МЕДИИ И ЛИТЕРАТУРА - ПО СВЕТА И "У НАС"

Олга Николова

web

В статията на Владимир Трендафилов "Литература и медии - конфликтът тече" (2009) за пореден път ме впечатлява самобичуващата нагласа на литературоведите в България. С аргументите на господин Трендафилов всеки, който действително милее за литературата, е малко или повече съгласен. Но, струва ми се, време е българските писатели и критици да се отърсят от навика да мислят за нашата литература като за "последна дупка на кавала", постоянно наваксваща спрямо някакви митични постижения в други далечни страни, където някакви въображаеми поети и романисти биват заливани с внимание и уважение от страна на още по-митична и въображаема публика. Самобичуването се е превърнало в рефлекс, и в статията на господин Трендафилов се намеква, че сме на такъв хал, че нищо по-добро не ни очаква, пък може би и не заслужаваме по-добро, понеже едва 4% от четящите в България се интересуват от родна литература, а на всичкото отгоре "медиите" не й обръщат достатъчно внимание. Ами в коя страна медиите обръщат внимание на литературата? Защо ни се подсказва тук, че медийното внимание е възможно и желателно, но просто "у нас" не се получава? Че "литературата ни е безобидна", но нечия друга литература сигурно не е? Защо не можем да мислим за българската литература като част от литературата въобще, и за проблемите й като за проблеми, изискващи решение, а не самобичуване?

През 2004 г. Националният фонд за изкуствата (National Endowment for the Arts), институцията в САЩ най-близка по функции до министерство на културата (забележете, че американците нямат културни аташета из посолствата, а търговски представители, тоест националната им политика е да предлагат културата единствено като търговски продукт), издава брошура "Reading at Risk" ("Четенето е застрашено") (вж. Рийдинг 2004), в която се отчита, че броят на четящите в САЩ намалява с тревожна скорост. За последните двадесет години броят на четящите спрямо всички възрастни е намалял с 10%: като спадът за периода от 1982 до 1992 е 5% от броя на четящите, а за периода от 1992 до 2002 е 14%. Повече от 50% от американците не четат художествена литература изобщо. От близо 47%, прочели поне една книга през последната година, само 12% са прочели книга с поезия. Въпросите в анкетата, в същото време, не правят разлика между булевардна литература и литература с някаква стойност, тоест между Даниел Стийл и Томас Пинчън, и за литературата се говори като за "консумирана". Сред изводите на съставителите на доклада четем, че свободното мислене и репутацията на САЩ са застрашени и затова се призовават всички образователни и културни институции да вземат мерки. Мерките, взети от администрацията на Буш, се изразиха в програмата "No Child Left Behind" ("Нито едно дете изостанало"), която се състоеше предимно от финансови наказателни санкции към училищата, чиито ученици не се представят добре на различни тестове.

Нито един телевизионен канал в САЩ няма програма за литература. За литература не се говори по медиите, прави се единствено реклама, обикновено на документални жанрове, които имат шанс да се продават (например мемоарите на шефа на ФБР и под.). Няколкото големи вестника и списания, които имат литературна рубрика, се занимават предимно с четкането на вече установени знаменитости, тоест и те се занимават с PR за големите издателства. Малките американски издателства са на изчезване. Биват лапвани за закуска от големите корпорации и инсигниите им служат само за търговска марка, докато редовните читатели не се усетят, че съдържанието е подменено. Малки списания се роят непрекъснато и непрекъснато умират в изолация и безпаричие. Изключенията са много малко и дори с асоциацията на независимите книжарници системата на разпространение е изключително лабилна. За публикуване на литературни творби в периодичния печат или в малките издателства обикновено писателите не получават хонорар или получават смешни суми от рода на 10 долара на страница (вж. Шифрин 2001).

