НОВИ СТЕПЕНИ НА СВОБОДА

Александър Андреев

web | Нови степени на свобода

Дневник на героя, 9.09. - 10.11.1989

I.

Египтянинът учтиво задържа вратата на асансьора, а очите му, някак жълтеникави и присмехулни, опипват найлоновия плик с продуктите, който Евгени Митев притиска към гърдите си. Когато кабинката потегля нагоре, двамата несъзнателно извършват една и съща маневра: две стъпки към дъното на асансьора, стъпка встрани и безизразен поглед към неоновата лампа на тавана - поглед, който иначе трябва да означава, че човекът е зает с неотложни мисли. Това равновесие се задържа няколко секунди, но Евгени Митев усеща колко е глупаво: нито иде да се поздравят, защото го бяха сторили още във фоайето, нито има смисъл да подхващат разговор за времето (то пък е съвсем безинтересно, мокър вятър и парцалива мъгла). От друга страна обаче, неестествена е и преструвката, че неоновата лампа представлява някакъв уникален изследователски обект. На всичкото отгоре този идиотски плик в ръцете му, който явно свидетелства, че той, Митев, пазарува в най-евтиния супермаркет. Египтянинът пристъпва от крак на крак и най-после го поглежда отново, издухвайки димна лентичка между равните си зъби. Евгени със закъснение усеща, че и той самият неволно е направил крачка встрани, а това още повече го обърква. Гузно се усмихва по посока на спътника си и неговата тънка, кафява цигара и вдървено прегръща плика с дясната си ръка, за да освободи лявата. Иска му се да подхвърли някаква шеговита забележка за покупките и по този начин да пробие напрегнатото мълчание в кабинката, но в момента съответните думи от чуждия език просто ги няма в речника му, тъй че е принуден да се задоволи с вдигане на рамене и обобщаващо размахване на ненужно освободената ръка. Обаче египтянинът очевидно е изтълкувал ръкомахането в съзвучие със собствената си сконфузеност и припряно се втурва да гаси цигарата си. Поглежда към пода, опипва кой знае защо и джобовете си, а Евгени Митев точно в този миг сглобява необходимото изречение, чийто български оригинал звучи така: "Абе няма как, трябва да се яде..." Той дори отваря уста да го произнесе, но за лош късмет египтянинът също иска да каже нещо (навярно някакво египетско извинение за цигарата и отсъстващия пепелник), което и при него е пристигнало с известно закъснение, тъй че двамата в хор измърморват парещите и неразбираеми думички, след което, пак симултанно, почват да кимат с глави, в смисъл - че се разбират и съжаляват, задето са се прекъснали и за всичко останало. Тук времето им за светски разговори внезапно изтича, защото асансьорът е пристигнал на осмия етаж.

От прозореца си на осмия етаж Евгени Митев вижда: бензиностанция на фирмата "ЕССО" с паркирани отстрани автомобили за продан; част от широката крайградска улица и няколко къщи с градинки; гърба на големия (по-скъпия) супермаркет; и фасадата на един оказионен магазин за мебели. Из засадата си в мъглата непрекъснато изскачат фарове на коли, които изобщо не спират на мигащия светофар. От време на време минават и велосипедисти, зиморничаво сгърчени в дебелите си якета. Тъкмо този пейзаж трябва да го вдъхновява в продължение на два месеца, за да оправдае, божем, командировката-мечта, заради която вкъщи се беше разпънал на кръст, а част от колегите му в Комитета без никакви предисловия бяха престанали да го поздравяват. Последните дни преди заминаването ("Точно пък на Девети септември...!" с ужас четеше укора в погледите им Евгени Митев) са останали в паметта му като превтасало тесто - бухнали, лепкави, с кисел мирис:

митев аз разчитам на тебе и въпреки някои подмятания оттука и оттам вярвам че ти си най-подходящият човек знаеш езици в политическо отношение ще се справиш... паспортът визите билетът валутата... виж кво не си човек ако не докараш една кола твърдо знам че там са най-евтините коли и компакт диск плеър да не забравиш... валутата билетът паспортът визите... това е адски важно, особено за човек като теб малко да се измъкнеш от затворения кръг на всекидневните си автоматизми да попаднеш в чужда ситуация да приемеш чуждото като нещо обективно и валидно... визите паспортът валутата билетът... и да ни пратиш картички снимки всичко нали знаеш замъци архитектури паркове къщички музеи всичко... билетът валутата паспортът визите... ох и аз не знам просто...

Евгени Митев също не знае. Или по-точно - знае нещо, но то му изглежда прекалено несъществено. Над входа на супермаркета виси огромна реклама за есенните разпродажби - юмрук в червена боксова ръкавица е забит в някаква неопределена преграда, а от удара, подобно на искри, се разпръскват буквите на рекламното послание: "Цените са в нокаут!" (Преди няколко дни един чех, бивш боксьор и настоящ философ, го попита къде се върти филмът от рекламата, за да иде да го гледа. Евгени всичко му обясни и двамата останаха много доволни.) Та онова, което знае, глупавата аналогия, която ритмично тупа между писателските му слепоочия, е рожба именно на рекламата: червената боксова ръкавица е изкарала въздуха не на пазарно-капиталистическите цени, а на неговата собствена, социалистическа диафрагма.

Евгени Митев замислено отвърта капачката на бутилка "Плиска" и си налива малко в една пластмасова чашка. Заслужил си го е, след уморителния ден, но за всеки случай за пред себе си се прави на разсеян. В смисъл: наливам си коняк просто по инерция, понеже нещо съм се замислил... Нещо много важно, което досега все ми се изплъзва, но като че ли тази кафява цигара, искрящите зъби на египтянина, смачканата хартийка на пода в асансьора, като че ли всичко това започва да се сглобява, разпръснатите впечатления, които получавам между едно вдишване и издишване, придобиват форма...

Няма нищо по-трайно от променливото време
(някъде в Европа, края на 80-те години)

Войнов прехвърли елегантното си кожено куфарче в лявата ръка, бръкна във вътрешния джоб на сакото от каша и подаде на граничаря израелския си паспорт. Чиновникът внимателно сравни лицето със снимката, затвори паспорта и му го върна:

- Добре дошли в Белгия, господин Таверние!

Соломон Таверние, роден в Марсилия на 10.06.1946 г., понастоящем израелски търговец на вина, възнамеряващ да открие кантора в Антверпен - нищо необичайно или съмнително, като се изключи незначителният факт, че истинският Соломон Таверние беше починал на 16-годишна възраст по време на безредици в Източен Ерусалим. Но розовобузият белгийски граничар нямаше откъде да знае тази деликатна подробност, която отдавна (и не без помощта на зловещия Мосад) беше изчезнала от прашните архиви на комуналните служби в размирния Свещен град.

- Благодаря ви, господине, и приятен ден! - усмихна се Войнов и без да бърза, пое по кънтящия коридор към задъхващото се сърце на летище "Завентем".

А всъщност му се искаше да тича, да вземе със спринт безбройните стъпала, ескалатори и виещи се проходи, за да стигне навреме до черната витрина на сбутаното в безистена порнографско магазинче, където в момента, 18.03 часа западноевропейско време, изтичаше срокът на последната му среща със свръзката. Три дни подред, точно в дванайсет и точно в осемнайсет, мургавият млад човек с дълга кафява цигара, чието лице Войнов беше запаметил от фотографиите, трябваше да го чака около кабинките, където се прожектираха порнографски филми. Отлично място за среща между мъже, с мимолетна ирония си помисли Войнов, пристъпвайки с лека погнуса по охлузения и прогорен от фасове линолеум. Върху циферблата на кварцовия му ролекс бездушно примигваше двоеточието, разделящо цифрите 18 и 09. Очевидно щеше да се наложи да отиде на резервния вариант "Каберне"...

