КРАСИВ ЗАЛЕЗ

(2)

Петър Маринов

web | Някога... (Книга четвърта)

Учебната 1950/51 г. беше важна за мене. Тогава се записа студентка дъщеря ми Маргарита. Тя имаше влечение към литературата, но да я пращам в София при наличието на Пловдивски университет, не беше по възможностите ми. Затова държа приемен изпит и я приеха в Медицинската академия - Пловдив. Прецених, че много доктори са станали писатели. Ходех да я чакам при излизане от изпитите. Работата й по български език бяха прегледали Дора и Стайко Кабасанови, та бяха я оценили "отличен". Радвах се, че влезе в университета. Живеех със съзнание, че съм със средно образование, майка й с незавършено средно, та мечтата ни бе дъщерята да добие висше образование.

Като редовна студентка, макар и при оскъдица поради последствията от войната, тя напредваше и завърши, а накрай съдбата й бе отредила да живее и работи в София.

Синът Сашо пък продължаваше да учи в гимназията, проявяваше интерес към театъра, но и към литературата.

* * *

През тази зима беше унищожена българската култура.

Но какво бе станало? - ще попита някой. Станало бе следното:

За набавяне със суровини [за] книжните и картонените фабрики, на някого от висшите ръководни среди в София бе хрумнало да се прочистят библиотеките на читалища, училища, общини и пр. от фашистка литература, която да се прати за претопяване. Без да се мисли за последствията, били дадени такива нареждания. Веднага по села и градове невежи по книжовно и културно дело хора се запретнали да чистят и "очистили" всичко, напечатано по стария правопис (с "е"-двойно, широко "ъ" и др.). Събирали се купове книги, които с коли пращали на общ склад в Пловдив като отпадъци. Случайно видях камиони да карат към гарата и по пътя изпопадаха подвързани томове. Това бяха "Периодическо списание", "Сборник народни умотворения", "Съчиненията на Вазов", периодични издания и др., между които и Фотиновото "Любословие". Отидох в склада и поисках да купя някои, което след разрешение от София ми се позволи. Излъчих си повече от 120 кг, които платих на безценица. Току-що ги закарах вкъщи, дойде у дома писателят Станислав Сивриев, който ги видя и се възмути:

- Това е вандалщина! - каза. Унищожава се българската култура.

Като си отиде в София, направил бе протест пред ЦК и БАН, имаше анкети и пр., разпитваха и мен, та се спря това безогледно унищожение на книгите, но бе вече късно, защото, докато стане това, вагони с такива "суровини" бяха закарали в книжните фабрики цялата българска литература, печатана пред Девети септември 1944 г. У мен остана много малка част, спасена и запазена. Това стана в Пловдив през зимната ваканция на 1950 г., след която си заминах да учителствам в с. Проглед и наблюдавам събитията в Родопите.

* * *

Положението и духовете на българите мохамедани по това време продължаваше да бъде тревожно. Влиянието на меморандумите като последствие от антиродинската дейност на Кирил Василев не бе стихнало. Властите бяха виждали измяна, минаване границата, явяване диверсанти и др., та решили да вземат резки мерки. За свои врагове бяха смятали по-богатите и авторитетни хора от миналото.

Така една сутрин в Проглед тревожно се разнесе новината, че по пътя за Асеновград минават, без да спират никъде, камиони, натоварени с покъщнина и хора от Смоленско, и заминават "незнайно къде". Това бяха въдворявания по един немного човешки начин - внезапно посред нощ милиционери и войници обграждат някоя къща, събуждат хората и ги предупреждават за час-два да вземат каквото могат от багажа си, да се качат на чакащи ги отвън камиони и "да заминават". Но къде, никой не знаел. Сетне се разбра, че отивали в Северна България и ги настанявали по разни села.

Скоро се случи да отивам в Пловдив. На гара Асеновград видях да пристигат камиони и хора на тях с посърнали лица - мъже, жени, деца. По дрехите разбрах, че са от с. Арда, Смилян или Могилица, защото жените бяха забулени, а мъжете - с "кюфяфи" - домашни ватени шапки, наподобяващи фесове.

