КРАСИВ ЗАЛЕЗ

(5)

Петър Маринов

web | Някога... (Книга четвърта)

През изтеклата зима, а и преди това ме бяха включили в лекционната дейност на Дружеството на научните работници в Пловдив - исторически отдел, пред членовете на които (а и пред гражданството) прочетох три лекции. Първата бе на тема "Изясняване въпроса за помохамеданчването на родопските българи", в която изнесох неизползвани дотогава данни за доброволност при помохамеданчването за материални облаги, добиване на авторитет пред турската власт; освобождаване от ангария, данъци и берии; да не се вземат децата им за еничери; летуването на султан Мехмед IV в Родопите и др. Втората бе на тема "Краят на помохамеданчването на среднородопските българи", в която характеризирах управлението на Салих-ага Смоленски, който спрял помохамеданчването, третирал еднакво мохамедани и християни, тъй като бил роден от майка християнка - Стана от Райково, помохамеданчена на Айше, за което посочвах нови данни за неговия произход по майчина линия, за смъртта му и последиците от управлението му. Третата ми лекция бе "Прояви на възраждане у българите мохамедани". В нея застъпих родинското движение и осъщественото от него до Девети септември, охарактеризирах обстановката, пречките и ентусиазма на младите българи мохамедани по отхвърляне остатъците от робството: фесове, фереджета и турски имена, заменени с български от самите тях, как главният противник афуз Ариф Агушев беше искал да си сложи име Адолф (Хитлер) и др. Тези данни бяха посрещнати от слушателите с голям интерес. За събитията след Девети септември не споменах, макар че ме запитаха, но времето мина. При покана бих продължил още с лекции по осветляване историческото минало в Родопите, но в групата лектори при последното ми четене беше включен и Кирил Василев, идващ от София и по чието внушение ръководството на дружеството не ме канеше вече, а беше сметнало, че и дотогава не трябвало да ме канят. Така се продължи дискриминацията на името ми и не се допускаше да излизам пред обществото с лекции и беседи.

Така беше до пролетта на 1969 г., когато като светъл лъч посрещнах отиването на Димитър Димитров за Първи секретар в Смолян. Нови надежди и нови очаквания почнаха да обхващат съзнанието и волята ми за правилна дейност и възстановяване доброто име на дружба "Родина". Макар че довършвах и обзавеждах вилата в с. Чурен, мисълта ми се въртеше все към Смолян.

Тогава беше нашумяла една трагична случка, която стана в с. Оряховец, Смоленско - как самодейка млада българка мохамеданка била насила омъжена за нежелан жених, налагано й било да се увива с фередже, да се кланя и учи турски молитви, отчаяла се и за да се отърве, запалила се с бензин и изгоряла. Това бе знак, че трябва да се направи нещо решително с българите мохамедани. Общо за работа сред младежта тогава бяха излезли и се пропагандираха известните Тезиси на Т. Живков.

Тъкмо по това време беше отишъл Димитър Димитров в Смолян. От есента на 1969 г. аз бях вече пенсионер (след 41 годишна служба), т.е. бях свободен от служебни занимания, та можех да се включа по-дейно в работа по културната революция сред българите мохамедани, с каквото чувство живеех вече повече от четиридесет години.

Тогава отидох до Смолян, срещнах се с Димитров, който тържествено заяви:

- Аз каквото кажа, това ще става отсега нататък!...

Разбрах, че е започнал работа по разбиранията си, като най-напред разчистил тамошните тръни Райчо Гавраилов и Райчо Даскалов, които се махнали от Смолян. Разбрах още, че е съставил програма за дейност, която след одобрение от ЦК ще може да се изпълнява. Като главно нещо предвиждало се побългаряване имената на българите мохамедани. Това значеше връщане на родинската дейност. Как щеше да става това, не можах да разбера, защото беше забулено в служебна тайна. Ако останеше на мен, или ме запиташе Димитров как най-лесно може да стане това, бих му препоръчал да се извикат всички останали живи родинци, които да поемат и свършат цялата работа най-резултатно. Не долавях обаче такава готовност у Димитров, макар да бях му препоръчал. За всичко той се облягаше само на себе си и одобрението отгоре, т.е. на ЦК.

* * *

По това време ходих веднъж и до София. Срещнах се с Хайтов, който също се бе заинтересувал по въпроса и ми каза:

- Ще става нещо по българомохамеданския въпрос. Викаха ме в ЦК и казаха, че е възложено на специален човек да се занимава с тези неща. Добре е да отидеш и ти и ги осветлиш по работите.

- Добре! - казах. - При кого, кой се занимава с тия работи?

- Баръмов! - каза Хайтов и с това се свърши.

Запомних името и след ден-два отидохме с Александър Караманджуков, та поискахме прием от Баръмов. Целта ни беше само да установим връзка. Дадоха ни пропуск и влязохме. Баръмов ни прие, обаче бе зает, пишеше нещо, а и го повикаха по телефона да иде нейде, та не успяхме да му кажем за какво сме отишли. Той взе номера на телефона на Караманджуков, за да го потърси, и излезе. Излязохме и ние.

