НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Трета част

* * *

Вървяхме дълго, но мина повече от час, а още не бяхме стигнали пресечката, която търсехме и която бях видял на картата на полицията на летището в Женева.

- Уморих се! Не издържам вече! - избухна Ели. - Докога ще вървим из тая гора?!

- Трябва да е наблизо! - стараех се да звуча безгрижно. - На картата в полицията не изглеждаше далече.

- Ако сме сбъркали посоката?! Вече се стъмнява!

- Дано не сме!

- Дано! Ще ме подлудиш!

Изведнъж закапа. Съблякох се и завих Ники в количката. Той спеше.

- Заваля! - закрещя Ели. - Сега детето ще се разболее! Зняех си, че не трябва да те слушам и да идвам с него тук! Знаех си! Майка ми хубаво ми казваше, че си авантюрист! Сега детето ще изстине и ще се разболее!

- Няма! Не се тревожи! Дъждът е съвсем слаб! Няма да изстине!

- Млъкни! Просто млъкни! Питай къде е това скапано място! Питай някого! Хайде! Къде е това скапано място! Уморена съм! Направи нещо!

Прегърнах я. Продължихме в дъжда. Слез малко една кола ни ослепи с фаровете си и спря. Вече се здрачаваше. От нея слезе някаква жена.

- Къде отивате? - попита на френски. Изглеждаше припряна.

Казах й адреса. Чудех се каква е. Сигурно полицайка.

- Идвате много късно! - смръщи се тя.

- Досега търсихме пътя дотук.

- Много закъсняхте.

- Имаме багаж, а и количката...

- Можехте да побързате - махна с ръка тя. - Вече си тръгвах! Какво щяхте да правите, ако бях тръгнала? Да спите в гората? Хайде, качвайте се! - тя отиде до багажника и го отвори. - Тук ще сложите бебешката количка. Ще ви закарам до лагера на “Каритас”.

Качихме се и жената подкара колата. След минутка фаровете й осветиха Величко и Владо, които въряха приведени с чантите.

- Тези с вас ли са? - обърна се към мен тя.

- Да.

Тя спря, излезе и отвори багажника. Момчетата се качиха при нас.

- Къде ще ни води тая, Калине? - плахо рече Величко.

- При дядо Господ!

- От къде сте? - прекъсна ни жената.

- От България.

- Мюсюлмани ли сте?

- Християни.

- Източноправославни?

- Да.

- От България идват много турци. Вие турци ли сте?

- Българи.

- Чудесно.

Минахме край летището, край пистата за излитане и продължихме край нея.

- Къде отиваме? - погледнах я. - На адреса ли?

Жената поклати глава.

- Не! В лагера на “Каритас”. Ще останете там. Докато бъдете разпитани от полицията.

- Сега не може ли да бъдем разпитани?

- Не!

- Защо?

- Има прекалено много емигранти.

- Жалко.

- Ще се наложи да чакате.

- Колко дни?

- Не знам.

- Какъв е този лагер? Има ли условия за деца?

- Как мислите, господине?! - напрегна се гласът й.

- Предполагам, че има.

- Не е луксозно място, но нищо няма да ви липсва.

- Много мило, че ни взехте с колата.

- Аз съм от “Каритас” - обясни жената. - Помагаме на бежанците.

Наближихме лагера на “Каритас”. Приличаше на наколно селище от дървени бараки върху дебели трупи на метър над земята. Между тях имаше асфалтирана площадка, по която се разхождаха мъже, жени и деца, а пред входа имаше бариера. Лагерът беше ограден с висока мрежа. Как иначе. Колата спря и фаровете угаснаха. Ние слязохме.Жената от “Каритас”ни заведе до стъпалата на първата барака и се качи в нея. След малко се върна с висок негър.

- Това е отговорника на лагера - мосю Мичомберо - каза тя. И си тръгна.

- Откъде сте? - попита негърът.

- От България - отвърнах.

Само аз говорех френски.

Той взе документите на всички.

