Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

1300 ГОДИНИ СТИГАТ

(4)

Христо Леондиев

web | 1300 години стигат

ПОСЛЕДНИЯТ изпит трябваше да отдели психически пригодните кандидати. Христо не се напикаваше нощем, нито го мъчеше съвест или страдаше от безсъние. С лекота избираше верните отговори и търсеше връзката им с морето.

Накрая се разбра каква е. Психиатърът събра и прегледа листите на всички. Отдели холериците от сангвиниците и меланхолиците от флегматиците. От първите ставаха добри моряци, но вторите трябваше да си вървят обратно по домовете.

Само Христо не си чу името.

- Ами аз?

Психиатърът не познаваше такъв случай. Отново събра точките му и отново получи същия отговор. Христо не беше сангвиник или холерик, нито флегматик или меланхолик.

- Ти си романтик.

- Това пречи ли да стана морски капитан? - попита плахо Христо.

Психиатърът засмука молива си.

- Напротив.

Бризът вече брулеше кестените и покриваше плаца с малко жълти листа и безброй коварни за маршировката топчета.

ХРИСТО пристъпи към малцината отбрани кандидати и потърси мястото си по височина. Строиха се, както си му е редът, и тръгнаха на баня.

После бръснарят ги острига. Старшината раздаде на всеки по матроска фланелка, колан със златна котва и останалите неща, които Христо беше мечтал да има.

Строят вече изглеждаше съвсем друг. Началникът го прие доволен и поздрави:

- Здравейте, другари курсанти!

- Здраве желаем, другарю капитан първи ранг! - отвърнаха редиците.

- Отлично отговаряте!

- Служим на Народна република България!

Така службата започна.

Едната страна на Военноморското училище делеше ограда със зоологическата градина. Край другата минаваше шосето за курортите, а от третата страна дебнеха патрулите на военна полиция.

По някоя от тези причини малцина завършваха училището. Най-напред зверовете изяждаха слабите. Почерпени летовници прегазваха малодушните, немарливите завинаги прибираха в комендантството.

Още по-голяма опасност криеше четвъртата страна на училището.

Но за нея после.

- Ставай за физзарядка! - ревеше сутрин дежурният офицер и с него - зверовете в зоологическата градина. Понякога едните и другите се надвикваха.

На часа всички колани изщракваха. Новобранците хукваха край оградата в безкрайно надбягване с незакусилите зверове и колите на летовниците.

После имаха малко лично време. Бръснеха се бързо и даже не сварваха да измият кървавата пяна от бузите си, когато дежурният звяр изреваваше:

- Води на приборка!

Новобранците обръщаха щикове и набучваха разпилените на плаца хартийки. После изливаха сапунада в клозета и покрай сапунадата се облекчаваха.

Някои не успяваха.

- Строй се за сутрешен преглед! - ревеше звярът.

Сам преминаваше и надушваше небръснатите, омачканите или онези с очуканите обувки. Те трябваше да се поправят и отърваваха закуската.

- Води на закуска!

Новобранците пиеха чая с бром и захар. Отваряха консерва от военния резерв или хрупкаха сухарите, които старшината не беше отмъкнал за кокошките си.

- Строй се за вдигане на знамето!

Трохите мигом се събаряха от масите или пък полепваха по ръкавите на новобранците. Някои дъвчеха закуската и едва не се задавяха с химна:

Горда Стара планина,
до ней Дунавът синей.
Слънце Тракия огрява,
над Пирина пламеней.

- Води на занятия!

Преди още слънцето да изгрее.

КЛЕТВАТА винаги събираше много народ в двора на Военноморското училище. Балконите на близките жилищни блокове също тежаха от хора, сякаш техните синове или зетьове се кълняха.

Майка на новобранец зачете приветствие, но в очите й бликнаха сълзи и друга майка трябваше да го довърши със свои думи. Говориха още какви ли не хора със или без пагони. Накрая засвири духовата музика.

В клетвата не се споменаваше България. Новобранците се кълняха в една република, която съвсем не беше чиста и свята като онази на Левски. Всички трябваше да повторят думите. После целуваха знамето и викаха с все сила:

- Заклех се!

Макар да не знаеха в какво. България беше вечна, а прилагателното пред нея се менеше начесто. Никое прилагателно не заслужаваше смъртта на никого. Пък било то царство, народна република или само република.

Последните три поколения българи се бяха клели на три прилагателни, които се прилагаха по малко и си отиваха. А повече от тринадесет века, като държава или съществително, съществуваше България.

- Заклех се! - изреждаха се да викат новобранците.

Беше ред на по-нисичките. Ветрецът опъваше непорочното знаме, което сякаш искаше да избяга от любовта и целувките им.

Но не целувките и любовта мърсяха знамената. Беше 1990 година. И следващото поколение българи нямаше да се кълне в република или народна република, а в една истинска бананова република.

Ако имаше следващо поколение.

ЕСЕНТА си отиде в деня на клетвата, а с нея като по чудо опадаха и кестените. Приборката вече не беше с каски и службата поолекна малко за сметка на науките - математика и плуване.

Цялата сутрин курсантите изнемогваха в басейна. За обяд похлупваха още мокрите си глави с кепета без петолъчки. Петолъчките обаче се пазеха от старшината, както само един старшина може да пази зачисленото му имущество.

Още не беше измислена новата вяра. Нямаше кой да замени комунизма и всички страдаха от това. Сега предният и задният край на кепето се различаваха само по малката дупчица, през която беше измъкната петолъчката. В бързината курсантите го нахлупваха на обратно и често получаваха наказание.

ЧАСЪТ за първата отпуска завари курсантите, строени на плаца. Бялата им редица се разделяше само от черните празни куфарчета, които придаваха важност и винаги трябваше да се носят в гарнизона.

Началникът отдаде чест или по-скоро направи сянка на очите си, защото блясъкът на младостта и златните копчета можеше да заслепи всеки.

- Здравейте, господа курсанти!

- Здраве желаем, другарю капитан първи ранг! - като един извика строят и пое въздух за похвалата.

