НОВИ СТЕПЕНИ НА СВОБОДА

Александър Андреев

web | Нови степени на свобода

Дневник на героя, 9.09. - 10.11.1989

III.

Ами разбира се, той е хомосексуалист! - изведнъж съобразява Евгени, а очевидността на този извод направо го стъписва. Двамата с Йохан отново седят в някакво кафене, Йохан отново го е настъпил под масата, само дето събитията се развиват в Брюксел, кафенето не е авангардно, а почти средновековно, и навън вали не ситен и гаден, а пороен (и не по-малко гаден) дъжд. Всичко се изяснява, продължава да си мисли Евгени, и интересът му към мене, и срещите в парковете, и дългите разговори, и натрапчивите му разкази за жени, и предложението днес да нощуваме тук.

Йохан седи с изправен гръб на дървената пейка, разбърква целеустремено кафето си и от време на време търси погледа на Евгени, за да разбере дали последният го слуша. Евгени внезапно го вижда през чисто нова оптика: розовите ушни миди, нежните устни, вечно неспокойните, издължени пръсти, случайната руса къдрица, паднала върху челото. Припомня си многобройните докосвания (А уж южноевропейците по време на разговор се докосвали помежду си 40 пъти по-често в сравнение със северозападните...), припомня си и ревнивото желание на Йохан да бъде изслушан докрай, и някак твърде преувеличените му тиради срещу сексуалния консерватизъм. Сякаш някой е подменил човека насреща му - плещестият рицар, образованият и цивилизован европеец, който най-безкористно му помага вече близо два месеца, който го ограмотява и тактично поправя грешките му, неочаквано се е свил до обема на свенлив ухажор, доспехите са се стопили, а отвътре е изпълзяло бледо, слабо и безпомощно същество, достойно единствено за съжаление.

- Това са глупости - отсича Евгени в пристъп на раздразнена мъжественост.

- Не те разбирам - сепва се Йохан, а лъжичката за кафе увисва във въздуха.

- Ами смешно е екологията да се превръща в политическа платформа, както постъпват "зелените", защото тя не предлага самостоятелни решения нито на икономическите, нито на социалните, нито пък на международните проблеми. Доколкото "зелените" изобщо предлагат някаква програма, тя е колаж от възгледите на другите партии, подправени с екологическа фразеология.

Отведнъж го е обзело красноречие и педагогически ентусиазъм, самочуствието му сякаш е пораснало на хромозомно основание. Евгени Митев се перчи, гласните струни зад адамовата му ябълка издават басови акорди, той се горещи по мъжки, рови из косата си и сам търси сините като метличина очи на Йохан. Приятелят му явно е изненадан от това превъплъщение, но сигурно го вписва по сметката на южнославянския темперамент, защото млъква и започва да чертае триъгълници по салфетката.

- Разбери, че е абсурдно да се бориш против пластмасовите опаковки на шунката, когато в Етиопия умират от глад! Това е интелигентски лукс, чист интелектуален онанизъм. Да, звучи красиво и хуманно, обаче е съвършено безполезно, защото тези стотици милиони най-напред трябва да ги нахраниш, да ги образоваш и да им раздадеш презервативи, и чак после можеш да си позволиш да протестираш срещу ядрените електроцентрали. Защото реактор може да не гръмне, но Третият свят със сигурност скоро ще избухне.

Тук, по наративна инерция, следва объркана реч на тема "Чернобил". Евгени сам не знае какво точно иска да съобщи, но словесното либидо го влачи неудържимо. Минава през хипертрофиралите първомайски марули в София и зловещата оферта на Властта, описва (сякаш че там е бил) наплива от малформации в родилните домове девет месеца по-късно, неочаквано се озовава в обгазения български град Русе (Истински европейски град, уверявам те, даже му викат малката Виена...) и в крайна сметка стига до клуба "Научна фантастика и екология" и до интереса на Държавна сигурност към българските природозащитници. Междувременно съвсем е забравил, че преди пет минути беше готов да удави в капка вода местните разглезени еколози.

- Та така... - отдъхва си накрая Евгени Митев.

Цялата му пламенна реч май се обезсмисля от този семпъл финал, обаче Евгени си знае, че винаги така става. Както казваше едно време Красен в разговорите им за рок-музика, има страхотни групи, които обаче не умеят да завършват парчетата си и, въртят-сучат, накрая все ги затихват. Дали поради фройдистките си размишления отпреди малко, или защото се сети за Красен, Евгени Митев мислено приключва речта си в състояние "посткоитална меланхолия": ами да, мъжествеността му (и в пряк, и в преносен смисъл), винаги преваля прекалено бързо билото на екстаза, оставяйки го насаме с древната мъдрост, че след съвокупление всички твари са тъжни. Освен всичко друго, ситуацията е разводнена и от един зализан келнер във фрак, който тъкмо в момента им казва нещо на френски. Йохан обидено му отговаря на фламандски, онзи също се обижда и демонстративно се врътва на токове, развявяйки ластовичата опашка на униформата си. Тъжно е. Дъждът се стича по витрините на кафенето, пъновете пропукват в окаденото огнище, възрастни дами с шапки, с дантелени якички и ръкавици възпитано си общуват над бухналата сметана на тортите, а Евгени пак се е заплел в собствените си рефлексии. Очевидно вече не може да се държи както преди и да зяпа Йохан в устата, защото нали се е досетил за срамната му тайна (рефлектира той), но от друга страна практикуването на мъжката власт преждевременно го е уморило, пък и не иска новият му приятел да се чуства като премазан от Фалос. И изобщо - стига глупости.

- Зако се разсърди тоя келнер? - умиротворително пита Евгени, с ясното съзнание, че това е една от любимите теми на Йохан.

И наистина, Йохан веднага зарязва триъгълниците и започва разпалено да излага обстоятелствата по така наречената "езикова кавга" в Белгия. Всичко това Евгени го е слушал вече безброй пъти, почти до пълно наизустяване: поради липса на по-сериозни проблеми, фламандците и валонците просто си умират да се борят за езиково надмощие и да разказват надълго и нашироко за този чудовищен конфликт. А Йохан пък го описва с такава страст, сякаш от неговото разрешаване зависи бъдещето на цялото човечество. (Но ние поне само спорим, а вие газите турците с танкове и ги гоните от страната, беше се ядосал приятелят му в един предишен разговор, когато Евгени направи опит да се пошегува.) Много знаеш и ти... - мислено му отвръща в момента Евгени Митев, обаче няма как, трябва отново да изслуша историята от Адам и Ева и дори да се прави нещо на изумен, нали е решил с почти феминистки жар да прекърши фалическата си агресивност. Постепенно така се вживява в ролята, че неусетно започва да кима (подобно да дамите с шапки и ръкавици), да протяга несъзнателно кутрето си, докато отпива малка глътка кафе, и да примигва с дългите си клепки, когато Йохан се надвесва над масата, за да илюстрира с пулене и пръхтене изкълченото произношение на някакви хора от някакъв Фурен. Кой знае защо закопчава горното копче на ризата си и събира колене под масата, сякаш подава към Йохан интимни сигнали за симпатия. Обаче бързо влиза в дирите на собствената си игра и даже му става малко гадно. Защо са тези непрестанни мимикрии? - мисли си Евгени Митев. Нима наистина всеки път трябва да се нагаждам към човека насреща си, независимо дали е Жоро-от-магазина-за-резервни-части, или Йохан-Завоевателя-на-мъжки-сърца? И всъщност откъде съм толкова сигурен, че е хомосексуалист?

- Аз трябва да тръгвам - унило съобщава той в една от паузите, която, усеща го, предхожда изложението за последната правителствена криза, предизвикана от езиковия антагонизъм.

- Тъкмо щях да ти разкажа как фуренци свалиха миналия кабинет. Или май вече съм ти го разказвал? - бърчи гладкото си чело приятелят му, който вече почти се е отказал да търси логика в поведението на българина.

Те фуренци навсякъде са големи революционери, за малко да се пошегува Евгени. И моят шеф, активен борец, и той е от село Фурен, ама Михайловградско... Само че пак няма да го разберат.

Йохан тъй си остава неосведомен за антифашистките традиции на борческия Михайловградски край (бивш Фердинанд, бивш Монтана), пък и в момента явно си има друга грижа: дъждът навън все по-безжалостно плющи по паважа на огромния и опустял площад, затворен в карето на най-красивите брюкселски сгради.

- По-добре вземи моя чадър, защото Пресцентърът не е толкова близо - предлага той и кимва към старомодния, дълъг чадър с метален наконечник, оставен на пода.

