НИКЪДЕ НИЩО

Стефан Кисьов

web | Никъде нищо

Първа част

* * *

Спускахме се с влака по склона и приближавахме езерото. То беше огромно и приличаше на море, а в него имаше безброй малки корабчета, яхти и платноходки. Местността беше осеяна с бунгала и дръвчета, сред които имаше хора и паркирани автомобили. В тоя миг облаците се разкъсаха и лъчите на слънцето осветиха езерото, корабчетата и лодките с бели платна, а далечните заснежени върхове на планините се сляха с хоризонта. Навлязохме в Кройцлинген, минахме край голяма дъскорезница и спряхме на гарата. Тя имаше четири перона, като главният беше с навес. В павильоните под него продаваха вестници и списания, а зад чакалнята имаше улица, по която минаваха автомобили и хора. Стори ми се доста пусто. Като курортно градче преди началото на сезона. Слязохме от влака и тръгнахме с багажа към чакалнята.

- Хей! - извика някой зад нас. Обърнахме се. Някакъв старец. Стоеше на вратата на вагона, от който бяхме слезли. Стискаше моята чантичка, в която бяха всичките ми пари и документи, с които бях дошъл в Швейцария. Също и адреса, на който трябваше да идем. Кой знае как я бях забравил. Затичах назад, поех я от ръцете му и благодарих сърдечно. В тоя момент влакът потегли, старецът се прибра във вагона и затвори вратата. А аз се върнах при Жоро и Мима, които ми казаха, че съм извадил голям късмет.

След един час уморително обикаляне с тежките чанти из улиците на Кройцлинген намерихме лагера за емигранти, който всъщност се намираше всъщност съвсем близо до гарата. Срещу дъскорезницата, край която бяхме минали с влака на идване. Беше на един етаж. Изглеждаше построен от сглобяеми части и имаше плосък покрив. Гледаше към жп линииите, иззад глухата тясна уличка, която свършваше до триетажна къща с двор. До входа му се стигаше по стъпала, а зад тях започваше телената ограда. Тъкмо бяхме пристигнали там, когато двама негри излязоха през вратата към двора, огледаха ни любопитно и седнаха на скамейката под прозорците, като заговориха на някакъв неразбираем език. Пред стъклената врата на лагера пък седеше някакъв младеж с раница, с руса коса и сини очи. Имаше изнурен вид. Щом наближихме стъпалата, той надигна глава и също ни изгледа с угаснал поглед, но нищо не каза.

Изкачих се, видях едно копче на стената и го натиснах. Чу се слаб звън някъде отвътре. Зад покритите с бели пердета стъкла.

- Не отварят - каза на лош английски русият. Заприлича ми на поляк.

Хвърлих му пренебрежителен поглед и нищо не казах. Замириса ми на готвено.

- Какво става? - подвикна Жоро от подножието на стълбите.

- Нали виждаш? Мамка му!

- Да не би да няма никой? - изпъшка Мария до него и свали бебето от ръцете си.

То ми се ухили и опита да ходи.

- Давай, майна! Звъни! Трябва да има някой! Трябва да ни приемат! Мамка му! Ако трябва, ще ощипем бебето, за да се разреве! Хайде!Давай! Да не ти пука от нищо!

- Кротко - рекох.

- Няма кротко! Давай!

Вместо отговор натиснах звънеца. По-продължително.

Русият дъвчеше. Следеше ме с очи. Зад мрежата след стъпалата седяха двама негри. Но може и да не бяха такива. Бяха черни като негри, но с прави коси. И по-европеидни физиономии.

Зад вратата се чу шум. Някаква врата се отвори и затвори, после в дъното на коридора се появи силует. Тръгна към нас.

Зад пердето се появиха малки очички, прорязано от бръчки чело. Мъжът долепи лице до стъклото, после отвори.

- Какво има? - попита на немски.

- Полицията на летище “Цюрих” ни изпрати. Нали тук е този адрес?

Тикнах в ръцете му листчето, което носех. Мъжът го пое, намръщи се и го погледна, а след това пак вдигна глава към нас.

- Какви сте?

- Българи.

Някаква старица с бяла престилка излезе от кухнята.

- Няма свободни легла! - извика тя.

Никой не й обърна внимание.

- Проблеми ли имате в България? - подхвана мъжът. Без ентусиазъм.