В лицето на Баръмов видях случаен човек, който ще се занимава с непознат нему въпрос. Затова като се върнах в Чурен и за да го подпомогна да се ориентира какво е правено дотогава, и за да го предпазя от влияние на антиродинци, написах и му изпратих "Проекто-предложения за разрешаване българомохамеданския въпрос". Като първи етап препоръчах да се свикат на поверителна среща-съвещание запознатите с тоя въпрос деятели, които под ръководството на ЦК да обсъдят въпросите и се вземат решения. Сочех и имена. Като втори етап препоръчах да се създадат самодейни колективи от млади българи мохамедани, които сами да провеждат дейността по осъзнаването и преименуването; да се обнови кадрово Родопския пансион в Пловдив, който да стане разсадник на новите идеи; да се подобри списването на в-к "Родопски устрем" и сп. "Родопи", в които да се дава превес на българските имена, а не на турските, както бе дотогава; да се отстранят от възлови служебни места лица, които са проангажирани с реакционната дейност по тоя въпрос, като сочех имена; да се въведе в джамиите корана на български език; да се издават дипломи за завършено висше и средно образование на българи мохамедани само с български имена; да се вземат мерки срещу смутителите на дейността сред българите мохамедани и пр., и пр.

Пратих на Баръмов тези препоръки, а при друго отиване в София пак го потърсих. Прие ме този път спокойно и за по-дълго.

- Интересува ме какво направихте по българомохамеданския въпрос, по който ви пратих проекто-предложения? - запитах.

- Решение ще има. Изработих го и вече е готово. Може да го видите, макар и в проект - каза.

След това отвори папка и ми подаде няколко написани листа. Зачетох ги, а той си пишеше нещо друго. Като ги прочетох, върнах му ги и казах:

- Тука не се споменава нищо за "Родина". Това значи да се пренебрегва един пример, един грамаден факт, който ще е в полза за работата ни сред българите мохамедани.

- А-а... не е нужно да се споменава. Ние сега иначе работим и... с други хора - каза той.

- Според мен би трябвало да се свърже делото по осъзнаването на българите мохамедани с нея, защото се е наченало от самите тях. Така ще върви по-леко и с ентусиазъм работата - казах пак.

- Засега тъй е приготвено проекто-решението, па ще видим... Не намирам за нужно да се споменава "Родина", нали се върши същата работа?

Не биваше да споря с Баръмов. Останах с впечатление, че "има нещо", което го възпира да свърже новата дейност с "Родина". Скоро ми стана ясно това. По страничен път научих, че Баръмов е приятел с Кирил Василев, колеги били по философия, съветвал се с него и по негово внушение бил извъртял работата тъй, че да не се спомене нищо за "Родина". Затова не търсих вече срещи с Баръмов.

* * *

Оставаше да следя какво става в Смоленско. Научавах, че там се начева "нова културна революция". Асан Зеров съобщаваше, че в Рудозем хората се събирали и шушукали какво да правят, за да не променят имената. Общините вече не записвали новораждащите се деца с турски имена, а с български. Повечето се противили, а и агитацията не била умела. Димитров мислел, че щом от Партията изхожда това, всички ще го приемат и съгласяват с радост, но не излизало обаче тъй. Из къщите си наричали новородените с турски имена и не приемали българските. Една майка занесла в общината детето си, записано с българско име, и го оставила като не нейно. Веднага било препратено в детския дом в Широка лъка, откъдето след време майката си го взела и пр.

От началото на 1970 г. се почнала "усилена агитация" и за възрастните. Почнали се събрания, за да се доказва на българите мохамедани, че "някога били българи-християни, но се помохамеданчили и си останали пак българи". Наблягали, че помохамеданчването било "насилствено", а сега побългаряването на имената става "доброволно". Това сравнение дразнело българите мохамедани, които казвали, че знаят миналото, кога и как са помохамеданчени, знаели, че и друг път са били преименувани, кръщавани в 1912 г. и пак възвръщани в мохамеданството с турските имена и пр. "Да ни се казва, че сме помохамеданчени все едно, че се разбива отворена врата. Това си ние знаем" - казвали. Така агитацията и докладите по събранията не предизвиквали нито желание, нито ентусиазъм, какъвто очаквал Димитров. Крепостта не била превзета отвътре, както беше при "Родина". При агитацията, че ще сменят имената на възрастните, се организирали упорити групи да не приемат това, а някои ходили даже в София, оплаквали се на Тодор Живков, явявали се в ЦК и пр., откъдето обаче се връщали недоволни. Създавало се напрежение, непреценено добре от Димитров, който в амбицията си да изпъкне като реформатор, не допущал проява у други или самодейност у едни и други българи мохамедани. Преграден бил пътят и на преданите такива - бившите родинци.

* * *

През февруари 1970 г. бяха почнали по-решителни преименувания. Намирали се българи мохамедани, предимно служащи и работници в предприятия, които се съгласявали и си сменяли имената, давали им се нови паспорти и пр. Някъде обаче се съпротивлявали. Трябвало да бъдат викани по служби, бюра, участъци и увещавани. Прочутият ходжа Али Палов в с. Кошница, който като ятак на Кирил Василев от партизанско време получавал народна пенсия, се възпротивил и отказал пенсията, за да не се именува.

В Мадан станала манифестация. Маса хора се събрали, за да изявят, че не искат български имена. Властите не можели да ги успокоят. Събраните се увеличили, а прииждали още с възгласи:

- Да дойде Димитров! На него ще кажем! И пр.