Началникът обаче не остана доволен от иначе стегнатия отговор. Сякаш беше забравил онова, за което години наред беше получавал заплата.

- Здравейте, господа курсанти!

И този път повечето курсанти отговориха на другарю, но някъде се дочу плахо господин капитан първи ранг. Началникът беше търпелив. Преди години самият той беше бъркал новото обръщение със старото, което сега беше пак ново.

А времето за отпуска намаляваше.

- Здраве желаем, господин капитан първи ранг! - отговори накрая редицата.

Началникът искаше само да получава заплатата си както преди. Той не знаеше, че с това обръщение скоро ще пратят хиляди офицери в запаса.

И него самия.

- Отлично отговаряте!

- Служим на Народна република България.

Но България вече не беше народна република. Поздравите и отговорите продължиха до късно.

СЪВСЕМ пресипналият строй запя и тръгна към първата отпуска. Подметките му потропваха вместо барабанчета, а копчетата блестяха като излъскан духов оркестър.

По борда се блъскат вълните,
далече остава брегът.
Но радостно бият сърцата в гърдите -
отново сме ние на път.

Пред портала чакаха много момичета, които никой в строя не познаваше и изглежда, не искаше да познава. Бяха грозни до една.

Курсантите подминаха. Началникът беше разпуснал строя, но навикът беше по-силен и те вървяха в крак до центъра на Варна. Тротоарите не бяха широки. Левофланговите трябваше да стъпват с единия си крак на платното и малко объркваха движението.

Момичетата вървяха подире им в скалъпен набързо и готов на всичко строй, който още повече объркваше движението със своите левофлангови.

Накрая двата строя се пръснаха. Грозноватите момичета тръгнаха след своя огледален избраник и през целия ден не оставиха красавиците да го заговорят.

Христо поседя на пейките. После се мота напред-назад по главната улица, като отдаваше чест на по-старшите. Всеки път срещаше онова грозновато момиче, което приветливо му се усмихваше.

Тогава кривваше в пресечките.

Първата отпуска премина така. Христо си купи бръснарски ножчета или вакса, колкото да напълни куфарчето с нещо. За вечерна проверка се прибра в училище, а момичето го изпрати съвсем до портала и се мушна в отсрещния блок.

ОТ ПОСЛЕДНАТА -четвърта, страна на Военноморското училище имаше няколко панелни блока.

Точно тези апартаменти се продаваха най-скъпо в града, макар че ревове и музика не даваха покой на собствениците. Нощем те сънуваха зверове или сутрин намираха прозорците си с дупки от куршуми.

Но пък лесно женеха дъщерите си.

По изпитите излизаха на балкона и оглеждаха кандидатите за Военноморското училище. Избираха си по някой зет и не го оставяха на мира през следващите пет години.

Малцина се измъкваха.

НА ПЪРВО число от всеки месец май се провеждаше шумна манифестация. Иначе денят беше почивен, но хората в София бяха задължени да преминават площада и нямаше начин да си отидат по селата.

Някои негодуваха.

Точно в десет на мавзолея се покачи Тодор Живков и стисна ръцете си като за дружба с братския Съветски съюз. После се поздрави с неколцината другари, които му бяха запазили място в редицата си.

Речта на Тодор Живков беше една и съща от Априлския пленум насам, но всяка изминала година се пишеше с по-големи букви и заемаше повече листи.

Накрая всички ръкопляскаха.

Дружна песен днес да екне -
песен, песен на труда,
на сърца ни да олекне -
да живей, живей труда!

Първи преминаваха работниците. По заводи и квартали. По-снажните носеха червените знамена или иконите с ликове на безбожници, а останалите пееха песни за партията и викаха буквите й.

БКП и КПСС се редуваха с мощно ура. Говорителите гърмяха червена музика и четяха името на всеки губещ завод. Отпред неизменно вървяха ударниците и на свой ред вдигаха ръце с мазоли да помахат на партията.

За сбогом.

НА ДВАДЕСЕТ и четвърто число от месец май преминаваше и строят на учениците. На мавзолея още стояха същите хора. Помахваха към множеството или правеха ръцете си на дружба със Съветския съюз.

Само ликовете на червените безбожници бяха сменени с ликовете на светите братя, които никой тогава не рисуваше с ореол.

И песента беше друга:

Върви, народе възродени,
към светли бъднини върви!
С книжовността, таз сила нова,
ти българите поведи!

Преминаваше строят на езиковата гимназия.

- Коя е онази учителка с късата пола? - обърна се Тодор Живков към министъра на образованието и показалецът му посочи някъде в първата редица.

- Надежда Михайлова *.

- Хубава е - съгласиха се всички от политбюро.

Строят на художествената гимназия се водеше от учителя по рисуване. Отпред вървяха отличниците със забодена през гърдите лента, а подире им се подреждаха по успех и останалите. Антоанета трябваше да е последна, но краката й бяха прекалено дълги и настигаха отличниците сами.

Другарят Лазаров стоеше от дясната страна на Тодор Живков.

- Минава дъщеря ми Антоанета! - похвали се той.

Тодор Живков вдигна театралното си бинокълче и огледа строя. Видя как Антоанета върви редом с отличниците, но гърдите й не бяха покрити с едноименната лента.

- Хубави гърди има! - Тодор Живков нямаше да откъсне очи от гърдите на Антоанета, ако племенникът му Владко вече не напираше за бинокълчето.

Антоанета също се беше захласнала по трибуната. Но не по Владко. На трибуната стоеше и адмирал Добрев в бялата си униформа на командващ военноморските сили, която иначе никой болшевик не заслужаваше.

Напред! Науката е слънце,
което във душите грей.
Напред! Народността не пада,
там, гдето знанието живей.

Лазаров помаха на дъщеря си.

- Един ден ще стане голяма художничка!

- И моята Людмила се увличаше по изкуството! - сподели Тодор Живков. В очите му бликнаха сълзи на съвсем обикновен баща.

Лазаров повече не спомена Антоанета. Замисли се - Тодор Живков сега нямаше дъщеря и една снаха щеше лесно да му влезе под кожата.

А бинокълчето на Владко си беше избрало Антоанета.

