Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

1300 ГОДИНИ СТИГАТ

(5)

Христо Леондиев

web | 1300 години стигат

ПЪРВАТА година се изнизваше малко по малко. Ахмед все успяваше да подхвърли по някоя рисунка от скицника си и така Антоанета вземаше изпитите.

- Какво щях да правя без теб... - обичаше да казва тя.

Понякога целуваше бузата му. Момичетата й завиждаха, а младежите намразваха Ахмед.

Последният за годината изпит беше по водоскоци и плувни басейни - приятна наука, точно на място преди ваканцията.

Ахмед оцвети водата в синьо. Нарисува тръби за пълнене и канал за оттичане, а после добави статуя на пикаещо циганче и монети на дъното.

Беше готов. Подхвърли на Антоанета обикновен басейн, но и простата четириъгълна форма не й помогна да пресметне кубатурата.

Тя знаеше как да вземе изпита. Прибави плажен чадър и едно човече под него, което не беше потъмняло само от графита на молива и слънцето.

- Какво е това черното? - попита преподавателят.

- Иван Костов *.

И Антоанета премина.

Беше горещо лято. Поблазнени от прохладата на водоскоци и басейнчета, всички бързаха да се запишат за студентски лагер на Равда.

Само Антоанета още се двоумеше. Не искаше да прекара лятото на село и пак да не дочака Христо, както не го беше дочакала на Коледа.

- Какво ще правиш през ваканцията? - попита тя Ахмед.

- Ще ходя с приятели на Роженския манастир.

Антоанета се примоли да вземат и нея, но приятелите на Ахмед не обичаха жените.

* Иван Костов - Министър-председател на България до изборите през 2001 г. - Б.а. [обратно]

БАСЕЙНЪТ на Военноморското училище не беше красив като рисунката на Ахмед и водата му никога не беше синя. Тук даже нямаше нужда от циганче, защото курсанти с бронзов тен пикаеха вместо него или пък духаха сополите си.

Басейнът беше четириъгълен. Зимата замръзваше, а през лятото водата не стигаше да разтвори хлорната вар и сама приемаше нейния млечнобял цвят.

Изкусителката Месалина се е къпела в мляко. Този басейн обаче беше нарисуван по-скоро от Антоанета или някоя като нея.

Във Военноморското училище изпитите не се вземаха с рисунка - басейнът трябваше да се преплува. Христо нареди джапанките си до трупчето. Развъртя ръце и крака.

Всички се качиха и се приведоха за скок.

- Готови! - извика началникът. После извади пистолета си и стреля във въздуха, а с другата ръка пусна хронометъра да тиктака.

Курсантите полетяха като един. Цамбурнаха и хлорната вар мигом попари очите им, сякаш ги бяха натъркали с люти чушки.

Христо заплува на сляпо. Не искаше да блъсне стената, затова вадеше глава от време на време и се оглеждаше. Някои счупиха своите.

Христо завърши четвърти. Първите трима бяха излезли от басейна и вече бяха наметнали хавлии пред почетната стълбичка. Началникът спря хронометъра си. На победителя беше написал отличен, на втория - много добър и само добър на третия.

Христо щеше да премине изпита със среден, или поне така си мислеше.

Опита да се примири. Началникът направи знак на първите да се покачат на стълбичката. Пожела им приятна домашна отпуска и за награда добави от себе си по няколко дена.

- Свободни сте! - каза им той.

Тримата зашляпаха към съблекалните. Началникът ги изпрати с поглед и се зае да пише слаби оценки на всички останали.

- Трябва да имате грешка! - Христо отказа да се довери на очите си, които го щипеха от хлорната вар.

Но началникът не беше сгрешил.

- Това училище е само за победители!

Загубилите трябваше да останат през лятото и да се учат да плуват.

ВТОРАТА година във Военноморското училище се учеше само математика и гребане. Христо беше решил задачите на изпита и се прибра на село за Коледа.

Баща му очакваше да го види с дълга като на художник брада, но Христо беше гладко избръснат и още по-гладко подстриган. Носеше чудновати дрехи със златни копчета, които напъха в пералнята.

После седна да се храни.

- Какво ново има в София? - попита даскалът по рисуване и същевременно почетен гост на трапезата.

- Не знам - отвърна с пълна уста Христо. Сега само той се хранеше, а всички останали стояха навъсени, сякаш искаха да им купи блокче за рисуване.

Но Христо не мислеше да им купува блокчета.

- Че нали от София идваш? - не издържа майката.

- Идвам от Варна.

Христо, изглежда, имаше изложба във Варна. В това време златните копчета на шинела му издрънкаха в пералнята като коледни звънчета и всички се върнаха към гозбите си.

След вечеря размениха подаръци. Накрая Христо и даскалът се разговориха за Атлантическия океан, който по един или друг начин вдъхновяваше и двамата.

ХРИСТО беше дошъл в уреченото време. Стомахът му още не беше смлял всичко изядено нощес и тежеше като вързан за врата му камък.

Антоанета се беше забавила. Христо пристъпи отчаян към реката, а тя се огледа в първия стъпил на брега й моряк и се помисли за плавателна.

За каква ли пък се мислеше Антоанета?

Бяха изминали години от първата им среща. Сега буквите А+Х=ВЛ бяха зараснали рани в корите на дърветата, но не и в сърцето на Христо.

Към изминалите години се добави още цял един ден. Накрая Христо се върна в село. Надникна през оградата на съседната къща и зачака Антоанета.

Приспа му се. Тази Коледа наистина щеше да замръзне на поста си, ако по някое време бабата на Антоанета не беше излязла.

- Стой!

Бабата се спря.

- Кой идва?

- Бабата на Антоанета.

Това не беше парола и Христо отведнъж се събуди.

- Минавай! - разреши той.

Бабата сякаш бързаше. Сурна гумените си цървули по леда и опита да отъпче пъртина към клозета.

- Внучката няма ли да си дойде за Коледа? - попита Христо след нея.

- Тя е на студентски лагер!

Бабата на Антоанета не пожела да му каже повече. Иначе си беше приказлива жена, но този път наистина имаше бърза работа.

