ЗАПИСКИ. 1970-1993

Константин Павлов

web | Записки. 1970-1993

* * *

Всяко мое стихотворение е ехо от незаслужен шамар.

* * *

Критиката? Нашата критика е келнер на институцията. Бакшишът идва от ранга на обслужвания бездарник.

* * *

Иронията - свенливата реакция на силното чувство; или - наглостта - на бедния дух.

Винаги се усеща кое кое е!

* * *

Аз съм реалист - от правописа и граматиката до най-дребната душевна гънка. Обаче "гънката" ми е такава, че ме обявяват за неясен, което означава, че няма насрещни "гънки" за кореспонденция.

* * *

Сметката е моя: Аз плащам: Келнер!

* * *

Сега съм на 51 години (и съответните там месеци). Чувствам се работлив и можещ до болезненост. Това не е постоянното ми състояние.

* * *

Приемам всякакъв вид страх у хората - от абстрактния до конкретния ужас, но не приемам (отвращавам се) от пресметнатия страх, който на всичко отгоре носи облаги.

* * *

Често пъти журналистите питат: "Ако трябваше да започнете отново, как щяхте да преживеете живота си?" Повечето отговори са: "По същия начин." В никакъв случай по същия начин. При положение, че се запазят същите условия, аз няма да го преживея по същия начин. Бих живял много по-достойно, по-интензивно, с повече действие, с повече кураж... Щях да си избирам много по-внимателно приятелите, много по-малко хора щях да допускам - половината се оказаха доносници... Знам вече правилата на играта, т.е. знам как те нарушават правилата... Това животно, което ме е плашило, ако живея повторно, ще го превърна в мишка. Досега бяха разменени ролите просто защото не съм знаел каква мишка е.

* * *

Всеки писател има право няколко пъти в живота си да изкрещи: "Аз обвинявам!" Но това не бива да се превръща в негово основно занимание, защото ще стане известен, като общественик, но ще убие художника, който е по-обемен, дори като социално мислещ. Затова и по-слабите писатели предпочитат да се занимават с политика - компенсират неясното си усещане за творческа, за художествена безпомощност.

* * *

Смятам, че оценките, които си позволява даден автор, трябва да бъдат само похват или игра, а не опит за изграждане на философска или етическа система. Друг е въпросът, че би могло да произлезе някоя философия, но художникът не би трябвало да има вина за това: други би трябвало да оценяват философския резултат като неочаквано и дори нежелано откритие.

* * *

Една сгрешена формула може да деформира даден технически процес, но за кратко време; обаче една грешно изразена мисъл може да деформира човешки души с необратим ефект. А пък на тоя свят с нищо не се така злоупотребява, както с думите.

* * *

Когато бях млад си задавах много въпроси - умни, много дълбоки, много сложни въпроси. Отговарях им с лекота. Сега си задавам съвсем прости въпроси; като например: "Как трябва да живее човек?" И ми е трудно да намеря еднозначно решение.

* * *

Щастлив съм, че имам много искрени приятели сред младите хора. И то - приятелство на равностойни начала - нито аз се вдетинявам, за да залича възрастовата разлика, нито те си посребряват мислите и брадите, за да изглеждат по-мъдри. Значи: възможни са достойни отношения между поколенията, без това да бъде фалшив договор за ненападение. Само страхливците от различните поколения воюват помежду си, изтъквайки лъжливите приоритети на съответните възрасти. Интуицията на младите добре компенсира прословутия жизнен опит на по-възрастните. Всичко в крайна сметка опира до качествата на духа.

* * *

Всички времена са еднакво удобни и еднакво неудобни за поезия, но въпросът не опира само до времето. Изкуството е нещо, което човек прави сам и никое време не е алиби за бездарието. Каквото и да е това време.

* * *

Като животно търся
все лечебната трева,
а тя (все) винаги
(до тавтология) -
се оказва дума.

* * *

Натиск винаги съществува, формите са различни - понякога е толкова невидим, толкова неуловим, но не по-малко разрушителен от другия - вулгарния натиск. И все пак - изпитанието за голямото добро е голямото зло... Една лесна победа не би била сладка и най-вече не би била доказателство, че струваш нещо, че имаш нещо да кажеш.

* * *

Всяко време крие своите опасности за твореца. Художникът не бива да позволява прекаления диктат на времето. Ако времето те манипулира, в същата степен и ти трябва да го манипулираш. Не успееш ли да слееш в едно сегашното, миналото и бъдещето, нямаш големи шансове да останеш...