- Да. Имаме проблеми - рекох аз.

Той пак замълча.

- Какво пита? - обади се Жоро.

Не му отговорих.

- Имате ли пари? - попита ме мъжът намръщен.

- Да.

- Идете в хотел. Днес е събота. Няма никой от полицията. Елате в понеделник сутринта.

- Точно така! - обади се старицата. - Елате в понеделник!

- Къде има хотел?

- Къде... къде... - той се замисли отново. После махна с ръка и неочаквано каза: - Хайде, влизайте!

Старата вещица се разкрещя като бясна. Влязохме вътре.

Русият, който седеше пред входа, също тръгна към вратата.

- Вие не може да влезете! - препречи му пътя мъжът.

- Защо? - на лошия си английски попита младежът.

- Не приемаме поляци!

За разлика от българи, помислих си аз.

Портиерът затвори след нас. Озовахме се в нещо като фоайе.

- Оставете си багажа тук - рече той и посочи малката портиерна до вратата. Преведох на Жоро и Мария и си свалих раницата.

- Носите ли алкохол? - попита портиерът.

- Не. Искате ли да проверите?

- Няма нужда. Седнете! - той ни посочи фотьойлите в дъното на фоайето, влезе в стаичката си, извади някакви формуляри, даде ни ги и изчезна. Ние седнахме на фотьойлите и зачетохме в листовете. Бяха написани на български. Нещо като молби за убежище в Швейцария, съдържащи въпроси от рода на “Къде сте роден”, “Вашата религия”, “Точен адрес”, “Адрес на предишните ви местоработи” и т.н. Затрудни ме единствено края, където трябваше да напиша защо съм напуснал България. Попитах Жоро как смята да отговори, но и той не знаеше. Решихме да напишем “По политически причиви”. Така и направихме. Приключихме и зачакахме. След малко от вътрешната врата се появи някакъв набит мъж с черна коса, към трийсет и пет годишен и доста мургав.

- Вие ли сте българите? - попита ни той на български.

- Да - казах аз.

С уважение.

- Аз съм Николай - представи се непознатият. - Кога пристигнахте?

Разказахме му.

- А ти? - попита го Жоро. - Откога си тук?

- От пет дни! Ей, добре, че дойдохте! Побърках се сам с тия черните!

- Да, бе! Какви са тия? - попитах аз.

- Ония, дето седят вън на пейките!

- Колко бяха гнусни! - потрепера Мария.

- Тамили - обясни Николай, без да се засяга от думата черно, въпреки че беше доста мургав. - Не мога да ги понасям! Крещят, блъскат се за храна и говорът им е особен. Иначе не са страшни.

- Откъде идват?

- Шри Ланка. Бившия остров Цейлон.

- Защо са дошли тук?

- Като нас. Да търсят хубав животец.

- Аз съм майна, расист! - каза Жоро - Не понасям черни или жълти маймуни! Как ще издържа тук с тия!

- И аз не ги понасям! - рече Мария.

- Тихо! - сложи пръст пред устните си Николай. - Тук расизъм е забранена дума! И черните са докачливи!

- Ебаси! - възмути се Жоро - Няма ли други българи тук?

- Няма.

Заобсъждахме разни емигрантски проблеми и след малко се появи пак портиерът, който ни беше приел, взе формулярите, поиска да му дадем паспортите си и самолетните си билети и ние му ги дадохме. Той занесе всички неща в стаичката до вратата, където бяхме оставили багажа си, и каза да го последваме. Станахме и тръгнахме към спалните. Озовахме се в мрачен коридор, минахме край кухнята, където миризмата на готвено ставаше още по-силна. В трапезарията до нея работеше телевизор, който предаваше мач от Световното първенство по футбол от Италия. Коментаторът говореше бързо на немски, телевизорът беше цветен и с голям екран. Продлъжихме към стаите, през вратите на които се виждаха мъже, жени и деца, май всички бяха араби, турци или тамили. Те седяха или лежаха по леглата. Някои се бяха завили с одеала и спяха. В дъното на коридора имаше друга врата към двора, която беше отворена, и една жена с фередже простираше бельо върху простор между две дървета. Спряхме пред една врата, портиерът я отключи, влезе в малко и тъмно килерче, запали лампата в него и извади оттам одеала, възглавници и чаршафи и ни ги даде. Даде ни и ключове с номера. После загаси лампите, заключи и си тръгна, като ни остави сами.

