Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

1300 ГОДИНИ СТИГАТ

(6)

Христо Леондиев

web | 1300 години стигат

СТУДЕНТИТЕ останаха запалянковци на Левски само до местните избори. Тогава за кмет на София беше избран Стефан Софиянски, който отне правото им да пътуват безплатно.

Студентите освиркаха сините и сините видяха колко много са станали студентите.

Многото университети трябваше да се закрият, както се закриваше всичко, и образованието в България да остане само до осми клас.

В София трябваше да има три университета - технически, икономически и университет по изкуствата, който да събере катедрите на Консерваторията, НАТФИЗ и Художествената академия в едно.

Най-неясно беше бъдещето на ВИАС. Техническите катедри и катедрите по изкуствата водеха спорове. Първите искаха да преминат в техническия университет, а вторите да се слеят с НАТФИЗ и Консерваторията.

Но университетът по изкуствата нямаше по-голямо бъдеще от Строителните войски. Сега дупките по асфалта бяха толкова много, че кръжоците по рисуване бяха разпуснати и децата не се подготвяха за изпити.

Културата беше в упадък като всичко останало.

КУРСАНТИТЕ бяха вече преминали надпреварите по плуване, гребане и ветроходство. Идваше ред и на истинските кораби. Последната година във Военноморското училище трябваше да завърши с изпити по математика и корабоводене.

Изпитът по математика беше повече от лесен. Падна се словесна задача с проценти. Такива задачи се въртяха около някой си господин Божков и накрая се получаваше винаги десет.

Випускниците написаха само отговора. Тази задача не можеше да се реши или докаже, както се доказват всички останали задачи. Процент имаше, но доказателствата ги нямаше. Съдебната власт и математиката се нуждаеха от нови закони.

Груби закони.

Изпитът по корабоводене беше отлаган неведнъж - гъстите облаци над България криеха звездите по цели седмици.

Лъвът спеше някъде на небосвода или повече в душата на българина. Ракът дърпаше всичко назад. Руската мечка отдавна не изгряваше и само Малката мечка остана да напомня за нея. Телецът и Овенът бяха недостъпни, както недостъпно беше месото им по магазините, а Рибите не се виждаха в тъмните води на Атлантическия океан.

Прогнозите бяха още по-мрачни.

На небето сега имаше непознато съзвездие с наредени в кръг дванадесет звезди, но в океана или на сушата тези звезди не показваха вярната посока.

Новото съзвездие беше наречено Европейски съюз.

Випускниците трябваше да изброят звездите му. После вдигнаха секстанти и направиха сметките, които показаха колко са далеч от Атлантическия океан.

На тези звезди нямаше живот.

Поне за нас.

ХРИСТО не направи като другарите си. В навечерието на производството те бяха женени или поне сгодени за момичета от блоковете. Носеха се с топли пуловери и имаха какво да ядат, а отпуските прекарваха при новите си роднини.

Малцина устояваха на изкушението. Ако един ден им се родяха момчета, продаваха скъпите апартаменти на родители с грозновати момичета и нещата се завъртаха пак така.

От сто и двадесет години *.

Но онези в бюфета измисляха глупост след глупост. Най-новата беше да закрият военните училища. Един ден щяха да закрият самите себе си или бюфетът на Народното събрание щеше да остане единствената институция в България.

* Военноморското училище е създадено през 1881 г. - Б.а. [обратно]

БЕШЕ последната пролет във Военноморското училище. Последните випускници се строиха за последен път и получиха последните дипломи с герба на последната българска държава.

Сега нямаше високи гости и духова музика. Тържеството беше в задния двор, където последните родители и приятелки споделяха радостта на випускниците. Някога пълните балкони вече се продаваха на безценица.

Последният началник поздравяваше с последно слово.

- Всички да се спасяват както могат! - завърши той, защото държавата потъваше като кораб.

Випускниците премълчаха последното ура. После хвърлиха шапките си високо, но за техен ужас шапките бързо се върнаха на земята.

Началникът също трябваше да хвърли своята. И той като повечето офицери беше повярвал на демокрацията, за което сега горчиво съжаляваше.

СЕЛО Якоруда се беше променило след победите на ЦСКА и Левски. Червената власт се беше сменила с любимия син цвят на даскала по рисуване, но никой не си беше спомнил за даскала по рисуване.

Сега повечето художници рисуваха в синьо. Картините им още миришеха на боя, а картините на даскала се бяха отдавна напукали. Отказваха да ги покажат в бюфета или даже в някоя галерия.

И даскалът спря да рисува мечтите си. Само посещаваше домовете на децата и уведомяваше бащите им как се учат, а после двамата се напиваха. Ракията беше бистра и откровена - цветовете лъжеха.

Всички на село го бяха окъсали. Хубавицата Сашка Васева не беше добавила нито левче към заплатата на даскала по пеене, който сега изнемогваше.

- Аз я учех да пее! - разправяше в кръчмата той, но младите не му вярваха.

Само даскалът по физическо се беше замогнал. Беше взел още земя под аренда и децата изкарваха бележките си с много повече труд.

Понякога ги оставяше да повтарят.

Цяло село се беше събрало да посрещне Христо и той не ги разочарова. Слезе от автобуса, облечен като моряк. Не беше върнал дрехите си във Военноморското училище, защото вече нямаше Военноморско училище.

На спирката имаше познати и непознати.

- Какъв е този? - попита Христо. Не помнеше Ахмед от кратката им среща на гарата, когато същият начетен циганин го беше впечатлил с математика.

- Нашият кмет.

- Че защо сте избрали циганин?

Ахмед се докачи:

- Аз съм македонец!

- Такъв народ няма - засмя се на шегата Христо.

- Има ги отскоро! И много дърва цепят - каза бабата на Антоанета. После посочи за доказателство голямата купчина в двора си.

Селяните не бяха толкова добродушни. В даскала по всички останали науки напоследък надделяваше историкът, който сега посегна към ножа. Ахмед побърза да си плюе на черните пети, а даскалът по физическо хукна подире му да го набие.

Момите бяха затъкнали китка в косите си и чакаха Христо да си избере една.

