Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАДА ВЪЛЧЕВА КАЗАЛИЕВА И "ИСТОРИЧЕСКИЯТ БЕЛЕЖНИК"

Очерк

Петър Маринов

web

Петър Ан. Маринов. За архивата на Рада Казалиева и "Историческия бележник". Пловдив: ИМН, 2008Смята се, че тя е първата учителка в Родопите, отворила българско училище в Райково още през 1842 година, т.е. седем години преди отваряне такова в Пловдив, осем години преди Хр.-Г.-Дановото училище в Перущица и шест години преди устовското такова. За другите училища в Родопите да не говорим, защото са отворени петнадесет, двадесет, а и повече години по-късно. Така определената година види се е будила съмнение, поради което не е влязла в историята на просветното дело в България.

Животът, личността и делото на Рада Казалиева досега не е проучван сериозно. Нашите родопски историци, изследователи и книжовници като че не са я забелязали, не й обърнали достатъчно внимание и отминали тая първа по времето си деятелка за възраждането на смолянските българи.

За нея се е проговорило за пръв път през 1921 година по случай стогодишнината от нейното рождение. Тогава в родното й Райково, Смолянско, се е устроило честване, организирано от Културно-просветното дружество "Орфееви гори". Тогава се е замислило и да се напечата нещо от нейните спомени и трудове, което си останало само замисъл, а не се осъществило нищо. Честването й обаче намерило отражение в някои издания от периодичната преса. Във в. "Политика" от 19.ІІ.1923, бр. 113 при дописка за нейната дейност като народна учителка е поместен и портретът й, във в. "Зорница" от 8 септ.1921 г., бр. 36, също се дава дописка с характеристика от религиозна гледна точка, а в сп. "Родопски глас", г. І, 1921, бр. 10 и 11 се дава информация за станалото честване и се прави апел да се зачитат старите народни български учители.

По-после, през 1931 година, когато в сп. "Родопски преглед" (кн. 1-3) Анастас Поптодоров публикува една част от материалите на нейната архива под общо заглавие "Из миналото на Родопа - исторически бележки за потурчването на родопските българи, унищожението на Смоленската епископия, Висарион Смоленски и др.", той не спомена нейното име, макар че го знаеше, а отбележи само, че печатаните "извадки" са от една "памятна" книга, която е изчезнала, "но преди това бележки от нея са били записани лично от едно съвременно на йеромонах Григория лице". Споменатият йеромонах Григорий е прочутият в цялото Среднородопие "поп Глигорко" или поп "Лигорко", живял тука през времето от 1838 до 1872 година и има заслуга на пръв народен будител на българските християни в този край, а споменатата памятна книга имала заглавие "Исторически бележник", в който се записват всичките случки, станали над това и от това население в Кръстогорската област. Тя била писана от странствуващи монаси на гръцки език в течение на два и повече века, начиная от 1622 година и се предавала от ръка на ръка и пазена тайно в църквата "Св. Неделя" в Райково, като последен неин пазител бил поп Глигорко, с изчезването на когото изчезнала и книгата. Но като се вземе предвид, че тази църква е строена през 1836 година, а дотогава на нейното място имало само оброчище под сянката на голяма борика, където християните отивали и палели свещи, явява се въпросът - къде тогава е съхраняван този бележник преди постройката на църквата? Но тъй или иначе той е изчезнал.

Заслугата на Рада Казалиева се състои именно в това, че преди изчезването му тя е съумяла да снеме и запази някои преписи от него, които превела от гръцки на български. За да направи това, има се предпоставката, че тя по природа била любознателна, ученолюбива и в онова тъмно време добила някакво образование и станала учителка, за да просвещава на български език хората от Смолянско, подвиг, който заслужава отбелязване.

Но коя е и каква е Рада Казалиева?

Според оставени от нея автобиографични бележки, копия от които бяха предадени на пишущия настоящето през 1937 година от сина й Хростак п.Панделиев (тогава пишех моя труд "Смолян и околията в своето близко и далечно минало", печатан във в. "Красногор", Смолян, 1937-1939), се вижда, че тя е родена на 8 юли 1821 година в с. Райково, горната махала. Баща й се казвал Вълчо Пенков Казалията и се занимавал със скотовъдство и земеделие. Дядо й Пенко произхождал от с. Дедево, Пловдивско, който, подгонен от турците, че е надвил пехливаните на някаква турска сватба в Пловдив, избягал и дошъл в Райково, където добил известност с прякора Казалията. Тук се задомил и създал род. Той дошъл с брата си, именуем Сивко, който бил буен като него, та скоро напуснал мирния живот и хванал балкана, известен с името Хайдут Пачо, комуто като омръзнал хайдушкия живот, изчезнал нейде към Англия. Майката пък на Рада Казалиева се казвала Руса Грудинска.