- За какво са тези ключове? - попитах аз.

- За шкафчетата за багаж - рече Николай. - На всяко шкафче отговаря и легло.

Жоро и Мима се настаниха в стаята до килера, а аз се оказах в стаята на Николай. Леглата бяха железни и на два етажа. Горното, над неговото, беше свободно. Аз оставих завивките на голия дюшек и се върнах за раницата си, която бях оставил в стаята на протиера. Николай дойде с мен да ми помогне.

- Кои други спят в нашата стая? - попитах го аз.

Той ми изброи пет-шест африкански националности.

- Може ли да имаме проблеми с тях?

- Не.

- Къде са те сега?

- Сигурно са излезли в Кройцлинген.

- Не знаех, че е разрешено.

- Трябва само да се обадиш на портиера, който ти дава лист, на който записва името ти и часа.

Стигнахме стаичката на портиера и аз почуках на стъклата. Портиерът ни отвори.

- Дойдох за багажа - рекох му аз.

- Не носите алкохол, нали? - попита той.

- Не.

- Употребата на алкохол е забранена - рече той.

* * *

За вечеря имаше шницел с гарнитура от цветно зеле, залято с някаква отвратителна течност, очевидно швейцарски сос.

Аз, Жоро, Мария и Николай се наредихме на опашката от емигранти. Жената с очилата, която беше казала, че няма свободни легла, сипваше. Говореше високо на немски диалект. Тогава още не знаех, че това е швицтуч. Дойде нашият ред, ние с Николай, Жоро, Мария и бебето седнахме на една маса под телевизора и докато ядяхме, гледахме новините. Дадоха репортаж от България. Вечерята все пак ми хареса, може би защото бях доста изгладнял, а след нея двамата с Николай излязохме от лагера. Жоро и Мима останаха да къпят бебето.

Портиерът записа имената ни в някакъв регистър и ни даде листчетата, за които вече ми беше обяснил Николай. Те бяха с неговия подпис и печата на лагера. Портиерът ни предупреди, че в десет заключвали, а ние казахме, че ще се съобразим с това. Когато минавахме край оградата на лагера, видях, че там още стои полякът с раницата, който бяхме заварили на идване. С Николай минахме край него и той ни се усмихна. Заговорихме го и той ни обясни, че в Полша имало демокрация и затова не искали да го приемат. Все пак не изглеждаше нещастен, само уморен. После тръгнахме към Кройцлинген. По шосето край гарата имаше много автомобили, които се бяха наредили в колона, на която не се виждаше края. Николай ми обясни, че това било шосето, което водело към Германия. Отсрещният град бил Констанца, а границата била само на стотина метра. Аз го накарах да отидем дотам. Тръгнахме покрай колоната от коли и след малко спряхме.

- Това отсреща е Германия - каза ми Николай, и посочи осветения участък от улицата, до която бяхме стигнали. Там нямаше магазини и къщи. Имаше две бариери и будки със стъклени прозорчета. Между тях сновяха няколко ченгета.

- Тъй ли? - зяпнах аз.

- Да, бе!

- Значи, ей онова там е Германия, а?

- Да! Искаш ли да идем?

- Къде?

- В Германия! За малко. После ще се върнем.

- Ебати!... Какво има там?

- Същия град като Кройцлинген. Само че се казва Констанца и цените са в марки, а не в швейцарски франкове.

- Ебати!

- Да. Искаш ли?

- Не ми се вярва да ни пуснат.

- Аз минах вчера следобед. Много хора минаваха пеша и в двете посоки.

- Сега обаче няма много хора.

- Няма никакви хора.

- Пак можем да опитаме.

- Ако ни поискат документите?

- Не вярвам.

- Мисля, че ще ги поискат.

- Няма.

- Какво ще стане, ако ги поискат?

- Нищо. Хайде да опитаме.

- Добре.

Тръгнахме към Германия.

Един полицай ни спря.

- Паспортите, бите!

Николай му даде листчето, което ни беше написал портиерът, преди да излезем от лагера.

- Найн! Не можете да минете с това!

- Само да се поразходим!

- Вие сте емигранти! Не можете да напускате Швейцария!

