НОВИ СТЕПЕНИ НА СВОБОДА

Александър Андреев

web | Нови степени на свобода

Дневник на героя, 9.09. - 10.11.1989

II.

Евгени Митевлежи с дрехите в леглото и чака да стане четири часът - има среща с Йохан в парка. Защо именно в парка и какво ще правят, след като се срещнат, това и самият той не може да разбере, но навярно такъв е обичаят тук. Става дума за срещането в парка, уточнява наум Евгени мисълта си за обичая. Докато лежи и чака, той слуша радио. Както винаги се е досещал, радиопрограмата отвъд Желязната завеса се състои предимно от реклами за кока-кола, от стряскащи електронни предихания, еднообразна дискомузика и ентусиазиран брътвеж, чийто субект напразно се мъчи да докара американски акцент и интонация. Самият Евгени се мъчи да размишлява. От няколко дни отново го безпокои една традиционна негова тревога: че не му се случва нищо особено. Ето, вече от четири седмици е тук, ходи насам-натам, вижда се с хора, посещава различни места и културни събития, но всичко това сякаш просто го полъхва като леко течение от незатворен прозорец и отминава без никакви последствия. Дори без лека настинка, казва си Евгени и начаса се натъжава, защото му липсва публика, която би оценила последния образ: вкъщи всички знаят колко лесно се простудява.

Чак по-късно ще установи, че белият таван и синкопите от радиото бавно са го хипнотизирали, че постепенно е изпаднал в едно от онези полусънни състояния, когато часовете се превръщат в минути (или беше обратното?), а някаква мимолетна мисъл, някаква блуждаеща представа, добива контури, сюжет, мирис и вкус. Днешният му обед с една тукашна журналистка, ароматът на израелското вино, разговорите на руски - всичко това отключва цяла история, в която Евгени чува всяка отделна реплика...

Постепенно двамата със Сара са се сближили вече достатъчно, всяка вечер след езиковия му курс тя го чака с малкото си пежо пред входа на факултета, после паркират край някой италиански или гръцки ресторант, вечерят на свещ и тихичко си говорят. Пламъчето потрепва от насрещните им дихания, колебливата светлина издайнически полепва по малките бръчици около очите на младата жена, но лицето й е красиво и озарено от лъчите на новото приятелство. Евгени понякога остава да преспи в таванското й студио и двамата спорят до късно през нощта под тихата музика на грамофона. (Тя се брани срещу компакт-дисковете, с някаква старомодна упоритост, също като Магда, потрепва спящата съвест на полубудния Митев.) Невидимата (Желязна?) завеса помежду им сякаш постепенно се открехва, и всеки от двамата успява да надникне в непознатия и възбуждащ пейзаж отсреща.

- Никой от нас не може да понася тези съботни обеди - говори Сара, стъпила с боси нозе върху канапето и обгърнала коленете си. - Брат ми пристига с цялото си семейство от Антверпен (Анверс, както маниерничи майка ми), аз също пътувам поне един час, а мама всеки път се старае да ни покаже колко усилия е употребила, за да ни посрещне. Татко седи като статуя във вечния си еднореден сив костюм и непрекъснато прави забележки: вилицата се държи надолу със зъбците, не е прилично да се клатиш на стола, виното се пие на малки глътки и какво ли не още. След обеда пък непременно трябва да се разхождаме, да кимаме на съседите, които също се разхождат и ни кимат, да се правим, че не забелязваме дъжда и да разговаряме за новата кола на баща ми или пък за поредната благотворителна акция на мама. Но, знаеш ли, колкото и да е ужасно всичко това, аз някак си го харесвам. Струва ми се, че именно такива изкуствени конвенции поддържат живота и психическото ни здраве...

- А пък ние се караме - прекъсва я Евгени, защото изведнъж му е станало много смешно и не може да се сдържи; дава си сметка обаче, че Сара едва ли ще почувства комичността на сравнението. - Сестра ми непрекъснато си навира носа в личния ми живот, татко се опитва да ни помири, в същото време майка ми вече е подхванала вечната си тема за онзи лесовъд, сега вече почти министър, дето го зарязала заради едно мекотело, което дори в партията не го взимат, на мекотелото, естествено, му причернява, то си зарязва обеда на средата и пропълзява на балкона, за да пуши цигара сред прането, ние със зет ми сядаме да играем табла, а майка ми и сестра ми продължават да се карат в кухнята, докато моята жена мие съдовете. През панела се чува, че и съседите се карат, на никого и през ум не му минава да се разхожда и да си кима, новата кола на татко ще бъде произведена най-рано след осем години, навън грее слънце, а благотворителността е иззета от държавата.

Сара бърчи нос и отпива замислено от чашата си - трябват й усилия и време, за да съпостави тази сцена с не по-малко живописните туристически картинки от българското черноморие, манастирите и зимните курорти, които добросъвестно е изровила от архива на вестника; с образите на жестоки шпиони, целите в белези и медали, които се промъкват под Желязната завеса и се настаняват в телевизора или направо под леглото й; най-сетне - с живия човек насреща си, който изглежда толкова подобен на нея самата. Та той още при първата им среща беше забелязал колко я потиска липсата на постоянна работа (мисли си Сара, сънува Евгени), а на следващата вечер съвсем между другото беше подхвърлил, че тя сигурно много обича да кара кола и вероятно се интересува от коне - просто беше надникнал в душата й и това направо я потресе. Естествено, беше чела Достоевски и притежаваше теоретически рефлекс в областта на славянската душевност (с която Евгени за по-голямо удобство й се беше легитимирал), но въпреки всичко се затрудняваше да помири въпросната теория и практиката. Още повече, че вестникът, за който пишеше феминистките си репортажи, тълкуваше Средна и Източна Европа като някакви Содом и Гомора: икономически, социални и екологически катастрофи, хората или умират във физическа и духовна нищета, или пък стават доносници, шпиони, генерали и обикновени конформисти. Малцина само безуспешно се борят за човешки права и лежат в затворите, но за добро или за лошо, новият й български приятел явно не е измежду тях.

- Такава интензивност на общуването ти просто не можеш да си представиш! - продължава разпалено Евгени, който е преминал от семейството към приятелите си, заобикаляйки политиката и наблягайки на Достоевски, плюс Южна Европа.

- Но това означава, че вашето общество е разделено на клетки, всеки си живее в своето квадратче и съхранява цялата си енергия единствено за работата и за личния живот - прекъсва го Сара, която в същия миг е разбрала от какво се поражда странното й чуство за някаква плъзгавост. - Никой не се интересува от обществени въпроси, политиците ви ръководят безконтролно, а вие се криете зад паравана на "интензивния" си частен живот, държите умни речи и изобщо сте малко като наркомани...

- Не, не, не! - отривисто върти глава Евгени, който очевидно се е разпалил прекалено много, защото в следващия миг се събужда: блъснал е чело в стената. Ама че банален преход от фикционално към реално...

На светофара пред парка редом с него чака наперена бабичка с прическа, малка шапчица и почти невидимо кученце, бесовски опъващо зелената си кожена каишка и прикачената към нея бабичка.

- ... - с дружелюбна усмивка се обръща бабичката към Евгени.

- Моля? - стресва се Евгени, а бабичката отново повтаря същото изречение. - Аз съм чужденец - обяснява й Евгени вече на френски, защото е съобразил, че няма смисъл да използва оскъдните си познания по местния език, след като тъй или инак нищо не разбира.

- Да, вие сте чужденец - съгласява се с удоволствие бабичката, а бесовското кученце в същия миг я повлича към парка.

- Извинете, но какво ми казахте преди малко? - пита Евгени, подтичвайки след нея.

- О, казах ви, че светофарът държи много дълго на червено - отвръща бабичката. - Довиждане, господине, и приятна разходка.

Що за идиотска комуникация? - мисли си Евгени, докато крачи по чакълестата алея. У нас поне ще напсуват светофара, а тя - "приятна разходка"...Дори не ме попита откъде съм, след като съм чужденец. И изобщо - какъв е смисълът от бабичките? Бабичките са някаква самоцел... Впрочем, напоследък всички местни хора му изглеждат изключително глупави и дори вече му е обидно, дето живеят толкова добре. Непрекъснато изпитва патриотическото желание ако не да се бие по месестите, ала неокосмени гърди, то поне дълго и с опиянение да говори за българските вино, оперни певци, компютри и зимни курорти (макар че - с изключение на виното - останалите споменати мускалчета са му познати само на теория). Преди няколко дни научи, че собствената му стипендия тук, която отначало го замая с многото си нули, е малко по-висока от официалната граница на бедността, а този факт допълни до критичната маса вече натрупаните несправедливости: голобрадите юноши с радиотелефони в лъскавите спортни коли, луксозните яхти в амстердамското пристанище, бижутерските магазини в центъра на Антверпен и изобщо - цялото това натрапчиво благополучие, което го пресрещаше иззад всеки ъгъл. Откъде-накъде, продължава да недоумява Евгени, приседнал на една пейка в алпинеума, та аз съм..., аз мога да..., аз не по-малко... Така и не успява да си доизясни какъв е, какво може и колко точно, защото иззад обраслите с мъх камъни, на фона на измислените лебеди в езерцето, вече се задава Йохан. Висок, слаб, с развяващ се шлифер и неестествено широка крачка, новият му приятел най-напред го подминава, унесен в монотонната музика на собствените си подредени мисли, сетне спира на място, оглежда се леко учудено и кимва към Евгени с някаква спокойна разсеяност, сякаш българинът на пейката е просто реплика в отдавна започнат разговор. Самият Евгени понечва да се ръкува или да го потупа по рамото, да му зададе някакви жизнерадостни въпроси (К'во става?), да го почерпи с цигара, изобщо - да подчертае уникалността - своята собствена и на ситуацията. Но Йохан веднага започва да разказва поредната си съдържателна и скучна история: някакво семейство от Заир, безработни, трудна социална и религиозна адаптация, събиране на помощи, прожектиране на диапозитиви от Африка и среща със студенти...