- Елате да ви заведа до вашите стаи - кимна ни след това.

- Аз съм съпруг на тази жена - спрях го. - Трябва да остана да спя при нея.

Мичомберо заклати отрицателно глава.

- Няма да може.

- Налага се - заявих аз.

- Невъзможно.

- Защо?

- Такъв е редът. Тук е лагар за бежанци.

- Аз също съм бежанец. Дойдох преди месец в Швейцария.

- Така ли? А защо сте тук сега?

- Не разбирате ли? Трябва да й помагам. Тя се чувства зле и аз се грижа за детето.

Негърът ме погледна недоверчиво.

- Не изглежда зле.

- Но е зле. Болна е.

- От какво?

- Не знам. Нещо с нервите.

- Можете да й помагате. Но не може да спите в лагера.

- Но това е жена ми! - възкликнах. - Моето дете! Трябва да остана при тях! Ще си платя!

- Не може, мосю.

- Не мога да повярвам.

Той сви рамене.

- Ваша работа. Трябва да напуснете лагера.

Започнах да се отчайвам.

- А сега ще мога ли да остана да помогна?

- Да. Можете да останете до полунощ. Тогава заключваме вратите.

- Добре - отдъхнах си. - А от кого зависи да мога да остана тук?

- От полицията. Можете да отидете да вземете разрешение от тях.

- Къде?

- В Женева. Мога да ви дам адреса. Но сега едва ли има някой. Вече е късно.

- Виждам. Къде мога да спя?

- На хотел. В Женева има много хотели. Все ще намерите нещо евтино.

- Дано да намеря.

- Не се безпокойте за детето си. Тук има много деца. Не сме имали проблеми с тях. Ако имате нужда от нещо - мляко, памперси, дрехи - искайте от мен или в кухнята. По всяко време.

- Добре. Мерси - кимнах и даже добавих. - Много сте мил!

Поисках му мляко.

* * *

До входа на лагера край летището имаше дъскорезница. След нея, в ниското, минаваше магистралата към Франция, а над нея бяха поставили железен мост. До моста имаше нещо като сцена с три дървени бунгала. Над тях пишеше с големи букви:

”Продават се”

Надникнах вътре. Бяха празни. Прожекторите осветяваха наоколо. Влязох през прозореца в едно от бунгалата и легнах на дървения под в спалния чувал на Владо. Заслушах се в ехото на минаващите по магистралата коли. Веднага заспах. Като къпан. Събудих се рано от увеличаващия се шум по магистралата. Чуваше се и нещо като трактор в дъскорезницата отзад, както и някакви гласове. Станах, обух се и сгънах спалния чувал. Погледнах през прозорчето на бунгалото дали има хора наоколо. Не видях. Излязох оттам и тръгнах по пътеката край оградата на дъскорезницата. Не исках да ме виждат работниците. Стигнах до една нива. Беше наклонена и в долната й част беше оградата на летището и пистата за излитане, на която в редица се бяха наредили десетина самолета. Пълзяха напред, вдигаха шум и дим. Ели и Ники още спяха. За миг се зачудих дали да не се мушна под одеалото й. Но се отказах. Обичах я. Но отдавна вече не я желаех. Взех биберона и отидох в кухнята. Дадоха ми прясно мляко и аз го занесох обратно в бараката. Тя беше голяма, вътре имаше двайсетина легла. Повечето бяха свободни. По другите спяха мъже и жени. Взех си тоалетните принадлежности и отидох в банята, където се изкъпих и избръснах. Върнах се с хавлия през рамо в бараката.

Ели се беше събудила, както и Ники, който пиеше мляко.

Тя беше намусена.

- Буди се няколко пъти тази нощ - погледна тя към Ники. - Болят го зъбките. Не спах добре. Ще го разходиш ли малко?

- Да. Поспи си! - казах.

Преобух бебето, сложих го в количката и тръгнахме на разходка. Да оплакна окото в нещо чуждо. Минахме по мостчето над магистралата и влязохме в градчето. Шосето беше задръстено с коли, които идваха от Франция. Повечето бяха с френска регистрация.

