"КАЗАЛАРСКАТА ЦАРИЦА" - "АННА КАРЕНИНА" ПО БЪЛГАРСКИ?

Дечка Чавдарова

web

---

Abstract: "The Kazalar Queen" - "Anna Karenina" bulgarian way?

The text offers a comparative analysis of Vazov’s novel, "The Kazalar Queen", and Lev Tolstoy’s "Anna Karenina", based on the motives of the railway and the "natural man" (the teacher-farmer Chakalov). The proximity of Vazov’s novel to the novel by Tolstoy is revealed predominantly in the structure itself: the merging of two story lines, as well as some motives with no semantic connection between them. A question is posed of the movement toward a new type of novel in the works of Tolstoy and Vazov, despite the differences between both cultures and the styles of both authors.

---

 

В изследванията на творчеството на Вазов са отбелязвани разнообразните му връзки с руската литература: преки текстуални съвпадения (пораждащи обвинения в плагиатство¹), типологични връзки, цитати от творби на руски писатели, стихове по мотиви на произведения на руски поети, стихотворения във възхвала на руски поети ("Пушкин"), отпратки към руската литература чрез героя - "четящ човек" или писател, статии и отзиви за руски писатели и др. Извън обсега на тези сравнителни изследвания остава романът "Казаларската царица", макар че в съзнанието на изкушения читател лесно могат да възникнат асоциации с произведения на руската литература, а в текста присъстват и преки отпратки към нея (интертекстуалност sensu stricto). Разбира се, в трудове върху творчеството на Вазов или в анализи на споменатото произведение се появяват отделни наблюдения за психологизма, "импулсиран от руския и западноевропейския роман" (Бумбалов 1989: 22), или за сходството на образа на Цонка Хрусанова с този на Наташа Ростова (Колева 2002). Но литературоведският интерес може да бъде провокиран не само от близостта на две произведения - по-изкушаващо е откриването на различията в сходството, каквато е задачата на настоящия текст. Впрочем, още след излизането на "Казаларската царица", един от рецензентите насочва към съпоставителния подход, но единствено като средство за демонстриране на недостатъците на романа: "Трябва да се сравни един съвременен роман от чуждите литератури с "Казаларската царица", за да се види, как леко, как бързо, Вазов се хвърля от случка на случка, та с богатството на епизодите да допълни и покрие недостатъка от едно живо осветление на подробностите, от едно дълбоко, проницателно, пълно с чувство и въображение вникване във вътрешния мир на своите герои, във връзка с всичко, което е вън от тях и се докосва до тях"(Минчев 1904: 50). Различията в сходствата могат обаче да бъдат основа за откриване на нови значения в смисъла на творбата.

"Казаларската царица" e първият български любовен роман - създаването му е част от мисията на писателя да попълва празнините в българската литература, намиращи израз в констатацията на български литературни критици: "Ние нямаме...". Сред подобни констатации се откроява често цитираното изказване на д-р Кръстев: "Ние нямаме нито Гьотевия "Вертер", нито Сервантесовия "Дон Кихот", нито Бомаршевия "Фигаро", нито Пушкиновия "Евгений Онегин", нито Лермонтовия "Герой на нашето време" или Гоголевия "Ревизор" (Кръстев 1899: 138). Изброяването на българските литературни липси може да се продължи с други големи произведения на световната литература, сред които да попадне и романът "Анна Каренина". Самият Вазов дава художествен израз на подобна представа за родната култура, интерпретирайки иронично възможността да съществуват у нас Вертер или Ромео и Жулиета (в романа "Под игото" и в разказа "Балканските Ромео и Юлия"). Същевременно, въпреки иронията си спрямо възможността за самоубийството от любов в българската среда, в "Казаларската царица" Вазов превръща това явление в основен мотив на новия български роман².

