Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

1300 ГОДИНИ СТИГАТ

(3)

Христо Леондиев

web | 1300 години стигат

ОБЩЕЖИТИЕТО още спеше. Безброй рязани пишлета бяха сковани в еротични сънища, когато вратата на спалнята се отвори със скърцане.

Това също можеше да бъде еротичен сън. Момичетата се наредиха при леглото на Ахмед и го разбутаха нежно, а после му отброиха припечеленото.

И си тръгнаха боси, както бяха дошли.

Ахмед никога не беше имал или даже виждал толкова пари. Банкнотите бяха грижливо сгънати в средата и миришеха на потни гърди, но по друго не си приличаха. Ликовете на всички царе по света и печатите на всички главни касиери можеха да се изброят.

Другарите на Ахмед още спяха. Само този, който през идния ден трябваше да помага в кухнята, се размърда и погледна часовника си.

- Аз ще те сменя! - прошепна му Ахмед.

Това беше добре дошло. Ученикът се обърна на другата си страна и придърпа завивките презглава.

Ахмед извади калъфката на възглавницата. Напълни вътре всичките пари и тръгна към кухнята, сякаш носеше тензух за салата Снежанка.

Развиделяваше се. Скоро слънцето надникна в казана отвисоко и припря готвачите, които дробяха последните хапки на попарата.

Ахмед им помогна с посудата. Нареди няколко паници по масите, а после скришом отдели гърнето за боб. В него изсипа парите си и зачака да дойде тъмното.

НА ГЪРНЕТО за боб не беше писано да къкри повече на огъня. Преди обяда готвачите напразно го потърсиха. Накрая свиха рамене и захванаха наново да дробят попара, защото така им отърваше.

Вечерята също беше попара. Готвачите оставиха Ахмед да сърба, каквото беше надробил, и се разотидоха по домовете. Тогава Ахмед се измъкна с гърнето под мишница.

Мръкваше се. Месецът се прозя широко и неприлично, както правеше винаги малко след новолуние. Беше прекалено слаб, за да освети или обърка намисленото.

Гърнето пареше в ръцете на Ахмед, сякаш току-що беше свалено от огъня. Скоро се озова в училищния двор. Изкопа дупка и премери колко крачки има от баскетболните кошове.

После зарови гърнето.

АРАБИТЕ заравяха парите си в двора и само те си знаеха на колко крачки да копаят. Крачките бяха като номер на банкова сметка, за която по-любопитните или наблюдателни съседи също имаха пълномощно.

Но училището беше отчуждило дворовете на съседите си и заграбило половината улица. Ахмед можеше да бъде спокоен за парите.

Всяка сутрин момичетата идваха босоноги още по тъмно и оставяха парите си на Ахмед. Понякога ги караше да му перат чорапите или им намираше друга къщна работа, макар че бяха свикнали с по-лесни неща.

После си отиваха.

През деня Ахмед носеше парите по джобовете си. Нощем се връщаше при гърнето и ги заравяше. Всички мюсюлмани пазеха парите си в гърнета.

Освен Осама бин Ладен.

ЕДНА ноемврийскасутрин учителятпо обществени науки закъсня повечко. Учениците почакаха петнадесетина минути, а после прибраха учебниците си по дисагите и се зарадваха на свободния час.

Случваше се и друг път да се разболее учител. Учителят по вероучение обаче дойде навреме. Отвори дневника и захвана да изпитва на всичките четиринадесет божи заповеди.

- Нека ги изброи Ахмед!

Никой не стана.

- Нямаме такъв ученик! - каза дежурният.

- Вече имате!

Тъкмо връщаха имената на мюсюлманите, макар че мнозина ги бяха забравили или се срамуваха от тях.

Ахмед пък празнуваше именния си ден в деня на пчеларя и медът беше почнал да му се услажда. Учителят го издърпа за ушите, както си беше седнал на чина. Връщането на имената обещаваше да стане още по-насилствено от преименуването, защото мюсюлманите бяха разбрали смисъла на възродителния процес и отказваха да се подчинят.

Ахмед трябваше да става и сяда много пъти. Накрая свикна да отговаря на името си. Ушите му горяха, когато една подир друга изреждаше заповедите на Мохамед.

Всичко четиринадесет. Бяха същите като на християните, плюс още четири: не яж свинско месо, не пий вино и ракия, не пожелавай ближния си и не бий жените си толкова много.

Ахмед беше ядосал учителя. Затова той го накара да изреди заповедите отзад напред или разбъркано. Накрая се предаде и му писа хубава оценка.

В мюсюлманските страни само привидно имаше повече ред. Четиринадесет наистина беше повече от десет, но любимата на Ахмед геометрия почиваше едва на девет аксиоми и беше най-нареденото нещо.

УЧИТЕЛЯТ по обществени науки не влезе никога повече в час. Вместо него в час влизаше учител по майчин език и Ахмед сричаше наред с помачетата.

Езикът на майките им обаче беше съвсем друг.

- А как се образува на турски женският род? - попита едно по-будно или пък по-узряло за игри с момичетата помаче.

- В турския език няма родове!

- А не бъркате ли жените с мъжете и децата?

- Понякога - отвърна учителят. Мъжете и децата можеха да се сбъркат с жените по много начини и турците го правеха по всички.

Помачето зашепна с другарите си. Някои даже бяха научили майчин език, колкото да напсуват турците на майка, но никога повече не посетиха уроците.

Тези уроци още бяха свободноизбираеми.

СВОДНИКЪТ обичаше да наминава край общежитието и да поглежда нетърпеливо към прозореца на Ахмед. Скоро лятната ваканция опразни сградата. Прозорците вече не светеха и по всичко изглеждаше, че строежът е започнал - някъде нагоре по течението растеше новият мост.

Сводникът напъна с голи ръце катинара и го счупи. Нямаше повече момичета. Беше изпаднал в немилост и замръкваше по камионите, ако се случеше някой шофьор да го хареса. Иначе спеше, където свари. Сега общежитието на мюфтийството му беше добре дошло.

Той обиколи празните стаи и се хвърли на едно от леглата. Изрита обувки. Беше позабравил миризмата на възглавница и бързо се унесе в сън.

Събуди се късно на другата сутрин и както всяка сутрин измъкна от джоба си поомачкания чертеж на моста. Огледа го доволен. А на шкафчето току до главата му имаше скицник с още много такива чертежи.

И ТОВА лято имаше младежка трудова бригада. Ахмед не беше взел скицника със себе си, защото трябваше да работи от тъмно до тъмно.