СЯКАШ и тази зима казармата или съдбата бяха разделили всички влюбени. Напролет щъркелите нямаха много бебета за носене и долетяха по-рано от обикновено.

Само с циганчета.

Курсантите навързаха мартеничките си по дърветата и дърветата цъфнаха, а с тежките си обувки набиха снега вдън земя и шумно затропаха на асфалта.

Отрано се готвеха за парад в София.

- Ходом марш! - изрева звярът.

И плацът се пропука. В бъдеще войската щеше да става все по-малка и на парада трябваше да минават всички, но по това време отбираха само по-снажните момчета.

Христо тропаше за двама. Пъчеше се, сякаш въздухът в гърдите му можеше да го повдигне много над останалите и да го отведе в София.

При Антоанета.

Старанието рядко оставаше незабелязано във Военноморското училище. Избраха Христо да го представя на парада и после още няколко по-снажни момчета.

- Ходом марш! - изрева звярът само на тях.

По балконите останаха точно толкова момичета.

След месец натоварихакурсантите във вагони. Един вагон беше запазен само за офицерите и още един само за шапките им.

Влакът тръгна за София. Същият този влак беше носил цяла година писмата на Христо.

НА АХМЕД му харесваше да се носи като жена. Гонеше Антоанета да му показва как се свалят косми или как трябва да се гримира.

- Не си ли вече прекалено голям, за да наричаш оная си работа чурка? - попита го веднъж тя.

- Голям съм. Романите на Христо Леондиев обаче не са вулгарни като на Христо Калчев и неговите герои трябва да говорят възпитано.

Антоанета не се съгласи с Ахмед. Беше неизменната глупава жена вече във втори роман, но всеки роман имаше нужда от глупави жени и тя не трябваше да се бои за бъдещето си в литературата.

ПАК беше май и трибуната на мавзолея пак беше събрала същите хора с едно изключение - на мястото на другаря Тодор Живков стоеше Петър Младенов.

Но празникът беше друг. Месеците май и септември често разменяха местата си в нашата история или поезия, макар да стояха далеч в календара. Сега и парадът щеше да се проведе на Гергьовден вместо на девети или даже на двадесет и трети септември.

- Роти, равнис! - извика непознат звяр от София.

Христо опря лакът в другаря си.

- Роти, мирно!

Парадът винаги започваше с гвардейската рота. След нея трябваше да преминат военните училища и бойните машини на пехотата, а над главите им да прелетят самолетите. Само корабите не можеха да се изкарат на площада в София и Петър Младенов добре знаеше това.

Беше завършил военно училище.

Измокрен, гладен, уморен,
без отдих би се ден и нощ.
Простора цепи разярен,
със страшния си вик “на нож”!

- Моята Антоанета мисли да се омъжи за един от тези! - похвали се другарят Лазаров и посочи с пръста си строя на моряците.

- Нали я гласяхме за Владко? - попита Петър Младенов.

- Владко е плешив и развратен.

Петър Младенов не каза нищо повече. Очите му пропускаха стегнатите роти една след друга и се взираха някъде зад тях, където се подреждаха танковете.

ХРИСТО едва дочака да разпуснат ротата. Не свали даже щика от пушката си. Знаеше адреса само от писмата си, но краката го водеха.

Моряк не се срещаше толкова често в София. Сякаш всички регулировчици и леки коли надуваха свирки за него, а колоездачи и трамваи дрънкаха със звънците си. С най-звънливи гласчета го заговаряха девойките.

Христо не спираше. Вятърът тичаше след него и развяваше лентичките на шапката му. Тичаха и девойките, ако не се бяха покачили на много високи токчета или пък не се задъхваха от цигари.

Но Христо успя да надбяга вятъра и даже девойките. Изкачи стъпалата на Антоанетини. Натъпка потната си якичка във врата и лъсна обувки в белите си крачоли.

Накрая натисна звънеца. Сърцето му биеше и подхвърляше акселбантите нагоре-надолу.

Окото на Лазарова запълни шпионката. Мигом затрака и ключалката, но вратата си остана затворена много след това.

Христо чакаше и чакаше.

- Лазаров не е вкъщи! - извика през вратата жена му, която беше заключила още веднъж за по-сигурно. Не искаше да пусне Христо с пушка. Скоро щяха да убият Андрей Луканов и хората сякаш усещаха опасност.

Но убиецът на Андрей Луканов едва ли щеше да се облече толкова крещящо.

- Идвам за Антоанета - каза морякът.

Още по-лошо. Лазарова не искаше да остава сама на стари години.

- Не е вкъщи!

Христо обърна на обратно приклада си и заблъска вратата, която веднага се предаде. Лазарова също отстъпи пред гнева му. Беше облечена в червена като за старите празници рокля и малко отесняла за новите килограми.

- Къде е Антоанета? - попита Христо все още с пушката в ръка.

- Тя нищо лошо не е сторила!

Христо искаше да разбере сам. Отваряше стаите наред и оглеждаше какво има под леглата или в гардероба. Не се беше излъгал. В последната стая завари Антоанета, хванала ръката на циганин.

ХРИСТО вдигна пушката си към него. За парад пушките не се пълнеха с патрони, но ножът отгоре й беше остър като взет от картината на Ярослав Вешин.

- Какъв е този циганин?

- Ахмед е арабин - каза радостно Антоанета.

Тогава Христо се смути. Ревността му не беше оправдана, защото Антоанета само лакираше ноктите на Ахмед.

- За приятелите съм Меди! - протегна ацетоновата си ръка последният.

Но Христо си подбираше приятелите и не се сприятеляваше с такива като него. Отвращение замени ревността, изписана на лицето му. Ножът бавно се отпусна.

Само ножът спираше Антоанета да го прегърне. Христо събу гащите си и насреща й се вдигна друг нож, за който тя имаше готова кания. Не се боеше да го хване и прибере с голи ръце.

Канията на Ахмед не беше правена за такива ножове, но той успя да превари приятелката си и пръв се надупи към Христо.

Получи страшен ритник. Лазарова стоеше до вратата и смаяна гледаше как Христо го изхвърля гол на стълбите. После и дисагите.