На обидения келнер вероятно му е минало, защото изниква, без да го викат, и поднася на чинийка фиша със сметката. Неуместно от негова страна, тъй като появата му подсеща Йохан да разкаже още една поучителна езикова история: как холандците използвали френската дума за чадър paraplu, а фламандците, в пристъп на антифранкофония, конструирали собствена, взета всъщност назаем от немския - regenscherm. На този образователен фон подпалените мандри и озлобената царска жандармерия от михайловградския епос биха прозвучали направо свежо, вече не се съмнява Евгени Митев. Келнерът също не внимава в урока и демонстративно се разсейва, но кривата му усмивка - която за местните условия е връх на невъзпитанието - нагледно илюстрира неговата нагла франкофонска природа, както би отбелязал Йохан, ако имаше очи да гледа, мисли си Евгени. И още: Няма да получиш бакшиш, приятел, демек - pour boire, garcon. То и без това в Белгия не се дава, както с облекчение е научил пак от Йохан.

Пресцентърът се оказва огромна и смазваща сграда, стъпила като тиранозавър край безбрежната река от автомобили. Евгени събира чадъра си пред входа и се поотърсва с пръхтене и с цялата изразителност на балканския телесен език. Това поотърсване има и допълнителна цел: да му понамести обърканите представи пред информационното табло, откъдето стотици табелки на известни и неизвестни телеграфни агенции, вестници, радио- и телевизионни компании му сочат пътя в недрата на този осведомителен гигант. Тази мисъл и онова за тиранозавъра край реката трябва да си ги запомня, мимоходом си казва той, сигурно ще ми влязат в работа. На него обаче му трябва единствено Киро Алмалех, български журналист от "Работническо дело" и стар приятел от студентските години (Киро Папура), който в момента е тук заради някакво събитие. Евгени прави няколко крачки навътре във фоайето с научнообоснованата увереност, че всеки миг отнякъде ще притича я портиер, я полицай, я друго длъжностно лице, което, след надлежна проверка на документите (той си ги е приготвил), ще го упъти право към Киро. Обаче нищо такова не става. Наоколо фучат ухилени японци, накичени като коледни елхи с фотоапарати, камери и магнетофони. Препарирани скандинавци с вид на биатлонисти стърчат край компютрите и телефонните автомати. Бели англосаксонски протестанти с навити ръкави пушат пури и внимават да не препънат някого от прелитащите азиатци. И изобщо - а това е доста тъпо - никой не се интересува от разчорления българин с дълъг чадър в ръцете. Евгени подозрително прониква още малко навътре, мърдайки с устни, прочита обявленията на една черна дъска (няма нищо за Киро Алмалех), после сяда на някакво кожено канапе и отново си преговаря вчерашния телефонен разговор. Три часа следобед, Пресцентъра... Нито точно място, нито нищо - той откъде да знае, че сградата е колкото две НДК-та? Приближава се наслуки към някаква конструкция, която прилича на хотелска рецепция и заговаря усмихнатите момичета зад преградата:

- Добър ден. Извинете, аз не съм точно журналист, но понеже спешно търся един мой приятел, той е журналист, български журналист... - Тук внезапно изгубва по-нататъшната логика на изречението, преглъща мъчително, прехвърля неудобния чадър в другата ръка, рови се за визитни картички, изпуска чантата си, изпотил се е, момичетата го гледат с нарастващо учудване, а той вече не знае на какъв точно език им говори и почва отначало: - Аз съм българин и търся мой приятел, журналист от "Работническо дело".

След това сполучило обобщение, Евгени си отдъхва, обаче момичетата, кой знае защо, са се намръщили. Едното повдига рамене, а другото прошепва нещо на колегата си отзад, кимайки недвусмислено към чадъра.

- Майната ви! - пожелава им в пристъп на справедлив гняв (и вече на български) Евгени Митев, след което хуква подир японците.

На още няколко места се опитва да получи информация за Киро Алмалех, но тъкмо тя сякаш е особено дефицитна в информационния гигант, защото навсякъде го оглеждат като извънземен и дълго шушукат зад гърба му. Не е обядвал, в стомаха му приплисква само голото кафе, вълненият пуловер, просмукал брюкселската влага, лепне около шията, чадърът нелепо се пречка в ръцете му и изобщо - ега ти Европата! Прав беше Йохан, че в Брюксел всичко е отвратително, но най-отвратителни все пак са хората. Фукльовци, негодува Евгени Митев и дори се опитва невинно да подложи крак на поредния очилат шишко, който обаче ловко го избикаля. И какво ме зяпат, сякаш не са виждали мокър българин. С чадър... Тук в съзнанието му едновременно светват две лампички, но той се съсредоточава върху по-важната: пресконференция! Ами да, разбира се, Киро спомена за някаква пресконференция!

Оттук нататък е лесно. Връща се при черната дъска, където наистина пише, че в 14.00 часа еди къде си започва пресконференцията на новия Генерален секретар на НАТО. Дали генералните секретари на НАТО са генерали? - мислено и физически се придвижва в указаната посока Евгени Митев. И още: хищни ястреби, военно-промишелни комплекси, някакви стратези, които кроят и прекрояват, кой знае защо айсберги и върхове на айсберги, доктрини и марионетки... Пита някакъв човек с лампази (генерал?) за залата, онзи му показва едно стълбище, водещо надолу, и втренчено оглежда чадъра, но Евгени вече е свикнал, тъй че хуква, взимайки по две стъпала наведнъж. Гнездото на ястребите се оказва едно по-малко фоайе, пълно с официално облечени хора, които не приличат нито на генерали, нито на грабливи птици. Как изглеждат стратезите, Евгени не знае. Тъй или инак, тези тук имат съвсем миролюбив вид, на пръв поглед нищо не кроят или прекрояват, а просто похапват миниатюрни сандвичи, пият нещо, говорят си на висок глас, смеят се и ръсят пепел по мокета. Евгени също постепенно се успокоява, хапва няколко сандвича, пийва нещо (нещото се оказва в случая уиски) и - само за да не бие на очи - също почва да ръси пепел по мокета. Станало му е уютно в тази компания и почти е готов да подаде молба за индивидуално членство в НАТО. Все пак решава по-напред да разпита за Киро Алмалех, но и тук никой не го знае. Затова пък някакъв любезен сервитьор му предлага да си остави шлифера и чадъра на закачалката.

След още половин час, през който Евгени продължава да опитва сандвичите (хайвер, риба, пастет, някакви салати, тук-таме кайсии, които само развалят вкуса) и разсеяно чете бюлетина от пресконференцията, Киро най-после се появява в омачкан раиран костюм с пластмасова карта, забодена на ревера, и едва не отнася няколко анемични стратези, изпречили се на пътя му. Двамата дълго се тупат по раменете и псуват белгийците (оказва се, че и Киро нещо им има зъб този ден), после дружески започват да се псуват един-другиго, задето толкова години не са успели да се видят в София, та трябвало да бият път чак до Брюксел (ха-ха!), сервитьорите вече си знаят и не ги подминават с подносите, останалите журналисти не се псуват, а кротко започват да се разотиват, изнизва се и Генералният секретар (плешив и цивилен), но сандвичи и уиски още има, на закачалката вече виси единствено шлиферът на Евгени (заедно с чадъра), въпреки това обаче никой не им гаси лампите, двамата духом са се пренесли в студентските години, а телом - в журналистическото кафене на горния етаж на Пресцентъра, Евгени с усилие държи в паметта си уговорката с Йохан, Киро Алмалех разпалено му обяснява за някакви магазини със страшно намалени цени, после се отплесва към проститутките (на две пресечки от тия магазини), бързо решават да идат да ги видят тия намалени цени, пък и да се поразходят наоколо, изведнъж в синхрон се сещат за Лили Анадолийска от техния курс, става им страхотно смешно и един през друг сглобяват прочутата история за това как Лилето живеела на някакъв таван с близнаците от трета група, а всеки от двамата си мислел, че тя е негово гадже, пък и самото Лиле не винаги успявало да ги различи, само в леглото, понеже "номер две" имал една особена плешивина на едно специално място (Обаче тя, нали... Но копелето - хитро... Ма ти си сексуална шизофреничка... А Лилето: абе що ли и на двамата не ви... Пък тя майка им, нали, една и съща...), на този етап разговорът се е свел почти само до междуметия и взаимни докосвания (Южна Европа - 130 за един час, Северния Атлантик - 0), Евгени вече е забравил за Йохан, пуловерът му е изсъхнал, Киро плаща с широк жест (в "Дело" щели да му осребрят касовата бележка) и двамата уверено се отправят към намалените цени и червените лампи, разблъсквайки пътьом неуморимите азиатци, които дори в този час с професионално рвение подтичват из Пресцентъра.