- Ще се оженя за софиянка! - каза той и отговори на всички, които се питаха как е могъл да се опази ерген толкова време в Художествената академия.

Не му беше легнала тукашна на сърцето.

МАЙКАТА и бащата на Христо последни се добраха до него. С тези бели дрехи беше като изрисуван от велик художник и те наистина го имаха за художник.

- Какво ново в София? - попита даскалът по рисуване.

ОМО Илинден тъкмо беше забранено от Конституционния съд и беше останало само неполитическо сдружение, което веднъж на годината щеше да мърсува на Роженския манастир.

- Никога не съм ходил в София - отвърна Христо.

Хората зашушукаха. Майката и бащата не разбраха нищо и потърсиха обяснение. Тогава Христо им разправи надълго за Военноморското училище

- Изучих се във Варна.

С всяка негова дума нещата се нареждаха на мястото си. Само едно остана неясно.

- Как тогава ще се ожениш за софиянка? - попитаха вкупом момите.

- С Антоанета се запознахме тук.

Бабата на Антоанета сякаш не повярва на ушите си. Оголи едното навън от забрадката, а после натисна бастуна надолу и опита да се изправи повече:

- И моята внучка се казва Антоанета!

- Тя най ми е легнала на сърцето! - призна Христо.

Бабата не беше и мечтала за такъв личен зет. Художник от Военноморското училище.

Майката и бащата на Христо не знаеха дали да плачат, или да се радват. Белите дрехи наистина им харесваха повече от престилката на даскала по рисуване.

БАБАТА на Антоанета първа се приготви за път. Почука с бастуна по портата на съседите и ги припря да тръгват.

Христо не беше свикнал с новите дрехи. Лачени менгемета стягаха краката му вместо обувки. Вратовръзка се спускаше по ризата му като тънко лигавче и сякаш събираше слюнка в устата му.

Никоя тъща не можеше да остане безразлична.

Бащата облече двуреден нафталинен костюм. Ръкавите му бяха изтъркани или огризани от молците, а в ревера му бодяха стръкчетата на отдавна отминала сватба.

- Какво ще си помисли сватята... - завайка се майката.

После скъса вътрешния ред копчета и закопча корема само с външните. Панталонът обаче не беше двуреден като сакото и трябваше да се принади.

Получи се добре.

Майката сама облече рокля от времето на нейната майка. Отгоре преметна лисича опашка, убита от баща й по някакъв друг повод.

Така закърпиха положението в пряк и преносен смисъл.

Бащата припалваше колата. Само преди неделя кокошките прехвърчаха през избитите й прозорци, но сега се спотаяваха в курника и отброяваха последните си часове - часовете до сватбената гощавка.

Колата запали и бибипна на всички да се качват. Бабата на Антоанета настояваше да седне отпред.

- Става ми лошо - предупреди тя.

Слънцето потеше Христо, но менгеметата не му даваха да се помръдне от седалката. Не бяха тръгнали още. Майка му на няколко пъти забравяше по нещо и се връщаше в къщата.

Това не беше на хубаво.

ПОСЛАНИК Монтгомъри беше отзован в САЩ и нямаше кой да върне Ахмед обратно в София. Нямаше как да го изтърпят повече и в Якоруда.

По цял ден той трябваше да цепи дърва и много-много не се свърташе в кметството. Само ходжата му беше приятел от училище.

Понякога двамата си разменяха кебапчетата.

- Трябваше и ти да се пишеш турчин! - каза му ходжата на изпроводяк.

Ахмед опразни чекмеджетата си и тръгна от кметството. Телбодовете и перфораторите бяха служебни, но не искаше да ги оставя на новия кмет. Пък и беше приятно в дисагите му да има все нещо.

Ахмед излезе на края на селото и захвана да маха на колите. Никой не спираше.

Високи планини се бяха наредили зад ниските като хор от скали. И ако се случеше някой пътник да поеме нагоре, ехото им запяваше като втори глас на гласа му. Планините помнеха много песни и още повече ругатни, защото бяха трудни за преминаване.

Ахмед сам щеше да се убеди. Изглежда, трябваше да върви пеша до София. Колите му бибипкаха да се пази и изръмжаваха в ушите му като едри горски мушици.

- Няма ли да го качим? - попита бабата на Антоанета от предната седалка.

- Няма да кача циганин! - отказа бащата. Колата му все пак беше сватбарска и не трябваше да се цапа повече.

Тогава бабата излъга, че иска да повърне и след кратък спирачен път колата спря.

Отвориха вратата. Бабата излезе да се разтъпче, а Ахмед поблагодари горещо и вместо нея се настани на предната седалка.

По-добре циганин, отколкото повърнато.

- За къде си? - попита бащата.

- За София.

Качиха бабата отзад и потеглиха. Сега наистина спираха да повръща.

ПОСЛЕДНАТА планина по пътя беше Витоша. Нагорнищата се смениха с надолнища, а на завоите изникнаха светофари и подредиха колите в търпелива колона.

Бащата на Христо не познаваше София.

- Къде ще искаш да слезеш? - попита той Ахмед.

- Където ви е удобно.

И майката не познаваше София. Бабата обаче беше идвала и много искаше да се покаже.

- Оставете го на Мавзолея - каза тя.

Мавзолеят беше в центъра и всеки можеше да се оправи оттам.

СТОЙКИ и въженца ограждаха целия център на София. Тълпата ги опъваше и често някое дете се провираше отдолу им, но срещаше щиковете на гвардейците и се връщаше обратно.

Беше много шумно. Ахмед си проби път в навалицата, докато коремът му опря в червените въженца.

- Какво ще става тук?

- Ще събарят мавзолея - отговори му гвардеец с дълго перо на шапката. Сега той не пазеше мавзолея от хората, а хората от мавзолея.

- И какво ще градят на негово място? - наостри уши Ахмед.

- Нищо.

Ахмед сякаш не беше чул добре.

- Как нищо?

- Ще садят градинка.

Тълпата на покварената София пак ликуваше. Иван Костов спря да си шушука със Стефан Софиянски. Изправи се и обърна палеца си надолу, както римските императори са осъждали на смърт.