И съседите гледаха. Срамът и високото кръвно боядисаха лицето на Лазарова по-червено от червената рокля, докато страхът напразно опитваше да върне белия му цвят.

ХРИСТО извади ножа си от канията на Антоанета, а коланът му изщрака като катинар на железни гащи. Сякаш монахиня се връщаше в манастира си.

- Кога ще дойдеш пак? - попита го Антоанета.

- На втори юни.

Христо нахлупи шапката си и хукна за гарата, където влакът за Варна вече свиреше.

ТАНКОВЕТЕ бяха преминали площада с мир и после продължили към казармите си.Лазаров се върна притеснен от парада, а жена му чакаше на вратата, още по-притеснена.

- Какво има? - попита той.

Сякаш танковете бяха направили преврат на грешно място. Всичко беше обърнато наопаки. Антоанета стоеше в стаята си със събутите гащи на жертва и усмивката на победителка, която тъкмо беше сдала или по-скоро взела властта.

- Ще се омъжа за морски капитан!

- Ще се омъжиш за Ахмед! - настояха в един глас бащата и майката.

Антоанета обаче не искаше по цял ден и цяла нощ да лакира ноктите на съпруга си.

- Ще се омъжа за морски капитан! - възпротиви се тя.

И така нататък. Тримата тропаха с крака на своето. Но съдбата си знаеше нейното и никой не можеше да отгатне какво е намислила този път.

Лазаров преви Антоанета. Издърпа колана си с намерение да напляска дупето й както си знае.

Вече нищо не държеше гащите му обути. Лазаров се беше върнал прекалено притеснен от парада и пишката му увисна, сякаш танковете бяха прегазили и нея.

Но Владко отдавна беше напляскал Антоанета и дупките на колана му се бяха отпечатали като малки гнойни връхчета по забралото й дупе.

На еднакво разстояние една от друга.

- Прощавам ти! - засрамен вдигна гащите си Лазаров. Беше се примирил с желанието на дъщеря си. И болният му мозък намери нова рима - гъз разпран за морски капитан.

ПОНЕ не беше толкова студено. Ахмед пак трябваше да дреме по пейки и чакални. Обикаляше града с надежда, но никоя баба не скланяше да вземе циганин на квартира. А бабите бяха все стари моми и живееха с котки, които миришеха повече и от циганите.

Банята стана последна грижа на Ахмед.

Налепените некролози превръщаха всички дървета на бели брезички, а обявите помежду некролозите караха Ахмед само да завижда на мъртвите.

Мъртвите си имаха дом. Вечен дом.

А Ахмед търсеше квартира.

- Спри да ти погледам! - подвикна му циганка. Беше огънала по турски босите си крака и облегнала гръб на същото дърво с обяви.

Ахмед нямаше бърза работа. Седна при нея и свали от рамо дисагите си.

- Търсиш квартира - започна тя.

- Търся.

Хората минаваха край тях. Току по някой пускаше монета в кофичката на циганката, която им кимаше и споменаваше бога на християните.

- Ще си намериш квартира още днес! - каза тя.

Ахмед остана доволен. Напълни кофичката от кисело мляко с монети и забърза да изпълни предсказанието.

Така през целия ден се скиташе из пълната с предразсъдъци София. Отново звънеше на старите моми и котките им, но получаваше все същия отговор.

Мъркане.

Накрая Ахмед обиколи цяла София и се върна там, откъдето беше тръгнал. Циганката стоеше на паважа. Поклащаше кофичката си от кисело мляко и слушаше звъна на монетите, които вече преливаха.

Ахмед поиска своите обратно или поне обяснение.

- Предсказанията винаги се сбъдват! - докачи се циганката.

- Но аз не си намерих квартира!

- Ще те взема при мен.

По някаква ирония на съдбата или на думите Ахмед щеше да бъде единственият студент във Факултето. Но там щеше да се чувства на мястото си.

КЪЩИТЕ във Факултето бяха боядисани с толкова ярки бои, че крещяха като всичко наоколо и правеха шумотевицата още по-голяма. В една от тези къщи влезе циганката. Накара Ахмед да пусне наем в кофичката от кисело мляко и на свой ред пусна Ахмед в стаята му.

- Няма да включваш бойлер и няма да звъниш по телефона! - заръча циганката.

Ахмед не беше видял бойлер или телефон, но беше доволен да има поне легло. Прие условията с охота, защото идеше още една олимпийска зима.

Циганката съвсем не беше стара мома. Лицата на децата й бяха боядисани с бронз като статуи и движенията им не бяха по-различни.

- Защо ги оставяш да се тровят? - попита Ахмед.

- Така мируват.

Статуите помръдваха, колкото да натопят нос в торбички с бронз, които циганката доливаше редовно. Сякаш живееше в светилище.

Ахмед подложи дисагите си като възглавница и опита да заспи. Не можа. Неграмотни музиканти сякаш се опитваха да открият нотите.

Камъните падат,
падат от небето.
Капка ми капна
на сърцето.

КЪЩАТА беше наистина правена от паднали камъни. Капки капеха където си поискат, а сърцето на Ахмед се свиваше от страх. Никой собственик нямаше акт шестнадесет. Нямаше и разрешение за строеж.

Ахмед не свикна лесно с архитектурата във Факултето. Плащаше богато за единствената стая на циганката, която трябваше да дели с нея и цялото й семейство.

Никога не си лягаше сам. Нощем дишаше по малко от бронза на циганчетата и даже взе да му се услажда.

Сутрин циганката раздаваше на по-невръстните кофичка от кисело мляко и ги провождаше да просят, а по-големите провождаше да крадат.

Ахмед провождаше на лекции.

Мъжът й не будеше състрадание като невръстните деца и не беше пъргав като големите. Него циганката провождаше на борса за работници, където се случваше да изкара по някоя надница.

НЯКЪДЕ по него време тълпите запалиха партийния дом в София. Тук една или две години нямаха значение във времето, защото този пожар щеше да се помни, както се помни пожарът в Рим преди цяло едно хилядолетие. Тогава Нерон запалил града с намерение да си построи още по-красива столица и удържал на думата си.