"Египтянина" незабележимо задържа вратата на кабинката, а очите му, някак жълтеникави и присмехулни, опипаха коженото куфарче "Самсонайт", което Войнов небрежно държеше в дясната си ръка. Най-обикновена, случайна среща между двама самотни мъже в едно най-обикновено порнографско магазинче. С едно-единствено, незначително уточнение: смачканият станиол, който Египтянина хвърли на пода, кафявата му цигара и жестът, с който Войнов на пръв поглед просто пропъди облака дим от очите си - всичко това, всъщност, беше трескав и опасен диалог:

"Вариант "Божоле". Следвай ме."

"Никакви трудности. Очаквам указания и екипировка."

Въпреки закъснението още в Тел Авив, връзката тук изглеждаше безукорна, ала тъкмо това караше Войнов да бъде нащрек. Парвенюшката филцова шапка на Египтянина ту се показваше над вълните от забързани пътници, ту опасно потъваше сред рифовете на осветените от реклами коридори. Толкова е лесно, обади се скептичният глас на опита му: някакъв склад, тоалетна или просто аварийното стълбище, неколцина здравеняци без особени предразсъдъци, но затова пък с безшумни маузери, три-четири глухи пропуквания, потънали всред мелодичния екот на високоговорителите и... край на вариант "Божоле", мнимият Египтянин изтупва поомачканата си филцова шапка, а той самият, Нисим Войнов-Соломон Таверние, специалист по трафика на наркотици и търговец на израелски вина, безславно приключва и двете си кариери с малко повече от здравословното количество метал в тялото си...

Около рекламния щанд за компютри на Ай Би Ем не цареше кой знае какво оживление - на летище "Завентем" средностатистическият пътник очевидно проявяваше повече интерес към илюстрованите картички, брюкселската дантела (или към някои чисто мъжки забавления, с лош вкус в устата си помисли Войнов), отколкото към авангардните продукти на компютърната техника. Египтянина, точно според уговорката, беше включил електронния си бележник в един 386-XL и вкарваше в програмата Works колонки от цифри, които една подир друга се появяваха на монитора. Когато Войнов отвори остъклената врата, мургавият мъж затвори бележника, изключи го от кабела и нехайно се премести пред друг компютър. Войнов седна на мястото му, постави дискетата си в драйва, с няколко почуквания по клавиатурата извика запаметените колонки и се задълбочи в "професионална" дейност: на монитора едно след друго се появяваха наименованията на различни вина, годината на реколтата, цените на едро и дребно, количеството в литри и бутилки - една добра репетиция за бъдещата му работа, която освен това позволяваше незабележимо да прехвърли в списъка с вина и колонките от цифри на Египтянина.

Петнайсетина минути по-късно Войнов внимателно прибра в куфарчето си дискетата с копираната информация и с усмивка кимна към младия човек на щанда:

- В скоро време ще ви поръчам няколко машини за кантората си, тъй че са ми необходими офертите ви за цялостно оборудване, заедно с периферните устройства. Надявам се, че няма да ви затрудня, ако ви помоля да ми ги изпратите на този адрес в Антверпен.

- Разбира се, господине. За нас е чест, че избирате нашата фирма.

Египтянина отдавна си беше тръгнал, колонките с шифрованите указания от София бяха изличени от паметта на компютъра (изтрито беше и подсигуряващото копие на хард-диска), тъй че Соломон Таверние вече отправяше поглед към Антверпен, а Нисим Войнов - и по-нататък, към Ротердам и Амстердам, където мирният израелски търговец на вина трябваше да се включи в една малко по-различна търговия: търговия, в която опиянението се мереше на грамове, а не на литри, а търговците и клиентите залагаха както парите, така и кожата си...

Тъмносиният "Фолксваген-Голф", взет под наем от агенцията "АВИС", меко отби вдясно и спря пред пищно осветения вход на крайпътния ресторант. Докато слизаше от колата, педантично оправяйки гънките на сакото си, Войнов забеляза, че още един автомобил напуска бетонната лента на окъпаната в жълтеникаво сияние магистрала и забавя ход пред бензиностанцията на "ВР". Разстоянието беше твърде голямо, пък и отраженията в предното стъкло му пречеха да види шофьора, но на Войнов все пак му се стори, че над кормилото леко се поклаща една добре позната контешка филцова шапка...

Дневник на героя, 9.09. - 10.11.1989

Евгени Митев седи в трапезарията заедно с новите си познати: египетския археолог Сами (името му е по-сложно, но никой не може да го запомни), чешкия философ Милош, тримата китайци-лингвисти (техните имена са нещо подобно на ала-бала-ница) и индиеца-специалист по информатика Али. Всички пият кафе или чай и разменят на английски гастрономическа информация за своите страни - това сякаш им доставя мъчително удоволствие след скучния белгийски бифтек с пържени картофи и варена цикория. Междувременно първите нефокусирани впечатления от малката дъждовно-индустриална държавица и от интердисциплинарния семинар вече са извъртени тромаво над масата и разговорите опипом са се добрали до храната като най-безпроблемна идентификация, заобикаляйки такива тревожни теми като кръвопролитията на пекинския площад Тянанмън наскоро, чешкия дисидент Вацлав Хавел, исляма, християнството, комунизма, капитализма, цензурата и джобните пари, осигурени от домакините.

Пейзажът е скучен и Евгени Митев не е съвсем убеден, че си е струвало да се разправя с всичките идиоти в България и да бие толкова път, за да чуе с ушите си онова, което и без това някак си знае: китайците, оказва се, имат по едно дете, според Сами египетският народ е весел, гостоприемен и обича от сърце президента си (също като в България, възкликва Евгени), чешкото пилзенско направо бие всичките 250 сорта белгийска бира взети заедно (дясно кроше - ляв ъперкут - нокдаун за местното пиво), сикхите в Индия убиват невинни хора (innocent people, I can tell you!) и изобщо - цяла Западна Европа живее за сметка на своя неоколониализъм в Третия свят. Това последното май че го е казал Вълчев, а не семинаристите около масата, но както и да е.

- Тюрлю? Мусака? Баклава? - изброява Сами, разтваряйки един подир друг дългите си, мургави пръсти с пеликаново розови нокти.

Евгени Митев ту кима отривисто, ту поклаща глава, за да покаже, че не познава съответния ориенталски специалитет. Самото кимане и поклащане, впрочем, е деликатна работа в тази интердисциплинарна компания, доколкото южните Балкани го правят съвсем наопаки на останалите и недоразуменията непрекъснато предизвикват плоски чешки шеги. Тъй или инак, до гостоприемството и любовта към президентите вече се е наредила и кухнята като общо място между Египет и България. Проблемът с евреите, спасени в България и мразени в Египет, деликатно е оставен настрана.

- Сарми? Не? - колебае се Евгени. - Аха, долма. Долма, да?

- Долма, долма! Гърция - радва се Сами.

- С ориз, лук, месо, телешко и свинско...

- Не, не свинско. Аллах не дава.

Всички пак се смеят. Милош тропа със страховития си юмрук по масата, приборите подскачат като опарени, някой подхвърля дежурното "Аллах няма да види", индиецът примигва с горестните си мастилени очи и върти шия в прилив на дружелюбност, а китайците издават някакви резки и тънички звуци, които - подобно на клечиците им за ядене - заместват съответния си европейски еквивалент: смеха.