Съобщили по телефона, та Димитров наистина отишъл и наивно вярвал, че ще ги успокои. Те не се смирили и станало нужда да се отстранят подбудителите. Той им отговорил, че и да се събират, и да не се събират, това ще стане, защото е правителствена разпоредба и пр. "Трябва да сте благодарни на Партията, дето се грижи за вас и ви създава удобства и препитание" - казвал той и ги подканил да се разотидат. Той си заминал, а те се разотишли чак вечерта. На другия ден пак се събрали, та властта трябвало да вземе по-строги мерки.

Протестна демонстрация била станала и в Рудозем. Там Димитров не отишъл, а оставил местните власти да се разправят. За това ми съобщи Асан Зеров, който ми описа брожението за неприемане българските имена и настроението лично срещу него, нападките и заканите, отправяни му, защото смятали, че като родинец той поддържа агитацията за имената, което те не искали, и пр., и пр.

Като научих тези работи, писах на Димитров, че методът му не е правилен. Напомних му, че не е трябвало да ходи в Мадан, а да прати мюфтията Сеферков да успокои хората. Така ще излезе, че агитацията за имената се подема от самите българи мохамедани. Писах му още да се огради с хора, затвърдени в съзнанието и запазили българските си имена още от родинско време и с тях да върши работата по пътя на самодейността и пр.

Пратих му това писмо, но от него нищо не излезе. Димитров си бе карал посвоему и не искал да споделя с никого "славата на имесменянето". Мъчел да осъществи родинство без "Родина". При решителните действия идващи хора от Смоленско в Пловдив ми казваха, че между мохамеданите се е създало движение за изселване, но не към Турция, а към... Съветския съюз! От дружбата с Дагестан виждали, че там не се сменят имена, та искали да се изселят в Дагестан или в други мохамедански републики. Други пък си слагали непонятни имена - Сабин, Алдин, Къдрин и др. Имената пък от родинско време били смятани за "фашистки", които не бивало да се връщат, а да си измислят нови и пр. С това се слагало разложение и се угаждало на противородинците - привърженици на бившите смоленски ръководители. Адил Косев от Чепеларе пък при среща в Пловдив казваше:

- Каква е тая игра с нас?! Когато съм се родил, ми сложили име Адил. Сетне в 1912 г. ме сториха Борис. След това в 1914 г. пак станах Адил. Минаха години и по време на "Родина" си сложих име Владимир, та стана четири пъти си сменям името. След Девети септември пак трябваше да стана Адил и сега наново още веднъж трябва да го сменям, та да стане шест пъти. Няма ли край това? Да се смееш ли, да плачеш ли?!...

Имесменянето обаче къде гладко, къде с тревога бе ставало. От всички българи мохамедани най-радостен и доволен бе Асен Зеров в Рудозем. Той ми писа, че е преименувал цялото си семейство, общо 14 души и ми съобщаваше новите им имена, а писмото си беше озаглавил "Наново радост!".

* * *

В разгара на тия събития излезе решението на ЦК по проекта на Баръмов. То стана известно през юли 1970 г., когато голямата агитация и акция по имесменянето в Смоленско бе вече минала.

В Девинско, Доспат, Чепино и Благоевградско обаче това не бе осъществено, а само бе агитирано. Основната тема на решението, с препис от което се снабдих, беше "класово и патриотично възпитание на българите, изповядващи мохамеданска религия" и бе насочено срещу турчеенето на тези хора, като се изтъкваше необходимостта в процеса на патриотичното възпитание да се сменят турско-арабските имена с български. В много пасажи на това решение се препоръчваше "да се подобри работата", "да се разшири дейността" и пр. на разните организации и ведомства, а не се споменаваше, че е правено нещо дотогава. Като че ли сега се захващаше. Но то имаше повече канцеларски или формален характер, не оказа почти никакво въздействие и само оправда труда на тези, които го бяха съставили и написали. Скоро престана да се споменава за него. В много части от текста му виждах мисли и изрази на Кирил Василев. То бе бездушно и работите в Смоленско си вървяха посвоему и в някои отношения изпреварваха самото решение. За другите области пък се слушаше, че ставали и противодействия, като в Доспат се стигнало и до кръвопролитие, а и замислен комплот срещу Димитров, защото той бе провеждал работата "самоглаво", недобре планирано, половинчато и с наивна вяра, че се напредва, поради което се създаваше съмнение за трайността. "Това е криво-ляво революция" - бяха казвали по-словоохотливи на подбив.

* * *

През август същото лято (1970) се чу в с. Чурен, че в съседното село Осиково, Смоленско, "ще има ритуал по приемане на новите имена". Разбрах, че мнозина от нашите селяни се стягаха да отидат. Появи се и у мен желание да отида. Дадоха ми от ТКЗС-то едно муле, качих му се и заминах. Любопитствах да видя как ще се проведе тоя обряд или "ритуал", както го наричаха. А исках да видя и селото им, където не бях ходил. Ведно с други чуренци пристигнах и аз там.

В Осиково никой не ме познаваше. Бях чул, че учителите (мохамедани), които трябвало да са начело на културната революция, се държали резервно и оставяли работите да текат от самосебе си. Ритуалът щеше да се проведе в двора на училището. Заварих направена естрада, украсена с малко зеленина. Печеше силно слънце. Дошли бяха доста хора от околните села, главно християни, които чакаха церемонията. Седнали бяха на сянка край един зид срещу естрадата. Наближаваше обед, а не се забелязваше движение за тържеството. Местни жители не се виждаха. Само деца се готвеха в училището за декламации. Между дошлите гости се наредих и аз.