Настаниха се в лагера. Бригадирът беше студент от София и носеше синя риза с три забодени в джобчето си звездички. На всеки раздаде щайга и подкани на работа.

- Строим за Родината! - отзоваха се като един учениците.

Бригадирът сякаш се подразни.

Събираше се последната реколта на комунизма. Беше много сушава година, както сушави бяха годините по онова време, но трайните насаждения бяха пуснали корени дълбоко и нехаеха.

Свири, хармонико, свири!
Запей, ти песен млада!
На път потегля призори
младежката бригада.

Ахмед и другарите му излизаха на работа с песен на уста. Спореше им много. Пълнеха щайга след щайга и ги подреждаха една върху друга, а бригадирът току драскаше чертичка на гърба на скицника си.

Нормата беше голяма. По онова време земята не беше още раздадена на предишните си собственици, но след някоя и друга година всичко наоколо щеше да се превърне в пущинак.

Скоро нямаше да има сортови семена и породисти животни. Синори и колчета щяха да заемат мястото на едногодишните култури и трайните насаждения, но Гераците едва ли щяха да се върнат на село.

Колективизацията им беше отнела имота завинаги. И земя, и корени. Връщане назад нямаше

Имаше реколта.

Сега няма реколта. Обаче нека да оставим селското стопанство на съвестта на Филип Димитров и да се върнем малко по-рано във времето.

Ахмед подреди щайгата си при бригадира. С нея тъкмо беше изпълнил нормата. Избърса потно чело и посегна към вкусните плодове.

- Що за плодове са тези? - попита.

Бригадирът отметна щайгата му с една чертичка на гърба на скицника си. После също се пресегна към вкусните плодове. Повъртя ги в ръцете си и каза:

- Не знам.

Ахмед за малко да се задави с костилката. Сладките сокове текнаха по бузите му, а между зъбите му за последно надникна червейче.

- Какво тогава си учил в София? - попита той.

Бригадирът обаче не беше студент по агрономство, както си мислеше Ахмед.

- Уча архитектура.

Сега Ахмед наистина се задави.

ВСЯКА вечер в лагера се пееха песни. Тежки родопски хорà се виеха около пилона със знамето или измежду пръснатите постройки, а огън събираше поети с лумналите си до небето пламъци.

Бригадирът също стоеше при огъня. Отваряше скицника си и прехвърляше листите с едничката мисъл да ги изгори.

Поетите четяха:

До гръбнака на скели изправени,
съберете се хора и друми!

Културномасовичката беше студентка. Носеше синя риза с една забодена звездичка в джобчето си и определяше какво да се свири или играе.

И какви стихове да се четат.

Пеньо Пенев беше поетът от зората на бригадирското движение. Сега бригадирското движение си отиваше и в очите на бригадира се събра сълза.

Не желая безсмъртие и пътища леки,
а ватенка топла в зимния ден.
Безсмъртно нека остане навеки
построеното тука от мен!

Но не залезът на бригадирското движение беше причина за терзанията му. Пеньо Пенев и културномасовичката не знаеха какво причиняват на един студент по архитектура с точно тези стихове.

Бригадирът хвърли скицника си в огъня. Ахмед се пресегна и го улови измежду гладните пламъци.

- Защо правиш това?

- Аз никога няма да построя нищо!

Пламъците блестяха в сълзите на бригадира и до последно се надяваха да вземат скицника му. Но силата им намаляваше с всеки изминал час. Накрая въгленчетата сънливо примигаха и учениците ги поляха с вода.

Беше късна нощ. Последен при пепелта остана бригадирът. Отказа да си легне с културномасовичката, както правеше обикновено, и отвори дамаджана насред двора.

Ахмед метна одеяло на гърба му и го остави сам.

ГЪРБЪТ на скицника беше нашарен със ситно изписани чертички за всяка пълна щайга. Ахмед добави още много срещу името си.

Огледа се настрани. Крушките в стаите на лагера бяха като крушки за клозет и мъждукаха едва с по четиридесет вата. Не можеха да събудят никого.

Сега Ахмед беше изпълнил нормата за много време напред и не му трябваше да спи. Разтвори скицника на бригадира, който от кора до кора беше изрисуван с вили за партийни величия. Медни покриви и водосточни тръби деляха листите с балчишки камък и материали по второ направление. Ахмед още не беше виждал такива.

Мостът над Дунава сякаш посивя и се смали.

ОЩЕ на другата сутрин бригадирът потърси скицника си, защото на задната му страна беше почнал да отмята пълните щайги.

- Пазиш ли го? - попита той Ахмед.

- Пазя го.

И всичко си тръгна постарому. Само Ахмед беше обърнал щайгата си на обратно и през целия ден двамата с бригадира похапваха от вкусните плодове.

Бързо намериха общ език. Ахмед отвори скицника му на най-хубавата вила и накара бригадира да добави отгоре й още няколко етажа. Партийните величия се бяха сменили, но хубави вили тепърва щяха да се строят.

А от бригадирските лагери и апекатата нямаше да остане камък върху камък, защото камъните трябваха за синори на новите парцели. Овошките на свой ред щяха да се изсекат за колчета.

Този ден щайгата на Ахмед остана празна. Празната щайга и занапред щеше да заема важно място в живота му.

НА ПЕТНАДЕСЕТИ септември както винаги започна новата учебна година. Кольо се беше събудил от духовата музика в двора и възрожденските песни, които учениците трябваше да пеят насила. Покри ушите си с възглавница и опита да заспи пак.

Междувременно Ахмед и другарите му се бяха събрали под портретите на възрожденците и слушаха словото на новия директор.

Похвалиха ударниците от бригадата. Нататък първият ден премина с пожелания и напътствия към новите, а родителите им одобрително поклащаха такетата си, сякаш много тъмносини прасенца се дупеха и въртяха опашки.

Накрая изпратиха новите да се настанят в общежитието. Всички бяха уморени от празника и бързаха да си легнат. Ахмед също.

- В кревата ти има един заек! - подшушнаха му другарите и зачакаха какво ще стане.

Иначе Ахмед беше отстъпчив, но сега не искаше да им се показва мекушав.

- Ставай от моя креват! - скара се той на заека.

Заекът беше послушен. Побърза да стане, а Ахмед се побоя от исполинския му ръст и потърси другарите си с поглед през рамо.

Видя ги да се побутват неуверено.

- Може да останеш на това легло! - отстъпи Ахмед.