- Колко е хубав! - подвикваха младите жени през прозорците на колите си. На Ники.

Една дори слезе от реното си и го целуна по главичката.

- Момче ли е? - погледна ме тя и се усмихна.

- Да, мадам - кимнах.

- Ню-ню-ню! - заговори му тя, а той се засмя и я хвана за пръста.

Беше съвсем млада, с нежни черти и мургава кожа, по тениска с голямо деколте, през което се виждаха гърдите й.

Не бяха лоши. Отидохме в Пьоти Саконекс и видях плакат на който пишеше, че през градчето ще мине колоездачната обиколка “Тур дьо Франс”. Стори ми се много интересно.

Върнахме се в лагера към девет. Ели ни посрещна усмихната заедно с Владо.

- Къде ходите! - засмя се тя. - Уплаших се, че сте се загубили някъде!

Из главата ми се въртяха французойките.

Закусихме и отидохме да гледаме “Тур дьо Франс”.

* * *

Полицейската “Застава” спря до централната гара в Белград и ние слязохме. Аз и двете ченгета.

- Къде ще ме карате? - измънках аз.

- Връщаме те в Бугарско - обясни ми едното ченге.

- С влака ли? - учудих се аз.

- Та ти да не искаш със самолет?

- Не. Ходи ми се до клозета.

- Ще ходиш във влака.

- Имам разстройство! Не мога да издържа! Моля ви!

- Па, да иде - махна с ръка другото ченге. - Неке да избега.

- Ако бегаш, застреля чуте - потупа се по пистолета си първото.

- Няма - обещах. - Няма да бягам. Но ми се ходи до клозета!

- Па добро. Че те пусна. Али мозак у глави, бугарино!

- Моля ви, по-бързо!

- Па я стига си давал зор, бе! - изръмжа ченгето и тръгнахме към клозета на гарата.

- Искам да вляза в кабината - посочих олющената врата щом влязохме в мъжкия салон.

- Полако, бре мали! Уджичеш!

Той ми отключи белезниците. Влязох в кабината. Прозорецът беше счупен. Отворих го и започнах да се катеря към него, като се подпирах на двете стени, а с ръцете се дърпах към отвора. Не бях заключил вратата. Промуших си главата, ръцете, обърнах се и седнах на перваза. Започнах да изваждам единия си крак.

- Айде бе, бугарино! - кресна отвън ченгето.

Наведох си главата пак вътре и издадох пърдящи звуци с устата.

- Ей сега! - извиках на ченгето след това.

- Бърже мало! Че изтървемо влако!

Промуших и другия крак. Скочих и за малко да си разбия носа в оградата отсреща. Някакво хлапе ме гледаше. Правеше снежни топки в градинката срещу мен и ми се ухили.

Хукнах към отсрещната улица, където тръгваше автобус.

Качих се вътре и шофьорът затвори вратите.

* * *

Излязох от столовата в лагера на “Каритас” и се протегнах срещу слънцето. После тръгнах към бараката на Ели и Ники и минах край някакъв плешив тип, който ми се стори познат.

Огледах го учудено. Плешивият се ухили.

- Виждал съм те някъде!

Спрях се до него, като се чудех къде.

Лицето му светна.

- По телевизията. По време на румънската революция миналата Коледа.

- Спомних си! - извиках от изненада. - Беше с униформа и автомат!

- Сега съм емигрант като теб.

Огледах го смаяно.

- Не мога да повярвам!

Плешивият изпъчи корема си.

- После станах министър и Секуритате опитаха да ме убият. Стреляха по колата ми. Искаш ли да ти покажа?

- Разбира се - кимнах с готовност.

Отидохме до червената му дачия. И той ми показа дупките от куршуми на вратата.

- Искаш ли да пием по бира? - предложи министърът. - Аз черпя!

- Разбира се.