Но интерпретацията на мотива "самоубийство от любов" в "Казаларската царица" - идеята за излъганото наивно момиче и дидактическият патос на автора - сближават произведението не толкова с "Анна Каренина", колкото с романа на сантиментализма (то би могло да има характерните за романите на Ричардсън пространни заглавия³). Алюзии със сантиментализма се появяват в един от отзивите в "Мисъл" (1904, кн. 1), подписан с Б. А. (Божан Ангелов): "Техниката на "Казаларската царица" е техника на един сантиментално идеалистически роман" (с. 45). За чертите на стила на сантиментализма, но от гледна точка на читателското възприятие, иронично загатва рецензентът в "Общо дело" (1903, кн. 1), скрит зад инициалите Гр. Ч.: "Жените и бабите, читателите с долня култура може би ще плачат над злочестината на Цонка... За колко нелепости светът не плаче!" Явно писателят е усещал опасността от сближаване на творбата със сантиментализма и открива успешен похват за париране на чуждата ирония - ироничното цитиране на конкретна творба от споменатото направление - романа "Павел и Виргиния" на Бернарден дьо Сен Пиер⁴, чрез което се подсказва автономността на изобразения свят, нетъждествеността му с фикционалния свят на чуждата творба.

В своята интерпретация на любовта Вазов изгражда междутекстови връзки не само с модела на сантиментализма - в текста се осъществява и иронична идентификация на героите с дон Жуан като литературен тип ("Казаларски дон Жуане!" - обръща се към Трайчев негов приятел), с Отело и Дездемона на Шекспир (коментарите при представлението на "Отело"), със Сервантесовия дон Кихот ("Ами дулцинеята?" - питат Трайчев), с герой на Молиер (Милка към майка си: "Чакай после, като се облеча в другите дрехи, нали знаеш - като Харпагоновия слуга"). Интересно е, че присъствието на "Евгений Онегин" в читателската памет на Милка би могло да породи самоидентификация на Вазовата героиня с Татяна Ларина, но подобна междутекстова връзка "не работи" в романа на Вазов. Милка цитира иронично стихове от описанието на библиотеката на Онегиновия чичо (Дядя, имея много дел,/ в иные книги не глядел), което я представя като изкушена читателка, а не читателка от типа на сантименталната героиня (макар че литературната изкушеност на Милка е представена от повествователя с уговорката, че тя е "учила откъслеци" от Пушкиновия роман). Този диалог с чужди литературни модели остава извън вниманието на рецензентите, обвиняващи писателя в подражание. Освен връзката със сантиментализма, те откриват следване и на други образци - на френския роман на романтизма (Мисъл 1904: 46) или на романа на Зола (Общо дело 1903: 40). Изброените съпоставки подсказват своеобразието на жанра на Вазовия роман, определян от критиката и като "роман с теза" (Минков 1929; 2003), и като "моралистична утопия" (Игов 1990: 46). Обединяването на черти на различни романови модели, на различни теми в романа на Вазов, В. Колева изразява чрез формулировката в заглавието на своята статия, посветена на този роман - "панорама на социокултурната ситуация от края на ХІХ и началото на ХХ век" (Колева 2002).

Връзката на "Казаларската царица" с романа "Анна Каренина" на Л. Толстой можем да открием именно в самата структура, в съчетанието на различни теми - любовта, греха, морала на обществото, ролята на интелигенцията и др. - и опита да се обединят тези теми в една смислова цялост. Пред компаративистичния анализ сега ще стои въпросът как писателят следва определен модел и как го трансформира в съответствие със своите идеи (авторите на рецензии от 1903 и 1904 г. се интересуват преди всичко от естетическите качества на Вазовия роман - от психологическата мотивировка на характерите, от стила на писателя, от съответствието между "жизнена правда" и "художествена правда"). Но литературоведът, заел се с подобна задача, ще се сблъска с възражението, проблематизиращо компаративистиката: "Защо сравняваме А с Б, а не с В, Г, и т. н.?" Една от възможностите за избягване на това възражение е насочването към интертекстуалността sensu stricto. Въпреки това плодотворни могат да се окажат съпоставките на определени мотиви в две творби с тяхната специфична семантика. В своя текст ще оставя извън своето внимание мотивите "самоубийство от любов" и "грешна любов" - както стана дума, въз основа на тях "Казаларската царица" може да се сравни не само с "Анна Каренина", но и с други романи на европейската литература. Няма да коментирам в оценъчен план и изображението на любовта и жената у Вазов в сравнение с Толстой (критични оценки на женските образи в романите на българския писател също прозвучават в отзивите за "Казаларската царица"⁵).