Срещнах след това Кирил Василев в Пловдив и му казах:

- Защо не сте предупредили тези хора, че ще ги преселвате, а ги карате така като живи мъртъвци? Добре беше даже да се заведат някои, да си харесат новите села и къщи, та с тяхно съгласие да стане изселването. И без туй земята там е по-плодотворна.

- Така е по-хубаво. Иначе как ще видят, че властта е силна! - каза той.

Тогава бяха въдворени нейде в Русенско и Агушевци от Могилица начело с афуз Ариф. Впоследствие той там бе умрял. Това бе една не много обмислена мярка, защото минаха няколко години и почти всички от така въдворените се върнаха в родните си места.

* * *

Щом научих, че афуз Ариф Агушев е изселен от Могилица, запитах Йосиф Ташев, който бе милиционерски началник в Пловдив, какво е станало с архивата му, с къщата му и пр. Каза ми, че в конаците са настанени други хора, преместени от близки до границата махали. Напомних тогава на Йосиф, че съм виждал у афуз Арифа книжа и архива, та добре е да се приберат в някоя библиотека, за да не почнат новите обитатели на конака да си палят печките с тях. Той прояви загриженост и обеща да нареди да се прибере архивата. След време ми каза, че е свършена работата, сам той ходил и с камион дигнали книжата, които оставили на тавана в околийското управление в Смолян. За да не се разпилеят там, препоръчах му, че добре ще е да се предадат на Народната библиотека - Пловдив. Той се съгласи и след още някое време ми каза, че отишла чиновничка от библиотеката и ги прибрала. Познавах същата - Ацева, обаче тя каза, че няма документи, а повечето са книги на турски и с религиозно съдържание.

Не мина много време и Йосиф Ташев почна да говори, че у него има турски документи, че има интересни данни, та търси някой да ги преведе. За мен нямаше съмнение, че тия документи е взел от Агушевата архива и запитах дали му е попаднал и ферманът на Ахъ-Челеби. Той обаче не показваше нищо и не казваше откъде му са попаднали, та всичко по тия документи се обви в някаква мистерия. Впоследствие за него се изнесе в пресата (сп. "Родопи"), че имал обичай да присвоява чужди документи, както например ръкописът на Хр. п. Константинов от черквата в с. Петково и др., което той отричаше да е тъй и на край, за да не се разобличи, може би бе направил нещо да не излязат на яве тези документи. Дали някога ще се появят, не се знае. Човешка слабост е да укрива всеки своите недотам чисти деяния.

* * *

По това време пострада Камен Боляров. Ред години след Девети септември той бе на служба в Държавна сигурност. С това бе имал възможност да общува с мнозина отговорни хора, пък и службата му била деликатна, та трябвало да проявява голяма осторожност и далновидност.

Аз не знаех нищо какво е станало с него, но един ден, когато бях при ханчето под Проглед, видях, че минава надолу камион с качени на него хора, измежду които и Камен Боляров. Поздравих го и той някак умислено ме погледна, защото при него имаше милиционер. А той бил арестуван и след обиск в Смолян бил подкаран за Пловдив. Скоро се разбра, че имало протест срещу него и е обвинен в държавна измяна. Това беше тежко престъпление, поради което се предвиждаше, че ще бъде осъден тежко. Коментираше се, че той бил изменник още по времето на "Родина". Това обаче не беше вярно, защото бе и доказано тогава, че е прямолинеен и инициативен за приобщаване на българите мохамедани. Приемах, че при създаденото общуване с Палагачев се меси нещо в тоя процес. Двамата "смолянски ръководители" - Палагачев и К. Василев бяха "византийци" до превъзходна степен, та не ми се виждаше чудно Камен Боляров да е споделял нещо с Палагачев, знаел е някои тъмни негови дела - завербуване от Гешев през 1944 г., убийството на Братан Шукеров и др. Затова бе инсценирал процеса, за да получи най-тежка присъда. Боляров бе осъден на смърт. Преди да се изпълни присъдата обаче, той бе умрял в затвора, от каква смърт не се разбра. За мен това бе голяма мистерия и останах неубеден във виновността му. Приемах, че е умъртвен, за да му се запушат устата и да не каже нещо разобличаващо за Палагачев. За това съм писал по-подробно на друго място.