Двамата прекосяват почти безлюдния и призрачно мъглив парк, Йохан все тъй ръкомаха и не спира да говори, а Евгени Митев от минута на минута се усеща по-самотен. Странно, всичко наоколо е непознато и по принцип вълнуващо: и зеленясалият паметник на горд конник, и наперените бабички, разхвърляни тук-таме по пейките, и гърленият говор на Йохан, и дори хартийките от дъвка, които се търкалят по земята, - но въпреки това си остава чуждо и далечно за Евгени. Струва му се, че го гледа през някакъв дебел и запотен люк, или по-точно - че гледа не той, а някой друг, и видяното от този друг достига до Евгени облечено в думи, обезцветено, лишено от мирис и вкус, кастрирано. Винаги е смятал, че става тъкмо обратното, че човек възприема притъпено околния свят главно поради иначе удобната привичност и познатост на предметите и хората. Изведнъж обаче се оказва, че чуждото е не само често пъти враждебно, но и аморфно, размиващо се... Тук Евгени губи нишката на собствената си мисъл, която впрочем също го отегчава, и това е удобен повод да се включи за малко в монолога на Йохан. Пак е заваляло.

- Пак заваля - съобщава Евгени и ненужно загръща шлифера си, за да подчертае тази констатация.

Йохан отново се сепва - очевидно никога няма да опознае пътеките, по които се движи мисълта на българския му приятел. Йохан Дефлоо е европеец, Йохан Дефлоо е културен и цивилизован, Йохан Дефлоо говори свободно четири европейски езика плюс арабски, чел е Ницше и Шопенхауер, дядо му се е познавал със самия Метерлинк, баща му се е познавал с други европейци, а през 1962 година лично Шарл Де Гол погалил малкия Йохан Дефлоо по русата главица. Изобщо - в биографията му няма никакво място за хора, които ни в клин, ни в ръкав съобщават, че пак е заваляло. Защото Йохан е чел и Витгенщайн, който пък твърди, че думите са дела. И най-лошото: на Йохан и през ум не му минава да изрази по някакъв начин цивилизованата си покруса от подобни fauxpas. Нали е европеец, поданик на крал Бодуен, трябва да бъде на висота. Пък Евгени Митев - южен славянин и гражданин на НРБ от Балканския полуостров, който е чел Тодор Павлов и Панталей Зарев и е махал с житен клас пред мавзолея на Георги Димитров - има страшна нужда тъкмо от това: да го тупнат по рамото, да го напсуват дружелюбно, ако трябва дори да му се обидят, но да стане нещо, някой нещо да се просълзи, друг нещо да се разпали, да се появи напрежение, интимност или враждебност, да си чуят приказката, ама истински, човешки, а не тази анемична размяна на съдържателни и неутрални изречения. Йохан обаче е пуснал забралото и, непреклонно вирнал заоблена брадичка, крачи през локвите с тежката стъпка на кръстоносец: пътят към Ерусалим минава през земите на какви ли не полухристиянски племена... Евгени вече знае, че оттук нататък следва дълго, оловно, фламандско мълчание. Дишали в блатата с тръстики, идва му внезапно наум и той почти се натъжава. За утешение си разиграва наум примерния диалог, който би могъл да води с Йохан някъде другаде - в Писателското кафене или пък в Балдуиновата кула, някъде, където земята под нозете му, където корените, където блатото...

- Извинявай, Евгени, но ако не ти е интересно това, което разказвам, можеш да ми го кажеш направо. Надявам се, че никога не съм ти натрапвал компанията си...

- Господи, Йохан, няма такова нещо! Слушах те много внимателно, дори мога да повторя последните ти думи... Шегувам се, разбира се.

- Разбирам, че се шегуваш, но това нищо не променя. Имам чуството, че винаги, когато сме заедно, ти се отегчаваш, подхвърляш случайни забележки и сменяш произволно темата, а в същото време винаги твърдиш, че именно от разговорите с мен научаваш най-много за нравите и културата на моята страна.

- Това е точно така, но в момента, докато ми говореше за тези хора от Заир, аз самият се почувствах малко като тях, беден, глупав и нищожен. А това, съвсем естествено, ме потисна.

- Току-що го измисли, нали? Вече започвам да вниквам във великата тайна на т.нар. "славянска душа". Вие просто сте невероятно плъзгави и гъвкави, дори в известен смисъл коварни. Вие непрекъснато интериоризирате ситуацията, обръщате я така, че човек забравя съдържанието и се отдава само на формата. Няма значение, дали е състрадание или гняв (по твоему - емоции) - това са все някакви формални замъгления. Красимира, с която работех навремето в Заир, беше същата...

- Не, не си прав, Йохан. Или по-точно, прав си, но има и още нещо. Ние не го правим умишлено, то си идва от само себе си. Можеш ли да си представиш, например романите на Достоевски, ако героите в тях разговаряха като Форсайтови от Голсуърти, разхождайки се непрекъснато из разни паркове, както правим ние с теб? Защо смяташ, че вопиющата скука сред подгизнали морави и блудкави разговори за религия, екология или архитектура са непременно синоним на Цивилизованото и Съдържателното? Не ти ли е досадно непрекъснато да говориш неща, които знаеш, и да чуваш реплики, които очакваш? Нима никога не ти се иска просто да измислиш няколко произволни изречения и да се вслушаш в музиката им; да усетиш, как от случайно подредените думи възниква смисъл, за който не си се досещал? Или пък да се стреснеш от нещо съвсем неразбираемо, да се впуснеш в духовна авантюра, не по-малко вълнуваща от колонизаторските подвизи на твоите съотечественици в африканско Конго, днес Заир, където именно споменатата от теб Красимира ти е открехнала вратата... Да, да, знам, че в момента твоят европейски позитивизъм трескаво произвежда гладки, лъскави и красиви думички като "дискурс", "наратив", "референт" и Бог знае още какво, но с тяхна помощ и ти на свой ред искаш да ме излъжеш, да ме убедиш, че те просто означават някакви неща, които реално ги има, докато ти самият единствено извършваш операцията по прикрепването. Само че означаемото изобщо го няма на този свят, то се поражда чак в диалога, а ти използваш означаващото като патерица, за да се измъкнеш от тинята на своята диалогична ленивост, на безпомощността си да...

Тук Евгени Митев изведнъж забелязва, че дори наум от разговора нищо не излиза, че сам е затънал в някакво постмодернистично словоблудство, че в крайна сметка хич не му е интересно да слуша фикционалните обяснения на Йохан и няма търпение да доведе работата поне до някакво безобидно скарване. И изобщо - като че ли само си губи времето сред този блатисто-бодър и равен пейзаж, населен от пухкави, удобни и функционално дефинирани вещи и хора. С екзистенциален трепет си представя как седи край поолющената маса у дома си, заобиколен от привичните ръбести предмети (повечето от тях по неволя многофункционални, като споменатата маса, например, върху която се яде, глади и работи), от изконните миризми на нафта, паркетин и турско кафе, от зацапаните прозорци, отвъд които вече десетилетия наред един нов строеж се опитва да достигне нормалния за възрастта си ръст. Наоколо, разбира се, са и неговите приятели - смугли, жилави, скулести, твърди, хитри, предпазливи и коварни, с любопитни пъстри очи, с развлечени пуловери, небръснати и без прически, с черни нокти, които нервно барабанят по кутиите с лютиви цигари. Липсва само огнището с къкрещо, бакърено котле, няколко трикраки столчета, малка икона с кандилце в ъгъла и уютно джафкащото куче на двора: новият хаджия седи край софрата с кехлибарена броеница между възлестите пръсти и разказва за пътешествието до Божи гроб. Слушателите са притихнали в благоговейно мълчание и само от време на време помръдват рунтави вежди, приглаждат увиснал мустак, цъкат с език или се пресягат, за да пернат през устата някое дете. Бре, какви чудеса имало на този свят! Отвлечен бивш министър-председател, който прекарва два месеца в тъмна стая; бал на хомосексуалистите от двата пола, охраняван с полиция; повреден банков автомат, който изплаща огромни суми на неизвестни мошеници; кралят и кралицата неочаквано посещават бедно семейство заирски емигранти...