Замъкна ме до Пьоти Саконекс. После продължи за Женева, където имал среща с жена си, а аз се върнах обратно. Влязох в лагера на “Каритас” и отидох при Ели и Ники. Заварих ги да лежат в леглото в бараката.

- Как е? - ухилих се аз и седнах при тях.

Ели ме загледа с безжизнени очи.

- Как! Толкова съм уморена! Теб те няма, а Величко и Владо никакви не ми помагат!

- Така ли?

- Да. Аз ги молих да ми помогнат да изкъпем Ники, а те обещаха и никой не дойде!

- Наистина ли?

- Да. Сама ми е трудно, знаеш това. Те обещаха да ми помагат, а изобщо нищо не правят! Неблагодарници! Майка ги уреди да дойдат в Швейцария - направи им фалшиви бордера, извади им визи, а те като дойдоха тук, всичко забравиха!

- Ще я видим тази работа! - заканих се аз и станах от леглото.

- Къде отиваш? - ококори се Ели.

- Ще се върна след малко! - махнах с ръка.

- Не се карай с тях!

- Басма ли да им цепя? - изръмжах.

Излязох вън и намерих Величко.

- Защо не сте помогнали на Ели да изкъпе бебето? - изгледах го гневно.

- О-о! Забравих! - сви устни Величко. - Владо не е ли отишъл?

- Защо Владо да отиде? - закърших ръце. - Ти не можа ли да й помогнеш?

- Забравих - ухили се той.

Това още повече ме вбеси.

- Тъй ли? Забравил! Уредих ви визи, дадох ви информация за Швейцария, доведох ви тук и какво получавам за благодарност? Забравяш да помогнеш на жена ми, когато най-много има нужда! Това се казва наглост! А се пишете приятели! Какви приятели сте? Докато имахте нужда от мен, всичко беше точно, а когато станах излишен, взехте да забравяте!

- Чакай, Калине...

- Какво да чакам?! Всичко е ясно! От днес нататък с Владо не сте ми приятели! Разбра ли? Край! Не се шегувам! Може да съм ядосан, ама говоря сериозно. Аз такива не ги имам за приятели! Кажи и на Владо! Живейте си живота и не искам да ви виждам! Изобщо не искам! Повече не сте ми приятели! - изкрещях.

И си тръгнах.

- Чакай, де! Калине! - викна след мен Величко.

Не се обърнах. Да не разваля ефекта.

На петия ден имената на Ели, Ники и момчетата бяха в списъка за интервю в полицията. Дойдоха с микробус и всички се качихме в него. Спряхме до сградата, в която трябваше да отидем преди четири дни. Беше оградена с три телени огради и приличаше на истински затвор. За да се влезе вътре, се минаваше през няколко железни врати. Навсякъде беше осеяно с монитори, но не се виждаха полицаи.

Изглеждаше много зловещо дори сравнено с лагера на “Каритас”.

И никой нямаше да ме пусне да вляза.

Целунах Ели и Ники. Величко взе количката. Бяхме се сдобрили.

- Почакай ме малко! - спря се тя. - Ще попитам дали можеш да вземеш Ники в случай, че се наложи да останем тук повече време.

- Добре - кимнах аз.

- Сама няма да се справя с него. Но ти ще се справиш, нали?

- Да.

- Сигурен си, нали?

- Разбира се.

- За него няма да е добре в този затвор.

- Ще го взема. Попитай дали е възможно той да дойде с мен. Аз съм тук.

Те влязоха, а аз останах пред вратата, която автоматично се заключи. Видях ги как се качват по железните стъпала. Слънцето грееше, чуваше се ревът на излитащите самолети.

Зад мен имаше голяма каравана. Вратичката й се отвори и се показа жената от “Каритас”, която ни беше посрещнала вечерта, когато пристигнахме в Женева.

- Елате да седнете вътре! - погледна ме тя.

- Не, мерси - поклатих глава.

- Елате! Ще се уморите да чакате.

- Няма. Всеки момент жена ми ще се появи отвътре.

- От караваната се вижда вратата. Елате!

- Не съм уморен.