Сега народът ликуваше като тълпата в Рим. Пламъците се катереха нагоре към омръзналата петолъчка, а пожарникари им помагаха с онези техни разгъваеми стълби.

Беше незабравима нощ. По онова време народът имаше още хляб и новата власт готвеше много нови зрелища - идеше ред на четвъртития мавзолей и паметника на Съветската армия.

Ахмед беше във възторг. В Северна Африка също помнеха римляните, които бяха разрушили и по-късно пак построили Картаген.

София обещаваше да стане красив град. Ахмед имаше цял скицник с готови рисунки и копнееше да ги види построени. В онази нощ реши да вземе първите две или три години на ВИАС за една.

Също в онази нощ сините спечелиха реванша. Тогава Петър Младенов пожела да види танковете много преди Гергьовден и тази негова слабост струваше властта на червените.

Жельо Желев пое топката.

МНОГО нови университети откриваха врати за още повече запалянковци. Студентите се множаха бързо като циганите и управниците ги насърчаваха, защото имаха гласовете им.

Циганите получаваха в отплата за гласа си кебапчета, а студентите трябваше сами да купуват закуските си. Пръв на лавката се нареждаше Емил Кошлуков и подире му другите формални или неформални лидери, които изяждаха най-хубавите парчета от баницата.

Баницата никога не стигаше до Ахмед.

Понякога даже и бозата.

- Тази баница е за теб - каза му веднъж мургав като него студент. Приличаше на арабин.

Ахмед лакомо се нахвърли на баницата и всеки друг щеше да направи същото. Народът беше казал много правилно - не е виновен този, който яде баницата.

Виновният не очакваше чак такава лакомия.

- Ти какъв си? - попита го Ахмед.

- Тукашен.

- Значи български циганин.

- Македонец съм.

Александър Велики наистина беше дал името си на най-цветущия арабски град - Александрия. И войниците му трябва да бяха оставили по някое дете на тамошните девойки, но да се изкарват всички араби македонци, беше прекалено.

- Аз се казвам Иван - засука мустак студентът от горните курсове и протегна ръка да се здрависа.

- Колко ти дължа за баничката? - попита Ахмед.

- Черпя те.

Но Иван черпеше с чужда баница, защото баницата и на двамата беше точена в американското посолство.

Баницата на ДПС и ОМО Илинден.

БЪЛГАРСКАТА армия намаляваше бързо като по време на война, но на всеки следващ втори юни се строяваха все повече роти. На тържествената заря-проверка четяха вече имената на загиналите във възродителния процес и Камбоджа.

Така на площада трябваше да се строяват рота трудоваци и рота войски на ООН, защото последните герои бяха служили там.

Почти не споменаваха Ботев и загиналите за отечеството. Но разпасаната рота партизани си беше отишла от площада и това беше най-хубаво от всичкото лошо.

- Роти, равнис! - ревяха все по-гладните зверове.

Редиците погледнаха надясно.

- Роти, мирно!

Президентът прие рапорт на командващия заря-проверката и тръгна да поздравява ротите една по една. Не му отърваше много.

- Що за войници са тези? - шепнешком се обърна той към командващия зарята, но високоговорителите уловиха гласа му и го разнесоха като клюка.

- Моряци.

- Хубави са.

- Здраве желаем! - отговори ротата.

Музиката свиреше маршове на старата слава. Походката на Жельо Желев беше такава, че командващият зарята все не успяваше да влезе в крак с него.

Преминаха нататък.

- Що за войници са тези?

- Танкисти.

Президентът прехапа устни от страх. Танковете на Петър Младенов едва не бяха прегазили демокрацията и сигурно още му бяха верни.

Така отмина танкистите, без да поздрави.

Скоро и танкистите нямаше да се строяват за втори юни. Президентът беше намислил как да се отърве от тях веднъж и завинаги - още на следващия ден щеше да признае Република Македония за независима държава.

После да й подари танковете.

Така и направи.

А Петър Младенов не можа да го преживее и умря.

РОТАТА чакаше.

- Свободни сте! - промълви звярът. Беше съвсем опитомен и чакаше демокрацията да му подхвърли нещо за ядене.

Христо хукна по улиците. Подминаваше всичко по пътя си и скоро стигна олющената стара кооперация, където живееше семейството на Антоанета.

Христо се потегна на стълбите. Позвъни и отстъпи крачка назад.

Отвори му мъж по шарени панталонки и заграден от косми потник. Носът му беше направен поне от килограм месо. Не беше за вярване, че толкова противен човек е баща на толкова красива дъщеря.

Христо се зарече да не кръщава деца на него.

- Кого търсиш?

- Антоанета - насили усмивката си той.

Лазаров не се уплаши. Беше ходил на много паради и знаеше как се обличат моряците.

Пусна го да влезе.

Лазарова вече не беше от онези другарки, които по цял ден мислеха с какво да се издокарат повече от съседката. Обелки от семе криеха разпънат като за четене вестник, а угарките й грозно се гънеха в пепелника.

Христо се зарече да не кръщава деца и на нея.

Лазарова го видя. Мигом вдигна ръце и това можеше да бъде началото на майчина прегръдка, ако ръцете й не си останаха предадени.

- Този е морският капитан на Антоанета - обясни Лазаров. После му смигна, както преди време смигваше на Владко, и го остави насаме с дъщеря си.

Сега нямаше толкова шум. Канията и ножът щракаха тихо докрая на отпуската.

- Кога ще дойдеш пак? - попита Антоанета на изпроводяк.

- Лятото ще си бъда на село.

БЕШЕ последен изпит преди лятото. Лодките се наредиха за надпреварата по гребане. По-дребните курсанти останаха наблюдатели на носа, а болнавите трябваше да държат руля и да подвикват ай-руп.

Началникът избра две шамандури с възможно най-голямото разстояние помежду им. Неколцина офицери размениха пачки с пари.

Вълните полюшваха решените на всичко лодки. При Христо бяха все здрави момчета. Никой не можеше да ги победи и явно залозите бяха за тях.

Началникът гръмна.

Христо искаше да прекара лятото на село и здраво натисна греблата, които запукаха ведно с пришките по ръцете му.

- Къде си се разбързал? - прошепнаха другарите му.