* Надежда Михайлова - външен министър на България до изборите през 2001 година. - Б. а. [обратно]

ЛАЗАРОВ се прибра вкъщи доволен. Тананикаше си химна на Кирил и Методий и още от вратата понесе жена си като за танц.

После отведнъж смени химна на Кирил и Методий с марша на Менделсон и разправи какво беше намислил за Антоанета и Владко.

Лазарова плесна с ръце.

- Провървя ни!

Антоанета също се прибра от манифестацията. Изхули си краката от подпетените сандалки и седна пред огледалото, където напоследък прекарваше повечето си време.

Лазаров подреди своите обувки до нейните. Остави новия вестник за стара хартия, както го беше намерил в кутията. Тогава абонаментът беше задължителен наред с много други хубави и лоши неща.

И срещите с Владко бяха задължителни.

- Владко пита за теб - подхвана Лазаров.

Антоанета се беше обърнала с гръб и го гледаше само в огледалото.

- Аз ще се омъжа за морски капитан! - сопна се тя.

Лазаров потърси с какво да похвали Владко, но не намери и просто каза:

- Ще се омъжиш за Владко!

- Владко е плешив и развратен!

Лазаров никога не беше наказвал Антоанета, но сега се ядоса не на шега и измъкна колана от гащите си. После понечи да напляска дупето й, както навремето бяха наказвали него.

Спря се. Преди не се беше заглеждал в дупето на дъщеря си, което му се стори прекалено гладко за шарките на колана. И реши да остави дупето й на Владко - дупе гладко за Владко. Развесели се от римата и накара Антоанета да се обуе.

- Ще се омъжиш за Владко!

ТОЙ позвъни същата вечер. Онова театрално бинокълче не беше преувеличило краката на Антоанета, която на свой ред погледна през шпионката и пусна Владко да влезе.

Шпионката също не можеше да преувеличи космите по главата му. Покачен на мавзолея, Владко изглеждаше много по-висок и приветлив човек от сега.

Антоанета се здрависа с него и попита за името му, което всички знаеха.

Владко беше срамежлив. Запали вносна цигара с още по-вносна запалка и свали вносното си сако, а после погледна вносния си часовник.

Зачакаха да спрат тока. Режимът на тока беше въведен за похожденията на Владко. София светеше два часа и угасваше за още два, през които той се възползваше от тъмното да си събуе гащите.

В уреченото време лампите угаснаха сами. Цигарата едва осветяваше стаята, но Владко сякаш се срамуваше и от нея. Накрая се реши да скъса полата на Антоанета. После свали колана от гащите си и започна да налага дупето й, както си знае.

ВНОСНИЯТ колан на Владко плющя дупето й на всеки два часа. Токът светваше и угасваше с камшичен удар, какъвто никой дресьор не умееше.

Владко се беше увлякъл толкова много по Антоанета, че призори опита да угаси и слънцето. Накрая се ядоса и запаса колана си.

- Беше ми приятно!

Антоанета простена. Коланът беше разрязал бузките й на още много малки бузки, които сякаш се бяха наакали едновременно.

- А ще се видим ли пак? - запита тя по настояване на баща си.

- Много ще се радвам! - сбогува се Владко.

Антоанета остана да лежи по корем, докато вносната му кола изръмжа и заглъхна по улиците.

Тогава Лазарови надникнаха от гардероба. Майката хукна към аптечката, а бащата влезе в клозета. Никога не ползваше бидето и не знаеше какво блика оттам, но то едва ли беше риванол. Накрая просто разви руло хартия и забърса дупето на Антоанета.

- Владко много те хареса - каза утешително той.

После побърза да се отърве от хартията, която придоби заразения цвят на дизентерия.

ВСЯКА сутрин Владко изпращаше Антоанета до вратата на гимназията. Учителският звънец и шумът на вносната му кола се сливаха в едно прекъснато ръмжене, което събираше децата по прозорците.

- Клас, стани! - извика им дежурният.

Антоанета обичаше тази команда. Сутрин трудно сядаше на мястото си, защото коланът на Владко плющеше дупето й по цяла нощ.

- Клас, мирно!

Разговорите секнаха отведнъж. Начервосаните момичета и момчетата с дълги коси наведоха глави, но днес учителят не им се скара. В България вече тържествуваше демокрацията и всеки можеше да прави каквото си поиска.

- Учениците от единадесети А клас са готови за час по рисуване. Отсъстващи няма. Рапортува дежурният на класа...

- Никакви рапорти повече! - прекъсна го учителят.

- Че как така?

- И никакви дежурни!

Тихо шушукане премина през редиците. Всички седнаха на местата си. Само Антоанета остана права още малко сякаш щеше да се възпротиви на учителя.

Истината си знаеха двамата с Владко.

Учителят повика неволята да изтрие черната дъска. После повика демокрацията, но и тя не се отзова. Накрая повика дежурния.

- Нали няма повече дежурен? - не се помръдна от чина си дежурният.

Учителят запретна ръкави и сам изтри дъската. Намерил беше недостатък на демокрацията, която иначе толкова му харесваше. Но тепърва щеше да разбере какво е истински глад.

АНТОАНЕТА седна последна на мястото си и тихичко изохка. Отскоро Владко беше уредил да спират тока три към едно.

- Какво ще рисуваме днес? - запитаха учителя веднага щом той изтри дъската.

- Атлантическия океан!

Властта се беше сменила и с нея се смениха ценностите на обществото. Никой вече в Художествената гимназия нямаше да посегне към червената или даже пъстроцветната боичка, защото всички платна трябваше да са сини като платното на Антоанета.

Не мина много време.

- Готова съм! - извика тя. Сега имаше свободата да рисува каквото й приляга и не помнеше да е била толкова доволна от себе си.

Учителят пристъпи зад нея. Самият той знаеше, че не може да нарисува такава картина.

- Дай си бележника!

Антоанета се подчини. Всичките й оценки по рисуване бяха отлични и тъкмо сега не очакваше нещо друго.

Но учителят й написа двойка.

- Какво не ви харесва? - слиса се тя.

