НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Втора част

Когато сутринта се качих във влака в Кройцлинген, бях единственият пътник, а времето беше слънчево, но на следващите гари започнаха да се качват други пътници, а небето се покри с облаци. Наближихме някакво езеро. Влакът менаваше край него и сградите на брега му. Движехме се по-бавно и често спирахме на малки гари. Наблюдавах швейцарците, които слизаха и се качваха във влака. Заваля дъжд и когато пристигнахме на гарата в Цюрих, небето изглеждаше тъмно, а вагонът беше пълен с хора. На гарата имаше много хора, а по високоговрителите съобщаваха за заминаващи и пристигащи влакове. Чакалнята беше в ремонт заедно с два от коловозите. Излязох от гарата и се отправих към спирката, откъдето хванах автобус за “Холщрасе”, където се намираше службата за емигранти на кантон Цюрих. Там получих новите си документи за самоличност и разбрах, че съм разпределен да прекарам следващите три месеца в някакъв емигрантски лагер на име “Айхлитен”, който се намирал на стотина километра от Цюрих, тъй като тук нямало свободни места. Когато се върнах се на гарата и хванах влак за градчето Букс, а после автобус за “Айхлитен”, слънцето се показа иззад облаците и заблестя, но накрая, след като изкачих с един автобус планинския хребет, откъдето се откриваше красива гледка към низината и когато слязох на някаква пуста спирка сред зелени ливади, пак заваля и над мен се спусна мъгла. Продължих в дъжда, с раницата на гърба пеша нагоре между фермите и алпийските къщи и накрая стигнах забулена в мъгла сграда с червени капандури. На голямата табела пред нея с черни букви пишеше:

“АЙХЛИТЕН”
“Преходен дом за кандидати за убежище”

Сигурно беше това, което търсех. Вратата на приземния етаж се отвори и оттам излязоха двама тамили.

- Югославия? - попита единият.

- България - отвърнах.

- Ду? Булгар? - учудиха се те - Сега идва?

- Да, сега идва.

Тамилите се засмяха. После този, който ме беше заговорил каза:

- Ела. Друг българин! Ела!

Двамата тръгнаха обратно, а аз след тях. Влязохме в нещо като столова, облицована с дърво. Изкачихме се до горния етаж в тесен, осветен от слаби крушки, коридор.

- Чака тук! - извика едното момче и изчезна в ниското стълбище встрани. Другото безмълвно се хилеше. Свалих раницата. Огледах се - и тук всичко беше дървено.

От стълбището изскочи ухилено момче.

- Ти ли си българина?! - изкрещя то.

- Да - отвърнах.

Хлапето увисна на врата ми.

- Най-после да дойде някой българин! Кога дойде?! Как е в България?! Какво става там?!

- Ами, глад, напрежение... Нищо не се знае още ...

- Аз се казвам Левен! Ти как се казваш?!

- Калин.

То пак ме прегърна.

- Тук има и други българи - каза Левен. - Бате Златко и бате Димо. А, ето ги! Двама мъже изтрополяха по стъпалата и се нахвърлиха отгоре ми.

- Сега ли идваш от България? - извика Златко. - Как е там?!

- Гадно!

- Гладен ли си?

- Не.

- Няма “не”! Гладен си!

- Не съм.

- Няма такива филми! Ела, да му еба майката! Сега ще ти дам да ядеш! Остави си раницата тук!

Нямаше как. Слязохме в кухнята. Златко извади салам, сирене, хляб и масло, сложи ги в една чиния и ми ги даде.

- Вземи! Аз съм дежурен по кухня. Яж колкото можеш! Тук храна има на корем! Не се притеснявай!

- Не съм толкова гладен - поклатих глава.

- Яж, да му еба майката! Не си в България да се притесняваш!

- Не се притеснявам.

- Притесняваш се! Не лъжи!

Седнахме в столовата. Започнах да ям.

- Женен ли си? - попита Димо.

- Да.

- Остави човека да се наяде! - викна Златко.

- Да не му преча?

- Пречиш му!

- Не ми пречи! - възразих аз.

- Ще спиш при мен! - обади се Левен. - Има едно свободно легло в моята стая. Искаш ли?

- Да.

- Мълчи бе, келеш! - пак завика Златко. - Оставете човека да яде! Я, иди да видиш дали Силвия е тук!

- Добре, бате Златко! - Левен изтича нагоре по стълбите.