* * *

В Проглед останах учител до 1954 г. Тогава продадох къщата си там с оглед да си направя такава в Пловдив. Маргарита беше студентка четвърта година, а Сашо, завършил гимназия, кандидатстваше студент по "Турска филология", но не го приеха и отиде учител в с. Узунова махала с турско население, за да научи езика. И втора година не бе приет, та стана дружинен ръководител в кв. Столипиново - Пловдив. Записа се студент по тая специалност едва на третата година.

Кандидатствах и бях назначен за учител в Пловдив. Дадоха ми място в училище "Хр. Ботев". Там почнах да учителствам от септември 1954 г. В това училище имаше и "турски" паралелки. Това бяха циганчета - ученици от квартала. Учебниците им бяха на турски език, наше издание, а учителки - туркини и една арменка. Понякога влизах в паралелките им. Чудно ми беше с нашия либерализъм - да не се учат тия деца да говорят български, а да ги затвърдяваме в турския език. Измежду тях имаше и българи мохамедани от Родопите, научили криво-ляво турски. При посещение на района им, случайно попаднах в семейство българи мохамедани от с. Забърдо, което настояваше детето им да бъде в турските паралелки, понеже и те са турци! Друг българин мохамеданин дойде, преселен от с. Падина, Златоградско, който доведе ученичка Айше и поиска да влезе в турската паралелка. Детето обаче нищо не разбираше и аз се намесих, та дойде при нас. Нашите ученици от Айшинка го преименуваха Шинка и така завърши то училището.

По това време се пресели в Пловдив и Духовников. Продал си бе къщата в с. Търън и си купи такава в Пловдив. Дойде и семейството му, та жена му дълго време не можеше да свикне с града. Съдействах му, та го назначиха за учител в една "турска" паралелка, но това беше му противно, та след година напусна и си намери друга работа. Децата му учеха в пловдивските училища, имаше привилегии да се приемат българомохамеданчета, но дъщеря му не бе приета в училище "Ана Май", защото бе с българско име, а учителският съвет бе смятал за българи мохамедани само тия, които са с турски имена. Момичето завърши друго училище.

* * *

Дотогава в Пловдив бях живял в разни квартали - първо в Народната библиотека, след това у Маньо Стоянов на ул. "Филип Славов" и накрая у баджанака му Кирил Стоянов на ул. "Арда" № 8. Тук на тавана бях прибрал почти всичкия си багаж.

През 1955 г. си построих къща в Пловдив и на есента същата година направих "сьоднованица"¹. Дойдоха певците Г. Чилингиров, Надежда Хвойнева и др., та пяха, а друга вечер дойдоха съучениците ми от семинарията и я осветиха. Първенство имаше поп Панайот, родом от с. Дълбок извор. Дъщеря ми Маргарита тогава завърши университета и бе получила назначение като лекар в санаториума в гр. Котел. Тя замина на 15 ноември, една студена и мъглива вечер. Добре се справи с работата си и през следващото лято ходихме с жената на летуване при нея. Котел бе интересен старинен град и времето прекарахме много приятно. Особено симпатичен бе свещеникът "поп Генко Бърдаров". В тоя град летувахме и следващата година, отидохме до с. Жеравна, а аз и до Разград (през Омуртаг и Търговище), където служеше като войник синът ни Сашо. В Котел четох литературата за града, а на раздяла поп Генко ми подари едни седефени пафти и металическа старинна гривна, редки етнографски вещи. Върнахме се в Пловдив с богати впечатления.

* * *

До 1957 г. не бе имало ориентация по българомохамеданския въпрос и правителствените среди се водеха сляпо по Палагачевата и Кирил-Василевата линия, тъй като те вече бяха напуснали Родопите и се настанили на служби в столицата.

Положението обаче в Родопите бе невралгично. Поради чести инциденти, ексцесии, бягства и смущения около границата, най-после Централният комитет на БКП и Правителството бяха принудени да се занимаят и излезат с решение. Такова бе взето на 17 ноември 1956 г. и имаше № 303. То обаче почна да се изпълнява през пролетта на 1957 г.