По едно време почнаха да идват хора и от селото. Насочваха се към естрадата. С тях бяха и официалните лица, дошли от Михалково и Девин. Не познавах никого. Между тях имаше и един партизанин с ордени, който действал някога из тоя край, комуто даваха почетно място. След като дойдоха още неколцина от селото като публика, на естрадата се качиха официалните лица. Там се наредиха и учениците. Мина доста време, докато почне тържеството. Нещо се суетяха как да почне и кой да го открие.

Най-после един от организаторите съобщи, че тържеството почва и дава думата на дошлия партизанин (името му не запомних), който ще разкаже спомени от миналото. Партизанинът пристъпи и почна да разказва спокойно, бавно, какво е било в тоя край преди Девети септември и какво е направила Партията на Народната власт след тая дата - как сега се създали условия за радостен и заможен живот, как всеки се стреми да си направи нова къща, как благодарение на новата икономика се е променил битът на хората, обзавели се домове с модерни кревати, електрическо осветление, радиоапарати, телевизия, автомобилни съобщения и пр., и пр. Беседата му продължи повече от час и при жежкото слънце хората се огъваха и притесниха. Всеки очакваше да види най-главното - ритуалът по преименуването.

Когато говорителят свърши, един от учителите съобщи от името на Отечествения фронт в селото, че "на всички е известно за какво сме се събрали, а именно да се раздадат новите паспорти с новите имена". За българско съзнание и възраждане не стана нито дума. Донесоха няколко големи пакета, подадоха му ги и ги сложиха на масата. Това бяха паспортите. След това същият каза:

- Който си чуе името, да дойде, за да си получи паспорта!

Извикаха първото име от Първа бригада и очакваха повикания да отиде веднага, та да стане тържествено връчването на паспорта му. Оказа се обаче, че тоя човек е нейде наоколо по къщите и отидоха да го търсят. Повикаха втория, но и той се оказа, че не е там, та и неговия паспорт остана настрана. Завикаха третия. Той бе там и отиде да си вземе паспорта, но някак свито, без да го поздравят. След това се шмугна някъде към къщите. Следващият се оказа, че е на самата естрада, бил партиен член, посегна и си получи паспорта, поздравиха го. След това завикаха други имена, но все се оказваше, че ги няма налице - един бил там, но отишъл да нагледа добитъка, друг бил с говедата, трети - зает с приготвяне обеда за гостите, четвърти пазел конюшните и пр., и пр., та за повече от час връчиха само на неколцина паспортите.

Пристъпи се към втората бригада. Но с нея стана същото - хората не бяха налице, викаха имена, но рядко се обаждаше някой, че е там. Направи се нещо като съвещание на естрадата и решиха - паспортите да се дадат на бригадирите и те да ги раздават на другия ден по блоковете. При следващите бригади хората пак не бяха налице, та и с техните паспорти стана същото. Времето до 15 часа мина в мотане и суетене. Като сметнаха, че паспортите са раздадени и ритуалът свършен, дадоха път на учениците да декламират и пеят. А те бяха изморени от дълго стоене на крака, та всичко мина набързо и вяло. Съобщи се: "Тържеството е свършено! Гостите се канят на трапеза!".

Аз не бях нито канен, нито официален гост, та веднага се качих на мулето, заминах нагоре и през височината "Бей-бунар" се върнах в Чурен. Не бях доволен нито от ритуала, нито от това, което видях и чух. Хората от селото ми се видяха свити и с убит дух, без настроение и затова неохотно се отзоваваха на повикванията. Липсваше естествения за такъв случай възторг и готовност да получат паспортите си с нови имена.

От видяното на този "ритуал" извадих заключение, че и в другите села, в които пишеха вестниците, че стават ритуали, е така. Във всичко това виждах изкуствените, пресилени и безплодни напъни на Димитров, което далеч не приличаше на едновремешните родински вечеринки, което ме гнетеше, но не можех да го променя. "Насила добро не става!", казва народната поговорка.

* * *

Дочакахме новата 1971 г. Минаха първите два-три месеца. Пишех на Димитров да се създава дух, да се използват родинци за пример, но той си оставаше на своето.

- Самомнителен е този човек! - казваше Ангел Иванов от Пловдив. - Не зачита никого, "не се води, не се кара". Макар да върши нещо полезно, но го прави тъй, че остава впечатление, че е груб, недодялан, с лош нрав човек! Но паднало се е, ще го търпим!

През март 1971 г. щеше да се състои X-ти конгрес на Партията. Помислих, че ще е добре да се постави пред него въпросът за българите мохамедани и реабилитира дружба "Родина". Докато обмислях какво да правя, свързах се с един бивш учител от гр. Ловеч - Гено Р. Карпулски, който бе работил в "Родина" из Родопите, дошъл сега в Пловдив, та се разбра, че той ще направи предложение до Конгреса за преценка дейността му - лична и на "Родина", да бъде възстановен за член в Партията, тъй като за тая дейност бил изключен. Той наистина бе направил изложение и имаше добра аргументация, препис от което изпрати и на мен. Макар че доводите му бяха убедителни, от тая му постъпка нищо не бе излязло. След конгреса го бяха посетили в Ловеч и увещавали да не настоява, че Партията не прави грешки, че дейността му отдавна е минала, че сега са други обстоятелствата, че новото време иска и нови хора и пр., и пр., поради което молбата му за реабилитация останала неудовлетворена. Той не бил съгласен с това и реагирал, но по-сетнешните му постъпки бяха останали без последствие.