- Това е, братче - обобщава Киро, когато излизат на чист въздух.

Евгени е напълно съгласен, още повече, че и дъждът е спрял. Внезапно се сеща, че е забравил някъде чадъра на Йохан, с един-единствен асоциативен ход си припомня и за самия Йохан, но веднага ликвидира проблема: майната му, той не е за един чадър, ще почака - ще почака, пък ще си върви, Евгени нали после ще му се обади, за да се извини...

Минава шест и половина и онова, което белгийците с гордост наричат "сърцето на Европа", се задъхва от аритмия: гръмогласни ученици с неприлично пъстри дрехи, негри с касетофони, млади бизнесмени с напомадени коси, чужденци и чиновници с найлонови пликове и дипломатически куфарчета се щурат като лунатици по булевардите и чакат по спирките, стената от току-що измити автомобили пъпли към следващия светофар, по кьошета, площадчета и безистени се лее бира, а Евгени Митев и Киро Алмалех се разтварят в целия този хаос като две кристалчета калиев перманганат, попаднали във вода.

- Червените идват! - шегува се по този повод Евгени и ръга приятеля си с лакът.

Киро смръщено се озърта: според него има неща, с които човек не бива да се шегува.

- Пусто, че са си надвили на харча... - въздъхва той и махва към някаква витрина. - Иначе, както са се разпуснали... Ето, вчера вестникарите им стачкуваха и да ги питаш защо? Пишат си каквото си искат и дори когато излязат на стачка, пак никой не ги закача. А аз се мъча като грешен дявол, хем да осведомявам, хем да държа линията. Не че... нещо - прави опит да уточни Киро, но тъй и не успява. - Абе както и да е, тука е друго. Ей на, досега един полицай не съм видял на улицата.

- А ти какво искаш? - нервира се Евгени, който вече има самочуствието на местен човек, пък е и позамаян от наздравиците в Пресцентъра. - Да ни следят на всяка стъпка, защото може би сме решили да им взривим статуята на пикаещото момченце или да наръгаме с чадър Генералния секретар на НАТО?

Май е попрекалил с космополитизма, защото бившият му състудент го зяпа някак не на фокус. В тревожното мълчание, захлупило българската двойка, Евгени мислено дръпва дисидентска реч: Тодор Живков и Политбюро, ченгетата, екологията и свободата на словото, турците, Буркина Фасо (без никаква връзка), съветизацията и моралните устои на българина, и ти си ченге, Киро, какво ми разправяш, то дори аз сигурно съм ченге, ама не знам, в същото време целият Пресцентър е блокиран, цивилни агенти разпитват стреснатите японци, отряд полицаи с бронирани жилетки и шлемове претърсва фоайетата, откриват три забравени чадъра, но само един от тях отговаря на описанието, дадено от бдителната администраторка, Генералният секретар е предупреден по радиотелефона в хеликоптера си, спешно кацане и обстоен медицински преглед, словесен портрет на двете съмнителни лица, едното от тях по-късно се оказва дисидент и иска политическо убежище, чадърът междувременно е обезвреден, по-точно - и трите чадъра са си съвсем нормални, дисидентът дава пресконференция в същия този Пресцентър, светът научава цялата истина за България, научава я и Генералният секретар на НАТО, който е сред публиката, Киро Алмалех е обявен за персона нон грата (полковник от Държавна сигурност), Евгени Митев повдига въпроса за индивидуално членство в Северноатлантическия Съюз, Източна Европа се цепи по шевовете, унгарците пускат източногерманците в Австрия, Лех Валенса е освободен, Вацлав Хавел - също, клубът НФЕ протестира срещу решението Евгени Митев да бъде лишен от българско гражданство, чуждестранните радиостанции тръбят, Хонекер е предупреден от Горбачов за перестройката, Горбачов е предупреден от Буш за демокрацията, Буш е предупреден от ЦРУ за Югославия, ЦРУ е предупредено от Евгени Митев за папата, а Киро Алмалех се оказва агент на МОСАД.

- Не бе, ама тука никакъв ред няма, всеки си прави каквото иска - помирително пелтечи Киро, който няма никаква представа от шеметния ход на историята. - Викаш им, че си чужденец, че си журналист, а те само дигат рамене и ти се усмихват. У нас като дойдат колеги, то са служебни коли, то са коктейли, то са Рилски манастири, всичко...

Спуснали са се в метрото и докато чакат, седят на дървена скамейка под дигиталното информационно табло. Някакъв младеж с мърляви панталони от рипсено кадифе и шушляково яке стои изпъчен на перона и разказва нещо, обърнат към безучастните граждани. Дали за всяко съобщение има публика и трибуна, или пък понякога човек има послания, които не са нито за вестник, нито за определени събеседници? Просто някакви думи, които трябва да се извикат към анонимната и дезинтересирана маса... - размишлява Евгени Митев, докато с половин ухо слуша обясненията на своя състудент. Мисълта на Киро не блести с яснота и последователност, но Евгени все пак смътно се досеща за какво става дума - на него самия социалните връзки в това общество също някак му убягват. Нямат Съюз на писателите, например, нямат конгреси и художествено-творчески прегледи, изобщо - всеки си пише нещо и да се скъсаш не можеш разбра кой е истински писател и кой - провинциален графоман. Също и по вестниците им, и по телевизията: едни хвалят правителството, други го ругаят, пълна бъркотия. Само в църквите се усеща някакъв ред и тържественост, там всичко е подредено, на мястото си е, внушава ти просто страхопочитание. И как ме пуснаха без никакъв пропуск чак до Генералния секретар, за пореден път се чуди Евгени, ами че аз наистина можех да го наръгам с чадъра? Ето, дори в метрото никой не те проверява...

За беда обаче все пак ги проверяват. Това се случва само десет минути по-късно, докато пътуват гратис по линията към зловещо прочутия стадион "Хейзъл". Впоследствие Евгени няма да може да възстанови подробности от самата случка - спомня си единствено, че и двамата май поизтрезняха, че Киро Алмалех тръгна да се разправя на нещо като френски и да показва пластмасовата карта от пресконференцията, настоявайки да се свърже с посолството, че в крайна сметка платиха огромната глоба и отново се озоваха на перона.

- Майка му мечка... - пъшка Киро, който е половин македонец и понякога си служи с фолклорна лексика. - Викам ти аз, че го няма тука нашето гостоприемство и уважението към чужденците, пък ти: това-онова...

- Трагедията на Хейзъл - прави опит да се пошегува Евгени.

- Абе я не ме ядосвай още повече! - кипва борческата половина от кръвта на Киро. - Лесно ти е на тебе, бълха те ухапала. Аз с тия пари знаеш ли колко нещо трябваше да купя?

- Е, стига де - успокоява го Евгени. - Аз парите да не ги печатам?

Приятелят му замълчава и умислено потрива с два пръста тясното си, запотено чело. Кафеникавите му устни несъзнателно помръдват, като че ли Киро пресмята нещо наум. Цялата му свъсена физиономия, която сякаш е изсмукана до последния грам плът от масивния нос в средата, издава напрегнат размисъл.

- Виж кво - внезапно се оживява той малко по-късно, очевидно приключил с мъчителните мисловни упражнения. - Що не ми дадеш четири-пет хиляди франка назаем? Ще ти ги върна в България, ако кажеш в долари, ако кажеш с лихвите...

Смазан от загубата, Киро явно е забравил всякаква предпазливост: за такива работи в затвора се влиза, макар че той сигурно си е вързал гащите.

- То това не е редно, ама бих ти дал, стига да имам - внимателно отмерва думите си Евгени.

Съвестта му е чиста, наистина са му останали само дребни пари и билетът за връщане, но въпреки това е малко нещо гузен, защото дори да имаше, сигурно щеше да излъже - и на него му трябват пари, пък от друга страна си е опасно да се замесва в разни валутни афери.

- На, гледай - и той вади разплескания си, български портфейл, където действително подрънкват само няколко жълти, двайсетфранкови монети.

- Не можеш ли да вземеш от оня, твоя човек, дето имаше среща с него? - не се предава Киро, който внезапно е зарязал бабаитлъците и почти го е ударил на молба, забил унило брадичката си в нелепата пластмасова карта на ревера.

