РОМАНЪТ НА ВАЗОВ “КАЗАЛАРСКАТА ЦАРИЦА” - ПАНОРАМА НА СОЦИОКУЛТУРНАТА СИТУАЦИЯ ОТ КРАЯ НА XIX И НАЧАЛОТО НА XX ВЕК

Ваня Колева

web

Засягащ конвулсиите при разкъсването на все още съществуващите родово-патриархални отношения и налагането на буржоазния морал, както и произтичащите от този процес противоречия при изграждането на новото гражданско съзнание, романът “Казаларската царица” (1903) на Иван Вазов заема по-специфична позиция спрямо най-общо историческата насоченост в неговите повести и романи. Романът е ориентиран най-вече към отделянето на индивида от колективното съзнание и обръщането му навътре към самия себе си, към собствените проблеми и вълнения. Това самовглъбяване се оказва мъчително, често - с трагични последици, от които, за да се спасят, персонажите се връщат обратно там, откъдето са тръгнали, към родовото начало и опората на колектива.

“Казаларската царица” - наред с “Нова земя” (1896), според Любен Бумбалов е съзнателен опит в областта на психологическото повествование, а засиленият психологизъм е плод не само на интереса към отделната личност, но и на влияния от руския и западноевропейския роман, а също и на новите открития в психологията (Бумбалов: с. 21-22). Замислен, както и “Нова земя”, като социален роман, “Казаларската царица” стои някак по-близо до моралистично-дидактичната повест “Нора” (1908) и е, по думите на Светлозар Игов, моралистична утопия (Игов: с. 46). От друга страна, в предговора към изданието от 1994 г. Луко Захариев отбелязва, че книгата е най-хубавият ни любовен роман, обединяващ двата интимни романа на сестрите Мила и Цонка Хрусанови (КЦ: с. 5-6). Последното мнение обаче е твърде условно, понеже наред с любовната интрига текстът многопластово и разнопосочно обхваща обществено-политическите проблеми, кръстосването на културно-философски и литературно-естетически течения, отнасящи се към границата между ХIХ и ХХ век.

Макар донякъде да противоречи на феминистко-еманципаторския патос на новото време, романът на Иван Вазов успешно се вписва в полемиката за женския въпрос и правата на жените (КЦ: с. 10), като - сроден с възрожденската традиция, поставена от П. Р. Славейков (от “Малаков” - 1864, до “По въпросът за жените” - 1869, и “Ружица или ред книги за жените” - 1871) и Добри Войников (“Криворазбраната цивилизация”, 1871), и продължаваща във времето (вж. Щиплиева), се насочва преди всичко срещу сляпото увлечение по модните тенденции. Показателни в това отношение са размислите на Христо Бранков, преди още да се е запознал с Мила Хрусанова, дали момата “с червената блуза” е българка, или чужденка; странната му, почти необоснована национална ревност към красотата на една роза, внесена от Франция (КЦ: с. 13), както и към всичко чуждо; знаковата същност на дрехите на Байряков - в “отворен” цвят (с. 7), и червената блуза, която Мила Хрусанова носи почти непрекъснато, противопоставени на селската празнична носия на Недялка Чакалова и простото облекло на съпруга й, който “моди и дрънкалки мрази” (с. 76).

Трябва да се отбележи, че персонажите на Иван Вазов застават не срещу еманципацията изобщо, която в крайните си форми може да даде негативни резултати, а срещу опорочаването на идеята за човешката свобода, в частност и тази на жената. Иван Вазов подхожда с много внимание и боязън именно към тази страна на въпроса - лъженапредничавостта на Пенчо Трайчев, отказа му да се венчае с Цонка Хрусанова под предлог, че “тези глупави обреди го възмущават” (с. 96), настояването му да живее с нея “свободно, съпружески” (Ibidem), последвано от вероломното му бягство - факти, които в своята съвкупност тотално разрушават живота на една честна и отдадената на професията и любовта си жена. Наричан от приятелите си “Казаларски Дон Жуан”, той действително е продължение на разработения още през Ренесанса от испанския драматург Тирсо де Молина модел (“Дон Жуан”), актуализиран при Класицизма от Жан-Батист Молиер (в комедията “Дон Жуан или Каменният гост”), а през Романтизма - от Джон Г. Байрон (в романа в стихове “Дон Жуан”). Образът е връщане към архетипа на лицемера, измамника, трансформиран в по-ново време от Макс Фриш (в комедията “Дон Жуан или любовта към геометрията”) в посока към неустойчивостта на моралните прегради, които прелъстителят уж трябва да преодолява (Натев: с. 143-150).