Кольо не харесваше леглото му чак толкова, макар че цяло лято беше споделял шофьорските кабини. Беше изтърпял много лишения и още повече унижения.

- Какво стана с моста? - попита той.

Ахмед го позна. Сви рамене и отвърна простичко:

- Нали ти го дадох...

Кольо не искаше да повярва, че хитрият Ахмед беше взел момичетата му срещу една нищо и никаква рисунка. Отдавна нямаше на кого да раздава шамари, но не беше забравил как се раздават шамари.

Ахмед рухна в несвяст. Тогава другарите му се повдигнаха от завивките, защото през миналите години в общежитието не бяха виждали такава дързост. Кольо даже не ги погледна, а само приближи вече поваления Ахмед и го срита с всичката злоба на земята.

- Някакъв заек бие Ахмед!

Новината бързо се разнесе измежду учениците от горните класове, които станаха като един и запретнаха ръкави да помогнат. Иначе зайците щяха да им се качат на главата.

Кольо поваляше, каквото му се изпречваше на пътя. Първите се стъписаха от едрия заек, но после опитаха да го надвият вкупом. Настана голяма глъчка. Прииждаха нови и нови ученици от горните класове, а пък зайците се спуснаха да помагат на Кольо.

- Спрете! - извика директорът.

Повечето ученици си ближеха раните или лежаха в несвяст. Някои още можеха да говорят и видяха спасение в лицето на директора.

Вътрешният ред на училището беше повече от строг. Тук нямаше място за сбивания. Нарушителите трябваше да бъдат изключени.

Никой обаче не призна да е започнал пръв.

ДИРЕКТОРЪТ беше мъж на средна възраст. От носа му излизаха толкова много косми, че той ги засукваше настрани като малки мустачки. А под малките мустачки си беше пуснал големи.

Един по един в кабинета му влизаха учениците.

- Как се казваш? - запита той.

- Ахмед.

- А какво ти беше сторил новият?

- Лежеше в кревата ми.

Така твърдяха и останалите. Директорът се подсмихна и двата му етажа мустачки се повдигнаха нагоре. Отдавна му беше омръзнало да разпитва.

Не можеше да изключи всички набедени, защото набедени бяха всички.

- Как се казваш? - попита той следващия.

- Аз съм Кольо от Смолян.

В Смолян живееха не само помаци. Директорът се пресегна за списъците и потърси да зачеркне Кольо, защото името му не беше име на правоверен.

Не сполучи от първия път и се върна в началото на списъка като този път бавно следеше редовете с нокът. Някои помаци бъркаха имената си с тези отпреди демокрацията.

- Как се казваш? - попита пак директорът.

- Кольо от Смолян.

- Ти правоверен ли си?

Кольо, или както се казваше сводникът, се замисли. Сякаш наистина опитваше да си спомни новото или старо име, но накрая се предаде и каза:

- Аз съм борец.

- Познаваш ли нашия Роко? - бързо попита директорът.

- С него бяхме на лагер в Белмекен.

- И аз съм бил в Белене! - оживи се директорът.

Кольо повдигна вежди с недоверие:

- Тебе не те помня. Пък си и много хилав за борец.

- Хилав съм - призна с известно съжаление директорът. - Но наравно с всички се борих за свободата!

- Свободна борба - досети се Кольо. Самият той се беше борил класически стил и това обясняваше защо двамата не се познават.

От дума на дума отвориха приказка. Белмекен и Белене бяха различни лагери, но режимът в тях беше еднакво строг и като по чудо истината им убягна. Кольо беше взел директора за борец, а директорът взе Кольо за другар от затвора и добави името му в списъка на учениците си. Това беше най-малкото, което можеше да направи.

ЗАЙЦИТЕ кротуваха и чакаха учителя по вероучение много преди звънеца. Кольо седеше на последните два чина сам. Беше наредил отпреде си всякакви помагала за писане и смятане, но в мюсюлманското училище не се пишеше и не се смяташе. Тази година не се учеше и обществознание.

Най-сетне удари звънецът. Почти веднага влезе учителят по вероучение с благата си усмивка и Корана под мишница.

Отвори на сляпо и зачете стиховете.

- Нищо не разбираме! - прекъсна го Кольо.

Аллах чуваше молитвите само на арабски. И господ някога е чувал само на латински, старогръцки и еврейски, но светите братя Кирил и Методий бяха победили догмите на Ватикана.

Сега учителят направи същото. Върна се пак на първата страница и започна да чете наново и малко по-бавно, защото едновременно превеждаше.

Така помачетата и Кольо разбираха.

Нощес Ахмед трябваше да спи в един креват с Кольо. Понякога си патеше от неговите ритници. Понякога от друго. Призори босоноги момичета пак разбутваха постелите им и отброяваха припечеленото на Кольо.

После си отиваха тихо.

Веднъж ги беше усетил ранобудникът, който помагаше в кухнята. Оттогава учениците се бяха научили да отварят едното си око и да довършват еротичните си сънища с ръка.

Ахмед също се събуждаше призори. Гледаше как Кольо брои парите и хапеше език с чуканчетата на избитите си зъби.

АХМЕД никога преди не беше ходил на зъболекар. Седна на стола и широко отвори уста.

Докторът обаче не бързаше с работата.

- Първо да видя парите ти! - пожела той.

В гърнето на Ахмед имаше достатъчно пари и докторът кимна на сестрата, която забърза да стегне лигавче. Столът самичък се повдигна нагоре и машинката зарева.

Ахмед също зарева. Сестрата се наведе над порцелановото си хаванче и смачка кюлче злато с чукалото, но докторът поиска още много.

Графикът за деня беше объркан съвсем. Хората в чакалнята негодуваха и припряно потропваха на вратата, а стрелките на часовника сякаш се въртяха с оборотите на машинката.

Накрая докторът окачи машинката:

- Сега изплюй!

Отнякъде текна вода и отнесе пак нанякъде храчката на Ахмед. Сестрата отвърза кървавото му лигавче и го подкани да си плати.

- Че защо ми искате толкова много пари? - отново зяпна Ахмед.

Тогава докторът взе огледало от сестрата и накара Ахмед да се усмихне.

- Не ти ли харесва?

Нещо по-ярко от лампите накара Ахмед мигом да присвие очи.

- Не съм искал златни зъби!

- Нямаше нужда да искаш. И друг път съм правил зъби на цигани! - отвърна докторът.

- Но аз съм арабин!

- То е същото.

Ахмед се беше задавил с мечтите си. Сега устата му беше пълна с мостове, каквито често сънуваше. Мостове от злато. Красиви и вечни.