В известен смисъл ми стана приятно, като чух това - вече се грижеха за нас.

Когато се върнахме в лагера, заварихме Жоро и Мима на скамейката в двора. Бяха увили бебето с одеало и то спеше.

- Видяхте ли как са се облякли тамилите! - попита Жоро.

- Не - рекох аз.

- Всички ходат по хавлии на голо!

Вечерта беше ясна и звездна, а въздухът чист и хладен, като след летен дъжд. Влаковете минаваха по релсите, дойде портиерът и каза, че е време за лягане. Влязохме в трапезарията, телевизорът работеше, но никой не гледаше. Пак даваха мач от Италия. Пожелах на Жоро и Мима лека нощ и отидах да се обадя по телефона на жена си. Тя си беше вкъщи. Разказах й накратко как съм прекарал деня и къде се намирам. Швейцария е чудесна, казах аз. Дали ще мога да дойда с бебето, попита тя. Имало ли условия за деца? Разбира се, отвърнах. Швейцария е подходящо място за отглеждане на деца. Няма митинги и глад. Няма опашки. /Освен от емигранти./ Ще се обадя пак, когато мине интервюто. Тогава нещата ще станат по-ясни. Обичам ги. И поотделно, и заедно. Затворих и ме обзе празнота. Отидох да си взема душ. Бях съвсем сам в банята. Имах чувството, че съм на пионерски лагер. После си легнах в леглото над Николай. Той вече спеше, както и останалите в стаята. Дори не ги бях видял.

Чух как по релсите мина влак и заспах.

* * *

На другия ден сутринта в лагера в Кройцлинген се появи нов портиер. Той крещеше и обикаляше стаите да търси неоправени легла, остатъци от храна или алкохол. Закуската протече бързо и когато излязохме в двора, през мрежата на оградата видяхме как пред входа на сградата спряха няколко коли. От тях слязоха мъже и жени, които отиваха в другата половина на лагера.

Започваха интервютата.

Денят беше топъл и слънчев. В дъскорезницата срещу лагера влизаха камиони, а с един кран разтоварваха трупи от товарен вагон, по релсите минаваха често влакове. Всички емигранти бяха на двора, а две чистачки миеха коридорите и спалните с парцали. Чуваха се разговори на резлични езици. Аз, Николай, Жори и един албанец седяхме на скамейката под прозорците на столовата и говорехме за предстоящите интервюта.

- Какво ще им кажеш? - предложи ми цигара Николай.

- Нищо. Не мога да лъжа - рекох аз.

- По-добре.

- Защо, майна? - учуди се Жоро.

- Швейцарците не пасат трева.

- Ами! Аз съм си приготвил цяла история!

Дойде Мария. Пред себе си побутваше бебето, което опитваше да ходи.

- Жоро, викат ни! - каза тя.

- Хайде! - той се изправи. - И нашия ред дойде!

- Успех! - пожелахме им с Николай.

- Не бой се, момче! - обади се албанецът.

- Изобщо не ми пука!

- Ще вземеш ли детето за малко? - смигна Мария. - Докато мине интервюто ни?

- Да.

- Мерси! - тя се усмихна. Прати ми въздушна целувка.

- Айде, ма! Ей, че си! - дръпна я Жоро.

- Голям си ревнивко! - захили се тя.

Двамата влязоха вътре.

- Гу-гу! - погалих бебето по главичката.

- Дали да взема жена си и детето при мен?- свих рамене.

- Не се чуди! Веднага ги вземи! - отсече албанецът.

- Нали още нищо не е сигурно?

- Взимай ги, ти казвам! Взимай ги!

- Не знам дали има смисъл.

- Има смисъл! Как да няма!

- Защо?

- Без тях нищо няма да ти е сладко!

- Дали ще има условия за детето?

- Има, бе! Това ти е Швейцарско! Всички помагат. Църквата, общината, сосалът. Вземи ги, да си спокоен! Едно дете ли имаш?

- Да. Момче. На осем месеца!

- Не му мисли! Вземи го! Преди да затворят границата! Нали, Николай?

Албанецът се обърна към мургавия.

Николай се усмихна тъжно.

- Моята е по-различна! Жена ми не иска да идва, преди да съм се уредил.

Албанецът го изгледа изумено.

- Може ли така?

