ИВАН ВАЗОВ

Цветан Минков

web | Библиотека "Български писатели". Т. IV.

І. Живот и дело. - Родно място, учение, поетич. прояви. - Скитане, емигрант, въстание. - На свобода. - Общопризнат поет. - Вазов възрожденец. - II. Лирика. - Майска китка. - Робство, бунт, свобода. - Забравените - Войната. - Героичното. - Хуманни песни - Врагове; военен бит. - Стил. - Македония. - Не ще загине! - Миналото. - Бълг. език. - Природата - Гражданска скръб. - Оптимизъм. - Дидактич. творби. - Трудът - Социални мотиви. - Животът - Смъртта. - Любовта. - Балади и легенди. - III. Епос. - Вазов епик. - Поеми. - Загорка. - Пътни очерки. - Разкази и повести. - Сюжети и идеи. - Композиция. - Романи. Под игото, Нова земя, Казаларската царица. - IV. Драма. - Вазов като драматург. - Комедии. - Драматизир. епос. - Историч. драми. - V. Заключение. - Край на препирните - Творецът. - Художникът. - Значение.

І. Живот и дело

Родно място, учение, поетически прояви. - Иван Минчов Вазов е роден на 27 юни 1850 г. в планинското градче Сопот, близо до което било подготвено и избухнало Априлското въстание. Няколко занаята давали добър поминък на сопотското население. Бащата на поета, Минчо Иванов, от рода Айвази, бил заможен търговец, наричан чорбаджия. Строг, честен и малограмотен, той се оженил за нежната и любознателна Съба, поетическа натура, първата покровителка на младия талант.

Родната къща, патриархално огнище на традиция и охолност, изгубена в широк двор и градина, наредена с прост еснафски вкус, близкият връх Трапето и манастирът "Св. Спас", гдето играели децата и в празник се събирали млади и стари, хубавите природни гледки - ето материалната и духовна обстановка, в която се пробудили и оформили силите на Вазов. Умерена трезвеност, стигаща до практичност; привързаност към установеното, примирение с него; тиха мечтателност, без крайностите на увлечението; интерес към всекидневното битие, без жажда за неговото превъзмогване; елементарност на душевните пориви и интереси, стигащи дори до ограниченост на умствения кръгозор - това са чертите, които Вазов получава от средата и които запазва до края на живота си. Широкият свят, необикновеното, героичното, вечните идеи, бунтът против действителността не мамят душата нито на младини, нито отсетне, когато поетът е на върха на славата си и би могъл да се освободи от оковите на времето и дълга.

Природата на Вазов не намира особено ценна подкрепа в образованието, което той получава. Той учи много малко, та се явява самоук и това се отразява съдбоносно върху развитието му като поет. Крупен дар, без необходимата култура, която би му помогнала да осмисли по-дълбоко поетическото съдържание на духа си, той не може да развие напълно своя художествен вкус, да си култивира постоянно чувство за мярка, да преодолее елементарността на своите художествени спекулации.

Той се учи последователно във взаимно и класно училище ту в Сопот, ту в Пловдив, без да върви всякога напред. Запознава се рано със старата руска поезия - с някои произведения на Ломоносов, Державин, Хомяков и започва да пише стихове, с които отчайва баща си, защото той иска да го направи търговец. В Калофер се пробужда по-широк интерес към руския език и поезия, които окончателно затвърдяват решението му да стане поет. Бащата, обаче, го записва в четвърти клас на пловдивското епархиално училище, ръководено от Яким [Йоаким] Груев, за да научи турски и гръцки. Тука учителят му по френски му разкрива чара на френската поезия - Хюго [Виктор Юго], Ламартин, Беранже, които Вазов започва да превежда. Пропаднал по турски на годишния изпит, той бива прибран в Сопот, гдето упорито пише стихове дори и по търговските тефтери на баща си. Разгневен, баща му го нахоква веднъж: "Тия дивотии, гдето ги пишеш, ще те нахранят ли?". Оттогава той пише тайно в една стаичка, насърчаван от майка си. Славейковата "Смесна китка" [1852] едва му разкрива тайната на стихотворството. Той пише за любовта, природата, младежките залисии и мечти - нищо не говори за бъдещия поет. "Никакво идейно течение не иде още да разтърси духовете на младежта, която прекарва в безсмислено безгрижие и празни забави. Отраз на това време за Вазов намираме в "Майска китка".

Скитане, емигранти, въстание. - През 1870 г. Вазов бива изпратен в Румъния (Олтеница) при своя чичо търговец - да му помага и да се изпече в търговията. Младежът престоява по малко в Букурещ, Браила, Галац, гдето се сближава с хъшовете, изобразени отпосле в "Немили недраги", запознава се с Л. Каравелов и Хр. Ботев. Новата среда от революционери променя самочувствието му. У него се пробужда нов човек, решен да служи на народното дело. Напечатва няколко стихотворения, между които и "Борът"¹, с което обръща внимание като поет. На път за Сопот в 1872 г. се отбива в Цариград, там се запознава с П. Р. Славейков. Запознанството на Вазов с тримата водачи на българския народ го изравнява с тях и той тръгва по стъпките и идеите им. - През 1872-1873 г. той учителствува в Свиленград, след което постъпва преводач по френски при железопътната компания в Перник. През есента на 1874 г. се връща в Сопот с куп поеми и оди, които ужасяват недоволния му баща. Там младежта вече е обхваната от революционния кипеж. Предаден на любов и революционна работа, той бива принуден да избяга след пропадането на въстанието през Пловдив и Цариград във Влашко. Зверското потушаване на бунта, тежката съдба на народа окончателно откъсват Вазов от мечтите и го приобщават завинаги към народните болки и радости. Преживените чувства и мисли от това време той изразява в сбирките "Пряпорец и гусла" (1876), "Тъгите на България" ([Букурещ,]1877) и "Избавление" ([Русе,]1878).

На свобода. - Кръстен в мъката на робството и изпълнен с възторг от свободата, Вазов бива назначен през 1877 г. малък чиновник при Свищовския губернатор Найден Геров, после в Русе. Решен да продължи учението си в Загреб, той се отказва от намерението си, щом научава, че баща му е убит от турците², а майка му - отвлечена.

Животът в освободена България бърже потича по нов път. - Малобройната еснафска интелигенция бива настанена на ръководни служби, заемани често от крайно неподготвени хора. От друга страна, борбите за вътрешната уредба на държавата и за нейната независимост оформят политическите партии, които развиват грубо материалистични и котерийни качества в себе си. Първото му дава повод да се посмее над нелепостите в живота (Митрофан и някои сатири), второто разкрива богатството и силата на публицистическата му дарба. В стихове и разкази той изобличава отрицателните страни на обществения и културен живот ("Епоха кърмачка на велики хора", "Избор"), разочарован от сегашното, заглежда се в недавното минало ("Немили недраги", "Епопея на забравените", "Чичовци", "Хаджи Ахил"), търси лек за огорчената си душа в лоното на природата - "Гусла" (1881), "Поля и гори" (1884), "Италия" (1884).

Вазов преживява остро и болезнено осемдесетте години. През 1879 год. става председател на Окръжния съд в Берковица, гдето наблюдава разпада на патриархалния живот. Недавното минало оживява в поемата "Грамада" (1880). Преместен във Видин, той напуща службата и прекарва известно време в Сопот, а през 1880 год. се настанява в столицата на Източна Румелия - Пловдив. Вече тридесетгодишен, той заема ръководно место в политическия и литературен живот на провинцията, като депутат и председател на тамошното книжовно дружество. Той редактира сп. "Наука" (1881-1884), в което сътрудничат Ив. Ев. Гешов. С. С. Бобчев, М. Маджаров, П. Р. Славейков, К. Величков, Д. Попов, с повечето от които той се свързва идейно и приятелски до края на живота си, редактира също [в продължение на пет години] и в. "Народний глас". В кипежа на обществено-културната си дейност, той написва поемите "Зихра" (1881), "Загорка" (1883), издава няколко стихотворни сбирки, пише "Неотдавна"³. През 1884 год. съставя с К. Величков първата българска христоматия [Българска христоматия или Сборник от избрани образци по всичките родове съчинения. С приложение на кратки жизнеописания за знаменитите писатели].

След като прекъсва сп. "Наука", той започва сп. "Зора" [също съвместно с Константин Величков (1885)], което спира поради Съединението и Сръбско-българската война. През 1886 год. издава сбирката "Сливница" - ехо на братоубийствената война.

Политическите борби след 9 август 1886 год. (свалянето на Батенберг) го принуждават да емигрира като русофил в Русия, гдето престоява до 1889 год. Тук, в Одеса, написва сатирата "Епоха кърмачка на велики хора", както и по-голямата част от романа "Под игото" и изразява носталгията и самотността си в редица стихотворения, публикувани пò после в "Звукове" (1893). Посетил Москва и Петроград [Санкт Петербург], той се връща през пролетта на 1889 год. в София. Там се оженва [4.11.1900], но наскоро скъсва несполучливия си брак. В тревогите и борбите на това "смутно време" поетическият талант на Вазов зрее, творческият му хоризонт се очертава. Той се превръща в много звучно ехо на времето, в отражение на всекидневната съдба на народа си, в поет на външното в тази съдба, въоръжен ту със звънкия стих на поета, ту с патоса на публициста.

Общопризнат поет. - Социално-икономическото обособяване у нас завършва първата си фаза през 90-те години. Стопанско и обществено първенство вземат вече заможните слоеве, носители на многостранния напредък в страната. Вазов се отказва от активно участие в политическия живот и всецяло се предава на литературата. Той е първият писател след Освобождението, който заживява от литературен труд. В началото на 90-те години урежда сп. "Денница" (1890-1891)⁴, в което обединява най-добрите тогавашни писатели: Ст. Михайловски, К. Кръстев, П. П. Славейков, Т. Влайков, К. Величков, М. Георгиев, Н. Начов [Начо Начов (1853 -1916)] и др. Той се увлича в хубостите на българската природа, която го откъсва от тревогите на живота - "Великата Рилска пустиня" (1891), "В недрата на Родопите" (1893); пише романа "Нова земя" (1894), продължение на "Под игото", в който отразява своята умерено-консервативна идеология; драматизира "Немили недраги" - "Хъшове" (1894); издава лирическите сбирки "Звукове" - "Скитнишки песни" (1899) и "Под нашето небе" (1900); публикува два тома разкази "Драски и шарки" (1893-1895) с публицистичен характер. Той е чужд на народническото движение в средата на предната интелигенция; начело с народното учителство, благодушно бичува отрицателните прояви на действителността. На 24 септември 1897 година празнува своя двадесет и пет годишен юбилей⁵. През 1897 год. бива заставен⁶ да стане министър на народното просвещение и влиза в конфликт с учителството.

Настъпилата стопанска и обществена криза в края на двадесетилетието⁷ и началото на XX век засяга и Вазов. Той пише романа си "Казаларската царица" (1903), в който препоръчва мирна стопанско-просветителна работа на учителството, издава три сбирки разкази - "Видено и чуто" (1901), "Пъстър свят" (1902), както и добродушните разкази "Утро в Банки" [1905], с които се мъчи да внесе примирение с живота.

След несполуката на македонското въстание в 1903 год., делото за освобождение на Македония бива подхванато като държавна политика. Вазов смята за свой дълг да подпомогне тази политика, та се задълбочава в миналото, отгдето черпи материал за вдъхновение и поука на съвременниците си в романа "Светослав Тертер" (1907), повестта "Иван Александър" (1907), която отсетне драматизира - "Към пропаст" (1910), драмите "Борислав" (1909), "Ивайло" (1911), както и "Легенди при Царевец" (1910), драматизира романа си "Под игото" (1910), всички посрещнати добре от публиката. Той пише и комедия - "Службогонци" (1903).

Историческата романтика на Вазов подготвя психологически обществото за събитията, които се развиват през второто десетилетие - войните за освобождение и обединение. Те го вдъхновяват за панегиричните сбирки "Под гръма на победите" (1914), "Песни за Македония" (1914)⁸, "Нови екове" (1917). Когато всички поети замълчават след страшната катастрофа, едничък Вазов излива общонародната скръб и изразява вярата в по-добри дни с песните си, събрани в "Не ще загине" (1920). Във вихъра на победите той все пак дава дан на сподавената си "тиха песен" в "Юлска китка" (1917), а по-късно издава своята твърде задушевна сбирка "Люлека ми замириса" (1920)⁹.

Служил неотклонно на националните идеали и отразил променливата съдба на народ и държава в течение на половина век, създал една "литература в миниатюра", врязана в душите на три поколения, Вазов доживява всенароден юбилей на 24 октомври 1920 год. На 22 септември 1921 година плодовитият поет внезапно почива от сърдечен разрив в работа над последната си незавършена драма "Престолът"¹⁰.

Вазов възрожденецът. - Иван Вазов е твърде интересен тип писател. В залеза на живота си той изповядва: "За тихи песни бяха нагласени,/ о лиро, твоите струни - да въздишат,/ да тръпнат от зефир, кой в листи стене,/ де леят звукове, що нега дишат". ["Струни" в "Люлека ми замириса" (1919)] Според това признание лирата на Вазов е изменила на призванието си и се е превърнала "в тръба, що свири битви..." Подир полувековно творчество, посветено на народните съдбини, Вазов сам дава бляскава характеристика на своята поезия. "На сичките трептежи на Балкана/ история съм жива рицар на дълга." ["Жива история" в "Люлека ми замириса"] Царството на лазурните блянове бива сменено от свидния образ на родината, в служба на която многостранно и богато разцъфтява поетическият му гений.

В историята на нашата литература Вазов не е единственият пример на такова самоотречение. Но в неговата романтична натура има нещо от обществената стихия на неговия учител Юго - отзивчивостта му към тревогите на времето и живота, без която той не би могъл да бъде онова, което е. Иначе буйният извор на вдъхновението му не би бил толкова изобилен в течение на цял живот. С тези си качества Вазов се врежда в редицата на нашите възрожденци. Ако Паисий открива ерата на нашето литературно възраждане, Вазов я завършва. Той се явява поетически изпълнител на заветите на Паисий. Това, което атонският будител нахвърля в едри линии, като национална програма, намира своето богато поетическо въплъщение в литературното дело на Вазов. Неуморим трибун на народните борби за свобода и култура, будител на национално самосъзнание, защитник на несправедливо хулена народна чест и идеали, славословец на великото минало, радетел за напредък и певец на героизма на своето племе, изпълнен с благоговейна любов към прелестите на родната земя, Вазов представя достоен наследник на Паисий.

ІІ. Лирика

Майска китка. - Поезия е образът на Родината, около която се групират природата, подвизите на човешкия дух и обществените борби, почти всякога подчинени повече или по-малко на основното чувство към родното. То именно дава единство, сила и красота на цялото му творчество. Истински паисиевец по мироглед, патос и родолюбие, той се явява свеж, едър, разнообразен поетически талант, чието дело подхвърля синора на земните му дни, за да грее с ореола на вечността.

Вазов не намира изведнъж себе си. Талантът му зрее бавно, отношенията му към света се определят късно. Вече доста възрастен, за да се наложи като оформен творец с мотиви и композиция, той продължава да се лута в света на мечтите, природата, любовните въжделения и самодоволния хумор, когато Ботев е почти завършил своето поетическо поприще и оставя бразда в целината на художественото ни слово. Едва сближението му с хъшовете и сътресенията от бунта пробуждат у него нови настроения и му помагат да налучка пътя, по който върви до края на живота си. "Майска китка" разкрива дотогавашната му наивност и отчуждение от живота на народа. Израз на безпочвен възторг, присъщ на волна младост, на сантиментална еротика и неопределена вяра в подобрението на живота, тази сбирка, лишена от самобитност и значителност, е преддверието на творчеството му и документ за късното поетическо самоопределяне на Вазов. Сам той се възмущава малко по-късно от своята жизнерадост и субективност.

От този момент Вазов става поет на дълга: изобилното му творчество несменно съпътствува съдбините на Родината. Душата му е чувствителен резонатор, който отеква всяка радост и болка в живота на българското племе. Той става певец и защитник на родното, патриотичен поет в най-добрия смисъл на думата.

Многообразното лирическо богатство на поета обгръща следните мотиви: родина, природа и Бог, социални въпроси, граждански скърби, философия на живота, любов и лична съдба. - Най-плодотворен е първият; в него най-пълно се проявява патриотическият характер на Вазовата лирика. Така тука спадат: робство, бунт, освобождение, Македония, епопея на забравените, войни и покруса, език и минало.