“Без никакви нравствени начала, развален човек, тъмен несретник, Пенчо Трайчев е рожба на фаворитизма, който бързо го изтласква от социалните низини и кафешантанските вертепи до висшите чиновнически постове” (КЦ: с. 95, 153). Тъкмо тази страна на еманципирането Иван Вазов не може да приеме. Творецът се стъписва пред факта, че в България “ни заслугите, ни честността, ни таланта, ни науката не могат тъй лесно да пробият път за успеха, както това се удава на фаворитизма” (с. 153). В този смисъл в противопоставянето на криворазбраната еманципация няма нищо ретроградно.

Подобна заплаха патриархът на българската литература вижда в нихилизма и в нарастващото влияние на социалистическите идеи: в “ученията на Бакунина, доктрините на Маркса и книжките на Плеханова” (Вазов, 20: с. 293), които според него отдалечават хората от труда. Затова критикува начеващите млади творци, оплакващи трудовите маси, а и сами - бягащи от труда (по повод “Нови дни” от Венковски - Вазов, 20: с. 356-357). В статиите си пък неведнъж съветва “социалистите, вместо да садят у нас ученията на женевските брошури, да садят гори!” (Вазов, 20: с. 277). Съответно в романа “Казаларската царица” доктор Карлов, който остава “със старите си понятия и упорно стои на своите чорбаджийски мировъзрения” (КЦ: с. 142, 146, 158), изразява несъгласието си Мила Хрусанова да им стане снаха, като я нарича “социалистка” или поне - “свободомисляща” (КЦ: с. 164). Според доктор Карлов трудът е основно мерило на човека и, за да промени мнението си, е необходимо да знае, че Мила е “здрава вяра българска”, т.е., че тя “туря престилката и върти кормилото на цялата къща” (КЦ: с. 164).

Идеала си за трудолюбие Иван Вазов експлицира чрез образа на учителя Чакалов. Носител на позитивното, градивното, персонажът възприема идеята за природосъобразния труд като висша ценност и се опитва да приложи модерните научни постижения в стопанството. Именно приложимостта на теоретичните постановки в реалния живот, опитът за постигане на по-висок битов стандарт, опазването и облагородяването на природата - това са все задачи, свързани с “живия, полезния, честния труд”, които творецът изповядва както чрез образа на Чакалов, така и в своите “Ситнежи”, публикувани във в. “Мир”, бр. 648/ 20 февруари 1899 г. (Вазов, 20: с. 293, 294). Заедно с това Чакалов въплъщава идеала на Иван Вазов за народен учител (Радославов: с. 31). Следвал медицина в Нанси, Франция, персонажът се приближава максимално до хората от народа, до простотата и естествеността на живота им. Със своята себеотдаденост за доброто и благото на другите той се оказва наследник на възрожденските будители и водачи: “В турско време народните учители работеха за свестяването на народа, сега трябва да работят за вчеловечаването му” (КЦ: с. 78). Разбиране, което се преплита с философската концепция на Л. Н. Толстой за мястото на човека в историята, за неговата особена роля в даден исторически момент. И понеже в следосвобожденска България акцентите са върху създаването на условия за стопанско-икономически напредък и целенасочено организиране на производствената дейност, учителят Чакалов всяка неделя чете сказки “за земледелието”, за това, как могат да се получат по-добри резултати от съответната дейност.

На идеята за сливане на човека с природата се подчиняват всички позитивно настроени герои в романа “Казаларската царица”. Радостта от естествената природна красота ги сближава и сродява. Усетът към нея е своеобразното изпитание, определящо ги като хора “с душа и сърце” (КЦ: с. 138) - критерий, на който и самият Иван Вазов често се опира в критическите си бележки за литературата (“поетесата обладава душа и сърце, сякаш другояче създадени, в тях животът и природата засягат други тайни струни” - отбелязва той в рецензия за стихове на Люба /Люба Ковачева или Люба Драгиева Георгиева/, 1912 г. - вж. Вазов, 20: с. 259, 582-583).