Евгени с ужас се пита, дали Киро не е забелязал кредитната му (също пластмасова) карта в портфейла и същевременно се мъчи да мисли бързо. От една страна - виновен е пред Йохан, задето не спази уговорката, пък и крайно неприятно е да го моли за пари, още повече, че сам може да изтегли утре от банката. От друга - защо ще е длъжен да раздава помощи на някакъв Киро Алмалех, който непременно държи да си купи радио за колата и маратонки на сина си? Какъв му е на него Киро Алмалех, дето се вози в служебна волга и почива в станцията на ЦК? Айде де, както подвикват героите в битовите фейлетони на "Стършел".

- Чакай, ще му се обадя по телефона - доверително отвръща той без никакво колебание, за да не събуди съмненията на своя приятел.

Слава Богу, Киро остава да го чака на пейката. Евгени умишлено го загърбва, пуска две монети в обществения телефон, набира няколко произволни цифри и се прави, че говори.

- Майка му каза, че още го няма - с покруса съобщава той след малко.

- Еми тогава да се помотаем още малко и пак да го потърсим, а? - с кучешка преданост търси погледа му Киро.

- Не, не, той сигурно ми се е обидил и си е тръгнал, пък и аз нямам очи да го търся повече - обяснява Евгени Митев, забравяйки в бързината, че две оправдания винаги звучат по-неубедително от едно-единствено. - Взимам си влака и си заминавам, пък утре, ако искаш, ще ти пратя парите.

- Не се прави на ударен! - избухва Киро. - Нали ти казах, че летя на обяд. Стискаш си портмонето просто...

- Виж какво, Кириле - постепенно се ядосва и Евгени. - Хич даже не съм длъжен да ти давам пари. Ако искаш да знаеш...

- А, каза си го, нали? Не бил длъжен... А кой предложи да се возим гратис в метрото? Кой яде и пи за моя сметка в Пресцентъра? - Киро внезапно се е озлобил и го гледа с кръвясали очи като следовател след осемчасов разпит. - И хич не мисли, че няма да те изпратя до влака, та да видя как наистина ще си заминеш и ще оставиш оня тиквеник да те чака до среднощ.

Разговорът става все по-обиден и нелеп - и двамата са потни, непочтени, препушили и агресивни. И двамата със спотанно злорадство изливат един върху другиго махмурлука и комплексите си, натрупаното напрежение и срама, всичко, с което са заплатили възможността да седят на тази очегъртана пейка и да гледат прелитащите, осветени вагони на метрото. Хората наоколо сякаш не им обръщат внимание, но в европейски-безучастните им погледи май все пак пробягва нещо като укор. А най-гадното в Брюксел са хората, спомня си Евгени и предизвикателно се вторачва към някакъв възрастен човек с бомбе, който от време на време ги поглежда над вестника си. Заловен на местопрестъплението, човекът смутено примигва, после забелязва спасително отворените врати на вагона, сгъва вестника и се качва.

Чужденецът на пейката се обръща към своя спътник и двамата продължават да размахват ръце, да си разменят задъхани, беззвучни реплики, да вадят от джобовете си хартийки, монети и цигари... Човекът с бомбето ги гледа през стъклото на потеглящия влак: двама уморени и раздърпани мъже, притежатели на огромно количество излишни думи и жестове, две неуместни фигури, които постепенно се смаляват, посивяват и изчезват в мрака на тунела.

Няма нищо по-трайно от променливото време
(някъде в Европа, 80-те години)

- Наричайте ме просто Пиер - дружелюбно му протегна ръка къдрокосият мъж в омачкан, раиран костюм и се стовари върху коженото канапе срещу Нисим Войнов.

В този предиобеден час фоайето на брюкселския "Новотел" беше почти толкова оживено, колкото и северният склон на Анапурна по време на мусоните: две усмихнати администраторки зад рецепцията, някакъв двуметров финландец, свел смирено глава пред чаша водка на барчето и скучаеща млада жена с дълбоко деколте и сиамска котка в скута, която беше скръстила главозамайващите си нозе край съседната маса. Жизнерадостният субект, който държеше да го наричат именно Пиер и по никакъв друг начин, беше закъснял с десет минути за срещата им и в момента се извиняваше с южноевропейско красноречие:

- И понеже злото не идва само, накрая това задръстване на магистралата от Остенде. Защото, както ви съобщих в писмото си, аз притежавам верига от първокласни заведения по крайбрежието и всеки ден...

Единственото първокласно нещо, което притежаваш, драги ми "наричайте-ме-просто-Пиер", е неудържимата словоохтливост, комбинирана, навярно, със също тъй неудържима сексуална енергия, която положително би заинтригувала дамата в съседство, отегчено размишляваше Нисим Войнов, пропускайки покрай ушите си неспирния поток от думи на своя нов търговски партньор. Всъщност - кандидат-партньор, защото Пиер беше поръчал само няколко пробни партиди вино, а днес трябваше да уточнят условията на окончателния договор. Междувременно крайбрежният магнат с фалшив ролекс на китката, без дори да си поема дъх, беше навлязъл в детайлите на пазарлъка:

- ... защото, съгласете се, г-н Таверние, вашата стока, макар и с прилично качество, все пак не е достатъчно популярна, пък и някои неудачи, подобни на тази с кабернето, ме принуждават да настоявам за...

И той ме изнудва с тази злощастна партида, сепна се Войнов. До момента интересът му към предлаганата дребна сделка беше чисто декоративен, просто част от легендата, но споменаването на кабернето внезапно го накара да застане нащрек, пък и пробуди новопридобитото му търговско честолюбие.

След загадъчното нападение на Ван Артевелдестраат Нисим Войнов-Соломон Таверние още по-енергично се гмурна към подмолите на търговията с вино. В продължение на няколко месеца стоката му успя да се намести върху огъващите се лавици на няколко малки магазинчета, а нощните контакти със собственици на съмнителни заведения изведнъж дадоха неочаквани дивиденти и в официалната му дейност. Вината на Tavern Ltd вече се продаваха дори в Ротердам и Амстердам, което пък създаваше на Нисим Войнов прекрасни възможности за най-безобидни служебни пътувания.

- ... че в моите заведения се играели хазартни игри. - Пиер очевидно не се смущаваше ни най-малко от явната разсеяност на своя партньор, пиеше вече трета бира и продължаваше да рисува примамливата картина на бъдещото им сътрудничество. - Но аз познавам законите на Кралство Белгия, уверявам ви, че ги познавам, г-н Таверние. Казиното в Остенде, казината в Миделхейм и тъй нататък, това да, но в моите заведения? Разбира се, напълно възможно е неколцина посетители да дръпнат завесата на сепарето си и да изиграят партия покер, но какво общо имам аз с това? Аз просто им сервирам напитките, вашето вино, господин Таверние, и ни най-малко не се интересувам...

Именно в едно от казината на Миделхейм Нисим Войнов успя да открие Египтянина. Неприятното му запознанство с анестезиращия тампон все пак се оказа и полезно: на снимките, които бегло беше разгледал в кафенето, явно личеше, че Египтянина и тримата азиатци са фотографирани край игрална маса. Очевидно онзи "някой", който душеше наоколо му, бе решил, че с един удар може да компрометира свръзката му и да се добере до колата и жилището на Соломон Таверние. Войнов все още не беше наясно дали това са хората на Де Вилде, техни конкуренти от нарко-бизнеса, или пък в дирите му вече е влязло нечие контраразузнаване. Тъй или инак, единствената нишка си оставаше Египтянина, с когото, за жалост, връзката беше само еднопосочна. След като остави двайсетина хиляди франка по игралните маси около Остенде, Нисим Войнов най-сетне хвана гореща следа и дискретно отърва мъртвопияния Египтянин тъкмо в момента, когато онзи се опитваше да си плати дълговете с чекове без покритие. Когато сметката най-после беше уредена, двамата излязоха на чист въздух и Войнов с няколко шамара безмълвно припомни на своя сътрудник правилата на опасната им игра. Египтянина и без тази терапия нямаше намерение да се опъва. Оказа се, че имал скромен частен бизнес: заедно с тримата азиатци обикаляли казината и помагали на по-лековерните клиенти (и най-вече - на клиентките) безболезнено да се освободят от бремето на парите си - срещу съответен процент, разбира се. Само че напоследък скучаещите богаташи сякаш напук предпочитали по-мекия климат на Ривиерата, пък и конкуренцията станала съвсем брутална, та Египтянина решил да запълни свободното си време и от чисто научен интерес да следи господин Таверние, който може би щял да прояви любезност и да му заплати вложения труд и събраните материали. За Нисим Войнов нямаше съмнение, че човекът по изключение казва истината - просто всичко съвпадаше, пък и Египтянина, който беше изцъклил очи и хъркаше за въздух, приклещен под капака на пежото, очевидно беше наясно, че това може да се окаже последната му лъжа. Оттук насетне трябваше да го държи по-изкъсо и същевременно да го използва като примамка за нападателите от Ван Артевелдестраат. А труповете са лоша примамка, на тях налитат само лешояди, помисли си Войнов и с отвращение измъкна полузадушения си помощник от багажника. Египтянина с трепереща ръка подписа разписка за дълга си и повърна в храстите.