Робство, бунт, свобода. - Робската мъка на българския народ се разкрива в своя трагизъм и сила за Вазов едва след потушаването на бунта. В трогателно патетични елегии и вдъхновени сатири той нахвърля сочно и общо картината на робската неволя, усилена от изстъпленията на усмирителните орди. - Жалбите на майките предават ужаса на смазаните роби. - На второ место Вазов изобличава с гневен тон равнодушието и грубите политически сметки на Европа, която нравствено насърчава турските зверства и чудовищен режим ("Политика", "Към Европа"). Той се нахвърля и върху сърбите, които хулят и подиграват българския народ, оказал им толкова услуги. ("Подъл ли е българският народ?"). В защитата си Вазов подхвърля гордо: "От кой народ се срамите вие? Не от тогоз ли, кой в път ви вкара, комуто дължите писмо и вяра?", за да завърши с достойно заключение отбраната си: "Народ, кой дава такива герои, не подъл, низък, а храбър той е!" Такъв народ умее да цени подкрепата и услугите на другите ("На леди Странгфорд").

Със същата сила и патос се проявява Вазов като певец на бунта. Колкото му приляга да бъде оплаквач и защитник, толкова по-сполучливо попада в тона на прославата и удивлението пред героическия подвиг на свободата. Почнал с подражания на Ботев (1875, "Волентиринът" ["Пряпорец и гусла"]), той величае бунта, развива пряпореца на свободата, под който юнашки мрат Панагюрските въстаници, и всички останали борци. Възторгът на поета от великата и неравна борба задушава мъката му и дава място на вярата му: "Но през червените порои,/ що ти проля във таз борба,/ аз видя дните ясни твои/ на твойта бъдеща борба". ["На България" (1876) в "Тъгите на България"]

Още тука Вазов се изтъква с редица особености, които го определят като поет. Песните му имат характер на отражение, а не на непосредствено стихийно изживяване на събитията и чувствата. Той не долавя и не предава трагизма на робството, а го нахвърля в широки, риторично сложени картини. Той някак си е вдъхновен от страшното зрелище, чужд на патоса на страданието, даден например, у Ботев. Така също той възпява бунтовия подвиг, възхищава се от борбата, без да предаде героическия патос, величието на конфликта между роби и вековни потисници. Нему е чуждо героическото начало, което у Ботев създава синтез между поезия и живот. Вазов стои сякаш психологически отделен от събитията, със съзнанието на свидетел, който се оплаква от това, що става. При това, композиционно взето, той се пилее и се повтаря. Оттука и временното, историческото значение на тези песни, повече хроника в публицистичен тон, отколкото трайна, дълбока поезия. - Отредни са безграничният патриотизъм, страстната привързаност към народа, чийто защитник се явява той. Последното именно му дава право да кори робската психика на. своя народ, недорасъл още до съзнанието за обща и необходима борба с угнетителя: майките все още кърмят бъдещи роби по душа.

Триумфалният патос на Вазов, толкова характерен за творчеството му, блика с неудържима външна сила в одите, с които величае виновника на освобождението - "Ода на император Александър ІІ" [1877], въздава признателност към жертвите - "Погребаните солдати" [1877], ликува за победите - "Падна Плевен" [1877], подиграва Европа и отново изказва вярата си в добрите дни на България.

Забравените. - Надеждите и пожеланията на Вазов не се сбъдват. Новата действителност скоро го разочарова: заветите на вчерашния ден биват забравени и захвърлени, груб материализъм обхваща политическия живот, възвишените идеи на доосвобожденците заглъхват в кипежа на низките страсти. Нова скръб обсажда духа на поета. Отвратен от сегашното, отрицание на недавното минало, Вазов възкресява с перото си подвизите на духа и меча преди Освобождението, озарява с ярка светлина образите на нашите безсмъртници, в които вижда живите идеали на своя народ. Той пише "Епопея на забравените" - една от редките ценности в нашата поезия - и нанася с нея нравствена плесница на своето дребнаво, безлично, безидейно време. В нея Вазов се издига на такава висота като поет, каквато втори път почти не му се удава. Всичките недостатъци на лирическата му поезия биват изкупени от силата, замаха и проникновението, с които са написани тези великолепни пиеси. Със стихийна непосредственост, релефност и внушителност Вазов възсъздава духовния лик на нашите възродители - "Паисий", "Раковски" и "Братя Миладинови" и борци за свободата - "Левски", "Бенковски", "[Кочо] Защитата на Перущица", "Опълченците при Шипка". Лиричният патос, широтата на вдъхновението превръщат историята в легенда, личностите в кумири.

Войната. - Роден и псалмопевец, който се удивлява и самозабрави пред проявите на мощ и величие, Вазов не е милитарен лирик. Вдъхновението му не иде непосредствено от войната, в която той не взема участие, нито я наблюдава в нейната стихия. В това отношение той напомня руския поет Державин, от когото се и влияе. Той не ни е дал нито една картина от боя, нито миг от самата война, както намираме това в спомените и разказите на някои по-млади. Той само се опиянява от нейното външно величие.

Хуманист и благодушен, Вазов не е свиреп поклонник на Марс. Войната за него "бич и напаст е проклета, позор за человечеството". Той я нарича "война ужасна, зла, стихия разярена, бич изтребителен, ехтеж на гняв, ридание, море от плач, страдание". Нейното зрелище го ужасява, и той копнее за мира ("Световната война" [(1916)], не намира смисъл в войната: "защо о, Боже мой, защо бе този рат,/ кой с було траурно безброй сърца покри?" ["Епилог"]. Възмущава го чудовищният вик на мнимите патриоти "Война до край!". Когато унищожителната й жътва се свършва, той пожелава: "Но, Господи, друга това поколение война да не прави!".

Войната, обаче, е неизбежна. Тя е единственото средство, според Вазов, да се извоюва свобода и щастие за угнетените народи: "И дор трай злото, бича и хомота, не ще да може помири Евангелието смело на Христа с Евангелието люто на живота". За нас войната е наложена от несправедливата политика на Европа - "Берлинския ареопаг", тя е за нас "подвиг свети", "война свещена", "борба ни свята" за свобода и правда. Нещо повече - войната е за нас исторически дълг. Тя е възмездие за вековните обиди - "Лозенград", предизвикана от непримиримостта и хищността на алчни съседи ("Па ща си ти?", "Македония"). "Полковете" са носители на общонародната отплата, "сонм мъстници". Пътят на войните е предначертан от самото провидение. Те са висша повеля на съдбата: "Защото правдата е с наший меч и имаме велико тук призвание, и славна рол в историята веч съдбата предвидлива начерта ни..." Войниците ни са оръдие на съдбата, на Бога и праведния му съд. Според този Вазов месианизъм ние имаме велики задачи на Балкана. Поел великия кръст на Христа ("Нощно бдение"), "избран за подвизи световни в борба за правда и свобода", нашият народ има да осъществи една велика мисия - да насади човещината и висшите идеали тука, на Балкана ("Велико послание"). Затова победите не бива да ни опияняват - "Да не се гордейме". Самият народ, от друга страна, е проникнат несъзнателно от тази мисия. Не материална корист, не суетна слава разпалва военните добродетели на българите. ("Новото гробище над Сливница" ) - "Духът! Той само дига, съкрушава,/ той в сватба кървавия бой превръща" ["Топовете"]. "Велика си душа имала ти,/ Българийо, душа която крила/ цял мир от висши красоти,/ съкровища от доблести и сила." ["Велик народ"] Този дух е възможен само у един земеделски народ ("Буйните нивя").

Героичното. - Военните подвизи на българската войска вдъхновяват поета за оди, химни и песни, които никнат спонтанно в душата му - "Душа ми пей въпреки мене". Поетът откровено призна за: "На бойните поля не бях,/ но бойний трепет аз изпитах" ["На бойните поля не бях" (1913)]; това му дава нравственото право да възпее подвизите на героите. Не само защото душата му се е сляла с душата на героите, а и защото той се чувствува призван да бъде изразител на общонародните преживявания.

Щастлив поради съзнанието, че е доживял това велико време на слава, той неведнъж употребява плуралната форма "ние". Когато българските бранници достигат Беломорието, той се обръща към него:

Този дух крепне от съзнанието, че борбата се води в името на най-високи блага, че войната съвсем не е завоевателна, а освободителна, хуманна:

Напротив: "Ний носим слънце там,/ где гробен мрак царува", "ний мрем в полята бойни, прашни,/ та мъртвия да викнем за живот"... "ний чупим братско иго" ["Не за завоевания се борим" (1912)]. Народната сила кове "бъдеще на правда, мир, свобода". В името на тези цели и идеи Вазов моли Бога да подпомогне неговия народ за докрайна борба ("Нощно бдение").

Победите от Сливница до освобождаването на Македония му дават повод да изпее няколко хубави преславни песни, същински дитирамби, които сам той нарича "празнични песни". Всяка победа е съпроводена с хвалебни триумфални стихове: "Само ти, солдатино чудесни", "Лозенград", "Люле Бургас", "Велик народ", "Булаир", "Щурмът на Одрин", "Върху форта Айваз баба", "Тутракан", "Паметниците в Добруджа", "Добруджа", "Добруджанската конница", "Завоят на Черна", "Там!", "Христос Възкресе"...

Тези победи будят не само националната гордост, но и удивлението на света: цял свят се учудва и ни слави. В блясъка на тази слава Вазов вижда един хероичен период, на който потомството ще гледа като на легенда и блян.

Виновникът на тази слава е българският народ:

До вчера само той е бил "тих труженик", а днес е лъв по бойните поля. В него се е възродил юначният образ на Крали Марко. Той се е превърнал в никаква страхотна, всепобедна стихия - "Ту лъв, ту ураган, ту духом великан, ту ярост на вулкан". Сам духът на великия воител Симеон напътствува храброто българско войнство към заветната му цел - "Симеон при Мраморно море": "О, извършете славни чада,/ което не довърших аз!" Общонародният героичен дух обхваща дори и довчерашните "светоломци упорити", сред които се издига "Народният учител", подготвил психологически войната. Вазов благодари на българския войник - "Само ти, солдатино чудесни", "България гледа"; тревожната му и ликуваща душа е изпълнена с образите на героите - "Все вие". И затова в душата му неудържимо клокочи едно патетично удивление пред необикновената мощ и храброст на българския войник, той непрестанно се прекланя "пред народа милия и героя", поднася им своя разнообразен привет, изразен най-непринудено и внушително. "При срещата на героите", увенчани "с лаври триумфални нечути" от "сто поля бойни".

Хуманни песни. - Във вихъра на победите сърцето му се свива болезнено при мисълта за жертвите. Зад славата и бранния вик той вижда "на кръвта пороите, гробове нови, майки в ридание". Той страда от "Раздвоение", от душата му се изтръгва мъчителният "Стон" ["Под гръма на победите"]: "Жертви! жертви!". От бойните полета идат "Вести" не само за победа, а и за смърт, за нови гробове. Болниците са пълни с ранени, плачът на майките. и сираците обжегва душата му, великото ридание на Родината заглушава победната песен на боя. Дитирамбите отстъпват място на дълбоки елегии, в които се излива скръбта и благодарността на поета към рицарите на доблестта и себеотрицанието. В патриотическото съзнание на Вазов няма по-хубав паметник за тези склопи жертви от любовта, признателността и славата, с която са окичени героите.

Все пак историческият смисъл, велението на съдбата, бъдещето на народа, осветено от многобройните жертви, го примиряват с унищожителната и злоносна стихия на войната. Над временните страдания и бедствия се издига волята на Родината, всичко се губи в дълга към нея. Вазов има доблестта да оправдае жертвите, прекланяйки се пред тбх и да се примири с неизбежните последици от войната. - Той не е успял да създаде значителни художествени творби на тоя мотив, освен няколко сантиментални и общи ламентации с твърде преходно значение. Вазов не е доловил и не е могъл да предаде трагичната страна на войната от по-широко човешко гледище.

Врагове; военен бит. - Отношението на Вазов към нашите военни противници е непостоянно и противоречиво. Сбирката му "Песни за Македония 1913-1916" [1916] говори за омразата и презрението му към враговете, които слабо будят хуманното съчувствие на поета. Свирепа вражда, злорадо чувство на отмъстител се смесват с блудкаво хуманни излияния за пленниците и ранените неприятели.

Няколко стихотворения - "Юда ли?", "Българийо, живей!", "След Сливница", "Отговор", свързани с отношението му към войната, представят високо патетична, но художествено неиздържана, публицистична защита и оправдание на българската кауза и народ срещу нападките на чужденците

В изобилната военна лирика на Вазов не намираме нито една непосредствена, жива картина на войната, на някой момент от нея. Той нахвърля твърде обща, бледа, схематична картина, лишена от релеф и индивидуалност в "Таз война", "Неприятел", "По пресните им следи". Малко по-жива, облъхната от батален натурализъм, е "Сцена при окопите". Изображението на войната изобщо не се отдава на Вазов не само поради темперамента му, но и поради факта, че той не е следил отблизо и непосредствено нито един бой. В многотомното му творчество не намираме нито една балада, нито една поема, нито един разказ (слаби изключения като далечни отзвуци на войната са "Иде ли?" и "Вълко на война"). Той не е видял войната в самото й лице, не е почувствувал направо нейната кървава и трагическа стихия, не я е постигнал в дълбочина, и затова тя е за него само отражение, буди в душата му възторг и поклон, чрез които най-добре живеят някои от военните му песни.

Стил. - Твърде важен белег за отношението му към войната е неговият еднообразен риторически стил. Всяка възпявана победа прилича - по езика си - на миналите. Това, което намираме в сбирката "Сливница", се повтаря с уморително еднообразие в другите му сбирки - сравненията му, епитетите му, обикнатите хиперболи, любимите атрибути на славата - са еднакви. Войната е все епопея: "Лозенград! Начало славно/ на велика епопея." - "С кръвта си ний чъртайм велика епопея"; "Виж, каква епопея се начина!"; "С кръвта си епопея чъртайме за идея голяма и света", "О, Господи, такъв ли край ще има балканската велика епопея?" - Бойците се определят с епитети: лъв, ураган, стихия: "полмилйон борци, два урагана/ светоломни", "лъва Крумов вече се наежи", "Вий лъвове от сто полета бойни". По тоя начин стилът добива величественост, която нерядко минава във високопарност, в кухо гръмогласие - "Лозенград, безсмъртно слово, бляскава легенда златна", "Млад триумф на мощ корава/ И на сила необятна", "Битка титаническа, ужасна/ нови Мукден, Лайпциг, Ватерло/ Бородино - сеч стихийна, бясна -/ грозний смях на адското пъкло..."; "И ето нов гигантски бой,- сто бесни хали"; "тоз бой титански"; "На сто ада ревовете бесни,/ на сто гръмотевици небесни/ светоломни тресък, грохот страшен/ чу ти, о Айваз баба, уплашен!" "Орел не си - фърчиш,/ скала не си - стоиш" ("Орел не бе - планини прехвръкна"). "Цел порой от хули, клевети/ Ураган от клетви и лъжи"/ -"цел вулкан от гневове подигна".

Все пак, в тези песни работи като "Люлебургаските дни в София", "Буйните нивя", "Новото гробище на Сливница" ще оцелеят ката свежи, искрени и значителни дела. Над тях, разбира се, ще се издига песента "Паметник на българската мощ" ["Под гръма на победите"]:

Македония. - В патриотическите песни на поета Македония заема значително място. Преди Освобождението тя не съществува за него като отделна област. Тя е неразделна част от България.

През 80-те години той пише "Македонски сонети", в които образът на поробената страна се явява в трагическа окраска. Сам Вазов никога не е посетил Македония, но тя изпълва душата му и той я възпява като "свята" страна-мъченица.

Първата работа, с която той изразява категорично принадлежността на Македония и правото й на свобода, е енергичното стихотворение "Резоните на историята и на правото" ["Италия"], в което рефренът - "Но Македония е наша!" звучи внушително и неотразимо.

Преди всичко Македония го увлича с образите на миналото, със страдалчеството си и със своите дивни легенди. За него тя е "страна, пълна с бляскави предания, люлка на велики имена". Така възкръсват пред нас образите на "Крали Марко", "Братя Миладинови", "Самуил", "Свети Клименте!"