За това решение разбрах от свикано едно съвещание на родопчани в Пловдив, което се състоя в една стая на Окръжния народен съвет. Поканен бях и аз. Отидох и заварих около 20-25 души родопчани, предимно от Смоленско. Под ръководството на Никола Палагачев те почнаха да се изказват какво е било в миналото и какво е направено дотогава - строителство, съобщения, пътища и др., от което следваше да се приеме, че и българомохамеданският въпрос е придвижен много напред. Идеологически обаче по тоя въпрос не се каза нищо, освен това, че е отворен Родопски пансион, че в него са следвали и продължават да следват много младежи българи мохамедани. За българското съзнание не се спомена. При многократните покани за изказвания трябваше да се обадя и аз. Казах, че "трябва преди всичко да се говори за българско народностно съзнание на тези хора, като се подходи тъй, че сами те да се проявяват и изказват. Иначе излиза, че ние разсъждаваме тука за тях, а те не участват, с други думи налице е поговорката: "Без кръчмаря правим сметка!". Къде са тука българите мохамедани, за да видим какво мислят?" - запитах. Веднага ми се възрази:

- Тука има и българи мохамедани! - и ми посочиха един.

Той бе Салих Байрямов, син на фанатик, от Смолян, наскоро завършил инженерство, който никак не се бе изказвал, не беше се и проявил с нещо, а си стоеше настрана. Делчо Манолевски, който не ме познаваше, но разбра кой съм, стана и ми отговори като наблегна, че "Родопа" се преобразява, а др. Маринов като че ли не вижда това". Смесваше българомохамеданския въпрос с общородопските проблеми. Изтъкна, че тези хора сега имат пружинени легла, слушат радио, модернизират се и пр. С това се свърши. На съвещанието се изтъкна, че трябва да се прави нещо, че пред нас е поставен за разрешаване този въпрос и пр., но вяло, замъглено и неконкретно, като се повтаряха прокарваните дотогава противородински разсъждения на Кирил Василев и Примовски, като остана "въпросът да разрешават културно-масовите организации". Така свърши съвещанието.

* * *

Пловдив тогава бе окръжен град с околии в Асеновград, Смолян, Девин и др. Скоро отдел "Култура" при Окръжния народен съвет с шеф Стоян Георгиев излезе писмено с "Мероприятия за издигане политическото и културно равнище на българите с мохамеданска вяра". Георгиев бе сродник на вътрешния министър Антон Югов, та имаше висок авторитет. Той ми даде един екземпляр от тези Мероприятия. В тях се цитираше решението № 303. Препоръчваше се какво да правят масовите организации както в окръжния град, така и в околийските Девин, Смолян, Асеновград и Велинградско за възпитание на българските мохамедани "в дух на пламенна любов към Родината".

Централна роля в тая дейност трябваше да играят околийските комитети на ОФ, организациите ДСНМ да създават колективи, театрите и кината да дават представления, радиото да излъчва подходящи предавания, библиотека "Иван Вазов" да изготви библиография и уреди подвижни библиотеки, музеите да разширят работата си, концертното бюро да изнася спектакли, фотопредприятията да уреждат изложби и пр., и пр. Както се видя, обхванати бяха и впрегнати на работа всички културно-масови организации. Работата им обаче се прояви само книжно, а конкретно почти нищо не се направи.

Срещах се с някои от ръководителите им и сочех за пример дейността на "Родина", която да им служи за пример, но всеки гледаше встрани и вземаше за "неестествено при наличието на сегашните организации". Някои от окръжните шефове ходеха из околиите да "подпомагат" съответните там отдели: театри, кина, читалища и др., а концертното бюро бе изпратило състав с диригент Месру Мехмедов да изнася спектакли. Вестниците широко оповестиха това. Ръководителите мислеха, че с името "Месру Мехмедов" ще се подейства за приобщаване и патриотично възпитаване на българите мохамедани, което обаче даде повече отрицателно влияние - да се мислят тия хора поради имената си за небългари, което тези ръководители не можеха да разберат.

Тази заинтересованост за българите мохамедани бе дала повод да се състои околийски пленум на Комунистическата партия в Девин. Там бе секретар непознат за мен човек - Гавраил Василев. На тоя пленум беше се разисквало за "Родина" и се излязло със заключението, че тя е изиграла положителна роля, та не бива да се отрича. Почнало бе да се говори, че за разрешаване на българомохамеданския въпрос ТРЯБВА ДА СЕ ВЪЗСТАНОВИ ДРУЖБА "РОДИНА" по всички села и градове. Това обаче бе посрещнато с остро противоречие от двамата смоленски ръководители, които, уплашени от разобличение, потискаха решението на девинския пленум, изпратено в по-горните партийни инстанции.