- Антоанета ще ме чака на село!

Носовият наблюдател пръв изгуби посочената шамандура и избра друга в съвсем обратна посока. Този на руля го въртеше в зигзаг, а останалите едва потапяха и вадеха греблата си.

Само Христо изнемогваше.

- Не искате ли домашен отпуск?

- Нашите момичета са си от Варна - отвърнаха като един другарите му. Никой не искаше да прекара лятото в родното място.

- Но вашите момичета са грозновати! - опита Христо да ги разубеди.

- На моряк не му трябва хубава жена!

Един ден Христо сам щеше да се съгласи с думите им. Пък и грозноватите момичета живееха в най-скъпите апартаменти на Варна. Вече никой не говореше за шефство с девическата гимназия или педагогическия институт.

Христо не знаеше много неща. Загребваше все повече вода, сам задминаваше лодките, докато другарите му не напънаха греблата на обратно. Бяха до един здрави момчета и с общи усилия успяха да завършат четвърти.

Това беше лошото на колективните спортове.

МИТИНГИТЕ заливаха София и страната. Левски и вечният му враг ЦСКА си вкарваха гол след гол, но националният отбор само губеше на международните полета. Така избраниците на Филип Димитров загубиха от Международния валутен фонд, НАТО и обединена Европа.

А студентите останаха верни на синия отбор. Подкрепяха го даже след последната свирка на съдията и последната дума на Брюксел.

- Защо толкова искате да влезете в Европа? - попита ги веднъж Ахмед.

- В обединена Европа няма да има граници, а всеки от нас ще може свободно да пътува, където си поиска!

- Че арабските страни отдавна нямат граници.

- Вярно ли е това? - струпаха се студентите.

В пустинята не можеха да се изорат бразди. Само малцина кучета и даже граничари оцеляваха в непосилната жега, която стопяваше бодливата тел и минните заграждения.

- Всеки от нас свободно пътува, където си поиска! - Ахмед надълго им разказа за арабските страни, а думите му посяха първи съмнения в душите на българското студентство.

СКОРО Жельо Желев завърши кариерата си като зрител на световното първенство в САЩ. Емил Кошлуков, Стоян Ганев, Христофор Събев и Филип Димитров пък си останаха там и след световното.

Капитанът Христо Стоичков замина за САЩ последен.

Наско Сираков и госпожица Панделиева отдавна играеха във Франция.

В чужбина харесаха българските играчи. Още ги купуват с много пари и щедро им плащат да играят по тяхната свирка.

НАБЛИЖАВАХА избори. Във Факултето не лепяха плакати, защото никой доброволец не искаше да се мотае там с кофа и четка. Пък и нямаше смисъл - един плакат не струваше повече или по-малко от едно кебапче. И ако забързаните граждани подминаваха плакатите, то циганите никога не подминаваха кебапчетата. Не им трябваше и да са грамотни.

Трябваше само да са гладни.

Ахмед остана доволен от изборите. Всеки ден се редеше измежду циганите и търпеливо изслушваше какво трябва да направи със синята бюлетина. После си вземаше кебапчето и отиваше пред друга трибуна, където обясняваха същото за червената бюлетина.

Нямаше грижа за обяд или вечеря.

- Насам! - викаше Иван Костов.

Синьото беше избило чак на устните му и с нищо не го отличаваше от тези, на които раздаваше кебапчета. Циганите също го имаха за един от своите.

На друга трибуна Жан Виденов убеждаваше, че неговите кебапчета или идеи са по-хубави. Устните му имаха партиен цвят.

А с яденето идваше апетитът. Циганите поглеждаха не само към кебапчетата, но и към кухните на голямата политика.

Ахмед пръв се беше сетил за това. Един ден сам щеше да раздава кебапчета на хора като Костов и Виденов, а те да се редят пред кухнята му.

Тук фамилията на Ахмед нямаше значение.

В АРАБСКИТЕ страни не се печатаха и даже не се четяха вестници, защото всички новини се научаваха на пазара. Там нямаха скъпо платени журналисти и редактори, нито пък мъжете трябваше да заделят сутрин пари. Клюките бяха безплатни и се предаваха по-бързо, отколкото пощальоните бяха способни да карат велосипедите си.

В арабските страни нямаха и пощальони. Вестниците им щяха да останат неизползвани съвсем докрай, защото там не се бършеха след голяма нужда.

Само на по-грамотните им липсваше кръстословицата от последната страница.

Ахмед често обикаляше пазара в София. Срещаше всякакви хора - учители, лекари и военни вече трябваше да изкарват насъщния с търговия, която не им беше по сърце.

Клюките също не им бяха по сърце.

- Вземи да си купиш вестник! - отпъждаха Ахмед, защото по телевизията още нямаше новини на турски.

Някои го мислеха за неграмотен, както повечето цигани, и му подхвърляха нещо:

- Жан Виденов е станал министър-председател!

Този ден новината беше наистина голяма. На пазара се радваха за идното благоденствие.

ОЩЕ на следващияден животът се промени. Млади и охранени като благоденствието момчета се разходиха на пазара и взеха първите пари.

Ахмед не посмя да ги запита за новините. Момчетата не изглеждаха начетени или разговорливи - до един бяха смръщили вежди.

Пазарът утихна. Нямаше какво да се продава и с какво да се купува. Само най-леките топузи още се люлееха по кантарите и даже трябваше да ги режат на две, за да премерят стоката точно. Никой вече не подхвърляше новините на Ахмед, защото никой не разбираше и не знаеше какво става.

Само Жан Виденов разбираше и знаеше, но затова пък не споделяше с никого.

И рядко се свърташе на пазара.

Спестените пари на Ахмед намаляваха. Всяка сутрин той местеше запетайката на нулите, докато накрая запетайката застана пред нулите. Галя и момичетата от моста не бяха изкарали парите с много труд и това му беше някаква утеха, но вече нямаше с какво да живее.

Настана глад.

Така отмина времето на активните борци и дойде времето на борците, които бяха спечелили много злато за страната и щяха да спечелят още повече злато за себе си. Ланци смениха медалите и дебелите вратове едва издържаха тежестта им. България се превърна в тепих без съдия.