Робската участ на Македония разпалва скръбта му ("Там!", "Височайшите"). Когато, изкачен "На Ком", обглежда границите на България, той вижда и там при Вардар

Чувството на братски дълг към поробените го кара да внушава непрестанно на освободените българи мисълта за неотложния дълг, защото "Македония е наша! Не даваме я!" заявява Вазов от името на целокупния български народ. Черното знаме на македонската емиграция кара Вазов да я ободри с обещанието, че ние всички ще се вдигнем, когато дойде "ден голям" за освобождение. - След години поетът доживява този щастлив ден, свободата изгрява над злочестата земя, поетът ликува и изразява в буйни песни своето опиянение. Освобождението на Македония се явява като висша отплата на провидението за предизвикателствата на новите поробители на Македония ("Немезида", "Па ща си ти?"). По цяла Македония се носи възродителният възглас "Христос възкресе!"

Не ще загине! - Разгромът след голямата война легна като убийствено бреме върху душата на поета. Унижението на България, новото поробване на освободените с толкова кръв и жертви земи, - всичко това съкруши Вазов. Той изгубва способността да изразява своите горчиви преживявания, смазан от неправдите и насилието. В зловещото мълчание на нашите поети подир войната единствен Вазов заговори, ако и със сподавен и безпомощен тон, за да изрази не само своята мъка, но и трагедията на цял народ. Сякаш някакво проклятие се струпва върху му - "Онемя душата бедна моя! Счупвам лирата... О, черна коба!" В съсипните на великите надежди и златни блянове, остава му само упованието в Бога: "Не, не ще остане тъй до края - има правда, висша правда има!" Така възклицава поетът, за да утеши себе си и народа си. Защото за него насила наложеният мир е гавра с цял народ, той е "юдински смях на враждата". Както и да е, а България си остава пред историята - "Непобедима". Нейното право я издига над катастрофата и над злорадните й врагове. Залог за бъдещето й той намира в упорития и честен труд, а не в примирението с бедата

Оптимист и в най-трудните обстоятелства, Вазов остава и сега като истински патриот, с вярата в звездата на България. Такъв е смисълът на песните в цикъла "Не ще загине!" [1920]

Миналото. - В лирическото творчество на Вазов, верен не само на Паисиевите завети и белязан с наивно-романтичното отношение на своя учител към българската история, намираме застъпено и миналото. Интересно е, че Вазов се вживява в миналото на България не преди Освобождението, когато това отговаря на психологията и обществения дух, а много по-често се вдъхновява от него подир Освобождението. В "Подъл ли е българският народ?" ["Тъгите на България"] той отбранява народа си от недостойните и несправедливи нападки на сърбите с доказите на истински патриот, който търси в далечното минало прояви на героизъм и културност, които говорят за висшите нравствени качества на българите. Той изброява случаите на величие, слава и заслуги, без да се вдълбочава в смисъла на това велико минало. Такова външно отношение към миналото Вазов проявява постоянно, колчем то разпалва творческото му въображение. И тука той излиза от външни поводи, от случайни подбуди, които го унасят в далечината на вековете.

Това се вижда от самите заглавия на стихотворенията: "Преславски развалини", "1000-годишнината на св. св. Кирил и Методи"¹¹, "Блян в стара черква" "Боянската черква", "При Сливница", "Св. Климент", "Охридското езеро", "На Ком", "Царев връх", "Среща на Шар", "В Царството на самодивите", "Паисий". Никъде в посочените стихотворения Вазов не отива по-далече от патетичното споменаване имената на царете, понякога къса характеристика на дейността и на заслугите им, елегични размишления върху печалната съдба на българите по време на турското нашествие или възторжени реминисценции за славното минало. Понякога той противопоставя сегашното на миналото, недоволен от своите съвременници, без да търси философията на фактите, без да разкрива интимната, скритата същност на миналото. Сравнен със своя учител в поезията, В. Юго, който е същевременно несъмнен мислител, Вазов е способен само на безкраен възторг и удивление пред миналото, но е немощен да го постигне в неговата историческа дълбочина и философска природа. Патриотическото му чувство не му подсказва нещо повече от онова, което е всеобщоизвестно, творческата му фантазия не е в състояние да обгърне широко и властно събитията. Той остава в подчинено отношение към миналото, нещо твърде характерно и за вдъхновенията му от други патриотически и по-общи теми.

Български език. - Към патриотическите кумири на Вазов спада и българският, родният му език. Характерно е, че възторженото отношение на поета и към това най-висше национално богатство не иде по спонтанен, самоволен път, а се явява пак по повод отвън. Така, нападките на чужденците, особено на русите, па и на наши, българи, против грубостта, беднотата и неблагозвучието на българския език го карат да напише две апологии "Българският език" [(1883) "Поля и гори"] и "Езикът наш" [(1916), "Песни за Македония"], в които сатиричният гняв против хулителите преминава във възторжена защита на родния език. Преследването на българския език в поробените български страни и гаврата с него от страна на циничните завоеватели-чужденци го вдъхновяват за пламенната работа "Па ща си ти?" Съвсем особено място държи малката ода "Родната реч" ["Люлека ми замириса"], която се издига до химн на българския език.

Българският език за Вазов е свещен, осветен от мъките и културните подвизи на един петвековен роб. Чужденци и свои се нахвърлят върху него, че не може да въплъти "създанията на творческата мисъл", че е годен само за практически нужди, "за груб брътвеж". Тази "низка клевета" възмущава огорчения поет, който се нагърбва с трудната мисия да разкрие хубостта, силата, размаха и тънката изразителност на българския език, "чудесно сечиво за творби идеални".

Поетът изпълнява своя обет. На този език "звучен и кристален" той изпява едни от най-хубавите наши песни. Вдъхновен от завета на Паисий и от българската действителност, той го окършва, преработва и нашата реч е "ту арфа звънлива, ту меч на майстор художник в ръцете". На преклонни години поетът има право да се възхити от нейната музикалност и звуково богатство, намерили дивен израз в поетическото му творчество:

Природата. - Природата е друг огромен извор на вдъхновение за Вазов. Ней той е посветил почти половината си лирически песни, както и редица пътни очерки и описания, а в романите и разказите неведнъж се спира на хубостите й. Още в ранните му вдъхновения виждаме, че погледът му е пригоден да съзерцава природата, а лирата му - да я възпява. И още там, особено в "Борът" [Пряпорец и гусла], проличава както възторжено-описателният му патос за природата, така и неговата разточителна риторика, когато е дума за нея. Тя го кара да губи мярката, да се самозабравя в прехласа си пред нея. Когато другарува с хъшовете и душата му бива настроена бунтовнически, в нея изпъкват спомените за родната земя и нейните прелести. В мъката на робската неволя, която го притиска, той признава, че там, в родината му, гдето българинът-роб страда "и в самите бури и дивости и грубост се крие очарователна поезия и хубост за нашите очи!"

Природата таи някаква магия в себе си, която поетът не съзнава, но на която всякога се подчинява с сляпо поклонение и безотчетен възторг. Интересно е, че природата у него се явява като антитеза - било на робската действителност, било на неприветния следосвобожденски живот, от който поетът е недоволен, та търси лек за раните си в нейните прегръдки.

Чувството за природата у Вазов е доста разнообразно, богато на пръв поглед. Свежо, оригинално и дълбоко, през 80-те и 90-те години, то сякаш се вкаменява в любими образи и клишета, излиянията на поета почват да се повтарят, еднообразието слага досадния си печат върху вдъхновенията му от нея, за да се опрости и да се избистри към края на живота му в тихите, безукорни пиески в сбирките "Юлска китка" [1917]¹² и "Люляка ми замириса". Външната поривистост, хаотична пъстрота и величественост се уталожват във вглъбено съзерцание, което му открива душата на природата, нейния вечен ритъм и висша красота. И в двата случая той не стига, обаче, до философско отношение към нея, тъй като изобщо философският елемент е чужд на неговата позитивна практично мислеща натура.

Природата той възприема предимно сетивно, така да се рече, физиологически. Той я гледа, усеща я с цялото си същество понякога, радва й се като дете, удивява й се с непринудена наивност и простосърдечие, възпява я с любов и увлечение, но в душата му предимно се утайват впечатленията от нейния външен вид. Общуването му с природата не е органическа потреба на духа му, който се вълнува при всякакъв повод отвън. При това природата не е за него всеобемно единство. Напротив, той предпочита само известни моменти от живота й, дори известни часове на денонощието. Вазов вижда само планината, донейде долината. Морската шир, небето със своите звездни тайни, нивата на труда, нощта, есента, зимата не му говорят нищо, остават чужди на душата му, някои от тях му са дори противни.

Все пак, природата остава за поета една от най-великите книги на битието. За него тя е най-дивната и величава поема на Твореца. Пълна с неузнати тайни, тя е храм за отдих и молитва, убежище от тревогите и суетата на живота, възродителка на угнетения дух и изморен организъм. Непостижима и прекрасна, тя, обаче, е напълно равнодушна към съществуването на суетния и нищожен човек.

Чувството за природата у Вазов се движи все пак в една богата и разнообразна скала, която сочи какъв огромен дял има тя в душевния живот на поета и неговото творчество. Някакъв гигантски хаос от красота, "океан от камък, гора и дипли гъсти", тя замайва погледа му, който долавя разнообразната й външност, която буди у него безпределен възторг. "Към природата", "Родопите", "Върхът", циклите "Женевското езеро", "Италия", "Предпролетни сонети" са изцяло подчинени на зрителния елемент и на бодрото виталистично чувство у поета. Отношението на Вазов към природата е типично:

Картините са общи, статични, необособени, но облъхнати с буйна жизнерадост, стихийна пъстрота и непосредственост, изпълнени с адмирация към природата.

Витализмът, от една страна, и огорчението от живота, от друга, тласкат поета в лоното на природата, която му действува възродително. Тука се разкрива туристическото чувство на поета - "Когато ида", "В Илина река", "В нейните обятия", циклите "Майски симфонии", "В лоното на Рила", и др. Особено благотворно. му действува пролетта. Сродно с това състояние на физиологическо освежаване е и утехата, нравствената бодрост и отрада, що природата влива в душата на поета като контраст на печалната действителност - "На Ком", "Към природата", "Майски вид", "От дол в дол", "В природата", "Беглец", "Трудът", "Там", "Сърдитата скала", "Разговор".

Уединен в лоното на природата, поетът се влюбва в собствените си преживявания, заглушени инак от потока на живота - "Нощ в гората", "Орлица", "Върхът", "Молитва в планината", "Нощ".

Това му помага да стигне до близки отношения към природата, до прости и сочни пейзажи, на които е чуждо бомбастичното славословие и афектация на неговите оди - "Вчерашният час", "По здрач" , "Звездна нощ".

Сплитане на чувството за природата с патриотизма на поета намираме в "Пределите на България", "Марица", "Родопите", "На Ком" и др. Характерно е, че Вазов не се опиянява от природата изобщо, а предимно от българската природа.

По-интимно проникване във вътрешния живот на природата като особен свят виждаме в "Какво мълвеше Монблан", "Бог", "Въжделение", "Целувка", "Върхът". Това води до пантеистично отношение, сливане с космоса, загатнато и изразено в "Желал бих", "Вечерният час", "Във всемира".

Понякога за Вазов природата - особено българската - е лишена от тайни и легенди - "Планината пуста".

Паралелизъм в настроенията на поета и природата ни разкриват "Настъпих чубрика дива", "Майски симфонии", "Есен", "Сълзи". Вазов рядко използува природата като символ.

В живота на природата той обича светлото слънчево утро - облаците, мъглите, тежките сиви дни му са неприятни. Нощта го настроява мечтателно. Пролетта предизвиква прилив на сили у него, есента и зимата го угнетяват, сковават духа му, напомнят му смъртта. На старини той се примирява и с тях. Природата у Вазов живее като планински масив, като нещо грандиозно. Той обича горите, рядко се вестява у него полето, ливадата, съвсем рядко и случайно морето, към което той не изпитва нито любов, нито удивление.

Върховният момент в отношенията му към природата е религиозното му чувство. Нейното величие и прелест му внушават идеята за Бога - "Молитва в планината", "На Черни връх", "Бог".

Със своята искрена любов и възторг от природата Вазов е прав, когато в "Отечество любезно" хвърля укор към сънародниците си, че не познават райската земя, в която живеят като чужденци.

Гражданската скръб на Вазов. - Като типичен възрожденец Вазов не се проявява само с безотчетния си възторг пред хубостите, миналото и бойния подвиг на родината. Неговата гражданска скръб, живият му интерес към текущата действителност, пълен ту със скръб и гняв, ту с присмех и разочарование срещу обществени пороци и злини, срещу опако и отрицателно в нашата всекидневност, го правят за дълги години едничък граждански поет у нас. Неговата скръб и изобличение са особено силни през 80-те и 90-те години, "смутно време" на устройство и преход към нови форми на живота, когато гражданският патос е необикновено повдигнат. Те заглъхват в началото на XX в., когато настъпва обща криза в гражданския живот, за да се сменят с увлечението по миналото и унеса от бойната слава на българина, в които временно са забравени гражданските неуредици и злини.

Закърмен с идеализма на предосвободителното поколение, той ликува, че свободата е озарила родния край. Това за него е равносилно на възкресение от пепелищата. Настъпват условия за многостранна съзидателна работа в името на най-високите идеали, и Вазов, пълен с вяра в светлото бъдеще, което ще се вдъхновява от заветите на миналото, призовава своите сънародници към нравствено напрежение и волев устрем за труд, чрез който да се изличат робските следи у българина и да оправдаем Освобождението.

Уви, мечтите и надеждите на поета не се сбъдват!

Бодрото му патриотическо чувство много скоро се сменя от непоносим нравствен гнет, възторгът и упованията му - от разочарование и песимизъм. Този песимизъм има конкретна основа: това е измяната на ръководната интелигенция. Тя захвърля кумирите на миналото, обхваната от груб практицизъм, от жад към лични изгоди и за охолен, безгрижен живот, както и от примирение с тъмните сили. Такава е елегията "Зимна песен"¹⁴ [1880, "Гусла", 1881], писана наскоро след Освобождението -

Бленуваната някога свобода сега се е превърнала в призрак и средство в ръцете на демагозите -

Скръбта и гневът на поета преминават от политическите лицемери към малодушния народ, който не се е отърсил напълно от своята робска психика ("Към свободата").

От сега нататък това мрачно елегично настроение, неведнъж преплетено със сатирично изобличение, става основно, колчем Вазов заговори на обществена тема. Създаденото положение му внушава убеждението, че сега родината е много повече нещастна, отколкото във времето на робството. Тя се е толкова променила, че той не може да я познае - "О, Родино моя!" Най-страшното, обаче, е, че тя страда от свои врагове, които я жертвуват заради интересите си, гаврят се с идеалите й и все пак минават за големи родолюбци:

Окаяното положение, в което е изпаднала Родината, се характеризира със сатирата "Пустота" и елегиите "Линее нашето поколение" и "Не дай, Боже, да загинем". Това са едни от най-издържаните граждански песни на поета. - Нравствено-идейна пустота е обхванала всичко у нас през 80-те години.

Висшите добродетели са прогонени от живота. Чест, доблест се смятат празни думи. В царуващата пустота се долавя някакъв "Кипеж", привиден живот, но "това са страстите, кои реват,/ това са злобите, кои кипят/ това е вихърът нечист, това е/ часът, в кой мръсното ще победи". В този кипеж "ври борбата на низките страсти, има шум, ала няма живот". И сатирата завършва с елегичен поплак:

В това време на нравствено опустошение, когато герои са гороломовци и искровци, животът се движи без посока, без идеал. До ушите на поета достига "Грозен вик" на ненавист и злоба, позиви за кръв, закани диви, рев за мъст, вълчи вой, озверени страсти. Поетът е ужасен от това зрелище.

За него е ясно, че онова, което достойните побойници са извоювали - свободата - ще бъде погребано от недостойни наследници.

В такива гнетителни моменти поетът се заканва да избяга от родната земя. Струва му се, че отдалече ще я обича по-силно. Поетът не напуща родината си, а напуща града и бита в лоното на природата - "Душата бива там чиста, без яд, без грижи, без страсти". По силата на контраста, Вазов търси отрада и успокоение в природата и се привързва към нея. Така ние си обясняваме психологичната основа на Вазовата любов към природата, която му връща онова, що грубата обществена действителност му отнема:

Това приобщаване към природата носи временна забрава на злото. В отчаянието си Вазов се обръща към Бога с молба да закриля народа му в това тежко, смутно време, като запази силите му за борба със злото. - По-нататък Вазов разрешава обществената трагедия на своя народ като трезвен просветител: упътва, съветва, призовава към свестяване и идеализъм.

"Сред смътний шум на страсти, раздражение" той жадува да чуе и "към доброто позив честни, към правдата..."