Той плати всичко на доктора и едва тогава спуснаха стола му до земята. Бояха се да не избяга с мостовете, както беше избягал на сводника.

ВСЯКА година от България за Мека потегляха стотина поклонници. Измежду тях бяха първенците на училището, които получаваха награда за своето голямо усърдие.

Тази сутрин нямаше ведрина. Директорът беше строил всички и подред четеше имената на избраните:

- Ахмед.

Ахмед никак не се изненада. Нямаше равен в бележките и отдавна си беше стегнал дисагите за път до светите места.

- Къде е това? - попита го Кольо.

- В Саудитска Арабия.

Шушлякът на Кольо изшумоля от вълнение. Арабският свят беше една обетована земя за него и белите му момичета. Там парите не се печелеха само на мостовете.

- Ще дойда с вас в Мека!

- Не може! - отказа му директорът. Настоятелите също зашушукаха неодобрително.

- Моите бележки са хубави! - упорстваше Кольо. Мнозина от избраните наистина му отстъпваха по успех.

- Но ти си неверник!

Кольо стегна увисналото си месо и сякаш добави още много гънки в шушляка си. Пристъпи към настоятелите с едничката мисъл да ги убеди:

- Аз съм борец.

Настоятелите склониха да вземе даже и момичетата си, а с момичетата се запълваше отредената бройка за цялото им училище.

Така за Мека щяха да отпътуват само сводникът и курвите му.

ПОКЛОННИЦИТЕ се събраха на летище София. Повечето бяха роднини на новия главен мюфтия, който сам щеше да ги води по светите места.

Наставленията и стиховете на Корана се смесиха с гласа на говорителя, сякаш говорителят беше окачен на минаре, а не скрит някъде в чакалнята. Седнали по турски хора изпълниха пода и пътниците трябваше да стъпват по столовете.

Главният мюфтия поздравяваше роднините си един по един и раздаваше на всеки по едно българско знаменце, с което трябваше да се отличават от другите поклонници.

- Ти кой си? - стигна той до сводника.

- Аз съм Кольо от Смолян!

Главният мюфтия разпита за роднините си там, но никой не можеше да познава всичките си роднини до девето коляно. Още повече многодетните мюсюлмани.

Кольо забоде знаменцето отгоре на дисагите си. Главният мюфтия настояваше момичетата му да се покрият веднага и той нямаше против, защото сам искаше да запази кожата им по-бяла.

МИТНИЧАРИТЕ ровеха в дисагите на поклонниците. После им събуваха гащите до колене, защото Саудитска Арабия беше богата и много неверници искаха да живеят там.

Момичетата бяха лесни. Кольо ги изпрати да си обръснат срамните косми в клозета и се зачуди как да постъпи със себе си. Необрязан като него не можеше да премине, а пък беше бил толкова път.

Тогава чу правоверните да се подпитват един друг:

- Ти шиит ли си или сунит?

- Сюнетчия съм! - отговори човекът уклончиво.

- Сунит - кимнаха доволно останалите.

Кольо тръгна след човека.

- Ти шиит ли си или сюнетчия?

- Сунит.

- Ами вземи да ме обрежеш!

- Нямам разрешително! - отказа сюнетчията.

Сюнет без разрешително се наказваше много строго от законите в Саудитска Арабия, които бяха взети от хан Крум и по-късно нагодени към местните обичаи.

На убийците и богохулниците вземаха главите, на крадците посичаха дясната ръка, а на прелюбодейците и сюнетчиите без разрешително отрязваха пишката.

Това беше целият наказателен кодекс. Иначе сюнетът нямаше нищо общо с прелюбодеянието, но причината за двете беше една и съща и трябваше да се премахне.

Междувременно българските поклонници събуваха гащите си за проверката. Кольо изостана малко след тях и пак задърпа сюнетчията:

- Ще ти платя богато!

- Сега не си нося ножовете - вдигна рамене сюнетчията и понечи да отмине. Отдавна не беше държал чурка, но повече му харесваха децата.

Тогава нещо щракна в ръката на Кольо.

- Аз нося.

С толкова малко ножче не можеше да се отреже и филия. Острието му изглеждаше по-тъпо от самия Кольо, макар че понякога помагаше в разправиите на моста.

- Не става! - отказа сюнетчията. Едно парче стъкло щеше да свърши по-хубава работа от това ножче.

Тогава Кольо го опря в корема му и бързо убеди сюнетчията колко е остро.

Влязоха в клозета на летището. Подминаха писоарите и се затвориха в кабина за голяма нужда, където Кольо събу гащи до колене.

- Ще боли - предупреди го сюнетчията.

Кольо захапа дебелите си пръсти. Анаболите обаче бяха направили чурката му тънка като на момченце и сюнетчията се зарадва. Опря острието. После го размърда напред и назад, но кожата на Кольо си остана на мястото. Само червена линия показваше къде е отъркана.

Сюнетчията натисна повече.

- Един е Аллах и Мохамед е неговият пророк! - изрече той и накара Кольо да повтори същото.

Йод нямаше. Сюнетчията препика раната му, а после пови всичко в тоалетна хартия и изми ръцете си по предписанията на ХЕИ.

Клозетната чиния беше като изпечена от червен порцелан. Сякаш някой беше забравил да пусне водата и кожата плуваше на дъното на чинията вместо онова, което обикновено плува там.

Всеки друг път сюнетчията събираше кожите, но сега се погнуси да бръкне.

ВСИЧКИ поклонници от България преминаха проверката. Един по един си нахлузиха гащите, а после се преброиха и спряха да изчакат Кольо.

- Сега ида! - подвикна им той.

Сланината прозираше под кожата му и го правеше още по-бял от страха.

- Ти с тях ли си? - попита митничарят.

Кольо кимна угоднически и премина, без дори да събуе шушляка си.

Мека светна пред българските поклонници и ги накара да забравят всичките унижения. Беше голям град с малки улички, които сякаш бяха направени от главите на хора. Безброй чалми ги постилаха вместо килим.

Кольо вървеше бос по килима, а българските поклонници и сюнетчията го следваха. От време на време някое паве се надигаше с крясъци или изхрускваше, щом краката на Кольо го настъпеха.

Кольо не искаше да изгуби жените си. Всяка беше хванала фереджето на предната като влакче от детската градина, а във вагоните току се качваха зажаднели за ласки поклонници. Клатушкаха се малко и слизаха където намерят.