В Чепинската котловина пък бе ходил директорът на Революционния музей в Пловдив Тодор Белчов, който дал препоръки какво да се прави. Обаче и от това не излезе нищо. Само бяха напечатани едно "Обръщение към българите мохамедани" и друго "Открито писмо до населението, изповядващо мохамеданска вяра" и разпространени с подписи от ходжи и имами, в които издания не се споменаваше думата "българи", а навсякъде ги наричаха само "мохамедани", едва ли не, че имаше такава народност в България! Значи, вместо да има полза, имаше повече вреда от тези издания.

* * *

Като заключение от цялата развита дейност от отдел "Култура" при ОНС - Пловдив беше докладът на началника му Стоян Георгиев, с който отчиташе "постигнатото". Това обаче бе само на книга. Така завърши 1957 г.

Появи се и печатна пропаганда. Първо в София излезе такава. Намесили се бяха отрицателите на "Родина", та тя доби и такъв облик. Два сборника - и двата бяха напечатани под заглавие "Слънце над Родопите", които бяха дело на Кирил Василев и Примовски. Книгоиздателството на Отечествения фронт издаде и нарочна книга "Беседи за родопското население" под редакцията на Кирил Василев, в която напълно се отричаше "Родина" и се сееше заблуда за нейната същност. Пасажите за това в тая книга бяха отявлен антибългарски пасквил.

И в Пловдив се издаде една книга. Имаше заглавие "Утро над Родопите". Автор и уредник бе Ив. Койнаков². Той ме намери вкъщи и му посочих сборниците "Родина", от които взе някои материали, но не отбеляза това и ги даде като нови. Книжката бе малка, само 48 страници и не оказа никакво влияние за разрешаване на въпроса.

Положително влияние оказаха само книгите "Има едно щастие" от Лиляна Александрова и "Ариф и Рамзина" от Бончо Несторов. В тях обективно се описваше животът на българите мохамедани и в много отношения напомняха движението на дружба "Родина".

Излезе с издание и Българската академия на науките. То бе "Из миналото на българите мохамедани в Родопите", издадена от Института за българска история. Представляваше сборник със заглавия, разработени от неколцина автори, все научни сътрудници или професори. И те обаче бяха се вслушали в думите на Василев, особено Воин Божинов, та писаха небивалици за дружба "Родина". То бе явно фалшифициране на историята от един Институт за история! Това бе възмутило мнозина читатели, запознати с дейността на "Родина", като един от тях (Герасим Попов³ от Велинград) след като беше я прочел, ми писа: "Простите и невежи българи мохамедани по-скоро ще осъзнаят сами, отколкото нашите хора, стоящи по върховете на науката и знанието!".

Тогава и Партиздат - София пусна книгата "Антинаучната и реакционна същност на мюсюлманската религия" от Николай Мизов, в която се третираха досущ еднакво "турците и българомохамеданите".

Създаде се и филм "Ребро Адамово" уж за просветна пропаганда и българско съзнание, но и той не даде очакваните резултати, а повлия повече отрицателно, защото българите мохамедани се видяха в него изопачени.

Художникът пък Анастас Стайков, родопчанин от Смолян, живущ в Пловдив, нарисува импозантна картина, изобразяваща бракосъчетание между мохамеданка и християнин. Тази картина беше цяла революция и предвещаваше бъдещето на Родопите, но поради това, че засенчваше по-малко художници в Пловдив, които бяха партийни членове, то се дойде до отричането й и тя заглъхна нейде, вместо да се клишира (черно, а и цветно) и разпространи широко за пропаганда.

Така завърши шумотевицата, предизвикана от решение 303 на Политбюро, което се разби в невъзприемчивостта преди всичко на нашите политически ръководители, а оттам и сред самото българомохамеданско население. Прав беше Чичовски в писаното от него още през 1942 г. Изпадна се в задънена улица, заприщена от смоленските ръководители. Така минаха повече от две безплодни години.

