Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА ЧЕРТИТЕ НА БАЙ ГАНЬО И ЗА "СВОЕ-ЧУЖДОТО" В СЪВРЕМЕННАТА БЪЛГАРСКА ПРОЗА
(наблюдения върху романа "Английският съсед" на Михаил Вешим)

Илвие Конедарева

web | Феноменът Бай Ганьо...

Една от безспорните теми, актуални от 19. век насам в българската литература, е темата за родното. Алеко Константинов с фейлетоните си внася в литературното поле не само спецификата на своя поглед и почерк, но обговаря категорично опозицията родно - чуждо, налагайки една нагласа в литературата, от която тя трудно може да се оттласне. Алековата традиция засяга не само литературното поле, но до голяма степен и областта на българската народопсихология. Книгата "Бай Ганьо" става емблема на смешното, на подиграното и самоподиграно българско, дори на уродливото, просташко световъзприемане, на веселото хитруване, донякъде на недодялаността на българина, видяна през очите на европееца, а и през своите собствени. Погледът на Алеко отива дори отвъд отношенията родно - чуждо, застава на една метапозиция, от която специфичните черти на сатирата на автора биват осветлени. Казано без патетика, Алеко Константинов правилно е определян като връх в литературата, който обаче не става трамплин за по-сетнешни прояви на смешното.

Книгата на Алеко Константинов обобщава един образ на българина, който остава пределно и до крайност ясно свързан с българската народопсихология, обобщаващ такива черти на родното, които остават активни като нагласа към него изобщо, най-вече извън литературата. Едва ли има друга подобна книга в нашата литература, която да получава такъв широк извънлитературен обхват. Герхард Геземан отбелязва, че българинът безпроблемно се идентифицира с Бай Ганьо, което той отдава на способността на българите да се самоиронизират "може би вследствие на винаги будното у тях чувство на малоценност в национално или културно отношение - когато това чувство е дори добре компенсирано" (Геземан 2005). Според Геземан "народностната самоирония" е причината да се създават образи символи, излизащи извън полето на народопсихологията и на мисленето на отделната общност, свързана чрез усещания за национална принадлежност, и вливащи се в полето на общочовешкото.

При Алеко Константичнов е налице процес на внимателно вникване в същността на българското и неоспоримо точното й вписване в художественото. Това улавяне на специфичното и превръщането му във валидно изобщо за определен човешки тип, възможността да се обобщи той, прави литературата, която Алеко създава, явление за българския XIX век.

Според Геземан Бай Ганьо е още образ, роден на кръстопътя, там, където се пресича източното със западното. Самият той е илюстрация на срещата на различни типове култури. Ясни са, разбира се, тези пресичания, както и неотговарящото на западната култура поведение на източния човек, откъдето се ражда комичното. Същият този човек се завръща в родното със статут на европеец, който носи нов тип знание и ще научи братята си как да бъдат други. Ето тук отново прозира актуалността на проблемите, които Алеко засяга в книгата си. Стремежът към Европа може би за първи път е артикулиран така конкретно от Алеко Константинов. Това е един вечен за българската културна ситуация проблем. Изразът "Европейци сме ний, ама все не сме дотам" се превръща в максима - на невъзможността да бъдем различни от това, което винаги сме били, на все някаквата ни там недосатъчност, за да станем като другите. Дотук оставяме въпроса за националното и социалното в образа на Бай Ганьо, за да припомним именно "своето" като опозиция на "чуждото" в книгата на Алеко Константинов и да видим проекцията на това отношение в съвременната проза.

Интересна се оказва позицията на Геземан, който осветлява образа на Бай Ганьо като положителен герой:

...тоя тип на българския дребен гражданин е бил на своето време и при тогавашните условия, в своята среда и мерен със своята народностна задача, един положителен тип, - положителен тип, който само тогава заслужава сатира, когато стане паразитен и разрушителен, т.е. когато се вмъкне и в културни епохи, гдето той няма място: в модерната държава и в модерната национална култура. В такава изменена среда един тип като Бай Ганьо би могъл да влияе пакостно..., ако би отблъснал националната култура...