- Много е светло синьото ти.

Това беше завист. Малцина художници занапред щяха да си позволяват картини в светлосиньо, защото светлосиньото беше прозрачен цвят и показваше боята или душата изпод него - често червена като миналото.

Само тъмносиньото покриваше червеното. И колкото по-тъмно беше червеното, толкова по-тъмно трябваше да бъде синьото отгоре му.

Иначе картините ставаха лилави.

Антоанета оплака двойката си със сълзи. Съучениците й пък забързаха да покрият рисунките си в по-тъмна боя. Някои направиха океана почти черен, с което неволно щяха да улучат истинския цвят на новото време.

ЛАЗАРОВ беше свикнал да иска бележника на дъщеря си още от вратата и да разписва шестиците й с името си. Този ден разписа двойка.

Лазаров щеше да помни този ден само с лошо. Беше десети ноември 1989 година.

Иначе народът се радваше. Нямаше да се нарежда повече за лимони или маслини, нито щеше да прави вноска за лека кола или жилище.

- Каква е тази двойка по рисуване? - изненада се Лазаров, както същата сутрин се беше изненадал и Тодор Живков.

Навярно Петър Младенов не му е давал много обяснения, но Антоанета трябваше да си каже. Сълзите й заваляха вместо дъжд и Лазаров по погрешка си взе чадър на излизане.

Беше тръгнал за Художествената гимназия.

ДРУГАРЯТ Лазаров наистина беше голям човек, но господин Лазаров беше голямо нищо. В Художествената гимназия обаче още имаше приятели.

Учителят по рисуване тъкмо местеше нещата от бюрото си в бюрото на директорския кабинет.

- Антоанета не трябва да рисува повече! - каза той. Не му се искаше да го виждат с Лазаров, макар че именно Лазаров го беше измъкнал от кръжока в пионерския дом и трябваше да му е задължен.

Лазаров притича след него:

- Защо не трябва да рисува?

- Никога не е имала дарба.

- Но Антоанета първа нарисува Атлантическия океан!

- Първи го е нарисувал Айвазовски - припомни му учителят, или вече директорът, със сарказъм.

Айвазовски беше рисувал само Черно море. Също като него и учителят опитваше да покрие с много тъмна боя миналото си в дома на пионерите.

Почти черна.

Лазаров притича подире му чак до учителската стая. Там учителят нареди показалката си измежду другите показалки, както се нареждаше щека за билярд. После подхвърли парчето тебешир, с което големите играчи натриваха върха й преди удар.

Сякаш тъкмо беше вкарал топка.

Беше ред на Лазаров, но Лазаров нямаше чак толкова голямо въображение. Обиколи масата откъм учителя и се прицели в единствените топки тук.

Топките на учителя. Те се чукнаха една в друга и останаха набучени на чадъра.

ЛАЗАРОВ завари Владко в задименото стълбище. Изглежда, се канеше да позвъни на вратата, но се притесняваше повече от обикновено.

- Искам Антоанета за жена.

- Ти си плешив и развратен! - отпрати го Лазаров сякаш едва днес забелязваше недъзите му.

В този ден всички врати в България се бяха наговорили да не отварят на Владко. Той постоя на стълбището и просто си тръгна.

Токът угасна по навик.

Антоанета очакваше Владко в тъмната стая и не разбра кога баща й влезе вместо него. Сама събу полата си. Надупи се и стисна зъби.

Антоанета беше най-глуповатата жена в тази книга. Беше редно всички герои да минат през кревата й, а Лазаров беше на години и не можеше да чака до последната страница. Сякаш беше взел силата на по-младите топки, които одеве бе промушил с чадъра си.

Сега или никога.

Всеки българин помнеше десети ноември с лошо или добро. Само Антоанета не разбра какво става, защото пишката на баща й беше малко по-твърда от колана на Владко.

Лазарова гледаше през ключалката на гардероба. Но в един ден бяха станали толкова неща, че тя не знаеше от кое по-напред да се възмущава.

От кръвосмешението или от демокрацията.

ПРЕЗ следващите дни Антоанета закъсняваше от училище както всички деца.

По улиците се събираше народ. Половината носеха червени знамена и пееха червени песни, а другата половина носеха сини знамена и пееха сини песни.

Пееше и Богдана Карадочева:

Ако до всяко добро същество,
застане поне още едно...

Така ставаше след всяка среща между Левски и вечния му враг ЦСКА, но сега тълпата беше стигнала далеч от стадиона и ревеше в самото сърце на София. Кордонът едва удържаше двете половини запалянковци, които се замеряха с бутилки или подвикваха мръсни думи.

Играчите в синия отбор бяха: Наско Сираков - капитан, Жельо Желев, Емил Кошлуков, Стоян Ганев, Христофор Събев, Филип Димитров и Петър Берон.

Учителят по рисуване стоеше в резерва някъде зад тях.

Тогава още Петър Младенов не си беше вкарал автогола. Годините тежаха на капитана Христо Стоичков и останалите в червения отбор - Александър Лилов, Чавдар Кюранов и Велко Вълканов.

Играта на Христо Стоичков и Наско Сираков наистина радваше всички българи, но другите на терена или на площада им пречеха.

Площадът ревеше.

Промените бяха вече дошли и изкарваха хората на улиците. Редно беше хората първи да излязат на улиците и да докарат промените, но хората и така се радваха на промените, сякаш сами ги бяха докарали.

И си вярваха.

Тази година изпитите в Художествената академия щяха да са трудни. Към темите пейзаж от прозореца, голо момиче и ваза с цветя беше добавена още една - Атлантически океан. А толкова тъмен цвят не можеше да се докара от всеки.

ДОЙДЕ денят на изпита в академията. Антоанета нави в единия си крачол платна с тъмносин океан и голо момиче, а в другия ваза с цветя и пейзаж от прозореца. После се огледа в огледалото и остана доволна.

Нищо не показваше измамата. И мъжете на спирката не се заглеждаха по Антоанета, защото краката й бяха по-дебели от обикновено.