* * *

Годината 1959 донесе голяма новост. Учредени бяха новите окръзи. И Смолян стана център на окръг с обсег Девин, Златоград, част от Ардинско и част от Асеновградската околия близо до Бачково. Това естествено носеше промени. И те наистина настъпиха. В Смолян за Първи секретар на БКП отиде Ат. Кълбов от Пловдив. За председател на Окръжния съвет пък бе назначен Никола Палагачев. Беше голяма грешка това негово назначаване, което скоро даде много пакостни резултати. С Кълбов за секретари отидоха още Дим. Димитров от Асеновград и Гавраил Василев от Девин. Другите окръжни шефове бяха повечето от Пловдив. Почти всички служеха там, но в съботни дни си идваха в града, прекарваха неделния ден и се връщаха в понеделник. Използвах това им идване в Пловдив, за да се виждам с някои от тях. Особено се свързвах с Кълбов. Той с жив интерес слушаше това, което му казвах за българите мохамедани и дружба "Родина". Виждаше се, че този въпрос е важен, при обиколките си бе забелязал увеличение на българите мохамедани с небългарски мироглед, та през есента на същата година бе замислил да се проведе в Смолян конференция с участието на българи мохамедани, за да се уясни, че са българи по народност, а не турци. Срещах се и с Дим. Димитров, когото също осведомявах за това, което е правено и разваляно по тоя въпрос преди и след Девети септември, та и той бе учуден от непатриотичната линия, провеждана от смоленските ръководители.

А за да задоволя интереса и на двамата към тоя въпрос, който сега като служебни политически лица бяха пратени да го разрешават, реших и написах очерк под заглавие: "По възродителното движение сред родопските българи мохамедани - материали за най-новата история на Родопите". Очеркът излезе около 50 машинописни страници. В него описах накратко движението около дружба "Родина", а след това и събитията след Девети септември. Като го свърших, дадох един екземпляр на Кълбов, който след като го бе прочел, ми каза:

- Каква хубава работа била свършила "Родина" и колко голяма пакост е нанесена с разтурянето на тази организация!

Подобно впечатление сподели и Дим. Димитров. Реших тогава да изпратя очерка в ЦК на БКП, защото виждах, че и там са неосведомени, доверяващи се само на Никола Палагачев и Кирил Василев.

Едновременно с очерка изготвих и изложение до ЦК, в което давах препоръки: делото по осъзнаване на българите мохамедани да се поеме и води от самите тях; същите да проявят самоинициатива и самодейност, подобни на "Родина"; да се направи преоценка на дотогавашното отрицателно становище на "Родина", да се отчете неправилността в издадената в последно време литература по този въпрос; да се привличат на работа бившите родинци; да се създаде културен център за българите мохамедани, най-подходящо място за което е Родопският пансион в Пловдив; да се отделят българите мохамедани от управлението на Главното (турско) мюфтийство в София в свое такова и др.

В допълнение на това изложение направих още едно, в което изтъкнах, че "повече от пакостно" е да се разпространява коранът на турско-арабски език сред българите мохамедани; да се въведе българският език в джамиите; да се премахнат фесовете и фереджетата, установени след Девети септември; да се побългаряват личните имена и отхвърлят турските като остатък от робството и пр.

Изпратих тези изложения и Очеркът в ЦК на БКП и както се разбра, бяха направили впечатление. То обаче веднага било убито от Палагачев и Кирил Василев, които се намесили да затвърдяват работата според своите деяния.

Едновременно с това Кирил Василев бе упражнил давление над Иван Йотов - началник на Държавния архив в Пловдив, който написа статия в "Известия на държавните архиви" (кн. 3/1959 г.) и представи дружба "Родина" като "фашистка и профашистка" организация, задето слагала български имена, премахвала фесовете и фереджетата" и "се борила срещу простотията и невежеството"! Последните думи на Йотов бяха напълно реакционни.

Веднага след напечатване на тази статия реагирах, като изпратих изложение до ЦК на БКП и сочех реакционността да се третира по тоя начин въпросът за българите мохамедани. Затова молех да произведе анкета за установяване истината за дружба "Родина". Анкета се предприе, идва инспекторът Николай Младенов в Пловдив и дълго ме разпитва, разпитва и други, като проверката му продължи повече от две години и накрая пак под давление на Кирил Василев и Палагачев не завърши с реабилитиране на дружба "Родина".