Всички запушиха ушите си. София не помнеше такъв гръм от атентата на комунистите в Света Неделя. Ято от големи и малки камъчета се вдигна като подплашено и падна пред добре пресметнатите въженца.

Но мавзолеят не падна. Иван Костов отказа да го помилва и пак обърна палеца си надолу. Трябваше му някак да угоди на тълпата.

Последва нов гръм. Сякаш в четирите стени на мавзолея бяха вградени четири девойки и стените останаха прави като снагите им.

Гражданите на София бяха по-безработни от гражданите на древния Рим, но за разлика от тях живееха само със зрелища - хляб отдавна нямаше.

Последваха още гърмежи.

ТРАКИЙСКИТЕ могили бяха отдавна ограбени от иманяри, а гробът на Борис III - изровен и поруган. И кокалите на Иван Костов не ги чакаше нищо хубаво. Сега обаче беше ред на Георги Димитров.

Мавзолеят не падаше и не падаше. Иван Костов не знаеше какво да прави с палеца си - първо го обръщаше надолу, после запушваше с него ушите си и накрая го гризеше от яд.

Тълпата освиркваше зрелището.

- Какъв е този експлозив? - попита приближените си Иван Костов.

- С-4.

- Това не беше ли лепило за плочки?

Нямаше друго обяснение. Иван Костов тъкмо строеше къща на дъщеря си и разбираше по нещо от строителство.

- Лепилото за плочки е С-200 - обясни Стефан Софиянски.

- Тогава защо мавзолеят не пада?

Накрая снагите на девойките се прекършиха. Иван Костов остана доволен. Пот и прах бяха почернили яката на ризата му, но кирливите му ризи тепърва щяха да се показват.

БАЩАТА на Христо никак не му приличаше на онези, които идват за тока или търсят водомери из мазите. Лазаров сложи ръцете си на кръста и сякаш нарисува дамаджана с домашна ракия.

Предусещаше почерпката.

- Какво искаш?

- Дъщеря ви Антоанета.

Бащата на Христо напразно опитваше да скрие букета и се почувства глупаво, защото цветята се подаваха зад него като пера на паун.

- Нашата Антоанета ще се омъжва за морски капитан - отказа да ги пусне Лазаров. После видя и Христо зад гърба им и отвори вратата с думите:

- Не го познах в тези дрехи.

Бащата на Христо подаде букета на сватята. Лазарова го подхвана, както се държи метла, и потърси ваза.

ПОСРЕЩНАХА Ахмед като декан на Факултето. Статуи на циганчета стояха по-мирно от Евлоги и Христо Георгиеви и правеха всяка къща на университет, който пак се нуждае от дарители.

Къщата на Ахмед беше рухнала съвсем. Кирпичите отдавна бяха забравили кога са били изакани, а циганката нехаеше да омеси нови и мухите зяносваха материала на иначе голямото й семейство.

Конят и каручката кротко си пасяха на двора. Оплетените по турски крака или повече желанието попречиха на циганина да поздрави Ахмед както е редно. Циганката беше бременна с нова бронзова статуя, която от вторични суровини нямаше да изкупят.

Бронзовите орли обаче се изкупуваха от вторични суровини. Бяха вече натоварени на каручката и чакаха само тя и конят да се напасат.

- Това не са ли орлите от Орлов мост? - попита изумен Ахмед.

- Те са.

Гражданите на София още не бяха разбрали за кражбата. Орлите гнездеха много по-високо от лъвовете и се смятаха за недосегаеми. Циганите обаче претопяваха всичко, което може да се претопи.

Щяха да претопят българите. Народът вече се делеше на червен и син, вместо на черен и бял, както е навсякъде по света.

СЛЕДВАЩИТЕ дни Ахмед ставаше по тъмно и отиваше на борсата със стария циганин. Търсеха работа. През повечето време стояха и пиеха бира, но се случваше да мине някоя кола и да ги вземе.

Ахмед прекопа много лозя. Предлагаха му да се хване с дини на пазара или общ работник на строежите. Накрая разбра, че в България няма работа за учени цигани.

Освен в голямата политика.

СТРОИТЕЛСТВОТО живна за малко по време на войната в Косово. Тогава американските самолети бомбардираха София също както преди половин век, но пък се извиняваха и плащаха всички щети.

Ахмед отиваше на работа с каручките на другите цигани. Изваждаха здрави тухли от развалините и ги очукваха хубаво, а после ги подреждаха на купчинка за новия строеж или новата надежда на Ахмед.

- Здравейте! - каза веднъж Иван Костов.

Циганите наскачаха.

- Как сте?

Циганите се струпаха край багажника на колата му, но Иван Костов не беше дошъл да раздава права или още повече кебапчета. Изборите бяха далеч. Сега той строеше къща за дъщеря си и му трябваха работници.

Почти не се пазариха. Надницата нямаше значение за фондацията, която поемаше разходите, и още по-малко за Иван Костов. Той препираше само за сроковете, защото дъщеря му трябваше да се омъжи навреме. Иначе щеше да стане за посмешище - така беше казал на работниците и те превиваха гръб от тъмно до тъмно. Девет месеца бяха малко време за толкова голям строеж.

Ахмед носеше кофи и бъркаше цимент с лопата, но понякога дразнеше майсторите с препоръки и зад гърба им надничаше в чертежите.

Все не харесваше нещо.

- Гледай си твоята работа! - гълчаха го майсторите. Не му даваха дори да натиска копчетата на хаспела и Ахмед носеше кофите по стълбите.

Кой за каквото е учил.

А Ахмед се беше учил за архитект. Веднъж скришом обърна чертежа на обратно и зарисува. Новата къща започна с маза и завърши с таванска стая, в която дъщерята на Иван Костов можеше да го гледа на старини.

Спалнята на младоженците беше обзаведена с легло и голям гардероб. Водосточни тръби се спускаха право в задния двор, ако любовникът разполага с повече време да се измъкне или ги предпочете пред гардероба.

Оградата беше висока колкото къщата. Никой вестникар не можеше да надникне в кухнята на младото семейство или да чуе караниците му, а детската стая беше боядисана в синьо като за мъжко внуче. Червеното беше за момиченца и комунисти.