Какво е положението в Европа? Почти същото. Разликите са несъществени, а от Берлускони и Саркози насам Европа настига американците и чак ги задминава. Една кратка справка по интернет показва, че за "криза в литературата" се говори из безброй европейски литературни издания. Само че когато французите например установяват как художествената литература бива изтикана в ъгъла, те не хленчат за собствения си хал, а за хала на "човечеството" по принцип (вж. напр. Бесар-Банки 2009). А наскоро четох и друга статия (за съжаление, не мога да я открия в момента), в която един редактор обвиняваше всички, заговорили в хор за изчезването на литературата, за съучастници в процеса на обезценяването й.

Това, което се случва в България, е част от случващото се по света. Вместо самобичуване нашата литература има нужда да си отвори ушите и очите и да започне да осмисля проблемите просто като проблеми, без да се окайва, че някъде другаде е рай, а ние ще гнием вечно в сянката на големия брат (както са ни дресирали в продължение на петдесет години и както продължава да ни дресира стесненият хоризонт на международни медийни фалшификати). Нашата литература набъбва и цъфти. Талантливи поети, писатели и преводачи има с дузини. Четящата публика е малка, но така е на днешно време, а не специално у нас. Нужна ни е конструктивна критика, която да създава диалог или да улеснява диалога със съществуващите читатели, с нови читатели, и най-вече с други литератури, за да не си мислим, че сме уникални единствено в недостатъците си.

Тук искам да добавя и една бележка на тема, свързана с проблема за тесния хоризонт. Често из литературната критика някои писатели биват обвинявани в опит да имитират по-големите си братя и сестри от "развития" свят. Обикновено подобни критики се отправят с импликацията, че колкото и да се стреми, нашенският поет не може да достигне западния и е дори низко да опитва. Нагласата тук е особена смесица от идеологии. Едно на ръка, имитацията не е разрешена - на нея се гледа като на плагиатство. Но плагиатството като понятие работи най-вече за защита на авторски права и търговски интереси. Кой има интерес да не се прави разлика между кражба и подражание и да се гледа на литературната имитация като на табу, както би попитал Пиер Бурдийо? Имитацията и подражанието векове наред са били начин да се учи занаятът, да се осъществява литературен обмен, да се търсят особеностите на езиковия релеф. Другият елемент тук е интериоризираното чувство за малоценност, подавано ни на лъжички като отрова от политически силните държави, както от Русия преди, така от развитите капиталистически страни днес. Когато един литературен критик се подиграва на даден писател, че се опитва да бъде "българският еди-кой-си", вместо да оценява труда му на базата на литературни критерии, той действа по рефлекс, по-малко или повече съзнат.

А както казва един известен канадски оформител на книги: "Имитирайте, имитирайте. Опитвайте се да отидете колкото се може по-далеч в имитацията. Никога няма да успеете да произведете същия резултат, но разликата може да се окаже наистина удивителна" (Брус Мау, "Манифест"). Разбира се, говорим тук за съзнато и наблюдателно подражание, а не за възпроизводство на заучени реакции.

ЛИТЕРАТУРА

Бесар-Банки 2009: Bessard-Banquy, Olivier. Du de'clin des lettres aujourd’hui. // Fabula, 10.06.2009 <http://www.fabula.org/lht/6/dossier/113-bessart-blanquy> (27.08.2009).

Рийдинг 2004: Reading at Risk. A Survey of Literary Reading in America. Washington: National Endowment for the Arts, 2004 <http://www.nea.gov/pub/ReadingAtRisk.pdf> (27.08.2009).

Трендафилов 2009: Трендафилов, Владимир. Литература и медии - конфликтът тече. // Електронно списание LiterNet, 23.08.2009, № 8 (117) <https://liternet.bg/publish8/vtrendafilov/literatura.htm> (27.08.2009).

Шифрин 2001: Schiffrin, Andre. The Business of Books: How the International Conglomerates Took Over Publishing and Changed the Way We Read. New York: Random House, 2001.

© Олга Николова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.08.2009, № 8 (117)