Когато Рада била на 12 години, т.е. към 1833 година, в Райково върлувала чумата. За спасение хората бягали из околните гори. Нейният баща, заедно с майка й и с другите деца, също избягали в местността Тереклийца, където имал мандра, а детето Рада и баба й си останали вкъщи, защото били вече заразени от болестта. През първата нощ бабата умряла, а Рада, за да не я гледа, отишла в тепавицата при "бралото" и се скрила. Там я намерил баща й след два дена, който, като видял, че се е спукала някаква подутина на гърба й, казал: "Спасена си, Радке! Прекарала си болестта!". Завел и нея при мандрата, където пък заварила майка си умряла. Така тя останала сирак от малка. На есента болестта преминала и хората се прибрали по къщите. Тук трябва да се добави, че от историята е известно, че чума в Родопите е върлувала през 1838 година, което навежда на мисълта да се преместят всички събития, описани от Рада Казалиева, с пет години по-късно. Това ще е по-правдоподобно.

През тази година ходел в Райково един търговец на гайтан от Карлово - Димитър Минчев. Той се спирал в къщата на Вълчо Казалията, с когото били приятели. Там приказвали по разни въпроси, в това число и за училищата. Той казвал, че в Карлово вече се учи по български, имат си учители и пр. В Райково по това време също имало училище, но в него се учело на гръцки. Него посещавала и Рада Казалиева. Димитър Минчев, като виждал, че детето Радка с любознателност слуша разговорите с баща й, казал един ден, че добре ще е да я заведе в Карлово и да се учи в българско училище. В подкрепа на това се изказали и приятелите на баща й Коста Данаилов (или Даниловски) и х.Милуш. Така през есента на тази година (1836 или 1841) тя, заедно с баща си и търговеца Минчев, качени на мулета, наистина заминали за Карлово. Там тя била настанена в дома на Димитър Минчев, под грижите на жена му Пенка. Всичко това е по "спомените" на самата Рада Казалиева.

Според показанията пък на внука й Пантелей Хр. Попов в Асеновград (1949-1950), тя стояла в Карлово и учила при известния учител Райно Попович, а след това още една или две години и в Калофер при даскал Ботю Петков, бащата на Хр. Ботев. (Справката показва, че даскал Ботю е почнал да учителствува в Калофер от 1845 г. на есента, когато се върнал от следване в Русия, следователно и срещата му с Рада Казалиева трябва да се премести пет години по-късно от определената от нея 1842 г. като начална за учителствуването й.)

В Калофер тя се сближила с калугерките от близкия манастир, където ходела, и се научила да пее в църквата и [знаела] реда на службата. Под това действие, появило се у Рада Казалиева желание да стане монахиня (калугерка) и остане там. От това й желание обаче я отклонил учителят Ботю Петков, който я разпитвал за родния й край. Тя му обяснявала, че хората в Смолянско повече са гурбетчии, ходят по гръцки градове и островите, та както се вижда, под такова влияние всички ще се погърчат. Тогава Ботю Петков й казал:

- Ти няма защо да се калугериш. Като свършиш училището, най-добре ще е да си отидеш там, да захванеш да учителстваш и тъй да просвещаваш народа да не се погърчва. От такива хора има нужда нашият край, а не от калугерки!

Тя послушала съвета му и си дошла в Райково. Тук заварила дошлия преди това от Света гора йеромонах Григорий, или поп Глигорко, с когото се свързала оттук нататък във връзка със споменатия "Исторически бележник".

Да стане учителка и то на български език тогава (в 1842 или 1847 г.) било много мъчна работа. Каквито училища имало, пък и службите в църквите навсякъде в този край, всичко ставало на гръцки език и внушението, вдъхнато й от Ботю Петков и Райно Попович, я възпламенявало, ако стане учителка - да учи децата на български език, на какъвто се говори вкъщи, а не на гръцки. Това допадало много и на местните чорбаджии и първенци, приятели на баща й. Събрани веднъж в дома на Коста Даниловски, те сложили за обмисляне въпроса за училище на български. Присъствували баща й, Нико Коджабашията, х.Милуш Ташев, поп Димитър Тольковски, поп Глигорко и др. Поканили и нея да отиде там. Тя отишла и по обичая целунала ръка първо на поповете, а след това и на другите. Седнала и почнали да я разпитват какво е учила и научила, за живота в Карлово и Калофер и др. Тя им разказала и както се разбрало, останали много доволни и накрай и предложили:

- Сега, ако те условим, ще се съгласиш ли да станеш българска учителка?