Иван Костов не харесваше червено. Стоеше зад гърба на Ахмед и го караше да запълва всичките стаи в синьо, сякаш бяха детски.

Клозета също.

- Ами ако се роди момиченце? - попита дъщерята на Иван Костов баща си.

- Няма да храня комунисти!

- Тогава защо си се оженил за мама?

- Сега не бих го направил.

Двамата се запрепираха. Ахмед рисуваше каквото му се каже и скоро новите чертежи бяха готови - отвътре къщата беше оцветена в червено, а отвън - в синьо. И модата в София беше такава през последните десетина години. Политиците се водеха изключително по нея и Иван Костов трябваше да се съгласи с дъщеря си.

Ахмед сдържано прие похвалите им.

- В България няма бъдеще за мен...

- Скоро ще започне голям строеж на Горна Арда - подшушна му новината Иван Костов, но вече все по-малко хора вярваха на Иван Костов.

ПАЗАРЪТ се беше понапълнил със стока и купувачи след времето на Жан Виденов. Отишли си бяха дебелите момчета, които вземаха по цели тридесет процента от печалбата на търговците.

Но промяната беше измамна. Към цените на стоките сега се прибавяха двадесет процента ДДС и още десет за някой си господин Божков.

А двадесет плюс десет е равно пак на тридесет. Не всички хора обаче си даваха сметка за това и пазарът беше по-спокоен.

Някой привика Ахмед по име.

- Много се радвам да ви видя! - поздрави той, както е редно. Тогава учителката по френски остави чантите си и се хвърли на врата му.

Тази близост го поласка.

- Какво правите тук?

- Следвам за учителка по френски.

- Че нали отдавна сте учителка по френски?

- Аз не съм учителката по френски. Аз съм сестра ти Айсехел!

Ахмед се слиса. Малката му сестра беше пораснала и сега мечтата й беше на път да се сбъдне.

- Как те пусна тате да се изучиш? - попита той.

- Сама си изкарах парите.

Жените в Алжир изкарваха парите си в онези бараки на пазара.

НАЙ-СЕТНЕ пазарът имаше новини. Ахмед поиска да научи първо лошите.

Някаква голяма мисъл осенила учителя по геометрия, който се спуснал да чертае и се увлякъл навътре в пустинята. Там лъвовете го оглозгали до кости.

- А с теб какво става? - попита Айсехел, щом се отвори дума за кости. В Алжир нямаха ни вест, ни кост от Ахмед.

Нямаше и да имат. Трябваха пари за обратен билет, а Ахмед едва си позволяваше кисело мляко.

Айсехел се зарадва да му услужи. Бръкна между гърдите си и извади колкото пари струваше самолетният билет. Придружи го и му помогна да си стегне багажа.

- Няма ли да се върнеш с мен? - попита Ахмед.

През цялото време Айсехел беше живяла във Факултето и двамата по чудо се бяха разминавали из мръсните улички.

- Тук ми харесва.

Айсехел беше хубава жена и никога никой в България не й беше отказвал нищо. На македонки се правеха само грозните циганки и затова всички грозни циганки бяха македонки.

- Но тук няма работа за цигани - каза Ахмед.

- Има под път и над път!

Айсехел говореше буквално за пътищата и мостовете.

Ахмед напълни дисагите си с превръзки. Огледа още веднъж бедната си стаичка и потъналия в прах кандидатстудентски справочник.

Прелисти го. Нямаше повече място в дисагите си и реши да остави Корана на циганите. И двете книги знаеше наизуст. Но Коран можеше пак да си купи в Алжир, а кандидатстудентски справочник се продаваше само в България.

НА ЛЕТИЩЕТО имаше навалица. Безброй неразумни юроди се срамуваха от родината си и търсеха друга някъде по света.

Родината също се срамуваше от тях. Плащаше този непосилен кръвен данък и проклинаше синовете си, които сами отиваха на служба при поробителите.

Поробителите от Европа и Америка.

Еничари ходят, мамо,
от село на село.
Мъжки рожби сбират, мамо,
еничари правят.

Балканджи Йово сам им предлагаше хубавата Яна. Белите нозе бяха единственият багаж на белоногата, а Райна Княгиня беше ушила по едно чуждоземно знаме за всички.

Ревяха сърдити мотори. Струи огън изгаряха небето. Витлата го нарязваха на малки парчета и го отвяваха нанякъде.

От България не трябваше да остане нищо. Опашката бавно се изнизваше към гишетата.

- Кой е последен? - попита Ахмед.

Последният случайно също беше арабин. Ахмед се нареди подире му и двамата сякаш подкараха три синджира роби към гишетата.

Но сега и Крали Марко беше измежду робите. Нямаше кой да ги отърве.

Опашката потръгна бързо. В чакалнята цареше невиждана суетня. Пристигаха и отлитаха самолети за Лондон, Париж, Ню-Йорк и този на Надежда Михайлова.

Трите синджира скоро се изнизаха.

- Един билет първа класа! - поиска от гишето непознатият арабин преди Ахмед. Тъкмо беше продал робите си и пилееше парите.

- Не може първа класа за цигани.

- Аз съм арабин.

Още по-лошо. По онова време и българската авиокомпания беше купена от евреите. Само един на всеки десет самолета беше останал за някой си господин Божков, който също беше евреин.

А евреите не обичаха арабите. На непознатия продадоха билет втора класа и после още един за Ахмед.

- Поздрави на всички у дома! - изпрати го хубавата Айсехел.

Събарянето на мавзолея беше довело до ново зрелище в София - паветата хлътнаха от освободените подпочвени води. Събираха се локви и се въдеха комари. Улиците станаха кални като в древния Рим и само времето делеше двете столици.

Упадъкът идеше и тук. Но Ахмед беше избързал да си тръгне от България. Скоро каскадата на Горна Арда щеше да предложи работа на всички цигани.

СКОРО край Горна Арда се развяха хиляди знамена на България и Турция, но под тях за пръв път в историята не се събираха войници. Някъде тук ордите на Лала Шахин бяха изклали крал Вълкашин и деспот Углеш. Пак тук отрядът на генерал Никола Генев беше разбил Явер паша и открил пътя към Бяло море.

