ЗАПИСКИ. 1970-1993

Константин Павлов

web | Записки. 1970-1993

* * *

За мен пунктуацията е текст. Тя съобщава гримасата, интонацията - не само в лингвистичен смисъл, а интонацията като печат на духа, който е по-силен от самото слово.

В този смисъл аз никога не съм се изкушавал да правя поток на съзнанието, не съм изтръсквал запетайките ей така, за да стана модерен. Това много хора го направиха навремето, когато прочетоха, че някой някъде не слага запетайките. Разбира се, че може и така, но когато имаш друга задачка. Да имитираш е идиотско.

Понякога след време ми се иска да махна скоба, запетайка. Но не с оглед на граматиката, а защото стихотворението е някак пораснало и нещо вече му стои като тарикатски маншет, който навремето се е носил, а сега драска погледа.

* * *

Условно за мен поезията е средство за душеспасение. И единствената работа, която не ме дразни и отвращава...

* * *

Въпросът за дисидентството в изкуството ме дразни. Ядосват ме сега хора с доста смътна биография, които ис-кат да се изкарат герои. Убол се на трънче или несполучил вследствие житейски трудности, и сега си приписва едни заслуги... В България наистина имаше една могъща организация на дисиденти и това беше Партията. Цялата държава беше дисидентска. Тя мислеше различно от нормалните хора. А нормалните хора мислеха различно от една ненормалност. В този смисъл дисиденти за мен са хората, които осъществяваха цензурата. Главорезите които бяха. На тях им подарявам тази дума - дисидент!

* * *

Онези, които живееха в своето време, участваха в спиралата на вечността от миналото, през настоящето, към бъдещето... те не се съобразяваха с политическите диктати. Те са ми симпатични, тези, които не хитруваха. Познавам такива хора, писали са така, както мислят. Да бъдат хитри, изобретателни, това е непочтено дори към самия себе си. Да хитруваш спрямо една ненавистна власт, това напълно осквернява личността на твореца.

* * *

Талантът има божията мисия да посочи с пръст ежедневното и да каже: "Превръщам те във вечност!" Бездарникът и вечността ще изцапа. Върху скулптурата на Фидий ще напише: "Пешо не е талантлив." ...Талантът има божия мисия да превърне посочената вещ във вечност.

* * *

Има исторически мигове, когато лозунгите за толерантност и търпимост са призиви на хора, които искат да бъдат забравени вчерашните им престъпления...

* * *

Неприятно ми е, че постоянно се говори (с доста позьорство) за заплахата на българската култура. Такива разговори биха могли да се водят по всяко време независимо от конюнктурата... Истинската култура е нещо незабележимо, тя се създава дълго време. Сега мнозина, оплаквайки се от условията за култура, всъщност извиняват собственото си бездарие.

* * *

Сдруженията на интелектуалци лично мен ме плашат, защото имам лоши спомени от тях, те навремето не бяха никакви сдружения, а организации, които следяха собствените си творци и пречеха на културата. Такива форми са необходими вероятно в някакъв профсъюзен аспект, по-точно като грижа за битовите условия, и естествено, за намирането на необходимите пари. Но на един писател му стигат молив и амбалажна хартия, за да си свърши работата.

* * *

Сега съм член на два творчески съюза (СБП и СБФД). Ако съюзът на композиторите беше чул моя мълчалив вой, когато ме биеха и ме държаха абсолютно гладен, ако ме бяха чули - сега щях да бъда член и на композиторите (музиканти, певци и пр.).

* * *

Мъдреците, които притежават Абсолютната истина, нямат морално право да живеят повече. Абсолютната истина е като котарак канибал: изяжда новородените котета.

* * *

Мен ми трябват няколко тетрадки и молив за моите илюзорни дела. Битът и по-рано, и сега малко ме интересува.