* * *

Замислената от Кълбов конференция беше в ход да се осъществи. Предполагаше се да стане през януари 1960 година. Преди това исках да подпомогна организирането й, та направих изложение до ЦК, а едно копие дадох и на Кълбов. В изложението препоръчвах: въпросът за българите мохамедани трябва да обхваща териториите на всички окръзи, където живеят такива; конференцията трябва да бъде дело на ЦК на БКП, а не само на Смоленския окръг, защото въпросът е общонационален, а не само смоленски; в конференцията трябва да участват предимно интелигентни българи мохамедани, които да изнесат докладите (сочех и имена); да не участва в нея Кирил Василев, който достатъчно е усложнил въпроса; да не се говори за християнското минало, понеже е известно и е все едно "да се разбива отворена врата"; да се създаде печатна пропаганда, календари, брошури и др.

Подобно на това изложение изпратих и до Окръжния комитет в Смолян, откъдето ме поканиха да участвам в конференцията. Поканен беше и Светослав Духовников. Приготвих си писмено изказване, за да го прочета, и заминахме с Духовников.

Конференцията се състоя на 8 и 9 февруари 1960 година. Като отидох в Смолян, изненадах се, когато видях дневния ред, според който ще изнесе доклад и... Кирил Василев!... На улицата даже го срещнах и той заканително ми каза:

- Сега ще те дера тебе!

Навярно беше чел изложенията ми до ЦК.

Нищо не му възразих, но намерих за добре да предупредя ръководството на конференцията, че той е упорит противник на "Родина", та по тоя въпрос не е политично да се говори и разисква. Потърсих Кълбов, който се оказа, че отсъства. Отидох зад сцената, та намерих Димитров и му казах, че има опасност докладът на Кир. Василев да се окаже вреден за делото, та добре е предварително да се провери, за което Димитров се съгласи. Предложих му да ни събере с Кирил Василев двамата и в негово присъствие да се обясним. Това обаче не стана.

Първият доклад се прочете от Петър Петров, а когато дойде ред за втория, съобщи се, че той ще чете и на другия ден. Димитров беше му го взел и през нощта прочел и съкратил пасажите за "Родина", от което - каза - Кирил Василев не бил доволен. В тоя вид прочете доклада на другия ден, като все пак вмъкна няколко израза, че дружба "Родина" била фашистка организация, че била в угода на властта и пр., което никак не беше вярно.

При разискванията взеха участие мнозина българи мохамедани. Тези разисквания бяха в родински дух и почувствах атмосферата като родинска. Чаках да ме извикат за изказване, но времето минаваше и това не стана. Не извикаха и Духовников, който също се беше приготвил. За голяма изненада късно на втория ден съобщиха, че конференцията свърша и да се разотиват дошлите. На излизане се доближих до Димитров и запитах:

- Защо не ме извикахте за изказване?

- Ами... за "Родина"! - каза той и вдигна рамене.

Излезе, че не трябвало да говоря аз, защото може би съм щял да кажа нещо добро за "Родина", а на Кирил Василев - да говоря лошо. Това ми се видя не само тесногръдо и едностранчиво, но и недемократично! Да не се даде на обвиняемия да каже две думи, а да приема това, което му се казва, като диктат! Такава била партийната дисциплина. Свих си тогава моето изказване, което остана "неизказано" и се запази в архивата.

След конференцията продължаваше анкетата за "Родина". Аз направих още едно изложение до ЦК, с което изтъкнах неправилното й квалифициране от Кирил Василев като фашистка организация.