Гражданското чувство на поета остава непроменено и през 90-те години. Той пише "България" в 1899 год., гдето признава, че любовта му към нея въпреки всичко не се е променила.

В тези горчиви укори лежи едно живо, неизменно чувство, характерно за един непоправим патриот, какъвто е Иван Вазов. Ние сме свикнали сякаш да виждаме патриота у Вазов, само когато възпява миналото, бранната слава и красотата на България, а не и когато се възмущава от обществените неуредици и пороци у нас. Нима не блика същото чувство в неговите граждански елегии и сатири? Най-висок израз намира неговият патриотизъм в следната строфа, която ни говори за позора, който е изпитвал Вазов като свидетел на една безотрадна обществена действителност:

Вазов сам нарича един свой цикъл граждански песни "Горчиви песни".

След Ботев той пръв разработва нашата сатира, повече благодушно-хумористична, понякога жестоко язвителна. Двойният обществен морал е изобличен в "Светските условия", нравственото обезличаване в "Средство да нямаш врагове"; рутинерството в "Прогресист"; политическото приспособление в "Ямби".

За много от своите граждански вдъхновения Вазов се е влиял от Юго (сбирката "Наказанията") и от Некрасов. Отвратен от неприветната българска действителност, той стига до нейното пълно отричане. Защото в нея не дарбите и трудът са меродавни, а простащината и подлостта - "Апатията" следва всеки светъл порив, убива истината, унищожава човечността с своите долни и коварни средства. В такава среда има място само за "Дипломираните", от които се вербува квазиинтелигенцията, чужда на всякакви истински добродетели. Тази просташка интелигенция разбива дълбоката вяра не само на поета, а и на всеки честен гражданин, и Вазов изпява своята дивна елегия - "Разлюляха се нашите надежди".

Гражданските песни на Вазов са енергични, дълбоки, ако и проникнати понякога от публицистична риторика. Гражданският патос на Вазовата поезия е ценен елемент не само в творчеството му, но и в българската литература. Без Вазов ние не бихме имали най-хубавите граждански елегии и сатири у нас.

Оптимизмът на Вазов. - Още Ботев бе отбелязал, че Вазов се отличава с вярата си в крайното тържество на доброто, изразена в едно от първите му стихотворения "Вярата ми". В "Тор" поетът развива поетически народната мъдрост "всяко зло за добро". С плевелите на бездействието се тори почвата, от която ще поникне плодът на бъдещето. От това широко оптимистично гледище нито една жертва, дадена в името на някоя висока цел, не е безсмислена. Тя е дори наложителна в името на общото добро.

Доброто всякога си пробива път, издига се над нищожното и злото - "Excelsior!" ["Поля и гори"]. Пред очевидното тържество на злото в живота, което огорчава душата му, поетът ни теши с ново верую, обръщайки се към Родината:

И тука, както в повечето случаи, Вазов изхожда от своето дълбоко патриотическо чувство.

Дидактични творби. - На оптимистите не е свойствено само да вярват. Те всякога се стремят да внушат и на другите своята непоколебима вяра. Затова пътят от оптимизма към проповедта е всякога къс. Вазовата поезия - като типично възрожденска - е проникната изцяло от дидактичен елемент. Но в нея намираме и много отделни дидактични творби, някои от които напомнят творчеството на Некрасов, Плешеев, Никитенко (руски гражд[ански] поети) и на нашия П. Р. Славейков.

Преди всичко, основите на обществения живот и добруване са "Чест, правда и свобода!" от една страна и дълг, труд, любов - "Скромни идеали" - от друга. Заедно с това е необходимо, обаче, "Да бъдем великодушни!" - Спасителните девизи, които могат да ни ръководят в строителството на живота са "Живото да диша, светлото да грей!" и "На таланта воля, път на мисълта!" Необходимо е да не се спираме пред нищо, а смело да се стремим "Напред!". Борбата за висшите идеали е най-хубавата, най-висшата борба в живота. Трябва да я водим докрай:

Поетът съветва още:

В случай, че злото временно надделее, "Не се отчайвай". Идеалите не са празни думи и затова трябва несмено да се вдъхновяваме от тях. - "Не губят своя блясък благородни начала, светли думи идеални". При случайното тържество на лъжата и на насилието триумфа диви, при временната победа на низостта и злината поетът отправя неизменното си насърчение "Борецу" "Не падай духом" или "Па ако паднеш, то с чест падни ти". Борецът може да загине със съзнанието, че

Радетелят за доброто и истината трябва да бъде смел, герой на дълга:

Може би най-хубавата дидактична творба на Вазов, изпълнена с ведър оптимизъм и висока поезия, е следната:

В своя патриотически унес, близък до национален мистицизъм, за който стана дума при лириката му за войната, поетът казва, че за "да можем да постигнем ние задачата велика", за да създадем бележита епоха в историята с духовни подвизи, необходими ни са великани! Тези великани могат да израснат само в атмосферата на онези идеали, които той сочи като неотменни и плодотворни за всеки народ.

В духа на тоя бодър и възвишен оптимизъм, Вазов е написал и няколко творби с повече идеен смисъл, в които е изразил своята културно-историческа философия. Нашият поет е дълбоко убеден привърженик и проповедник на идеята за еволюцията. Той е против скоковете, против внезапните промени, против насилствените исторически преврати. От това гледище той развива редица културно-исторически идеи, с които проявява своето схващане за мирното развитие на обществото. Колкото и да е емпирическо неговото мислене, той смята, че всички идейни и обществени промени се подготвят бавно в недрата на самия социален и културен процес и когато напълно узреят и проникнат действителността, те се и налагат. Така "Великата мисъл" ["Поля и гори"], която дълго време блуждае в първите умове, неусетно се издига като исторически фактор и, когато настъпи благоприятният момент за нея, тя озарява живота с нова светлина и става необходимост, основа на понататъшното развитие. Разбира се, пътят на това постепенно развитие и преобразувание на живота не е всякога равен и без спънки. Напротив. Човешкият дух понякога се натъква на непреодолими пръчки, които трябва да надвие не само с огромен разход на духовна енергия, но и с жертви. Въпреки трудностите и жертвите, той постига своите заветни цели. "Керванът", написан под влияние на В. Юго, изразява идеята, че напредъкът на човешкия дух е неизбежен и сигурен. При всяка победа на тоя дух, изразена в научно откритие или художествено творчество, поетът се радва - "Рентгеновите лъчи". Той знае, че свободата и културата са основа на общественото развитие - "Размишления в колата". Затова поетът има право да повтори за лишен път една истина, която разработва в "Не се гаси туй, що не гасне!"

Трудът. - Възторжен поклонник на идеята за мирен обществен напредък, Вазов вижда залога за него в честния, благословения труд. И както се възхищава от природата и бойния подвиг, така се възхищава и от труда. И пред него той се покланя.

Когато попада на полето и застава "Пред орача" ["Под нашето небе"], той изпитва почит и благоволение към него.

Интересно е, че потомъкът на еснафството вижда и се прекланя главно пред земеделския труд в своите песни. Трудът на работника над тезгяха и във фабриките не съществува за него. Син на земеделски народ, той долавя, че опората на нашия народ е земята. И затова в неговото славословие на труда се мярка само фигурата на полския работник. "Пред гумното" ["Поля и гори"] той вижда честния работник, един истински благородник, който се надява само на силите си. Този труженик, който храни света с потта си, е истински герой, онзи, върху чиито плещи е възможно постепенното развитие на живота.

Подвигът на труда става още по-висок и мил на поета чрез българката. "Българката съща" наша, дъщеря балканска здрава, дева, майка, домакиня за пример и слава. Расла в теглила и нужди, за живота се калила, чужда на модни пороци" тя се явява заедно с това пазачка на най-висшите народни добродетели. Затова и "Гълъбинка", волно чедо на планината и труда, е образец на здраве и душевна бодрост. Нравствено-възродителната страна на труда кара Вазов да хвърля укори срещу тунеядството и отрицателно настроената младеж.

Не в свирепо отричане на всичко в родната страна, нито в робско подражание, в чужди знамена и празнословие, нито в презрение към труда трябва да лежи идеалът на младежта, която гради бъдещето. Вазовата проповед на труда към младежта завършва с думите:

Най-добрият завет, който поетът ни е оставил, между многото други завети, е "Да работим!" ["Под нашето небе"], претърпяло две редакции. Трудът осмисля живота и облекчава участта на човека, на един народ като нашия, който трябва да се надява само на себе си.

Социални мотиви. - Хуманната природа на Вазов е отзивчива и на доброто и на злото. Оттам и двойният характер на отношението му към света. Ако стремежът към доброто, правдата и свободата трябва да озарява всички човешки мисли и дела, това е необходимо, за да се съкруши злото, което притиска човечеството. Вазов не е апостол на бунта срещу социалната неправда, но той не се и примирява с нея. Пред злото той всякога реагира - кога благодушно, кога с дълбоко възмущение и недоумение срещу несправедливия ред на нещата, върху който се крепи обществото. Неговата критика на тоя ред е обща, той не засяга отделните социални язви, но това не му пречи да излее своята скръб, която образува основата на неговия песимизъм. Този песимизъм никога не преминава у него в примирение със злото. Той посреща "Нова година" ["В чужбина"] с печалната равносметка:

Същата констатация прави той в "На кацналото на прозореца ми птиче" ["В чужбина"]:

И тук, както в разказа "Пейзаж", той стига до безпросветно недоумение, което изтръгва из гърдите му стон към Бога:

Бедствието на човечеството го изпълня с разочарование. Сякаш безследно е минала през света топлата проповед за мир и любов на Назарянина:

"А речта "Мир вам!" пуст звук остава от деветнайсет века нанасам".

Неволята на нашия народ е вдъхновила поета да напише хубавите социални елегии "Песента на фъртуната" ["Под нашето небе"], "Планинци" ["Скитнишки песни"] и особено дивната песен "Елате ни вижте!" ["Скитнишки песни"] В тях звучи не само оплакване на безрадостната участ на бедния народ, но и укор към безсърдечието на ония, които уреждат световните съдбини. Тези песни, редом с Ботевите и Яворовите "Градушка" и "На нивата" са най-хубавите социални песни у нас.

Животът. - Ако и да е поет на текущата действителност в нейните значителни прояви, Иван Вазов не е чужд и на редица вековечни проблеми, които или само безпомощно засега или пък разрешава не всякога последователно. Поради липсата на по-широка обща култура и недостатъчно дълбоко дебрене на мисълта си, той не е могъл да се издигне до по-високи концепции за живота и света, да внесе философски елемент, както в своята лирика така и в нашата поезия. Затова в мирогледа му се натъкваме на раздвоение, в лириката - на противоречие.

Житейската философия на Вазов е прекомерно безотрадна. Най-ярка е тази безотрадност в "На детето" ["Гусла"]. Тук сатира и елегия се преплитат в едно рязко отрицание на живота с всичката сила, на която е способен Вазов. - Той разкрива пред невинния младенец грозния образ на онова, което го чака и което той не подозира сега в своето безгрижие и непознаване на света. Когато порасте, то ще види, че вяра, правда, свобода, закон, щастие - са само призраци и измами. То рядко ще срещне "души прекрасни" и верни другари, ще намери малко жени, които истински обичат. Навред ще срещне то "порока мръсни в лъскава дреха" а правдата и добродетелта - бездомни и преследвани. На детето е сурова, жестока присъда над живота, гдето владее само металът и всичко висше тъне в праха. Рисувайки неприветната картина на живота, Вазов продължава, уверявайки детето, че то ще види отсетне:

["На детето"]

Същият песимизъм, породен от несправедливата съдба на човека, намираме в "Орловото перо"¹⁸:

Вазов пише особено стихотворение "Живот". Какво нещо е животът? - "Животът! Страшна върволица/ от изпитания и беди./ На всяка негова страница/ четем разсеяни мечти". Или: "Какви излъгани стремления,/ какви усилия без венец./ От сънища и пробуждения/ каква верига без конец!" ["Живот" - в "Звукове", 1893]. Животът не носи само измами и разочарования, с които вгорчивя съществуванието на човека. Нещо повече. Спирайки се върху доброто и злото, върху престъпността у човека, Вазов заключава, че злото и престъпността са вродени, защото се проявяват още у малките деца. На тази тема той е написал "Пребитото псе", "Тръносливката" и "По повод на един щурм". Малките деца носят в себе си неподозиран садизъм, те изпитват чудовищна наслада, когато пребиват с камъни клетото куче или когато нападат и опустошават тръносливката. За Вазов е ясно, че ние сме жертва на някаква злокобна съдба. -

Още от първата минута след раждането душата гори за жертва и злосторство. Поетът безутешно се пита:

Безсилен, както всякога, да разгатне тайната на човешкото битие, той заключава:

Така безпомощно - от философско и практическо гледище - разрешава Вазов няколко от вековечните въпроси, над които, за съжаление, са се спирали малцина от нашите поети. И затова, ако и под чуждо влияние, поетът изпява една от най-хубавите песни на тази тема - "Ековете". Тука се разкрива неговата нравствена метежност, жажда да проникне в смисъла на живота, както и неговата скръб пред тайната и зрелището му.

Смъртта. - Идеята за смъртта се подлага на развитие у Вазов, ако и да се мярка по-рядко в неговото творческо съзнание. Най-напред тя му бива внушена от дотегливите есенни дни, почернели от облаци и тъжна голота на природата. Той се обръща към есенните вихри:

Отпосле, в "Люлека ми замириса", той вече не се плаши от смъртта. Напротив, той се примирява напълно с нейната естественост и неизбежност -

Но сега той гледа на своя край със съзнанието на творец, който е жива история на всичките трептения на Балкана -

казва поетът, повтаряйки казаното вече у Ботев за живота в смъртта и у Пенчо Славейков -

Защото ще чува своята песен и отвъд смъртта Вазов ще живее в бъдещето. -

Примирителното настроение е особено хубаво предадено в "Есен"¹⁹.

Любовта. - Вазов е отредил скромно място на любовта в своята лирика. Обхванат изключително от проявите на обществено-националния живот и от величието на природата, той рядко е насочвал вниманието си като поет към интимния мир на живота си, гдето е оставил да заглъхне не една недопята песен. - На преклона на живота си Вазов прави едно сърдечно признание, което разкрива трагическата страна на творчеството му - в "Струни" ["Люлека ми замириса"] той изповядва, че е пожертвувал съкровените пориви на душата си в името на общонародни цели. -

Лирата му е била създадена за песни ясни, за нежни стонове и за молитви, които той съзнателно е отстранявал от своето творчество, за да го превърне в поетически отзвук на времето и народа си.

А поетът е почнал своето поприще с любов. - И тъкмо тя озарява - в светлината на спомените - неговия житейски залез. Сбирката "Люляка ми замириса" - лебедовата песен на неговото творчество, диша именно с нежност, мечтателност и копнежи, които правят още по-мила и трогателна старческата му примиреност с неизбежния край. Тя съдържа един цикъл "Триндафили"²⁰, посветен изключително на свежия дъх на любовта, която е радвала и галила някога душата му.

Любовта за него е най-висшето благо в живота - "Да, любовта е най-велика!". Без нея животът е тежък, непоносим - "Горчив е животът, когато си сам" признава той, не само защото е в изгнание, а защото в далечината от врявата на родния шум и тревоги се очертава по-ясно за него жертвата, която е направил, за да бъде полезен на народа си.

Образът на любимата се очертава твърде осезателно в душата му. Погледът й е топъл, усмивката й лъчиста, сладка, гласът й сладък и звънлив. Нейната близост повишава жизненото му настроение, тя го възражда. По стара мода той вижда образа й в засмените цветя, в красотата на природата. Любовта спасява от гнета на самотията, прави живота по-сладък, по-приятен, по-поносим. - Но богатата и сложна драма на любовта не е намерила израз в неговите песни. Любовта у него има повече външен, чисто албумен характер, затова е лишена от значителност, в замяна на което диша с повече сърдечност, дори сантименталност.

Лични мотиви. - Отвърнал поглед от душата си, Вазов рядко разкрива интимната си скръб. Неговото основно настроение се определя в "Ековете" ["Италия" 1884]:

"Екът на Лакатнишките скали" ["Скитнишки песни", 1889] е една от издържаните елегии, в които той изказва мъката си по отлетялата младост, страданието си от самотата, в която е изпаднал. Горчив е животът, когато си сам. Неговото сърце е разбито от живота, като старинен съд.