- Тя говори само френски, имай предвид - побутва го Йохан.

Очевидно става дума за съпругата, тъй като двамата вече са пред вратата на семейството, което живее в порутена къща отпреди триста години, сплескана между два по-нови калкана. Целият квартал е мухлясъл и явно далеч от центъра, защото Евгени, унесен в мисленото практикуване на различни жаргони, съвсем е изгубил ориентация. Йохан май се е възстановил от претърпяната обида - усмихва се и гледа към своя приятел с прозрачни, съвършено простодушни очи. На Евгени за момент му хрумва, че Йохан просто предвкусва неудобството на ситуацията: Хайде да те видим, сякаш се чете в наивния фламандски взор, как ще използваш домораслите си теории в присъствието на бедни, болни и глупави хора, при това - на френски. Всъщност Йохан едва ли си мисли нещо подобно, нали е европеец. Навярно просто се радва, че ще може да демонстрира висшите добродетели на своята цивилизованост: великодушие, състрадание и дълбинна убеденост в равенството между хората. Не е честно, иска да каже Евгени, аз никога не съм бил алчен и завистлив, нямаш право да ме изпитваш по този начин. А освен всичко, и аз самият съм беден, а може би и глупав, тъй че ако наистина си толкова издигнат - уважавай и мене, още повече, че не съм някакъв там заирец.

Мислените диалози на Митев, които просто уравновесяват комуникационната му недостатъчност, могат да продължат още дълго, защото и самото посещение у африканското семейство се точи потискащо в спрялото време. Евгени с преиграно любопитство разглежда купчината снимки и вестникарски изрезки (темата: нарушаване на човешките права в Заир), които домакинът щедро е изсипал в скута му, от време на време издава неопределени звуци, изразяващи според него внимание и съпричастие, зяпа към мътния прозорец с прострени на перваза пелени и деликатно отпъжда едно жизнерадостно чернокожо момченце, което май се опитва да го татуира с ритуален африкански нож.

Мария (така се казва домакинята) носи сребърно кръстче на верижка около врата си (в Заир християнството навярно е интелигентска забежка, мисли си Евгени) и в момента тъкмо налива червено вино от някаква преполовена бутилка, мъчейки се смутено да позагърне пъстрия чаршаф, който й служи за дреха. Йохан отново леко повдига вежди (може би пък това е просто тик?), но този път Евгени мислено се присъединява към европейското възмущение: червено вино посред бял ден, при това от вече отпушена бутилка (зелена) - ама че нрави...

Доколкото се ориентира в разговора на френски - става дума за това, че Мария и съпругът й са страшно бедни и нещастни. Той по цял ден работи нелегално на някакъв строеж, а тя седи вкъщи, понеже я е страх да излиза на улицата, пък и трябва да се грижи за децата. Изобщо - мрак. Споменават се евтини магазини, намалени цени, някои дребни хитрости, с чиято помощ човек може да прави икономии; Йохан им обяснява как да получават безплатни лекарства и откъде да си купят тапети, заирецът междувременно е струпал върху (ама че обидно съвпадение!) олющената маса някаква разглобена чешмяна батерия и части за душ, измъкнати от боклука, а жена му довлича огромен найлонов плик, пълен с детски дрешки - подарък от благотворителна организация. Веждите на Йохан вече трайно са заели почти отвесно положение, а дългите му пръсти с чисти и дълбоко изрязани нокти предпазливо опипват новите и нови предмети, с чиято помощ африканците възнамеряват да колонизират кралство Белгия: стар транзистор, машинка за кафе, комплект за бебешка хигиена, кварцов будилник, тениски с фабричен дефект, лъскави плакати с огромни катедрали, рекламни чаши от някаква пивоварна, бурканчета от подправки с шарени етикети, парченце огледало, шепа мъниста, дълъг, сребрист кинжал... Естествено, няма никакви мъниста и кинжали: просто розовите длани, които ровят сред вещите, бялото на очите като отблясък върху втвърден дзифт, беззвучно помръдващите месести устни и праисторическият профил на малкото момченце, застинало във възхитено съзерацние срещу притъмняващия прозорец - всичко това събужда у Евгени някакви отдавна затрупани асоциации, наоколо сякаш замирисва на спечена земя и пясъчна буря, пелените на прозореца се издуват като платна, обветреното лице на Йохан с рижавата брада придобива стоманена твърдост, под масата проскърцват ботуши от телешка кожа, африканците наивно се усмихват, момченцето дружелюбно показва огърлицата на белите си, равни зъбки, а платноходът, закотвен в канала под прозореца, дава топовен изстрел.

Всъщност, това е градското оръдие. То гърми всеки ден в пет часа, отдавайки по тази начин почит към някакъв герой, който сторил нещо важно за града преди няколко века. (Ако Магда беше тук, положително щеше да ме залее с данни за въпросния подвиг, подредени в часови график, мисли си Евгени.) От вещите (западният човек употребява през живота си около 10 000 вещи, спомня си Евгени поредния любопитен факт, прочетен някъде) разговорът вече се е пренесъл наистина в Африка. Мария и мъжът й продължават да наливат вино от втората бутилка (друга марка) и заедно с Йохан пътешестват из Киншаса, посещават приятели в Габон, замръкват без бензин в някакво село със сламени колиби, бягат от слонове, изобщо - обхванало ги е нервно оживление, което дори ги подсеща да обърнат внимание на стеснителния българин.

- В България има ли слонове? - съвсем сериозно пита Мария, а изящните форми на френското "е" така и не успяват да преодолеят дебелите й устни.

- Само в зоологическата градина - шегува се Евгени, който вече има опит: отговарял е и за тигри, и за питони, и дори за вулкани. Да се готви лъвчето от герба на НРБ.

- А вие обичате ли да танцувате? - пита на свой ред мъжът, след като е пуснал някаква касета с протяжни женски напеви и глух тътен на барабан.

Евгени се опитва да обясни, обаче вродената му почтеност към фактите го принуждава най-напред да се разходи назад във времето на туиста (единствената точка, където личната чу биография за кратко се срещна с танцовото изкуство), а по-нататък го вкарва в лабиринта на някакви несъществени уточнения относно музикалните стилове. Повествователният му патос и отсъствието на интерес към темата влизат в лоша реакция, той ту прескача към българския фолклор (от който няма понятие), ту към средношколските увеселения със самодейни състави, намесва кой знае защо дори спартакиадите и фоновете с воали и бухалки, а африканците, естествено, губят нишката и на свой ред започват да разказват за празниците на плодородието, за танците, с които се измолва дъжд, пак се появяват слоновете, един от които прегазва някакъв братовчед на Мария, а на следващия ден съседът на същия този братовчед е осъден, задето през нощта се е превърнал в слон и преднамерено е стъпкал своя съперник за сърцето на местната хубавица.

- Но богатите хора в градовете имат интерес да държат народа в невежество - говори разпалено съпругът на Мария. - Те разпродават на безценица богатството на страната, строят палати, трупат злато и скъпоценни камъни, а в същото време хората умират от болести и дори от глад.

Те и у нас строят палати, но правосъдието поне не се занимава с магически метаморфози, понечва да отбележи Евгени, но веднага се отказва. Съзнанието му е мъчително разчекнато между някакви вяли интуиции за живота на тези хора в Африка и трескавите знания за живота на хората в България. Спартакиадите, естествено, са пълен кретенизъм, но май че беше весело, ядяха се морени, вълнуващо миришеше на запотени девичи тела, а в паузите... Какво му пробутват техните молитви за дъжд и тамтами - той си ги знае тия работи. И в същото време начаса чува фалшивите тонове, когато някой вземе да се пали заради скъпоценните камъни, глада, мизерията, мерцедесите и спартакиадите. Аз тука си живея, както (гордо?) беше казал онзи в блатото от вица. Наскоро с Йохан бяха на някаква сбирка, посветена на проблемите в Третия свят и когато по-късно приятелят му за пореден път започна да декламира своите пътеписни наброски, в думите му имаше много повече ирония, отколкото съчуствие. То това и заслужаваме, мисли си в себеунизителен порив Евгени, който неусетно е заличил границата между Африка и България. Странно, за мен тези хора положително са по-близки и понятни, отколкото за западноевропейците, но аз не се интересувам от тях, а тук всеки им обръща внимание, макар и формално. Ето, за мен е съвсем разбираемо и страхопочитанието им пред лъскавите вещи, и носталгията по мърлявите улици на Киншаса, и желанието да излязат в дъжда, да говорят до задъхване за роднините и приятелите си, и дори фалцетният им дисидентски патос срещу Мобуту, но въпреки това (а може би тъкмо поради това?) аз се отегчавам до смърт.