ВЛАКЧЕТО на Кольо пъшкаше помежду Мека и Медина през всички отредени за поклонението дни. Ориент експрес вече не пътуваше само до Истанбул.

Вагоните му бяха спални нощем и денем. Пътниците най-харесваха бялата тапицерия на седалките и не оставаха за дълго свободни места. Някои даже забравиха за какво са дошли в Мека.

Те не видяха хълма Арафат, където пророкът Мохамед бил разпънат от центурионите. Не се разходиха в градината на сетната му нощ и не запалиха свещ на гроба му.

Кольо обикаляше вагоните като кондуктор и събираше пари от пътниците. Изхвърляше нередовните или грубияните, а на останалите пожелаваше приятен път.

Мюсюлмани от цял свят се стичаха към новата атракция на Мека.

Влакчето на любовта.

Времето не бързаше. Минаретата бяха високи часовникови кули с мързеливи кукувички, които пееха само по пет пъти на ден вместо по дванадесет. По толкова молитви беше отредил на правоверните Мохамед и никой часовникар не смееше да ги направи повече.

Главният мюфтия едва сварваше да връща стрелките си назад. Сменяше се и датата. Така дните на поклонението и командировъчните щяха да са повече.

ПОКЛОНЕНИЕТО отиваше към своя край, а Мека и Медина се превръщаха в пазар като всички останали арабски градове. Търговците продаваха късове от полумесеца на Мохамед или сълзите му в шишенца. Не оставяха Кольо на мира. Изглеждаше им по-бял от поклонниците и несъмнено по-глупав, а шишенце със сълзите на Мохамед можеше да купи само много бял или много глупав човек.

Търговците обаче се лъжеха. Кольо наистина беше много бял и много глупав, но съвсем малко вярващ във възкресението на Мохамед.

Поклонниците - напротив. Купуваха си фланелки с цитати от Корана или календарчета с мюсюлманското летоброене и голи християнки.

Търговците бяха готови да им продадат и майките си.

И го правеха.

Сам главният мюфтия се спря на една сергия и се загледа в наредения по дължина ковчег.

- Какво е това?

- Мощите на Мохамед - отвърна му търговецът.

Главният мюфтия се разтрепери. С мощите София щеше да стане четвъртият свещен град на исляма наред с Мека, Медина и Йерусалим.

Купи ги. Търговецът намести ковчега на гърба му и поплака сякаш се разделяше с ковчега на собствената си майка.

Така си и беше. Мощи на пророка Мохамед продаваха всички търговци, които след последното поклонение имаха починали роднини.

Сюнетчията ги подминаваше с насмешка. Спря се до сергия с ножове. Избра един и го огледа тъжно.

- С този нож е бил обрязан пророкът Мохамед! - прошушна му търговецът.

- Аз отдавна нямам разрешително! - понечи да го върне сюнетчията.

- Не ти трябва за този нож!

- Нима Мохамед е бил обрязан без разрешително?

- По негово време е нямало ХЕИ.

В Саудитска Арабия режеха езика на лъжеца. Повечето от търговците бяха неми, но този говореше и значи казваше истината.

Пазариха се шумно. Накрая сюнетчията плати половин цена и забърза да настигне Кольо, който пуфтеше напред като локомотив на влакчето си.

На релсите им се изпречиха камиони.

Всичката стока на пазара идваше с камиони, но тези не бяха пълни със стока. Нещо привлече вниманието на Кольо и той дръпна внезапната спирачка. Момичетата се наблъскаха едно в друго.

ТУК раздаваха по кесия пари и оръжие на желаещите. Кольо и не чакаше да го подканят и се нареди с всичките си жени.

- Следващият! - викаше арабин на име Осама бин Ладен и отмяташе по едно зърно на броеницата си.

После товареха желаещите на камиони и ги отвеждаха нанякъде.

Осама бин Ладен видя едрия поклонник посред опашката.

- Мини напред! - извика му той.

Кольо разбута навалицата. Взе първо кесията с жълтици, а после нарами пушка и се качи в каросерията. Търпеливо подаде ръка на всяка от жените.

Осама бин Ладен прехвърли броеницата си доволен. Щеше му се всички да се едри като Кольо.

- Следващият!

Следващият беше сюнетчията.

- Къде са тръгнали тези хора? - попита той, защото не се доверяваше толкова лесно.

- Към рая! - отговори Осама бин Ладен и се приведе да му избере пушка от зеления сандък. После му даде кесия жълтици и го подкани да се качи.

- За рая трябваше да вземете самолет!

Вече качените араби зашушукаха в каросерията. С камион наистина не можеше да се отиде в рая и Осама бин Ладен се принуди да обясни по-просто:

- Отиваме в Чечения.

Сега шушукането стана одобрително.

- Аз пък съм за Алжир! - Сюнетчията остави пушката си, защото камионите не му бяха на път или просто не искаше да се качи. Понечи да си върви по пътя само с кесията, но Осама бин Ладен го спря:

- Имам камион и за Алжир.

Беше вече купил душата му.

КОВЧЕГЪТ тежеше. Мохамед, изглежда, е бил едър човек или пък само на думи се е обявявал против прекомерното ядене и пиене.

Главният мюфтия вече се чудеше как ще го носи в България, когато на пътя му се изпречиха камионите. Поклонниците се бяха пръснали из пазара и бавно се събираха при него. Накрая се преброиха.

- Само Кольо го няма! - каза някой.

- Кольо замина - каза друг.

- Следващият! - извика току до тях Осама бин Ладен.

Главният мюфтия пристъпи с ковчега:

- Има ли камион за България?

- България не е ли християнска държава? - със съмнение ги погледна Осама бин Ладен.

- Била е и пак ще бъде наша!

Главният мюфтия му разказа нашироко за възродителния процес и неравната борба на мюсюлманите в България. Но сега нещата се бяха обърнали.

- България остана с четиридесет хиляди войника!

- Само толкова ли? - попита с недоверие Осама бин Ладен.

- И скоро половината от тях ще са мюсюлмани.

- Че как така?

- Мислят да закриват трудовите войски.

Оставаха двадесет хиляди войника, а Осама бин Ладен беше убивал много повече. Той постла карта на сандъка и захвана да оцветява България със зелен молив, както бяха оцветени Босна и Косово. Но моливът излизаше извън границите на България и драскаше в съседните й страни. Ръката на Осама бин Ладен трепереше от вълнение или пък го правеше нарочно.

Така той запълни Балканите и продължи към Виена. Много внимателно огради града, защото се боеше да не счупи молива си като преди петстотин години. Сега обаче времената бяха други.