- Нося проектодоговора в себе си, тъй че, ако не възразявате, можем да го подпишем още днес. - Пиер погледна часовника си и видимо се изненада от факта, че е успял да говори три четвърти час; изненадата му сигурно щеше да бъде направо колосална, ако можеше да проследи мисловните маршрути, извървени през това време от мълчаливия израелски търговец. - Всъщност, скоро ще стане време за обяд. Ако нямате нищо против, ще позвъня в един ресторант, за да запазя маса.

- Да, това е добра идея - кимна Войнов, който от сърце желаеше час по-скоро да запуши устата на новия си клиент, дори ако за целта трябваше да я натъпче с черен хайвер. - Надявам се, че не е нещо много ексцентрично или вегетарианско, нали? Защото, както казва един мой любим писател, аз предпочитам храната ми да не е жива, болна или ранена, а мъртва.

- О, разбира се, господин Таверние! Обзалагам се, че никога през живота си не сте опитвали подобна кухня, не сте пили толкова евтино и качествено вино, не сте слушали подобни неземни фолклорни песни! - Пиер пресуши последната бира, остави чашата на масичката и с театрален жест съобщи: - Български ресторант! Единственият в Белгия!

Спокойно. Спокойно. Учтива усмивка. Любезно повдигане на веждите. Така. Всичко е наред. Това е най-обикновена случайност.

- О-о-о? Много мило - с внезапно пресъхнала уста измърмори Войнов. - Любопитен съм, след такава реклама...

През последните няколко секунди човекът насреща му внезапно бе смъкнал маската на лекомисления бъбривец и изпитателно го наблюдаваше, надвесен над масата. Войнов все още не можеше да прецени дали това беше провокация или просто една от онези многозначителни случайности, с които занаятът и друг път го беше сблъсквал, но явно защитата му и този път бе сработила безукорно, защото Пиер внезапно се уригна, а това по безкрайно банален (или безкрайно хитър) начин обясни съсредоточения му вид.

- Ха-ха, извинете, господин Таверние, в Европа това се смята за лош тон, но ние, французите, а май че и вие, евреите, не споделяме този предразсъдък. Комфортът на организма, това е най-важното - с тези думи жизнерадостният любител на бирата се оттегли към телефонната кабина в дъното.

Български ресторант... Нисим Войнов панически съзнаваше, че трябва час по-скоро да прогони тези две думи от съзнанието си. Те отприщваха сладостен поток от образи и спомени, които бяха по-опасни дори от оръжие с оптически мерник, защото безпогрешно уцелваха душата му, размекваха коленете и разстрелваха бдителността му. Послушната памет все пак дисциплинирано се подчини на категоричната заповед, бронираният сейф в гърдите му щракна, коленете се стегнаха и Войнов с уморена педантичност се съсредоточи върху детайлното възстановяване на последния етап от операцията - една съвсем ненужна, но терапевтична дейност, която щеше да запълни времето до завръщането на Пиер. И така: с помощта на специална сателитна антена той беше успял да засече телефонната честота на Де Вилде и на няколко пъти се включи в компютъра му. В момента софийските специалисти работеха над кода, даващ достъп до информацията в хард-диска. Два от засечените телефонни контакти съдържаха съобщения за дребна пратка наркотици - Центъра ги разшифрова веднага, след като получи от Войнов дискетите, и пратката бе заловена някъде на австрийска територия. Ако Де Вилде беше достатъчно съобразителен (а той беше дори нещо повече), в скоро време щеше да потърси помощта на Соломон Таверние, за да си осигури още един, морски канал на мястото на вече разкрития сухопътен. Тъй че в момента му бе нужно само търпение и малко...

- След половин час масата ни очаква, драги ми Таверние - дружелюбността на Пиер заплашваше съвсем скоро да премине в прегръдки и целувки. - А дотогава нека уредим формалностите по нашия велик договор.

Нисим Войнов се пресегна към пардесюто си, метнато върху канапето, извади автоматичната си писалка и джобен калкулатор със слънчево захранване и отегчено плъзна поглед по текста на договора: ясно му беше, че не си струва да се пазари с Пиер за някакви двайсет хиляди франка.

- Телефонен разговор за мосю Таверние, стая 10 10! - Това бе гласът на една от дантелените русалки на рецепцията. - Телефонен разговор за мосю Таверние!

Войнов кимна извинително на Пиер и се отправи към телефонната кабинка. Мимоходом се усети опипан от многообещаващия поглед на скучаещата дама, която бе отметнала глава върху облегалката и гладеше с бледозеления са маникюр козината на сиамската котка, изтегнала се сладострастно в скута й - точно там, където опънатата черна пола образуваше едва забележима чупка. В тази гледка нямаше нищо тревожно, ала Войнов въпреки това почуства, че всичко до момента е било просто лъжовно-бодра увертюра към предстоящия драматичен спектакъл...

... Полицаят замислено се взря в документите му и отново вдигна рамене:

- Наистина нямам представа какво означава това, господин Таверние. Разбира се, ако желаете, можете да подадете писмена жалба за кражбата на колата...

- Не, благодаря. Застраховката ми ще покрие ограбените вещи, а иначе колата е невредима. Просто не мога да разбера кой е уведомил секретарката ми за кражбата и за това, че колата е изоставена именно тук, пред участъка в Юкл.

- Съжалявам, господине. Звучи глупаво, но ние наистина не бяхме я открили.

За недоразумение не можеше да става и дума: Хилде съвсем ясно му каза по телефона, че полицията в Юкл е открила незаключено и ограбено пежо, че по регистрационния номер е издирила собственика и го моли да си прибере колата. А най-убедителното доказателство беше самата кола. Вместо в българския ресторант, Пиер го докара в участъка, но тук изведнъж излизаше, че никой нищо не знае. Ако бе по-неопитен, Войнов навярно щеше да си помисли, че самата полиция или нейни представители също участват в играта, но всичко бе скалъпено дотолкова нелепо, та подобна възможност отпадаше от само себе си.

- Добре, ако случайно откриете нещо, моля да ме уведомите - въздъхна Войнов и остави визитната си картичкана писалището. - Довиждане.

Навън бе излязъл вятър, който разрошваше локвите покрай тротоара и замеряше с едри дъждовни капки прозорците на кокетните еднофамилни къщи, отстъпили на няколко метра навътре в неоградените си дворове с морава и чакълести пътечки. Войнов седна в колата и още веднъж механично огледа купето: липсваха касетофонът и радиотелефонът, но иначе всичко беше наред, като изключим миниатюрното подслушвателно устройство, което без усилие беше открил още преди половин час в гнездото на запалката. Отпусна глава на облегалката, притвори очи и се заслуша в потропването на дъжда върху лъскавата ламарина. Нямаше излишно време, но преди срещата с Ян Де Вилде на всяка цена трябваше да се добере до отговорите на два въпроса: Кой? И защо?