- При мен няма проблеми - обадих се. - Жена ми ще дойде! Само да й се обадя, ще дойде!

- Обади й се! - рече албанецът. - Жена ти е! Аз съм с три деца тук! Навсякъде ходим заедно! Четири години бяхме в Германия, сега съм тук! Може ли инак?

Точно това се чудех. Край лагера мина влак. Прииска ми се да съм в него.

На двора се появи новият портиер и започна да чете новите имена за интервютата.

Между тях беше моето.

* * *

На другия ден Николай замина за кантон Арау, а вечерта изкараха новия списък на заминаващите емигранти и имената на нас с Жоро и Мария бяха в него. Аз бях разпределен в кантон Цюрих, а семейството в Шафхаузен. Жоро се ядоса. Било забутано място. Албанецът каза, че Цюрих бил “добре”. Това се покриваше и с информацията на Жоро. “Но може би в Шафхаузен ще ни дадат самостоятелна квартира!”, рече Мария. След вечеря останахме в лагера. Не ни се разхождаше в Кройцлинген. Беше ни нервно. По телевизията пак дадоха репортаж от България. Митинги, ядосани хора. Комунистите бяха спечелили. Така шансовете ни се увеличаваха, но все пак бях ядосан, а и се притеснявах за Ели и детенцето ни. Дали комунистите нямаше пак да затворят границата? Говорихме до късно на двора и когато си легнах, видях, че в леглото на Николай спи непознат мъж. Минаваше полунощ. Не можех да заспя. Станах, взех си хавлията и влязох в банята. Пуснах душа и застанах под него. Изведнъж вратата на банята се отвори и се показа Мария.

- Здрасти! - ухили се тя.

Обърнах се с гръб към нея.

- Това е мъжката баня! - извиках аз.

Тя ме гледаше и се хилеше.

- Така ли?

- Точно така.

- Искаш ли да си ходя?

- Не... Ела!

- Тц, тц! - поклати глава тя. - Да не съм луда!

Продължаваше да стои и да ме гледа.

- Така ли ще стоиш ?

- Неприятно ли ти е?

- Не, но...

- Къпи се! Ще те гледам...

- Мамка му!

- Ха-ха! Май се възбуждаш?

- Сторило ти се е.

- Тц! Не ми се е сторило!

- Жоро може да дойде!

- Жоро спи! Не се тревожи! Пък и аз нищо не правя!

- Що не се махнеш?

Тя се изкикоти.

- Съвсем си се възбудил!

- Така ли?

- Така, ами! Колко сте смешни мъжете!

- Ела!

- Не! Няма да се чукам с теб! Ти какво си мислиш?

- Нищо. Хайде, де! Ела!

- Не! Казах няма! Само гледам! Що не си направиш чекия?

- Чекия ли?

- Да! Ще гледам! Интересно ми е! Направи я, както се къпеш! За колко можеш да се изпразниш?

- Мамка му! Перверзна кучка!

- Ха! Наистина съм перверзна! Харасваш ми, но няма да те свалям! Но ако направиш чекия, ще гледам! Хайде, направи я!

- Не.

- Няма ли да ти е приятно, да те гледам?

- Не.

- Лъжец! Хайде! Направи я! Защо се притесняваш?

- Ти ме притесняваш!

- Не те ли възбуждам?

- Възбуждам се, като мисля за теб.

- Хайде, направи я!

- Проклета да си!

Тя се изкикоти. Отидох при нея и я вкарах в банята.

- Остави ме! - задърпа се тя. - Няма да се чукам с теб!

- Хайде! По-бързо!

- Не!... Не!... Недей!... Не... Не...

Бях започнал да я събличам, когато се отвори някаква врата.

- Пусни ме! - каза тя. Обу си гащите.

И избяга. Изпсувах, върнах се под душа и продължих да се къпя, но пуснах студена вода.

Някой пак влезе.

Обърнах се. Пак беше Мария.

- Жоро спи - каза тя.

И тръгна към мен.

Вратата се отвори с трясък и в банята нахълта Жоро.

- Вашата мамка! - разкрещя се той.

Събудихме целия лагер.

<<< || >>>

© Стефан Кисьов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 02.07.2002
Стефан Кисьов. Никъде нищо. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Стефан Кисьов. Никъде нищо. София: Графити, 2000 (съкратен вариант).