* * *

Чувствам се като Нещо, което, дирейки верния ход на Времето, е попаднало в лудница за часовници. Параноични часовници. Всеки с претенциите, че не отмерва, а диктува хода на Времето, че е самото Време. Тиктакат, цъкат - въртят се впосока НА и обратна на Божията посока. Някои само с една стрелка (пострадал часовник, сиреч). Мразят се помежду си, клеветят се (все в името на времето), звънтят истерично, бият камбанки, кукуригат, кукат, самонавиват се. Страшно е, Господи. И - весело. Но страшни (и тъжни, о, Боже) са спрелите часовници тоже, които със зловещите си 12 мъртви оченца на еднооки апостоли искат да ти внушат, че са мавзолеят на Времето; и възприемат всеки милостив жест да поправиш ръждясалите им пружини или да измиеш оченцата върху циферблата като посегателство към Вечното Време на тяхното Отминало Битие. Не стават дори за музей - нямат достойнство за историчност, за експонати не ги бива.

* * *

А пясъчните часовници? Половин век сипеха песъчинки в едната сфера. Сега - обратно. Същият пясък.

Господи (пак се обръщам към Тебе), дай шанс на ненормалните часовници - приеми ги в Своята работилница, поправи ги. А докато Ти ги поправяш, нека Нормалните хора чуят Нормалния Ход на Нормалното Време. "И нека моето тик-такане пресекне. Ако пречи." (Цитирам ужким себе си).

П.П.

Ако си преценил (Господи), че Времето също е ненормално - прибери Си и Него.

С другарски поздрав: К. Павлов - часовник.

Втори послепис.

Щях да забравя, Господи: какво мислиш за Христофор Събев? (За Максим - знам.)?

* * *

Същността на човека не е в нито едно отделно качество. Много често човек живее, твори, умира и ние казваме - той беше еди-какъв си. А той просто е разиграл едно свое качество, хората са го възприели така и го е било страх да види другите неща в себе си и да ги покаже. Не пиша за тия користни хора, които си правят маски и хитруват - това са хамелеони, които преживяват по по-лек начин. Аз обичам да бъда циничен и към себе си, обичам да се видя и като шут на самия себе си. Благообразните и благородни маски повече ме плашат, отколкото една гротеска, защото тя е по-демократична, по-честна. По-добре да излъжеш хората, че си лош, отколкото да ги излъжеш, че си добър.

* * *

Странно е, че на мен държавата никога нищо не ми предложи (членство в партия, сътрудник на ДС и пр.). Това е едно от щастията - че винаги са ме надценявали: надцениха ме творчески и ядох пердах, нравствеността ми надцениха и не ме вкараха в некрасиви взаимоотношения, на които бих могъл да се поддам. Решиха, че аз няма да приема, държаха се така и ми създадоха добра биография. Аз бях възпитан романтично - от литературата, не от живота - и винаги можех по тази романтична струнка да бъда подведен да извърша престъпление, без да се усетя...

* * *

От физическата болка нямам страх... Но ме е страх от унижението, насочено към мен и в което аз бих могъл да участвам, без да съзнавам, да се превърна в предател на самия себе си...

* * *

Не си поставям цели. Просто се движа. Самоосъществяването, когато става дума за човек на изкуството, би трябвало да бъде резултат, който изненадва и самия автор. Не обичам тази патетика, този фалш на романтичната представа за твореца. Аз съм за случайния резултат и по-артистичното отношение към прагматичния нюанс на осъществяването...

* * *

Страшна е не самата деформация сама по себе си, а това, че ако 50 години си деформиран, няма да бъдат достатъчни 50 години, за да се формираш отново. Може би векове ще бъдат нужни, за да се възстановят отново нормалните човешки норми, това, което наричаме хуманизъм, човешка нравственост.

* * *

Ако човек има 30 процента съхранено съзнание, то стои нащрек, то се опитва да го предупреждава за погрешни ходове - извършени и още неизвършени.

* * *

Мен от хиляди неща ме е срам - от жест, от фалшива усмивка, някога съм постъпил несправедливо, някога съм се подиграл някому, а не е трябвало да се подигравам, трябвало е да разбера човека, не е било време за шеги... Озлобявал съм се - неправомерно и с неточен адрес, защото се натрупва енергия, зла у човека и не винаги се насочва към този, който я предизвиква. Често пъти става един разпилян огън, от който невинни могат да пострадат... Десетки неща се натрупват в човек, когато е достатъчно изморен, когато инстинктът му за съхранение започне да прави отстъпки, когато се появяват мазохистични усещания и започва да се себеупреква. Самото себеупрекване е вече един аванс за онези, които смяташ за несправедливи, некоректни...