Един от мотивите, към които ще се насоча в своя опит за сравнителен анализ на Вазовия роман с "Анна Каренина", останал извън интереса на неговите изследователи, е мотивът за железницата⁶, семантически свързан с мотива за любовта. Навлизането на железницата в българския бит (явление, възпято от Вазов в "Дядо Йоцо гледа") мотивира пътуването на героите на българската литература с влака, заменил каруцата: вместо "песента на колелетата" героите на Вазов вече чуват тракането на колелата на влака и свиренето на локомотива. Само че за героите в "Казаларската царица" влакът не е вече "чудат змей", а "усвоено" превозно средство. Като знак на европейската цивилизация той попада в един ред с всички други нейни нововъдения в българския бит. Новото явление навлиза и с думите, които го назовават, а в различните названия на локомотива и влака в текста на Вазов са закодирани разнопосочните връзки на българската култура с чуждите култури⁷. Влакът и гарата изпълняват функцията на пространство, в което се осъществява срещата на героите, като в композицията тази среща се превръща в завръзка на сюжета. В "Анна Каренина", наред с тази функция на железницата, тя се превръща, както е известно, в метафора на живота със своите значения: ‘катастрофа’, ‘смърт’, ‘убийствена стихия на цивилизацията’, ‘демонично начало’. В "Казаларската царица" завръзката на любовната интрига Цонка - Трайчев не се осъществява на гарата или във влака, самоубийството също не се извършва там. Това лишава любовния роман на Цонка и Трайчев от символиката, която актуализира желязото и железницата. Във влака обаче става запознанството на читателя с Трайчев и именно това пространство стимулира авантюрите на типа "Дон Жуан". (С репликата "Казаларски Дон Жуане!" се обръща към Трайчев един от неговите спътници.) В романа на Вазов във влака се заражда любовният роман на Милка и Бранков, една втора линия в любовния сюжет. Железницата в този случай не е само място на завръзката - нейният образ е свързан семантически с темата за любовта, както в "Анна Каренина", въз основа на метафората "любовен пламък": "Влакът "блъвнуваше из комина си стълпове пламък във въздуха, и тогава главата й се долепяше почти до устата на момъка и той леко, крадешком целуваше косата на тила й"(Вазов 1977). Но, за разлика от железницата в романа на Толстой, това явление не поражда у Вазов представата за убийствената стихия на любовта. Романът на Вазов се сближава с "Анна Каренина" и чрез семантичната връзка железница (цивилизация) - природа. Във влака Бранков си представя морето, "младостта му е жадна за простор и щастие": "После това радостно видение се сменяше веднага, неизвестно как и защо, от картината на канцеларията, дето той работеше, наведен над мъртвите книжа, с мъртвите книжа и изчисления..." (Вазов 1977). Опозицията цивилизация - природа се развива и на сюжетно ниво: любовта, зародила се във влака, се нуждае за своята реализация от морския бряг и планинския връх.