Евгени Митев май се чувства добре. Откакто е пристигнал, непрекъснато му се случват разни работи: снощи например беше на театър, от който почти нищо не разбра, но въпреки това изпита някакъв интелектуален уют. Кристалните полилеи бавно потъмняваха специално заради него, покрай ноздрите му на талази преминаваше ароматът на различни парфюми, в антракта имаше шапманско на корем, а накрая режисьорът лично се здрависа с него и го попита какво мисли. Евгени измърмори едно "very interesting", макар че нито беше сигурен дали изобщо мисли нещо, нито пък смееше да се задълбочава в анализи на твърде подозрителния спектакъл, въртящ се около еротичната гонитба между хомосексуалистите Сталин и Ленин, които с балетна стъпка мачкаха телата на стилизирано одрипавелия народ. Иначе досега нямаше други чепета: постепенно отхвърляше първата глава от приключенския си роман, посветен на борбата против трафика на наркотици, посещаваше редакции и културни учреждения, срещаше се с белгийски колеги и студенти, отговаряше на въпроси ("Вярвате ли в комунизма?" - "Да, защото това е най-справедливата идея за устройство на..." - "Как обяснявате преследването на турците, организирано от правителството в София?" - "Извън някои дребни инциденти, това е мирен процес в съзвучие с договореностите между българските и турските власти за..."), а привечер заедно с останалите участници учеше по час и половина нидерландски в езиковата лаборатория. ("Това е маса. Това е стол. Аз идвам от България. Аз обичам комунизма. Турците - в Турция. Пролетарии от всички страни... Лека нощ, деца!")

Сепва се, защото в трапезарията с клатушкане е навлязъл африканецът Тешоме - вероятно млад, с филцова шапка на върха на темето и обувки на босо. Той е на някаква по-дълга специализация тук и си готви самичък, но семинаристите вече са почти сигурни, че кара главно на бира. И в момента Тешоме изсипва в кофата за боклук наръч празни бирени кутии, сяда край масата и с възлестия си показалец тиква шапката към тила си.

- Как е, момчета, харесва ли ви тази скапана, дъждовна страна? - такъв, горе-долу, е смисълът на смачканите и обезобразени думи, които с усилие преодоляват също тъй смачканите му и обезобразени устни.

Тешоме е син на някакъв важен племенен началник и затова лицето му е нашарено с различни благороднически белези. Когато говори, кожата му се помръдва парче по парче и Евгени има чуството, че всеки момент от някоя резка ще избликне гъста, лилава кръв. (Нашите души са нашарени от благородните белези на възвишеното и затова, както е казал Достоевски... - Вълчев.)

- Какво ме разглеждаш, бял човек? - неочаквано се ядосва африканецът, уловил погледа на Евгени. - Вие всички тук сте скапани, импотентни расисти! В моята страна нито едно момиче няма да ви погледне!

Словото му е съпътствано от хрипливи междуметия (вероятно - английски), от подбелване на очи и небрежна игра с един касапски нож, който Тешоме е измъкнал от шкафа, за да нареже кърваво парче свински дроб. Китайците сякаш са се изпарили, Милош пие своето кафе с мляко невъзмутим като парен чук, а индиецът продължава все така дружелюбно да върти глава - няма как, той спада към предпоследната каста и е длъжен винаги да се държи учтиво. Идилията на интернационализма внезапно се е разпаднала и всеки е останал насаме със своите белези: юмруци, халка в носа, точка на челото, рани в душата. Евгени Митев кой знае защо се изчервява, но мигом го успокоява мисълта, че присъстващите едва ли знаят за душата и за Достоевски. А най-малко Тешоме, който точи ножа о дъното на една чиния. През кухненския прозорец нахлуват кървавите отражения на светлинната реклама отсреща, Евгени измърморва нещо като "Аз... ей сега..." и заобикаля отдалеч африканеца на път към стаята си.

По-късно, докато седи в едно мръсно кафене с висок таван, мраморни маси и някакави парцали, окачени по стените, той мъчително преглъща одевешното си смущение и плодовата бира, която е поръчал поради езиково недоразумение. В какъв смисъл този нещастен и пиян негър?... Но и той самият от къде на къде мисли "негър", след като тук с нищо не е по-различен от Тешоме? От трета страна - ножът. От четвърта - интернационализмът. Да, ама ако оня все пак беше посегнал? Откъде да знае човекът, че Евгени по възгледи е интернационалист? Всъщност, откъде самият Евгени знае, че е интернационалист? Или марксист. Или атеист. Вярно, един-два пъти е пял "Интернационала", чел е 120 страници от "Капиталът" и "Основи на атеизма", но кой му гарантира, че ако почете още, внезапно няма да се окаже я солипсист, я кантианец, я будист?

- ...и едва по-късно започнах да се интересувам от различните религии. До 17-18-годишна възраст ме занимаваше главно въпросът за несправедливото разпределение на материалните блага в света, за лекомислието и цинизма, с които ние тук, на Запад, ако такова обобщение като "Запад" изобщо е допустимо, злоупотребяваме с историческите си...

Евгени вече е забелязал, че няма смисъл да прекъсва новия си белгийски приятел - Йохан е асистент в университета и вероятно оттам идва убеждението му, че между човешкия диалог и педагогическия монолог няма съществена разлика. Разбира се, ако все пак го прекъснеш, той млъква свръхучтиво и леко повдига безцветните си вежди. Това навярно означава, че е стъписан от варварското ти отношение към разговора, но въпреки всичко е готов да те изслуша. Разговорът ми е мил но европейскостта ми е по-мила... Бедата, обаче, е другаде: дори когато вземе думата, Евгени Митев е абсолютно безпомощен - допреди малко е можел поне да прекъсва, а сега... И то не поради недостига на изразни средства, с който традиционно се оправдава, а просто защото събеседникът му очевидно е резистентен срещу обичайните за Евгени комуникативни финтове: безсрамни хиперболи, мъгляво позоваване на съмнителни факти и източници, трескава жестикулация, попипване на събеседника, междуметия, многоточия, безкрайни "най-", "по-", "нали", "и т.н." и т.н. Твърде екзотично, но за жалост неразбираемо... Евгени издебва краткия диалог между Йохан и келнера, за да сепне приятеля си с уместен цитат, обаче пак стъпва накриво.

- Когато казва, че религията е опиум за народите, Маркс всъщност се позовава на Кант - за пореден път го коригира Йохан. - Разбира се, това до известна степен е вярно, но само от наша, европейска гледна точка. За един мюсюлманин, например, въпросът за вярата изобщо не може да се поставя по такъв начин...

Точно на това особено интересно място думите му неочаквано хлътват в бездънната шумотевица, произведена от двама чернокожи музиканти (навярно мюсюлмани, но по-скоро безбожници, казва си Евгени), които преди малко са се появили на подиума в дъното на кафенето. Единият на пръв поглед се занимава с акробатика и само мимоходом се мъчи да съдере струните на електрическата си китара, а другият май че пее - поне засега това не е съвсем ясно. Йохан се е отпуснал покрусен в стола си, изпружвайки крака под масата: пак са го прекъснали. Лявото му стъпало притиска обувката на Евгени, а това обстоятелство, заедно с дима от саморъчно свитата му цигара и мътното, лилаво осветление, раздирано от светкавиците на един прожектор, създава някаква тревожна многозначителност. Подобно на устремно възпаление, направо през синусите в мозъка на Евгени пропълзяват кинематографични картини: труп на наркоман, сгърчен в ъгъла на запусната и полуразрушена барака; хомосексуалисти и трансвестити с лепкави пластове грим по лицата; призрачни шлепове, полюшващи се в катранените води на амстердамски канал. Няма никаква измама, върти се в главата му изпаднал кой знае откъде фрагмент, няма никаква измама, всичко това е тук, на една крачка разстояние, спотайва се в кабинките на тоалетните, нашарени с графити, в безистените, подгизнали от влага и граниви изпарения, иззад бездушните дървета в пустия парк, под железопътните мостове и край бетоненото корито на мътната река, влачеща отпадъци, нефтени петна и остър мирис на гнило. Мокрият въздух прониква в дробовете ти, капчиците като че ли начаса избиват през порите на кожата, наоколо няма жива душа, подковани стъпки тревожно отекват по лъскавите плочки на тортоара, някъде безкрайно далеч като бясно куче вие полицейска сирена, но вече е късно, твърде късно, защото ти отдавна лежиш в плитката вода на езерцето, опустошената ти плът бавно се вкочанява и само лебедите и патиците, разбудени от плисъка на водата, любопитно чертаят безшумни кръгове наоколо...