* * *

Винаги съм бил изненадван, когато съм чувал хули и забрани. Особено когато литературният момент се превърна в една генерална забрана. Да не ми се дава работа, да бъда притиснат. Даже беше употребен изразът "пълна икономическа блокада" за мен от един министър, сякаш съм ембаргова държава. Бил съм обвиняван в патология, в шизофрения, наричаха ме враг, черногледец - само заради това, че имах лъчезарно-невинна маска. Не съм спазвал правилата на играта, но аз не съм знаел, че има такива правила. Понякога човек е много глупав за отделни области от живота... Сега - знам.

* * *

Някогашните упреци съвсем в началото ме стряскаха, защото търсех основанията им, мотивите, заради които бях забраняван, непечатан, упрекван, заплашван... По-късно времето успя само да ми обясни, че не бива да се вълнувам от подобни оценки, дори те почнаха да ме дисциплинират по някакъв начин.

* * *

Обичам спорта. Нещо повече - и сега спортувам. Но поради липса на външна конкуренция състезавам се със самия себе си. И в тези схватки със себе си винаги, неотменно излизам втори, сиреч - надигран. Най-смешното е, че резултатът ме прави безумно щастлив.

* * *

Чувството за виновност ми е необходимо за творческия процес - твърде важна съставка е. Нужна ми е в индустриални количества. Събирам от историческото сметище изхвърлената чужда вина, обявявам я за своя и я преработвам в чудесни текстове. Знам, че така печеля некоректно от чужда собственост, но досега никой не ме е съдил, че съм присвоил вината му. Нещо повече - не желаят да си я припознаят.

* * *

Като гледам поведението на хората, имам чувството, че всеки по различен начин си е представял демокрацията и сега хленчи, че Тя не е точно "неговата". Аз лично продължавам да си я представям - "моята". Друго ме смущава - че бяхме участници в "историята на една предизвестена... демокрация"? Мнозина попълниха фишовете на демократичното тото едва след като числата бяха обявени. После се сбиха помежду си за изхитруваната печалба. И още - сега хората не знаят как да "употребяват" относителната свобода; но все пак - свобода. Какво е обяснението? Не мога да се отърва от унизителното усещане, че ТАЗИ свобода беше един пресметнат подарък. Нещо като цинична амнистия, когато изтънченият престъпник прощава на глупавата жертва. И - кръгла маса в карето на затвора. Наздраве!

* * *

Както и да е, стига сме си посипвали главите с пепел, стига сме се вайкали - не можем да се осланяме единствено на приятелските връзки на Христофор Събев с Бога. Някакъв ход трябва да се направи. Макар че в шахмата има ситуации, когато всеки възможен ход изглежда погрешен. Ход трябва да се направи, иначе флагчето ще падне и другарката История ще ни отсъди поредната служебна загуба.

* * *

Аз не пиша "политическа поезия". Поне като намерение - никога. Като резултат - не знам. Но се ужасявам, че мои "чисти" стихове, писани преди повече от 30 години, едва сега, в демократичното общество, започват да звучат "политически". Ужасно е...

* * *

Ако попитате някой комсомолец от моето поколение какви чувства изпитва, когато види гълъб, много възможно е да ви издекламира: "Да живее борбата за мир!" или да ви изпее "Бой последен е този..." Така един невинен гълъб може да предизбика неподозиран политически отзвук. А като си представим, че столицата е пълна с гълъби... Подобен политически резонанс отеква и от "най-чистата" поезия. В крайна сметка всяко време чрез прочита си профанира по свой начин текстовете, затова и толкова трудно се пишат "вечни" редове.

* * *

Дразни ме масовото безсрамие, с което стари (и млади) комплексаджии бързат да покажат вулгарната си глупост. Човек да изпита носталгия по ония времена, когато изключителната привилегия да говорят тъпотии имаха само държавните любимци.