В "Помпейския музей" ["Италия"] той казва:

В "Море" [на морето тъмно в глъбините]²¹ ["Люлека ми замириса", 1919] намираме: "На душа ми в бездните потайни/ рой надежди, блянове разбити". - Някога той е бил бодър, пълен със сили, сега се чувствува отпаднал, угнетен ("Беше време" ["В чужбина (1888-1889"]²²). И затова чувства нужда да отправи към Бога молитва за любов и търпение - особено, когато е в изгнание.

"В храма" ["Люлека ми замириса"] Вазов се опитва да характеризира себе си. Той не е от ония, които кълнат живота, въпреки горчилата, които той му носи. Той е доволен, че изпитва мъка, че страда и живее - "Сърце" ["В чужбина"].

Той не е борец, не е герой прославен, но никога покорно не е пълзял. - "За прошка не молих се в бой неравен,/ и падналий противник не тъпках..." ["Не съм борец"] Той не е любим поет на тълпата, не е ласкал низостта и разврата, нито е търгувал с идеите.

Най-после -

заключава той с рицарска смелост в "Не съм борец" ["В чужбина"]. Срещу своите хулители той не дига ръка за мъст - защото те са неуязвими със своята подлост. Той има само едно съкровено желание - неусетно, тихо да изчезне в недрата на всемира. -

Народни мотиви. - Вазов се е опитал да преработи народни мотиви. Така той е написал на героически теми епическите пиески: "Крали Марко и пушката" и "Татунчо"²³, а на любовно-хумористични: "Либен и планина", "Самодивска дружба", "Змия в пазуха", "Майчин съвет", "Калинкин сън", "Мома Ангелина", "Злата и майка й" и "Къпината". В преработките на Вазов народните песни не са спечелили нищо: нито са задълбочени, нито са усложнени с нови естетически моменти, нито са текстуално съществено преработени. Те са просто стегнати в строфи и римувани, поради което са изгубили поетическата си първобитност, сила и красота.

Балади и легенди. - Хубав дял в творчеството на Вазов заемат неговите балади и легенди. В тях се открива напълно романтичната струя на поетовата душа. Облъхнати от лиризъм, едни от тези балади възпроизвеждат народни поверия и предания - "Моми на баня", "Кулата", "Клепалото бие", "Рицар Балафре", а други представят поетическа разработка на нашето минало. Любопитно е, че Вазов се спира само на ХІІІ и ХІV век от нашата история, времето на Търновското царство, което го вдъхновява за цяла сбирка легенди: "Легенди при Царевец", обхващаща 24 творби. Тези балади и легенди представляват поетическа история на тази драматична епопея на освобождение, закрепване и непрекъснати вътрешни крамоли и преврати, която води от "Свети Димитри Чудотворец" (въстанието в 1186 год.) до "Шишмановия брест" (заробването на България от турците). В предговора на книгата си поетът, като се обявява против отчуждаването на поетите от народния живот и сродяването им с новите течения в европейската поезия, издига глас за една поезия, която да бъде отзив на народните тъги и радости. В името на тези свои идеи той посещава двукратно Търново, гдето, на Царевец, съзерцава с творческата си фантазия жестоките борби на българското племе за свобода и независимост. Пред духовния му взор минават великите образи на миналото, героичните царе Асен I, Калоян, Асен II, Ивайло и на патриарх Евтимий, редуват се несимпатичните и жалки царе, играчки на жени, на боляри и на Византия, оживява робството под татарите и унижението на българското племе пред свои и чужди. - Безрадостната картина на взаимоизтребление, предателство и престъпления буди отново надеждата за по-добри дни, изразена в "Блян в стара черква", "Патриарх Евтимий", "Сборът на духовете".

Хубаво замислени, тези балади не всякога се отличават с поетическа свежест и сила, страдат от сантиментална риторика и еднообразие в техниката. Великолепни като поетическа хроника на едно трагическо минало, те не остават дълбоки следи в литературата и в самото творчество на поета. Все пак в тях поетът е възсъздал тревожния дух на времето, обрисувал е редица сполучливи образи и ни е приобщил към тази печална епоха от нашата история. Към този кръг историко-патриотични творби трябва да се причисли и неговата дивна и единствена по рода си у нас поема "В царството на самодивите". Тя е писана в първата половина на 80-те години [1884], когато поетът е до болезненост погнусен от съвременната действителност и бива заставен да се обърне към по-далечното или близко минало, в което намира достойни люде и патриотизъм. Със средствата на богата фантазия, използувайки митологичния образ на самодивите, поетът напуска реалния свят и отива в царството на безсмъртните сенки. Пред нас оживяват велики ратоборци, смели родолюбци, възкръсват пълни с героизъм и доблест епохи и люде, които авторът всякога противопоставя на своето време и съвременници, като ги уязвява люто и безпощадно. Чрез величавия образ на миналото той се стреми да стресне издребнелите люде на сегашното, да запали в тях съзнанието за дълг, единство и народополезна дейност.

III. Епос

Вазов епик. - Дълбоко емоционална, лесно възбудима натура, Вазов е твърде много предметен в своята лирика. Той никога не може да се откъсне от действителността и да заживее в безплътното царство на бляновете и унесите. Изобилието на нагледния елемент в лириката му, която у него върви всякога отвън навътре, ни обяснява възможността и леснината у Вазов да мине към епически дела. Много от неговите лирични творби, като изключим "Епопея на забравените", са богати не само с картини, но и с разказност ("Възпоминания от Батак [разказ на едно дете]" 1881), често пъти твърде подробна, интересна и жива. Тази разказност отсетне се проявява в способност да композира поеми, разкази, повести и романи, в които събитията се излагат твърде увлекателно, - белег на истинското повествувание. И тъкмо затова нему се удаде да закрепи поемата у нас като епически вид, както и да създаде редица разкази с трайна художествена стойност.

Поеми. - Първият опит на Вазов е идилията "Видул" (1879). Сюжетът й е взет от живота на българите под турското робство. Видул пътува за Влашко - да спечели, та да се задоми отсетне за своята изгора Рада. Неговите мечти за бъдещо щастие цъфтят сред прелестите на родната природа, която поетът изобразява с щедра любов. Но черкезки куршум слага край на живота му и на мечтите му. Идилията е лишена от фабула, изложението се ниже безхитростно, леко и просто, без каквото и да било задълбочаване в характера и сложността на композицията²⁴.

Вече същински епически разрешена задача намираме в "Грамада" (1881)²⁵, гдето поетът напълно се е справил с композицията на поемата. Тука наблюденията на поета над живота, над простодушните и суеверни българи, както и спомените му от робството са му дали изобилен материал за една поема в романтичен дух, която и до днес, по своите несъмнени художествени и поетически достойнства и културно-историческо значение, държи първо място между своите посестрими. - В любовната история на сиромашкото чедо Камен и чорбаджийската щерка Цена, над която висне злата бащина воля на чорбаджия - изедник, вероотстъпник и родомразец, поетът умело е вплел чертите на народния бит и суеверия, условията на робството, характерните типове за една селска среда на онова време. Любовта на младите и техните срещи и задирки, колективният живот на селото чрез кръчмата, гдето се взема общо решение за народен съд над Цеко, тревогите на простодушната Каменова майка, разкриват основите на една вековна традиция, която времето не е засегнало и в която се крият здравите основи на народния живот. Наивните обяснения, които селяните си правят по повод природните напасти над труда им, вярването, че нечестивата душа на Цеко е в сношение с дявола - оттам и обяснението на неговото зло и престъпна натура - най-после вярата в наказателната функция на грамадата камъни, с която се изразява народното презрение, мъка и недоволство, достатъчно ясно ни разкриват суеверието на народа ни от онова време Паразитизмът и безосновните издевателства на турците, ведно с чорбаджията, който дружи с тях и страни от народа си; произволите, на които е бил подложен последният по злобни доноси и отмъстителни клевети на силни на деня, рисуват тежките условия на робството, които са смазвали народа. Най-сетне, средата е добре осветлена чрез редицата типове, дадени като антитеза или паралел. Светът на злодейците и насилниците, ярко възсъздадени в образите на кръвожадните турци и особено на грабителя-чорбаджия, безсърдечен баща, невярващ християнин и срамител на народната чест, стои срещу вековната народна мъдрост и опитност в лицето на тачения от цяло село дядо Анто стогодишния, и будния смел народен вожд, поп Михо. Хубаво изпъкват Камен и Цена, невинни и чисти в своята любов, предани до смърт на чувствата си, цялостни, здрави натури, непокварени от страшното робство, за които свободата на чувството и ценността на човешката личност стои над всичко. С особена симпатия и хуманност е очертан образът на бедната самотна майка, която кълне съдбата си, но не укорява сина си, загдето я напуща.

Действието се развива с интерес и напрежение, изпъстрено е с идилични моменти (срещите на младите, сънят им след бягството), трогателни сцени (прощаването на Камен с майка му, срещата на русите, появата на Камен), дълбоко психологични осветления (тревогите на Цеко, страхът му от грамадата, бягството му в планината), с лирически места, в които поетът говори за любовта и младостта, а също така и с бегло очертани, но все пак живи картини на природата.

Тук драмата на любовта отстъпва място на драма на съвестта - народното възмездие на един чудовищен чорбаджия и баща чрез грамада от камъни. Наистина Цеко не загива под нравствената тежест на грамадата и в това лежи, може би, една слабост на поемата, но постройката на цялото, лекият стих, простотата на израза, сцените и картините, характерни за времето - всичко това прави от поемата едно сочно, значително дело в нашата епическа поезия.

Загорка. - (1883) представя пак една любовна интрига, която се развива в време на робството, но вече с повече сложност в действието, повече ефектни сцени и романтичен дух, без да има сочността и устрема на "Грамада". Героят на драмата тука е селският учител Ангел, влюбен в Руска, която е вречена от баща си на богаташа Куздо. Център на историята се явява неволята на омъжената не за любим човек жена, чиято морална подкрепа и съветник се явява друг интересен народен тип, дядо Лулчо Панов, прочут историк с цървули и с кривак дрянов. - Той вдъхва смелост в душата на измъчената жена, която убива безочливия си задирник Кърджи Осман. Избягала в гората, тя ненадейно се среща с изгорника си Ангел, отломка от разбитата Ботева чета. Заедно с дядо Лулчо те се прощават трогателно с България и тръгват да дирят щастието си в чужбина. В "Загорка" авторът е вложил повече острота на конфликтите, които стигат естествено до драматично разрешение, каквото липсва в "Грамада", гдето е предадена само вътрешната драма на грозния чорбаджия. Типичната селска обстановка, семейният бит с неговите традиционни форми на родителски произвол и женско тегло, оригиналният народен тип, дядо Лулчо, който знае наизуст популярната Александрия, нестихващата омраза на народа към турци и чорбаджии са освежени от дух на свободолюбие у тия прости, здравомислещи селяни и най-вече в ярко отсечения образ на Руска, застъпница на семейна и лична чест. - Написана като "Грамада", с почти народен език и лек плавен стих, не всякога подчинен на ограниченията на размера, проникната с лиризъм, "Загорка" стои почти наравно със своята посестрима по значение. Богатството на конфликтите и релефността на характерите се явяват благотворни за драматическо преобразувание, което Вазов извършва, като написва драмата "Руска".

Сърдечните влечения на поета към една млада туркиня в Берковица му дали материал да напише чисто романтична поема "Зихра", в която се чувствува влиянието на Байрон и Пушкин. В нея поетът разказва печалната история на една пленница на любовта със същото име, чийто повелител Селим я държи затворена в сарая си, за да не пламне сърцето й в любов по другиго. В поемата си "Калиопа" П. К. Яворов много по-късно разработва същия сюжет, разбира се, с присъщата нему виртуозност на стиха и полет на въображението.

От романтично-битовите поеми, наситени с лирическа преснота и богати с битови елементи, поетът преминава на хумористични теми, каквито разработва в "Моята съседка Гмитра" и "Кихавицата на Салюстия". В първата са изобразени комичните патила на неблагоразумната Гмитра, която става жертва на лакомството на Маца, а втората представлява една сатира на живота и графоманията. Случайната кихавица на Салюста дала храна за разговор и измислици по негов адрес на съгражданите му в течение на година, докато най-подир, отчаян от людското злословие и сплетничество, той се поддал на общата епидемия да се пише на незначителни теми и седнал, та написал памфлет със заглавие на поемата. Неособени по сюжет, тези поеми издават тънката наблюдателност на поета за комичното и опакото във всекидневната суета на средния празен човек, както и дълбокото му познаване на отрицателните страни както на семейния живот, така и на обществения. За съжаление, Вазов не се повръща на хумористични теми.

В поемите си той опитва с голям успех несъмнените си дарби да фабулира, рисувайки живи хора, създавайки интересни конфликти и внасяйки лиризъм, с което затвърдява този епически вид в нашата поезия.

Пътни очерки. - С неоспорвани от никого заслуги за култивиране на любов към природата, и то към българската природа, изпъква Вазов в своите великолепни пътни очерки, в които за пръв път у нас се заговаря на широко и с възторг за красотата на природата.

Впечатленията си от родната природа Вазов почва да предава в поетически описания още през 80-те години. През 1882 г. той посещава родното си място, па се изкачва по долината на р. Леевица и на Стара планина, гдето някога са бягали съгражданите му от башибозуците. Съпровождан от двама оригинални българи, които се проявяват като комически герои със своята наивност, самохвалство и духовна ограниченост, той се спира на дивните гледки, що му открива планината, слуша и вижда перипетиите на едно страшно минало, оплаква убития си баща, възмущава се от нелепите названия на хубавите горски цветя, разсъждава за народната песен, възкресява в душата си легендарния образ на Крали Марко в своя пръв, духовития и сочен очерк "Един кът на Стара планина". През 1884 г. той предприел пътуване до Италия заедно с приятеля си М. Маджаров, като минал край южна Македония. Угнетението и скръбта, предизвикани от безпощадната българска действителност, съпътствуват разочарованата му душа, която излива мъката си и възторга от хубостта на истинската природа и паметниците и образите на миналото в сбирката "Италия" [1884]. През 1891 той отива в Рила, преброжда нейните очарователни кътове, изкачва се по шеметните й върхове, пътува из вековните й борови гори, спира се пред чудните й езера и описва стародавния и заслужил за националното възраждане Рилски манастир. Плод на това му пътуване е очеркът "Великата Рилска пустиня" [1892]. Преживяванията и съзерцанията си тука той предава и в специален цикъл стихове "В лоното на Рила". В 1892 той пътува по Родопския лабиринт и предава между другото наблюденията си над печалната съдба на помаците. По-късно той пише няколко по-малки очерки "Юмрукчал", "Мургаш", и др., както и няколко сбирки все по повод на нови излети в лоното на българската природа ("Скитнишки песни", "Юлска китка"). Неговите описания на Стара планина, Рила, Родопите и пр. представят интересни драми на природата и по художествени достойнства често надминават песните му за нея. С тези увлекателни описания, пропъстрени с бележки и исторически сведения, ценни наблюдения и размишления, той пробужда не само любопитство към природата, но и обич към нея у младите поколения. Тези очерки и днес не са изгубили своята поетическа преснота, интерес и ценност, наред с тези на Ал. Константинов.

Разкази и повести. Сюжети и идеи. - След Каравелов Вазов е първият белетрист у нас, комуто се удава да създаде безсмъртни от художествено гледище творби в областта на белетристиката.

Първите разкази и повести, с които Вазов ни се разкрива като белетрист, имат за сюжети недавното минало. Това е мемоарна белетристика, в която творческото усилие на автора се свежда до сполучливо, исторически правдоподобно изобразяване на света, от който той има силни, непосредствени спомени. За Вазов това минало има две лица - от една страна, еснафството с разклоненията му в две посоки - заможно и упаднало и, от друга - революционната емиграция.

Почти идилично спокойния, равен и вкочанясал бит на заможното еснафство, потънало в дребните си ежби и клюки, и чуждо на общественото освободително движение намираме в "Чичовци" и "Епитроп", а живота на упадналото еснафство и интелигенцията - в "Хаджи Ахил" и спомена "Даскалите".