Запотените музиканти са се тръшнали на едно канапе край масата за билярд, лилавата светлина е заслепена от студения блясък на неоновите тръби по тавана, а Йохан притеснено се извинява, задето го е настъпил. Евгени Митев изведнъж е обзет от спокойно блаженство (петата бира най-после е дала резултат) и на всяка цена държи да разказва за родината си, за хората, за живота, дори за политиката, изобщо - за всичко.

- Да, това, което е казваш, е много интересно, но у нас атеизмът е някак исторически обусловен, той не е догма, а просто естествен възглед на повечето хора.

- Но един възглед също може да бъде догматичен - отбелязва Йохан и се усмихва някак странно, хем с учудване, хем леко покровителствено.

- Добре де, ще го кажа другояче. При нас... при нас любовта към родината замества любовта към Бога - тържествува Евгени с поредния спасителен цитат, взет кой знае откъде.

- А какво е положението с вярата? - с хирургическо упорство продължава да го оперира Йохан. - Може ли в една родина "да се вярва"?

- Не, чакай да се доизкажа - вълнува се Евгени, макар че нищо повече не му идва наум по въпроса за атеизма. - Ето, аз например, също имам семейство, приятели, работа, тоест, на пръв поглед моят живот не се отличава особено от живота на хората тук.. Обаче...

Степени на свобода
(някъде в София, 80-те години)

Току-що се бяха върнали от погребението на чичо й и Магда стоеше права в хола. Потен и мръсен, Евгени се чувстваше зле в кожата си, между зъбите му още проскърцваха песъчинки гробищен прахоляк, а всичко това се събираше в сноп враждебност, насочен към неподвижната фигура на жена му. Че и двайсет лева на гробарите беше дал, понеже в бъркотията никой друг не се сети... Взе да се съблича с отчетливо пъшкане, обелените дрехи се проточиха по килима, докато отеклите му стъпала го водеха към банята.

Треперещи бабички с черни забрадки, гроздове от непохватни, ръбести и опечалени пациенти, заядливото червено на карамфилите, траурни слова, които звучаха като епикриза, църковната церемония с отегчения свещенник, когото сякаш бяха вдигнали я от следобен сън, я от масата (боб яхния, ракийка и салатка, глупости, разговаряше със себе си Евгени). Естествено, целият му панталон беше накапан с восък, а като капак - и двайсетте лева. Яд го беше заради тия пари, а това допълнително го обиждаше. Топлата вода сякаш пътуваше към тяхната баня от другия край на България, тъй че Евгени седеше бял и гол на ръба на ваната, взираше се в двете гънки на корема си и убедително развиваше наум започнатата мисъл: всъщност двайсетте лева са важни не като сума, а като символ на останалото, на преднамереността и фалша, на попщината и изтърбушената ритуалност, на тъпото... Горещата вода, разбира се, опари стъпалата му точно на най-интересното.

Завари Магда в абсолютно същата поза - изпъната, загледана някъде навън, с длани под мишниците, сякаш й беше студено. Познаваше тази напрегната поза, в която се вцепеняваше не само Магда - и други жени (защо пък само жени, дойде му наум) беше виждал да застиват по същия начин, пристъпили с единия крак в лунния пейзаж на собственото си подсъзнание. Каквото и да кажеше, все щеше да прозвучи агресивно - нищо че тъй дълго стоя под душа с лечебна цел. Частта от Магда, която все още беше в предметния свят, положително усещаше (с гърба си) желанието на Евгени да разчиства сметки.

- Както и да е, де, ти никога няма да го разбереш - неочаквано заговори тя.

- Кое, собствено? Кое няма да разбера? - Беше се помъчил най-кавалерски да не я дразни, но ето, всички виждат, че тя сама...

- Това, дето ти го казах одеве в колата.

- Имаш предвид задгробния живот и прочие? - Зарязал кавалерството, Евгени вече се надяваше, че е успял да вкара в уж безобидния си въпрос и бабичките, и пациентските сълзи, и епикризата, и недовършения обяд на попа, и дори двайсетте лева.

- Много добре знаеш, че не става дума за никакъв задгробен живот! - Магда най-после се беше върнала от излета си в подсъзнателното и сега го гледаше с презрително свити очи; добра терапия, смигна си наум Евгени. - Защо винаги се опитваш да вулгаризираш нещата, които не разбираш?

- Извинявай, но аз нищо не съм казал. Почти.

- То повече не е и нужно. Правиш го умишлено, нали?

- Кое? Не те разбирам.

Ангел небесен: окъпан, в розова хавлия, невинно примигващ с дългите си клепки.

- Ето пак. Защо се преструваш на глупак, само това ми кажи, защо се държиш като... - Магда не успя да намери търсеното камшично сравнение и безпомощно размаха ръце. - Като, като...

- Като, като, като какво? - Евгени вече беше съвсем сигурен, че я е подмамил в територията на думите, далеч от мистичните замъгления, тъй че можеше да продължи с терапията: - Като безбожник? Като простак? Като безчуствен пън?

- Като всичко!

Сълзите бяха пресъхнали. Дланите й - отново под мишниците. Изобщо - в гледката имаше нещо трогателно.

- Айде сега, знам, че много го обичаше, пък и той наистина беше...

- Остави чичо ми намира, разбра ли! - Трогателната гледка внезапно се разпадна на малки, остри парченца. - Изобщо не става дума за него.

По-късно, след двустранната размяна на достойно-сухи, но въпреки това уклончиви извинения, след като Магда глътна две хапчета, а Евгени изпуши няколко цигари, двамата се опитаха да довършат разговора: ясно им беше, че той не е случаен, че насрещните упреци в подтекста му са много по-тежки от случайно изтърваните думи.

- Просто отказвам да повярвам, че човешкият живот може да свърши ей-така - говореше Магда и машинално навиваше около пръста си една от ресните на покривката. - Ходиш, говориш, изпитваш чуства, а в същото време някъде вътре в теб някакви клетки кой знае защо решават да се делят по-бързо, или Бог знае какво, и утре вече те няма. Струва ми се неестествено, че едно високоразвито същество, стига наистина да сме такива, в крайна сметка е просто биологична машина или нещо подобно...

- Хубаво, ама засега няма друг вариант - Евгени беше отпуснал назад главата си и безцелно се взираше в пукнатините по белия таван. - Впрочем, няма трети вариант, защото вторият е религията.