Бейрут първи беше разделен със зелената линия. Виена и столиците на Европа нарастваха с квартали от правоверни, които не моливът на Осама бин Ладен беше нарисувал по картата.

- Но защо оцветяваш и Германия в зелено? - изненада се главният мюфтия. И в най-смелите си мечти не вярваше, че тамошните хора може да станат помаци.

- Зелената партия спечели изборите в Германия!

- Но те не са мюсюлмани, а защитници на природата!

Осама бин Ладен се спря. На картата наистина беше лесно, но един джихат беше с къде по-голям залог от играта на карти.

Главният мюфтия вече изнемогваше под ковчега си. След него чакаха всички български поклонници с дисаги и знаменца в ръце.

- Пратете камион за България! - склони накрая Осама бин Ладен.

И сам се качи в него.

ПОКЛОННИЦИТЕ се върнаха с камиони. Всички носеха дълги ленени ризи, с които арабите можеха да скрият повече оръжие, отколкото християните с техните шлифери.

Митничарите обърнаха дисагите им. Ковчегът на главния мюфтия ги привлече най-много. Не беше обявен в декларацията му, а със сигурност надвишаваше необлагаемия минимум от левовата равностойност на сто щатски долара.

- Какво има вътре? - попитаха те.

- Мощи.

Парите не миришеха. Митничарите отвориха ковчега и оттам им се озъби майката на търговеца. Не бяха изминали още четиридесет дни от смъртта й.

Мохамед беше умрял много по-отдавна. Главният мюфтия се обърка съвсем.

- На кого са тези мощи? - попитаха го митничарите.

- Един от нашите умря по пътя.

Колективната виза наистина беше издадена за един човек повече, защото сега Кольо го нямаше. Митничарите заковаха ковчега, както си беше. Обложиха го с тридесет процента и взеха жълтиците на главния мюфтия.

Всяка година правеха така, макар че обикновено в ковчега бяха мощите на Мохамед.

Не на някакъв си Кольо.

Камионите продължиха за София. По пътя главният мюфтия изхвърли ковчега. Майките на повечето търговци от Мека имаха такава съдба.

ГЮНЕР не беше толкова малък. Всички жени на сюнетчията бяха махнали по едно бебе още преди да свърши поклонението в Мека. Харесваше им да делят постелите си с младежа и той всеотдайно им се отплащаше. Само нищо и никаква дреболия му пречеше да се превърне в съвършен любовник - Гюнер не беше обрязан.

Беше късна доба. По портата се заблъска силно като преди и жените станаха да отворят на сюнетчията.

- Вземи да обрежеш нашия Гюнер! - зарадваха му се те.

- Нали ми взеха разрешителното...

- Трябва да има начин.

- Има начин.

Сюнетчията беше донесъл много подаръци. Първо извади от дисагите си осем пухкави пантофки и нареди всички една до друга, сякаш беше женен за стоножка.

Жените се изпокараха за номерата. Идеше редът на Гюнер. Сюнетчията бръкна в дисагите си да извади ножа, с който е бил обрязан пророкът Мохамед.

Очите на Гюнер заблестяха.

- Ела насам - подкани го сюнетчията.

Не чака да го подканят повече. Пристъпи напред и бързо посегна да си вземе подаръка.

Сюнетчията обаче не мислеше да подарява ножа на другиго. Хвана Гюнер за ръката и опита да му събуе гащите.

- Какво си намислил сега? - с мъка се отскубна момчето. Заднешком отстъпи към вратата. Сюнетчията и друг път си беше играл с чурката му.

Но не беше държал в ръката си нож. Гюнер отвори вратата пак заднешком и хукна. Жените напразно подвикваха подире му с надеждата да го убедят, че обрязването се прави за негово добро.

Или за тяхното.

ГЮНЕР бягаше. Тесни и тъмни като филмова лента улички се превъртаха пред очите му също толкова бързо, а краката му сякаш въртяха педалите на стара киномашина.

Гюнер беше гледал този филм стотици пъти. Уличките се извъртяха една подир друга и спряха. Последният кадър показа фургоните на строежа и малките прозорчета, зад които още една киномашина прожектираше звезди по небето или просто светеше.

Майстора седми разряд не го ловеше сън.

- Кой е? - показа се той на вратата. В ръката му имаше пушка, с която беше хванал на мушка тъмното и мислеше да го застреля.

Гюнер се откри с високо вдигнати ръце.

- Аз съм.

Едва тогава майсторът седми разряд свали пушката си, а Гюнер свали ръцете си.

- Не си ли подранил?

Работата на строежа наистина започваше по тъмно, но по толкова тъмно не се виждаше нищо.

- Избягах от дома.

Облачета бяха замъглили небето и вятърът подсвиркваше като недоволен зрител. Майсторът седми разряд се разбърза да оправи фокуса на киномашината.

- Може да живееш в моя фургон! - извика той през рамо и остави вратата отворена.

На строежа трябваше пазач. Всякаква измет се навърташе нощем и много често тухлите намаляваха до сутринта. Гюнер щеше да дебне вместо майстора.

Прозорчето угасна. Гюнер нарами пушката от прожекцията и се заслуша в спокойния сън на фургоните.

ПУШЕЦИТЕ от заводите в Гюргево бавно постилаха всичко в мрак и пепел. Тази година дърветата така и не цъфнаха. Само новите кандидатстудентски справочници напомняха за някогашната пъстрота на пролетта.

Бързо напълниха книжарницата с мечти.

Ахмед никога не беше виждал цъфнали дръвчета. За него пролетта беше една от четирите различни думи, с които тук наричаха лятото.

Но пролетта беше много повече от една дума. Хората се раждаха както всичко около тях и започваха живота си от самото начало. С пролетно почистване или ново пролетно влюбване.

Ахмед познаваше единствено пролетната умора, която приличаше на мързела в арабските страни. Сега той се чувстваше като у дома си.

Беше първа пролет. Ахмед често си намираше работа в книжарницата - свършваха му листите от скицника или пък меките му моливи се изхабяваха.

Но никога не беше заварвал толкова голяма опашка. Сякаш листите и моливите на всички ученици в града бяха свършили едновременно.

Ахмед се нареди. По някое време продавачката подаде и на него справочник.

- Що за книга е тази? - попита Ахмед.

- Помага да си избереш занаят.

Ахмед не можа да разбере. В арабските страни синовете взимаха занаята на бащите си и така беше още от времето на Пророка.