Появи се след минутка.

- Силвия е горе! Като се наяде, бате Калин да се качи при нея. Аз ще те заведа! - добави към мен.

- Благодаря!

- Тук живеем добре - обясни ми Златко. - Обикаляме планината, играем футбол. Ще свикнеш, не се бой!

- Не се боя.

- Боиш се. Така е в началото. И ние бяхме така. Вече от три месеца сме тук. А Димо от четири. Толкова ли беше?

- Почти - рече Димо.

- А аз съм от пет месеца тук! - обади се Левен. - Дойдох през януари. Нямаше българи. Всичко беше в сняг!

- Направо ни се е ревало, като дойдохме! - ухили се Димо.

- На мен не ми се реве.

- Реве ти се. Но ще ти мине!

- Времето ще се оправи!

- Ще свикнеш с обстановката!

В столовата влезе мъж с мустаци. Приближи до нас.

- Нов българин? - на немски запита и се усмихна.

- Я, я! - засмя се Златко. - Нов българин!

- Гут! - непознатият подаде ръка. - Мустафа!

- Калин - представих се. Мъжът беше симпатичен.

- До скоро! - той отмина.

- Мустафа е турчин - кимна след него Златко. - От шест месеца е тук. Разпределен е в Сан Гален. Тук няма работа. Ти в кой кантон си?

- В Цюрих.

- И ние с тоя заек! - той посочи Левен. - А Димо е в Сан Гален.

- Да си пикая на късмета! - махна с ръка Димо.

Качих се при Силвия.

* * *

Беше се свечерило. Подухваше вятър, миришеше на окосена трева, но мъглата беше се спуснала надолу към низината, а дъждът беше спрял и ние с Левен тръгнахме по тясното шосе край вилите и ливадите. През мъглата долу прозираха светлинките на някакво село.

- Това е Гамс - каза Левен. - Сега не се вижда от мъглата. Иначе се вижда цялата долина. Вижда се Лихтенщайн, вижда се и Австрия.

- Не знаех, че сме близо до границата.

- На няколко километра... Знаеш ли, аз съм български турчин.

- Няма значение.

- За някои има.

- Не и за мен.

- Радвам се.

- Значи си роден в България?

- Да. Но не искам да живея там. Аз съм на осемнайсет години. Тук ги навърших. Избягах на седемнайсет. Затова доскоро не ми даваха работа. Но вече получих. В Цюрих. В един ресторант.

- Каква?

- В кухнята. На нас ни разрешават да работим в ресторанти и болници. Не знаеш ли?

- Защо?

- Не знам.

- Защо избяга?

- Не ми се живееше там. А и трябва да ходя в казармата.

- Не ти ли е мъчно за родителите ти?

- Те умряха.

Кофти работа.

Залаяха ни кучета. Прогонихме ги с камъни и се върнахме обратно.

* * *

В просъница на другия ден сутринта чух как някой думкаше по вратата на стаята в пристройката, където спях.

- Гут морген! - извика след това мъжки глас.

- Гут морген! - обади се Левен от горното легло.

След миг се чу почукване по съседната врата и същото гут морген. И от тази стая отговориха “Гут морген”.

Засмях се в леглото.

- Какво е това?

- Онкела - каза Левен - Събужда ни.

Той скочи долу и заобува панталоните си.

- Задължително ли е да ставаме?

- В осем идват шефовете и минават да проверяват дали си оправил леглото. Ако не станеш, си гладен до обяд.

- По-добре да стана.

- Аз не изпускам закуската.

Облякох се, взех приборите и се напръсках на чешмата в стаята.

Столовата беше пълна с емигранти от всякакви националности.

- Да ти еба майката, педерас! Кво се блъскаш?!

Златко стоеше настръхнал до казан с прясно мляко, от който се вдигаше пара. Някакъв индиец му казваше нещо на развален немски.

- Какво се обясняваш, бе! Да ти еба майката! - изкрещя Златко. - Айде, чупката! - и блъсна индиеца.

- Найн! Ду проблем! Много проблем! - закани се той.

Златко махна отегчено с ръка. Псувайки, се отдалечи. С Левен седнахме на масата, където снощи бях вечерял. Там беше и Димо.

- Да еба келешите му с келеши! - горещеше се Златко там. - Някой ден ще смачкам физиономията на някой!

- Какво стана? - погледна го Димо.