От своя страна друго аз не можех да направя, но подканях с писма Димитров в Смолян да направи предложение в ЦК за реабилитиране на "Родина". Писах му веднъж, дваж, триж, а и повече пъти, срещах го там, а и в Пловдив, та му напомнях, но той все нещо намираше да каже, че "моментът не е удобен", че "не е време", "ще види" и пр., и в края на краищата нищо не направи. На дейността му по имесменянето от София като че ли бяха почнали да гледат неодобрително, особено по станалите ексцесии и един ден като гръм от ясно небе се разнесе новината - Димитров отзован!

Наистина той беше изтеглен от Смолян, преди още да се е довършила работата с имената. Слушаше се, че народът си е "отдъхнал" като от кошмар, а и се подхранила надеждата, че с неговото отстраняване ще се отмени и имесменянето. Затова по къщи и на неофициални места българите мохамедани си служили с турските имена съвсем безпрепятствено.

След изтеглянето Димитров бе назначен за завеждащ отдел "Пропаганда и агитация" при ЦК. Там ходих веднъж, та го посетих и четох за воя, какъвто дигали турцизирани българи мохамедани, бегълци в Турция, където в с. Бакъркьой близо до Цариград издавали на циклостил пропагандна литература за "насилията над турците в Родопите", "за разрушено село Доспат", "за издавени хора в язовира" и прочие лъжи и безобразия. Отдругаде разбрах, че и в ООН - Ню Йорк либийският представител Моамар Кадафи бил говорил, че мохамеданите в България се притесняват и пр., та поради всичко тук може би нашите софийски ръководители бяха решили и изтеглили Димитров от Смолян. Той се беше примирил с положението и оставаше да работи както може и колкото може от София. Скоро бе "прехвърлен" за завеждащ отдел "Организационен", но виждаше се, че се откъсва от работите в Смоленско и не може да направи нещо значително, макар че бе избран за тамошен народен представител.

* * *

До 1972 г. ходех към Смолян, но все за късо време, един или два дни. Причината бе, че мъчно се намираше место за нощуване, хотелите бяха винаги заети, а бях скрупульозен, за да гостувам на приятели, макар че ме канеха. Най-сърдечни бяха родинците-мохамедани М. Карахусев, А. Хусков, М. Велиев и др., които винаги ме канеха, а и от християните Хр. Табаков, Ан. Попиванов, Стайко Петров, Ан. Белев, Щильон Гавраилов и много други.

Тази година през лятото се случи да прекарам в Смолян по-дълго време. Предстоеше да празнуваме стогодишната възраст на майка ми, живееща тогава в Чепеларе. Това щеше да стане на 23 юли 1972 г. Седмица преди това отидохме цялото семейство - аз, жената, децата и внучките Ани и Майя. Спряхме в Смолян. Случи се, че къщата на Хр. Табаков да е свободна, та останахме в нея и прекарахме няколко дни с любезните домакини. Първо обиколихме града, който се беше коренно променил. Видяхме се с много стари приятели. Влязохме във връзка с Асан Зеров в Рудозем, та отидохме и там. Той и цялото му семейство много се радваха. Обиколихме града, който някога бе гола поляна. Влязохме и в една фабрика, дето се мелеше руда. Правихме снимки и се разделихме. Асан ни придружи, та ходихме с рейса до Средногорци и Мадан. Видяхме метаморфозата му от дрипаво село да е станал модерен град. Природата на Средногорци беше много интересна. Оттам през Търън се върнахме в Смолян. Друг ден с таксиметрова кола ходихме до с. Кутела при Стоил Кумецов. Той се много радваше и ни спря за обед. Стари чувства се пробудиха и стари спомени си разказахме. Облякохме се с мохамедански дрехи и се снимахме. Надвечер през Славейно и Виево отидохме в Момчиловци. Гостувахме у поп Каню Ил. Канев. Много сърдечно прекарахме и се прибрахме в Смолян. Ходихме и при езерата, пихме студена вода, радвахме се на природата, наловиха ни риба - пъстърва. След това отидохме в Проглед по панорамния път през Пампорово. Гостувахме по роднините, обикаляхме ливадите, дето съм прекарал детинството, ядохме брано мляко, пържихме риба у Вангелина Димитрова¹, срещахме се с връстници, най-интересен, от които бе Кара-Танас, свирихме и пяхме, спомняхме си младините, правихме снимки и прекарахме много приятно. Родното място никога не се забравя.

На уречената дата бяхме в Чепеларе. Събрал се бе целият род на майка ми - деца, внуци, правнуци и праправнуци - повече от 80 души. Пак спомени от младини и интересни случки се разказваха. Тържеството бе строго семейно, без официалности и показност. То се състоя в стола на едно предприятие, където се сложи трапеза за всички присъстващи. Дойде и писателят Николай Хайтов с част от редколегията. Казах малка реч по случая, поздравих майка ми с признателност за грижите и жертвите й за нас, която не бе изслушана добре поради несдържаните чувства на множеството. По време на трапезата засвири с гайда братовчед ми Ил. Маринов. След това вън се изви хоро. Старата ми майка само гледаше в недоумение какво става около нея. Фоторепортерът от сп. "Родопи" направи много снимки на групи стари и млади, деца, внуци и правнуци, които размножихме след това и си съставихме албуми. Те останаха за чуден спомен. С това тържеството се свърши, всички се разотидоха, а ние си заминахме за Пловдив.

