страшни хора!

- Не са страшни. Не се тревожи! Величко и Владо са тук.

- Ще помогнем с каквото трябва! - обади се Величко.

- Ще полудея! - захлипа Ели. - Говори с него! Сама няма да се справя! Не разбираш ли? По телефона обеща да ми помагаш!

- Излезте! - каза портиерът. - Жена ви ще се оправи сама.

- Няма да може.

- Ще се оправи.

- Направете изключение! Само половин час!

- Не.

- Само половин час! След това ще изляза!

- Не може.

- Трябва да изляза! - казах на Ели. - Ще бъда отвън! Можеш да дойдеш до оградата. Тя е близо до стаите. Ела там с Ники!

- Не! Не! Ще полудея сама с него! Не мога сама! Нервите ми не издържат! Ще полудея!

- Само една вечер! Моля те! Утре ще бъдем пак заедно!

- Пак ми стана лошо! - изведнъж се изцъкли тя. - Земята се разтресе под краката ми! Хвани ме!

Прегърнах я и тя захлипа в мен.

- Успокой се! Не мога да остана. Съвсем скоро ще се видим!

- Не, остани!

- Не мога! Хайде, до скоро!

Излязох вън, като правех опити да се усмихвам. Свечеряваше се. Един влак мина по жп линията, лъчите на слънцето го осветиха за миг. Затърсих цигари в джобовете. Запалих и тръгнах бавно към гарата. Разгледах заглавията на вестинците пред павильона до чакалнята. Накрая се върнах в лагера. Отидох до мрежата, казах на един негър да извика някой булгар отвътре. Той се ухили и изчезна към отворената врата на столовата. Дойде Величко.

- Ели сега къпе детето - рече. - Владо й помага.

- Всичко нарад ли е?

- Да.

- Слава богу.

- А ти? Къде ще спиш?

- Не знам. Ще се оправя.

- След малко ще вечеряме. Да ти донеса ли нещо ?

- Не.

- Няма да е проблем.

- Нося си храна.

- От лагера ли?

- Още от България. Консерви. “Русенско варено”. Имам и хляб. Той е от лагера.

- Добре! Аз отивам да вечерям.

- Приятна вечеря. Помагай на Ели.

- О кей.

Той влезе вътре. Излезе Ели. Зад нея беше Владо, който държеше детето. Ники се оглеждаше весело, видя ме и се засмя.

- Сега съм по-добре - каза Ели, когато дойде до мрежата. - Оправих се. Владо ми помогна да изкъпя Ники.

- Къде те настаниха.

- В стая с две туркини. Изглеждат свестни. Ще се оправя за една вечер. Нали няма да ни държат дълго тук?

- Не.

- Наистина ли?

- Да.

- Дано да си прав!

- Утре ще ви бъде интервюто. След това ще тръгнем за Айхлитен.

- Ще бъдем тримата заедно, нали?

- Да.

- И няма да ни разделят пак?

- Не.

- Ще издържа два дни. Не повече. Ако няма кой да ми помага.

- Ще ти помагам! Не се тревожи!

- Не ми е добре. Получавам кризи и взимам от ония лекарства. Надявам се, Швейцария да ме оправи!

- Ще те оправи! След месец миналото ще ти се струва като сън! Като лош сън!

- Дано да стане така! - усмихна се тя.

- Ще стане! Изобщо не се съмнявай!

- Обичаш ли ме?

- Да! Обичам ви двамата с Ники!

- Не, обичаш само него!

- Не е така.

- Наистина ли?

- Да!

- Целуни ме тогава!

Целунах я.

- Все едно съм затворничка - засмя се тя.

Приближи Владо с Ники в ръце. Протегнах се над мрежата и взех детето. Прегърнах го силно. То се усмихна и ме хвана за носа.

- Нося си един спален чувал. Искаш ли го? - попита той.

- Да - казах аз.

Взех чувала и се махнах оттам.

* * *

Килията беше с три легла и мивка. В нея пикаехме и тримата. Имаше и кофа за за лайна. Сигурно в подобни кофи приготвяха и храната. Аз и Бранко бяхме постоянно гладни. Но не и Бай Миле. На него жена му всяка седмица носеше пълна кошница с храна. Баници и печени пилета. С пълнеж от ориз, стафиди и орехи. Бай Миле ядеше от баницата и пилетата, а за десерт по някоя ябълка. Ние с Бранко гледахме. Бай Миле не ни даваше нищо за ядене. Беше скъперник. Преглъщахме слюнките си и ядяхме помията с черния, мухлясал хляб, който ни даваха от затворническата кухня. В супата плуваха червеи и бубулечки. Но я ядяхме. Нямаше какво друго да се яде. Беше по-добре от нищо...

Бранко беше осъден за изнасилване на дванайсетгодишно момиче. Беше на двайсет и две. Твърдеше, че момичето само искало да се мушка с него. Той само изпълнил желанието й, но баща й бил ченге. Разбрал и го вкарал в затвора.

Бай Миле беше убил брат си. Скарали се за наследство, взел брадвата и го заклал. Бай Миле беше опасен. И много стиснат. Може би повече стиснат, отколкото опасен. Жена му продължаваше да му носи печени пилета и баници. Дотогава не се бях замислял колко вкусни могат да бъдат печените пилета и баниците. Май най-вкусните неща на света. Защо иначе жена му щеше да ги носи? Тя умееше да приготвя баници и печени пилета. Беше майсторка на баниците и печените пилета...

Бай Миле се върна в килията. Носеше кошницата. С Бранко знаехме какво има в нея. Двамата току-що бяхме изяли буламачите. Моят корем стържеше, знаех, че същото е и с Бранко. Бай Миле седна на леглото и отвори кошницата. Извади печеното пиле. Отчупи бутче и го захапа. Устата ми се напълни със слюнки. С Бранко се спогледахме. Той скочи.