Героите и природата си взаимодействат, в определен смисъл те се охарактеризират чрез нея. Затова пейзажите често са нереалистични, плод изцяло на бляновете на персонажите; видени чрез техните духовни очи. Романтично-чувствени, запленяващи в своята омайна красота, пейзажите са одухотворени, живи, пулсиращи. Те се сливат с най-съкровените човешки чувства - това за романтиците е естественото състояние на нещата, и по идея на Леопарди (“Етика и естетика”), този, който не познава поетическата страна на природата, все едно - нищо не знае. Представа, особено доловима при пътуващия за Варна Христо Бранков, който гледа навън в нощния мрак, но: “Думата “гледаше” не е на мястото си - той мислеше, или по-добре - той мечтаеше, (...) душата му се носеше като едно привидение из пустинята на мечтите” (КЦ: с. 12). Тя се проявява и в “Лунната нощ” (Ч. I, гл. IV) - след запознанството му с Мила Хрусанова, и при разходката им с лодка “Над сините вълни” (Ч. I, гл. ХХХI), и при срещите под тайнствените сенки на алеите, под трептенето на звездите в Княз-Борисовата градина (Ч. II, гл. III). Както самите персонажи определят единението си с природата, “то е много хубаво, много поетично” (КЦ: с. 141). Тъкмо в нейното лоно те са най-истински, най-живи, там се разкриват в своята пълнота. Сред природата оживява чистото, детското начало в душите им, там е изконната им същност, проявена в екстазно-развихрената, необуздана игра на “Карталовата ливада” (Ч. I, гл. ХIV). Игра, в която по невидими пътища Цонка Хрусанова се сродява с танцуващата след лова Наташа Ростова (Л. Н. Толстой, “Война и мир”), с нейната страстна любов към живота.

Звено от отношението към природата е привързаността към семейството. Чувството за родова принадлежност, усещането за уют и близост между хората в дома (картина на патриархално-идиличната атмосфера в българското село от това време е изпитът на децата “У поп Деяна” - Ч. I, гл. ХVIII, сякаш продължаваща спомена за вечерята у чорбаджи Маркови от “Под игото”) са отправна точка към разбиранията и световъзприемането на образите. Казано иначе, традициите и сцепленията в семейството като микрокосмос предопределят проявите на всеки отделен индивид в света като макрокосмос.

Голямото семейство на Георги и Драгана Хрусанови е притегателен център за всички негови членове - те споделят, съгласуват начинанията си. Всеки от тях се чувства сигурен, когато усеща близостта на другите зад себе си; затова винаги се връща към своето гнездо, било то и само чрез писмовна връзка. Катаклизмите настъпват, когато по силата на външна причина (настояването на Пенчо Трайчев да живеят с Цонка в лъжа) индивидът се оказва сам, откъснат, без възможност да се слее със своите. Оттук и трагизмът на Цонка Хрусанова - изхвърлена, опустошена, обезверена. В безнадеждно очакване, без вест от сестра си цели “трийсет часа”, откакто й изпраща писмо, тя не вижда перспектива пред себе си, готова е да умре. Едва когато Милка пристъпва прага на хотелската й стая, в безмълвните сълзи на двете сестри, във вестта за майчината прошка животът се връща към Цонка (Ч. II, гл. ХХХ).

За разлика от дълбоко интимната връзка между Хрусанови, уповаващи се един на друг, ревниво пазещи честта на дома, погазването на която се изкупва тежко и изисква жертви, противоположните им типажи изповядват своеобразна разкрепостеност и лекота в отношенията. За тях сплотеността на семейството е само привидна, демагогска, всичко се свежда до спазването на определена дискретност.

Архетипичната опозиция “природа-култура”, противопоставяща дивото и несигурното на овладяното и стабилното, в романа се пресемантизира, като “природата” поема функциите на селото и естеството, хармонията, а “културата” - градската цивилизация, се оказва място на хаос и измамни илюзии. Това преобръщане на ценностите е резултат на разкъсващите се връзки в новото време (сред дивотата на Делиормана, в своето казаларско Робинзоново жилище, Цонка Хрусанова посреща първата си любов, т.е. вгражда се в “културата”, но тя й носи най-страшното разочарование - измамата, самотата). Пораждат се нови обществени отношения, по силата на които на “природата” се оказват подвластни хората “с душа и сърце”, докато “културата” е обиталище за хладната пресметливост на Чайков, Пенчо Трайчев и неговия високопоставен мъдър сродник, за хитростта и политиканстването на г-н Върбев. Съхранявайки изначалната си хармоничност, учителят Чакалов, а според епилога и А. Денков и Цонка, се отказват от цивилизацията и остават далеч от столичния хаос; Мила и Христо Бранков - чиновник, държавен инженер (КЦ: с. 144), също изживяват най-щастливите си мигове под открито небе.