* * *

Върнах се в Чурен и продължих да се интересувам какво става още по българомохамеданския въпрос. Извън Смоленско в другите окръзи по имесменянето бяха станали само ексцесии поради недобра подготовка и организация. В Гоцеделчевско и Разлог бяха нападнати агитатори, цивилни и военни, по джипки и камиони бяха хвърляни камъни, та се дохождало до кръвопролитие. Това бе предизвикало да спре работата в оня край и се остави в застой. След време пак било почнато и беше станало с привикване по участъци и немного демократично. Имесменяне бе станало из цяла България, където имало преселени българи мохамедани. Затова научвах само по слухове.

По-отблизо наблюдавах какво става само в Пловдивски окръг. Тук живееха няколко хиляди българи мохамедани, които под влияние на турския мюфтия и консул се турчееха и пълнеха джамията. Сега беше почнало издирването на българите мохамедани, за да се отделят от турците. Най-много имаше в града и придаденото му село Коматево. Там бяха поискали да си строят и джамия, но властите не бяха разрешили. Според данни, събрани от Духовников и преброяването, в района на Пловдив живееха над десет хиляди българи мохамедани. Чрез доброволни покани, а след това и с милиция, на всички бяха сменени паспортите с български имена. Някои се бяха укрили. Само д-р Якубов беше се противил, макар че някога бе родинец. Сега се преименува от Юсеин на Юли. А през 1941 г. сам си беше сложил име Чавдар Славянов, под което име се прояви като автор на стихове и статии. Защо не си го възстанови сега, остана неясно. Между колегите си той се бе показал като кариерист с амбиция да получава звания. Като писател и поет напълно изгасна.

* * *

След като Димитров напусна Смолян, за Първи секретар бе издигнат Димитър Чолаков. Той беше човек добър и имаше правилно разбиране по въпроса за българите мохамедани, но не брутален, а умерен. Това му бе намерено за слабост от Димитров, който следеше работата от София, та не след много бе свален от тоя пост. Заместен беше от Величко Караджов, който бе делови човек и оставаше да довършва работата, захваната от Димитров. Това обаче не му се отдаваше и се натъкваше на нескрита съпротива.

Караджов и сега (1978 г.) е Първи секретар, работи усилено по благоустрояването на края, но какво ще стане с времето, бъдещето ще покаже. Някога и той бе родинец, писал бе и стихотворение, но сега, поставен на този пост, трябва да се съгласява с това, което му кажат от София, та по родинските въпроси нищо не прави.

Кирил Василев като антиродинец обаче си действа. Продължава да заблуждава мнозина в София. Негов сателит е поменатият по-напред член в редколегията на сп. "Родопи" Владимир Арденски (Вехби Шакиров), който написа книга "Свои, а не чужди" с чудно хубави лични изповеди. По внушение на Кирил Василев обаче в нея бе вмъкнал пасажи, с които се нанасяше само пакост по българомохамеданския въпрос и културната революция - пишеше само за насилия в миналото по време на Балканската война, а и по време на "Родина" с изопачаване на фактите. С така описаните от него "насилия" караше хората да мислят, че и сега по културната революция има насилия (и даже кръвопролития). Предприела се беше пропаганда за обсъждане на книгата, но мен се виждаше, че не заслужава това. При едно ходене в Смолян срещнах завеждащия отдел "Пропаганда и агитация", та му казах това, той бе разбрал и бяха спрени обсъжданията.

По това време срещнах и Димитров в София, който каза, че не знае за тази книга и се изненада от написаното в нея.

- Хубава работа! Коскоджамити завеждащ отдел "Пропаганда и агитация", а не знаеш какво се печата за твоя избирателен район! - му казах и се засмях, а засмя се и той.

Каза, че ще спре разпространението на книгата, но не бе успял, а само във второто издание бе съкратен пасажът за "Родина".

През такива мъки и неволи трябваше да минават родинските идеи в стремлението им да бъдат разбрани и показани в правилната светлина.

* * *

Въпреки че бях недоволен от Димитров, че не направи нищо за реабилитирането на "Родина", но все поддържах връзка с него, за да се амбицира и прибере за Държавния архив и останалия том от "Дневника" ми, част I. Тая част бе задържана от Палагачев, както споменах по-напред, още през 1962 г. Оттогава дирите й се губех².

Правих постъпки с изложение до ЦК, а и с писма до Димитров, молех да се изисква и прибере тая част, но това той не направи, а го проточи, за да се сети Палагачев и го потули нейде. Съветваше ме да го дам в съд, което не бе резонно, защото не от мен бе взета тая част, а от ОК на БКП, значи служебно би трябвало Димитров да се грижи и го прибере. Така минаваше времето, та и ОДА - Смолян правеше усилия да се прибере, и началника на ОДА - Пловдив бе ходил при Палагачев, но той бе извъртал работите, че уж я предал и в края на краищата тая част от дневника остана в неизвестност.

По странични указания се разбираше, че го е предал на Кирил. Василев, който отричал да е у него и казвал, че нищо не знае.

* * *

Още през първата година след пенсионирането ми (1969) почнах да се занимавам с по-системна научна работа. Това, което бях изпитал в живота, което бях изстрадал, което бях открил, установил и уяснил с критически анализ из историческото минало на хората от родната ми планина, техните борби за по-сносен живот, страдания, неволи и променлива съдба между "изтока" и "запада" - средновековен и съвременен, исках да запиша и оставя на поколенията за назидание и поука. Исках да оставя следа - да видят бъдните поколения какво е "правено" и "разваляно" в тая злочеста наша родна планина.

