ЛИТЕРАТУРА И МЕДИИ - КОНФЛИКТЪТ ТЕЧЕ^*

Владимир Трендафилов

web

Отдавна твърдя, че литературата е вид медия, само че по-стара и тромава от новите. Те обаче май не я припознават за “своя”. Чета Кристина Патрашкова в “Уикенд” (бр. 30 от 25-31 юли т.г.) и не вярвам на очите си. Влязла е в журито на тазгодишния конкурс за роман на годината “Вик” (където от 2-3 години имат постоянна журналистическа квота), изчела е част от заглавията, както сама заявява - и ето я вече в позата на експерт, който с безусловен тон громи из основи литературното ни настояще. А където не го громи, го назидава. Родният писател, казва тя, не може да изскочи от “комплекса да подражава”, “рови се в собствените си душевни драми вместо да разказва за истинския живот”, тъне в клишета и елементаризми. Не разказва увлекателно. Не създава сложни конфликти и герои. Сее скука. Изключенията са малко и половинчати: Захари Карабашлиев с “18% сиво”, Богдан Русев с “Къщата”, Христо Карастоянов със “Съпротива.Net”. За контрастно сравнение от сферата на “истинското изкуство” Патрашкова сочи творба на румънски кинорежисьор, “Осъдени души” на Димитър Димов и “Козият рог”.

Силни думи. Казани сякаш направо от кухнята на нещата. Нека приемем, че е недвусмислено така, литературата днес е сива, писателите не оправдават с резултатите си дори цената на изразходваната хартия. По сродни теми и аз съм писал с острота през годините. Но коя е алтернативата, според Патрашкова? Кое е хубавото, където и да е то? Странно, но тя предлага филми. По-точно, букет от два филма плюс роман с нашумяла киноверсия.

Лично аз бих внимавал повече, когато ме тегли да обобщавам на едро. Защото от горното разсъждение не излиза, че у нас няма какво да се чете. Излиза, че авторката му негодува, задето българските романи не са игрални филми. Литературата се оказва спонтанно виновна заради това, че е литература, и че консумацията й не може да се свие в рамките на два часа. Критиката на Патрашкова оголва острие сякаш не толкова срещу недъзите на родната белетристика, колкото срещу травмата от четенето. Което обаче не е критика, а самокритика.

Подчертавам, с редица от горните изводи нямам спор. Но не ги чувствам близки. Да, литературата ни е в криза. Да, тя би могла да е и по-добра, отколкото е. Но в никакъв случай не е бостан, в който всичко е ниско и равно. Дори най-последната. От нея впрочем бих откроил не горните три заглавия, а други две - “Горещо червено” на Ивайла Александрова и “Улица без име” на Капка Касабова. Ако маститата ни журналистка ги беше прочела, може би щеше да напише малко по-различна статия по темата.

Във всеки случай Патрашкова не се задоволява само с критика и снизхождение към прочетеното. Тя проточва обобщение и по-назад, върху целия период след 1989 г.:

“[Н]ито една белетристична книга през последните 20 години не е станала истински бестселър, който хората да препоръчват един на друг, когато се срещнат на улицата.”

Какво ново да кажа? Тук всичко пак е заравнено и хомогенизирано. Липсва сложният релеф на нещата. Липсват изключенията: книги на Деян Енев, Кристин Димитрова, Алек Попов, Палми Ранчев, Елена Алексиева, Емил Андреев, Даниел Апостолов, Маргарит Абаджиев. А нали тъкмо изключенията са онова, заради което човек сяда да чете? На практика, получила се е една съвсем реална карта на най-новата ни книжнина, от която не отсъства нищо друго, освен всичко съществено. Стъкната е манджа от истини и полуистини, в която всеки извод е донякъде верен, но никой не е крайно надежден.

Впрочем Патрашкова не е първата, която бастисва нашироко тази територия. Ето Ива Николова в типична за нея атака по повод един беззъб дебат между интелектуалци миналата година в пресата (Монитор, 2.VІІ.2008):

“[В]ече никой не чете ни “признатите”, ни “непризнатите”, защото нямат какво да му кажат. Никой не се интересува от вътрешните им драми, защото те са си само техни.”