Аналогична на разгледаната е опозицията “писано-устно” слово, като писаното слово е приоритет на духовните Вазови герои. Разбира се, те и говорят, обсъждат, спорят - една наситена диалогичност, отглас от Възраждането (през 50-те и 60-те години на ХIХ век диалогът е утвърден в българската литература жанр). Нещо повече, дори пишейки, те също диалогизират: писмата им се структурират най-общо по формулите: “ти питаш - ще ти кажа”; “искам ти прошка - прости ли ме сега?”. В епистоларния жанр (познат у нас от различни писмовници, между които и този на Курганов, представящ писма и стихотворения) персонажите поставят въпроси от различен характер, цитират, анализират, саморазкриват се, правят опити за психоанализ.

Често визират проблеми, свързани с изясняването на речниковия състав на езика, с установяването на най-точното и етимологически целесъобразно понятие за дадено явление (“паравоз” - “влак”), както за неговите родови подразделения (“експрес”). Обсъждат появилите се неологизми, като при това разгръщат интересни лингвистично-философски спорове (например по време на екскурзията “На гърба на Витоша” - Ч. II, гл. IХ, за лексемата “излет”). Търсят съотносимостта между единиците в родния език и други езици, правят опити за аргументация на специфичните особености в българските говори (показателен е случаят с “тая чудотворна дума” - “прилепна”, с която майката на Бранков определя избраницата на своя син, както и опитът на Христо и Мила да я преведат на френски и руски език - КЦ: с. 146). В най-щастливите си мигове те като че ли преоткриват езика и се наслаждават на богатството му, на необозримостта му (именно в такъв миг Бранков разбира, че българският език е “тъй музикален” - КЦ: с. 21). Интелигентни, с тънък усет и чувство към красотата, артистични по душа, персонажите са внимателни и съпричастни към всяка езикова неточност.

Обратно, техните антиподи са предимно говорещи и макар да говорят “лесно, сръчно, правят го без изящество в езика, небрежно, липсва им стил” (КЦ: с. 10, 56).

Прогресивно мислещи, сестрите Хрусанови, Христо Бранков, А. Денков, актрисата Фотина Касапска, вярват в потребността от търпимост и уважение както към конкретната личност, така и към професионалната й ориентация и ангажираност. “Без фрази, без учени брътвежи за женска еманципация” (КЦ: с. 271), те отстояват естественото право на всеки да се труди и свободно да изпълнява задълженията си. Вярват, че полаганите усилия трябва да бъдат зачитани и човек да получава съответното признание, особено когато към рутинността се включва и талант. В образите на Фотина Касапска и А. Денков - “доста даровит” човек, “който се занимава с литература”, автор на драмата “Царица Тамара” (КЦ: с. 51), разучавана от самодейните актьори в ръкопис и неотпечатана до края на романовото сюжетно действие - се проявява Пушкиновата идея за аристократизма в натурата на художника, твореца на чистото изкуство, за ранимостта и изострената му чувствителност. Наред с автобиографичния елемент (алюзиите с историческата повест на Иван Вазов “Иван-Александър” - 1907, и пиесата му “Към пропаст” - 1910, са съвсем преки), в “Казаларската царица” прозират и възгледите на прогресивното крило от Френския романтизъм за свобода в изкуството, свобода в обществото, мислена като един вид либерализъм в литературата (вж. Предговора към драмата “Ернани” на Виктор Юго от 1810 г.).

Търсещи по характер, “с възрения модерни върху живота”, пропити с новите свободолюбиви идеи (КЦ: с. 39), героите се противопоставят на традиционната патриархална подчиненост на жената и възприемането й като същество с второстепенна функция, на отказваното й право на глас. Това е особено изразено при Мила Хрусанова, която обаче - благодарение на своя здрав разум и природен такт - не преминава границата, отвъд която би загубила самоуважението и достойнството си. Мила, както и Христо Бранков, са въплъщение на изповядваната от Иван Вазов необходимост от разумна мяра във взаимоотношенията между двата пола, от хармонично разбирателство и доверие помежду им. Преминаването на тази граница във всички случаи води до социални катаклизми (Иван Вазов се дистанцира както от подлостта на Трайчев по отношение на Цонка Хрусанова, така и от прекомерната самоувереност на Фотина Касапска, която - като дъщерята на чорбаджи Юрдан Диамандиев - кака Гинка, от “Под игото”, “понеже е враг на тиранията на мъжете, тя държи своя под чехъла си!” - КЦ: с. 272).