Така почнах да записвам всичко, каквото бях преживял, което ме вълнуваше и подбуждаше да го изявя в една или друга книжовна форма.

Почнах със събитията през турското робство. Освен споменатите по-напред лекции по уясняване как е станало помохамеданчването и как е спряно същото (по нови данни), които четох в лекторията на научните работници в Пловдив, написах още изследване за българите мохамедани по време на Априлското въстание и Освободителната война. Написах още очерк за "Българите мохамедани през Балканската война - покръстване и второ помохамеданчване" въз основа на документи, допълних очерка "По възродителното движение сред българите мохамедани" (дружба "Родина"), а също и обширен очерк за събитията след Девети септември 1944 г. - гибелта на "Родина" и съдбата на родинци, на който очерк поставих заглавие "Страданията на българите мохамедани за българско народностно съзнание". Всички тези мои очерци обединих в един общ труд, който озаглавих "Българите мохамедани в Родопите - нови изследвания из тяхното минало". Те наистина бяха "нови", тъй като всичко разглеждах в нова светлина, до всичката възможна мярка обективно - и помохамеданчването, и управлението на Салих-ага, и Априлското въстание с Освободителната война, и Балканската война, ...а родинството и последващите събития давах като съвременник и очевидец.

Целият този мой труд излезе на повече от 3500 страници, които дадох, та се преписаха и ги подвързах.

Написах още спомени по участието ми в дружба "Родина" под общото заглавие "Сред българите мохамедани - видено и преживяно". Почнал бях да го пиша през 1965 година, прекъсвах го и пак го продължавах. Излезе общо в шест части, според характера на събитията, последните, от които завърших през 1978 година. Излязоха повече от 3000 страници.

Написах и изследване с критични бележки по така наречения "Исторически бележник" и Рада Казалиева от Райково. И то остана в машинопис на около 150 страници. Малка част от тях се публикува в сп. "Родопи"³.

Написал бях и спомени за Ст. Н. Шишков и В. Дечев, които сега продължих със спомени за Христо Караманджуков, д-р Георги Чичовски и Атанас П. Каишев като поредица "Големи и малки родопчани". По тая поредица ще продължа да работя още⁴.

За града Смолян също написах спомени: "Смолян някога и днес", където сравнявах града през 1930 г. с днес - 1978 г.

Като виждах, че много въпроси, свързани с Родопите се описват неправилно, заех се, та написах и труд под заглавие "Истини и заблуди из средно-родопското минало - исторически справки и оправки". Имаше заглавия "Първото честване на Кирил и Методи в Родопите"; "Левски в Родопите"; "Двамата обесени въстаници"; "Рада Казалиева - първа поетеса"; "Историческия бележник" - истини и заблуди"; "Езерово ли е старото име на Смолян?"; "Името "помак" или "ахрянин""; "Родното място на поп Глигорко"; "Името Красногор - комунистическо!"; "Дружба "Родина" - фашистка организация?!"; "Симеон Фисенски - фалшификация с името му"; "Време разделно" - шарлатания с исторически събития и образи"; "Политиканстване с българите мохамедани - В. Радославов и Кир. Василев"; "Фашисти и антифашисти"; "Помохамеданчването на родопските българи" и пр. Ще следва втора част "Истини и заблуди", които тепърва ще работя.

И още работи написах, като очерк за Поп Глигорко и др., които не ще изброявам тук, а ще се запазят в ДА - Пловдив, където ще ги предам, тъй като в днешно време не би се позволило да се печатат.

Важно събитие в живота на Родопите бе излизането от печат на книгата "Тъмраш" от полк. Ангел Вълчев. Тя се разпространи през 1974 г. и за късо време бе изчерпана. Написана бе с голяма обич към българите мохамедани - тези незаслужено тормозени и отритвани в нашата общественост и литература сънародници в Родопите. Клеймени и досега като бунтовни, размирни, аморални, нечисти, продажни и даже главорези за българите християни хора, сега бяха извадени от заблудата и преднамереността на досегашните изследователи и представени такива, каквито са, а и каквито са били. С голям интерес очаквах тази книга и с голямо внимание я прочетох. Ето, това са родопските българи, си казах, като я прочетох - братя по кръв, братя по език, братя по бит и нрави, които не са си пакостили едни други въпреки разликата на религиите им, а даже са бранили и защитавали едни други. А това, че от тия двеста или триста хилядна маса българи са се намерили петдесет и сто, та даже и петстотин декласирани и аморални личности, каквито ги има навсякъде и по всички народи - терористи, това не значи, че всичкото население, старо и младо, мъже и жени, е такова. Българското чувство и съзнание за братство са надделявали в миналото, надделяват и сега.

Това именно бе доказал в книгата си полк. Ангел Вълчев. Тая книга приех като чест за родопската литература.

Ненапълно като такава обаче, тя се бе приела от някои критици, които плащаха данък на минали заблуди. Така например Иван Богданов - известен литературен историк и с безспорни качества на критик, излезе с отзив (само в машинопис), че книгата не оправдавала излизането си, че фактите за българите мохамедани не стоят така, че авторът неправилно осветлява въпросите и пр. Всъщност, разбра се, че тази си рецензия бил написал при лично неприязнено отношение към автора и Николай Хайтов, загдето някога се натъкнал на неодобрение от тях на негов труд.