Пак силно. Винаги съм мразел елитаризма у поколения родни писатели, чувството им, че журналистиката е създадена само за да им обслужва маниите. Но тук се натъкваме на друга крайност - доза чист журналистически елитаризъм. Интересно. На какво ли се дължи? Кое ли кара двете медийни дами да се разхождат така безжалостно върху утрепаните телеса на литературата ни? Тя не може да им отвърне със същото. Липсва й енергия, самочувствие, опит. Пък и в момента експериментира скачване с професионализма на евроамериканския книжен свят - което следва да предизвиква съпричастие и търпение у наблюдателите. В същото време, липсва й вниманието на публиката. Само 4% от четящите българи се интересуват от българска литература (това по официална статистика). Повтарям, от четящите. Липсва й и медийно покритие. Ако има на тоя свят нещо по-безобидно от литературата ни в момента, аз не знам кое е то.

Май тъкмо това е отговорът. Двете си го позволяват, защото чувстват, че могат да си го позволят. Литературата ни е безобидна. А те са на “ти” с масмедиите, в тях са, говорят през тях и от тяхно име. Чувстват се популярни, на гребена на вълната. Гледат ги хиляди зрители. Хиляди читатели им четат интервютата, статиите и кулоарните клюки. Как да не издемонстрират снизходително отношение? Как да не се възприемат като компетентни, дори за неща вън от областта им? Няма кой да им възрази. Нали за целта пак трябва да ползва “техните” медии.

Ще се върна на цитата за белетристиката след '89-та. В него има нещо особено важно и възмутително. Вярно, нито един български роман, писан след промените, не става истински бестселър. Но как да стигнат заглавията до публиката? Това не се получава без медии - авторката на “Уикенд” много добре го знае. А къде бяха те през това време? Бяха ли отворени за дебати по същество? Кого осветяваха? През целия период от 1989 г. насам едни и същи хора държат властта в медиите и едни и същи хора се осветяват от тях. Затворен кръг. От 20 години в литературата ни се случва какво ли не, но масмедиите не свалят очи от тия с кариера отпреди 10 ноември. С малки изключения, главно на партийна основа. В други имена, каквито имаше - на независими, инцидентни, интересни, даващи надежди - тъй и не се вложи на практика нищо.

Така че критиката не върви. Вестниците и телевизията междувременно класика ли бяха? Литературата ли ги научи да къпят в блясък и хвалби всяка бутафория? Тя ли ги накара да сложат на рампата си всичко куцо, сакато и малоумно и да го обявят за ВИП-антураж? Тя ли им внуши да се подмазват на премиер и президент и да мълчат заговорнически около най-големите престъпления, които се вършеха с населението на тази страна? Ако под "литература" разбираме само "художествена лъжа", масмедиите у нас бяха повече литература от литературата.

Патрашкова видимо забравя, че не е била зрител на събитията в културата, а участник в тях. Професионалното й развитие тече изцяло в масмедиите. Бих я запитал задочно, следила ли е междувременно какво се пише у нас, търсила ли е да намери свястното и да го популяризира, опитвала ли се е да критикува или осмее недъгавото? Подозирам, че отговорът е “не”. Правила е кариера. Участвала е в играта. Обгрижвала е стари писателски величия. Хвалила е когото й спуснат "отгоре". Въртяла се е около тъмни бизнесмени и чалга-звезди. Миткала е с микрофон в ръка по лъскави салони и светски събития. Допускам, че в рамките на възможното се е старала да запази интегритета си на професионална личност с принципи. Но към текущата ни литература няма принос. Няма влог в нея. Ето защо високомерието й към хала на днешния български роман заслужава вместо отговор само една лека перифраза на популярен цитат от древността:

“Обущарю, стой си при обувките.”

© Владимир Трендафилов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.08.2009, № 8 (117)