Сега под знамената се събираха народите на България и Турция, а министър-председателите размениха ориенталски целувки и се хванаха за ръце.

Те трябваше да направят първата копка.

Иван Костов и Ербакан * нахлузиха гумени ботуши. После нагазиха в реката и наместиха четирите си ръце равномерно по сапа на лопатата, защото само сапът щеше да излезе на снимката. Увлякоха се още навътре и водата се завихри в гърлата на ботушите им.

Ербакан и Иван Костов не можеха да плуват в толкова дълбоки води. Охраната се хвърли на помощ. Пищовите мигом повлякоха и нея към дъното.

Много неща не бяха както трябва. Хора и вестникари бъркаха министър-председателите един с друг, защото българският беше много по-черен от турския.

Накрая двамата успяха да забият лопатата между речните камъни.

Извадиха риба.

Бяха убили риба с лопатата.

* По това време Ербакан не е министър-председател на Турция, но трябваше да бъде - Б.а. [обратно]

САМОЛЕТЪТ набра височина и заподскача от облаче на облаче.

Ахмед делеше една седалка с непознатия арабин, който си беше нахлупил чалмата като тенджера. Сякаш пукаше пуканки и пърхот с горе-долу същата големина току подскачаше изпод нея.

- Не сте ли пътували друг път със самолет? - запита го Ахмед, защото непознатият нехаеше да събере пуканките и се оглеждаше неспокойно.

- Обикновено пътувам с камиони.

Стюардесата му се усмихваше навярно много любезно под фереджето си. Непознатият извади пушка и опря дуло между очите й с думите:

- Отвличам самолета.

Пътниците се разпищяха. Непознатият мина по седалките и изби няколко златни зъба с приклада си, а после се върна при стюардесата.

- Кажи на пилота да обърне за Алжир!

- Но ние и така пътувахме за Алжир - прошушна му пак с усмивка стюардесата.

Пътниците се разсмяха. Непознатият се изчерви от срам и си седна на мястото. Пушката му отведнъж изчезна, както се беше появила и пуканките кротко запукаха изпод чалмата му, сякаш нищо не се беше случило.

Страхът на Ахмед премина.

- Ти арабин ли си? - попита го непознатият арабин.

- Македонец съм.

Непознатият извади карта от пазвата си и каза:

- Няма такава държава!

Ахмед пожела да му покаже къде точно е Македония, но на картата Македония беше оцветена в зелено и надписана като Велика Албания.

България също се губеше някъде в зеленото.

- Картата ви е грешна - каза Ахмед.

- Защо?

- Не виждам България.

- Държави с толкова малко войска не се задържат дълго на картата!

Пуканките си пукаха и капеха мазната карта. Приказката потръгна. Непознатият поиска да научи още за разтурените Строителни войски и изгонените в Македония танкове.

Ахмед с охота му разправяше.

- А ти каква работа си имал в България? - попита накрая непознатият.

- Учих за архитект.

- Приятелят ми Ясър Арафат също е учил за архитект - каза непознатият.

- Какво е построил?

- Палестина.

- Няма такава държава.

- Има - настоя непознатият и му показа Палестина на картата си.

Палестина и Македония бяха държави отскоро. Едната беше измислена от архитекта Ясър Арафат, а другата от комуниста Георги Димитров.

САМОЛЕТЪТ се спускаше над Алжир. Безчет минарета бяха готови да полетят и сринат света на неверниците като ракети от нова студена война. Ходжи или повече самоубийци се качваха по тях и пееха в прослава на Аллах.

А песен и зло не вървяха заедно, или поне Ахмед мислеше така. Път назад нямаше.

На слизане Ахмед прималя и за малко да се търкулне по стълбата, както Жельо Желев се беше търкулнал в Корея. Вълнуваше се.

Непознатият го подхвана.

Посрещнаха Ахмед добре. Само учителят по вероучение не махаше измежду близките, а той повече от всички имаше право да се гордее.

Ахмед целуна ръка на баща си и прегърна всичките му жени, защото не знаеше коя точно го е родила. Почувства как първата отвръща по-силно на прегръдката и реши, че тя трябва да е истинската му майка.

Всички стюардеси раздаваха тебешири на арабите. Ахмед драсна фереджето на майка си, за да знае на кого може да се довери.

- Нося ви много здраве от Айсехел!

- Добре ли е тя? - развълнува се друга от жените, която, изглежда, беше майката на Айсехел.

Ахмед беляза и нея, но този път смени чертичката с кръстче.

Нещата малко се поизясниха. Останалите две жени той беляза с по една въпросителна, защото не знаеше коя точно на кой от братята му е майка.

Всички тръгнаха за дома.

СЮНЕТЧИЯТА се спусна към непознатия сякаш малко дете бързаше да си купи пуканки. След него притичаха жените му и също се наредиха, но пуканките не бяха готови и непознатият не бързаше да обърне тенджерата. Лицето му се изчерви като плоча на котлон.

- Как пътува, Осама бин Ладен? - попита го сюнетчията.

Непознатият залепи показалец на устните си. Не искаше никой да споменава името му на глас и даже сам се мъчеше да го забрави.

Огледа се настрани.

- На моите жени може да се има доверие! - представи ги една по една сюнетчията, но Осама бин Ладен отказа да ги бележи с тебешир.

Нямаше доверие и на собствената си майка.

- Защо си ги довел? - попита той.

- Все някой трябва да ти носи багажа!

Сандъците на Осама бин Ладен минаха през детектора за метал и звъннаха толкова силно, че всички разбраха какво има вътре.

- На кого е този багаж? - попитаха митничарите.

Осама бин Ладен се направи, че пука пуканки и нехае. Беше свикнал да пътува само с камиони, а там нямаше проверка за метал.

Натовариха сандъците на електрокар и съвсем безшумно ги отнесоха.

Осама бин Ладен остана без оръжие.

- Сега как ще вземем властта? - попита го сюнетчията.

- С твоите ножове!

Ножовете на сюнетчията и така си ръждясваха.