Добре, кой. Без колебание изключи обикновената кражба - чрез обаждането в офиса му похитителите сами се бяха погрижили да зачеркнат подобно предположение. Оставаха три възможности, с по няколко подварианта: Де Вилде (респективно - негови "колеги" по бизнес); нападателите от Ван Артевеледестраат (ако не съвпадат с първата група заподозрени); и трета, още неизвестна сила. Дотук - нищо окуражаващо, но нали трябва отнякъде да се започне. Войнов разтърка подстриганите си грижливо слепоочия, защото подсъзнателно усещаше, че нещо му убягва - някакъв незначителен, периферен детайл, който обаче можеше да се окаже ключ към отговора. Твоето въображение ще те погуби, Нисиме! - тревожно отекнаха в паметта му думите на Професора. Най-напред използвай фактите в тяхната взаимна свързаност и едва тогава се отдавай на фантазии. Да, Професора както винаги имаше право. Някогашният му любим ученик тръсна глава, за да прогони спомените и мъглата на предположенията. Защо? За да монтират подслушвателното устройство? Съмнително. Първо: можеха да го направят далеч по-незабележимо. Положително притежават ключове от колата му, тъй че няма нужда дори да я изкарват от паркинга под "Новотела", камо ли да звънят на Хилде от името на полицията. Второ: гнездото на запалката едва ли е най-остроумното скривалище, а един професионалист никога не би допуснал подобна немарливост. Тогава? Войнов усети, че обикаля в дяволски кръг, където - а това беше още по-неприятно - го бяха вкарали именно невидимите противници. Няма как, Професоре, усмихна се мислено той, налага се да използвам въображението си. Защо ли бе почувствал опасността именно в мига, когато срещна опипващия поглед на жената във фоайето? Войнов се напрегна, за да възстанови в подробности ситуацията и подсъзнателните си усещания: дълбокото деколте и опънатата черна пола, изпод които напираше бушуваща еротика; маникюрът, страстно заровен в козината на сиамската котка (а може би котарак?); сластно отпуснатата глава и почти физическият натиск на погледа й, който сякаш обискираше подмолите на дрехите му; на заден план Пиер с договора в ръце, празната чаша от бира, неговото собствено пардесю, метнато върху канапето... Разбира се! Пардесюто и смътното усещане, че го обискират: подсъзнанието му емоционално беше направило връзката, но разумът не бе забелязал важността на тази асоциация. Как е възможно да прояви такава наивност! Дрънканиците на Пиер, българският ресторант, телефонните разговори - всичко това е трябвало да приспи вниманието му, да остави на Пиер няколко минути за пардесюто и в крайна сметка да го насочи в изцяло погрешна диря. Значи пардесюто - пардесюто, с което ще бъде облечен Соломон Таверние по време на срещата си с Ян Де Вилде...

Войнов посегна да съблече дрехата, но ръката му спря още на първото копче. Пежото даде ляв мигач и се отдели от мокрия тротоар, а миг по-късно същата маневра извърши и един бял ситроен с телефонна антена на покрива. Войнов погледна в страничното огледало и бадемовите му очи се присвиха във внимателна усмивка.

В този час потокът от коли към автомагистралата за Гент-Кортрейк-Остенде все още беше рехав и някак нерешителен. Сериозни бизнесмени и дами на средна възраст сякаш не можеха да решат със сигурност дали им се пътува за Гент-Кортрейк-Остенде - бавеха се по светофарите, разговаряха по автотелефоните си или просто проверяваха външния си вид в огледалото за обратно виждане. Войнов също не бързаше. Междувременно белият ситроен зад гърба му беше сменен от тъмносин мерцедес, който послушно го последва към паркинга на крайпътния мотел. До срещата с Де Вилде на хиподрума в Кортрейк имаше още час и половина, тъй че Войнов спокойно можеше да изпие едно кафе и, разбира се, да прегледа пардесюто си в тоалетната на мотела, далеч от любопитни погледи.

- Петдесет франка, господине. Благодаря, господине - изчурулика веселата, червенобуза келнерка и пъхна парите в джобчето на бялата си престилка.

- Извинете, госпожо, бихте ли ми донесли вестника с прогнозите за конните надбягвания? - усмихна й се Войнов, хвърляйки поглед над рамото й към япито от тъмносиния мерцедес, което седеше на една маса в дъното, проточило предизвикателно краката си в модни мокасини напреко на пътеката.

Докато преглеждаше разсеяно набраните в дребен шрифт прогнози, Войнов трескаво обмисляше по-нататъшните си действия. Очевидно Пиер и неговите приятели изпитваха нещо повече от обикновено любопитство към срещата му с Де Вилде - доказателството за това беше остроумно скрито в коланчето на пардесюто. Нещо повече - тези любознателни хора действаха твърде прилежно. Вече всичко се наместваше: и нападението, и откраднатите ключове, и усещането, че някой подслушва телефона му. Защото само по този начин можеше да се обясни информацията им за днешната среща и открадването на колата. Но защо ли, все пак, са избрали толкова сложен начин, за да се доберат до съдържанието на разговора му с Де Вилде? Пиер, историята с полицията, камуфлажното микрофонче в запалката и най-сетне - вторият предавател в колана на пардесюто?... Та нали са можели да го "озвучат" и с по-малък разход на енергия и въображение? Впрочем, те сами ще разкрият картите си, стига срещата с Де Вилде да протече според плана на Войнов.

Де Вилде механично поправи копринената си вратовръзка, нашарена с миниатюрни състезателни кончета, а в студените му, сиви очи за пръв се мярна нещо като дружелюбност.

- Поздравявам ви, господин Таверние. Надявам се, че и вие сте заложили на нашата обща любимка.

- Доколкото скромен търговец като мен може да си позволи да... - заговори Войнов, но Де Вилде го прекъсна:

- Хайде, хайде, господин Таверние... Запазете скромността за другите си клиенти. Още повече, че тя не е най-добрият помощник в деловите отношения.

Двамата седяха в остъкленото барче на трибуната над хиподрума и с усилие надвикваха възбудената тълпа от треньори, собственици на коне, обикновени запалянковци и агенти по залаганията. Гонката бе завършила преди повече от час, но Войнов и Де Вилде бяха влезли току-що, защото допреди малко се разхождаха в градината. Мълчаливо се бяха разбрали, че там въздухът е по-здравословен за делови разговори.

- Впрочем, нашето ново споразумение не понижава ни най-малко интереса ми към вашите вина. - Де Вилде разглеждаше чашата си срещу последните лъчи на залязващото слънце. - Дори напротив. Смятам да откупя една значителна част от партидите на първите два кораба, които ще превозват стоката. За нея се договорихме, тъй че сега очаквам вашите оферти за различните марки вина.

- Позволявам си да отбележа, че очаквах това предложение. - Войнов знаеше, че Де Вилде ще оцени по достойнство тази демонстрация на самочуствие, нали преди малко сам го бе упрекнал в излишна скромност. - Затова повиках тук едно свое доверено лице, което ще придвижи по-нататък поръчките ви.

Египтянина улови погледа му, изпразни на един дъх чашата си и се приближи към тяхната маса. Де Вилде кимна хладно, без да се ръкува, и предложи да седнат в едно от сепаретата, за да уточнят условията на доставката.

- Господин Осама е моят снабдител, тъй че оставям на него да ви запознае с качествата на вината, които ще бъдат натоварени в Тел Авив след три дни - каза Войнов, попивайки с бяла кърпичка няколко капки пот от челото си.

Египтянина извади от куфарчето си куп документи и ги разстла върху масата, а Де Вилде сложи очилата си с тънки, златни рамки и повдигна вежди над листата с вината.

- Ще ме извините за момент, но трябва да телефонирам на секретарката си във връзка с поръчката - привидно се сепна след няколко минути Войнов и, надигайки се от масата, съблече излишното пардесю, което само изкарваше пот по лицето му. - Странно, че и в Белгия е толкова топло по това време на годината...

Беше изработил този план още преди да дойде на хиподрума. Не бе сигурен в крайния резултат, но във всички случаи трябваше да опита. А и това беше единственото убедително обяснение на странната история с колата. За добро или за лошо, единствено Египтянина можеше да му послужи като примамка - тъкмо по тази причина Войнов му бе наредил да го чака в барчето на хиподрума.

Влезе в телефонната кабина, затвори плътно вратата, извади от вътрешния си джоб миниатюрен касетофон, нагласи го на запис и се престори, че набира някакъв номер. За външния наблюдател сцената изглеждаше съвсем безобидна: просто един строен мъж с бадемови очи, който говори по телефона. А всъщност Войнов записваше собствения си глас на касетофона, скрит в шепата му:

- Слушай добре, Осама. Пратките на Де Вилде пристигат на пристанището в Тел Авив на 22-ри вечерта. Камионът е марка "Ивеко", с френска регистрация...

Докато диктуваше, Войнов трескаво обмисляше баланса между истина и лъжа в съобщението. Важно беше хората на Пиер да приемат всичко за чиста монета, но същевременно трябваше да се гарантира и пълна безопасност за пратката на Де Вилде. Играта бе прекалено сложна, но ако собствените му предположения се потвърдяха, това бе единственият възможен изход.

- ... Дотук всичко ясно ли е?... Така. След като корабът пристигне в Остенде, изчаквате, според времето, разбира се, дванайсет часа на дрейф извън пристанището. Митническите служители няма да си направят труда да...