Полиция нямаше или се занимаваше само с дребни неща.

АХМЕД не прекарваше времето си само на пазара. По цели часове се скиташе из стара София и се възхищаваше на архитектурните й паметници.

Заобикаляше само наклонената сянка на джамията. Наистина една джамия съвсем не беше на място в центъра на София. Никой в общината обаче не се сещаше за толкова очевидно нещо.

Джамията трябваше да се събори.

По онова време имаше спор за архитектурната стойност на мавзолея. И Ахмед като великия Гауди * не обичаше правите ъгли, но с оглед на предназначението на мавзолея беше оправдано да прилича на ковчег. Тук безспорно имаше вложен замисъл и критиците бяха останали слепи.

Истинската страст на Ахмед бяха мостовете. Лъвов мост беше най-красивото нещо в София, което минувачите дори не забелязваха. Ахмед се захласваше по него с часове и нехаеше за суетнята на улицата

Тя само пълнеше ушите му с кал.

Веднъж една настоятелна бибипка откъсна Ахмед от унеса. Полицейска кола беше покачила гумата си на бордюра и го привикваше с показалец.

- Какво правиш тук? - попита полицаят, на когото беше показалецът.

- Гледам моста.

- Всеки ден гледаш моста! - усъмни се другият.

Полицаите подминаваха бронзовите лъвове като повечето хора и даже не знаеха, че носят подобни лъвове на шапките си. Сега те бавно излязоха от колата и накараха Ахмед да изсипе джобове на предния капак.

Не намериха нищо.

Ахмед повече не се обърна към никоя бибипка. Имаше страх само от трамваите, защото великият Гауди беше премазан от трамвай.

Не искаше да свърши като него.

* Гауди - един от най-прочутите архитекти в историята. Живял в Барселона и намерил смъртта си под колелетата на трамвай. - Б.а. [обратно]

НА ДРУГАТА сутрин Лъвов мост осъмна без лъвове. Лапите им бяха отрязани с ножовка и оставили само стъпките си. Това беше вандалщина, която основателно щеше да се припише на циганите.

Ахмед потърси лъвовете или по-скоро си търсеше белята. Трамваите оставаха единствени господари на моста, докато някой не откраднеше жиците им. Жиците обаче хапеха. Сякаш по асмите на главната улица се бяха увили змии и циганите не смееха да берат от гроздето.

- Това грозде е кисело! - казваха те.

Строежът на метрото напредваше. Скоро змиите щяха да слязат под земята, а асмите да останат в небраното лозе на улицата.

Но циганите не бяха търпеливи хора.

Ахмед беше сменил моста с друг. Възхищаваше се на полета на орлите, когато наблизо спря кола с полудяла от виене лампа. Полицаите извиха ръцете му отзад и стегнаха белезници, а после го хвърлиха в багажника.

В БЪЛГАРИЯ имаше много промени. Променяше се всичко - доброто и лошото. Лошото ставаше добро, а доброто лошо и нещата като цяло си оставаха същите.

Недоволството беше даже повече от промените. Хората имаха склонността да виждат само лошото, което плашеше управниците и ги караше да правят нови промени - една от друга по-глупави.

И полицията се променяше. Служителите й вече не носеха пагони, но още носеха оръжие и не знаеха кой на кого трябва да се подчинява.

Настъпи борба за власт. Хората обаче не се променяха толкова лесно. Лошите ченгета си останаха лоши, а добрите - добри. И тук както в живота добрите започнаха да изпълняват прищевките на лошите. Много нужният за полицията ред беше възстановен и пагоните се смениха със злоба, която блестеше по-силно от свалените звездички.

Ахмед седеше на стол със заключени през облегалката му белезници. Не беше направил нищо лошо и настояваше да го пуснат.

- Първо трябва да отговориш на няколко въпроса! - каза добрият полицай.

А въпросите задаваше лошият полицай. Той се приведе към лицето на Ахмед и извика:

- Къде са лъвовете?

- В Африка.

Полицаят разби носа на Ахмед с опакото на ръката си. Кръвта изпръска бялата му риза и той нави ръкави до горе, защото кръв щеше да има още много.

- Ти ли открадна лъвовете? - попита добрият полицай.

- Не съм толкова смел! - проплака Ахмед.

Още не знаеше в какво точно го обвиняват и мислеше, че лъвовете трябва да са избягали от цирка или зоологическата градина.

- А защо гледаше към орлите?

- Че орлите са бронзови.

- Лъвовете също бяха бронзови - каза добрият полицай по-благо.

Тогава Ахмед разбра всичко и отрече. Лошият полицай вече губеше търпение, но добрият не беше свършил да говори и той го остави да продължи:

- Само циганин може да посегне на лъвовете!

- Аз съм арабин.

- Нали и вашият Сфинкс е с отрязан нос?

Сфинксът беше най-големият лъв в арабския свят. И добрият полицай започна да запрята ръкави като лошия, но Ахмед даже не трепна. Сега никой не се боеше от българите и българите не заслужаваха лъва за свой знак, макар да бяха добавили нови два лъва на герба си.

- Ще се оплача в посолството на Алжир! - заплаши Ахмед.

Полицаите в България се подчиняваха само на управниците, а управниците правеха само каквото им наредят от чуждите посолства.

Лошият и добрият полицай се спогледаха плахо. Не везаните или излети лъвове правеха от народа народ. Косово не събуди рева на българите. Орлите също оставиха чужди самолети да летят в небето и скоро щяха да си платят за това.

А Ахмед беше само един набеден циганин. Полицаите му се извиниха. Помолиха му се да не завежда дело в Страсбург и го откараха до Факултето със служебната кола.

НА СЛЕДВАЩАТА сутрин Ахмед малко закъсня за лекции. С накуцване се добра на задните редове и потъна в мисли за неравенството.

Писалките на студентите се поклащаха. Асистентът по мостове беше защитил дисертацията си и вече влизаше на лекции сам, за да ги прочете, както се прочитат новините по телевизията.

Най-новата новина в тази наука беше позната на Ахмед. Тъкмо променяха името на Лъвов мост, където вече нямаше лъвове и влюбените бяха започнали да бъркат срещите си.