По тая рецензия на Иван Богданов, пратена до Генералния директор на книгоиздателствата - София, се създаде цяла литература. Прояви се заинтересованост от знайни и незнайни привърженици и отрицатели на книгата, писа се до върховните партийни и културни институти и накрая, след зряло преценяване с оглед на нашите държавни и народностни интереси, пък и за защита монолитността на българите в Родопите, дойде се до окончателна оценка, че книгата е навременна, полезна и действа за патриотичното възпитание на родопското население.

Отговор на рецензията от Ив. Богданов най-напред написа Николай Хайтов - машинопис до Генералния директор на книгоиздателствата; писмо до Централния комитет на БКП написа и проф. Стр. Димитров, който бе рецензент още на ръкописа, а отговор написа и авторът Ангел Вълчев. Следях какво се пише - самите автори ми пращаха копия от това, което пишеха, тъй че в с. Чурен - на един час от Тъмраш, развалините, на което селище са запазени, се събра цялата литература - официална и неофициална, печатана и непечатана - на едно място. Образува се една папка доста голяма, която подвързах и ще остане като паметник в архивата. Главната съпротива срещу тая книга и кампанията да се омаловажи идваше от Перущица, чиито жители неправилно се заблуждават, че разрушаването на селището им през 1876 г. било станало от тъмрашлии, а не от турската войска - редовна и запасна, поради което през 1912 г. те опожарили и унищожили Тъмраш. В самата книга доволно ясно е описано това, та тук не ще го повтарям. Обсъждане на книгата бе станало на няколко места и все благоприятно, а само в Перущица това не стана. То си остана за тамошните жители.

* * *

Във връзка с книгата "Тъмраш" беше се заангажирал и Институтът за история при БАН. Директорът му проф. Хр. Христов написа неблагоприятна рецензия в сп. "Исторически преглед". По нея обаче и по отговора й от автора Ангел Вълчев бяха станали основни разисквания и преценки, като в края на краищата се бе наложила кадрова промяна в състава на "Проблемната комисия по изследване миналото на родопските българи" и бяха влезли в състава й още двама - Николай Хайтов и Ангел Вълчев.

Тая комисия издаде през 1976 година том IV от поредицата "Родопски сборник". Голяма изненада за читателите бе, че в тоя том се напечатиха около 30 страници писма от архивата на движението дружба "Родина", от които документи се виждаше как и при какви обстоятелства е възникнало това движение. Сега, след повече от тридесет години, се публикуваха данни, които със съдържанието си разобличаваха тъй упоритата противородинска пропаганда, разпространявана от някогашните смоленски ръководители, "новите Радославовци", както с право ги наричаха някои, за да се види истината такава, каквато е.

За мен това бе радост и морална награда, че това, което съм работил и с което съм живял през целия си съзнателен живот, е било правилно и полезно както за държавата ни, тъй и за народността ни.

* * *

Окуражен от това, още докато се проектираше за печат тоя сборник, за втори път занесох моя очерк "По възродителното движение сред родопските българи мохамедани" в книгоиздателство "Народна просвета" (бивше "Хр. Г. Данов") - София и предложих за отпечатване като номер в "Популярна историческа библиотека". Внесох го лично и бе приет по съответния ред. На излизане обаче в коридора ме срещна проф. Петър Петров, който отиваше там по негови работи, та очевидно се заинтересувал и разбрал защо съм ходил, та след месец получих ръкописа обратно с обяснение, че не е по тематичния им план и не може да се издаде. Явно бе, че пак се прояви заинтересованост да не се печата нещо за "Родина", което автоматически щеше да е разобличение на неправилната линия по тоя въпрос от някогашните смоленски ръководители. А те бяха в разбирателство и дружески връзки с проф. П. Петров, който навярно беше насочил в книгоиздателството да не се печати.

БЕЛЕЖКИ

1. Вангелина Димитрова - съпруга на общественика, учителя и писателя Янтай Кавалов (Васил Димитров) от с. Проглед, Смолянско. [обратно]

2. През 1995 г. Кирил Василев лично донесъл в Държавния архив - Пловдив, том I на дневника и го предал на сина на П. Маринов (тогава директор на архива). [обратно]

3. "Исторически бележник" и Рада Казалиева - за тях виж: Маринов (а.е. 128-131, 215, 232, 600; 2008). [обратно]

4. Поредицата "Големи и малки родопчани" (Маринов а.е. 9-35) [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Маринов 2008: Маринов, Петър. За архивата на Рада Казалиева и "Историческия бележник". Пловдив: ИМН, 2008. Също: Петър Маринов. Рада Вълчева Казалиева и "Историческия бележник". // Електронно списание LiterNet <https://liternet.bg/publish20/p_marinov/kazalieva.htm> (04.10.2009).

Маринов а.е. 9-35: Маринов, Петър. Спомени на Петър Маринов за личности, с които е работил, контактувал и кореспондирал. // ДА - Пловдив, ф. 959к, оп. 3, а.е. 9-35.

Маринов а.е. 128-131, 215, 232, 600: Маринов, Петър Ан. "Исторически бележник" и Рада Казалиева. // ДА - Пловдив, ф. 959к, оп. 1, а.е. 128-131, 215, 232, 600.

© Петър Маринов
© Александър Маринов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.11.2009
Петър Маринов. Някога... (Книга четвърта). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2009

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 4. Съст. Александър Маринов. Пловдив: Интелексперт 94, 2009.