Междувременно ситуацията се е развила като в упражнение по писателска техника. Едри сълзи се търкалят по шоколадовите бузи на Мария, която току отмята назад глава и вие, пригласяйки на касетофона. Напиканото бебе реве в скута на Йохан, но той остава твърд в безпощадния си хуманизъм и продължава да попълва с едър почерк формулярите за политическо убежище, връчени му от домакините. Третата бутилка вино е празна, заирецът пуши саморъчно свита цигара със сладникав мирис и разсеяно чопли засъхналите капки бетон в масурестата си коса, а кръвожадното момченце с ножа се е завряло под масата и май че спи. Внезапно е възникнало всекидневие, трите различни регионални култури са заживели в мир като на остров сред океана и сякаш само тревожната душа на Евгени по инерция произвежда въпроси без отговор: От една страна - от друга страна. Защо? Как така? Нали тъкмо ние още от детската градина учим за белите, жълтите и черните дечица, за равенството и братството, нали тъкмо ние с изплезен език сме писали лозунги против диктатора Батиста, купували сме червенокръстки марки и сме изпращали гневни телеграми до марионетните режими, в какъв смисъл тогава именно Йохан е в състояние часове наред да си губи времето, да обяснява бавно и педантично най-банални неща, да дава пари, да не се учудва, да се учудва, да не се гнуси от напиканото бебе в скута си, което аз не смея дори да погаля? И защо той е бил в Африка, пък аз не съм? И защо самите африканци идват тук, където ги подритват и презират, а не дойдат у нас, където е мръсно и олющено, където също има вождове, манифестации и шамани, където хората също пият вино посред бял ден и слушат сръбска музика, но иначе от сърце не обичат циганите и негрите, вождовете и шаманите, и са готови да прегазят комшията ако не със слон, то поне с танк, стига вождовете и шаманите да им кажат, че той е турчин?

Когато малко по-късно двамата с Йохан си допиват в алтернативното кафене, Евгени от скука авторизира един стар виц:

- Знаеш ли, две неща не мога да понасям: расизма и негрите.

Приятелят му учтиво кимва: пак не го е разбрал.

Няма нищо по-трайно от променливото време
(някъде в Европа, края 80-те години)

Няма нищо по-трайно от променливото време, мислеше си Войнов, взирайки се от прозореца на кантората към омърлушените гълъби, които се разхождаха като скучаещи пенсионери сред локвите на Хруне Плаатс - "Зеленият площад", застлан всъщност от край до край с плочи. Часове наред - мъглив дъждец, сетне петнайсет минути пролетно слънце, после пак дъждец (или само мъгла - по избор), и пак слънце: ден след ден, седмица след седмица... Нещастните собственици на сергии, кафенета и ресторантчета подобно на марионетки ту прибираха щандовете, чадърите и цялата стока, с която изкушаваха лековерните туристи, ту отново изсипваха насред тротоара роговете на фалшивото изобилие: десет хиляди вещи, дантели и шоколад, евтини репродукции и съмнителни антики, фланелки с обяснения в любов или еротични намеци, водопади от синджирчета, ключодържатели, гердани, колани и каишки за кучета, тонове сандвичи, риба, раци, скариди, наденички и пържени картофи, цели оранжерии от салати и екзотични плодове, всичко за купуване, ядене, пиене, пушене, слушане, четене, гледане...

Войнов разтърка чело, защото дори тази наглед безобидна картина включи алармената клетка някъде в мозъка му. Внимание! - запулсира предупредителна червена светлина. - Достатъчно е да произнесеш необходимите думи и в ръцете ти като с магическа пръчка ще попадне съвсем друга стока. Да, тази "стока" той вече я познаваше отлично: малки, съвсем невинни пликчета с бял прашец, цигари без никакъв надпис, прозрачни ампули, едри, пъстро-весели хапчета...

- Господин Таверние, в четири часа имате насрочена среща с господин Де Вилде в кантората му на Меир - Хилде се бе промъкнала безшумно зад гърба му и примигваше с дългите си клепки над строгите служебни очила.

Войнов се сепна от нелепото усещане, че секретарката му по някакъв начин е отгатнала за какво мисли, но дългогодишните навици и тренировки услужливо му се притекоха на помощ - по отпочиналото и добре избръснато лице на израелския търговец не трепна нито мускул, а атлетичната му фигура в отлично скроен двуреден сиво-зелен костюм отстрани създаваше по-скоро впечатление за отпуснатост и безгрижие, отколкото за нервно напрежение. Само адамовата ябълка, някак беззащитно оголена над елегантния възел на пъстрата вратовръзка, потрепваше като простреляно животно.

- Добре че ме подсетихте, Хилде - усмихна се той на момичето, разсеяно оглеждайки петнайсетте сантиметра плат, които Хилде упорито смяташе за дискретна служебна пола. - В такова време ме обхваща някаква меланхолия, мисля си за Израел, за южното слънце, за любимата ми кобила Естер...

Сладникавите сантименталности с мъка се отлепваха от пресъхналото му небце, но Войнов помнеше едно от железните правила на занаята: трябва не само да прикриваш истинските си чувства, но и убедително да разиграваш легендата. Хилде явно се трогна, смутено оправи с длани някакви невидими гънки по споменатото парче плат и отвори секретарския си бележник.

- Получих факса с данните и цените на конете. От склада се обади господин Дехрейзе, който смята, че част от последната партида "Каберне Совиньон" 85-та година не отговаря на договорираното качество; според него е станала грешка и е докарано вино от реколтата 87-ма, която дава онази танинова жилка. Утре в девет предлага да се срещнете в склада. Ще ви трябват ли някакви документи за срещата с господин Де Вилде?

- Да, пригответе ми, ако обичате, копие от факса, един комплект от офертите и няколко мостри от малките бутилки вино. Как смятате, мога ли да стигна пеша до Меир?

- Разбира се, господин Таверние, на пет минути е.

- И да си взема чадър, нали?

- Вие все се шегувате, господин Таверние - прихна Хилде. - Нали вече познавате нашето променливо време.

А да си взема ли револвер, а, Хилде? Този въпрос Войнов запази за себе си. Още повече, че изобщо нямаше револвер, пък и не искаше да тревожи жизнерадостното същество, което само преди двайсет и четири часа със същия еклив смях се плискаше под душа в луксозния мотелски апартамент край Стеребеек, без дори да подозира, че един пистолетен изстрел със заглушител няма да предизвика повече шум, отколкото прекатурена туба шампоан. Войнов усещаше, че въпросният заглушител вече е завинтен към дулото и тъкмо поради това се стараеше да държи Хилде колкото е възможно по-далеч от огневата линия.

Електронният часовник на стената показваше 15.07, тъй че трябваше да побърза. Включи компютъра, отвори менюто, избра един документ с невинното заглавие "Fr3", въведе кода "kgb" (малка шега с колегите от Москва) и се зае да обогати и без това твърде любопитното съдържание на документа с допълнителна информация, която за секунда изтече по тънкия кабел от електронното му тефтерче към твърдия диск. Накрая прехвърли документа върху дискета, която след въвеждане на кода "joghurt" и съответно разшифроване щеше да гласи следното:

Сведенията, с които вече разполагам, както и наблюденията ми през последните няколко дни, затвърждават предположението, че Ян Де Вилде е една от ключовите фигури в канала за пренасяне на наркотици от Близкия Изток за Северозападна Европа и САЩ. Главната квартира на организацията му с голяма вероятност се намира в неговата извънградска вила на 20 километра от Остенде. Движението на стоката очевидно се следи и направлява чрез компютърна система и сателитни връзки, което позволява сигурно прехвърляне на информация между различните звена във веригата и премахва необходимостта от непрекъснат личен контакт с посредниците. В този смисъл Де Вилде е абсолютно чист, още повече, че парите от сделките минават през две игрални казина тук и в Холандия, както и през една фирма-папка със седалище в Люксембург. На път съм да установя лични контакти с Де Вилде, но успоредно с това разработвам вариант за проникване в централния му компютър. Необходима ми е апаратура за прихващане на сателитни комуникации със съответен декодер. Храня известни съмнения по отношение на Египтянина, затова временно съм замразил връзката с него. Тук времето е променливо. В приложението - официална и неофициална информация за Де Вилде (проучете евентуалните слаби места от оперативна гледна точка), схема за разположението на вилата му с точните координати и списък на необходимия ми софтуер. Опитайте чрез Москва да засечете някоя от честотите му, предполагам, че е абонат на комерсиалния сателит "Coca-Cola 1". Предстои среща със самия Де Вилде, но смятам, че рискът не е голям.

Дискетата пасна до милиметър във вътрешността на една картонена подложка за бирена чаша, която едва видимо се различаваше по дебелина от нормалните. Същата вечер в един крайпътен бар дипломат от българското посолство в Брюксел щеше небрежно да я прибере от масата и да я сложи в джоба си, без дори да погледне към загърбилия го млад мъж с двуреден сиво-зелен костюм. Рискът все още не е голям, но... Войнов преглътна това "но" подобно на обло парченце лед, подрънкващо в кехлибарената локвичка "Гленморанджи" на дъното на запотена чаша. Да пие малцово уиски с лед - това беше една от малобройните ексцентричности, които си позволяваше изтънченият израелски търговец. Как ли може да сбъркат партида 85-та с каберне от 87-ма? - внезапно си помисли той, докато разтваряше чадъра си пред входа.