- Да, но не религията в онази опростена и циркаджийска форма, която ти, за удобство, използваш всеки път: изкуфели свещенници с продрани гласове, кадилници, нафора и необразовани бабички, които пъхат левчета под стъклото на иконката. - Магда с поразителна точност цитираше по памет всичките иронични забележки, които Евгени беше правил в други подобни разговори. - Ще отречеш ли, че човек, който вярва в нещо, живее по-щастливо и хармонично, в сравнение с един отявлен циник?

- Първо, цинизмът също е своеобразна вяра или поне манталитет. И второ, няма да го отрека, но вярата е много по-широко понятие, тъй че не е необходимо да се кланяш непременно и само на Светата Троица. Със същия успех можеш да палиш свещи и на еволюционната теория, на марксизма, на техническата революция, на отечеството или на своите собствени качества.

- Не се прави на наивен - Магда отново беше на път да прекрачи негласно установената граница и да разчисти спора върху терена на собствените му недостатъци; пък и ресната на покривката вече беше откъсната. - Нито еволюционната теория, нито техническата революция могат да ти дадат достатъчно убедителен мотив, за да продължиш да живееш. Най-малкото пък марксизмът.

- Абе остави го марксизма намира. Според мен човек трябва вътре в себе си да намира мотиви за живеене. Какво ме интересува, че някаква философска или икономическа идея се е догматизирала в едно несвободно общество? Моята свобода е вътре, а не отвън. Навън аз извършвам някакви религиозни ритуали, но те нямат нищо общо с, да го наречем, "вярата" ми. Точно за това, впрочем, става дума: ритуализирането на една "вяра" я обезсмисля, то я свежда именно до Десетте Божи заповеди или до пари-стока-пари прим и в тоя момент човек наистина трябва да се гръмне.

- Значи все пак признаваш, че не може да се вярва в еволюционната теория или в отечеството, че за да не се гръмнеш ти трябва друго упование?

- Не, аз говорех за ритуалите...

- Именно. И с какво, ако мога да запитам, твоите ритуали, декларативната ти привързаност към социализма, чинопочитанието, сервилността и малодушието пред властта, с какво те са по-добри от паленето на свещички и от смирението пред иконата? Нещо повече: защо се кланяш на кумири, които уж презираш, а в същото време за пред себе си строиш някакъв укрепен душевен приют, където се укрива прословутата ти вяра?

Евгени замълча и се понамести в креслото. Не, не е това. Някаква дума, дори сричка, може би фрагмент от мисъл или просто първият по-хладен полъх откъм отворения прозорец сякаш бяха набраздили огледалната повърхност на съзерцанието му. От тъмното антре в хола пропълзяваше полумрак, по стените пробягваха традиционните отблясъци от фарове, светлината се отразяваше ту в кристален пепелник, ту в обложка на книга, ту в примигнало око, предметите внезапно губеха контури, за да изплуват в следващия миг отново релефни, като в черно-бял филм, пердето леко потрепваше, замъглявайки очертанията на отсрещните покриви, на лилавата планина и на всичко останало, което се намираше извън тази стая. Не, не е това. Магдините думи бяха малокръвни, размиващи се. Той усещаше истинските, напипваше ги, струваше му се, че е настъпил часът, когато единственото реално нещо са думите, неговите думи, които в такива моменти сякаш можеше да вземе в ръка, да ги претегли, да опипа ръбовете им, да ги смачка или разточи, да ги подрежда като мозайка, отмествайки настрана ненужните - игра на домино, в която плочките прилепваха една до друга, за да оформят хармоничната линия на мисълта. Вяра - аз - конформизъм - вън - хармония - вътре - аз... Самият разговор беше важен само дотолкова, доколкото от време на време в него се обръщаше плочката, необходима за продължаване на линията, на монотонния му вътрешен монолог: моето публично поведение няма нищо общо, а кое има нещо общо, ставаше дума за вътрешните основания на собственото ни съществование, пак релативираш, не, опитвам се да бъда рационален, не всичко може да се обясни по рационален начин, това пък е метафизика, стига с тия етикети, но нали тъкмо ти ме обявяваш за дарвинист и исторически материалист, да, защото какво доказва, че именно човекът е венецът на еволюцията и че диктатурата на пролетариата..., ами това също си е особен вид вяра, значи все пак имаме нужда от нея, да, но не под формата на преклонение пред някаква мъглява сила, не, това е несериозно, може и да е несериозно, обаче всички съвременни проявни форми на религията приличат на някаква пародия, кое не прилича на пародия, това ти ли го казваш, аз казвам, че според теб всичко прилича на пародия, не всичко, отношението ти към вярата е цинично и нецивилизовано, а жертвоприношенията са по-цивилизовани, така ли, не става дума за жертвоприношения, а за душевна нагласа, която ти е недостъпна, това са юношески емоции, нямаш право на такива обобщения, защо да нямам право, защото си втренчен единствено в себе си, затворен си за всичко чуждо и неразбираемо, което застрашава уютния ти мироглед, но пък се чуствам щастлив и нямам претенции към света, именно това е най-лошото, защо, защото не дай Боже някой да те изкара от подредената ти градинка, ще се оправя някак, да, ще се оправиш, но пак нищо няма да разбереш, защото си свикнал да вкарваш всичко в квадратчетата на собствените си думи, да не би да смяташ, че един индиец или китаец, например, може да ме изненада с нещо повече от туристическа информация, да, смятам, или по-точно не смятам, защото ти забелязваш само туристическата информация, разминаваме се като кораби в океана, ти се разминаваш, понеже така ти е по-удобно, а ти какво, искаш, да отворя трюмовете и да кажа: моля, заповядайте, изберете си сувенири от моето корабче, а, точно за това става дума, ужасно те е страх да не би някой да си вземе нещо безвъзмездно от складовете ти с думи, а защо трябва да е безвъзмездно, защото ти никога нищо не взимаш, чуждото не те интересува, аз просто нямам място за чужди думи, значи така ще си умреш единствено със своите, телефонът звъни...

Магда говореше по телефона, лампите светеха, думите току-що се бяха разпилели и тази вечер нямаше да се подредят пoвече. Евгени по инерция погледна часовника си, а това незначително движение сякаш обра и последните паяжини от смисъл, които се полюшваха из въздуха. Холът с книгите и мебелите, по-нататък кухнята и детската стая, семейството, което ще вечеря, жилищният блок с миризмата на туршии и олющения цокъл, улицата, градът, държавата, континентът, светът - всичко се избистри, пое си дъх и продължи да съществува в обичайния ритъм.

През нощта Евгени сънува усойна уличка край мръсен канал, над която бяха надвиснали странни, тесни къщи с прозорци без пердета и островърхи покриви като часовникови кули. Събуди се тъкмо когато се взираше в неразбираемите думи на парче вестник, довеяно от вятъра. Milieuvriendelijk!