Прокарването на две сюжетни линии също сближава романа на Вазов в композиционно отношение с "Анна Каренина". Една от възможните семантични връзки между двете сюжетни линии в "Казаларската царица", реализирана и в романа на Толстой, е връзката "щастливо семейство" - "нещастно семейство" (макар че тази връзка се оценява от изследователите на романа на Толстой като лежаща на повърхността и не най-значима). Рецензентите на "Казаларската царица" отбелязват като една от неговите слаби страни липсата на "органична връзка" между историите на Цонка и Трайчев, от една страна, и Милка и Бранков, от друга. Ст. Минчев в "Мисъл" не открива и функцията на контраста в композицията на Вазовия роман: "Тоя паралел между тези две любовни истории не може да се оправдае и от предполаганото желание на автора да получи по-силен ефект едната от тях; защото между тях няма никакъв контраст" (Минчев 1904: 174). Обратно, С. Спартански (псевдоним на Ст. Чилингиров) в рецензията си в "Българска сбирка" улавя точно принципа на контраста: "Бранков и Милка имат значение само за да може да се прокара паралел между техните любовни отношения и тия на Цонка и Трайчева (...). Хубавото, ако и да е хубаво по себе си, то е по-хубаво в сравнение с лошото и обратно" (Спартански 1903: 527). Особено важен е изводът на Ст. Минчев за жанровата обусловеност на споменатата особеност на композицията: "Така щото в романа липсува връзка между тези две половини, долепени една до друга, само за да получат по-голямото име роман и да създадат на книгата по-голям обем" (Минчев 1904:174). Но с прокарването на две сюжетни линии, лишени от преки връзки помежду си, Вазов се ориентира не въобще към романовия жанр, а към романа в неговия руски образец, създаден от Лев Толстой.

Както е коментирано в литературоведската русистика, в "Анна Каренина" втората сюжетна линия съдържа не само темата за любовта (след постигането на щастието в любовта Левин продължава да търси смисъла на своя живот), но и темата за "естествения човек", за русоисткия идеал⁸, за вярата. В романа на Вазов "естественият човек" намира своето въплъщение не само в образа на Бранков, но и в образа на второстепенния герой - бившия учител Чакалов, на когото Вазов приписва особено скъпи свои идеи. По мнението на цитирания по-горе рецензент С. Спартански (Ст. Чилингиров): "Чакалов не е толкози потребен. Вазов го е вместил само да обясни доброто устройство на селото и да изкаже своите гледища върху дейността на учителя" (Спартански 1903: 528). По същия начин обаче можем да оценим въвеждането на темата за селското стопанство в романа "Анна Каренина". Чакалов "поема" във Вазовия роман много от функциите на образа на Левин: любовта към "естествения живот", към земеделието. Трудът и "естественият живот" у него са в хармония (докато у Бранков са в противоречие). Чакалов се свързва не само с героя на Толстой, но и със самия писател чрез преки отпратки: "Вие сте толстоист?" - пита Милка учителя, което той отрича. Чрез образа на Чакалов Вазов влиза в диалог с идеите на позитивизма за скромна работа за благото на масите и на държавата - идеи, широко интерпретирани в руската литература (и в други европейски литератури). Не е случайно, че на критиките на романа, свързани с недостоверността на този образ, Вазов отговаря с примери от чужди култури, в които позитивизмът има силно влияние: "Чакаловци са донейде германските народни учители, Чакаловци са особено датските народни учители, и трябва да считаме щастливи страните, които ги имат. Чакаловци имаше и у нас..."(Вазов 1978). Но, вместо теорията на руските народници за "малките дела", Вазов предлага едно чудотворно преображение на действителността, на което реагира рецензентът на романа в изданието на учителите "Съзнание" от 4 октомври 1903 г. Този рецензент не предявява изискване към автора за "житейска правда" ("Авторът е свободен да ни създаде един тип на учител, който никъде не се среща"), но проблематизира реалистичността на делото на Вазовия учител: "Онова, което Чакаловци могат да извършат чрез такава деятелност, то е само това: да обърнат своята къща в малък рай и да привлекат селското любопитство и внимание със своята къщовност, което е само една еснафска добродетел. Истинската работа, която учителите вършат по села и градове, не става така бърже (за пет години!)". Представата за чудотворство (заглавието на отзива е "Учител-чудотворец") намира израз в днешната критика в споменатото по-горе жанрово определение "роман-утопия". На българския писател не е присъщ скепсисът на Толстой по отношение на реформаторската роля на героя (намерил художествен израз в сцените на неразбиране и неприемане на реформите на помешчика от страна на селяните). Затова описанието на Чакалов включва факти за успехите на неговите проекти - за работата му с училището, банката, застраховатената компания. В българската среда се оказва безпроблемна и женитбата със селянка - женитба, за която дворянинът Левин в определен момент мечтае, но след това отхвърля като невъзможна.