* * *

Сега се появяват хора с по 20, по 30 години по-млади от мен, които са открили нещичко по собствен път. Това са приятелствата, които най-много ценя, защото са абсолютно чисти, никаква сметка не се намесва. Защото аз съм не само никой, но съм и неудобен приятел във всяко отношение. И това са нещата, в които вярвам. Аз си представям нещо като абстрактно същество, което в различни моменти придобива различни форми... То е нещо като надежда, като пазител на кодова памет, на генетическо добро и в различни периоди, в различни свои прояви то понякога се появява като изкуство, понякога - като човек... Понякога това същество става много голямо и върви към понятия като нация, народ, добро... Понякога става много мъничко, но съществува. Може би това е разликата между народ, история, надежда и тълпата, сборището. Тълпата не е само понятие, тя е действаща категория. Тя е нещо много опасно, а и много гнусно, обича да се кичи с прогресивни лозунги, опасен заместител, сурогат на истинските стойности...

* * *

Когато някой ми каже, че съм "поет", ми иде да го ударя. Поезията, както и свободата, е лишено от смисъл понятие и то само се е съгласило да бъде унизено...

* * *

Толкова празни неща се вършат без някаква по-особена цел, мисля, че човек трябва да съхранява най-доброто от себе си, да не го разпилява под път и над път. Защото това изхабява, общуването се превръща в навик, губи чара си, своята непосредственост.

Мразя афористичните разсъждения за изкуството, а и за каквото и да е. Колкото по-твърдо говори човек за нещата, толкова по-едностранчиво ги оценява.

Днес мога да кажа едно, утре друго. Нещата на пръв поглед си противоречат, но в крайна сметка това е едно дбижение на духа и то е много естествено дори когато е логически уязвимо.

* * *

Докосването на други хора до моя свят опошлява нещата. Чобек трябва да има усещането, че наоколо няма никой, че няма свидетели, които да продават на пазара тайнството на съприкосновението с душата. Все си спомням думите на Пушкин: "Продавам ръкописа, но не продавам вдъхновението си."

* * *

Не обичам думата дисидент. Струва ми се, че съдържанието й е доста бедно. "Дисидент" ме отблъсква с това, че възприемам думата като голо отрицание на нещо. Продължават да са ми симпатични мислещите хора, а не така мислещите или иначе мислещите.

* * *

Искам да кажа на всички - запушете си ушите, ако разберете, че някой се опитва да прави послания.

* * *

Възкръсването е мъчителен процес. Няма гаранции, че след пречистването няма да се окажеш някой трети, защото нещо в теб е мутирало. Може да се окаже, че само външно наподобяваш онова, което си бил преди. Прилича на пътуване, на изгубване на посоката. Уж бележиш някое крайпътно дърво или храст, уж разпознаваш по мъха посоките, а из засада се появи някой тарикат и промени знаците. Попадаш в чужда душа, търсейки своята.

* * *

Не мога да простя ударите под кръста. Не мога да простя лъжеиграта на духовност, която по същество беше предателство. Сега, с по-късна дата, разбирам, че бих могъл да си спестя много неприятности, терзания, да съхраня духовно и психично здраве. Голото доверие, непознаването на живота, вярата, че всички стойности са едно към едно и че всички хора вършат това, което мислят и говорят - ето това няма да си простя...

* * *

Имам собствена лудост, която не бих заменил с никоя друга. А още по-малко - с колективна лудост.

* * *

Забавно е да наблюдаваш как бремето, искайки да те унизи, прави смешно самото себе си, отнемайки ти неща, които никога не си желал да притежаваш.

* * *

Аз робувам на моите усещания и затова понякога изглеждам противоречив. Но това е диалектиката на живота.

* * *

Предпочитам кръга, защото квадратът, още повече многоъгълникът, е една неосъществена идея, носталгия за кръг. А и кръгът от своя страна е безкраен многоъгълник. Това чисто геометрически. Харесва ми движението между двете фигури. Всяка една от тях крие в себе си порива към другата. Тяхното себеизразяване се съдържа в движението към противоположното, а не в крайните резултати като застиналост. (Когато една идея започва да се движи, това е самоосъществяване.)

* * *

Чувството за свобода идва винаги, когато преодоляваш някакво робство. Не е задължително да робуваш на държава, власт или политика. Роб си дори ако си под властта на собствените си предразсъдъци. Онова, което застрашава собственото чувство за свобода, е самата личност.