- Та затова съм се учила! - казала радостно тя и се съгласила.

Условили я, но помещение за училище нямало. Съществуващото такова при църквата било на гръцки език. Затова в събранието след уславянето й един от чорбаджиите казал:

- Това хубаво! Радка е вече учителка, но да видим как ще се справим с другите мъчнотии! Ето, гърците, турците, пък и помещение няма, дето да се отвори то!

- Спънки и пречки ще има, но вие тях няма да гледате! - казал йеромонах Григорий (поп Глигорко). А ще гледате това, което е полезно за народа!

В този смисъл се изказал и поп Только.

Първенците размислили и тогава наели къщата на гръцкия учител Бялко Вълчев Арнаудов, защото била свободна, пък и остри вражди между българи и гърци тогава още нямало.

Така Рада Казалиева, както пише в спомените си, отворила първото българско училище в Райково през есента на 1842 (или 1847) година. Това било като знамение на времето, защото освен че било на български език, но новото в него било и това, че учителка в него била жена и защото се посещавало и от момчета, и от момичета, нещо небивало дотогава. Работите в училището тръгнали добре. Отначало това никому не се зловидяло, но по-сетне, под влияние на ксантийските гърци, турските власти погледнали подозрително на училището. Райковските чорбаджии обаче имали голям авторитет пред турците, думата им се уважавала, затова не могли да попречат с нищо.

Така минала първата учебна година. На ден Петровден на следващото лято (1843 или 1848) Рада Казалиева дала "изпит" в присъствието на чорбаджиите и много още мъже и жени. Всички останали толкова доволни, че се и просълзявали, като слушали децата им как разказват и четат български, а също и пишат. За благодарност от това, както пише в бележките си същата, събрали и й подарили пари, които надхвърлили няколко хиляди гроша.

Така продължила тя да учителствува още няколко години. През 1852 година се омъжила за гръцкия дотогава учител Бялко Вълчев Арнаудов, който се съгласил да мине към българска страна, бързо усвоил българското четмо и писмо и впоследствие станал български свещенник под името Пантелей (вместо Бялко) Вълчев. Според тогавашния обичай Рада и мъжът й се "пазарявали" всяка година по разни села и училища.

Когато през лятото на 1858 година ксантийският владика Панарет дошъл в Ахъ-челеби, за да освети църквата "Св. Георги" в долната махала на гр. Смолян, спрял в Райково и служил в църквата "Св. Неделя". По време на литургията, след "Благословено царство", Рада Казалиева се обадила от певницата с възглас на български. Това знаела тя от Калоферския манастир. Владиката забелязал това и се обадил от вратата на олтара:

- Оставете! Оставете! - а след малко добавил: - Може и на български, може и на гръцки!

Тези думи казал той пред всичкото събрано множество в църквата, с което изразил търпимост на българския език. (Този владика Панарет бил българин от с. Пътеле, Леринско, Македония. След време бил преместен от Ксанти за пловдивски митрополит, където се проявил и страдал като български възрожденски владика). След службата в Райково владиката бил поканен на обяд в долната махала на Райково. Там поканил той и Рада Казалиева. Извикал я отделно, разпитвал я каква е и откъде е, и накрай й казал, че и той е българин от Македония, като й говорил на български. Тя се окуражила и му казала за решението си да работи за просветата на народа чрез училището. Същевременно добавила и това, че тя си има и мъж, който пък добре ще е да работи чрез църквата. Бил извикан и мъжът й, когото владиката взел със себе си, подготвил го и завел в Смолян, като при освещаване на църквата го ръкоположил за дякон, а на другия ден, при служене в Долно Райково, и за свещеник. След това го завел в града Ксанти, където стоял на стаж известно време и като се върнал, бил първият свещенник в новоосветената църква "Св. Георги" в гр. Смолян. Попадията пък Рада Казалиева станала учителка при черковното училище там. Сетне, през 1860 година и двамата пак били в Райково, където станали много близки със светогорския проповедник поп Глигорко, у когото имали възможност да виждат и четат споменатия "Исторически бележник".