- Че може ли сам да си избереш занаят? - попита той.

- Със справочника може.

Опашката препираше. Занаятът на Ахмед беше избран от баща му и от бащата на неговия баща, но справочникът често беше и индулгенция за синовен грях.

Не струваше толкова много. Ахмед съвсем беше забравил за скицника и моливите.

СЪЩАТА вечер Ахмед разбра какво значи пролетта. Изчака другарите си да затворят очи и вместо тях отвори новия кандидатстудентски справочник.

Архитектура се учеше единствено в София. ВИАС. Ахмед на няколко пъти прочете страничката и запомни всяка запетайка от нея.

Приемните изпити бяха по математика и рисуване. Ахмед нямаше равен на математиката. На рисуване също. Безчет пейзажи от прозорец правеха листите му като извадени от дограмата стъкла.

Премина нататък по въпросника. За вазата с цветя беше важно само къде й е паднала сянката, а Атлантическият океан приличаше на Средиземно море и се боядисваше бързо с валяк или голяма четка.

Но голото момиче?

Ахмед беше виждал голо момиче в бараката на пазара. Това беше преди много, много години и вече не помнеше какво точно имаше между краката на момичето.

Нещо като маргаритка.

Ахмед посегна към скицника си. Опита да нарисува голото момиче на няколко пъти, но всеки път момичето заприличваше на сюнетчията. Изглежда, споменът за онази, другата барака, беше по-силен.

Ахмед посърна. Нямаше как да вземе изпита със сюнетчия и маргаритка между краката му.

КОМИСИЯТА на държавните изпити цепеше Корана, а после завързваше очите на зрелостниците и ги караше да довършат страницата наизуст. Някои бяха пропуснали една-единствена страница и проклинаха съдбата си, но други бяха научили само нея и ликуваха.

Ахмед търпеливо чакаше. Беше се наредил накрая, защото за изпита викаха по азбучен ред, а буквата му беше накрая в арабската азбука.

Преди него всички бяха отворили Корана. Подпитваха се за някоя забравена завъртулка, припомняха си наученото или се молеха на всевишния Аллах.

Ахмед беше отворил кандидатстудентския справочник и също толкова настървено препрочиташе как може да стане архитект.

- Що за книга е това? - полюбопитстваха другарите му.

- Кандидатстудентски справочник.

- Трябва да е някаква ерес!

Ахмед отвори на случайна страница и попадна на духовната семинария, а часовникът на гара Русе удари вместо камбана и сякаш обяви приема.

И християнските попове трябваше да се учат в София като архитектите.

ОЩЕ на другия ден раздадоха дипломите. Във всяка диплома бяха подпъхнати билет за влак и назначение за ходжа в Разград или Кърджали.

Но в дипломата на Ахмед имаше няколко билета повече. Той обърна малките странички една по една и намери още няколко билета в притурката.

Изглежда, беше станала грешка. Ахмед прибра билета си за София и понечи да върне другите на директора.

- Не можеш да стигнеш до Якоруда с един билет - отказа последният.

- Аз отивам в София!

- София е столица на неверниците. Мюсюлманите там са депутати от малцинствата или посланици от арабския свят - каза директорът.

В София имаше една джамия и човекът за нея отдавна беше назначен - наше момче.

А Ахмед беше новият ходжа на Якоруда. Никой от другарите му не искаше да прекарва живота си в толкова затънтен край на Родопите.

Тържеството завърши с миене на крака и молитва. Накрая всички се целунаха, както се целуваха мюсюлманите, и обещаха да върнат България на Аллах.

Вкупом тръгнаха към гарата.

Ахмед остана сам в училищния двор. Премери няколко крачки от баскетболните кошове и захвана да копае сгурията. Извади всичките си останали пари и ги намести по дисагите, а после надникна още веднъж в гърнето, сякаш търсеше лихва.

АХМЕД пътува с няколко влака подред и всеки път му се искаше да се хвърли в колелетата им. Навярно щеше да липсва само на правоверните от Якоруда.

Билетите на Ахмед се изнизваха, както се изнизваха реки и планини. Трябваше да направи уморителни смени в Карнобат и Горна Оряховица. Накрая и релсите свършиха. Скръцнаха спирачки и неколцина уморени от път вагони се заблъскаха един в друг.

Ахмед слезе на малка гара. Като трън в петата на небето се заби джамията на Якоруда и той тръгна натам. Нещо не беше наред с джамията.

- Кой е градил тази джамия? - попита Ахмед носача на гарата.

- Градихме джамията на доброволни начала!

Ахмед питаше за архитекта, но носачът на гарата не го разбра добре или архитект просто нямаше. Минарето беше високо и наклонено като кулата в Пиза.

- Не искахме минарето да е по-долу от камбанарията на църквата - добави носачът.

Църквата в Якоруда също беше построена на доброволни начала и имаше наклонена камбанария, обаче поповете никога не се качваха на камбанарията. Те пееха от олтара и дърпаха камбаните с въжета.

Не случайно се бяха учили в София.

Ахмед вече знаеше какво да направи.

- Билет за София първа класа - върна се той на гишето, но лелката му отказа:

- Не може първа класа за циганин!

- Аз съм арабин!

- То е същото.

ХРИСТО си взе сбогом с домашните. И те, както цялото село, бяха останали в заблуждение, че го изпращат на изпити в Художествената академия.

Голяма беше гордостта им.

Христо нарами вързопчето си и усети с гърба си острите ръбове на сборника по математика, който скришом беше успял да мушне измежду боичките и блокчетата.

Предстоеше му дълъг път.

- Взе ли всичко? - попита майка му вече на портата.

Христо беше забравил да налее вода в кратунката си, но не искаше да се връща. Отиваше на изпит във Военноморското училище и беше станал суеверен като истинските моряци.

- Взех всичко - каза той.

После закрачи по пътя. Край всяко село в Родопите имаше чешма в памет на умрелите по време на възродителния процес мюсюлмани.

Никъде не пишеше от какво са умрели.

Тиня и следи на жадни прасета обикаляха коритото. Попове накисваха и забравяха лъжичките си след всеки помен, а Аллах сякаш нарочно ги превръщаше на жаби.

Христо отпи с погнуса. После напълни едно от търкулнатите наблизо шишета и продължи към гарата.

ХРИСТО пропусна влака за София и си купи билет за Варна. Оставаше му още малко време. Седна на пейката край перона и започна да решава словесни задачи от сборника.

Влак тръгнал от гара София за гара Варна в някакъв точен час и малко закъснение. Пътят между двете гари и скоростта на влака са известни.