Огласената от Мила Хрусанова идея, че “в брака мъжът и жената, юридически и морално, са равни помежду си: няма между тях ни повелител, ни подчинен” (КЦ: с. 165), персонажите осъзнават не като разпадане на архаичните морални норми, а като постоянен стремеж към “взаимна искрена привързаност, доверие и почитание - чувате ли? - почитание на личността и човешкото достойнство на всекиго едного от тях” (Ibidem). Това означава и право на личен избор, и воля за постигане на онези взаимоотношения, при които човек се чувства най-свободен, тъкмо когато е обвързан и зависим от другия до себе си. За съжаление в своята утопичност и непостижимост тези схващания остават прекалено идеалистични, за да бъдат възприети като нещо реално.

Създаден въз основа на повествователната поетика на сантименталния роман, текстът на “Казаларската царица” насочва и към конкретен литературен образец. Както персонажите неведнъж цитират, става дума за романа на Бернарден дьо Сен Пиер “Павел и Виргиния”, изграден около раздялата на двама влюбени и познат на българската аудитория по превода на Анастас Гранитски от 1850-1851 г.

Сюжетното действие на “Казаларската царица” обхваща относително кратко време, разширено от ретроспективните бележки за миналото на персонажите и заключението-епилог, отстоящо с 2,5 години след събитията. Най-вече чрез писмата на героите се формира своеобразна рамка, а многобройните отпратки към недалечното минало (османското иго и Руско-турската война от 1877-1878 г., при която Георги Хрусанов е опълченец) и неспокойното настояще (изселващите се турци по гарите от София до Варна; честата смяна на правителствата) способстват за времевата детерминираност на текста. Този похват по принцип не е чужд за творчеството на Иван Вазов и засвидетелства правдивост и историческа ангажираност, дори когато става дума за един не-исторически по същество роман.

От друга страна, многобройните библейски цитати (за спряното от Иисус Навин слънце - Иисус, син Сирахов, гл. 46:3, 5; за жената, хваната в прелюбодеяние, и правото срещу нея да се хвърлят камъни - Йоан, гл. 8:4-11; за грешницата, на която се прощават греховете заради голямата й обич и силната й вяра - Лука, гл. 7:37-38, 44-50), както и отпратките към библейските текстове (за Авраам; за Ноевия ковчег), насищането на речта с фразеологизми - интертекстуалната комуникативност във всичките си проявления разколебава историческата временност и универсализира текста. Широката цитация и автоцитацията актуализират архетипични културни модели, като в някои случаи ги преосмислят и пресемантизират.

В резултат “Казаларската царица” надхвърля замисъла на Иван Вазов като социален роман, а заедно с това - и представата за любовен роман. Въпреки своята утопичност, той не остава и в рамките на морализаторско-дидактичен текст. Всъщност “Казаларската царица" представя панорама на социокултурната ситуация от края на ХIХ и началото на ХХ век, с цялата сложност на несигурността и преходността, с разочарованията и надеждите на поколенията между два века.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Аретов - АРЕТОВ, Николай. Преводната белетристика от първата половина на XIX век. Развитие, връзки с оригиналната книжнина, проблеми на рецепцията. УИ “Св. Климент Охридски”. София, 1990.

Бумбалов - БУМБАЛОВ, Любен. Българският роман между двете световни войни. УИ “Св. Климент Охридски”. София, 1989.

КЦ - ВАЗОВ, Иван. Казаларската царица. ИК “Стрелец”. София, 1994.

Вазов, 20 - ВАЗОВ, Иван. Събрани съчинения в 22 тома. Том 20. Критика и публицистика, 1890-1921. София, 1979.

Игов - ИГОВ, Светлозар. История на българската литература, 1878-1944. Изд. на БАН. София, 1990.

Натев - НАТЕВ, Атанас. Обрати на художествеността. София, 1982.

Радославов - РАДОСЛАВОВ, Иван. Българска литература, 1880-1930. Трето допълнено издание. УИ “Св. Климент Охридски”. София, 1992.

Щиплиева - ЩИПЛИЕВА, Слава. Как да се отхранят ценни расови черти у българското момиче чрез нашата народна песен. - В: Училищен преглед. Год. XXV. 1926. Кн. 1-2, с. 519-541.