В приемната на Де Вилде - огромен, резедав салон с модерна живопис по стените - го посрещна елегантна чернокожа секретарка. В дантеленото деколте на блузата й проблясваше златно кръстче, а маниерите и произношението й бяха достойни за консервативен депутат в британската Камара на лордовете. Самият Де Вилде го чакаше до пневматичната врата на кабинета си и го въведе в помещението с ултимативния жест на спикер от споменатата Камара. Предстоеше най-деликатният етап от първата фаза на операцията.

- И така, господин... ъ-ъ-ъ, Таверние, вече имате с какво да подкрепите предложението, което ми направихте онзи ден на конните надбягвания, да?

Агресивен търговец-япи; напрегнат и вечно съмняващ се бизнесмен с ортодоксална еврейска закваска; или благодушно разсеян близкоизточен бонвиван? Войнов беше проиграл и трите роли, за да се спре на последната, която изглеждаше най-перспективна за бъдещите му ходове.

- За мен е чест, че специалист като вас, господин Де Вилде, проявява интерес към офертата на един скромен израелски търговец на вина... - Внимателно подбираше думите, с които един сефардски лихвар би започнал делови разговор. - Всъщност, конете са мое хоби и една евентуална сделка не би ми донесла никаква, ама никаква печалба, само дребни монети, които не си струват главоболието. Единственото, което желая, е да видя няколко от тези отлични животни тук, в Европа, при това във вашия екип, господин Де Вилде...

Войнов не напразно бе прекарал последните дни и нощи в изучаване на огромната планина от книги, посветени на коневъдството и състезателните коне: разговорът скоро навлезе в тънкостите на материята и Де Вилде уж нехайно го отрупа с десетки контролни въпроси. Породи, родословие, възраст, отглеждане, специфични особености, болести и лечение - Войнов на моменти дори умишлено са запъваше, защото иначе знанията му щяха да звучат подозрително гладко. Чуваше собствения си глас някак отдалеч и чуждо, думите му се редяха една след друга, а в същото време съзнанието запечатваше и обработваше десетките детайли, всеки от които можеше да се окаже ключ или катинар за операцията. Явният сейф на източната стена, точно под ажурния, порцеланов аплик с форма на конска глава; портретът на средновековен фламандски благородник, който никак не подхождаше на обстановката; компютърът IBM с няколко периферни устройства, с модем, факс и метална каса за дискетите; малкият телефонен пулт с шест изхода; свръхмодерната, мощна сателитна чиния, легнала красиво сред декоративния алпинеум в ъгъла и професионалната аудио-визуална система наблизо; неотварящите се прозорци с двойни стъкла; плътният ирански килим и вратата на западната стена. Накрая - самият Ян Де Вилде: слаб и по-скоро дребен мъж с оредяваща руса коса, надменно попривдигнати, белезникави вежди и остър, сив поглед.

- Господине? - чернокожият прислужник в национална одежда се бе навел над главата му с поднос, върху който бяха наредени запотени чаши с коктейли и разхладителни напитки.

Войнов кимна и посегна към чаша портокалов нектар.

- Нима няма да се чукнем за бъдещата сделка? - веждите на Де Вилде се помръднаха с още няколко милиметра нагоре.

- Знаете ли, в момента моята вяра ми забранява да употребявам алкохол - смутено заобяснява Войнов, възнаграждавайки се мислено с похвала, задето беше изучил религиозния календар на староверците. - Нашите свещени книги учат, че...

- Ха-ха-ха! - Смехът на дребния, рус мъж беше неочаквано плътен и дори някак заплашителен. - Та вие търгувате с вина, господин Таверние, пък и не сте никакъв евреин...

За част от секундата Войнов почувства как крайниците му се вледеняват, но веднага овладя паниката, кръстоса крака и се усмихна вежливо.

- Виждам, че внимателно подбирате търговските си партньори. Да, аз съм роден във Франция, но именно Израел смятам за своя истинска родина. Всъщност, виното е единственото, което все още ме свързва с Франция. Апропо, донесъл съм няколко мостри от последната пратка и бих се радвал, ако ми окажете честта... Знаете ли, израелските червени вина, особено от по-масовите сортове като каберне и мерло, не отстъпват по качествата си нито на френските, нито на италианските или испанските, но имат едно съществено предимство: цената. Вие сте наясно с търговските ограничения, които арабското лоби налага в световен мащаб на моята страна, тъй че пробивът е почти невъзможен. Все пак смятам, че след като сделката ни с конете ви убеди в надеждността ми като партньор, вие ще имате време поне да опитате нашето каберне-совиньон, реколта 1985.

И за двамата смисълът на тези мимоходом подхвърлени думи беше ясен: ако Де Вилде желае да купува на безценица породисти арабски коне, той ще трябва да добави и няколко милиона за пратка израелско вино... Войнов дори не беше очаквал, че разговорът ще му предложи такъв удобен повод да пъхне в тестето своите фалшиви козове. Първо - ходът с виното обяснява по напълно задоволителен начин подозрителната му отстъпчивост по цените на конете, защото под черта печалбата му пак се очертава твърде сносна. И второ - от само себе си възниква въпросът за пътищата, по които виното ще пристигне в Антверпен, а те, по чиста случайност, изцяло съвпадат с интересния за Де Вилде маршрут на една друга субстанция, чието консумиране не изисква непременно кристални чаши и отбрани сортове сирене.

Зад гладкото, почти момичешко чело на Де Вилде тези нови елементи очевидно се наместиха по удовлетворителен начин в мозайката, защото тънките му устни едва забележимо потрепнаха в нещо подобно на усмивка, а бледата ръка с дълбоко изрязани нокти посегна към някакво копче встрани от телефонния пулт.

- Да, деловото ни сътрудничество може би ще потръгне... - някак замислено констатира той, след което внезапно изстреля към Войнов един последен и опасен въпрос, който отдавна тежеше във въздуха помежду им: - Вие така и не ми казахте, впрочем, кой именно ви насочи към мене?

Войнов се стегна като пружина, защото знаеше, че отговорът му трябва не просто да задоволи някакво невинно, светско любопитство. Въпросът тегнеше от олово, а заглушителят на светската любезност не бе в състояние да излъже слуха му. От всичко, което бе научил за Де Вилде, му беше безпощадно ясно, че дребният рус мъж с момичешкото чело може чрез едно натискане на бутончето върху бюрото си да го прати разфасован в мътните води на Лея. И обратно: верният отговор със сигурност го вкарваше окончателно в играта. Той внимателно попи с бяла кърпичка невидимите капчици пот от носа си, оставяйки няколко секунди напрегната пауза. Колкото и да е парадоксално, в случая скритите му мотиви почти напълно съвпадаха с онова, което трябваше да изиграе пред Де Вилде: нежелание да разкрива източника си. От София го бяха предупредили само в краен случай да се позовава на контактите си с "Анестезиолога" - един от най-добре законспирираните съветски агенти в западноевропейската наркомафия. Никой, дори самият "Анестезиолог", не знаеше дали Де Вилде би клъвнал на тази въдица, а всяка погрешна стъпка заплашваше не само живота на Войнов, но и съдбата на години изграждана мрежа, в която се инжектираха много пари и най-добре обучените разузнавачи от Варшавския договор. Тишината се бе нагнетила като газовете в цевта на револвер, които изхвърлят куршума с огромна скорост, палецът на Де Вилде вече докосваше бутона и Войнов разбра, че не бива повече да отлага. Посегна към вътрешния джоб на сакото си, извади една визитна картичка и безмълвно я плъзна върху полирания плот на писалището от тиково дърво. Докато гостът бъркаше в джоба си, Де Вилде небрежно положи свободната си ръка в отвореното чекмедже на писалището, но когато видя картичката, се отпусна и я взе между фините си пръсти. Необходима му беше не повече от секунда, за да разчете името (върху картичката не пишеше нищо друго), но след като я побутна обратно, слабият рус мъж сякаш за момент се уедини с някакви свои мисли. Зад полупритворените му клепки бледосините очи потрепваха като стрели, забити в мишената, а дясната ръка отново пропълзя към чекмеджето. Пръстите на Войнов побеляха от стискане на празната чаша - единственото му оръжие в момента. Да, той се страхуваше, макар и не толкова много, колкото Соломон Таверние, който почти се разтрепера под премрежения поглед на домакина си. Де Вилде най-сетне тръсна глава, натисна бутона и вдигна очи към вратата зад гърба на Войнов. Уплашеният израелец очевидно не беше съвсем сигурен какво означава всичко това и дали в шията му, точно под играещата адамова ябълка, няма всеки момент да се впие тънка метална жица, тъй че Де Вилде изведнъж изкриви тънките си устни в нещо като широка усмивка и наруши мълчанието:

- Всъщност, аз самият обмислях да поръчам една пробна партида от вашето каберне, но това препоръчително писмо окончателно затвърди намерението ми.