Самият критик тук индиректно подчертава опозицията свое - чуждо. Оправдателната позиция спрямо героя всъщност го представя като образ, непринадлежащ на модерността. Следователно тук отново е налице въпросът за средата, за изостаналостта на една култура спрямо друга. Мярата тук е отново откъм "моето", тя не е обективна и никога не е еднаква. Модерната култура срещу ретроградното поведение на човек, непринадлежащ на съвременния свят, който не отговаря на очакванията на европейското, към което се стреми. Така или иначе, на Бай Ганьо му е отнета възможността да бъде съзвучен на съвременността. Оказва се обаче, че Алеко Константинов е бил по-прав да подлага на сатира подобен тип, отколкото Геземан, който защитава автентичността на човека, роден под влияние на други култури и норми на поведение. По-лесно бихме се съгласили с тезата, че той се превръща в общочовешки тип, носещ определени черти, но не това е във фокуса на вниманието ни.

Съвременната българска проза прави опити да продължи Алековата традиция, като взема наготово чертите на така популярния герой на Константинов, за да предложи на читателя една модерна сатира на съвременните социални процеси. Ако този образ се окаже жив в литературната традиция, ако търпи развитие, доколкото е възможно, но все пак си остава същият, бихме могли да говорим за появата на един литературен тип, който категорично да заяви една алекоконстантиновска линия в българската проза.

Интересът към "Бай Ганьо" през 90-те години на ХХ в. е наистина видимо съживен. Самоироничният и критичен поглед на литературата бива отново събуден и търси поводи за изява. 90-те години се вторачват сериозно в темите, заложени в "Бай Ганьо", препрочитат книгата и предлагат нови интерпретации на проблемите. Остава на заден план онова отношение към книгата, което социалистическият реализъм е изградил за нея, а именно определянето на героя като роден в определена среда, плод на нейните влияния. През 1992-1993 г. по страниците на "Литературен вестник" излизат статии с директни отпратки към "Бай Ганьо". Актуализират се темите от книгата на Алеко и се преразглеждат чертите на героя - например в статията на Милена Кирова "Новобогаташът в плен на жълтия интерес" (Кирова 2002) е отбелязана невъзможността темата за новобогаташа, парвенюто в българската литература да придобие своя съвременна интерпретация. По-скоро една такава тема, захваната от сатиричното перо на Алеко, бива провалена в съвременната проза, доколкото тя непременно се криминализира. Вижда се как отношението към традицията на Алеко Константинов, що се отнася до самата литература, е друго. Критиката продължава да чете "невероятните разкази на един съвременен българин", но доколко литературата прави това и успява ли да хвърли мост към книгата на Алеко Константинов? В бр. 34 от 30.09.1991 г. е публикувана статията на Розалия Ликова "Разцвет на сатиричното", в която тя обръща поглед към сатиричната поезия на Радой Ралин, Блага Димитрова, Румен Леонидов, Бойко Ламбовски, Иван Кулеков и др. Не е ясно обаче къде остава сатиричната проза. По-скоро през 90-те години се питаме как се ражда самата проза, какво остава да говорим за такава, която да е достъчно рефлексивна към съвремието си, за да предложи зряло сатирично отношение към него. Доколкото социалният роман след 1989 г. е твърде слабо присъстващ в литературното пространство, е трудно да говорим изобщо за добра проза, изградена върху основите на смешното. Едва когато романът набира скорост към края на десетилетието и след 2000 г. се появяват и привличащи вниманието книги, които се опитват да стъпят върху добрата сатирична традиция в българската литература.

През 2001 г. романът на Алек Попов "Мисия Лондон" е определян като една от най-успешните книги в тази посока, неизменно сравняван с "Бай Ганьо" на Алеко Константинов (вж. Дилов 2001; Продев 2001). Ако погледнем по-цялостно на творческия път на Алек Попов, ще видим, че той по-скоро следва линията на Светослав Минков - от диаболистичната проза, през осмиването на страшното до откровената сатира в работите му след 2000 г.