Дневник на героя, 9.09. - 10.11.1989

Събота е и Евгени има уговорка с един от тримата китайци: ще се разхождат из града. Все пак е странно, че Да е решил да се отдели от своите сънародници - когато ги гледа заедно, Евгени винаги си представя молекулата на водата, а встрани от удачната метафора си мисли, че положително се следят един-другиго. Руан Да е среден на ръст (а за местните представи направо си е нисък), с крехки черти, гладко чело и неестествено гъста и черна коса. Мимиките и жестикулацията му са по-разбираеми, а очилата в тънки златни рамки окончателно успокояват смътната тревога от факта, че имаш насреща си именно китаец. Другите двама, водородните атоми, са съвсем дребни, намръщено-непроницаеми, със скоклив поглед изпод сключените вежди и с твърде широки ноздри, които сякаш им служат за по-добра ориентация в този непознат свят. Сега молекулата временно се е разцепила и Да (в свободен превод "Творец на живота", както става ясно по време на разходката) крачи от лявата му страна, поемайки с леко задъхване влажни глътки въздух. И двамата дисциплинирано гледат в краката си: на всеки десетина метра сред еднаквите плочки на тротоара се появява и една по-особена, сигнална, с приклекнало кученце и деликатен надпис "Не по тротоара", но въпреки предупреждението кученцата очевидно приклякат доста често, защото резултатите са налице и несвикналите туристи току се вцепеняват, сякаш те самите са я свършили тази работа. Евгени отсега знае, че не катедралите и малките фламандци, а именно тази идиотска плочка с приклекналото кученце ще увенчава (и почти изчерпва) спомените му от града, а това, разбира се, го покрусява. Митев у Иречека, сто години по-късно. Опитва се да разглежда къщите, дворчетата, оградите, кръстовищата и магазините, дори се мъчи да си ги описва наум, но от това не излиза нищо вълнуващо: червени тухли с очертани фуги, тесни и високи прозорци, стъпаловидни покриви, декоративни храсти, лехички, дървета-лилипути с изкуствено разкривени клони, изобщо - северо-западноевропейски урбанистичен пейзаж. Струва му се, че ако реши да го измисли, ще стане много по-убедително.

Изпод заплашителните фризове на катедралата, сплескала с лакти сградите наоколо, се измъква замаяна туристическа тълпа. В шемета си няколко безполови американци с маратонки, пухкави якета и тесни слънчеви очила едва не ги прегазват. Дъвчат, клатят глави в такт с музиката от уокмените си, а добре сдъвканите им реплики плуват наоколо като балончета над главите на комиксови герои:

- Сто осемдесет и три метра са около шестстотин фута...

- А следобед още някакви църкви and stuf like that...

Японците (сред тях няма негри) са се скупчили пред входа и записват нещо в миниатюрните си тефтерчета, кимайки на бързи обороти по посока на екскурзовода. Имат вид на хора, които разполагат с общо три часа и половина за цяла Европа, тъй че не бива да си пилеят времето. Евгени дори се чуди, че пишат на ръка - това несъмнено е някакъв анахронизъм, който в най-скоро време ще бъде преодолян с помощта на електрониката. Да също наблюдава своите съседи, а в скосените му очи сякаш се разчита йероглифът "учтива китайска насмешка". (Евгени вече се е научил да изписва йероглифа "Лау-бъ", тоест "нашият приятел от България", както го наричат китайците.) Какво ли си мислят едни за други, така, както уж са съвсем еднакви? Да с цялата си порцеланова физика излъчва якост и увереност, сякаш усеща зад гърба си силовото поле на своята едномилиардна нация, докато японците чисто и просто размерват скромно целия свят на парцели, засаждат навсякъде микрочипове и после само събират реколтата.

И на Лау-бъ
му трябва тефтерче.
За умни мисли - мисли си в жанра хай-ку Евгени Митев.

Малко по-късно двамата се измъкват от една усойна уличка с малки магазинчета и надвиснали над главите им еркерни стаи, почти изцяло остъклени и с незакрити прозорци, зад които семейни двойки предпазливо отпиват кафе от порцеланови чашки, бавно се пресягат за някоя и друга бисквитка и подлагат бледите си чела на редките слънчеви лъчи, отървали се като по чудо от мрежата на облаците. Паркът започва без никакво предупреждение веднага зад ъгъла, но навалицата по алеята не е дошла да се грее на слънце, макар че местният език с любов е нарекъл това популярно занимание "вкусно си седя на слънчице". Около кубичен, зелен контейнер са опънати няколко транспаранти, а публиката, наобиколила го в нестройна верига, час по час избухва в овации и дюдюкане. Евгени забелязва, че причина за тази спонтанна радост са някакви малки, пъстри предмети, които присъстващите хвърлят в контейнера. Да невъзмутимо, просто по китайски се взира към патиците и лебедите в езерцето наблизо, които разочаровано проточват шии по посока на демонстрантите, а Евгени се опитва да разчете съдържанието на транспарантите. Оказва се, че са попаднали на демонстрация против газовите запалки - един от организаторите им обяснява на превъзходен английски какъв екологически бич представляват тези малки пластмасови изчадия, които всекидневно изхвърлят в атмосферата тонове неизгорял природен газ, а после попадат на бунищата и се превръщат в неподлежащ на преработка отпадък. Зрелището е вълнуващо: огромни сламени запалки се самозапалват и изгарят за секунди, демонстрантите подскачат наоколо и като нестинари тъпчат с маратонките си останките от вече премазаните запалки - наблизо си почива миниатюрен валяк със скучаещ оператор, - един сгърбен мъж говори нещо по мегафон, професионални фотожурналисти щракат в захлас с камерите си, дълга руса плитка се провира между любопитните глави, а зелената й собственица раздава диплянки и събира пари в тенекиена кутия.

- Вие имате ли запалка? - обръща се към Евгени човекът с превъзходния английски.

Евгени не съобразява веднага какво ще последва, машинално бръква в джоба си и вади черната електронна запалка, подарък от Магда за Нова година. Дори натисва бутончето й - не е ясно дали за да запали липсващата цигара на събеседника си, или просто да му докаже, че уредът е в изправност. Демонстрантите като че ли изведнъж притихват, обграждат го отвсякъде като диверсант и лекичко го изтикват към контейнера край езерцето. Евгени се мъчи да се усмихва като човек с широки възгледи, като космополит или поне като китаец, но това не му се удава особено ефектно - чувства го по втвърдените си лицеви мускули. Обзема го и идиотското подозрение, че ей-сега ще му направят мечка и ще го хвърлят в езерцето, дори му се явява нещо като дежа-вю: ледената, мазна вода с мирис на гнило и същите тези лебеди и патици, които любопитно кръжат около безжизненото му тяло... Все пак с остатъка от здравия си разум е наясно, че природозащитниците просто го принуждават да изхвърли зловредната си запалка. За пореден път се напъва да произведе мъдра и покровителствена усмивка, обаче черните сетрета, тромбите и обичките са затворили кръга, а носителите им издават все по-гърлени звуци, игнорирайки упражненията на лицевата му мускулатура. Откъде-накъде бе, че тая запалка ми е от Магда, да не говорим колко струва... Хрумва му да вдигне ръце и да се развика, че е чужденец, да потърси дипломатическа закрила, да се престори, че хвърля запалката или просто да си пробие път обратно, но всичко това изглежда някак срамно и неуместно, а и той самият общо-взето подкрепя екологическите идеи. Така де, ако откаже, ще вземат да го помислят я за изостанал, я за отявлен адепт на консумативното общество - откъде да знаят, че открай време осъжда вещоманията и завижда на спонтанността и ентусиазма, с които хората на Запад умеят да организират обществени акции. В сравнение с нашите симулации, съботници и митинги срещу диктатора Пиночет... Дори веднъж се беше изказал по телевизията в този смисъл (е, не чак така, ама все пак), а после в коридора един-двама приятели го стиснаха за лакътя и го ръгнаха в корема: прав си, братче, много сме загубени в това отношение, направо сме си индоктринирани, щом чуем за някаква инициатива и веднага почваме да се ослушваме и да си гледаме часовника. Всичко хубаво, ама защо да си хвърлям точно запалката от Магда, вече с приятелите си, а не с демонстрантите мислено спори Евгени Митев, докато се секне в омачкана носна кърпа, печелейки време. Ех, Митев, отговарят приятелите му, че си сантиментален - както и да е, ама че си за една запалка, това вече не можем да го разберем. Ами че нали ако всеки се вкопчи по такъв начин в своята собственост, нали ако искаме да се освободим от оковите...