ВСИЧКИ мъже седнаха на закуска. Двамата братя на Ахмед попариха гърла с горещото кафе. После побутнаха чашките настрана и захванаха на сухо да преглъщат кифличките.

Ахмед остави своето кафе да дими. Наслаждаваше се на забравения ориенталски аромат и от време на време топваше кифличката си.

Хубаво беше да се завърнеш у дома.

Бащата щеше да излиза. Прибра двете чашки от масата и издърпа тази на Ахмед, който още не беше започнал кафето си.

Потърси им място по джобовете.

- Защо не взе друга чаша? - смръщи се Ахмед.

- Трябва да са еднакви.

Ахмед не знаеше как точно баща му си изкарва хляба и се почуди на неговата дребнавост.

- Но аз не си бях изпил кафето!

- Много се мотаеш...

- Можеше да вземеш чаените чаши, ако е толкова важно да са еднакви! - Ахмед посочи лавицата, където четири сервиза за чай обираха прах от сватбите на баща му.

- Те са прозрачни.

Ахмед не разбра много. Бащата взе една празна щайга и забърза за пазара, където приятелите му и новините вече го чакаха.

- А какво ще правиш с тази празна щайга?

- С тази празна щайга съм ви изхранил!

Нямаше време за повече въпроси. Навярно бащата на Ахмед ловеше гълъби и после ги продаваше на пазара. Или поне така мислеха синовете му.

АХМЕД беше виждал да продават пълни с всякакви плодове и зеленчуци щайги, но се почуди как баща му ще направи от нищо нещо.

Никой на пазара нямаше да купи празната щайга.

Ахмед поиска да се убеди сам. Преглътна кифличката си и хукна подир баща си, който тъкмо беше подминал заключената барака на сюнетчията и застаряващите лелички.

По пътя спомените на Ахмед оживяха и малко го забавиха.

Накрая бащата се спря. Седна на излъскания от годините бордюр, а после обърна щайгата и нареди отгоре й чашките на синовете си.

- Тука има - тука нема! - развика се той.

Навалицата мигом се събра.

Никой нищо не наливаше. Слушаха и предаваха един на друг новините или както тук ги наричаха - клюки. Скоро свършиха с политиката и преминаха към спорта. Накрая стана дума какво ще дават по телевизията.

Време беше за работа. Бащата на Ахмед извади топче и го търкулна на щайгата, а навалицата захвана да вика и да си прехвърля от ръка на ръка мнимата печалба.

Нищо не се случи.

Така до привечер. Наоколо сергиите вече затваряха, когато младеж на годините на Ахмед разбута всички и заложи надницата си.

ГЮНЕР идваше да играе след работа на строежа. От години губеше по една надница. И сега излезе от кръга на навалицата с наведена глава.

Тогава видя Ахмед и го спря:

- Онзи човек няма син на нашите години! Не се подлъгвай като мен.

- Аз съм синът му.

- Лъжеш! - подмина Гюнер.

След толкова години двамата не се познаха, макар че клетвите и ежбите в селския двор бяха останали някъде в спомените им.

Навалицата се раздвижи и привика Ахмед.

- Аз само гледам - отказа им той.

- Човекът няма да ти вземе пари...

- Може ли така?

- Има син на твоите години.

Навалицата мигом се отмести и направи път на Ахмед, който застана пред щайгата.

БАЩАТА остана доволен от надницата на Гюнер както всеки ден от години насам. Подхвърли малко към навалицата, а останалото понечи да пъхне в джобовете си.

Спря се. Извика Ахмед и му подаде голяма банкнота. После го прикани да погледа с думите:

- Време е да научиш занаят! Аз няма да живея вечно!

- Имам си занаят! - задърпа се Ахмед.

- И какъв е той?

- Архитект съм.

Бащата не знаеше значението на тази дума.

- А къде ти е сергията?

- Не ми трябва сергия.

- А как без сергия? - смая се бащата.

Самият той беше платил само тротоарно право, но не искаше и задникът на сина му да изстива. Един ден Ахмед щеше да се мъчи от простата като него.

- Може и без сергия! - заинати се синът.

Бащата не разбра и едва ли щеше да разбере, защото занаят без сергия нямаше никъде в Ориента.

Отскоро и в България.

СГРАДАТА обещаваше да стане по-висока от всички сгради в арабския свят със своите два етажа. Тухла по тухла Гюнер и майсторите бяха докарали строежа до таванската плоча.

Скоро и таванската плоча беше излята. Слънцето бързо стегна бетона и затапи стените откъм небето. Това беше всичко. Майсторите разковаха кофража и огледаха Беджая отвисоко.

Море от тавански плочи. Безброй сателитни чинии плуваха в него по закона на Архимед и като слънчогледи се въртяха към спътника си.

В арабския свят не се подреждаха керемиди, защото рядко валеше дъжд. Не се сучеха и водосточни тръби. По същата причина нямаше романтични тавански стаи или мансарди, обърнати към звездите.

Всичко завършваше с плочата.

Оставаше само да се залепят фаянсовите плочки.

- Отваряй си очите! - заръча майсторът седми разряд на Гюнер сякаш имаше някакво предчувствие.

Мръкна се. Майсторите не свариха да налепят фаянсовите плочки и оставиха днешната работа за утре. Прибраха се по фургоните си.

Гюнер сънливо нарами пушката и пообиколи. Тъкмо търсеше място да подремне, когато измежду фургоните се промъкна сянката на брадат младеж.

- Какво носиш в тази кофа? - спря го Гюнер.

Сянката се стъписа и си каза всичко:

- Нося С-4.

С-200 беше българското лепило за фаянсови плочки, а С-4 трябва да беше негов по-стар модел. Гюнер се почуди защо му е на майстора да построи такава хубава сграда и накрая да пести от лепилото за фаянсови плочки.

- Остави го в мазето! - каза той.

Брадатият младеж беше дошъл именно за това - да го остави в мазето.

МАЙСТОРЪТ седми разряд не можеше да заспи. На другата сутрин щеше да ливне котле с вода и да среже трикольорната лента.

Гюнер чукна на светещото прозорче, където киномашината на майстора въртеше друга лента. Оставаше съвсем малко да извърти живота му.