Нека кажем няколко думи и за него:

За съществуването на този бележник й казал самият йеромонах Григорий:

- Радке, заклевам те в името на Бога и Иисуса Христа да не кажеш никому, за да не се научат турците! В църквата "Св. Неделя", където ми е стаята, в едно скришно място се пази една книга ръкописна, която носи датата 1622 година. В тази книга всички йеромонаси, които са идвали от Света гора, са записвали каквото са намерили за добре. Тая книга са я предавали тайно от ръка на ръка и на мене е дадена тайно, та и аз записах за спомен кога си станала учителка в Кръстата гора.

След това той го занел у дома й. Там тя направила някои извадки, като преписала ония части, отнасящи се за "Карстата гора", както се наричала в нея Родопската област. Извличането на преписи от нея станало на няколко пъти, тъй като йеромонах Григорий го държал у себе си и не го оставял в нейния дом за по-дълго. По едно време тя, заедно с мъжа си, както пише в спомените си, се опитали да го вземат от стаичката му при църквата, като в негово отсъствие влезли и я претърсили, но не могли да го намерят.

По време на разгара на българо-гръцката църковна разпра йеромонах Григорий бил мъмрен от митрополията, че взел страната на българите и в края на краищата манастирското му началство го отзовало и той си заминал за Света гора много съкрушен. С него изчезнал и "Историческият бележник", като не се разбрало той ли го е занел там или заместникът му (Диомед, Никанор или Пахомий - не се знае точно кой), който дошъл също от Света гора, престоял два месеца в същата стая и ако е намерил въпросната книга, или я унищожил, или я взел и занесъл в манастира.

Преписите и извадките обаче, които направила Рада Казалиева, останали у нея, като ведно с други книжа били онаследени от сина й Хр. п.Панделиев (Хр. Попов) в Асеновград. Там той през 1901 година по време на "комитското движение" емигрирал и се установил до края на живота си в 1939 година. Към края на живота си Рада Казалиева останала вдовица и се прибрала при сина си, също в Асеновград. След смъртта на съпруга си тя осъществила желанието си за монашество, като се покалугерила без обезателство да живее в манастир и както казваше старият свещ. Димитър Мавров в Райково, се нарекла Евдокия, Дукя или баба Дукя, под които имена била известна сред старите хора. Умряла е в Асеновград през 1907 година. Заслугата й като учителка и будителка на българската народностна свяст през време на робството е безспорна и днешните млади поколения трябва да са й признателни и благодарни за това.

Бележките й, автобиографичните спомени и др. били останали у сина й Хр. Попов, от когото пък ги бил взел споменатия по-напред Анастас Поптодоров, който обнародва през 1931 година част от тях, а другите изгубил.

Някои от тях обаче били възстановени по черновките от сина й втори и трети път, за да се дойде до създаване на специална архива по този въпрос. Последните чернови и преписи, както се разбира, се съхраняват у наследниците на Пантелей Хр. Попов в Асеновград.

Какво представляват тези бележки, спомени и преписи?

Когато през 1937 година влязох в писмовна връзка с Хр. п.Панделиев за някои мои публикации в смолянския в. "Красногор" за миналото на Смолянска околия, аз получих от същия един пълен комплект ръкописни преписи от тези бележки и спомени. Прочетох най-внимателно всичко. Те са и сега пред очите ми. Според съдържанието им може да се разделят на части:

1. Писма с лица и учреждения;

2. Автобиографични спомени на Рада Казалиева и родови сведения;

3. Нравоучителни изречения и стихотворение в акростих "В чест на покойния ми баща Вълчо Казалията" и

4. "Исторически бележник" в отделни откъси. Дадено е заглавието и на гръцки език: "Историкон симеоматарион ис то опион та енграфонте олла та спондиа гегоната епи тон ктисеон автон катикион тис перифериас Ставровунион. Ано-Райково, етос 1622". (Превод: Исторически бележник, в който се записват всичките случаи, станали над това и от това население в Красногорската област. Горно Райково, година 1622.)