Спорът е разтурен тъкмо на това най-интересно място, защото демонстрантите, въпреки природната си мудност, явно нямат намерение да изчакат тоталното прочистване на митевите ноздри. Евгени прибира кърпата и вдига злополучната запалка над главата си - така, както е виждал да правят спортистите със спечелен медал. Сетне кимва дружелюбно (по замисъл поне) към подскачащата тълпа и с театрален жест хвърля новогодишния си подарък в мрачния търбух на контейнера. Споменатата сантименталност го призовава да си разиграе някакъв мислен ритуал, да си повтори възвишените неща за оковите и обществения ангажимент, обаче вместо тях го навестява само споменът за плочката с приклекналото кученце и предчуствието за огорчените упреци, подхвърлени, разбира се, съвсем мимоходом от Магда: ... с лека ръка..., дори най-съкровените неща..., само и само да не се изложиш...

Междувременно зелената русалка с плитката го е наградила с циклостилни диплянки, а топчест мъж с увиснали бузи и малка, сребърна обичка на лявото ухо го дърпа за лакътя към сгъваемата масичка встрани, върху която са разхвърляни някакви листове.

- Ще подпишете, нали? - дере се мъжът, защото демонстрантите отново скандират, следвайки крясъците на диригента с мегафона.

Евгени в първия момент решава, че трябва да подпише нещо като квитанция, удостоверяваща изхвърлянето на запалката, но веднага съобразява, че това е пълна идиотщина: първо, тук дори за джобните пари от семинара не му се наложи да се подписва, и второ - сега нищо не получи, а обратно, изгуби си запалката. Докато върви подир приклещения си лакът към масичката, той с нарастващ ужас си спомня още нещо: че не бива в никакъв случай да подписва подозрителни документи.

- Това е официален протест, адресиран до всички производители и търговци на газови запалки за еднократна употреба - вече с нормален глас му обяснява топчестият мъж, разгръщайки върху масичката запълнените с подписи листове. - Вече сме събрали над 2000 подписа и имаме намерение...

Евгени е престанал да го слуша, взира се в закачливата обичка, която пърха върху розовото ухо на мъжа и страда вече с удвоена интензивност: току-що е съобразил, че запалката му всъщност не беше за еднократна употреба, но това закъсняло прозрение е неуместно, защото в момента трябва да се отърве от новата заплаха. Глупаво би било да каже, че няма химикалка (той, впрочем, наистина няма; няма и тефтерче за умни мисли), не иде и внезапно да се обяви за привърженик, колекционер, производител или търговец на запалки (нали вече си няма газова запалка), а от друга страна, ако случайно реши да подпише с фалшиво име, кой ги знае дали няма да го проследят (фотожурналистите!) и разобличат в някой вестник...

- ... на нашите идеи и във вашата страна - продължава мъжът, който е нахлузил мощни очила и в момента сочи някакви цифри върху компютърната разпечатка. - Ето, в Холандия, например... А вие откъде сте? Испания? Гърция? Португалия?

- Аз съм от Китай - неочаквано и за самия себе си изтърсва Евгени. - China, Шанхай!

Мъжът се опулва насреща му с трогателно-сините си очи, деформирани от силния диоптър, ръката с химикалката спира насред път и Евгени е почти сигурен, че единствено доброто възпитание му пречи да зададе естествения въпрос от едноименния виц относно липсващите расови белези. Овладял, макар и случайно, инициативата, Лау-бъ няма намерение да отстъпва - изведнъж и той е усетил зад гърба си силовото поле на едномилиардната нация. Грабва със светкавичен замах (карате? жиу-жицу?) химикалката, все още протегната насреща му, и врътва йероглифа си посред листата.

- Руан Да! - подвиква той към своя спътник, който е седнал на едно от каменните блокчета, затварящи алеята за автомобили.

Китаецът му се усмихва и махва с две ръце, в смисъл - хайде да продължаваме, а екологическият масовик с обичката изглежда окончателно смутен. Дори китаец може да прочете върху тази физиономия, че човекът вече не разбира дали му се подиграват, или пък нещо куца в географията му. Евгени му обръща гръб със смътен срам, но и с известна патриотическа гордост: току-що се е сетил за славната победа на българската войска над кръстоносците и за пленения фламандски княз Балдуин IХ.

Няма нищо по-трайно от променливото време
(някъде в Европа, края на 80-те години)

- Господин Таверние, компютрите пристигнаха. Ще подпишете ли платежното нареждане?

Новата му секретарка Хилде е разголила едрите си фламандски зъби в подканваща усмивка. Не само зъбите и усмивката й са разголени и подканващи, отбелязва наум Войнов, докато преглежда внимателно документите, закопчани акуратно в чисто нова, твърда папка с емблемата на фирмата и надпис "Tavern Ltd.".

Вън ръми отвратителен, сивкав дъждец, градът е притихнал в тревожно спокойствие и на Войнов му се струва, че вече от години седи зад това лъскаво бюро от алуминий и плексиглас, че през живота си не е вършил нищо друго, освен еднообразните дейности, които са характерни за делника на един среден търговец: сутрин преглеждане на борсовата информация и конюнктурните сводки, после работа над поръчките и доставките, разговори с рекламни агенции, обед в малки ресторантчета с търговски партньори, понякога обиколка на складовете, магазините и пристанището, безкрайни промоции и дегустации. А вечер... Да, именно вечерите на стеснителния и саможив израелски търговец Соломон Таверние биха се сторили твърде необичайни за някои страничен наблюдател. И дори ако този наблюдател нямаше възможност да надникне в спартански подредения двустаен апартамент на "Принсесстраат" 12, където собственикът на "Tavern Ltd." прекарваше понякога часове наред, надвесен над дълги колонки от числа, над списъци с имена и адреси, над подробни карти на северните пристанища и тяхната акватория, дори ако не му направеха впечатление някои незначителни изменения в двигателя, в багажника и радиопарата на сребристото "Пежо" 309 в приземния гараж, дори ако подчертаният интерес на израелеца към компютрите и различните информационни системи му се стореше съвсем естествен, у въпросния страничен наблюдател някои от вечерните занимания на Соломон Таверние все пак щяха да предизвикат известно смущение. Защото дори един заклет наивник би се замислил над тези дълги разходки из най-съмнителните квартали на Антверпен, Ротердам и Амстердам, над приглушените разговори в моряшки барове и кафенета с лоша репутация и сделките на четири очи, при които стоката и парите се разменят на място в накой парк или безистен...

Войнов тръсна глава сякаш за да прогони тревожните спомени. В момента много по-здравословно беше да се занимава с изобилието от жива, свежа и щедра плът насреща си, отколкото с проядените и умиращи тела, на които беше посветена извънслужебната му вечерна дейност.

- Да откарат единия компютър на "Принсесстраат", а двата по-малки нека да монтират тук и в твоята стая - разпореди се Соломон Таверние и с игрива искрица в погледа избута папката към ръба на бюрото си.

Хилде се усмихна още по-широко (доколкото това изобщо беше възможно), понеже явно се досети защо шефът я кара да се понаведе. Но това очевидно ни най-малко не я смущаваше, дори напротив - иначе поне в отвратителен ден като днешния щеше да закопчава блузката си едно копче по-нагоре.

- И още нещо, Хилде...

- Да, господин Таверние?

- Не знам дали се интересувате от конни надбягвания...

- О, аз самата понякога яздя и много обичам конете.