* * *

Понякога имам някакво странно ирационално усещане, че друг е извършил греха, който ми приписват. За мен това е особена защита на съзнанието, своего рода хитруване. Ние, човеците, сме Божие творение и щом имаме претенции за лека божественост, то носим греховете - своите и на Господа.

* * *

Заспиване, за да не се гледа този живот. Това е психофизически ответ на силната болка. Полубезсъзнание, което може да бъде наречено и сън. Предпазна мярка, за да не се разруши съзнанието. То е като формулата "Това не може да бъде", когато умре близък човек. Състояние, което предпазва от разруха - спасително, но не и вечно, защото е като наркотика - с него не може да се злоупотребява.

* * *

Нещата не се умъртвяват за една или две години. Много е относително това кой е жив, кой мъртъв, кой преследван, кой прехвален. Човек трябва да бъде по-издръжлив и по-дълъг период от време да огледа собствените си открития на тая земя.

* * *

Мислещите хора (хората на духа) се тревожат от трагичното развитие на обществото. "Апелите" отправят съмнтелни политици, на които бе подарена властта, а те си останаха безплодна опозиция. Искат подло да прехвърлят вината си върху малцината умни, чувствителни, мислещи хора, наричани полупрезрително интелектуалци. Същите тия умове, които бяха изхвърлени извън политическия терен от люде с по-примитивна енергия и по-силни гласни струни. Кариеристите кресльовци надават познатия вик: "Бийте интелектуалците (талантливите, умните, оклеветените). Те ни предадоха!" Не, господа. Пред Арбитража на Страшния съд вие ще се явите с подправени досиета и протоколи от Народното събрание. А клеветените от вас - със симфонии, картини, поеми... Па нека Бог отсъди чия от двете дейности е била по-престъпна спрямо човечеството.

* * *

Отдавна думите са изпразнени от съдържание, произволна е употребата им, всички говорят, малцина мислят. Словото престана да има стойност успоредно с обезценяването на човешкия живот и (уж) вечните морални норми. Този процес не е започнал от вчера - десетилетия беше отглеждан едноцветният интелектуалец простак, за да разцъфти сега с всичките цветове на дъгата. Искам да кажа, че разноцветни мутанти продължават битката срещу културата. А това е доказателство, че културата съществува. Битката ще бъде спечелена. Познайте от кого...

* * *

Всичко започва от вътрешната искреност. Искреността е тялото, думата е дрехата. В своето езиково развитие поетът тръгва с доста грубо наметало, колкото да прикрие голотата. След това почва да развива естетически вкус, да държи сметка за модата. Усъвършенстването е двойно, тялото започва да иска съответната си дреха, както и дрехата влияе на тялото. Съжалявам, че е толкова обикновено.

* * *

През 1955 г. реших, че не ме интересува що е поезия и що е изкуство, какво им харесва на хората и какъв съм аз. Ще пиша просто защото ми се пише. Заради основанието, че съществувам. По това време всичко наоколо пречеше човек да се съсредоточи и да намери за кратко себе си. При мен този процес продължи две години.

* * *

Много се дразня от хора, които се изкарват сега пострадали, защото някога казали: "Ама как може така?" Зависи как си го казал това "как може така". Това КАК е много важно, то е обемното, в него се съдържа ЗАЩО си го казал. Аз съм дълбоко убеден, че ако човек премести погледа си само един метър встрани, не само ще види Вселената по нов начин, но ще се създаде и нова Вселена. Шокът от гледката ще покаже нещо невиждано досега...

* * *

Когато става дума за човека на изкуството, самоосъществяването би трябвало да бъде един резултат, който изненадва и самия автор. Не трябва самовлюбено и едва ли не кариеристично човек да се себеосъществява. Не обичам този фалш на романтичната представа за твореца, който си е поставил еди-какви си цели, живял мизерно, с всички сили се борил, но в крайна сметка сто години след смъртта си постигнал целта. Аз съм за случайния резултат и за по-артистично отношение към прагматичния нюанс на осъществяването.

* * *

Всеки има своите морални критерии, но нека пази тези критерии за собствена употреба, а не да досажда на читателите с баналните си морализаторства, защото именно това е безнравственост. Нравствеността на твореца е неговият талант.

* * *

Всяко време е недоволно от себе си. Това е някакво мазохистично кокетство с неминуемите рани от съприкосновението с живота. Нека "нашето" време не се прави на по-важно или по-нещастно от което и да е друго време. Не му отива.

<<< || >>>

© Константин Павлов
© Георги Божилов - Слона, художник
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2002
Константин Павлов. Записки. 1970-1993. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Константин Павлов. Записки. 1970-1993. Пловдив, 2000.