Съдържанието на първите два раздела се изчерпва с изнесеното дотук, а за стихотворението в акростих ми направи впечатление, че има дата 10 авг. 1852 година. Това ме накара да търся първообраза, от който бе направен пратеният ми препис, и се оказа, че той е написан с почерка на Хр.п. Панделиев по правописа от 1921 година (земеделския) с широко Ь, без ер-голям и е-двойно, на карирана хартия, огънат и избледнял от времето и пипане с ръце. Личеше, че е писан от сина на Рада Казалиева, може би по нейна диктовка в преклонната й възраст, преписван и възсъздаван след нейната смърт няколко пъти, като е сложена датата 1852 година, за да има по-архаичен вид. Изпуснато е предвид, че през посочената година и правописът е бил друг, и калиграфията, и хартията, пък и самият Вълчо Казалията си е бил жив тогава и както казваха наследниците му, е умрял по-късно. Това изтъквам по повод опита на някои в последно време да се приеме, че с това Рада Казалиева се врежда като първа българска поетеса (преди Елена Мутева) в новата българска литература. Правеше се даже опит да се факсимилира стихотворението, но като че не излезе. Откъм строеж и съдържание то носи всичките слабости на творба от тоя род, но е с подчертан патриотичен дух. Твърде е вероятно вмешателството тук на сина на авторката, за когото още през 1900 година във в. "Прогрес" (Цариград, г. ІІ, бр. 6, стр. 3, от 20 окт.) е писано, че бил "наречен с прозвището "парче поет" и единственият му дар е да поетизира, та каквото ще да бъде".

По-интересни ми се видяха известията от "Историческия бележник", които не са събрани на едно място в преписката, а са разпръснати на различни места. В тях се говори за едни събития извън приетите в научната история и неотговарящи напълно на едно обективно обяснение на фактите. Говори се за помохамеданчване или опити за такова в селища като Долно Езерово (долната махала на Смолян), Долно Руеново (Соколовци), Пещера и др., за които по родови предания се знае, че са заселени по-късно и като тъй неправдоподобно е да са съществували тогава, та даже и войводи да са излезли от тях. В турски документи и други летописи, съвременни на "Историческия бележник", не се споменава нито Езерово, нито такова на гр. Смолян (Пашмакли), а местността и развалините на селището и досега се нарича "Могилата". Като се има предвид, че имената на места и селища най-мъчно се поддават на изменение, явява се и неправдоподобна метаморфозата от "Могилата" на Езерово. Имената и на другите селища: Упорово - Влахово, Витлово - Рудозем, Беловидово - Златоград, Руеново - Момчиловци, Кутлово - Славеино, Очиново - Чокманово и Осиково - Серафимово също не се потвърждават от народни предания, че са били такива, пък и в турските документи от онова време не се споменават тъй. Говори се още за настаняване на турци анадолци в с. Смилян, от които няма ни следа, ни предания сега. Началната година на бележника "1622" наумява нещо ново, тъй като тогава по приетия ред, особено в черковните книги, се е писало по леточислението "от создание мира", т.е. преди около 6-7000 години. За "изкланите райковски първенци" на едно място се говори, че са били 80 души, а на друго 200. А и във фамилните им имена се съзира нещо по-ново - Робовски, Казалийски и даже турски, като Гержиковски, Дармоня, Кавален и др., които тогава едва ли са съществували. При многократното преписване и преработване на тоя бележник и от Хр. Попов, и от Анастас Поптодоров лесно е обяснимо варирането между 80 и 200 било в имената, било в бройките, като даже и 80 е голямо число за малкия "Каювски дол". Предизвиква се и недоумение - щом това са само "първенците", то общото население тогава трябва да е било няколко хиляди. Казва се още, че конакът на Салих ага бил в Райково, а знае се, че още преди 1796 година конакът на дерибея Сюлейман ага, а и на сина му Салих ага е бил в гр. Смолян, дето са днес казармите, тъй че неправдоподобно се сочи тоя конак в Райково, от който на 600 крачки бил забелязан ездач, който за това, че не слязъл от коня, бил обесен. Туй объркване не е много чудно, тъй като Хр. п.Константинов, един от най-добрите познавачи на миналото в този край, в едно свое съчинение сочи, че конакът на Салих ага бил пък в Устово. Но най-показателно е съобщението в "Историческия бележник" за "Унищожението на Смолянската епископия и убийството на Висарион Смолянски", както го е озаглавил и публикувал Анастас Поптодоров. Говори се, че епископът пътувал "с десет души въоръжена охрана на коне". Това е невероятно за ония времена (1662), когато българите без страх от смърт не могли да се показват даже от къщите си, но не и да се движат свободно между селищата, при това и оръжие да носят. Казва се, че залавянето на Висариона станало, когато той пътувал "от Долно Езерово за Горно Езерово", т.е. от долната махала на Смолян за Горната. Това обаче е невероятно, защото от най-задълбочените родови проучвания през 1938 година се установи, че през 1662 година долната махала на Смолян не е съществувала, а и в горната махала на същия град не е имало християни, при които да е отивал епископ Висарион. Немного след посочената година Пол Люкас определено сочи: "Минавахме през едно село, наречено Пашмакли, населено само с мохамедани, които не говорят турски, а видоизменен славянски и пр." По родови предания се знае, че в тая махала християни са се заселили около и след 1750 година, време, характерно с установяване на веротърпимост сред родопското население, след като властта взели местни помохамеданчени българи от рода Кьор ходжа. Тук дошли Узунци и Киряновци от Димотишко, Томовци и Станчовци от Хасковско, Начовци и Таковци от Арда и др., предимно за работници при агите; Начо бил им терзия (шивач), други - зидари, овчари и др. Поради гоненията от Али паша Янински в тая махала са се заселили и епироти - Яневци, Гареловци и Хроневци, като фурнаджии, халваджии и зидари. Долната махала на Смолян води началото си също от втората половина на ХVІІІ век, като според родовите им предания родоначалниците са Мандолци, Чакоровци, Белювци, Полчикутювци и др. Също били овчари и измекяри на агите от мехмед Кьор ходжа насетне. В Поповската махала пак по това време "слезли от колибите при Чернока" няколкото християнски семейства на Митрю, Янчо и Куртю, които поради страх от кърджалиите положили началото на махалата. (Виж по-подробно в очерците ми "Смолян - 1944", "Смолян и околията - 1939" и "Българите мохамедани в Родопите - нови изследвания из тяхното минало", гл. ІІ - машинопис.) Затова и имената Горно Езерово и Долно Езерово, и отиването на Висариона през 1662 година в едни села, където не е имало християни, е невероятно. Говори се още, че телопазителите на епископа, след неговото убийство, отишли в Ксанти и потърсили защита от ксантийския митрополит, който се застъпил пред Патриаршията в Цариград и помохамеданчването било спряно. При тогавашната обстановка такова ходатайство пред турците едва ли би се уважило. Но знае се положително, че тогава и самият град Ксанти на това място не е съществувал, имало е само развалини от крепостта горе в канарите. Средищен град на тая област тогава било Енидже - Карасу, чисто турско, потвърдено и от турските документи, а гр. Ксанти като селище се е оформил доста години по-късно, като гръцка митрополия там е открита едва към 1800 година. За това свидетелствува и книгата "Портрет на гръцкото фенерско духовенство" от С. М. Родопски (свещеник Маврудиев-Родопски) от Райково, която заслужава доверие. Има още несъобразности в тоя бележник, но на тях не се спирам.