- Ще се уморите. Елате! - настоя тя.

Влязох в караваната. Беше уютно обзаведена с диванчета, масичка и червени перденца на прозорците. Виждаше се добре вратата на полицията. Седнах така, че да мога да следя движението по стълбата.

- Искате ли кафе или чай? - попита ме жената.

- Не, мерси.

- Закусвали ли сте?

- Да - излъгах. - Благодаря ви.

- Все пак ще ви предложа чаша портокалов сок.

- Мерси, мадам.

- Откъде сте?

- От България.

Беше ни забравила.

- Турци ли сте?

- Българи.

- Мюсюлмани?

- Ортодоксални.

- О, това е чудесно! - тя подаде чашата с портокаловия сок. - Заповядайте. Наистина ли не искате нищо за ядене?

- Не. Много сте любезна, мадам.

Лицето й грейна.

- Аз съм от “Каритас”. Помагаме на бежанците.

След малко излезе Ели.

- Ще можеш ли да вземеш Ники? - погледна ме напрегнато тя. - Ще ни държат тук няколко дни.

Озърнах се.

- Къде е той?

- Ще помоля Величко да ми помогне да го донесем. Ще можеш ли да носиш сака с неговите дрешки?

- Ще мога. Няма проблеми.

Величко и Ели донесоха количката и сака. Метнах го през рамо и затиках количката. От караваната се показа жената от ”Каритас”.

- Дадоха ли ви детето? - усмихна се тя на Ники.

- Да

- Къде отивате?

- Ще хвана влака за Цюрих - обясних й.

- Ако почакате половин час, ще ви закарам с колата до летището. Оттам ще хванете влак за Цюрих. Тръгва след четиридесет минути.

- Ще бъде мило.

- Гладно ли е вашето дете?

- Имаме разни неща за из път.

- Да му дам ли нещо за пиене? Портокалов сок?

- Благодаря ви.

Влязохме в караваната. Жената даде играчка с Мики Маус, която дрънкаше и можеше да се залепва върху равни и гладки плоскости. Ники й се зарадва.

След това ми подаде нещо в салфетка.

- Направих ви сандвич с пастет - усмихна се тя. - Не ми отказвайте! Във влака е скъпо. Поделете си го по време на пътуването.

Тя ни закара до летището, откъдето хванахме влака за Цюрих.

* * *

Преминах италианската граница и тръгнах по магистралата. Не се виждаха никакви коли. Вървях и се оглеждах. По платното за отсрещно движение мина кола на карабиниерите. Фаровете ме осветиха.

- Мамка му! - извиках и се хвърлих на земята.

Колата спря. Бяха ме видели. Запълзях напред. Стигнах някакви храсти и се заврях в тях. Нещо ме одра по лицето. Стиснах зъби. Колата спря недалече от мен и от нея слязоха двамата карабиниери. Имаха фенерче. Започнаха да светят с него и да си говорят на италиански. Стояха до колата и само светеха наоколо. Аз се спотайвах в храстите. Лъчът на фенерчето освети крака ми. Веднага го свих.

- Излез! - извика единият и извади пистолета си.

Насочи го към мен.

- Нямам оръжие! - изкрещях на френски.

- Излез субито!

- Бене!

Изпълзях от храстите. Тръгнах с вдигнати ръце към карабиниерите.

- Бавно! Бавно! Сега легни! На земята! Така! - те дойдоха при мен и започнаха да опипват дрехите ми за оръжие. - Не мърдай! Не мърдай! Няма оръжие. Не мърдай!

Ченгето, което ме претърси, ми сложи белезници. Другото стоеше с насочен пистолет към мен.

- Влизай в колата! Субито! Ла макина! Хайде, момче! Субито! Рагаци! Субито!

Качих се в колата. След мен се качиха карабиниерите. Затвориха вратите и потеглихме. Всичко се повтаряше. Колко досадно. Носехме се в нощта като във филм. Аз - пак с белезници - и двамата карабиниери. Италианската нощ.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).