Блъсканицата в автобусите омачка пищовите. Антоанета на няколко пъти усети как боята в колената й се пречупва. На изпита трябваше да ги позамаже.

Пропътуваха цялата София. Антоанета нарочно не дупчеше билет и опитваше да се покаже невъзмутима пред кондуктора, който познаваше нередовните по потта или оглеждането настрани.

Пред кондуктора се получи добре, но на изпита й трябваше още по-невъзмутимо държание.

Автобусът отвори врати пред Художествената академия и Антоанета хукна напред да заеме най-последния триножник в залата.

Боята в колената й се начупи още.

Кандидат-студентите заеха останалите места. После се наредиха пред клозета да се преборят с притеснението или да напълнят бурканчетата си с вода. Безброй боички изпъстриха залата, сякаш там се бяха посипали конфети.

- Теглете изпитен билет! - прикани ректорът.

Никои не се отзова. На Антоанета й беше все едно, защото имаше готовите теми в крачолите си. Накрая пристъпи към катедрата.

Кандидат-студентите изтръпнаха.

- Голо момиче! - обяви темата Антоанета.

Въздишка на облекчение отведнъж отвя страха от залата и кандидат-студентите се приведоха над триножниците. Четки затракаха и оцветиха бурканчетата им.

Мина време. Първите вече предаваха платната си, когато Антоанета впи нокти под кабарчетата и успя да свали своето от триножника.

Никои не видя как го подменя. Преподавателите се суетяха около съвсем еднаквите рисунки на готовите.

- Преписвали сте! - казваха те.

На всички платна беше голата Антоанета.

Антоанета намокри четките. Лесно докара боята на цвят и свари да замаже напуканите места съвсем малко преди края на изпита.

- Времето изтече! - обяви ректорът.

Антоанета натопи четки в бурканчето и обърна платното си към преподавателите.

Автопортрет.

Нямаше начин да приемат всички и да върнат Антоанета, защото рисунките им бяха еднакви. Класирането тази година щеше да става само по диплома от гимназията.

А дипломата на Антоанета беше лоша.

АНТОАНЕТА спря при първата кофа за смет. Огледа се на всички страни. После събу панталоните си до колене и издърпа неудобните пищови.

Искаше по-скоро да се освободи.

Ахмед се луташе из София от много време. Все подпитваше хората за Студентския град и те го упътваха към Факултето, сякаш беше изгубил се циганин.

Накрая успя да намери Студентския град. Художествената академия и ВИАС трябваше да са точно там, или поне така беше редно *.

Антоанета нахлузваше панталоните си обратно, когато наблизо премина циганин и погледна към кофата за смет, както правят всички цигани.

Платната стърчаха. Той посегна да ги издърпа, защото му пречеха да зарови навътре или пък искаше точно тях.

- Че това е Атлантическият океан! - изуми се Ахмед и разви следващите платна:

- Пейзаж от прозореца и ваза с цветя!

Никой преди не беше разбирал толкова точно рисунките на Антоанета.

- Можеш да ги вземеш! - каза тя.

Циганинът благодари и пак се зарови в кофата. Без погнуса отместваше кафяви хартийки и пълни презервативи, а накрая стигна дъното и попита:

- А къде е голото момиче?

Не беше прибрал и една коричка хляб. Изглежда, циганинът наистина беше ценител.

- Аз съм арабин! - докачи се Ахмед, сякаш имаше някаква разлика. После сподели намеренията си да кандидатства като Антоанета.

- Нещо с музика ли? - попита тя.

- С рисуване и математика.

Така Антоанета се научи за ВИАС и другия изпит по рисуване.

* Нека простят софиянци, но авторът няма друг начин да срещне героите си. - Б. а. [обратно]

ПОВЪРВЯХА малко двамата. Ахмед се спираше да рови във всяка кофа за смет, но голото момиче се беше паднало на изпита и не беше в кофите.

- Толкова ли ти е притрябвало голото момиче? - попита Антоанета с желание да помогне.

А напред по пътя бавно преминаваше камион с други двама цигани, които току слизаха от степенките и също като Ахмед обръщаха кофите.

Те вече си бяха поделили полезните неща. Всичко останало тлееше в каросерията и се превръщаше на големи черни кълбета пушек.

- Не мога да рисувам голо момиче! - призна съкрушен Ахмед.

- Аз пък не мога да решавам задачи! - призна на свой ред Антоанета.

Ахмед обеща да й помогне със задачите. После погледа как камионът на циганите се отдалечава и сякаш понечи да хукне след него. Голото момиче навярно беше залепено в кабината на шофьора.

Или гореше отзад в крематориума.

- Ще ме научиш ли да рисувам голо момиче? - запита Ахмед Антоанета.

Антоанета вече беше научила децата от целия кръжок в пионерския дом. Нищо не й пречеше да научи още някого. Пък и харесваше помръкналото лице на арабина.

АХМЕД извади от дисагите си шепа ключове. На всеки от тях висеше хартийка с надпис СОФИЯ и точен адрес.

- Живееш съвсем близко! - прочете ги Антоанета. Избраха имот в Студентския град и двамата тръгнаха натам.

Скоро намериха блока. Ахмед отвори вратата и се огледа като новодомец.

- И аз не обичам да шетам! - призна Антоанета, която видя неудобството му.

Големи сиви памуци се гонеха по килима и вдигаха прах, а дървесните червеи бяха превърнали краката на всички мебели в купчинки.

Канапето го нямаше цялото.

- Къде е канапето? - попита Антоанета, защото повечето голи момичета се рисуваха, полегнали на канапе.

Ахмед си спомни колата на изселниците и завързаното на тавана канапе. Така неговата картина щеше да се различава от Голата Маха и Венера Урбинска.

- Канапето ми е в Турция - обясни той и покани Антоанета да седне, където намери. После влезе в детската стая. Там прерови няколко шкафчета и скоро се върна с пълен набор от четки и боички.

Антоанета се събличаше.

Чешмите не бяха текли отдавна. Ахмед наля толкова ръждива вода в бурканчето си, че само кафявата боичка щеше да остане с истинския си цвят.