Задушевна простота, правдивост и живост на изображението, хумористичен тон на разказа превръщат "Чичовци" и "Хаджи Ахил" в хуморески. Морално-идейният лик на заможното еснафство в първата работа, лишена от интрига, се разкрива от редицата епизоди с чорбаджии, интелигенция и еснафи в обстановка, която донейде напомня идиличната отчужденост от света на "Българи от старо време". Това е великолепна битова картина на живота ни през 60-те години. Дребните препирни по политика и културни въпроси в кафенето, плахите и пасивни идеи за свобода, комичните тиради за борба с турчина, страхът от него, смешните конфликти и отмъщения, в които изпада този жалък, безцветен свят, е една. гротескна епопея на забавни нрави и малки герои, недорасли за времето. "Епитроп" е тиха трагедия на заможното еснафство, което трябва да отстъпи културното ръководство на по-младите, които третират учителя не като раболепен ратай, а като независима и жива културна сила. "Хаджи Ахил" е щастливо изключение в тоя ограничен духовно свят. Духовит, доморасъл философ, той изразява нравствено-борческата стихия на прогресивното еснафство преди освобождението, което със своя критичен дух и хуманни идеи изнася върху плещите си националните борби. Хумористичната фигура на героя е помогнала на автора да обрисува не само странните му навици и идеи, но и всичкия идеализъм и самостоен дух на жилавото, умно и деловито еснафство преди Освобождението. "Даскалите", писани през XX в., е една интересна портретна културно-историческа галерия на културните труженици, с които Вазов е бил в непосредствен досег на младини.

Така в тези работи писателят засяга живота на предосвобожденската паланка, разкривайки нейния бит, понятия и идеи, за да ги даде по-широко отсетне в "Под игото".

Мотивите, които карат Вазов да се спре на образите от недалечното минало, са същите, които го вдъхновяват за "Епопея на забравените", и гражданските му песни през 80-те години.

Другата страна на това минало той възпроизвежда пак в спомени и разкази. "Неотдавна" е ярко обрисувана картина на разгара на революционните приготовления. По-скоро пътни бележки, те са важни като документи за събитията около 1876 г. "Немили недраги" е сполучлива повест из живота на хъшовете, с духовита пластика и живот, във високо идеализиран и патриотичен дух. Типовете са ярки, драматизмът на действието - подвижен. - Тегловното битие на хъшовете е възкресено духовито чрез образите на Странджата, Македонски и Левски. С особена любов се спира Вазов върху образа на Левски в разказа "Из кривините", гдето за пръв път се среща с него - един мним разбойник, чието великодушие го смайва; в "Най-чистият път" и "Апостолът в премеждие", в които изпъква необикновената смелост, съобразителност и героизъм на Левски.

Все във връзка с това минало са хубавите разкази "Една българка", "Белимелецът", "Поборник".

Отношението на старото поколение към свободна България Вазов е изобразил в два издържани във всяко отношение разкази "Дядо Нистор" и "Дядо Йоцо гледа. В лицето на дядо Нистор е представено недоволството на заможното и консервативно еснафство от либерално-демократичния режим и най-вече от неговите нелепости. Той влиза в конфликт със сина си и напуща къщата му, за да протестира против новия ред на нещата. Слепият дядо Йоцо е негов антипод. Той не вижда нито тъмните прояви на свободата, нито опакото в новия живот. Той вижда възкръсването на един поробен народ, изпада в умиление пред новата, народната държава и приветствува нейния възход.

Вазов продължава политико-публицистичната белетристика у нас. Със същата страст, с която той извлича из глъбините на душата си скъпите образи и спомени на миналото, той се нахвърля сега върху "новия" живот, в който ври борбата на низките страсти и става негов жесток изобличител. Новоизпъкналите отрицателни явления след Освобождението той заклеймява в "Епоха кърмачка на велики хора", "Кандидат за хамама" и "Избор". Гороломов, Дончо Искров, Иванов, Хрисантов - това са разновидности на политически безскрупулната интелигенция у нас, които и до днес не са слезли от страниците на българската литература. Те са по-скоро памфлетни герои, тенденциозно-публицистични карикатури, а не художествено осмислени образи. Вазов, обаче, недостатъчно пълно осветлява произхода и възможността на политическия парвеню у нас. Ето защо той се нахвърля по-късно върху селячеството и разорените еснафи, когато те биват принудени да се откъснат от нивата или от тезгяха, за да станат чиновници или партизански оръдия. Тази трагедия на еснафството не е ясна на Вазов в "Тъмен герой" и "Михаил Чонин", както и в "От оралото до урата". Вазов несправедливо и неправилно насочва стрелите си върху тези бегълци от честния труд и не вижда в тях жертвите на стопанското разлагане и политическия разврат.

По композиция и художествена обработка политическите разкази на Вазов са неиздържани. Само в хумореската "Митрофан и Дормидолски", гдето се рисува новият политико-чиновнически бит на "възродена България", той се издига до художествено озарение на живота.

Преживял "смутното време" на държавно строителство, Вазов продължава да следи живота около себе си. В тоя живот той вижда едно голямо зло - интелигенцията. Не само ламтежът към държавната трапеза отвращава Вазов и го настройва сатирически, но и нравственото падение и злоупотреба с обществените богатства у чиновничеството и някои категории на интелигенцията. Отрицателните черти и прояви на българската интелигенция и особено на столичното чиновничество Вазов рисува схематично-протоколно, без особени художествени усилия в редицата "Драски и шарки", с които сам определя тяхната литературна стойност. Тука той влага прекомерна субективност и тенденциозност; нахвърля се върху младото поколение, мрази дори и еснафството за упадъка на нравите му и не вижда нито една светла идеалистична проява - особено през 90-те години. Очевидно, заключението [том ІІ, XLIV "Прозорче, отворено в една душа"] на Кардашев-Вазов в очерка "Кардашев на лов": "Нашият живот ни дава само уродливи явления", е пресилено и невярно.

Това крайно песимистично отношение на Вазов към нашия живот се дължи, може би, на непълното му вглеждане в него. Сам той в романа "Казаларската царица" се мъчи да открие нещо положително в него, да намери творчески сили сред интелигенцията, ако и това да не му се удава. Песимизмът на Вазов иде и от това, че той вижда временните отрицателни прояви около себе си, но не е борческа, активна натура, която да подири изход. Това личи най-вече в неговите социални повести и разкази. В "Пейзаж" той се опитва не само да изнесе едно по-значително явление на социалната мизерия, но и да проникне по-дълбоко в нейната същност. И, пред вида на безпомощната бабичка, която не може да намери подслон за новороденото сираче, размишлявайки върху обществените неуредици, той дава израз на своето безсилие и тъжно признава: "Има въпроси неразрешими, както има страдания безизходни. Пред такива въпроси куражът се губи в съзнанието на пълното безсилие, човек отпуща безпомощно ръцете си пред фаталността и волята на съдбата". Най-висшата точка на обществената дейност в такъв случай остава ламентацията и благодеянието, както е в "Коледен дар". Затова отношението на Вазов към социалните бедствия е съчувствено-сантиментално: "Една изгубена вечер", "Учител по история", "В градината на музите". - Извън рамките на бита или простосърдечните, елементарните преживявания Вазов не може да отиде. По-висшите психологични и социални проблеми биват обеззначени у него. Така "Нора" доказва, че той няма подстъп към заплетените явления на живота не само поради органически недостатък на творческата си природа.

Най-добрите разкази на Вазов, освен посочените, в които личи външният художник - реалист и дисциплиниран белетрист, са "Бикоглав", "Иде ли?", "Ново преселение". Първият разказ е пълен с висш драматизъм на любовната интрига, в която се разкрива една поривиста и цялостна натура. Трогателна и дълбоко правдива история на тревогите у една майка за съдбата на сина - войник на бойното поле и след войната - представя разказът "Иде ли?". "Ново преселение" е една миниатюрна одисея на разореното еснафство.

Накрай иде една доста внушителна група драски и шарки, благодушни разкази и спомени за "видено и чуто", съвсем незначителни от литературно-художествено гледище. Това са сензационни анекдоти, блудкаво-сантиментални приключения, невероятни измислици, леки и понякога доста тенденциозни.

Кръгът на Вазовите повести и разкази е ограничен. Народът, селото, работничеството, учителството отсъстват от неговите повествувания. Идейната преценка на изобразяваната действителност у него е песимистично-консервативна.

Композиция. - Първото си признание и популярност Вазов дължи на своите повести и разкази. Това е лесно обяснимо, като се знае, че белетристиката всякога е най-достъпна за широките читателски маси. А когато тя засяга добре познати теми, злободневни сюжети, както е у Вазов, тя буди по-силен интерес. Тъкмо този интерес у читателя умее да възбуди Вазов и да го подържа неспирно и с удивителна изобретателност, което личи и в най-хубавия му роман, както и в драмите му. Той поставя читателя си in medias res или с една загадка разпалва неговото любопитство. Примери:

"Два месеца вече ставаха, откакто Митрофан Дакито, именуем още Прасето, беше назначен мирови съдия в спокойния градец Б."

["Митрофан и Дормидолски. (Хумористична повест)", 1882]

"След обяд на 20 май 1876 г. - ден, в който Ботевата чета беше разбита при Вола във врачанския балкан, и сам Ботев падна пронизан от куршума на черкезката потеря, командувана от черкезкия първенец Джамбалаза, - на левия бряг на Искъра, срещу Лютиброд, стояха куп жени лютибродчанки".

["Една българка. (Исторически епизод)" - в "Пъстър свят"1902]

"Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора".

["Под игото", гл. І, 1894]

"Близо сто години преди Търново да падне под турска власт, една тиха сутрин, на 15-ий август 1293 година, прочутата Асеновска столица гърмеше от звука на клепалата на многобройните си черкви и на камбаната на храма "Св. Възнесение", донесена от Калояна подир един от походите му в Тракия".

["Светослав Тертер", гл. І, 1907]

Така възбудения интерес Вазов подържа с няколко обикнати средства.

Преди всичко, в белетристиката му преобладава действието, то се отличава с богат външен драматизъм. Неговият персонаж по-малко мисли и живее душевно, - той изключително действува в пъстра смяна на обстановката, като в ярко разграничени малки жизнени драми и сцени. По този начин Вазов непрекъснато храни въображението на читателя, без да се стеснява, че го отрупва със случки и епизоди, които често нямат органическа връзка с действието. Затова той често прибягва до романтично-театрални ефекти и похвати, с които усложнява понякога не толкова фабулата, колкото изнесеното съдържание. Вазов свежда понякога разказа си до злободневна история, до вестникарска новина, разказана просто, живо, увлекателно. Действието у него всякога върви прогресивно: той избягва ретроспективното излагане, при което изненадата, сензацията е невъзможна. Така той не отегчава читателя с връщане назад и със забавяне на интригата. Стилът на Вазовите разкази е безизкуствен, но гъвък, подвижен, енергичен до драматизъм. Книжността, толкова свойствена на одите му напр., тука изчезва и се заместя с жилав, свеж език, който подържа трайния интерес към разказите му. Душата на фразата му е глаголът. Когато е безглаголна, тя е устремна, внушителна, поривиста. Фразата му е сочна, но не елегантна, хубава, но не нюансирана, разнообразна, но не натруфена.

Такива са положителните качества на неговите повести, разкази и романи.

Вазов, обаче, не всякога е обективен повествувател. Той е по-често субективен, пристрастен, тенденциозен. Отрицателните типове у него са чудовища. Гороломов ["Епоха, кърмачка на велики хора"], Тотка ["Тотка"], Стефчов ["Под игото"] са нравствено невъзможни типове. Вазов се увлича при отрицателната и положителната идеализация (Чакалов) ["Казаларската царица"]. Не стига това: той, по подражание на Каравелов и Юго, внася публицистичен елемент, вмъква изобличителни тиради против своите герои. Душевният живот на персонажа му е елементарен. Вазов не всякога осветлява психологията на героите, не мотивира постъпките им, не обяснява преходите в настроенията им.

В много свои разкази Вазов проявява непринуден хумор. До такава степен, че само Алековия "Бай Ганю" съперничи на "Хаджи Ахил", "Чичовци", "Митрофан и Дормидолски".

Най-сетне, много негови повествувания не се отличават с творческо преодоляване на суровата действителност, с художествено пресъздаване на суровите факти ("Драски и шарки" [1893-1895], "Утро в Банки" [1905], "Видено и чуто"[1901]).

Все пак Вазов разширява кръга на сюжетите след Каравелов, туря основите на нашата градска белетристика и създава доста работи, които остават не само като негов актив в тая област, но и като образци на нашата белетристика.

Романи. - "Под игото" [1894]²⁶. Славата на Вазов като белетрист се гради не само върху разгледаните досега повести и разкази, а и върху един роман, който е щастлив да бъде не само първото дело от тоя вид в нашата литература, но и да си остане до ден днешен сравнително най-хубавият български роман. "Под игото" е при това първата крупна литературна работа, преведена на чужди езици, чрез която външният свят се запозна с нашата литература.

"Под игото" има за сюжет въстанието в Средногорието през 1876 г. В центъра на сюжета лежи една романтична интрига - любовта между Рада и Огнянов. Това дава възможност на автора да нарисува широка, разнообразна картина на навечерието на Освобождението, за което е използувал своя огромен запас от наблюдения, впечатления и спомени.

Фабулата на романа се разгъва в три етапа. Бойчо Огнянов, истинското име на когото е Иван Краличът, избягва от Диарбекир, гдето бил заточен за бунтовничество. Той идва в Бяла Черква, с намерение да продължи своята революционна дейност, чужд за подозренията на властите, под закрилата на бащиния му приятел чорбаджи Марко. Подгонен от полицията поради съмнителния си вид, той се скрива в една воденица, в която случайно спасява момичето на воденичаря от насилието на двама турски разбойници, убива ги и избягва в близкия манастир. В заловената от полицията дреха, що д-р Соколов му дал, били намерени компрометиращи книжа, които насмалко щели да костват живота му, ако чорбаджи Марко не сменил бунтовните книжа с други и по този начин благополучно потулил истината.

Освободен от всякакви подозрения, Краличът се връща в Бяла Черква. На годишния изпит спечелва любовта на гражданите със своята любезност и такт, та го уславят после за учител. На изпита той пленява и учителката Рада Госпожина и озлобява обидения Кириак Стефчов, местния чорбаджия. В късо време Огнянов се сближава с младежта, която увлича в революционната подготовка. Двамата чорбаджии - туркофили - Мердевенджиев и Стефчов, обаче влизат, в дирите на Огняновата дейност. Колчо слепецът го спасява, като му съобщава в черква, че заптиите са го обсадили - той бърже се преоблича в дрехите на попа и се изплъзва из ръцете на полицията. Спасяват го неколцина селяни от Веригово. Подушен и там, той едва не бива заловен в Алтъново.

Във втората част Огнянов отново се явява в Бяла Черква, гдето д-р Соколов е подържал дотогава духовете. Той дава тържествен обет на Рада да я направи своя съпруга, организира набавянето на средства за въстание, за което всички вече трескаво се готвят. Отреден да ръководи бунта в Клисура, той заминава за там. Настроението на народа е повишено: черешовите топчета и куршумите ободряват робите. На 20 април 1876 г. Клисура въстава. В Клисура пристига Рада, последвана от влюбения в нея студент - революционера Кандов. Едно негово писмо ожесточава Огнянов, и той изоставя Рада със злоба и гняв. Отначало въстаниците действуват бодро и смело, но щом се появяват жестоките потушители, обхваща ги малодушие и дори паника. Огнянов се опитва да повдигне и др. селища, но не му се удава. - Въстаниците удрят на бяг. Нещастната Рада се опитва да се самоубие чрез подпалване на барут, ала бива спасена от Иван Боримечката, който я отвежда заедно с жена си в Бяла Черква.

Третата част на романа образува развръзката на тази народна епопея. Въстанието е потушено по най-зверски начин, всички бягат, ужасени от турците, бяга и сам Огнянов във Влашко. Забъркал се из пътя, той попада отново при Бяла Черква, гдето се заблудил, че в градеца има въстание. Скрива се в една пуста воденица, отдето съобщава за положението си на Соколов. Соколов и Рада идват във воденицата. В това време пристига потеря, обсажда воденицата и избива и тримата.

В рамките на тази широка фабула Вазов нахвърля с ярки бои почти всички страни из живота на доосвобожденска България. Тука намираме живо нарисуваните сцени из семейния бит на чорбаджи Марко (знаменитата вечеря) и хаджи Юрдан; сцената на изпита, гдето хубаво изпъкват характерите на Рада, Стефчов и Огнянов, както и настроението на публиката; личната история на Огнянов и Рада, на Соколов и Лалка, на Стефчов и Милка; разговорите и духовните интереси на еснафския свят в "Ганковото кафене"; идейните конфликти на два обществени слоя - чорбаджии и интелигенция, борбата на две революционни течения, представяни от Огнянов и Кандов. Наред с това, намираме сцените на представянето "Многострадална Геновева", тлаката в Алтъново, живота в манастира, заседанието на комитета, приготовленията за въстанието, робската неволя, както и многобройни описания на природата.