Идеята за "народния будител" се утвърждава у Вазов чрез съчетаването в образа на героя на две социални роли - на учител и земеделец - в което се съдържа реализиране на метафорите "сеяч на знания", "плодове на просвещението". Връзката между Чакалов и Левин се улавя и чрез поглед върху "библиотеката" на героя, която включва съчинения по агротехника (Левин дори пише такъв труд): "Това бяха специални съчинения по стопанството: Орало, Пчела и др. ... Там имаше книгата Стопанството на Дания, на френски, Ръскин в руски превод и някои книжа на Толстой" (Вазов 1978). Сред героите на Вазов, които представят типа "четящ човек", Чакалов се откроява със своя читателски вкус, с ориентацията си към "полезната" книга с прагматична функция. Коментарът на четенето на героя в диалога му с Цонка и Милка съдържа полемиката на автора с масовия читателски вкус: "Литература здрава. У нас малко се чете тя. Воденичарската усойка намира повече любители - каза Милка на сестра си" (Вазов 1978). От гледна точка на нашия сравнителен анализ е особено значимо името Толстой в описанието на библиотеката на Чакалов - име, чрез което се осъществява интертекстуалността sensu stricto. Поставено в един ред със заглавията на останалите книги в библиотеката, то извиква представата за Толстой - моралиста, който по това време засенчва Толстой - художника в съзнанието на българското общество. Отричането на влиянието на толстоизма върху героя подчертава неговата автономност. Но, ако въздействието на Толстой върху Чакалов е отречено в текста на Вазов, присъствието на романа "Анна Каренина" в читателската памет на българския писател е безспорно⁹.

Сближаването на "Казаларската царица" с романа "Анна Каренина" въз основа на структурата (съчетаването на две сюжетни линии, между които няма пряка връзка) поставя по нов начин въпроса за семантичната цялост на тези романи. Изследователите на романа "Анна Каренина" често използват за назоваването на споменатата специфика на композицията термина на Толстой "сцепления", в който се крие представата за високо художествено майсторство. Но, въпреки стремежа на интерпретаторите на "Анна Каренина" да постигнат семантичната цялост на романа, в него може да се открие нарушаване на тази цялост, което има своето обяснение в желанието на писателя да се докосне до всички идеи на своето време и на руската култура, до всички "вечни" философски въпроси. Вазов също се е опитал да обхване в своя роман проблемите на любовта, еманципацията на жената, покварата в българското общество, ролята на просвещението на масите, ценността на "естествения живот" и др., което нарушава цялостността на творбата. Това нарушаване може да се осмисли като елемент на един нов тип роман, появил се в руската литература през 60-те - 70-те години на ХІХ век и намерил отглас в българската литература в началото на ХХ век. Оставям извън своя коментар въпроса за естетическата стойност на Вазовия опит, както и поставянето на Толстой и Вазов в някакъв йерархичен ред.

БЕЛЕЖКИ

1. Такава е оценката на "Митрофан и Дормидолски" в рецензия на Захари Стоянов (1966). [обратно]

2. Интересно е, че по-късно, през 1910 г., темата за изневярата и самоубийството от чувство за вина се реализира в повестта на Е. Марс "Буря", чиято героиня носи името Анна, само че изневеряващият е съпругът, който се самоубива. Вазов се интересува от тази повест в свое писмо до Евгения Марс: "Явете ми как отива Вашата Анна" (Вазов 1979: 365). [обратно]