Пуснаха си турска музика. Антоанета легна на гол дюшек, още по-гола от самия дюшек.

Ахмед мереше пропорциите с четка и отбелязваше с палец, както беше виждал да правят художниците. Само краката на Антоанета излязоха несъразмерни, защото по дължина не се побираха на четката.

Между краката й цъфтеше маргаритка. Беше покрита с косми и се мокреше в невидимо бурканче ведно с космите на четката.

Ахмед нарисува маргаритката. Обърса шарените си ръце и каза:

- Можеш да се наметнеш с нещо.

Антоанета остана гола. Зърната й се бяха втвърдили като нанизани на сметало и смятането с две наистина изчерпваше нейните познания по математика.

Ахмед беше обещал да й помогне с математиката.

Но Антоанета не искаше. Маргаритката й беше покрита с роса, а клиторчето й надничаше измежду косматите листенца вместо тичинка.

Ахмед пък не искаше да опрашва.

- Не ти ли харесвам? - попита го тя.

- Мъчи ме захарната болест.

Антоанета мигом се отдръпна от него:

- Това нещо венерическо ли е?

- Не.

- А какво общо има едното с другото?

- Може да замърся чурката си.

- И тогава ще се образува сиренце! - довърши мисълта му Антоанета.

- Тогава ще ми стане инфекция!

Антоанета постоя още малко и тръгна. Пътьом открадна четката с най-дебела дръжка.

БЕШЕ ден за подаване на документи. Кандидатите се бяха наредили отрано пред канцеларията на ВИАС с плик-молби под мишница.

Ахмед чакаше най-отпред.

Антоанета чакаше последна на много дългата опашка. Още по-дългите й крака пристъпваха малко по малко, а гърдите й нетърпеливо почукваха предния по гърба.

Това не убягна на ректора.

- Вие ли сте последната?

- Аз съм. - Антоанета си правеше вятър с плик-молбата и нехаеше.

- Заповядайте при мен!

Ректорът поведе Антоанета към своята канцелария, сякаш искаше да помогне на чиновниците си. Мигом други кандидат-студенти ги последваха и опашката се раздели на две.

Вратата се затвори под носа им. Ректорът изсипа плик-молбата на Антоанета и отмести дипломата й настрана в едно със състезателния картон. Изглежда, във ВИАС записваха само по медицинско свидетелство.

Печатът за кожно-венерически болести беше редовен и на ректора не му трябваше повече. Разхлаби колана и възела на вратовръзката си.

- Това ли е всичко? - попита Антоанета с недоверие. Не беше видяла да записват името й никъде.

- От теб зависи.

- Ще дам всичко от себе си.

Антоанета говореше за изпитите, но ректорът имаше предвид нещо друго. Набързо разкопча панталона си и изпълни зяпналата й в почуда уста.

- Няма нужда да ходиш на изпит!

Тя не можеше да му отговори.

АХМЕД подаде документите си, както е редно. Всички негови представи за ВИАС се бяха сбъднали. Дори сянката на дърветата беше сметната до последното листо и еднакво дебело покриваше двора.

На двора излезе Антоанета. Изплю каквото имаше в сляпото си гърло. После запуши цигара и налапа наведнъж два ментови бонбона, които бързо смениха лигавия вкус с приятно опарване.

Ахмед й махна:

- Ще се видим на изпита.

- Вече ме приеха! - изпусна дим Антоанета и почака въпроса му.

- Как така?

- Има си начин - сви рамене тя. После обеща да слуша темите по радиото и да стиска палци за Ахмед, ако може да стане толкова рано.

ИЗПИТЪТ беше същата неделя. Млада асистентка обиколи редиците и откъсна на всеки по един лист от скицника си.

На катедрата имаше празна глинена ваза. Ректорът смени водата от миналата година и пъхна вътре букет маргаритки. После сам седна на катедрата.

- Моля за внимание! - извика той.

Този път разделиха кандидат-студентите на групи, за да не преписват както на изпита в Художествената академия.

На редицата до прозореца се падна пейзаж от прозореца. Всички на предните чинове трябваше да рисуват ваза с цветя. Младата асистентка наглеждаше последните чинове и там от само себе си започнаха да рисуват голо момиче.

Атлантическият океан остана за седналите по средата.

- Начало на изпита! - обяви ректорът и записа точния час на черната дъска.

Атлантическият океан трябваше да е също толкова тъмен като нея. От средните чинове току поглеждаха натам сякаш времето ги притесняваше.

Тези до прозореца отвориха прозорците. Подложиха листи на перваза и се надвесиха над улицата, но пиковият сутрешен час щеше да размаже картините им.

Нямаше да ги приемат.

На последните чинове рисуваха голото момиче и с поглед разсъбличаха асистентката, която неволно или нарочно им подсказваше. Носеше съвсем къса поличка и вързана над пъпа ризка. Листенцата на маргаритката й пълзяха нагоре по корема и надолу по бедрата като листенца на бръшлян, а росата й капеше.

Щяха да приемат всички.

Ахмед седеше на най-първия чин. Ректорът беше напълнил вазата с маргаритки от градината на жена си. Листенцата им вече вехнеха.

Скоро съвсем щяха да окапят и Ахмед нямаше много време. Нарисува сянката. После слънцето и помежду им вазата. Накрая маргаритките.

Математиката не го забави чак толкова. Ахмед обърна на обратно рисунката си и реши задачите по два различни начина.

Беше готов преди всички. Предаде работата си на ректора и тръгна. Вратата мигом направи течение с вече отворените прозорци и отвя листенцата на маргаритките.

От първите чинове щяха да приемат само Ахмед.

АРАБСКАТА писменост беше такава, че книгите се четяха отзад напред и отдолу нагоре. В Русе също преподаваха на арабски, затова Ахмед не знаеше нищо за началото и края на българските учебници.

Любимата му наука беше мостове. Тунелите учеше с по-малко желание, но и тунелите споряха на Ахмед, както и всичко останало.

Още първия ден беше отворил последните страници на учебниците. Овладяваше тънкостите на една наука, когато другарите му бяха в самото начало. Нататък уроците ставаха по-прости и в края на годината Ахмед стигаше до заглавието на учебника.