В лекционната зала стана тъмно. Преподавателят беше дръпнал завесите и прожектираше диапозитиви с мостове, но Ахмед не виждаше от последния ред. Там имаше още един студент, който бавно се преместваше към него и хлопаше дървените седалки.

- Не ти ли е добре?

Ахмед вземеше няколко години за една. Влизаше на лекции от горните курсове и повечето студенти познаваше бегло, но с македонеца се бяха срещали и преди.

- Никак.

- Приличаш на сфинкс! - каза му Иван и посочи изметнатия нос, който Ахмед напразно се беше опитал да намества пред огледалото.

- Трудно е да си арабин в София.

- Жените в София харесват арабите!

- Но аз не харесвам жените! - заяви Ахмед.

Македонецът от горните курсове се зарадва да чуе това. Премести се още една седалка до него и след малко колебание му сподели:

- Аз също съм циганин.

- Мислех те за арабин като мен!

- То е все същото. Пиши се македонец и българите ще те вземат за един от тях.

- Наистина ли?

- Българин и македонец е все същото.

- Тогава пиши ме за македонец - склони Ахмед.

Циганинът от горните курсове не чакаше да го подканят. Извади свитък изпод ризата си и попита за имената на Ахмед. В ОМО Илинден членуваха хиляда човека и горе-долу толкова бяха мургавите студенти в България.

КЛУБЪТ на ОМО Илинден се намираше пак във Факултето. Нямаше начин да е другаде.

- Това е Меди - представи новия член Иван и всичките му другари се облизаха.

- Педи?

- Меди - поправи ги Ахмед, но Иван не го остави да обясни каква е разликата.

- И той като нас не обича жените!

Пред къщата спря лимузина със забодено в нея американско знаме. Посланик Уйлям Монтгомъри беше почетен член на ОМО Илинден и не пропускаше сбирките им.

Чакаха само него. Всички свалиха дрехите си и останаха по дамско бельо, а после захванаха да си подават един на друг кебапчетата.

Бяха гладни.

Посланикът не беше дошъл само да гледа.

- Май си неразположен? - попита той, защото превръзката на Ахмед прозираше под бикините му.

И го привличаше като бик. Някои мъже наистина се правеха на жени повече от другите и посланикът нямаше нищо против.

- Болен съм от захарна болест - накара го да се спре Ахмед.

- Това нещо венерическо ли е?

- Не е.

Посланикът се успокои. Изглежда, захарната болест само подслаждаше Ахмед още повече и той смело подпъхна на бялото си кебапче във фурната му.

Ахмед нямаше какво да направи. Милиони хора по света трябваше да стискат зъби като него, защото иначе биваха заставяни със сила.

В България не се налагаше употреба на сила. По някое време посланикът издърпа суровото си кебапче от фурната на Ахмед - кафяво като опечено. Американците винаги си опичаха работата за сметка на другите.

Ахмед беше похвален за старанието, а после му беше обещана щедра финансова подкрепа. И по навик - подкрепа за членство в НАТО.

Ахмед обаче остана гладен.

Всички други се бяха нахранили богато. Говореха за мъже и оттам се отваряше дума за голямата политика. Най-харесваха Йордан Соколов *. Иначе в Народното събрание се бяха събрали все грозни и дебели избранници.

- Това трябва да се промени - пожела посланикът.

- На македонците много лесно дават български паспорт. А с български паспорт може да участваме в идните местните избори - досети се Иван.

- Че кой ще пусне на изборите такива като нас? - попита го Ахмед.

- Софийският градски съд.

Посланикът можеше да уреди всичко.

* Йордан Соколов - председател на Народното събрание до изборите през 2001 г. - Б.а. [обратно]

ИЗПИТЪТ по кули нарочно беше оставен за накрая. С него студентите издаваха мечтите си, защото мечтите им бяха също толкова високи и крехки.

Всички кули на Балканите трябваше да имат бойници. Ахмед ги направи дебели, както опитът от миналото беше показал. Но в днешната архитектура властваше западното влияние с неговите изчистени очертания на границите. Бойниците се смятаха за грозни и отживели времето си.

Ахмед обърна молива си да изтрие грешката с гума. Тогава кулата му увисна във въздуха, защото бойниците на Балканите бяха необходими повече от основите.

Не се получи нищо.

Ахмед подхвърли кулата към Антоанета и започна нова за себе си. Първо нарисува гледката - цялата Европа се виждаше като на длан, а зад нея се синееха водите на Атлантическия океан. Арабските страни и Червено море останаха скрити в гъсти облаци.

Свят да ти се завие.

Такава кула трябваше да бъде висока, а отвисоко съдбите на хората изглеждаха незначителни. Ахмед не мислеше за тях. България беше преживяла векове на гръцко и турско робство. После още четиридесет и пет години комунизъм. Навярно щеше да преживее и демокрацията.

Но българите - едва ли.

Ахмед обърна листа си да направи сметките. Не излязоха. Нямаше още създаден математически модел за кула с гледка като неговата.

Преподавателите обаче се захласнаха само по гледката и не потърсиха сметките.

- Кулата не може да се построи - призна Ахмед.

Никой не искаше да го чуе. Хората все трябваше да вярват в нещо. Ахмед беше предвидил и това - кулата завършваше с тенекиен полумесец.

АБСОЛВЕНТИТЕ трябваше да получават дипломите си по успех. Антоанета се беше наредила след всички тях и чакаше тържеството да започне.

Множество строителни предприемачи искаха да назначат отличниците на работа. Присъстваха още повече вестникари и родители.

Лазаров отдавна не се беше събирал с хора. Жена му беше дала роклята си на Багра и вече беше облечена в синьо. Но много късно.

Отличникът Ахмед беше циганин. Не беше редно циганин да е лице на ВИАС пред толкова вестникари и ректорът скришом обърна дипломите на обратно - последните по успех станаха първи. Антоанета беше излязла хубаво на снимката и щеше да излезе хубаво във вестниците.

- Антоанета Лазарова! - прочете той.

Антоанета пристъпи напред, слисана като всички студенти и родители. Вестникарите снимаха. Предприемачи й предлагаха работа, където си пожелае.