Битовите сцени, както и всички важни моменти на действието, са предадени живо, с лек хумор, понякога и с богато движение и разнообразие на лица и случки, с интересно заплетени интриги и с удивителна простота на изложението.

На второ място идат сполучливо нарисуваните образи на представители от различните обществени среди. Трябва, обаче, да се изтъкне, че на Вазов не се е удало да възсъздаде правдоподобно и пълно, исторически достоверно типовете на революционерите - Огнянов, Соколов, Кандов, Рада, както и някои лица от народа. В характера на Огнянов намираме противоречия: страх, малодушие, сантименталност, липса на своевременна смелост, съобразителност и инициатива. Соколов е обрисуван повече като битова фигура, отколкото като ръководител на въстанието и идейник, а Кандов е донейде окарикатурен като анархист, понеже е книжен, неактивен. Рада живее изключително с личните си чувства, а не с делото. Изобщо героичният елемент у революционерите не е подчертан достатъчно убедително; трагическият характер на подвига и жертвата им не е изнесен напълно мотивирано, а и революционната атмосфера на времето е останала почти незасегната от Вазов. Той се е спрял повече върху външната страна на събитията, върху театралния елемент на интригата и не се е опитал да проникне по-дълбоко във вътрешния им смисъл, в историческата правда.

Чорбаджиите са представени предимно в традиционното осветление, познато у Ботев и Каравелов. Кириак Стефчов е същинско чудовище със своята подлост, безчовечие, душевна сухост, отмъстителност и сервилност към турците. По-симпатичен е трезвият, консервативен и солиден Марко, както и наивният Минчо.

И духовенството е разделено на две според отношението си към народното дело: игумен Натанаил, дякон Викентий, привързани към революцията и поп Димчо и поп Ставри, безлични самодоволни простаци, които се губят сред масата..

Селяните са обрисувани в лицето на няколко епизодични фигури - бай Цанко от Алтъново, дядо Стойко, Иван Боримечката, Иван Остена, Петър Овчаря и др. Ако и на едро нахвърляни, те носят всички черти на цялостни, яко привързани към делото и водачите му люде, готови на жертви и подвизи според случая.

Българската жена от онова време е възпроизведена в образа на скромната, безволна учителка Рада Госпожина, непринудената, шеговита и умна кака Гинка, клюкарката калугерка Хаджи Ровоама, здравомислещата жена на Боримечката и няколко по-дребни фигури.

Турската власт е намерила себе си в образите на разбойниците Емексис Пехливан и Топал Хасан, благодушният бей. Изобщо, романът изобилствува с пъстра галерия от лица, които не всякога са умело типизирани.

Композицията на романа в много отношения сочи романтичните образци (главно Юго), които Вазов е имал предвид. Изобилието на образите и разнообразието на сцените не са подчинени на строго чувство за художествена дисциплина. Колкото диалогът на места блика с естественост, толкова психологичният анализ не всякога е правдоподобен и похватен. Не всичко е подчинено на едно органическо необходимо развитие на действието, не всякога художествената нужда мотивира известна сцена и образ. Пъстротата смайва, но и разсейва, отклонява читателя. Има сантиментални разговори, безпредметни сцени, излишни моменти.

Романтичното влияние личи в господството на. случая, в заплетените до сензационност положения, в използуването на контраста при редуването на сцените, в щедростта на картини от природата, в афектирания риторичен стил (проявен и в заглавията "Пиянството на един народ", "Буря пред буря"), склонностите към гротеската - образът на Мунчо). Историко-реалистичен роман от най-добра проба в нашата литература, "Под игото" си остава, въпреки своите коренни недостатъци, най-едрата и най-хубава епическа творба в нея. Този роман възсъздава не само едно историческо събитие, но и духа на един пробуден народ, жаден за ново битие, за свобода и за култура.

"Нова земя. [Роман из живота на българите през първите години след Освобождението (1896)]. Продължение на "Под игото", но без художествената свежест, жизнена пълнота и историческо значение, остава първият политически роман у нас "Нова земя". Докато "Под игото" изхожда от едно общонародно движение и отразява пъстро и правдоподобно един важен момент от нашата история, "Нова земя" се явява една почти злободневна книга, в която широката историческа перспектива е отстъпила място на временните увлечения и чувства на автора.

Предмет на този роман, в който участват някои от лицата на първия Вазов роман, са събитията от руско-турската война до Съединението. В мрежата на тия събития се ниже любовната интрига на главния герой Найден Стремски (Вазов) и Невенка Шамурова.

Найден Стремски, син на чорбаджи Марко, когото башибозуците са убили, спасява в своето бягство Невена, дъщеря на бащиния му противник Гочо Шамура. Настъпва освобождението, той става чиновник при окупационните власти в Русе. После отива през Берковица в Бяла Черква. По пътя среща Невена Шамурова и се влюбва в нея. Въпреки волята на баща й, те се оженват. Стремски участвува в политическия живот като депутат в румелийското събрание. Богатствата на жена му го отвеждат в Швейцария и Франция. Когато се връща в Пловдив, обявява се Съединението. На първия зов в борбата със сърбите Стремски тръгва доброволец.

Така Вазов обхваща с привидна широта и нескривано пристрастие картината на новия обществен и личен живот, в който се нареждат няколко типа, към които авторът не скрива симпатиите и антипатиите си. Главният герой е заможен, умерен враг на всякакви радикални обществени идеи и културен подем. Негови противоположности са д-р Догански, либерал и русофоб, обрисуван като безскрупулен егоист; демагогът-либерал Благодумов, както и социалистите, жертви, според автора, на чужди идеи - Борис Шамуров и Ганчо Кирков. Тенденциозността в осветлението на типовете, изключително политически, и на събитията, както и незначителните художествени достойнства на романа са вън от всяко съмнение.

"Казаларската царица" е роман á thèse. Той представя несполучлив опит на Вазов да се възсъздаде живота на българската интелигенция, главно на учителството, към края на 90-те години. Вазов не скрива своята ирония към новия тип жени и прогресивните интелигентни сили, срещу които въздига добродетелната домакиня, чужда на високите умствени интереси и ограничения самодоволен учител Чакалов, чийто идеал е образцовото стопанство. Този роман се отличава със сантиментални сцени и типове, чужди на тогавашната действителност. Той се явява като антитеза на народническото интелигентско движение у нас.

"Светослав Тертер" [1907] е исторически роман, в който с похватите на забавната романтика са обрисувани смелите и заплетени патриотични борби на болярството с татарското господство през времето на второто българско царство (XIII в.).

"Иван Александър" [1907] рисува трагедията на българското царство през XIV в., когато държавният инстинкт отстъпва място на личната страст и интерес, срещу които повторно се издига богомилската вълна.

И двете исторически повествувания на Вазов от далечното минало са плод на желанието на поета да предотврати известни отрицателни прояви в съвременния живот и да повиши националното самочувствие на обществото в навечерието на балканската война.

IV. Драма

Вазов като драматург. - Подбуди. - Интересът на Вазов към драматическата поезия се проявява още в 80-те години. Поводът за това бил външен. Пловдивският театър нямал национални пиеси и Вазов бил замолен да напише нещо. Така биват създадени комедията "Михалаки чорбаджи" [1882] и драмата "Руска" [1883], преработка на поемата му "Загорка". Ако и да проявява качество на драматург в своята белетристика, Вазов се повръща към драмата много късно - близо след тридесет години. Дотогава той е увлечен от лирика и епос, отразява текущата действителност. Когато настъпва обществено-духовната криза у нас в началото на XX в., и мнозина писатели отвръщат поглед от реалния живот, та потърсват нови вдъхновения в царството на индивидуализма (П. П. Славейков и П. Ю. Тодоров) и на мистицизма (Яворов, К. Христов, А. Страшимиров), Вазов, комуто са еднакво чужди антиреализма и мистичният екстаз, разрешава своето бягство от действителността с интерес към миналото. Той пише исторически легенди и балади, повести и романи и най-сетне исторически драми. Силен тласък за последните получава от открития през 1907 г. Народен театър, комуто Вазов ревностно услужва с един значителен репертоар от исторически драми и .драматизирани епически творби.

Комедии. - Доказаната способност на Вазов да схваща и възсъздава комическото в живота се проявява в няколко малки комедии. Непоправимото поклонничество към турската власт и омразата към свободата у някогашния чорбаджия, който не може да се помири с пренебрежението, в което е изпаднал, изпълват с груб комедиен хумор неговия фарс "Михалаки чорбаджи". Във "Вестникар ли?" [1900] Вазов осмива представителите на българския печат, лишени от морал и култура за своето публицистично дело. "Службогонци" [1903] е най-хубавата комедия на Вазов, използувана по-късно от Ст. Л. Костов за неговата комедия "Големанов". Със сочен комизъм в нея са представени опаките нрави на нова България, в която всички се стремят към държавната трапеза, без да държат за ценз и държавни нужди, а използват само роднински и партизански връзки и интереси. Тази социална комедия си остава една духовита сатира на едно зло в нашия живот - службогонството.

Драматизиран епос. - От желание да даде драма на младия български театър, Вазов драматизира поемата си "Загорка" в драма "Руска", повестта "Немили недраги" в "Хъшове", "Под игото" и "Казаларската царица". Без да стяга действието в строгите рамки на една драматическа фабула, Вазов създава ефектни, пъстри драматически картини, които биват добре посрещнати от публиката. Както всякога, за сметка на пълнотата на впечатлението от драматическата фабула, тука изпъкват само отделни, ярко подчертани моменти и любими типове, които дават живот на картините с крайния реализъм на изображението.

Исторически драми. - Като изключим "Към пропаст" [1910], която представя драматизация на повестта "Иван Александър", Вазов създава всъщност само две исторически драми - "Борислав" [1909] и "Ивайло" [1913]. Като автор на исторически драми, Вазов има за образец "Иванко" на Друмев, от която използува и разработва с богато въображение и ефектност всички романтични похвати за композиране на една драма. И в двете драми той сплита историческия факт с любовна интрига. Борислав, влюбен в дъщерята на Асен П, който по държавни съображения иска да я даде на неаполитанския крал Фредерико, се опитва да я отвлече и бива затворен. Пленникът Кир Тодор и претендентът за престола Гаврил, които заговарят против царя, се мъчат да спечелят за делото си озлобения Борислав. В момента, когато заговорниците са пред успеха си, у Борислав се пробужда патриотическото чувство и верността към царя. Той осуетява заговора, като улавя зломишлениците, спасява царя и спечелва най-сетне дъщеря му.

За да спаси България от татарите и от слабоволния цар, овчарят Ивайло, по божие внушение, застава начело на народното движение, стига Търново, гдето го провъзгласяват за цар. Народното дело иска, обаче, от него скъпа жертва: той трябва да се откаже от своята любима съпруга, селянката Кремена, която и без това става жертва на коварната царица, гъркинята Мария.

Историческите драми на Вазов се отличават с извънредно живото си, разнообразно действие, лишено, обаче, от напрежение и психологична мотивировка. Все пак Вазов майсторски сплита в едно дело няколко интриги, които се развиват паралелно и във връзка една с друга, с което надминава техниката на "Иванко". Той не пренебрегва случайността като фактор в тласъка на действието, използува изобилно всички средства, за да даде повече сценичност, движение, ефектност, заплетеност на фабулата, като разчита и на изненадата и патриотическото чувство у зрителя. Многото лица, ако и понякога да си противоречат, са представени всякога релефно, живо, усилват впечатлението с шума и масовите сцени. Стилът и диалогът са понякога енергични, понякога старомодно риторически, банални.

Историческите драми на Вазов са интересен и неизбежен момент в историята и развоя на българската драма изобщо. Двадесет години след "Борислав" и "Ивайло" ние виждаме, че нашата историческа драма, чрез "Симеон" на Ст. Л. Костов, стои на онова стъпало, на което я остави маститият народен поет.

V. Заключение

Край на препирните. - Най-яростните отрицатели на Вазов, които първи се бяха опитали някога да го развенчаят като поет с дарба и значение за нашата литература, сами бяха принудени, било мълчаливо, било открито да признаят своето заблуждение и да се освободят от него, както и да освободят и обществото от своите неверни твърдения за поета. Още преди 50-годишния му юбилей Вазов биде всеобщо признат не само като едничък жив първенец на българската литература, но и като велик поет, който образува едно живо звено между литературата преди и след освобождението. Създал една литература в миниатюр, оставил многотомно творчество, в което личат крупни и трайни поетически дела, той стои като стожер в средището на българската литература, която е немислима без него. Не може да се говори за българската литература, без да се спомене Иван Вазов, комуто принадлежи огромната част от нея. Без умисъл от страна на редакцията на "Български писатели" на Вазов е отредено централно место в реда на разглежданите писатели, като е поставен в началото на четвъртия том. Все пак, Вазов живее в съзнанието на обществото като голям писател, чието творчество последователно отразява съдбата на народа в течение на половина столетие. Днес никой не оспорва нито неговото първо место в нашата литература, нито неговото неизмеримо значение за културното и литературно развитие на народа.

Творецът. - Вазов е наистина много близо до нас, почти съвременник, завършил само преди няколко години своя житейски път, за да го преценим със съответната справедливост и обективност. Че и в неговото творческо дело, както в творчеството на всеки великан, има не само творби, които будят удивление и дишат с вековечност, а и много нещо случайно, маловажно, осъдено на забрава и пренебрежение.

Преди всичко, Вазов е лирическа натура, твърде отзивчива и подвижна, лесно възбудима от външните впечатления. Тези му качества се съчетават с богато въображение и комбинираща фантазия, които значително улесняват епическото му творчество. Всичко това ни обяснява широтата на неговите вдъхновения, неговия голям поетически кръгозор, както в трите рода на поезията, така и в разнообразието на литературните видове. По отношение на последните той има заслугата, че не само е прокарал първите бразди, но е създал и образци.

Като възрожденец по идеи Вазов живее изключително с външното, а не със своето аз. Това не показва, че поетът е без душа, без собствени преживявания, а че дългът му е наложил да превърне външната действителност в своя, да отразява онова, с които живее масата, народът. В неговото творчество е отразена психологията на средния човек, на т. нар. "мнозинство", на което поетът всякога е бил достъпен и любим. Изразявайки неговия душевен мир, той никога не се е пригаждал към вкуса му, не е насаждал у него низки чувства, не е дразнил грубите страсти в душата му. Напротив, по възрожденски, като просветител, Вазов се е стремил да повдигне общото културно равнище у нас, да подпомогне процеса на духовна, вътрешна европеизация на българския народ.

Неговият единствен кумир в течение на полувековното му творчество си остава българският народ. Той е живял, радвал се е и е страдал с. неговата съдба, която е намерила поетически отзвук в творчеството му. От това гледище той е народен поет. Тази особеност именно създава единство в неговата поезия. Всичко у него иде като вдъхновение от народния живот, от Родината и се възвръща към тях.

Неговата поетическа служба на народа, обаче, не е всякога проникната от духа на народа, изявен в народната поезия и мироглед. - Вазов не се е влиял от словесното творчество на народа, от неговия фолклор, както е станало това с двамата Славейкови, Ботев и Каравелов. В това отношение той заема особено място. Той отразява повече променливата политическа съдба на народа си, отколкото неговата дълбока национална същност.

Възрожденец по манталитет, той си остава, идеалист в мирогледа, в тълкуването на света и жребия на човека. Той вярва дълбоко в човека, в неговата власт над живота, в неговото превъзходство над обстоятелствата, които той може да преобразува, с повече съзнание и културност. Тази вяра в победата на човека над суровата действителност, на духа над материята, прониква поезията му, в която дидактичният елемент е широко застъпен. Тя именно го прави привърженик на утилитаризма в изкуството, най-добро доказателство за което е неговото творчество - почти изцяло посветено в служба на българския народ.

Насочил усилията си в посока да подпомогне греенето на народния дух, тревожен от въпросите на деня, свързан с участта на народа, Вазов не е разтварял духа си за вековечните въпроси на битието и мисълта, които стоят извън кръга на неговите основни духовни и творчески интереси. Той живее предимно с живота на своя народ и неговите висши нужди в рамките на времето, без да се домогва до проблемите на века, до проклетите въпроси с онзи замах и жар, с които прави това, когато лирата му звънти от досега си с българската действителност.

Той сам признава, че в друга обстановка не би могъл да бъде творец:

Грешките и недостатъците на твореца се губят във величието на цялото, в несъкрушимата здравина на неговата поетическа сграда, колосална и достъпна на всички.