Израелецът изпусна дъха си и натика влажната носна кърпичка в горното джобче на сакото. Засега металната жица се отлагаше. Но не и металните нотки в гласа на Де Вилде, който явно възнамеряваше отсега да ликвидира в зародиш всякакви опити за измама.

- От друга страна, особено държа да знаете това, господин Таверние, някои обстоятелства около вашето каберне все още ме държат нащрек - подхвърли той някак нехайно и кимна на секретарката, която стоеше до вратата с бележник в ръце.

Войнов отново стегна всичките си мускули, за да овладее несъзнателното потрепване. Какво е това? Напосоки подхвърлена реплика? Съмнение относно канала му? А може би Де Вилде е в течение дори на служебните му проблеми с обърканата партида? Нямаше достатъчно време да обработи различните версии, защото домакинът даде няколко кратки нареждания на своята помощничка и я отпрати с думите:

- Можете веднага да подготвите поръчката за дванадесет хиляди бутилки и да ми я дадете за подпис. Е, господин Таверние, надявам се, че като начало това ви удовлетворява, да? - продължи той, след като пневматичната врата се затвори също тъй безшумно, както се беше отворила.

Като начало - да, отговори му мислено Войнов. Краят обаче ще бъде по мой сценарий.

Над Меир, главната търговска улица на Антверпен, вече падаше влажният, фламандски мрак. Неоновите фирми на "Спаарбанк", "ИННО" и "С&А" проблясваха, отразени в милионите дъждовни капчици. Евреи с дълги бради и кръгли шапчици стояха на гроздове край витрините, отрупани с диаманти, и оживено размахваха ръкавите на черните си сюртуци. Войнов по навик спря пред една-две бижутерски витрини, изучавайки в огледалата тълпата зад гърба си. Някаква наперена бабичка с почти невидимо кученце, опъващо до задушаване зелената си каишка, неочаквано привлече вниманието му. Най-напред бе спряла пред магазин за мъжка конфекция, а в момента съсредоточено изучаваше спортните стоки с намалени цени. Войнов за миг се поколеба, после внезапно смени посоката и тръгна към отсрещния тротоар. Почти тичешком пресече площад Вапер, едва не събори две еврейски момченца с масурести коси, висящи изпод традиционните шапчици, и хлътна в някакво кафене с рекламни чадъри, величаещи неповторимите качества на бирата "Юпилер". Както и предполагаше, вратата съвсем скоро се отвори отново, за да пропусне в кафенето необичайната му опашка. Бабичката невъзмутимо се настани на маса край прозореца, отрони наколко гальовни думи към кученцето и измъкна от чантичката си чифт старомодни очила, за да изучи менюто. Едва след като довърши второто кафе и третата тортичка, тя сякаш случайно улови внимателния поглед на младия мъж в сиво-зелен костюм и с дружелюбно кимване го покани на масата си. Пръстите й, сгърчени от артрит, разсеяно ровеха из влажната козина на кученцето. Войнов очевидно трябваше да рискува. А колко добре вървеше всичко досега...

Когато се свести в някакъв вътрешен двор (по-късно установи, че входът на сградата гледа към Ван Артевелдестраат), Нисим Войнов най-напред опипа ръчния си часовник и въздъхна с облекчение: това беше единствената вещ, която можеше да заложи всичко на карта. Сетне в паметта му постепенно изплуваха и предшестващите събития: странните снимки на Египтянина и тримата азиатци, които му показа бабичката; предложението й да се разходят до пристанището, където на една сингапурска яхта тъкмо в момента се провеждала "прелюбопитна среща, особено за вас, г-н Таверние"; внезапното изчезване на кученцето и също тъй внезапната му поява в компанията на двама "случайни" минувачи, които, без излишни любезности, предложиха на Войнов да помирише някакъв тампон. От тази миризма би се възхитил единствено някой анестезиолог, мярна се тъжно-двусмислена ирония в заспиващото съзнание на младия мъж. Оттогава бяха минали точно час и петдесет минути - време достатъчно да претършуват колата, но не и бюрото или жилището му. Съдържанието на джобовете му очевидно беше внимателно проверено от два чифта професионални ръце, но резултатът едва ли бе удовлетворил беглите му познайници. Нищо не липсваше, ала Войнов не се съмняваше, че всички негови ключове вече си имат братчета. Слава Богу, бирената подложка беше останала под надзора на нищо неподозиращата Хилде, а документите в компютъра у дома му - заключени зад три кода. Слаба утеха, защото играта едва сега започваше и Нисим Войнов-Соломон Таверние очевидно нямаше много време за губене. Кой знае защо обаче тъкмо в този момент неговият разбуждащ се мозък беше зает не толкова със собствените му рисковани действия или с Ян Де Вилде, колкото със сгрешената партида каберне-совиньон...

Степени на свобода
(някъде в София, 80-те години)

Продавачката в магазина за авточасти гледаше през него и това дори не беше отегчение или досада, а някаква тъпа умора, почти медицинско безразличие към анонимното пациентско тяло в ръцете й.

- Жоро ми каза да се отбия - нерешително й подхвърли през навалицата Евгени, опипвайки машинално ремъците-мостри, нахвърляни по щанда. - Кажете му, че Евгени го търси.

Жената мълчаливо се отдалечи, сякаш прегърбена под тежестта на любопитно-обидените погледи, които я проследиха. След малко неочаквано се появи откъм противоположната страна на щанда и кимна на Евгени да се мушне под червената пластмасова верига.

Театралното напрежение, създавано от дефицита и тревожните клиенти, внезапно се стопяваше зад кулисите на магазина. Там полуголи красавици се изтягаха върху скъпите автомобили от плакатите и стенните календари, там ухаеше на хубаво кафе и се носеше тиха музика от включения видеомагнитофон. Там дори рафтовете с части изглеждаха спретнати и по-привлекателни (доколкото привлекателността на авточастите изобщо подлежеше на степенуване), а синята престилка на Жоро стоеше направо като колосана. Липсваха му само гумените ръкавици и хирургическият скалпел.

- Слуша ли ладата, слуша ли? - зададе традиционния си въпрос владетелят на престилката и на всичко останало.

Евгени усети някаква непреодолима омаломощеност. Даваше си сметка, че Жоро не се интересува нито от него, нито от ладата му, че тази и всички останали реплики са просто най-обикновено опипване, неусетен медицински преглед, по време на който пациентът трябва безусловно да се подчинява, да отговаря, да се съблича, да кашля, да не кашля, да охка, да се облича, да приказва за футбол или видео, изобщо - да забрави целия си живот и да се съсредоточи върху процеса на лекуването. Сестра, анестезия! Междувременно, недочакал отговор (от Евгени), Жоро бе изтеглил антената на безжичния японски телефон и отговаряше едносрично на невидимия (явно досаден) събеседник, въртейки замислено малкия златен пръстен на кутрето си. На Евгени му се стори, че управителят на магазина все пак поглежда и към старата му кожена чанта, сгушена като кученце в нозете на една от красавиците.

- Ей, взеха ми здравето тия хора! - с пъшкане прибра антената Жоро, сякаш това действие беше изцедило и последните му сили. - Ония връзкари от отсрещната кооперация, на ГУСВ ли е, на кво е, решили са да махнат магазина и не мога да се оправя. Шумно им било, много коли спирали, цапало се, въздухът това, тревичката онова. Що ли им не еба майката! Те по цяла нощ се наливат и дънят сръбско, а за чернилките от партера да не ти разправям! Ама от тях баровците не смеят да се оплачат, магазинът им крив, разбираш ли. Аз обаче си пуснах подводниците, та ще видим кой кум, кой сват. Казвай сега, да те оправя барем тебе. И кой на булката брат, дето викат.

Този сценарий беше непредвиден, а съдържанието и формата на жоровия монолог - твърде езотерични, тъй че Евгени по неволя се засуети, поне мислено. Според традицията най-напред трябваше да запалят по една хубава цигара, да си поговорят за видеофилми, после Евгени уж между другото да подари на Жоро новия си криминален роман (Обаче няма да ти кажа кой е убиецът. Ха-ха.) и едва накрая да каже, че ладата нещо не го слуша напоследък.

- Абе нещо не ме слуша напоследък - В объркването си Евгени хем отговори на встъпителния въпрос, хем повтори на глас мислената си реплика.

- Кой не те слуша? - не го разбра Жоро, който очевидно все още имаше свободни сексуални енергии към женските роднини на баровците и негрите отсреща.

- Ладата, бе - отвърна Евгени, внезапно успокоен от недоразумението, което показваше, че верният тон е намерен.

Когато в разговор с такива хора отделните реплики заживеят свой самостоятелен живот, значи всичко е наред, отбеляза си наум писателят.

- Мани я тая лада, бе! - пошегува се Жоро и отново огледа кожената му чанта. - Носиш ли някоя касета?

- Мани ги тия касети, бе! - пошегува се на свой ред Евгени.