- Какво има? - показа се последният за последно.

- Пристигна лепило за плочки.

Страшен гръм разтърси небето ведно с вика на брадатия младеж:

- Аллах е велик!

Сградата се срути до основи. Майсторът седми разряд се хвана за сърцето и се срути също като нея, а Гюнер бързо се мушна под фургона му. Тъкмо навреме. Едрите камъни първи издумкаха на ламаринения покрив. По-малките барабаняха до зори.

ПРИЗОРИ се открехнаха останалите фургони. Ламарините им бяха огънати, но майсторите бяха останали невредими под голямата им каска.

Гюнер също се измъкна изпод своята. От майстора седми разряд и брадатия младеж не беше останало нищо. Навред се търкаляха надгробни камъни.

Първо дойдоха девойките с народни фереджета и ходжата, който трябваше да попее и поръси сградата с китка здравец. След тях пристигна пожарната.

Гюнер дочу да се говори нещо за Осама бин Ладен.

По обяд всички се разотидоха. Ходжата попя на всеки камък като на гроб и пак взе надницата си, но девойките в народни фереджета не играха уречения кючек.

Пожарната изцеди маркучите си. Нави ги пак на макара и пусна сирената си на обратно, а полицията пусна своята малко след нея.

На строежа останаха майсторите и Гюнер. От късовете на таванската плоча стърчеше катанката, която единствена им напомняше за непосилния труд.

Майсторът шести разряд дялна моливчето си с нож. После пак го пъхна зад ухото си, но вече скъсено като за майстор седми разряд. И другите майстори дялнаха моливчетата си.

Накрая си подшушнаха нещо. Привикаха с пръст Гюнер и му подариха неподострен молив. Той беше новият майстор трети разряд.

ГЮНЕР разчисти фургона от вещите на майстора седми разряд. Някои негови инструменти му влязоха в работа, а други с по-скоро сантиментална стойност изхвърли.

Старите хора прибираха какво ли не. Покъщнината стигаше да се обзаведат всички фургони на строежа, но малко от нея щеше да допадне на една съвременна домакиня.

Чайниците наполовина бяха пълни с котлен камък. Тиганите не бяха калайдисвани от години, а ютията се пълнеше с горещ пясък преди гладене.

Все пак Гюнер имаше дом и можеше да се ожени. Започна да се заглежда в по-пълните откъм дупето фереджета, според вкуса в арабските страни.

Беляза едно-две с тебешир. Повиквателната обаче попречи на плановете му, както ставаше обикновено с плановете на всички донаборници.

Гюнер почука на фургона, където майсторите от другите разряди се бяха събрали да играят карти.

- Можеш ли да четеш? - запита той седмия.

- Мога само да броя до седем.

Останалите можеха да броят според разряда си съответно от шест до четири. Всеки майстор намери своята буква или по-скоро завъртулка от азбуката, но майсторите бяха много по-малко от завъртулките в азбуката.

Не можаха да сглобят цялата повиквателна.

Никой на строежа не беше грамотен. Гюнер нямаше други познати освен сюнетчията, а сюнетчията все гледаше да се домогне до чурката му.

ОСАМА бин Ладен седеше по турски. Брадата му се сливаше с косата и космите на ушите в голямо кълбо кълчища, което никакъв гребен не можеше вече да разчепка. Отдавна не беше свалял чалмата си.

Пуканките бяха опукани, но Осама бин Ладен не бързаше да ги раздава.

- Трябва да отрежем главите на всички неверници!

- Ами жените и децата? - прекъсна го един от брадатите младежи, които се бяха насъбрали в къщата на сюнетчията повече заради пуканките.

- С жените и децата трябва да започнем. Иначе защо ни е да избиваме неверници?

Брадатите младежи се объркаха.

- Значи жените и децата са причина да убиваме неверници?

- Не точно. Но без жени и деца няма да се раждат повече неверници.

- Ние не можем да посегнем на дете - отказаха се някои и понечиха да си тръгнат.

- А аз с това си изкарвам хляба - обади се чул-недочул сюнетчията.

- Нима си рязал главите на деца?

- Само кожата, но понякога се случваше да му отрежа и главата.

- А не ти ли е жал?

- Отдавна свикнах с плача им.

Брадатите младежи бяха готови почти на всичко, но този дереше децата живи.

Тогава при тях влезе Гюнер. Огледа събраните един по един и подаде повиквателната на сюнетчията с молба да му изчете какво пише там.

В името на старото им приятелство.

- Това е повиквателна - разтвори плика сюнетчията, който не искаше да му напомнят за приятелството им пред Осама бин Ладен.

В повиквателната пишеше още къде и как трябва да се яви донаборникът, но Осама бин Ладен издърпа листа и го накъса на малки парчета.

- Дошъл си където трябва!

Той самият събираше войници за Ислямския фронт.

СЛУЖБАТА в казармата продължаваше година, а войниците от Ислямския фронт служеха цял живот. Но последното само привидно беше повече, защото войниците от Ислямския фронт умираха още преди клетвата. Те нямаха стари набори. Всички бързаха да отидат в рая и не се блазнеха от привилегиите на ефрейтора.

Приеха Гюнер като равен.

- Какво можеш да правиш? - попита го Осама бин Ладен. Чалмата му димеше, а мазните и солени пуканки изстиваха на дъното й.

- Строител съм.

Осама бин Ладен не взимаше хора на доверие.

- С колко С-4 може да се срути двуетажна сграда? - попита той.

- Една кофа стига - отвърна бързо Гюнер.

Наистина разбираше от строителство. Тази нощ беше ред на жандармерията и някой от младежите трябваше да отнесе кофа там.

Задачата се видя лесна на Гюнер, който беше носил много кофи със строителни материали.

- Аз ще отида! - каза той.

В гласа му имаше презрение към смъртта или още мислеше С-4 за лепило от България. Гюнер взе кофата и тръгна към заспалата жандармерия.

Никой не го разминаваше по пътя. Арабите знаеха как да се насладят на нощта и прозорчетата на къщите трепереха ведно с хъркането им. Скоро казармата излезе насреща. Беше оградена с колове и бодлива тел, които отваряха място само на една шарена бариера.