Другата важна фигура в съвременната сатирична проза е Михаил Вешим. Върху неговия роман "Английският съсед" ще се спре настоящият текст като опит да се види доколко Алековата традиция от "Бай Ганьо" е налична в романа на съвремието и доколко този опит се оказва съизмерим с тази традиция. Интересно е да се отбележи, че усилията на Вешим в неговите художествени работи са насочени изцяло към развитието на хумористичното. Още в първите си разкази и фейлетони той се опитва да се заяви именно като сатиричното лице на литературата.

На базата на конкретни наблюдения върху романа на Михаил Вешим ще се опитаме да видим, сравнявайки с "Бай Ганьо", съвременната интерпретация на чертите на този тип художествен образ, израснал в българската литература като традиционен. Не само образът е важен тук, а най-вече онези проблеми на творбата на Алеко Константинов, които получават някакъв прочит в съвременността. Става дума за такива художествени проблеми като: отношението ние - другите, ролята на преобличането в едното и в другото произведение, подчертаването на телесността, келепира и т.н.

 

Ние като другите

В романа на Михаил Вешим е налице онзи отколешен въпрос за срещата на две култури, поставен в "Бай Ганьо" на Алеко Константинов - виждаме един особен резонанс между българското и английското, проблемът за връзките между различни култури тук е достатъчно ясно обособен. Не само определеното отношение към англичанина в творбата е важно, а и непрекъснатото съизмерване с това как нещата се случват в Европа. Англичанинът Джон, купил къща в с. Плодородно, става обект на всякакъв тип желания от страна на българите. Почти всички герои в книгата непрекъснато подчертават пред него своите амбиции да бъдат европейци, да бъдат различни. Красивата Глория, чиято мечта е да стане известна певица, може да предложи на Джон прелестите на тялото си, кметът може да го направи "почетен гражданин" на с. Плодородно. Скинарят може да му ремонтира къщата, Нотингам да му окоси ливадата. Всеки от тях обаче цели да се сдобие с престижа на англичанина пред света, за да постигне целите си. Оттук става ясна позицията на българина спрямо собствената му националност, спрямо принадлежността му към българското. То е нещо неособено ценено в съвременния свят, нещо, което на драго сърце може да се продаде (единият от героите продава родната си къща, без да му мигне окото), да се смени с по-престижното европейско. В света на тази творба почти всички герои са в позицията на Бай Ганьо от втората част на едноименната книга. Без да има много опит в чужбина, всеки от тях знае как стават нещата на Запад. Престижният образ на Запада стои в съзнанието им като блян, това е мястото, където мечтите на всеки от тях могат да се сбъднат. И така всъщност българинът си е създал сам образ на престижното чуждо и го е пренесъл в пространството на родното.

В селото най-известното място, което по същество функционира като Ганковото кафене, е бар "Лондон". Английските реалии доста успешно са се вместили в света на българското. Българинът ги е приютил и определил като свои. Българските предмети на бита, българските символи остават на заден план за сметка на чуждите. Иззети са английските национални имена, символи, храни, марки с цел популяризиране на модерното съзнание на селяните в Плодородно. Съвременният глобализиран свят бива отчайващо криворазбран. Според неговите ценности е модерно да се чуждееш, да се "измъкнеш" от мизерията на българското.

В романа присъстват и герои, носещи положителните, ясните черти на българското, определяни като автентични. Баба Мара учи Джон как се прави туршия, как се прави българско сирене, носи му прясно козе мляко и показва как трябва да се подкваси. В нейно лице се реализират онази топлота и гостоприемство, които за "съвременния българин" вероятно изглеждат смешни.