Това значи, че "Историческият бележник" навярно е писан въз основа на някакви по-стари (?) приписки и бележки по стари черковни книги и възсъздаден по предания и памет, като описаните събития са добили тоя вид през втората половина на миналия век, когато са преписвани и преработвани в момент на патриотично вдъхновение, характерно за годините на Възраждането ни и при съществуването на новите вече селища, които било лесно да се прибавят към старите.

А и наличието на черковни книги в Райково от тогава (1660-1670 г.) е съмнително, защото, както се каза, църквата "Св. Неделя" е строена през 1836 година, а дотогава там било оброчище, върху което се извършвали религиозни треби, та да се съхраняват черковни книги през толкова векове и при такава обстановка е неприемливо.

Най-добрите познавачи на родопското минало Ст. Н. Шишков, В. Дечев и др. знаеха за този бележник, но не се изказваха в печата, защото го смятаха несериозно дело както по произхода, така и по пресъздаването и превъплощението му. Когато ги срещах и запитвах, те се изказваха резервно и намираха, че е плод повече на лично претворение и вдъхновен патриотизъм. Повечето от тях бяха познавали самата Рада Казалиева като пламенна ентусиастка, качества в по-голям размер онаследени от сина й Хр. п.Панделиев. Свещеник Димитър Мавров от Райково, техен съвременник и близък по служба, казваше: "Всичко това е хубаво, ако е вярно. Но Христак го е украсявал и прибавял бивали и небивали работи, та да се чуди човек кое е вярно и кое не. Той пишеше какво да е, само за да изпъкне" и пр. С това намекваше може би за писаното във в. "Прогрес" през 1900 година. В. Дечев пък отричаше това и го смяташе въображение с малко истина. Запитан, Ст. Н. Шишков казваше, че тоя бележник е работа от по-ново време, раздут и нагласен при преработката му и от Хр. п.Панделиев, и от Анастас Поптодоров, като се е приспособило много нещо, съобразно съвременния дух и настроение и на двамата. А за Рада Казалиева казваше, че я помни като много въодушевена патриотка, какъвто бил и синът й. Това се потвърждава и от писмото на Ст. Н. Шишков, намиращо се в архивата преписка за Рада Казалиева и "Историческия бележник". През 1949 година запитах с писмо и Хр. Караманджуков в София, който бе печатал в "Родопски глас" отзив по случай стогодишнината от рождението на Рада Казалиева, който ми отговори дословно: "Много работи от писанието на Хр. Попов не използувах и не напечатах, понеже ми се видяха фантазия, а дори и истината на това, което се напечата тогава в "Родопски глас", ми се струва съмнителна."