3. "Памела или възнаградената добродетел, серия от писма на една прекрасна девица до нейните родители, за назидание на юношите и девойките" (1740); "Клариса, или историята на една млада лейди, съдържаща най-важните въпроси на частния живот и показваща нещастията от неправилното отношение както на родителите, така и на децата към брака" (1747-1748). [обратно]

4. Ваня Колева цитира и първия превод на романа в България на Анастас Гранитски от 1850-1851 г. (Колева 2002). [обратно]

5. Рецензентът Гр. Ч. в "Общо дело" (1903, 1, с. 39) пише: "Вазов е слаб познавач на жената"; "...той много обича българката, затова и не я познава"; "Рада е една книжна кукла с лъскава премяна, а не българска мома с плът и кръв". В това отношение Вазов може да бъде сравнен с Гогол, чиито женски образи са фолклорни красавици или гротескови фигури - с тази разлика, че на руския писател не се приписва любов към жената. [обратно]

6. Благодаря на С. Сивриев за насочването към образа на железницата в "Казаларската царица" при обсъждането на дипломна работа върху концептуализацията на железницата в руската литература и в българската литература, написана под мое ръководство. [обратно]

7. В. Колева проницателно открива значимостта на лингвистичните спорове на Вазовите герои, разкриващи същността на въплътената в романа социокултурна ситуация (Колева 2002). Може да се добави, че Вазов и в този случай приписва на своите герои собствените си разсъждения за българския език и за чуждиците в него. [обратно]

8. В свое изследване на понятието естественост в руската литература като елемент от автопортрета на руснака съпоставям Анна и Левин като "естетически човек" в смисъла на Киркегор и "естествен човек" в смисъла на Русо (Чавдарова 2009). [обратно]

9. В романа си "Нова земя" Вазов интерпретира иронично самоидентификацията на четящата българка след Освобождението с героинята на Лев Толстой (Чавдарова 2007). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бумбалов 1989: Бумбалов, Л. Българският роман между двете световни войни. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1989.

Вазов 1978: Вазов, И. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Том 15. София, 1978.

Вазов 1979: Вазов, И. Събрани съчинения в двадесет и два тома. Том 21. София, 1979.

Игов 1990: Игов, Св. История на българската литература 1878-1944. София: БАН, 1990.

Колева 2002: Колева, В. Романът на Иван Вазов "Казаларската царица" - панорама на социокултурната ситуация от края на ХІХ и началото на ХХ век. // Електронно списание Liternet, 15.11.2002 <https://liternet.bg/publish/vkoleva/vazov.htm> (26.01.2015).

Кръстев 1899: Кръстев, Кр. Българската книга. // Мисъл, 1899, кн. 2, с. 131-141.

Минков 1929: Минков, Ц. Иван Вазов. // Библиотека "Български писатели". Под редакцията на М. Арнаудов. Том 4. Цит. по: Цветан Минков. Иван Вазов. // Библиотека "Български писатели". Том 4. Под ред. на А. Вачева. Варна: LiterNet, 2003 <https://liternet.bg/publish10/cminkov/vazov.htm> (26.01.2015).

Минчев 1904: Минчев, Ст. Новият роман на Вазов ("Казаларската царица", роман от Ив. Вазов. София, изд. на Олчев). // Мисъл, 1904, кн. 3, с. 172-177.

Спартански (Чилингиров) 1903: Спартански, С. (Ст. Чилингиров). "Казаларската царица" от Ив. Вазов. // Българска сбирка, 1903, кн. 7.

Стоянов 1966: Стоянов, З. За Вазовата новела "Митрофан и Дормидолски". // Стоянов, Захари. Съчинения. Том 3. София, с. 552-554.

Чавдарова 2007: Чавдарова, Д. "Четящият човек" в творчеството на Вазов в литературноисторическа перспектива. // Език и литература, 2007, кн. 6, с. 52-63.

Чавдарова 2009: Чавдарова, Д. Rus(оист)кият идеал в руската литература на ХІХ век. Велико Търново: Фабер, 2009.

© Дечка Чавдарова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.01.2015, № 2 (183)