В този момент Войнов забеляза, че Де Вилде се е изправил и го търси с поглед. Явно не биваше да проточва "разговора" си, за да не събужда подозрения, пък и хронометърът му показваше, че вече е записал около седем минути - напълно достатъчно за осъществяването на плана му.

Навън беше паднал мрак и откъм океана нахлуваше хладен вятър. Де Вилде му подаде ръка, кимна на Египтянина и се качи в своето ферари. Войнов вдигна яката на пардесюто и оправи коланчето си - микрофонът беше на мястото си, което означаваше, че любознателните конкуренти вече знаеха каквото трябваше. Не знаеха само, че Соломон Таверние е премълчал пред Де Вилде най-важните детайли от операцията по прехвърлянето на наркотиците. Не можеха и да подозират, че Войнов-Таверние няма да излезе толкова лесно от играта.

- Предполагам, че ще дойдеш с моята кола, Осама? - попита Войнов, когато тъмнината погълна кръвожадните стопове на ферарито.

- Да, благодаря, господин Таверние.

- Ще имаш ли нещо против да караш? Много пих днес следобед, а това, знаеш, не ми понася...

- Разбира се, господин Таверние.

Двамата влязоха в колата, Войнов съблече пардесюто и замислено прехвърли между пръстите си ключовете от пежото. Египтянина търпеливо чакаше.

- Трябва да поговорим, Осама - прошепна Войнов и, давайки знак на Египтянина да мълчи, побутна към него касетофона и една бележка, която бе надраскал в крайпътния мотел. - Тук, в колата е по-сигурно. Погрижих се лично, защото някакви добри хора бяха инсталирали една въшка в запалката... - Войнов умишлено обясни надълго и нашироко историята с колата, давайки възможност на "слушателите" си да се убедят, че не подозира за микрофончето в пардесюто.

Междувременно Осама беше прочел бележката и мълчаливо кимна с глава, че е разбрал. Инструкциите бяха недвусмислени:

Щом се измъкна от колата - включваш касетофона и отговаряш кратко на въпросите ми. Разговорът ни ще трае седем минути. Когато чуеш "Да тръгваме!", потегляш самичък и закарваш колата пред кантората ми в Антверпен. Аз ще се прибера с влака.

Пежото беше паркирано в тъмната част на паркинга, с дясната врата до живия плет. Войнов внимателно и безшумно я отвори, снижи се на седалката и с един скок се просна край плета. Дори човек, който се намираше на няколко метра от колата не би могъл да го види, а паркингът беше съвършено безлюден. Докато пълзеше покрай живия плет, Войнов включи хронометъра си, потръпвайки от студ - пардесюто трябваше да остане в колата. След няколко метра откри пролука, жилавите вейки болезнено впиха пръсти в косата и лицето му, но той дори не усети - нямаше време за губене, а няколко драскотини във всички случаи бяха за предпочитане, пред онова, което навярно го очакваше в колата. Прекоси на прибежки моравата, търкулна се по един насип и едва когато паркингът остана на безопасно разстояние, се изправи и погледна хронометъра: бяха изминали четири минути и трийсет секунди. Войнов за пръв път въздъхна с облекчение и се отправи нагоре по желязната стълба на виадукта над магистралата.

Три минути по-късно, облегнат на парапета, в сянката на една от бетонните колони, той видя как фаровете на пежото очертаха два светли триъгълника върху асфалта на паркинга. В следващия миг едно огнено кълбо помете живия плет, а пежото се превърна в гигантска клада, която изхвърли във въздуха вулкан от отломъци. Сбогом, Египтянино! - мислено промълви Войнов. Ти не беше научил както трябва правилата на играта...

Степени на свобода
(някъде в София, 80-те години)

- Защото правилата на играта трябва да се спазват, другарю Митев - с предупредителна полуусмивка сведе мнението си генералът и отпи глътка чай от чашата в руски "подстаканчик". - Един офицер от нашите органи не може, примерно, да извършва ненужни убийства или други терористически актове. Ти не гледай разните му там джеймсбонодовци, дето ги четете.

Генералът - изпит мъж над шейсетте, с пепелява кожа и пъстри очи, хлътнали в неочаквано месестото му лице - беше приел Евгени Митев с протекцията на Марин Петрунов от (както я наричаха) "милиционерската" редакция в телевизията. Секретарката току-що беше донесла чая (генералът в продължение на пет минути обяснява, че е противник на кафето, което било нездравословно и освен това нанасяло вреди на икономиката, тъй че в неговия кабинет - "Извинявайте, но това е принцип!" - никой не бил виждал даже нес-кафе, дори "другари от по-високи места."), Марин седеше на фотьойла с прилежно скръстени ръце, а Евгени беше извадил бележник, за да си записва. Уж всичко беше наред, а вътре в организма си усещаше някакво неприятно туптене - сякаш клетките му непрекъснато вибрираха от невидимото силово поле около домакина.

- От наша гледна точка най-добре ще е да нахвърляте една разстановка на романа, да я видят нашите специалисти тука и да се уточним за консултациите, за контрактацията и така нататък и така нататък. - Генералът говореше като човек, който не очаква да го прекъснат, а скритият му надълбоко поглед рутинно опипваше масивната орехова гарнитура и ореховата библиотека с луксозни, еднообразни томове. - Защото писането на криминални романи не е проста работа, ще извинявате, че на вас ви го казвам. Особено когато това писане отразява дейността на нашите служби зад граница. Тука се касае не само за образа на офицера, но и за някои външнополитически аспекти, за ситуацията в един или друг регион на света...

От притеснение Евгени записваше в бележника си някакви несвързани фрази и думи, които бяха изцяло лишени от смисъл: образът на офицера, съзидателност, различни региони на света. Все пак, в една от редките паузи успя да се обади:

- Вижте, другарю генерал, на мен не са ми необходими кой знае какви детайли, недай си боже някакви държавни тайни. Това, нали, на шега за държавните тайни... Моят роман в известен смисъл ще бъде, тъй да се каже, леко пародиен. В смисъл, не че ще пародирам дейността на вашите, тоест на нашите органи, това в никакъв случай, но просто ще се опитам да имитирам някои от най-типичните клишета...

- Ясно, разбирам - прекъсна го генералът сякаш раздразнен от нещо, но после мигом раздвижи мощните си бузи и челюст в магистрална усмивка. - Нещо като "буфосинхронистите", така да се каже. Нали тъй?

- Горе-долу... - измънка Евгени, а скучаещият Марин Петрунов лъчезарно се ухили на остроумното генералско сравнение.

- Но тази... пародия ще се основава върху наши си, български криминални романи, нали така? - Думата пародия като че ли бе пробудила някакви тревоги в съзнанието на генерала. - И кои автори имате предвид?

- Все още не съм мислил конкретно, обаче...

- Ей, това писателите сте страшно племе! - шумно го прекъсна генералът и за миг въпросително погледна към Марин, който в отговор само поприсви рамене. - Вместо да си пишете книгите, вие се ръфате като кучета помежду си! Нали така бе, Марине? Ей го, и Марин вече е написал... Колко бяха бе, Марине, книги? Пет-шест криминални романа, а още не щат да го приемат в Съюза. - Шеговитият монолог на генерала звучеше някак уморено, все едно, че бе повтарян хиляди пъти. - Тебе приеха ли те в себепето бе, Митев?

- Не, и аз още не съм член.

- Ето, виждаш ли? Не си още член, а си тръгнал да се подиграваш. Това така като шега го приеми - уточни за всеки случай генералът и пое на екскурзия из кабинета. - Аз тука повечето съм ги приемал от себепето. Талантливи хора. Даровити хора. Другарят Живков много ги цени. - Тук челюстите на домакина многозначително предъвкаха казаното и за пореден път изплюха генералската усмивка. - Малко сте разпуснати само, ама такава ви е професията... И все на кафе и на уиски налитат... А за контрактацията нямаш проблеми, Митев, само трябва да обясниш каква горе-долу ти е историята и да ми дадеш тая... анотация. После слагаш един подпис и готово.

- Аз всъщност не държа толкова на контрактацията. - От неудобство Евгени беше залепнал за изкуствената кожа на канапето. - А пък историята... историята е за един наш разузнавач, който се подвизава някъде из Белгия и Холандия и разкрива крупен канал за контрабанда на наркотици от Изток на Запад...