Оказва се обаче, че съществува все пак и едно резервирано отношение към чуждото, реализирано като откровена омраза. Образът на Скинаря представлява една особена смесица на принадлежност към различни субкултури, редом с проявите на някакъв тип странен български национализъм. Татуировките на героя (пълни с правописни грешки) насочват към неговото възприемане на света през гордостта да бъдеш българин. По същество обаче това е поза, която цели да "натрие носа" на чужденците. Онези, от които трябва да се извлече някаква полза, келепир. Подобно е отношението на Нотко, съседа на Джон, обсебен от "Еврофутбол", който търси най-различни начини да "удари келепира", да надхитри английския си съсед, да го използва, за да разбере резултата от поредната среща в Шампионска лига. Полковник Щърбанов пък непрекъснато се чуди как да изпробва новите си изобретения върху нищо неподозиращия англичанин, като урок за това, че едва ли не ние сме в това положение заради чужденците. Джон се оказва съмнителен тип, когато на героя не му изнася:

Тоя британец не ми харесва... Руснак да беше, да му имаш доверие, братушка... Ама тоя... Кмете, да не са го пратли от МИ-6? Разведчик?

Парадоксът идва тогава, когато същият герой подозира чужденеца в това, че е свой:

Ами не е британец! Той си е българин!... По мои изчисления той е внук на оня... Оцелелия от бандата на дядо Иван Разбойника... Иначе откъде ще знае български? Мислиш, че случайно е дошъл тук? Че случайно е купил точно тая къща? Старата къща на дядо Иван Разбойника...

От цитираните откъси личи двузначното отношение към чуждото. И в двата случая обаче на него не може да се има доверие. Джон е заподозрян или в определен интерес, засягащ националното, или в българска хитрост. Тук се вижда също и едно традиционно възприемане на русина в българското съзнание - той е "братушка", някой, на когото може да се има доверие, макар че бившата жена на Ванчо, лудата Ванчовица, която е рускиня, се оказва непривлекателен образ за почти всички герои в творбата.

Тази резервираност към чуждото, както и стремежът да "удариш келепира" са две ярки черти на байганьовското. Черти, взети направо от образа на Алековия герой. Съществена отлика обаче се оказва желанието на българина да сподели своето. Бай Ганьо винаги крие своите дисаги, страхувайки се някой да не посегне към мускалите с розово масло. Героите на Вешим пък на драго сърце предлагат своя опит на чужденеца, разбира се, с цел отново те самите да получат нещо от него.

Ако трябва да разчетем на едро знаците на "европеизирането" на българина в книгата на Михаил Вешим през основни проблеми от книгата на Алеко, кодифицирани от критиката, ще видим как тук присъстват както външната подмяна на личността на героите, аналогична на преобличането на Бай Ганьо в началото, така и отношението към телесното в двете книги. Още в първата глава, която разказва за това как българинът Николай води дело за смяна на името си на Нотингам Форест, забелязваме същото това преобличане, налично при Бай Ганьо. Тук обаче смяната на името предполага не само нагласата за отвореност към чуждото, към другата култура. Нотко е воден от надеждата, че "обличайки се" с английски имена, това ще му донесе популярност и престиж. Ефектът на смешното идва, когато става ясно, че останалите герои възприемат Нотингам Форест като ни повече, ни по-малко автентичен български тип и го подчертават с непрекъснато следващата го звателна форма "българино". За носителите на българската култура подобно обръщение ("Нотингаме, българино!") звучи абсурдно и предизвиква смях. Пак този персонаж е натоварен с определени характеристики, които го определят като лентяй, чието единствено занимание е да лежи пред телевизора.