Кога ще пристигне влакът на гара Якоруда?

Отговорът на задачата беше посочен в разписанието на гарата и Христо едва се сдържаше да не го погледне. Тогава до него седна Ахмед:

- Този сборник съм го решавал.

Христо взе Ахмед за един от многото цигани, които се размотаваха на гарата, и понечи да го отпрати грубо.

Но Ахмед позна отговора на задачата.

- Видял си разписанието! - не се върза Христо. Наоколо се събираха циганчета и протягаха ръка за монети, сякаш Ахмед ги беше подучил.

Бяха способни на много хитрини.

Ахмед обаче познаваше отговорите на всяка задача. Малко след него говорител обявяваше пристигащите и заминаващи влакове като ехо.

Изглежда, циганинът беше научил цялото разписание.

- Защо ти трябваше да се мъчиш? - попита Христо. Имаше толкова други начини да се изкарат дребни монети.

- Мисля да кандидатствам с математика.

Сега Христо наистина се почуди:

- И аз мисля да кандидатствам с математика.

- Да вървим тогава! - Ахмед се зарадва, че най-после си е намерил другар. Протегна ръка да се здрависа и обърна бузи за целувка, както правеха в арабския свят.

Христо не склони:

- Аз ще кандидатствам във Варна.

- А какво има за кандидатстване във Варна?

- За теб няма нищо, защото във Военноморското училище не вземат цигани!

- Аз съм арабин - докачи се Ахмед.

- То е същото.

ВАГОН-РЕСТОРАНТЪТ на втора класа миришеше на цигани и кебапчета. Говореха си за политика и похапваха кебапчета, но изглежда, бъркаха едното с другото.

- Вие араби ли сте? - попита Ахмед.

- Цигани - отговориха те и му направиха място като на свой.

- А какво ядете? - попита ги той.

- Кебапчета.

Ахмед не познаваше вкуса на тази миризма. Само беше чел за нея в Корана и знаеше, че трябва да се гнуси от свинското месо.

- Вие мюсюлмани ли сте?

Циганите винаги бяха готови да извадят пишките си и да се похвалят с тях. Масата отведнъж се покри с още отхапани кебапчета, които наистина погнусиха Ахмед.

Всички във вагона бяха мюсюлмани и не бързаха да се загащят.

- Не бива да ядете кебапчета! - каза им Ахмед.

- Защо?

- Коранът забранява свинското.

- А пишеше ли нещо за кебапчетата?

- Не - призна Ахмед. Знаеше Корана наизуст, но пак го прехвърли страница по страница и за пръв път не намери отговор на въпросите си.

Накрая каза:

- По времето на Мохамед трябва да е нямало кебапчета...

- Кебапчетата излязоха след демокрацията - съгласиха се циганите и прибраха своите по гащите си, където иначе не оставаха за дълго.

Ахмед пък прибра Корана. Отвори справочника и прочете за института по хранително-вкусова промишленост, но и там не споменаваха кебапчета.

Вече не го беше толкова гнус. Притвори очи и плахо набучи кебапче на вилицата си. Вкусът на демокрацията сякаш му се услади.

В АРАБСКИЯ свят нямаше демокрация или демокрацията идваше за малко и си отиваше за много. Тя можеше да направи сития човек свободен, но не можеше да направи гладния човек сит.

А гладният човек не се нуждаеше от демокрация. Нуждаеше се поне от обещания. Раят беше обещан първи. После НАТО и Европейският съюз.

Ахмед и циганите повече харесваха кебапчетата. Неусетно се изнизваха големи и малки гари, а скарата на вагон-ресторанта бълваше пушилка като след старите влакове.

Накрая пушилката се смеси с тази над София и слънцето светна сиво. Циганите изцъркаха зъбите с език и преглътнаха събраното по дупките им месо.

После се заблъскаха към вратата.

Посрещачите излязоха на перона и се надигнаха на пръсти, а пристигащите подадоха глави от прозорците и помахаха на своите.

Само Ахмед нямаше свои.

- Ще ме упъти ли някой към студентския град? - попита той чуждите хора.

Упътиха го към Факултето.

ХРИСТО слезе във Варна по същото време. Навалицата го повлече по перона и той едва свари да попита някой за Военноморското училище.

Не беше близо до гарата, а Христо не искаше да закъснява от първия ден. Махна на такситата и едно от тях приближи да го вземе.

- Към Военноморското училище!

- Знам! - отсече шофьорът.

- Че как може да знаете?

- Вижда се по очите.

Скоро преполовиха пътя. Блоковете бавно се отдръпваха и правеха място на Военноморското училище - масивна сграда с изглед към залива. Някъде оттук Вапцаров беше изпращал корабчета за Филипините.

И писал стихове.

Ти помниш ли морето и машините,
и трюмовете, пълни с лепкав мрак?
И онзи див копнеж по Филипините
и едрите звезди над Фамагуста.

Устните на Христо сами си припомниха стиховете, което не убягна на таксиметровия шофьор.

- Няма да ти взема пари - махна последният.

- Защо?

- Сърце не ми дава.

Току пред портала Христо позна повечето си спътници от влака. Сякаш по това време на годината във Варна се събираха мечтите на цяла България.

Посрещнаха ги духова музика и приветствия. От балконите на жилищните блокове се бяха надвесили цели семейства, а от морето или отнякъде другаде се чуваше страшен рев.

ЕДИН по един слагаха кандидатите на въртящ се стол. Очите им бързо показваха бялото си, а някои даже надуваха бузи и повръщаха.

Те щяха да гледат морето от брега и занапред. Още много не можаха да преплуват басейна или пък кантарът ги изкара недохранени.

Задачите по математика пресяха останалите. Падна им се параметрично уравнение, което беше по-сложно отколкото изглеждаше.

А+Х=В за А є (-¥; +¥)

Христо се отнесе. Това параметрично уравнение много приличаше на буквите, които двамата с неговата Антоанета бяха издълбали в дървото.

А+Х=ВЛ

Неизвестното и тук беше Христо. Любовта му зависеше само от желанията на Антоанета, които щяха да се променят до безкрайност.

Христо трябваше да изследва всичките възможни значения на параметъра А и да получи различни решения за Х. Само едно от тях можеше да го направи много щастлив, но беше малко вероятно.

<<< || >>>

 

 

© Христо Леондиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.06.2001

Христо Леондиев. 1300 години стигат. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Христо Леондиев. 1300 години стигат. Варна: Компас, 2001.