- Па ти какъв човjек си, бре! - извика на бай Миле. - Изобщо не си човjек!

- Какво? - спря да дъвчи Бай Миле. Но устата му беше пълна. Знаех, че е пълна.

- Какво ли? Пита какво! Чуjeш ли, бугарино? Бай Миле пита какво!

- Умираме от глад! - извиках аз.

- Па нали ви дават ядене? - посочи празните ни канчета Бай Миле.

- Ядене! Това ядене ли е! Лайна! Помия с бубулечки и червеи, хляб с мухъл! Ядене! Ти защо не ядеш това ядене, а?

- Нjе та посао! - отсече бай Миле.

- Не било моя работа! Чуваш ли, бугарино? Не било моя работа!

Бранко приближи бай Миле. И аз станах. Гледах печеното пиле. Една хапка ми стигаше. Усещах миризмата. Устата беше пълна със слюнки. Не можех да говоря от слюнки. Не се и налагаше. С Бранко приближавахме бай Миле и печеното пиле. Той гледаше като втрещен. Устата му беше пълна. В едната ръка държеше бутчето, другата стоеше върху кошницата.

- Дай нещо да jeдемо! - рече Бранко. - Дай, чуваш ли, човече! Само те гледаме как ждереш! Вече месец гледаме как нагъваш баници и пилета! Не си ли човек? Дай нама моло!

- Ъ? - измуча бай Миле. - Шта кажеш?

- Дай да ядем! - изръмжах.

Приближавахме все по-близо.

- На! Яжте! - махна с ръка бай Миле. - Ево вам! Ждерете!

И ни даде половин пиле. Даде и от баницата.

* * *

Крайградската част на Кройцлинген беше с градинки, в някои имаше бунгала и навеси. Постлах спалния чувал в една градинка. Небето беше звездно. Стана ми неудобно да лежа на равната земя, станах и и си направих възглавница от рохката пръст. Пак легнах, запалих си цигара. Изпуших я, хвърлих фаса и заспах. През нощта ме събуди вятър, после заваля. Преместих се под близкия навес. Пак заспах. Събудих се рано сутринта. Слънцето не беше изгряло, но небето беше розово на изток. Полежах в чувала, после станах, сгънах го и излязох на пътя за Кройцлинген. Беше твърде рано за човек с неумити очи и спален чувал под мишница. Изчаках да се появят коли и хора и отидох в лагера.

Ели ми донесе филия с масло и конфитюр и чаша кафе.

Дадох й спалния чувал и започнах да закусвам. После отидох да се поразходя. Върнах се към девет часа.

- Казаха, че нямало преводач - каза Ели. - Трябвало да идем в Женева!

Тя се разплака.

- В Женева ли?

- Да!

- Мамка му!

- Не издържам вече тук! Ще се върна в България! Побърквам се!

- Успокой се!

- Не мога! Гадно ми е! Много ми е гадно!

- Всичко ще се оправи! Ще ти хареса тук! Само след седмица няма да ти се иска да се връщаш! Само потърпи!

- Не мога! Наистина не мога!

- Можеш.

- Мислиш ли?

- Убеден съм.

- Дано! Но все още не ми харесва и се чувствам отвратително!

Трудно можеше да й се угоди. Но все пак опитах - започнах да я успокоявам.

След малко тръгнахме за Женева.

След около два часа пристигнахме на централната й гара и отидохме до информацията да питаме за адреса, на които трябваше да идем.

- Не знам - вдигна рамене жената зад гишето. Тя се усмихна, обърна се и попита момичето до нея дали знае.

И тя не знаеше. Но се обади по телефона.

- Трябва да е в Пьоти Саконекс - каза след това. - Не съм сигурна, но трябва да е там.

- Къде е Пьоти Саконекс?

Тя извади една карта на Женева и ми показа.

- С какво можем да отидем до там?

- С автобус. Можете да го хванете до гарата.

- Какво каза? - попита Ели. - Знае ли къде е?

- Дръжки! Било някъде около летището.

- То далече ли е?

- Не.

- Откъде знаеш?

- Видях го на картата.

- Слава богу.

- Все пак трябва да оставим част от багажа на гардероб.

- Защо?

- Не можем да мъкнем всички сакове с нас.

- Добре. Ще извадя най-важното - съгласи се Ели.

Излязохме от стаята за информация.

Тя се зае с багажа. После хванахме автобуса за Пьоти Саконекс и слязохме до паркинга на летище ”Женева”.

- Трябва да преобуем Ники! - направи гримаса Ели. - Целият е мокър!

- Преобуй го, а аз ще отида да попитам някой за адреса.

- Само аз се занимавам с него! Изобщо не ми помагаш! - изкрещя тя.

Направих се на глух. Взех ескалатора и се качих на втория етаж на летището. Видях един надпис “Жандармерия”, но нямаше звънец. Почуках, но никой не ми отговори и влязох. Озовах се в дълъг, добре осветен с неонови лампи коридор с голи стени. Пред една врата се сблъсках с грамаден полицай. След него изтичаха няколко стегнати в униформи млади ченгета, на които той се караше.

- Какво търсите тук?! - спря се внезапно той и ме погледна свирепо.

- Този адрес. Никой не знае къде се намира.

Подадох му листа с адреса.

- Тук е полиция! Не може да влизате така! - намръщи се той още повече, срещнахме погледите си. Той неочаквано омекна, обърна се към младоците. - Упътете господина! - нареди им и продължи напред. В коридора отново прогърмя ядосаният му глас. Брей, че око съм имал! Полицаите ме заведоха в една стая. Да ме упътват.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).