Той говореше с изумените преподаватели като равен с равен. Често се случваше да забравя името на науката, но всеки гений беше малко или много разсеян.

Ахмед така и не разбра истината. Мислеше се за по-умен от всички българи и не пропускаше да им го натяква. Те повече залягаха над уроците, но никога не успяха да научат колкото него или поне да изкарат оценките му.

Случваше се по-слабите студенти да питат Ахмед за нещо съвсем лесно, а той още не беше стигнал дотам и вдигаше рамене. Сякаш не искаше да помогне. Младежите го мразеха за това. Момичетата обаче го харесваха и тайничко въздишаха по него или парите му.

ПЪРВИЯТ изпит във ВИАС беше по мостове. Всички бяха чели до късно и се притесняваха. По челата им избиваше пот, която сякаш се събираше в малката локва под краката им.

Само Ахмед нехаеше.

Изпитът започна. Ахмед скъса двете най-лоши рисунки от скицника си. Едната подаде на Антоанета, а другата подписа с името си. Нахвърли на гърба й нужните сметки и стана да си върви.

- Отказваш ли се? - попита го асистентът.

Студентите още не бяха започнали. Гризяха моливите или обръщаха гумите им да трият сгрешеното.

- Готов съм.

Асистентът погледна моста с обичайното към първи курс предубеждение, но Ахмед беше предвидил всичко - платна за автомобилите и релси за влаковете, пътеки за пешеходците и стълбове за момичетата, високи колони за плаващите отдолу кораби и ниски парапети за летящите отгоре самолети.

Сметките на гърба сякаш накараха моста да оживее.

Асистентът не го показа на професора. Писа хубава оценка на Ахмед и скришом сгъна рисунката в джоба си, защото му предстоеше защитата на дисертация.

АНТОАНЕТА пропусна студентски лагер в Рила планина, за да прекара Коледа на село. Дълго чака до реката и се взира в пустия сняг, но Христо не идваше и не идваше.

Този път Антоанета не носеше рисунките си и съвсем не й беше до корабчета. Беше дошла за онова другото, което в студентския лагер се правеше много.

ХРИСТО тропаше с големите си обувки и опитваше някак да се стопли. Беше вдигнал яката на гъбината *, но студът сякаш се провираше през очите му и стигаше чак до петите.

Първата година във Военноморското училище се учеше само математика и плуване. Христо беше решил задачите на изпита и вече можеше да е в домашен отпуск, ако все някой не трябваше да остане.

На Коледа Христо пазеше оградата. Сега оградата му отнемаше град Варна, но един ден щеше да му покаже целия свят.

- Честита Коледа!

Сякаш му се причу женски глас. В този час Антоанета го чакаше на реката и той беше готов да размени Варна и света за нея.

- Честита Коледа!

Христо свали пушката си на ремък и извика:

- Стой!

Гласът не беше измислен. Не беше на Антоанета и още повече на разводача

- Не стреляй! - пристъпи към оградата грозновато момиче и вдигна ръцете си високо. В тях носеше само чанта с коледни вкуснотии.

- Кой идва?

- Нося ти да похапнеш малко.

- Сега съм на пост!

- Не яж мръвките преди дванадесет!

В дванадесет часа свършваха коледните пости. Пост беше срещана дума едновременно в уставите и Библията, но със съвсем различни значения.

- Пише да не ям по време на пост! - Христо цитира точка и страница.

- Писано е само за месото - не се съгласи момичето. Също цитира страница и даже ред.

Христо заметна пушката си. Помнеше това грозновато момиче от предишните караули. Веднъж беше дошла при него да вземе огънче.

- Тази вечер трябва да си при семейството си...

- Ти си ми семейство - отрони момичето. После погледна един висок и сякаш повече надвесен от останалите балкон, където родителите й доволно си шушукаха.

Имаше благословията им.

- Аз ще се оженя за Антоанета! - призна Христо, макар да го изкушаваха вкуснотиите.

- Ще се ожениш за мен!

- Няма.

Христо пак свали пушката си от рамото. Момичето си отиде със сълзи на очите и всичко сготвено, а родителите й постояха още малко на балкона.

Нямаше да има повече вкуснотии.

Христо потрепери. Снежинките пълнеха цевта на пушката му, както навремето са се пълнели пушките. Той се отпусна и потъна в спомени за предишната Коледа.

Стана му топло.

* Гъбина - топла войнишка дреха. - Б. а. [обратно]

СМЯНАТА завари Христо като замръзнал на поста си. Малцина успяваха да стоят толкова мирно и разводачът мислеше да го похвали.

Но не всичко беше по устава.

Стой! Кой идва? - беше забравил да извика Христо.

Разводачът и смяната - трябваше да кажат насреща му.

Уставът беше категоричен. Обратно на повелите, Христо стоеше, заметнал пушка на рамо, и нехаеше да се усъмни в хрускането на снега.

Разводачът и смяната затропаха по-силно. Напразно. Скоро изгубиха търпение. Някои подвикнаха и стреляха с пушките си, но Христо не мърдаше и не мърдаше.

Разводачът беше съвсем леко облечен. Мръзнеше повече от другарите си и копнееше за топлата печка на караулното.

- Какво ще правим? - запитаха другарите му.

- Гюро Михайлов е умрял така.

- Как?

- От глупост или героизъм.

Понятия като глупост и героизъм се различаваха малко и още по-малко в случая на Гюро Михайлов. Разводачът обаче не беше сред глупците. Приближи Христо и светна в очите му с фенерче - видя само бялото им.

ЗАКОНИТЕ в Народното събрание се приемаха бързо и бавно, както се лапаха прословутите им кебапчета - още на първо четене.

Но никога навреме.

Римляните също са имали навика да бързат бавно. И са обичали пировете не по-малко от днешните избраници, които пируваха в бюфета на Народното събрание. Точно в бюфета се правеха всички закони на България.

Печаха се и всички кебапчета.

- Днес беше хубав ден за българската демокрация! - потупа корема си дебел народен представител.

Много вестникари се навъртаха в бюфета.