Типична подмяна на съдържанието с формата, би казал по този повод Вълчев. Такива хора гледат не филми, а именно касети. Насладата (ако изобщо можем да го наречем така) идва не от някакво произведение с режисьор, актьори, композитори, каскадьори и осветители ако щеш, а от втъкването на един пластмасов артефакт в друг, също тъй пластмасов. Абе я го мани тоя Вълчев, мобилизира се съвсем навреме Евгени, защото Жоро отново посягаше към телефона.

- Това е новият ми криминален роман, вече го продават на битака - скромно съобщи авторът, поверявайки рожбата си в ръцете на инстанцията.

Инстанцията се усмихна със снизходително инстанционно разбиране и разсеяно запрелиства отзад напред, сякаш търсеше илюстрации, неразрязани страници или дири от своя решителен принос към това литературно произведение. Нямаше нито едното, нито другото, нито третото, а това сякаш не беше на добро. Евгени си даваше сметка, че в настоящия момент името му е увиснало в края на списъка от лица, имащи достъп до райската градина, и че съвсем скоро ще изпадне съвсем, ако кожената чанта не изплюе и бутилката уиски. Защото нови касети наистина нямаше. Съзнаваше какъв е левак, но въпреки това се чустваше длъжен да обясни по някакъв начин появата на бутилката. Нито беше ходил в чужбина, нито имаше рожден или годишнина от сватбата, пък и Жоро (който най-вероятно също нямаше рожден ден или нещо подобно) много добре знаеше какъв е поводът. Всъщност, от думите имам нужда аз - за да се оправдая, за да фалшифицирам пред себе си истината и да се успокоя, че не просто давам подкуп, а търся с кого да споделя някаква радост, някакви пари, някакво уиски...

Жоро постави бутилката върху книгата, а Евгени - който след мъчителните календарни разходки най-сетне беше открил магическата формула (Да се почерпим от хонорара, нали така...) - внезапно кривна в съвсем друга мисловна посока: Бутилката върху книгата - какъв символ! Цяла година напрегнат интелектуален труд е захлупена и омаловажена от едно шише алкохол. Универсалният посредник между хората е не изкуството, а пиенето. За да проникнеш в света на истинското благополучие ти трябват не думи или пари, а шифър. Подкупът всъщност е символичен, защото насреща получаваш много по-висока стойност, важното е да знаеш паролата. И т.н.

Господ обаче (доколкото го имаше) очевидно не беше удовлетворен от писателското шикалкавене на Евгени Митев и реши да му поиска допълнителна цена срещу новите накладки. Или поне самият Евгени по такъв начин обясни-оправда участието си в следващите лепкави часове. Всъщност, в самия момент на натуралната размяна всичко изглеждаше съвсем нормално. Нормално, повтаряше и Жоро, докато затваряше магазина, подхванал през кръста двете продавачки, нормално - трябва да се изпие уискито, нормално - на вилата с мезета, нормално - малко порно по видеото, нормално - пиянски намеци и опипвания с продавачките... "Нормално" - така щеше да озаглави Евгени един свой разказ, с който щеше да спечели литературен конкурс. И пак нормално в края на разказа героят-автор, пиян, но озарен, щеше да държи реч пред случайните си познати, с която да преобърне всичките им представи за живота, да им обясни за фалша и привидността, за видеото, за религиите, за националната и расова нетърпимост, с чиято помощ народите биват държани в покорство, за своето и чуждото, за любовта и ревността... Нормално щеше да се окаже, че омекналите продавачки с размазано червило и разкопчани деколтета също са хора като нас (тоест като него, Евгени Митев) и всичко това, нормално, щеше да завърши с катастрофа (накладките на ладата!), смърт, съд, затвор, пречистване (разказът се е разраснал до роман), нови разсъждения за фалша и привидността, за чуждостта и своестта (Сънят на разума ражда чуЖдовища. Подпис: Е. Митев); постепенно поради своята овсекидневеност от сюжета щяха да отпаднат Жоро, уискито, порнокасетите (но не и видеото - то е важно); едната от продавачките (първоначално загинала) щеше неочаквано пак да нахлуе в наратива, този път като чужденка (Израелка? Фламандка?) с променено име, щяха да се намесят някакви афери с наркотици; дрогирана от ромона на своята вътрешна Лета, Магда както винаги щеше от време на време да преминава през хола, респективно - през живота като решение на пореден партиен пленум; Евгени (и той с променено име) щеше да се вози в "Пежо-309" (със сигурни накладки), в моторница, в самолет, хеликоптер, всъдеход, подводница, танк, да говори чужди езици (с още веднъж променено име), да пие уиски (малцово, с подрънкващ лед), да си спомня нещо смътно, да си спомня нещо ясно, да не си спомня нищо, дори паролата, да пише книга, да пише обяснения, да дава обяснения, да дава подкупи, да взима подкупи, да взима всичко, да взима всичко много навътре...

- Много навътре ги взимаш тия работи бе, Митев - говореше му на следващата вечер Вълчев, докато двамата пиеха, пушеха и се тровеха в още няколко форми след учредителната сбирка на новия клуб "Фантастика и екология". - Хем искаш да живееш добре и всичко да ти е наред, хем критикуваш правилата на играта. Ето, аз например - и мръсният нокът на Вълчев се заби някъде под разхлабения възел на вратовръзката с неопределен номенклатурен цвят - аз, например, живея без кола, без видео, даже без телевизор. Спя, както знаеш, на пода, но това изобщо не ми прави впечатление. Просто съм наясно, че не бих могъл да се разправям с мошеници, да разнасям бутилки и да намигам на разни чиновници. Не мога и това е.

- Добре де, лошо ли е човек да има естетичен бит, а? Ти това ми кажи: лошо ли е?

- По принцип не, но в условията на нашия Велик обществен експеримент, твоят естетичен бит е една химера. Не можеш да го постигнеш, защото след всяко незначително придвижване напред, което ти струва огромни усилия, изведнъж ти гръмва бойлерът, изгаря ти амбриажът, някой ви свива от балкона антената за сръбска телевизия и т.н., тъй че в следващия момент Евгени Митев отново се оказва безнадеждно изостанал от идеала си. А междувременно, докато преследваш поредния артефакт или поредния бай-Пешо-водопроводчика, най-добрите ти години отиват на вятъра.

- Искаш да кажеш, че трябва да тънем в мръсотия, но да бъдем почтени и да живеем в мир със своята мисия, така ли?

- Виж кво, Митев, човешката история не познава благоденстващи интелигенти. Интелигентът е същество страдащо, измъчвано, тъпкано. Единствената му собственост е духът. Работата даже не опира до почтенността и личната мисия, а до чувството ти за принадлежност. Разбери веднъж завинаги, че ти не си съотечественик на Жоро-магазинера и Пешо-водопроводчика, не с тях трябва да се съизмерваш. За добро или за лошо, ти, аз, ние живеем в териториите на Достоевски, Витгенщайн, Езра Паунд, ако щеш дори, на Елин Пелин.

В този и в околните разговори отдавна вече не ставаше дума нито за научна фантастика, нито за екология, нито - опазил Бог! - за дружески превантивния интерес на Държавна сигурност към новооснования клуб. Съотечествениците на Достоевски, Витгенщайн, Езра Паунд (и най-вече на Елин Пелин) премрежено се усмихваха срещу лампите, разменяха си най-различни омачкани листчета и тромави думи, бършеха с ръкав запотени чела или кротко допиваха чашите си. Евгени спореше с Вълчев само по инерция - първо, приятелят му винаги беше готов да го убеди в каквото си ще, и второ, самият Евгени бе изпаднал в едно от онези състояния, когато светът идва на фокус, когато всичко изглежда ясно и просто, а дребните предателства и грижи (за които се пееше в една естрадна песен) гузно си подвиват опашката. И наистина, какво по-просто от това, мислеше си Евгени, докато двамата с Вълчев дълго и мълчаливо се изпращаха един-другиго. Лека-полека готините хора по света ще се обединят, ще измислят най-разумното устройство на тази цивилизация, ще премахнат оръжията и границите, ще пенсионират ЦРУ-тата и ДС-тата, а спестените пари ще насочат към Третия свят...

- Ако обичате, документите за проверка.

(Следващата сцена навярно е въображаема, защото тъкмо в такива мигове на магическо просветление Евгени мечтаеше да се окаже в някаква гранична ситуация. Година по-късно той щеше да я разказва на чужд език в някакъв чужд ресторант пред чужда гражданка и сам нямаше да помни дали и кога е прекрачил отвъд. Отвъд границата, отвъд реалното, отвъд ширита...)

- Откъде-накъде? - щеше да попита в тази сцена Евгени Митев или неговото алтер-его. - Това нарушава гражданските ми права.

- Митев, не се разправяй с човека бе, той е турен тука на пост, а пък ние, сам знаеш, се промушихме под ширита - щеше да го увещава Вълчев.

- Но този тротоар е обществен и никой няма право току-така да опъва ширити! - щеше да продължи разходката си по границата (в случая - покрай стената на МНО) член-основателят на клуба НФЕ. - А освен това...

- Момчета, вие сте попрекалили с пиенето. Я по-добре да си се прибирате.