Такива бяха мненията на тези от най-старите и най-добри познавачи на родопското минало. С това обаче не се изчерпва въпросът, защото тоя бележник досега не е разглеждан компетентно, критично и задълбочено. А това трябва да стане от нашите историци, като се подходи правилно за установяване както произхода му, така и съхранението, превъплощението и авторството му. За да се установи достоверността на него - селищата, цитираните имена, датите и събитията, тъй както са напечатани, би трябвало тоя бележник да се разгледа с вещина и историческа съпоставка както в съдържанието, така и по преписите му, па тогава да се използва за аргументация като изворов материал за изучаване миналото на Родопите. Това не са направили нито Петър Петров, нито Кирил Пасилев, които са го използвали и цитирали досега, като са вземали всичко писано в него за чиста истина.

Интересно е, че и в книгата "Портрет на гръцко фенерско духовенство и коварните му дела в Родопите" от С. М. Родопски (свещеник Маврудиев-Родопски), 1887 г., която е основна история на Райково и по съдържание и дух отразява съвсем реалистично времето и събитията, през които е живяла и работила Рада Казалиева, не се споменава нищо за нея. А в тая книга се говори подробно за борбите на българите за национално самосъзнание и чувство, за мъчнотиите и жертвите по тези борби и, както споменах, заслужава доверие. Говори и за поп Глигорко, за борбата срещу Патриаршията, гръцките владици и местното гръкоманско духовенство. Авторът й, макар че описва предимно черковните борби, и както се вижда, бил добър патриот, за когото определено може да се каже, че ако имаше малка или голяма доза истина по патриотичната дейност на Рада Казалиева, както е видно от архивата й, мисля, че не би пропуснал да го отбележи. Нещо повече, споменава се няколко пъти за мъжа й, свещеник Пантелеймон Вълчев, че бил непостоянен, минавал ту към българите, ту към гръцката страна и при "премиросването" (приобщаването) към Патриаршията на свещениците през 1876 година той бил един от тези, които драговолно приели това "премиросване", а и ревностно го поддържал. От това се вижда каква атмосфера витаела в дома му.

Не споменава нищо за Рада Казалиева и свещеник Василий Аврамов, неин съвременник и пръв български архиерейски наместник в тоя край, който с право може да се каже, че бил "стълб и утвърждение" на българщината през онова тъмно време. В спомените си "Материали по възраждането на българщината в Ахъ-челеби" (сп. "Славиеви гори", 1894 г., кн. 5-7), където доста подробно и обективно описва събитията от 1847 година насетне, говори за учителите тогава, свещениците и други деятели по нашето Възраждане в тоя край, говори със силен пиетет и за йеромонах Григорий (поп Глигорко), но за свещеник Пантелеймон Вълчев и Рада Казалиева не говори нищо. А в добросъвестността на този доблестен деец по възраждането на българщината в Смолянско не бива да се съмняваме.

Трябва да отбележим накрай, че освен публикацията в сп. "Родопски преглед", 1931 г., сведения за "Историческия бележник" не могат да се черпят от никъде другаде. Запазена е само архива с кореспонденция (в преписи) по този бележник и Рада Казалиева, която архива също може да се използва за издирвания, при все че липсват в нея данни за потвърждение научността и пълноценната достоверност както за делото и заслугите на Рада Казалиева като първа българска учителка и първа българска поетеса, така и за същността, значението и достоверността на споменатия "Исторически бележник".

Архива има навярно и у наследниците на Хр. Попов в Асеновград или другаде нейде. Моите "преписи", пратени ми от същия Хр. Попов през 1937 година, се съхраняват в Пловдивския окръжен държавен архив, фонд "Петър Маринов", където всеки любознателен книжовен труженик може да ги прочете.