- Исках да ви предложа да отидем утре заедно в Стеребеек. Открива се сезонът на надбягванията, а аз, знаете, съм голям почитател на този спорт, пък и, да си призная, обичам да залагам. Ако имате възможност да дойдете, ще ми направите неоценима услуга, нали разбирате, че още трудно се ориентирам тук. А след това можем да хапнем заедно някъде извън града...

Хилде беше притиснала твърдата папка към гърдите си и Войнов пряко сили отклони поглед от поредната жизнерадостна манифестация на плътско изобилие.

- Всъщност, в събота обикновено обядвам у родителите си в Хаселт, но смятам, че ще мога да го отложа - отвърна секретарката му с леко задъхване; явно беше прегърнала папката по-пламенно от необходимото.

- Чудесно. Тогава ще мина да ви взема към девет и половина - рече Войнов и посегна към телефона. - Само че се облечете добре, защото ще се чувствам отговорен пред родителите ви, ако настинете.

Хилде сбърчи нос, но в следващия миг не се сдържа и прихна в звънък смях - закачливото предупреждение на шефа й съдържаше ясен подтекст.

Докато набираше номера на информацията за надбягванията, Войнов напрегнато размишляваше как точно да осъществи едно на пръв поглед случайно запознанство с Ян Де Вилде: човекът, чието име след многоседмични усилия беше изплувало на повърхността сред пяната от дребни снабдители, посредници и отчаяни трафиканти на наркотици. Ян Де Вилде, бизнесмен и собственик на породисти коне, ексцентричен космополит, който изкусно съумяваше да прикрие основния си бизнес зад лъскавата фасада на своята огромна кантора, зад опушените стъкла на яркочервеното си ферари, зад арабските жребци и шумната си благотворителност. Да, Хилде ще бъде удобно прикритие, каза си Войнов, взирайки се в листчето с прогнозите за надбягванията - богат чуждестранен търговец, решил да прекара един безгрижен съботен ден със своята млада и жизнерадостна секретарка... Предварителните прогнози за "Летящия холандец", коня на Де Вилде, бяха три към едно, съобщи му любезен женски глас.

Три към едно, помисли си Войнов, това не е чак толкова безнадеждно. Колкото до неговите собствени шансове - дори според най-оптимистичните му пресмятания, те не бяха по-високи от петдесет към едно.

Малко преди полунощ едно сребристо пежо отби вдясно от магистралата, водеща към Ротердам, и спря на паркинга пред полузатъмнената сграда на денонощния туристически комплекс. От колата слезе млад мъж със спортна фигура, меки кожени мокасини и удобно късо яке. Тоалетната чантичка в ръцете му подсказваше, че отдавна е на път и може би има нужда да се избръсне и да изпие чашка силно кафе. Впрочем, в момента едва ли някой се интересуваше от намеренията на пътника - отсамната страна на комплекса вече беше затворена и наоколо нямаше жива душа, ако не броим един шумно хъркащ пияница с увиснали бузи и малка сребърна обичка, който се беше проснал на два стола във фоайето, нежно прегръщайки найлонов плик с бутилки. Войнов мина покрай него, като се стараеше да стъпва колкото е възможно по-шумно, после повика асансьора, отвори вратата, натисна бутона за втория етаж и рязко отстъпи назад във фоайето. Вратата тежко изскърца и празната кабина потегли нагоре, а Войнов напрегнато се взря в полумрака към спящия. Но мъжът с обичката очевидно нямаше намерение да скача от креслата, да се оглежда, да се втурва по стълбите или по някакъв друг начин да нарушава блажения си унес, тъй че Войнов вътрешно се усмихна на прекалената си предпазливост и пое нагоре към остъкления надлез, който свързваше над магистралата двете части на комплекса.

Ресторантът беше полупразен. Иззад бара трещяха изстрели от голямокалибрено оръжие: съдържателят се поклащаше на стола с кутия бира в ръце и отегчено преглъщаше прозявките си пред телевизора. До стената студено примигваха няколко игрални автомата, електронен кантар, уреди за мерене на пулса и кръвното налягане и компютри за хороскопи и биоритми, а в дъното, край мъртвешки неподвижната повърхност на малко басейнче със златни рибки трима азиатци вкаменено висяха над чаша чай. Войнов регистрира всичко това за частица от секундата - страничният наблюдател едва ли би предположил, че умореният пътник с късото яке се интересува от нещо друго, освен от каничката кафе, която барманът между две прозявки му сервира направо на тезгяха. И все пак, докато събличаше якето си, Войнов успя да хвърли още един поглед през рамо, а мозъкът му обработи входните данни по-бързо и от най-мощния компютър: вероятно бизнесмени от Тайван или Хонгконг, сиви едноредни костюми, двамата смръщени и непроницаеми, третият - с крехки черти и очила в тънки златни рамки, взират се в някакви книжа и тихичко разговарят почти без да помръдват устни.

И все пак, имаше нещо, някакъв дребен детайл, запечатан от зрението, но необработен от съзнанието му, мислеше Войнов, докато се бръснеше в умивалнята - бяла и стерилна като морга. Знаеше, че липсващият детайл от мозайката ще се появи рано или късно, но може би тъкмо мимолетното закъснение щеше да се окаже фатално. Хладна тръпка пропълзя по гръбначния му стълб, докато с уверено движение прокарваше за последен път бръснача под брадичката си: златните рибки в мъртвозелената вода и режещият поглед на азиатците заплашително го преследваха сред снежната белота на студените плочки наоколо.

Остъкленият надлез беше все тъй пуст и кънтящ под стъпките му, подобно на супермодерна пещера. Долу колите се разминаваха като призраци в мъглата от ситен дъждец и на фосфоресциращи гроздове се отдалечаваха в двете посоки сред равния, подгизнал и безнадежден пейзаж. Но не колите и пейзажът интересуваха пътника с тоалетната чантичка. Мощният инфрачервен бинокъл, който внезапно се беше появил в ръцете му, внимателно се взираше на север, към една двуетажна вила сред разкошен парк, разположена на около километър от магистралата.

Тъкмо в този миг видеолентата на паметта му стопира кючовия кадър и Войнов отново видя на фокус масата в дъното на ресторанта: едва сега, вече осъзнато, той "забеляза" четвъртата чаша чай и широкополата, контешка шапка, окачена върху облегалката на празния стол. Със светкавично движение пъхна бинокъла обратно в тоалетната чантичка, рязко дръпна ципа и без да се оглежда, хукна към асансьора. Мозъкът и тялото му, тренирани години наред за такива ситуации, действаха самостоятелно, без да губят време за излишна координация, тъй че Войнов в първия момент дори не разбра какво го накара да повтори играта с кабинката. Секунди по-късно, докато слизаше безшумно по стълбището, инстинктът му бе възнаграден: цялата сграда внезапно потъна в мрак, асансьорът отчаяно изскърца някъде между етажите, а над главата му изтрополиха стъпки. Войнов се втурна към изхода, отбелязвайки по-скоро автоматично, че пияницата с обичката е изчезнал, прекоси паркинга в сянката на сградата, а докато отключваше пежото, погледът му на ловец (а може би на дивеч?) се закова върху някакво бяло петно на няколко метра от колата: първият порив на вятъра явно беше грабнал от контейнера за отпадъци небрежно захвърления вътре найлонов плик, от който го гледаха хищните жълти очи на тигър, изпънат за скок. А Войнов отлично помнеше този плик и тесните зеници на хищника. Шанс едно към сто, с горчива рационалност си помисли той и завъртя стартера.

<<< || >>>

© Александър Андреев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.08.2001
Александър Андреев. Нови степени на свобода. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Александър Андреев. Нови степени на свобода. София, 1999.