Тук обаче, както се разбира, сцената неочаквано и с горчива преждевременност достигна своята кулминация и финал. Завесата падна сред вяли аплодисменти и Евгени внезапно се оказа изоставен зад кулисите, лишен от букети и възторжени погледи. Просто е тъпо да го разказваш на какъвто и да било език пред когото и да било. Защото милиционерът не ги арестува, не повика по радиостанцията дежурната кола, която не дойде с включена сирена и не ги откара (яростно съпротивляващи се?) в общинското управление, където двамата не станаха свидетели на побой над непълнолетно циганче, обрало възрастна българка, не изразиха протест и не получиха на свой ред по няколко добре отмерени удари в бъбреците (въпреки малодушното си позоваване на служебни карти и обществено положение?), след което не заведоха дело против служителите, превишили своите права, дело, на което тъй и не присъства цялата НФЕ (и зачисленото й ченге?), плюс няколко чуждестранни аташета и кореспонденти ("Полицейски произвол в комунистическа България" - ДИ ВЕЛТ, "Свободната мисъл - на подсъдимата скамейка" - ЛЬО МОНД, "Пребити еколози-интелектуалци" - ХРУНЕ АМСТЕРДАМЕР), бурно аплодиращи аргументираните речи на Евгени и Вълчев, дело, което те не загубиха, но и не спечелиха, тъй като никой не се яви с фалшифицирани медицински свидетелства, циганчето не се отказа (или се отказа?) от показанията си, никой не упражни натиск по служебна линия, не проникна с взлом в квартирата на Евгени и не задигна никакви съмнителни ръкописи, каквито, впрочем, Евгени изобщо не притежаваше.

Накратко: Вълчев и Евгени се извиниха, измъкнаха се заднишком изпод шнура и продължиха разходката си из мърлявите, но затова пък провинциално-спокойни столични улици. Оклюмали дървета с петнисти листа, редки и рехави неонови реклами, намигащи с изгорелите си букви ("Булеварда с лиричния ритъм аз не сменям за Шанз Елизе..."), група почерпени здравеняци, които пееха сръбски песни - всичко това с мъчителна сладост проникваше през сетивата в мозъка на неосъществения герой и той се отдаваше на славянско самобичуване. Впрочем, и Вълчев бичуваше, но не конкретно себе си и не наум - този път грамофонната игличка беше заседнала на думата "провинция", която се спрягаше във всички възможни варианти: провинциално мислене, духовна провинция, нравствен провинциализъм, провинциална патриархалност, чужденци-провинциалисти, провинциалисти-провинциалисти, провинциалност на куб, абе никога няма да се оправим...

Евгени многократно беше участвал в подобни филологически упражнения, тъй че с християнско примирение остави приятеля си да се наприказва - нека, полезно е, пък и понякога в самото повтаряне на познати думи се ражда някоя нова мисъл: бистра, кристална, почти гениална и никому ненужна. Очевидно и Вълчев беше стигнал до подобен извод, защото в момента говореше:

- Иначе как да си обясним факта, че тук не е пълно с емигранти от Заир или от Буркина Фасо, например? Съвършено ясно е, че в България средният буркинафасовец ще се чувства като на Бевърли Хилз. Кеф му булевард "Руски", кеф му "Кристал", кеф му "Слънчев бряг"...

- Кеф му "Обеля" - добави Евгени, колкото да сигнализира, че все още е наоколо.

- Да де... Исках да кажа, че в Буркина Фасо той положително живее безумно ужасно: бият го, правят му магии, чукат му сестрата, отвличат му жените и прочие от сорта. Но какво да прави тук? Той някак си разбира само от магии и чукане, от бой и отвличания, от техните си, буркинафасовски работи. А тук изведнъж: булевард "Руски". За кво му е тоя булевард "Руски"? Че и жълти павета... Нали ме разбираш?

- Разбира Голям Бял Човек, мене всичко разбира - ухили се Евгени, защото Вълчев вече му беше надул главата. - Ваш страна хубав страна, няма бой-бой...

- Що се лигавиш бе, Митев, аз ти говоря сериозно - обиди се Вълчев и несъзнателно размаза в косата си едно прясно птиче изпражнение. - Трагедията на всекидневния човек е, че той автоматично свързва щастието си непосредствено с вещите...

- А ти откъде знаеш, че неговото щастие не произтича именно и само от вещите? - прекъсна го Евгени.

- Оттам, че дори когато ги притежава, вещите де, той пак не се чувства щастлив. Ето, виж Америка, виж Япония...

- Как да ги видя? Ти светил ли си им на всекидневните хора в Америка и в Япония, та знаеш?

- Е стига де, разбираш кво имам предвид... Какво исках да кажа? А, да: тоя човек е много по-негъвкав в сравнение с мене и с тебе, той може да изпадне в екзистенциална криза дори само поради факта, че е попаднал на място, където, да речем, плочките на тротоара не са квадратни, а... Бог знае какви, осмоъгълни, например. Той си е свикнал с квадратните плочки и при вида на осмоъгълните всекидневието му се разпада. Той си знае Жоро-магазинера и бай Пешо-водопроводчика. Вземеш ли му ги, веднага губи опора и основание. И т.н., както казва Вонегът. Тъкмо в това е неговото щастие-нещастие... - Вълчев дишаше тежко по гърбицата към Братската могила, сякаш догонвайки собствените си мисли. - Щастие, защото не разбира, че са му важни плочките, а не вещите, и нещастие, защото тези осмоъгълни плочки ще го мъчат до края на живота му, ако напусне родната си Буркина Фасо или там каквото и да е.

Този разговор, слепен от цитати, фрагменти и препратки към предишни разговори, посветени на Буркина Фасо или квадратните плочки (зелените бутилки, жълтите кибрити, Заир, Камерун, хамбургерите и Лепа Брена) вече заглъхваше край една бълбукаща чешмичка. Евгени имаше киселини от престоялата кайма и бялото вино, очите на Вълчев бяха зачервени и тревожни като семафори в нощта, но въпреки привидния дискомфорт двамата приятели изпитваха уютно просветление, погледите им с лекота прескачаха хоризонта на олющените пететажни кооперации със заспали прозорци, минаваха в бръснещ полет над Заир и Буркина Фасо, снизхождаха в двора на китна североамериканска ферма, после продължаваха все на запад към Япония, за да погалят приятелски прасковената буза на индустриално-алиенирана токийска гейша и по най-прекия път (над Хималаите) се завръщаха край същата ромоляща чешмичка. Димът на цигарите "Феникс" се виеше към нощното небе и се смесваше с пушека от Кремиковци и другите по-дребни рожби на индустриализацията, катранът и никотинът облепваха дихателните им пътища, тълпите молекули се ръгаха с лакти за глътка въздух в белите им дробове, кръвта с 1,6 промили се луташе като пияна из кръвообращението им, волю-неволю оросяваше и мозъците, където неочаквано възникваха все нови и нови мисли, които с мъка търсеха път през ленивите устни и натежалите езици, за да яхнат същите тези погледи, които с лекота прескачаха хоризонта... И тъй нататък, както казва Вонегът, както казва Вълчев.

- Вълчев...

- ...?

- Гориш си ръкава.

- Верно.

- Да се разотиваме, а?

- Може. Утре имам страшно много работа.

- Днес.

- А?

- Вече днес.

- Да де, все тая.

- Айде, всичко хубаво и прочие.

- Подобно. Да не забравиш утре оня ръкопис.

- Днес. Няма да забравя.

- Много си досаден. Айде.

Понесли по един резен от планетата върху омекналите си рамене, двамата тъй се и разделиха: безнадеждно умни и щастливо-нещастни. Патица по кантонски със сладко-кисел сос, кой знае защо си помисли Евгени. Всеки по своя път, със сбърчени чела, вперили поглед в краката си, с всяка секунда все по-близо до смъртта. Вълчев дълго щеше да рови за ключа сред хартийките и скъсаните цигари в джобовете си, после да кашля в тоалетната, да пие вода, да се съблича в кухнята, да спи по корем на пода, да не чува будилника, да се събужда от собствената си кашлица, да се бръсне и порязва, да пие кафе в банята, да се явява пред студентите с някаква засъхнала коричка в косата, да ръкомаха и да ги очарова, после да чете в библиотеката, да формулира мисли, да ги изказва вечерта на поредната сбирка, после да яде кюфтета и да пие вино, да разсъждава под някоя стреха за Буркина Фасо, да не забелязва поредното лайно в косата си, да рови за ключа и бавно да умира. А Митев пак щеше да спори с милиционери (отрядници, пияници) по нощните улици, да мисли с вълнение за себе си, да чете в леглото, да сънува стръмни улички с надвиснали къщи и парче вестник на непознат език, да целува Магда по челото, да ухае на одеколон и да гледа в упор, да се шегува и да играе с малката си дъщеря, която най-невинно го пита кога възнамерява да умре.

Три часа през нощта. На небето нямаше дори звезди.

<<< || >>>

© Александър Андреев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.08.2001
Александър Андреев. Нови степени на свобода. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Александър Андреев. Нови степени на свобода. София, 1999.