- Виж, тука трябва да питаме митничарите, това е по тяхната част. Мене друго ме тревожи. - Генералът спря по средата на мокета с шарки мостра "есенни листа" и съсредоточено се взря в портрета на изпития мъж с козя брадичка и дълго пардесю над бюрото. - След като ще пишеш хумористичен роман, в какъв план ще изваеш образа на нашия офицер? Само да не ме разбереш погрешно, че ви знам колко сте чувствителни, нали сме тука по културата. Ти си имаш пълната творческа свобода, пък нали и жив човек трябва да опишеш, не някакъв паметник... Ясно ми е това, нищо че не съм писател. Какво имам впредвид? Имам впредвид това, че един български разузнавач може да си има някои слабости, чисто човешки слабости, нали, може в интерес на работата и да се напие, и да изкара някой роман с чужденка и така нататък и така нататък. Това вие, писателите, винаги много го обичате. - Тук домакинът за момент спря, а когато заговори отново, тонът му беше различен, някак гладко-метален и застрашителен. - Пък и сега времената вече са други. Ние сме длъжни да говорим по-искрено с населението. И тъкмо хора като вас, другарю Митев, могат много да ни помогнат...

Генералът за миг сякаш беше свалил маската на добродушно-глуповат бивш партизанин и с някакво изпитателно очакване наблюдаваше Евгени. Настъпи кратко и тягостно мълчание, а в паузата тримата мъже като по команда се взряха право в меланхоличните очи на мъжа от портрета, сякаш разчитаха именно той, от стената, да им даде по-нататъшни указания. Евгени, който допреди малко изпитваше отчетливо интелектуално превъзходство и въпреки притесненията съумяваше да се вписва в тона на домакина си, внезапно усети, че генералът просто го опипва, че дрънканиците за писатели, кафета и образа на разузнавача са всъщност прелюдия към някаква съвсем друга тема - опасна и крайно неприятна. "После слагаш един подпис...", припомни си той една уж незначителна реплика отпреди малко. Ами да, той, Евгени Митев, всъщност изглежда много подходящ: движи се в интелектуални среди, знае езици, миналото му е чисто... Постепенно оформящото се подозрение тежко се настани някъде над стомаха му. Генералът изчака няколко секунди, наслаждавайки се навярно на ефекта от метаморфозата си, след което отново се изпъчи и нахлупи невидима фуражка, пристъпи тежко към бюрото и вдигна слушалката на един апарат от телефонната батарея.

- Ще се обадя на митничарите да видим те какво ще кажат - поясни той през рамо, докато набираше номера. - Ало, здравей, другарю Христов. Безпокои те... А, позна ме... Ами да, дето викаш... Нормално, нормално, бориме се... Да, да, не съм забравил, ще наредя на чекистите да проверят. Виж сега какво, тука при мене е един другар от пишещите братя... Е как? Няма да се излагаме. Та тоя другар, Евгени Митев, може да си го виждал по телевизията, ще му направим една контрактация по нашите теми. Обаче той иска да проучи някои въпроси по международното митническо сътрудничество. Да, да, за наркотици става... Не, той ще го трактува повече в хумористичен план...

- В пародиен, в пародиен - не се сдържа откъм масичката за чай Евгени Митев, който с все сила се опитваше да забрави внезапното си прозрение, но генералът предупредително вдигна ръка и продължи:

- Да бе, знам, че сключихте споразумение... Знам, знам, деликатно е, вярно. Чакай така. - Генералът закри с длан слушалката и се обърна към Евгени: - Има ли български граждани, замесени в пренасяне на наркотици?

Евгени Митев все по-ясно разбираше, че генералът му разиграва някакъв нелеп театър, и - изпаднал в тиха паника - трескаво украсяваше с нещо като букетчета десетките малки петолъчки, които бе надраскал в тефтерчето си. А последният въпрос окончателно го обърка.

- Ами... сигурно има - безпомощно отвърна той. - След като наркотиците минават оттук...

- Ало, тука ли си още, другарю Христов? - загърби ги отново генералът. - Значи, обстановката се усложнява. Да, да, с участието на български граждани... И аз така смятам, ама нали ги знаеш пишещите братя... Ще го обсъдим по-.... Да бе, това са държавни интереси, все пак... Прав си, прав си, дума да няма... Митев, Евгени... Митев, не Минев, със "т" като Толбухин... Не, бе в средата "т"... А така... Няма, няма, разчитай на мене... Тъй вярно, и ти дръж там фронта... Ние на тихия, ха-ха... Мерси, мерси, ще предам на чекистите. Хайде... Да, да, хайде.

Слушалката отново се подравни в бойната линия върху писалището, а генералът няколко пъти изпъна врат, въртейки глава по часовниковата стрелка. В притихналия кабинет звучно пропукаха прешлени, а месестото му лице се разкриви първо в болка, после в облекчение.

- Не ме бива за бумащина мене... Нали така бе, Марине, шипове хванахме от тия бюра... Каква ми беше мисълта? Да. - Генералът за пръв път седна в тежкия стол зад писалището си, а хлътналият му поглед съвсем изчезна зад полузатъмнените стъкла на очилата за четене. - Митев, що ти трябва да се бъркаш в тия наркотици, бе? Ей го, другарят Христов сериозно се разтревожи откъде ги имаш тия сведения за замесени български лица. Ти иначе си човек с добро минало, ценят те в службата... - Домакинът отново рязко беше сменил тона в последните изречения, оставяйки многоточието накрая недвусмислено да отекне.

Евгени трепна и разкриви едно букетче, което заприлича на охлюв или на кучешко лайно. Сега оставаше и да го видят, че рисува петолъчки с лайна... Не, това е някакво недоразумение...

- Не, това е недоразумение, другарю генерал - облиза устни той, пъхайки тефтерчето със срамната рисунка в джоба на сакото. - Аз тия сведения ги нямам. И изобщо с наркотици нямам нищо общо. Вие като ме попитахте, аз си помислих, че...

- Ти хубаво нямаш, ама излезе, че имаш - диалектически отбеляза генералът, ровейки из чекмеджетата на писалището си. - Хубаво нямаш, ама излезе, че имаш... - повтори той като някакъв напев, който сякаш му помагаше в издирвателните действия. - А, ето я!

Декларацията за сътрудничество! - едва не подскочи Евгени Митев. Той междувременно беше изгубил нишката и вече не знаеше за какво говорят - за литература, за живота или пък за онова, което Марин от време на време шепнешком наричаше "активно мероприятие". Най-нелепото беше, че на всичкото отгоре се притесняваше заради него, заради Марин Петрунов, който отлично разбираше за какво става дума и несъзнателно мачкаше с чаената лъжичка резенчето лимон на дъното на празната си чаша.

- Ей го, в сводката си пише! - продължаваше своите монолози генералът, като почукваше с опакото на дланта си някакви листове, хванати с кламер. - През изминалата година в НРБ са регистрирани толкова и толкова лица, употребяващи наркотични вещества. Цифрата е секретна, нали... От тях толкова и толкова, пак е секретно, ученици, съответно студенти, служещи, работници и неупражняващи обществено полезен труд. Такива работи, Митев... - Генералът свали очилата, погледна го за пръв път право в очите и тихо, с някакво академично безразличие, отчетливо добави: - А и съпругата ти по-добре да не прекалява с успокоителните по жълта рецепта.

Последвалата почти мъртвешка пауза недвусмислено транспортираше съобщението, че аудиенцията е към своя край. От улицата под прозореца с мутиращи гласове крещяха средношколци, приключили за днес в съседното училище. Генералът - още със сводката в ръце - беше обърнал гръб на Евгени, надничаше през перденцето и бащински въртеше глава. В смисъл: радвайте се на младостта си, ние бдим над нея. Петрунов незабелязано се беше измъкнал, а Евгени Митев се усещаше като хлебарка, натикана в ъгъла под светлината на електрическо фенерче.

- То вие сигурно си имате работа, пък и Марин нещо се разбърза... - От немай къде се обади той с внезапно пресипнал глас.

- Нашата работа свършване няма, но все таки приятно ми беше да се запознаем - веднага откликна генералът с отново нахлузената си добродушност. - Способни хора, млади хора...

- А за моя ръкопис...

- А за твоя ръкопис, другарю Митев, ще поприказваме друг път. - Генералът вече говореше равно, делово и някак отегчено. - Вънка Марин ще ти даде един документ. Виж го, помисли си и пак ми се обади. Както вече казах, ние ценим качествените хора. И им помагаме, стига и те да ни помагат.

<<< || >>>

© Александър Андреев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.08.2001
Александър Андреев. Нови степени на свобода. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Александър Андреев. Нови степени на свобода. София, 1999.