1974

 

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

Извадки от архива на Петър Ан. Маринов, ОДА - Пловдив, фонд 959К

Архива за Рада Казалиева и "Историческия бележник", с. Райково, Смолянско, 1622-1821-1907-1921-1938

 

ЗАЯВЛЕНИЕ

От Христо Попов от гр. Станимака, ул. "Козлодуй" № 8

Господин началник,

Въз основа на цял том собственоръчни документи на покойната ми майка Рада Вълчева Казалийска и устните й разкази, тя за пръв път в с. Райково през 1842 година е отворила българско училище. От дълбока признателност за нейната дейност в просветното дело, райковци през това лято, на 21.VІІ, по случай стогодишнината от рождението й, устроили възпаменание на покойницата. Обаче намери се една личност от гр. Станимака, който е роден в Пашмаклийско, позволи си да ми каже, че майка ми никой път не е бивала българска учителка. От тия негови думи аз съм дълбоко обиден, [с] което иска да изкриви един исторически факт - една неопровержима истина. Моля, господин началник, да разпоредите да се снеме дознание от долупосочените лица, които са били нейни ученици и ученички, а именно:

Данаил Костов, протоиерей Гавраил п. Янков, Рада Ликина (бивша учителка), Мария Чирпанлиева (бивша учителка), Мария Ташева Колибовска, Мария Тодорова Казалийска, Димитър п. Петров, Колю Янковски, Шина Георгиева Кисьовска и Тодор Дорков (бивш учител). Имам сведение, че някои от тях са живи.

Гр. Станимака, 28.ІХ.1921 г.

С отлично почитание (п) Хр. Попов

 

ПОЛИЦЕЙСКО ДОЗНАНИЕ

Днес, 20.Х.1921 г. в с. Райково, Пашмаклийска околия, подписаният младши полицейски стражар Михаил Христев при Пашмаклийското околийско управление, на основание сложената резолюция от господина Пашмаклийския околийски началник върху заявлението, подадено от Христо Попов от гр. Станимака, зарегистрирано под вход. № 5433 от 7.Х.1921 година, се произведе полицейско дознание, от което се установи следното:

1. Разпита се в качеството на свидетелка Мария Ташева Колибовска - жителка на с. Райково, община Райковска, околия Пашмаклийска, българка, православна, на 85-годишна възраст, женена, домакиня, грамотна, неосъждана - на зададените въпроси отговори следующето: че наистина през 1842 година Рада Вълчева Казалийска от с. Райково беше българска учителка и аз се учех при нея три години и тя първа отвори българско училище, и тя беше първата учителка по български език, и тя отвори българско училище през 1842 година, и друго няма що да кажа. Прочетох настоящето и го подписах: (п) Мария Ташева Колибовска.

2. Разпита се в качеството на свидетел Мария Дорюва Казалийска, жителка от с. Райково, Пашмаклийско - българка, православна, на възраст 90 години, женена, домакиня, неосъждана - на зададените въпроси отговори следующето: Наистина, че през 1842 година аз се учех на български език в селото ни Райково и учителка ни беше Рада Вълчева Казалийска от с. Райково. Тя беше първата учителка, която учеше на български; а понеже не виждам и ръцете ми преперят от старост, то вместо мен нека ме подпише зет ми Георги Димитров п.Петров.

По молба на баба Мария Дюрова Казалийска подписах я аз - зет й: (п) Георги Димитров п.Петров.

3. Разпита се в качеството си на свидетел Шина Георгиева Кисьовска - жителка от с. Райково, Пашмаклийско, българка, православна, на възраст 88 години, женена, неграмотна, неосъждана - на зададените въпроси отговори следното: че през 1842 гдина първата учителка на български език да учи беше Рада Вълчева Казалийска от с. Райково и тя беше най-старата учителка, която учеше до 1852 година на български език и беше учителка в с. Райково и друго не зная що да кажа. Прочете ми се настоящето и се подписвам: (п) Шина Георгиева Кисьовска (тогава била 9-годишна).

Забележка: Останалите горепосочени лица не се разпитаха, защото са починали. За верността на горното прилага се удостоверение от Райковската община под № 2438 от 2.ХІ.1921 г., че останалите лица са умрели. Младши полицейски стражар: (п) Михал Христев.

 

 

© Петър Маринов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.07.2008, № 7 (104)

Други публикации:
Петър Ан. Маринов. За архивата на Рада Казалиева и "Историческия бележник". Пловдив: ИМН, 2008.

Очеркът се публикува със съдействието на Анна Койчева.