Михаил Вешим разчита непрекъснато на подобни абсурди съчетания, както и на разминаванията (но в по-малка степен) в това какво е приемливо в едната и какво в другата култура. Оказва се, че българинът си остава изключително затворен в собствения си свят, макар да има претенции към чуждото и да проявява услужливост спрямо него. Облякъл се с мантията на европейското, селянинът от Плодородно гради своите представи за него в българския си свят, които ни повече, ни по-малко отново връщат към специфично българското световъзприемане. Често откровеното българско гостоприемство се редува с целенасочена услужливост, която би донесла кяр на съответната родна персона. Почти всички герои на родното в този роман правят своите набези към чуждото, предлагат себе си, продават се, за да получат благодатта на английската култура под формата на нещо материално - вписване в книгата на Гинес, червен автобус на два етажа, квартира в Лондон за дъщерята, свързване с някой от общината в Манчестър с цел "побратимяване" със село Плодородно и т.н. Може би една от най-ярките прилики с героя на Алеко, придобила съвременна интерпретация, е свързана с позицията на героя спрямо света, в който се намира. Българското все още стои на границата между европейското и ориенталското, макар да се стреми на всяка цена "да завладее" Европа и света. И ако комичните ситуации в "Бай Ганьо" са предизвикани от това, че той не успява да разчете знаците на европейската култура, то тук смешното е в това, че героите си мислят, че не просто разчитат тези знаци, но и до голяма степен ги притежават, имат знание за тях и те самите са станали част от същността им. Тук отново е налично едно байганьовско, неадекватно спрямо другата култура поведение, но то е дори още по-деформирано.

От друга страна, неведнъж чуждата култура бива нарочвана за виновница за съдбата на българина. Заради всичко, което българското е изпитало на гърба си, което е "препатило" от наложените европейски стандарти, то на свой ред е на това дередже. А англичанинът ще си плати за това отношение. Джон неведнъж е арестуван заради золумите на нашите байганьовци срещу него. Но той чинно се стреми към спазването на правилата и законите, което в последна сметка се оказва невъзможно. Така чуждото се превръща в свое, то възприема културата, в която е попаднало, и става близко. Наред с това става и подиграно.

 

Другите като нас

Разказвачът в романа "Английският съсед" стои плътно до гледната точка на българското, макар винаги да подхожда към него с ироничен поглед. Отношението на разказвача към героя, носител на чуждата култура, е винаги някак положително или неутрално, докато англичанинът не придобива черти на българин.

Англичанинът Джон Стюарт Джоунс си купува селска къща в България, привлечен от изгубените в западния свят "натурални" продукти, автентични човешки отношения, спокойствието на дивото селско място. Когато обаче попада в с. Плодородно, става ясно, че стремежът на всеки българин е именно да напусне родното място. Онова, което се цени като автентично българско от Джон, е празна работа за всеки българин. Истинските, естествените позитиви на българското нито могат да бъдат видени от родните хора, нито могат да бъдат оценени адекватно.

Както стана ясно, в книгата на Вешим тече двойно артикулиране, двойно възприемане на образа на чужденеца. Той е този, пред когото трябва да се "покажем", но и в когото се съмняваме. Като развитие образът върви към сближаване с българското. Джон преминава през една своеобразна инициация, за да стане "истински българин".

В опит да спечели Джон на своя страна кметът го кани в бар "Лондон", за да го направи почетен гражданин. Тук Джон преминава през първия акт на инициация - ракията "Родна-плодородна". Като човек, който разбира ситуацията на споделяне на своето, Джон отпива от ракията, за да стане един от "своите". Тук той печели одобрението на кмета, а и на всички в "бара": "Така те искам, Джон!... Абе, ще те направим ние един българин! Истински българин!"

Първоначално англичанинът изглежда като наивен, добродушен човек, който лесно възприема навиците и културата на балканските си домакини, но впоследствие започва да придобива и черти, които карат другите да го нарекат "свой". От жестовете и речника до напиването и хъркането "като българин" Джон изминава пътя и до "ставането българин". Той разбира, че махмурлукът не е нещо, което може да се излекува при лекаря, научава се да потърква спечелената банкнота по брадата "по български обичай", наред с правенето на туршия и подквасването на млякото, с проявите на пъргавост, работливост и добродушност. В речника на съседа от Острова се появяват съвсем на място и идиоми, представящи характера на българина, неговата хитрост: "Работа не заек избяга"; "Акъл не давай... Пари давай!", казва английският гражданин от село Плодородно.