Художникът. - Вазов е непосредствен, стихиен, чистокръвен поет. Всеки трепет у него се превръща в песен. Сам той казва в "Поезията":

Неговото творчество е спонтанно, непринудено, леко - в смисъл, че веднага му се удава да изрази настроението си, чувството си. Импровизаторската му способност е неимоверно богата и гъвкава. Това личи от случаите, особено в лириката, в които той се повтаря. Вазов не познава мъката на словото, творческата мъка изобщо. Той твори с леснина, не прекарва безсънни нощи над ръкописите, повечето от творбите му имат по една редакция. Написаното веднъж не се подлага на преработка, на стягане, на сгъстяване. Лирика, разказ или драма, творбата си остава с достойнствата и пороците на първообраза.

Въпреки това качество на поета, неговата интуиция му подсказва едно удивително разнообразие от лирически форми, от строфическо богатство в лириката, от композиционно умение в белетристиката, от театрална изобретателност в драмата.

Роден поет, той живее в стихията на словото, във вихъра на езика, в музиката на стиха. Неговата поезия шуми като буен словесен поток, който се пени и блещи на слънцето, свеж и чист. Една външна музикалност характеризира стихосложението му, което познава не само всички формули и размери, но което диша с вътрешен ритъм, със своеобразно вазовско темпо, без да се изнасилва от строгостта на размера. - И затова струпването на съгласните не се чувствува така остро, но се губи в общата музика на стиха или на прозаическата фраза, която е почти всякога пълнокръвна, завършена, развита.

Значение. - Иван Вазов остава за дълго време единствената школа за изкуство и поезия. за български език и национален дух у нас. Неговото, творчество представя неизчерпаем и разнороден въз-питателно-образователен материал за всички възрасти и обществени слоеве. При него са се учили и ще се учат на поезия и български език, на обич към България в нейната целокупност, хиляди и хиляди люде, които едвам са запомнили друго писателско име, но непременно знаят Вазовото. Цяла България в продължение на половин век - от Априлския бунт, до Добро поле - живее в неговото творчество с мисълта си, с величието и промените си, с идеалите, и пороците си, с красотите на природата си и с людете си. - Създаденото от него е една поетическа енциклопедия на българския народ, в която е отразена последователно съдбата му.

Като дава предостатъчно материал на народа си да се познае основно, Вазов, в ролята на истински възрожденец, улеснява във висока степен и процеса на националното самосъзнание и обособяване. Нашето духовно възраждане, като психо-етническо и културно оформяване още не е завършено, физиономията на нашия народ не е напълно очертана в своите основни линии. Иван Вазов със своето поетическо творчество подпомага значително нашето културно възраждане. Заслужава да се изтъкне, че редом с Вазов в тази посока работи и Пенчо Славейков, комуто лежи близко на сърцето духовното възраждане на българина..

Чрез Вазов биде популяризирана в Европа българската литература. Първите творби на нашата нация, с които се запознава европейското общество, са Вазовите. Неговият роман "Под игото" е преведен на всички европейски езици и неговите лаври са лаври и на нашето художествено слово в чужбина.

Създаденото преди Вазов в нашата литература носи епизодичен, незавършен характер. Националните борби пречат на писателите да се предадат напълно на своето призвание. Вазов е първият писател, който живее изключително за и чрез своята професия. Това му дава възможност да развие напълно своите творчески сили и да създаде една малка литература. Той се опитва в всички родове и видове на поезията и успява да създаде в областта на лириката и епоса образци, които никога няма да изгубят значението си.

Стилът му е пълнозвучен, лек, свободен, ясен, дори прост, езикът му блика със създадени от него думи (неологизми), най-хубавите му работи в проза са безукорни. С всички тези особености Вазов влияе еднакво върху лирици и разказвачи и това влияние не ще пресекне тъй скоро.

БЕЛЕЖКИ:

1. През 1895 г. се налага схващането, че това е първата творба, която Вазов печата, за да се мотивира юбилейното честване (25 години "книжовна деятелност" на твореца) на 24 септември същата година. Стихотворението обаче е публикувано на страниците на "Периодическо списание на Българското книжовно дружество" през 1872 г. (кн. V-VІ), издавано по това време в Браила. "Борът" не влиза в първото издание на стихосбирката "Пряпорец и гусла" (Букурещ, 1876), а е поместено в сбирката едва през 1911 година в изданието на Паскалев - "Иван Вазов. Пълно събрание съчиненията" (в осем тома 1911-1918). Самата сбирка претърпява второ издание под заглавие "Народна и стара песнопойка" (Пловдив, 1882), извършено без знанието на автора. Третото е в София през 1895 година. Първото печатано стихотворение на Вазов е "Борба", "Периодическо списание на Българското книжовно дружество", г. І, кн. ІІ, 1870 година. Вж. Арнаудов (Арнаудов, 1943: 441-462). [обратно]

2. На смъртта на баща му е посветено стихотворението "Леевица" (Поля и гори, 1884). Заглавието е обяснено с бележка под линия, а в края на стихотворението е посочена годината на написването - 1883. [обратно]

3. Спомените, излезли в сп. "Наука", кн. 1-3 (1881), по-късно са определени като белетристичен дебют на Вазов. [обратно]

4. "Денница" (по името на Васил-Априловата "Денница новоболгарскаго образования" (1841) е месечно списание. Излиза в 24 книжки от януари 1890 до декември 1891. Главен редактор е Иван Вазов. [обратно]

5. Цветан Минков допуска грешка в годината, вероятно имайки предвид действителната година (1872) на публикацията на "Борът". Юбилеят обаче е тържествено отпразнуван през 1895 година. (вж. бел. 1 тук) [обратно]

6. Това "заставяне" е реакция на крайно отрицателните критическите оценки, които Вазов получава за новоизлезлия си роман "Нова земя" и в резултат на които обмисля да се откаже да се занимава с литературна дейност. Виж Цанева, Малинова (Цанева, Малинова 1994: 47). [обратно]

7. Изразът е неточно използван - има се предвид краят на ХІХ век. [обратно]

8. Посочената от Цветан Минков година е неточна. "Песни за Македония" излиза през 1916 година и обединява стихотворения, писани между 1913 и 1916 г. [обратно]

9. Годината на издаване на стихосбирката е 1919. [обратно]

10. Историческата драма е издадена посмъртно за първи път в т. ХІІ (стр. 402-405) и т. ХІV (стр. 342 - ) на "Иван Вазов. Събрани съчинения в 22 тома под редакцията на проф. Михаил Арнаудов". Издателство "Хемус", 1942-1950. [обратно]

11. Стихотворението е озаглавено "Хилядогодишнината" и към заглавието е поставено пояснение "по случай празнуването от цялото славянство на хилядогодишнината на славянските първоучители". Под заглавието е поставено мото Въ начал б Слово..., а под стихотворението е датата 6 април 1885, Пловдив. Първата публикация е в "Зора", г. І, кн. 2. По този въпрос вж. бележките в "Иван Вазов. Събрани съчинения. Т. ІІ, Лирика (1881-1885)". Редактор - Г. Цанев, София: 1975. [обратно]

12. В някои по-късни издания стихотворенията от "Юлска китка" са издавани под заглавие "Какво пее планината. Поетически навеи при Костенецкия водопад". През 1921 година издателството на Т. Чипев издава Вазовата стихосбирка "Любов и природа", в която са включени стихотворенията от "Юлска китка" под заглавие "Какво пее планината". Заедно с това е включен и цикълът "Триндафилите", поместен през 1919 година в "Люлека ми замириса". [обратно]

13. В "Избавление" (1878) стихотворението е публикувано под заглавие "Чувства по новата година". Там са поместени и първите 8 стиха, които Цветан Минков цитира, но които не са включени по-късно в "Иван Вазов. Пълно събрание съчиненията", 1921-1922. [обратно]

14. Стихотворението е публикувано и във в. "Народний глас", бр. 142, 2. ХІІ, 1880. В "Иван Вазов. Събрани съчинения. Т. І. Лирика" (1955, под редакцията на Г. Цанев) е отбелязано, че тази първа редакция съществува още една строфа, пропусната при "Гусла". Така, след 16 стих "йощ до Коледа остаят" е съществувало: "Никой глас веч не ни сърди/ спяща съвест не докача/ спиме тука/ спят отвъди/ пред великата задача". Под "тука" се има предвид Източна Румелия, "отвъди" е Княжество България - по това време (1880) Вазов е в Пловдив. [обратно]

15. Виж следващата бележка. [обратно]

16. Стихотворението първоначално е публикувано в сбирката "Избавление". Впоследствие, при подготовката на "Пълно събрание съчиненията" (в 8 тома) 1911-1918 година "Пустота", заедно с "Борба и борци", "О, Родино моя", "Кипеж" и "Към поета", "поради технически причини" те са били "изпуснати" от сбирките "Избавление", "Гусла" и "Поля и гори" и са публикувани в том трети в края на "Скитнишки песни" под заглавие "Горчиви песни". В по-късни издания те се срещат или в самостоятелен блок "Горчиви песни", или са в онези сбирки, към които първоначално са принадлежали. [обратно]

17. "Дисонанси" са стихотворения, писани в периода 1891-1895 година. В отделна група Вазов ги отделя при подготовката на пълното издание на събраните съчинения. [обратно]

18. Заглавието е неточно посочено - вероятно Цветан Минков е имал предвид "Орловото крило" в сбирката "Под нашето небе". Цитираната строфа е от "На детето", публикувано в "Гусла". [обратно]

19. За съжаление, Цветан Минков не уточнява кое стихотворение с това име има предвид - поместеното в "Под нашето небе" (1900) или някое от двете в "Люлека ми замириса" (1919). С оглед на идеята на изследователя всяко едно от тях може да бъде взето предвид. [обратно]

20. "Триндафилите" е третият цикъл от "Люлека ми замириса. Лирически стихотворения", включващ 72 стихотворения. Другите два цикъла са "Образи и видения" и "Под Амбарица". [обратно]

21. В "Люлека ми замириса" са поместени две стихотворения, озаглавени "Море". [обратно]

22. Цикълът "В чужбина (1888-1889)" обединява 28 стихотворения, 24 от които писани в Одеса. Те са включени в самостоятелен цикъл едва в изданието на Ал. Паскалев 1911-1918 г. [обратно]

23. Стихотворението е публикувано в сп. "Наука" (г. ІІІ, кн. 3-4) под заглавие "Орач-разбойник". [обратно]

24. Това мнение се споделя и от Вазов. В писмо до Вацов от 13. ІІ 1880 той изтъква: "...и се раскайвам защо пуснах на свет едно слабо произведение (писано още на 1871 год. в Цариград) при сичко че българската журналистика се добре отзова за него. Освен това, във Видула не видите никакви страсти, борби и душевни проявления, които да говорят на сърдцето!" Вж. Арнаудов (Арнаудов 1949: 290-291). [обратно]

25. В началото на ноември 1879 година в писмо до Вацов, пише: "А сега, по тие дълги нощи съм се завзел да пиша една поема или още по-добре повест, извлечена из шопский живот, под название "Грамада". Сюжетя й заех от един процес, който стана тука (Берковица). Дошъл съм до половината." Арнаудов (Арнаудов 1949: 291). [обратно]

26. Първоначално, по предложение на проф. Ив. Шишманов, романът "Под игото" започва да излиза в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина (СбНУ), г. І (1889), кн. 1, стр. 1-176; г. ІІ, кн. 2 (1890), стр. 1-162; г. ІІ (1890), кн. 3, стр. 3-50. Като самостоятелно издание се реализира по настояване на Т. Чипев, дребен книжар в София. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА В БЕЛЕЖКИТЕ:

Използвани са бележките към: Иван Вазов. Събрани съчинения (в 22 тома). Под редакцията на П. Динеков, П. Зарев, Г. Цанев, М. Цанева. София: Български писател, 1974-1979.

Арнаудов 1943: Иван Вазов. Събрани съчинения. Т. І. Лирика. Под редакцията на М. Арнаудов. София: Хемус, 1943.

Арнаудов 1949: Неиздадени писма на Иван Вазов. // Иван Вазов - сборник от спомени, материали и документи. Под редакцията на Николай Лилиев. София: БАН, 1949.

Цанева, Малинова 1994: Цанева, М. и Малинова, Л. Вазов. // Речник по нова българска литература. М. Шишкова, С. Беляева, М. Дачев, М. Костова - редактори. София: Хемус, 1994.

Константин Гълъбов. Спомени за български писатели. Жана Николова Гълъбова - послеслов. Второ издание. Варна: Компас, 2002.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Б. Ангелов. Иван Вазов. Българска литература, ч. II. 235-285 стр. [1923]

А. Теодоров. Преглед на поетическата творба на Ив. Вазов. Псп. на Б. Кн. Д-во ["Периодическо списание на Българското книжовно дружество"], кн. 61, 62, 63, 67 [Броевете излизат както следва: 61 - 1910, 62 - 1901, 63 - 1902, 67 - 1906].

М. Арнаудов. Избрани страници от Ив. Вазова, 1922 г. Биография, стр. I-XXXIX; Иван Вазов. Училищен преглед 1929, кн. VI.

Сборник Иван Вазов, живот и творчество. Сборник за 50-годишния му юбилей под редакцията на проф. Ст. Романски. София, 1920 г.

Прослава на Иван Вазов, по случай 50-годишния юбилей на поета, под редакцията на Ст. Чилингиров. София 1920 г.

Помен за Ив Вазов, по случай смъртта му. София 1922 г.

Ю. Трифонов. Иван Вазов. Живот, произведения и възгледи. 1920 г.

К. Кръстев. Един портрет на нашето общество. - Ив. Вазов като белетрист. - Поетът и обществото. - Великата Рилска пустиня, Етюди и критики, София, 1890; Литература и литературни куриозитети. Млади и стари. Тутракан, 1907 г.

Вл. Василев. Природата у Вазов. Мисъл XVI. 6.

Ст. Минчев. Издребнял писател. Мисъл XIII. 1; Новият роман на Вазова. Мисъл XIV, 172 стр.

Н. Гечев. Вазов пред съда на литературната критика.

К. Величков. Ив. Вазов. Съчинения, т. VIII (124-135 стр.).

В. Пундев. Ив. Вазов. Демократически преглед, XIV. 6.

М. Николов. Най-хубавия роман на Вазова. Най-хубавите песни на Вазова. Литературни очерки и характеристики. София. 1928 г.

Цв. Минков. Вазов като белетрист. Демократически преглед, XVI. 9-10.

НОВА БИБЛИОГРАФИЯ:

Българската критика за Иван Вазов. С., 1988.

Иван Вазов и... София: Фондация "Пространство Култура", 2000.

Иван Вазов - сборник от спомени, материали и документи. Под редакцията на Николай Лилиев. София: БАН, 1949.

Наследството Вазов. Редакционна колегия: Милена Цанева, Елка Константинова, Бистра Ганчева, Милена Кирова. София: 2002.

Ангелов, Б. Критически разкази. Варна, 2004 <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/index.html> (01.02.2004).

Арнаудов, М. Какво е за нас Иван Вазов. Литературни очерци и статии. Пловдив: Христо Г. Данов, 1970.

Вълчев, В. Иван Вазов. Жизнен и творчески път. С. 1968.

Ганчева, Б. Вазовото творчество. В. Търново. 1996.

Дафинов, З. Патриархът. Автентичният Вазов. Документална хроника за живота и творчеството му. (В две части). София: Родина, 2000.

Димов, Г. Иван Вазов и българската литературна критика. С., 1974.

Марковска, М. Летопис за живота и творчеството на Иван Вазов. 1850-1895. С., 1981.

Пелева, И. Идеологът на нацията. Думи за Вазов. Пловдив, 1994.

Стаматов, Л. В интимния свят на Иван Вазов. С., 2001.

Цанева, М. Иван Вазов в Пловдив. С., 1966.

Цанева, М. По страниците на "Под игото". С., 1976.

Цанева, М. Иван Вазов, Поетически път. С., 1992.

Цанева, М. Иван Вазов. София: Просвета, 1995.

Шишманов, Ив. Иван Вазов. Спомени и документи. С предговор, добавки и бележки от М. Арнаудов. София: Български писател, 1976.

© Цветан Минков
© Издателство LiterNet, 14. 11. 2003
=============================
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Под ред. на М. Арнаудов. Т. IV, София: Факел, 1929.
Публикация в "Библиотека "Български писатели". Т. IV. Под ред. на А. Вачева. Варна: LiterNet, 2003.