- Аз сипвам мляко, той вика: “Шнел, колега!”. И ме бута! Мен бута! А-а-а!

Той изпсува още няколко пъти.

Дойде високо момче с присмехулни очи.

- Да ти еба майката, педерас! - имитира той Златко, ухили се и седна до него. Погледна ме, погледна Златко - Българин?

- Да-а, българин! - Златко се ухили. - Как спа?

- Добре - отвърнах. - Сигурно от въздуха.

- В началото. Ще ти се отспи! - той посочи плещестото момче. - Това е Илия. Румънец. Да ти еба майката, педерас!

- Педерас - ти! - ухили се Илия с пълна уста.

До мен седна някакъв азиатец.

- О, Чан! - оживиха се всички. - Какво става?

- Алес гут! - отвърна Чан.

Илия го изгледа злобно.

- Ти си маймуна! От ония, дето се катерят по дърветата и ядат банани!

- Маймуните не ядат банани! - засмя се Чан.

- Ядат! Всички жълти маймуни ядат банани! - изръмжа Илия.

- В Румъния обаче няма банани!

- Няма. Обаче има хубави хора, а не с дръпнати очи - румънецът дръпна кожата край очите си. - И не ядат ориз и варени кучета!

- Сигурно в Румъния няма и ориз!

- А в Кампучия какво има. Защо си дошъл в Швейцария?

- Защото съм политически емигрант, а не бедняк като теб! Червените кхмери искат да ме убият! Избягах, за да се спася, а не за пари като теб! - засмя се Чан.

- Аз пък избягах за пари. Но съм човек, а не маймуна!

- Да ви еба майката! Надухте ми главата! - избухна Златко.

Илия и Чан млъкнаха.

- Ще ходиш ли при шефа? - попита ме Димо.

- Трябва ли да ходя?

- Сигурно. Всеки, който идва в Айхлитен в началото му се обажда. Трябва да чакаш да те повикат.

- Не обичам да чакам.

- Никой не обича. Но трябва.

- Докога?

- Ще провериш на вратата на канцеларията. Оставя лист с името, датата и часа, в който трябва да се явиш.

- Много официално.

- Така е. Да им еба майката, шваби! Не са като нас. Ще видиш сам!

Нали затова бях дошъл в Швейцария?

Всички станаха от масата. Закуската беше свършила.

* * *

Дано никой не гледаше под вагоните... Железничарите обикаляха с чукчета и фенерчета и проверяваха колелата. Дори да погледнеха, надали щяха да ме видят. Беше тъмно, а аз в черни дрехи. Много дрехи. Беше минус десет градуса и ми предстоеше да пропътувам няколко часа... под един влак. Влакът София-Белград.

Нямах представа колко часа са дотам.

Трябваше да издържа до границата. И малко след това. Дано да нямаше кучета. Щяха да ме подушат... Бях се вързал до клозета... Ако имаше значение. Не знаех какво има значение...

Въжетата бяха здрави... Бях се завързал за полуосите. Копринени въжета, много здрави, въпреки че не бяха дебели.

Влакът потегли.

Стана ужасно. Краката ми подскачаха, главата се тресеше. Въжето около гърдите започна да се затяга. Добре, че не бях вързал шията си. Щях да се обеся. Мрак, грохот, студ, вятър, който прониква в дрехите. Беше адът и аз бях в него. Над мен бяха хората. Не познаваха усещането да си вързан под вагон, на двайсет сантиметра от траверсите. Не се виждат, но ги усещаш, толкова са близо. Двайсет сантиметра и край. Трясък, грохот и скърцане на пружини. Мамка му. Не очаквах това. Надминаваше всичко, което очаквах. Ако останех жив, щеше да е чудо. Господи, нека само останех жив! Нека само въжетата издържат. Мамка му! Мамицата му! Защо се вързах под този влак! Защо трябваше да се вързвам! Дали се бях вързал добре? Кой знае! Господи, нека всичко само свърши! Моля, те Господи! Моля те! Моля те!

Влакът спря.

Продължавах да дишам запъхтяно.

Въжетата не се бяха скъсали. Може би щях да успея. Сигурно бях стигнал границата. Сега трябваше да си трая. Да издържа още малко. Нека само минех границата... Щях да се отвържа и да се измъкна от ада.