* * *

България винаги се е справяла с враговете си. Погубвали са я нейните спасители. Ето и сега (след 1989 г.) девет милиона кресливи спасители на плажа са се хванали гуша за гуша, а в морето - труп се люшка. Мразя кресльовците, дето с толкова пошла риторика милеят за род и Отечество (колко доказани предатели сред тях!). А част от най-страстните спасители хукнаха да спасяват България из тая пуста чужбина, където след изтощителни благотворителни коктейли запяват "Мила Родино", ненавиждайки се и завиждайки си един на друг. Както впрочем винаги е било. Поне да не ме учеха на патриотизъм, когато махмурлийски се тупат по гърдите, че са по патриоти от най-патриотите. На всичко отгоре - носталгични били. Привечер особено...

* * *

...Настръхвам когато ме нарекат "поет" (още по-лошо -"сатирик"). И не от стеснение. Много десетилетия почтените хора възприемаха това титулуване като обидно прозвище. А иначе вярвам, че съществуват достойни поети, както и благочестиви епископи навярно.

* * *

Какво означава "запазване на идентичността". Нали идентичността, това е същността на човека. В този смисъл всеки е запазил идентичността си. Въпросът е кой има право да се гордее и кой трябва да се срамува от своята "идентичност".

* * *

Хората са всякакви. Някои се кичат с чужди пера, други връзват шутовски звънчета на собствените си демони.

* * *

* * *

Трудно беше да бъдеш органически чист, животински чист. Защото истина, която е пресметната, вече не е истина. Аз не съм имал пресметната истина и това беше чар в моите очи - моята истина.

* * *

Историята става история, когато мине известно време. А сега всеки отделен глас иска да говори от името на историята. Това е неправомерно за човека - той е толкова грешен!

* * *

Хората с най-верни реакции се оказват най-големите мошеници, хора с досиета, с предателства, със съучастие в мръсотията. Е, аз не съм правил такова съучастие, не съм бил предизвикван да правя подлости, но не съм бил предизвикван и да бъда почтен. Аз съм бил такъв, какъвто съм и ако случайно съм почтен или подлец, няма да се сърдя - такъв е резултатът.

* * *

Мисля, че през цялата ми биография съм се чувствал по-добре в диктатурата, отколкото в свободата, защото тогава имаше кой да се грижи и за плесниците, и за глада, и за униженията. А хората, които изпитват носталгичен глад към робството, правят опит подло да прехвърлят отговорността от себе си към някакви режими.

* * *

Ужасна беше тоталитарната забрана за публикуване; чувството за доживотен затвор на духа; съмнението дали живееш сред хора и дали самият ти си човек; усещането, че запълваш само с плътта си някаква патологична пауза на човешкото развитие.

* * *

Докато е жив, човек няма право да се определя като поет. Това кара хората да се избиват помежду си: кой да бъде поет Сега!

* * *

Имаше време, когато моите стихове се смятаха за опасни, и то в директен политически смисъл, въпреки че аз никога не съм имал намерение да критикувам конкретна политическа идея. По-скоро съм правел изповеди, а съм заподозрян в агитация. Времето беше глупаво, мнително и си избираше критици с адекватна психология. Ще прозвучи нахално, но страховете ми са опасни за бездарните, които съществуват като големи поети само защото нямаше критерии за сранение, а на тях не им и беше изгодно да бъдат сравнявани!

* * *

Колкото пъти съм допускал малко сантименталност, толкова пъти е било възприемано като връх на чувството за хумор. Не съм човек със специално амплоа и - с извинение за цитата - нищо човешко не ми е чуждо.

* * *

Човек не трябва да обича властта повече от таланта си.

* * *

Не мога без екзистенциалния минимум. Други претенции нямам.

* * *

Качественият скок в много от случаите е революционно регресивен. Повечето от революциите, на които бяхме свидетели, са скокообразен ход към пещерата, а не към Кьолнската катедрала.