- Мисля да се омъжа! - учтиво им отказа тя.

- Какво пречи едното на другото?

- Жените на морските капитани не работят.

Предприемачите мигом млъкнаха. Останалите абсолвентки й завидяха, защото отдавна се бяха омъжили за охранители или таксиметрови шофьори.

Ректорът раздаваше последните дипломи:

- Ахмед! - прочете той далече от суетнята.

Така отличникът не получи предложение за работа. Всички се трупаха около Антоанета и при Ахмед остана само генерал Пешлеевски от Строителни войски.

- Можеш да започнеш при нас! - предложи генералът.

- Аз не съм циганин.

- А какъв си?

- Македонец.

- Няма такъв народ! - махна с ръка генерал Пешлеевски.

Сега Ахмед не можеше да избира. Пък и Строителните войски бяха уважавани в родината му.

АНТОАНЕТА не призна истината на вестникарите. Беше си навлякла омразата на Ахмед, но Ахмед нямаше да й потрябва никога повече. Не се погледнаха в очите и даже не си пожелаха нещо за сбогом.

Така всеки тръгна по своя път. Ахмедбеше назначен като волнонаемен служител в Строителните войски, защото генерал Пешлеевски не назначаваше за офицери цигани. Обеща му само прилична заплата. Сутрин Ахмед щеше да отива в ГУСВ * и до мръкнало да се занимава с любимите си неща.

Не се оказа съвсем така. Генерал Пешлеевски му възложи тунела под Шипка, който Строителните войски трябваше да започнат напролет.

Ахмед не обичаше тунелите. Бяха тъмни. Не радваха и даже плашеха хората, а трудът на архитекта оставаше скрит под земята. Предстояха много сметки и малко творчество. Всяка грешка затрупваше работниците или ги удавяше с подпочвени води. Обикновено се копаеше от двете страни за по-бързо, но тунелите рядко се срещаха по средата и накрая ставаха два вместо един.

Тогава работниците не носеха отговорност. Архитектът поемаше вината за всичко. Уволняваха го или му излизаше име, което беше още по-лошо.

- Няма ли някой мост за строеж? - попита Ахмед, защото там беше силата му.

Кольо Фичето и граф Сечени се бяха прочули с мостовете си. Никой архитект не се беше прочул с тунел. Много обаче се бяха провалили.

- Ще има и мост! - насърчи го генерал Пешлеевски, макар че правителствата на България и Румъния не се бяха разбрали къде и кога да се построи.

* ГУСВ - Главно управление на Строителните войски. - Б.а. [обратно]

ВЪРВЕШЕ последната ревизия в Строителните войски, която трябваше да набеди генерал Пешлеевски в злоупотреби и да възложи вече вдигнатите строежи на свои хора. Това пречеше на Ахмед да работи.

Ревизорите се ровеха в чертежите му от тъмно до тъмно. Събираха всички цифри и ги деляха на активи и пасиви, докато нещо не излезе. Сметките им бяха по-скучни и от сметките на Ахмед.

Ахмед също проверяваше своите сметки по няколко пъти. Трудеше се като къртица и в дъното на тунела тъкмо се видя светлина, когато разтуриха трудовите войски.

В бюфета на Народното събрание бяха направили още една глупост. По света останаха недовършени пътища и мостове, а млади и учени хора трябваше да си търсят работа.

Измежду тях беше и Ахмед.

Но разтурени бяха не толкова Строителните войски, колкото всички останали войски се превърнаха в строителни. Флотът, пехотата и авиацията трябваше да вземат трудоваците на служба.

МИНА малко време. Пролетта донесе и отнесе пресните картофи. С лятото си отидоха дините и пъпешите, а с есента гроздето и крушите.

До зимата не остана нищо. По сергиите пропълзяваха само банани като тлъсти жълти червеи, които никой не можеше да си закачи на кукичката или езика. Борчeтата обираха малкото пари на хората и ги пилееха по кръчмите.

Настана по-голям глад.

В клуба на ОМО Илинден винаги имаше пресни кебапчета. Но не само гладът и политиката караха арабите да остават там до среднощ.

Харесваше им да се събират заедно.

Посланикът удържа на думата си. Ахмед беше подал молба за българско гражданство и чакаше само подписа на някакъв чиновник.

ОМО Илинден се подготвяше за местни избори. Напечатаха плакати, на които кандидатите не изглеждаха толкова черни. Бяха си измислили държава с измислено име, измислени граници и измислени врагове.

Но всеки не можеше да мисли, нито пък всичко можеше да бъде измислено. Новите македонци крадяха и краденето сякаш повече им прилягаше от мисленето. Откраднаха знаците на Гърция и историята на България. Откраднаха и нейните герои - мъртви души, които се продаваха скъпо дори в романите на Гогол.

ОМО ИЛИНДЕН имаха бъдеще в политиката. В политиката всички бяха обратни или цигани, а ОМО Илинден бяха и двете заедно.

- Само с кебапчета не се печелят избори! - подучваше ги американският посланик.

Събота и неделя обикаляха земите между Места и Струма с голямата му служебна кола. Луноходът на Армстронг сигурно е впечатлявал по-малко лунатиците, отколкото голямата кола впечатляваше селяните.

Бяха останали все стари хора и изнемогваха.

Ахмед позна Якоруда отдалеч - джамията се беше килнала още повече към земята.

Кметството обаче беше хубава бяла сграда и Ахмед реши да се кандидатира тук. Слезе от колата и се поразприказва с хората точно по заръките на посланика.

Обещаваше им всичко. Против волята си хранеше прасета или цепеше дърва.

- Аз съм македонец! - казваше той между другото, както навремето им беше казвал Георги Димитров.

Старите хора цъкаха с език:

- И много дърва цепиш!

- Вие също сте македонци!

- Ние не можем да нацепим толкова дърва! - усмихваха се добродушно старите и посочваха купчината в опровержение. А на изборите обещаха да гласуват.

<<< || >>>

 

 

© Христо Леондиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.06.2001

Христо Леондиев. 1300 години стигат. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Христо Леондиев. 1300 години стигат. Варна: Компас, 2001.