Чух гласове, викове. Стъпки над главата си. Някой се изпика в тоалетната. Урината изтече до главата ми. Миризма на урина. Дали беше мъж или жена? Някой пикае, а не знае, че съм под него. Все пак не течеше отгоре ми.

И това оставаше.

* * *

Същия ден следобяд се прибрах в стаята ни в пристройката на Айхлитен, легнах и започнах да разглеждам някакъв вестник.

Влезе Димо.

- Имаш ли цигари?

- Ъ-хъ - кимнах с половин уста. Предпочитах да бъда сам.

Дадох му и запалихме. Димо седна до мен на леглото.

- Мислиш ли да викаш жена си и детето? - попита той.

- Няма значение - сопнах се.

Димо ме изгледа смаяно.

- Как да няма?

- Ей така - въздъхнах. - Още се чудя. Защо?

Той сви рамене.

- Така.

- Кажи, де!

- Много е трудно. Трети месец се мъча.

- С визите ли?

- Да. Побързай. Май ще спрат да приемат емигранти от България.

- Ами!

- Да!

- Нали комунистите спечелиха изборите?

- Това не ги интересува. Гледат тях си. Парата. Само това. Нас ни имат за по-лоши от негрите.

Поклатих глава.

- Не може да бъде.

- Но е така.

- Не мисля.

- Ще видиш!

Изсмях се.

- Нали виждам?

Димо се намръщи.

- Тук черните са на голяма почит. Мрат за тях. А нас ни мразят.

- Не съм съгласен - възразих.

- От четиридесет години ги плашат с нас. Какво друго очакваш?

- Не и това.

- Ще видиш.

- Какво стана с жена ти?

- Трябваше да пращам пари за подкуп в България.

- Ами?

- Да.

- Аз още се чудя какво да правя! - възкликнах. - За детето се чудя!

- Колко е голямо?

- На осем месеца.

- Какво е?

- Момченце.

- Няма да се чудиш! За какво ти е жена без детето? На мен за детето ми е мъчно! От три месеца не съм го виждал! Плаче ми се! Само за него мисля! Знаеш ли какво е да не си видиш три месеца детето?

- Сигурно е тежко. Но дали ще дадат виза за дете?

- Дано. Моят съвет е да вземеш и детето. Да не се побъркаш като мен!

- Не изглеждаш зле.

Димо ме изгледа мрачно.

- Сън не ме хваща!

- Няма ли да ги пратят в друг лагер?

- Шъ им еба майката! Как така! Нали ще ги разбия! Довеждам ги тук. Не ми пука от нищо!

- Ще взема да извикам жена си. Тук има ли телефон?

- Има. Обаче внимавай какво говориш!

- Защо?

- Абе, внимавай!

- Мислиш, че подслушват?

- Не подценявай швейцарците!

- Не сме толкова важни за тях.

- Важни сме.

- Защо?

- Швейцария е полицейска държава. Тук са най-големите банки. Пази се да не изпуснеш нещо! Може да го използват срещу теб!

- Никой не ни обръща внимание. И нямаме големи надежди да останем.

- Не се знае. Как мина твоето интервю? Какво им каза?

- Че не съм преследван.

- Трябвало е да излъжеш.

- Един българин каза, че нямало смисъл.

- Как да няма?! - извика Димо. - Ние трябва да лъжем, за да останем тук! Ако кажем, че сме дошли за пари, ще се изсмеят! Ще кажат - нас какво ни интересува? Трябва яко лъгане!

- Ти излъга ли?

- Не.

- Сериозно?

- Аз наистина избягах по политически причини. Е, преувеличих малко. Без това не може.

- Кой знае.

- Ще видиш.

- Ако ни оставят.

- Дано ни оставят! Поне година! Повече не искам! Да поработим тук! Ти си добре в кантон Цюрих, аз да му мисля в тоя скапан Сан Гален!

- Защо скапан? - погледнах го учудено.

- Не плащат добре. Два пъти по-малко от Цюрих.

- Не е възможно!

- Ха! Тук да не ти е България!

- Защо има разлика?

- Цюрих е по-богат.

- Шибана работа! - въздъхнах аз.

Но бях доволен, че съм разпределен в Цюрих.

Вратата се отвори рязко. Влезе Нора. Швейцарката, която отговаряше за хигиената в лагера. Застана на прага и ни огледа весело.

- О, ля, ля! - засмя се тя.

Глобиха ни по пет франка.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).