Там часовият си беше направил къщичка.

- Какво носиш? - попита той. Рунтави вежди падаха през очите му като на пудел и никой не беше способен да надникне през тях.

- Българско лепило.

- Остави го при мен! - каза часовият. Изглежда, още не беше довършил къщичката си.

А къщичката беше скована с познатите дълги пирони. Беше боядисана червена отвътре и Гюнер не пожела да спори повече, защото в ръцете на часовия имаше пушка.

- Аллах е велик! - извика той, както го беше подучил Осама бин Ладен.

После остави кофата пред къщичката и си плю на петите.

Нещо гръмна подире му. Но това не беше само пушката на часовия - беше целият часови с пушката, къщичката и всичко наоколо.

ПО НЯКАКВА си тяхна причина младежите бяха отървали казармата. Нямаше кой да им прочете повиквателната или пък докторът от наборната комисия беше намерил бузките им за наднормени.

Сега хрупаха пуканки и чакаха гърмежа.

Скоро из целия град се разлетяха дъски и пирони. Къщичката на часовия остана тъмна, сякаш отрано беше заспал на поста си, а прозорчетата на казармата възкръснаха и малко след тях възкръсна Гюнер.

Трябваше да е в рая.

- Занесе ли онази кофа в казармата? - попита го Осама бин Ладен.

Гюнер кимна утвърдително. С-4 само беше вдигнал шум и Осама бин Ладен взе да ругае качествата му.

- Знам една по-нова марка - сподели Гюнер.

Същата нощ Осама бин Ладен не спа. Писа писмо до главния мюфтия на България с молба да му изпрати от новата марка С-200.

СВАТБАТА беше замислена като скромна, но другарят, или сега повече господин, Лазаров един път женеше дъщеря. Покани всичките си стари приятели.

Някои бяха запазили положението си в обществото. Возеха се в много скъпи и още по-черни коли, с които автопаркът на Народното събрание се подновяваше напоследък.

Други караха евтини коли.

А Владко даже беше дошъл пеша. Не можеше да си позволява вносните части за вносната си кола. Беше свършил вносните си цигари и пушеше каквото изпроси от приятелите на чичо си.

- Имаш ли огънче? - попита той Иван Славков. Камъчетата на вносната му запалка се бяха изтъркали и не даваха и искрица надежда.

Иван Славков обаче имаше вечния огън на Олимпийското движение, който демокрация и завистници напразно опитваха да му отнемат.

Владко си запали.

Лазарови бяха отказали да пътуват със сватбарската кола и основателно. Сякаш тухлите, върху които доскоро беше почивала, се търкаляха вместо колелета.

Тази кола караше бащата на Христо. Антоанета слезе от нея в ослепителна бяла рокля и подигравките на приятелите мигом секнаха.

Наредиха се да целунат булката.

Владко беше пръв.

- Този от твоя страна ли е? - попита Христо Антоанета, защото напоследък много неканени гости ходеха по сватби и гощавката излизаше скъпо.

- Не го познавам.

- Вече всички казват така - въздъхна Владко.

Но Антоанета наистина не го беше познала. Вносният му колан се закопчаваше на допълнително пробитите дупки, а на темето му нямаше никаква коса.

Изгониха Владко. Той обаче беше свикнал да го гонят и не си отиваше лесно.

ХРИСТО поведе под ръка Антоанета, а Антоанета поведе още влюбения Владко за носа и тримата тръгнаха за църквата. Бабата беше тръгнала напред. Качваше стъпалата едно по едно и спираше да почива.

- И сама мога! - отказа тя помощта на Владко.

Много разчиташе на бастуна си. Беше го шкурила и опушила с бензинова лампа, а сетне безиросала и подковала за сватбата на единствената си внучка.

Лазарови и приятелите им от политбюро не бяха влизали в църква от петдесет години. Още изповядваха другата безумна религия.

Комунизма.

Останаха навън.

Така в църквата влязоха само Владко и бабата. Попът ги взе за кумовете и им прошушна какво трябва да правят, а после всички заедно проиграха сватбата.

От склероза или притеснение бабата забравяше думите си на няколко пъти.

- Ти, Антоанета Лазарова, ще вземеш ли Христо за съпруг и ще го следваш ли в богатство и бедност?

- Да! - отговаряше бързо бабата, която също се казваше Антоанета Лазарова.

Христо пък не искаше да се жени за баба и отговаряше:

- Не!

Накрая обаче се получи. Антоанета се обади преди баба си и Христо склони да я вземе за жена.

- Кумовете ще потвърдят ли голямата любов на младите? - попита попът.

- Да! - каза бабата.

- Не! - обърка се на свой ред Владко.

Неволно или нарочно.

Наскоро бяха затворили първи и втори блок на АЕЦ Козлодуй. Токът спираше много по-начесто, защото сега много повече неща в България трябваше да останат на тъмно.

Обаче никоя жена не поглеждаше Владко.

- Не! - повтори той.

Тогава бабата замахна с бастуна си и го уцели по главата. От съвсем голото му теме рукна кръв.

Никой никога не беше посягал на Владко. В отношенията му с жените имаше много насилие, но сега беше видял и другата му страна.

- Младите наистина се обичат! - поправи се той.

Бабата на Антоанета го дари с еднозъба усмивка, която за Владко беше първата женска усмивка след десети ноември.

Не можа да й устои.

Изглежда, скоро щеше да има още една сватба.

Тази беше вече към края си. Булката отвори вратите и се обърна с гръб към събраното множество, а после силно хвърли букета.

По него време в политиката и живота нямаше чак толкова стари моми. Никой не се затича.

Букета гушна Андрей Луканов и поводът за следващото голямо събиране на приятелите щеше да е негов. В църквата горяха свещи и миришеше на тамян, но вратите й се затвориха малко след сватбата.

Никой не успя да надникне повече в бъдещето.

<<< || >>>

 

 

© Христо Леондиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.06.2001

Христо Леондиев. 1300 години стигат. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Христо Леондиев. 1300 години стигат. Варна: Компас, 2001.