* * *

Според Андерсен например е много лесно един поет да стане пророк, ако почне да предвещава лоши неща, обикновено лошото по-често се сбъдва. В този смисъл предпочитам да гледам на онова, което пиша, като на антипророчества, все пак в антипророчеството има повече оптимизъм.

* * *

Всяко време е златно време за оран. Не чакай друг да ти сложи хомота - сам си го сложи - бъди роб на самия себе си!

* * *

Не вярвам на хора, които във всяка ситуация са готови да декларират свещени неща. Нормалният човек прави подобни изповеди три пъти в живота си. Иначе стойностите девалвират, пребръщат се в условен рефлекс, изпразват се от изконното им съдържание.

* * *

Всяка частица е адекватна с Вселената. А самата Вселена е частица от самата себе си. Ние сме свикнали да гледаме на Вселената отвън. Гледната точка може да промени качествено не само представата за обекта, но и самия обект. Става дума, че отричам абсолюта. Отричам го, защото ме плаши. Добре, ако това (каквото и да е) е абсолютно, какво следва по-нататък. Има ли смисъл да се живее въобще...

* * *

Съществуват много ежедневни ужаси, които по нищо не отстъпват на земетръса, инфаркта, протуберанса... Ние сме свикнали да ги отминаваме заради неефективната им униформа.

Една несправедлива дума може да предизвика едновременно инфаркт, земетръс и протуберанс.

* * *

Човек е само частен случай на световния разум. Той е цялото и част от цялото. Разумът съществува в цялата жива и мъртва природа. Изразих се неправилно, мъртва природа не съществува. Все пак това, което отличава човека от всичко останало, е неговият изключителен егоизъм. Това е страшната заплаха за оцеляването на човешкия род. Всяко прекалено себично качество се превръща в парадоксален разрушител - себесъхранението, хипертрофираното себесъхранение, се превръща в себеунищожение. Не съществуват и балансиращи сили...

* * *

Не съществува народ и нация в чист химически вид. Всички избрани образи символи съществуват като потенциал, а в отделни моменти доминира едно или друго качество в зависимост от социалния климат.

* * *

Съдбата не е едно лице. Тя е хиляди сили... Ние за удобство я наричаме съдба. Всеки човек крие безкрайно генетично богатство. Различните условия предизвикват различни реакции, но и най-сложната реакция е само малка част от заложените характеристики.

* * *

Цивилизацията не е еднозначно понятие. Цивилизацията гради в една посока и успоредно разрушава. Нашето схващане за цивилизацията е все още много примитивно, все още се отнасяме прагматично към продуктите на цивилизацията - егоистинно разрушаваме природата, изяждаме я, без да мислим за следващите векове и поколения. Истинската цивилизация мисли преди всичко за бъдещето. В този смисъл цивилизацията предполага самозадоволяването на настоящето в името на човешкия род пред бъдещите векове. Сега ние приличаме на бегачи от щафетно бягане, които са готови да изядат и самата щафета... какво ще предадем на следващия пост?

* * *

Поезията е култура, която може да прояви своята полезност и след 200 години. Това не е "така се сади пиперо, па бери, бери, ка сакаш". Пътят към полезността е толкова дълъг, че изкуството винаги изглежда безполезно от прагматична гледна точка. Средната възраст на човека може да е 70 - 80 години. Но средната възраст на човечеството е хиляди години. И в тия мащаби трябва да се оценява ползата от културата и изкуството в частност.

* * *

Може да купиш бенгалски огън, може да купиш касета, пълна с "божи искри", но винаги ще бъдеш в унизително положение на купувач, а не на създател. Но можеш ли да продадеш образа на гений, отразен в огледалото, дори тогава, когато огледалото е твоя лична собственост?

<<< || >>>

© Константин Павлов
© Георги Божилов - Слона, художник
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2002
Константин Павлов. Записки. 1970-1993. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Константин Павлов. Записки. 1970-1993. Пловдив, 2000.