В резултат от целия този инициационен процес Джон си спечелва наградата да го наричат и възприемат като българин, да определят действията му и поведението му като "българска му работа". Съвсем на финала Джон приобщава японеца към българските обичаи и навици, говори си с него на български и му дава съвети кое как да направи. В някакъв смисъл този герой се превръща в преносител на българското, докато кметът, който гледа картата на света в своя кабинет, изпитва гордост от това колко много българи от с. Плодородно са "завладели" света. Сякаш тук е подчертано парадоксалното разбиране за това кое е наистина ценно и кое не.

Представените отношения между различните култури бележат един важен проблем за съвременната проза - как литературата интерпретира актуалните социални процеси. Тук е осмяно онова явление, което още през Възраждането бива подиграно като "криворазбрана цивилизация", а сега е налице една "криворазбрана интеграция и глобализация". Чуждеещото се българско забравя своите ценности, корени, забравя обичаи и традиции. Парадоксът е, че чуждото възприема аксиологията на българина като нещо високо и заслужаващо адекватно отношение. Белег за такова признание е отношението на Джон към баба Мара, която го научава на всичките си български рецепти. Българското обаче се оказва заразително и наред с положителните черти чужденецът усвоява и отрицателните, за да може да живее в българския свят.

Оставям настрана образа на "съвременния българин", за да обърна внимание на сатиричното изображение в творбата. Освен чрез самопредставянето и самоизобличаването на героите в книгата, смешното се разчита и в отношението на наратора към поведението на героите. Сатиричното изображение предполага една определена метапозиция на автора, който да посочи, да разобличи и да осмее недъзите на съвременното общество. При Михаил Вешим това е налице, но съвсем дискретно се появява гласът на автора, за да даде на моменти своята оценка и за да покаже индиректно симпатията си към героите, носители на българското.

Изведените по-горе черти на българското, сближени с образа на Бай Ганьо, добиват съвременна интерпретация в романа "Английският съсед" на Михаил Вешим. Тук остава питането дали това е в някакъв смисъл продължение на Алековата сатирична традиция, проблематизираща българската култура, или по-скоро образът на Бай Ганьо, излязъл от страниците на Алековата книга се превръща в народопсихологическа матрица, достатъчно удобна за експлоатация в литературата? Другият въпрос, който в края на този текст се отваря, е дали така ясното, изобличително-сатирично изображение на Алеко Константинов е възможно в съвременната литература, или то ще си остане само като остров в литературната история на българския ХІХ век? Може би връщането към Алековите герои и опитите да се възроди подобно сатирично отношение към света е все пак знак за зрелостта на българския роман, който продължава живота на един литературен тип като Бай Ганьо.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Геземан 2005: Геземан, Герхард. Проблематичният българин. Към характерологията на славяните. // Електронно списание LiterNet, 01.05.2005, № 5 (66) <https://liternet.bg/publish15/g_gezeman/problematichniat.htm> (16.12.2014).

Георгиев 1992: Георгиев, Никола. Името на розата и на тютюна. София, 1992.

Дилов 2001: Дилов, Любен. Алек Попов, отмъстителят. // Сега, 25.09.2001.

Кирова 2002: Кирова, Милена. Новобогаташът в плен на жълтия интерес. // Кирова, Милена. Критика на прелома. Велико Търново, 2002.

Продев 2001: Продев, Стефан. България, видяна в Лондон. // Сега, 31.05.2001.

Стефанов 2002: Стефанов, Валери. Преносвачът на граници (Етюди върху "Бай Ганьо" и чуждостта). // Литературен форум, бр. 18, 07.-13.05.2002 <http://www.slovo.bg/old/litforum/218/vstefanov.htm> (16.12.2014).

Хаджикосев 2003: Хаджикосев, Роман. История на българската литература (1878-1918). Букурещ, 2003.

 

 

© Илвие Конедарева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.12.2014, № 12 (181)
© Електронно издателство LiterNet, 16.12.2014
Феноменът Бай Ганьо в българската фолклорна и литературна култура от първата половина на ХХ век. Съставители: Милена Кирова, Кристина Йорданова, Николай Папучиев. Варна: LiterNet, 2013-2014.