- Какво е станало? - попитаха те, защото демокрацията в България не напредваше очебийно като корема му.

- Приехме закона Доган!

Народният представител не обичаше да говори с пълна уста. Преглътна безчет кебапчета на безценица, а после обърса брадичката си с безплатна салфетка. Тогава пак се обърна към вестникарите.

- Що за закон е това? - запитаха те.

- Връщат се имотите на преселниците!

Вестникарите си записаха прилежно и поискаха да научат повече:

- Че нали преселниците изядоха локумите?

- Локумите накъртваха!

Локумите не само накъртваха. Локумите още се разтягаха и тук добре можеха това. Народното събрание на България и занапред щеше да бъде по-известно с бюфета си, отколкото с пленарната зала.

СЛЕДВАЩИТЕ няколко дни Ахмед обикаляше имотите си и гонеше квартирантите, а после оставяше нотариален акт и ключ под изтривалката. Накрая се прибра в имота, където самият беше отседнал.

Събра дисагите си и седна замислен.

На вратата се потропа силно. Семейството с многото деца и развалената кола се връщаше от Турция. Бащата тъкмо беше обърнал изтривалката и се гневеше, че ключовете не са под нея, както повеляваше закона Доган.

- Още ли си тук? - попита той.

- Няма къде да ида!

- Тогава помогни ми за канапето!

Ахмед и бащата повдигнаха канапето, което, изглежда, през всичкото това време беше стояло на улицата. Намериха му място.

После семейството се тръшна на него. Бяха свикнали да прекарват дните и нощите така.

Само старите ги нямаше. Бащата и майката разказваха на Ахмед патилата си, а децата шумно дъвчеха дъвки с картинки и пукаха балончета. Но никое не можа да надуе толкова голям балон, какъвто се беше оказала Турция.

Стана време за лека нощ. Децата залепиха дъвките си на празните чинии и се мушнаха в леглата, а майката и бащата се хванаха да правят още едно дете.

Първо изпъдиха Ахмед. Той постоя малко на стълбището и тръгна да си намери подслон за през нощта. Люта зима зави в ушите му.

АХМЕД се скиташе по улиците. Същата зима в София трябваше да има олимпийски игри и кметът не можеше да върне заръчания навремето сняг. Сякаш в небето летяха машини за бели парцали, а други на земята не сварваха да ги ринат.

Самосвали боксуваха в преспите. Всеки беше качил по двама одърпани цигани, които мръзнеха и сипеха с лопати морска сол.

Ахмед също мръзнеше. Никоя баба не искаше да вземе на квартира циганин. Хотелите още пазеха стаи за олимпийските игри, а в общежитията на Студентския град записваха само през септември.

Бяха в сесия. Ахмед влезе премръзнал с дисагите си на гръб. Седна на мястото, което Антоанета беше запазила за него и попита:

- Що за изпит ще имаме днес?

- Жилища.

Ахмед духна топъл въздух в ръцете си. Разтри ги малко, а после извади лист и молив от дъното на дисагите си и пак попита Антоанета:

- Знаеш ли нещо?

- Не.

- И аз не сварих да си науча.

Всички останали студенти се бяха подготвили. Предната вечер до късно бяха мерили жилищата си и сега ги рисуваха до най-малката подробност.

Само Ахмед въртеше молива си в ръка. Антоанета вече гризеше своя и му правеше знаци да й подхвърли нещо, но той мислеше за друго.

- Нямам къде да живея!

Антоанета разбра всичко.

- Можеш да живееш у дома - подшушна му тя.

- Ще имам ли самостоятелна стая?

- Която си избереш!

- Какви стаи имате? - попита Ахмед и помръдна молива си към листа.

Антоанета шепнешком отговаряше на въпросите му, а той пресмяташе и рисуваше отговорите. Искаше да научи и най-малката подробност.

Накрая остана доволен:

- Може и да дойда у вас!

Изглежда, се колебаеше. Антоанета му повтори всичко отначало и Ахмед го нарисува на друг лист. После избра една южна стая за себе си и попита:

- Колко квадрата е тази?

Антоанета му каза.

- Ще живея тук! - отсече той. Написа имената си отгоре и предаде листа на преподавателя.

Антоанета добави своите имена на другия лист и също го предаде.

ЛАЗАРОВ погледна през шпионката. Тук нямаха съдове за калайдисване. Рано беше още за сурвакане, а редом с циганина на прага не стоеше мечка.

Редом с циганина обаче стоеше собствената му дъщеря. Лазаров отвори вратата и попита:

- Какво иска този циганин?

- Ахмед е арабин.

- То е същото! - махна Лазаров с погнуса и се обърна към жена си:

- Излез да видиш арабин!

Лазарова бързо-бързо се показа на прага и обърса ръце в престилката си.

- Дочаках и моята дъщеря наредена!

Тя се спусна да посрещне Ахмед. Беше го взела за човек с пари, както повечето араби, и побърза да покаже свободната си стая.

После остави Антоанета насаме с него. Тя събу гащите му и захвана да размотава дългия бинт, с който Ахмед беше увил чурката си.

Крехката коричка на раната му се отвори.

- Не мога! - извърна се настрана той. Не му хареса любовта с жена и се зарече да не опитва повече.

- Трябва да ползваш дамски превръзки! - прояви разбиране Антоанета.

Жените в арабските страни не ползваха превръзки, защото фереджетата им служеха не само вместо тоалетна хартия и носна кърпа. През тях хващаха горещите тенджери и бършеха масата.

И пак с тях попиваха мензиса си.

- Какво е това? - попита Ахмед.

Антоанета не го остави да навие обратно кървавия бинт. Извади пакет дамски превръзки и понечи да му намести една в гащетата, но гащетата му не бяха правени за превръзки и крилцата нямаше къде да се хванат.

Тогава Антоанета му подари бикините си. Ахмед склони да ги премери и остана доволен.

<<< || >>>

 

 

© Христо Леондиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.06.2001

Христо Леондиев. 1300 години стигат. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Христо Леондиев. 1300 години стигат. Варна: Компас, 2001.