* * *

В София из научните среди тогава се бе възбудил интерес към въпроса и се планирало да се напише рецензия за книгата "Из миналото на българите мохамедани в Родопите", издание на БАН. Спрели се на проф. Йоно Митев, който се съгласил. Той бе проучил въпроса сравнително добре и написал рецензия неотрицателна за дружба "Родина", в която обективно разглеждал дейността й. Срещнах го в Пловдив, където бе дошъл за справки, та поговорихме за това и той си замина за София. Когато обаче дал рецензията за напечатване в сп. "Исторически преглед", срещнал неодобрение в редакцията, главно от Воин Божинов. Затова му била върната за "преработване". Намесил се и Никола Палагачев, който с партизанския си авторитет му наложил да промени написаното и представи "Родина" в неблагоприятна светлина, заблудил го за ролята на "някои прогресивни учители", които уж направлявали работите и прочие работи неверни. Йоно Митев направил нещо, но не било достатъчно, та втори и трети път му била връщана рецензията, за да добие тая форма за заклеймяване на "Родина" като фашистка организация. Така тя се напечати.

Още щом я прочетох, написах опровержение, което озаглавих "Кому служи неистината?" То бе разобличаване на всичките задкулисни постъпки на смоленските ръководители, оправдаващи пакостните последици от дотогавашната им дейност по българомохамеданския въпрос. Един екземпляр от това опровержение изпратих в редакцията на списанието, а един и на самия Йоно Митев. При среща на същия с Васил Димитров, с когото имаха съвместна работа, той се бе изказал, а и писмо беше му писал, че "истината за "Родина" не е такава, каквато е писал и при случай ще се коригира и поправи грешката си". Годините обаче минаваха и не му се отдаде такъв случай.

* * *

В защита на "Родина" тогава открито излязоха с писма до ЦК неколцина видни родопчани. Те бяха трезвомислещи и обективно виждаха дейността й.

Пръв бе Станислав Сивриев - партизанин от отряда на Никола Палагачев и Кирил Василев. Той отчиташе като грешка, пакостна за монолитността на българското население в Родопите, разтурянето на дружба "Родина". Отчиташе и себе си като участник в това разтуряне, за което "се срамува" и му е чудно "как Кирил Василев не вижда това" и не си прави самокритика. Препоръчваше мерки: преди всичко да се вземат родинци като най-подготвен и полезен кадър за провежданата тогава пропаганда за народностно осъзнаване на българските мохамедани и пр.

Друго писмо беше писал до ЦК Стайко Кабасанов. В него бе изтъкнал положителната роля по нашия национален проблем в Родопите преди Девети септември, което не би трябвало да се отминава без внимание. Подобно изказване той бе направил и пред анкетьора Николай Младенов.

Трето писмо бе пратил в ЦК и писателят Николай Хайтов. Той бе апелирал да се прецени обективно това, което е правено за приобщаване българите мохамедани преди и след Девети септември и да се излезе с една ясна и разбрана програма по въпроса.

И други още мнозина бяха разпитвани и записвани от анкетьора, от които цитирам само горните.

* * *

По повод на конференцията издаде се от Партиздат - София специална книга "Родопа, българска твърдиня". Тя бе предназначена за пропагандни цели по осъзнаването на българите мохамедани, тъкмо за това, за което се бе борила "Родина". Впечатленията си за нея писах до редактора й Доню Донев в София, комуто изтъкнах някои несъобразни с действителността посочени там факти, препоръчах, че не е нужно да се изтъкват само насилията при помохамеданчването, напомнянето, което си знаят и значи, че "разбиваме отворена врата", а че трябва да се изтъква преди всичко дейността на "Родина", която е вършила пионерска работа в пропагандата ни сред българите мохамедани и пр.

Всеки случай след конференцията и създадения наново интерес по тоя въпрос, заговори се пак за хвърляне на фереджетата и главно... за нужда българите мохамедани да си усвоят български народностни имена. А това беше напълно връщане към постиженията на "Родина". Това създаваше недоумение сред масите, на които повече от петнадесет години се втълпяваше в главите от кирилвасилевци и палагачевци, че техните имена са турските и пр. Цялата тая дейност, възглавявана от Кълбов, оттук нататък доби названието "културна революция".

Създаде се морално удовлетворение и у родинците българи мохамедани, които си бяха запазили българските имена. А такива имаше доста както в града, така и в околията - като Владимир Найденов (Мехмед Нуриев), Радослав Еленски (Исуф Шишманагов), Владимир Шумаров (Ариф Шумаров), Бойчо Огнянов (Мехмед х. Еминев), Светослав Духовников (Мехмед Дервишев) и др.

Тогава ми се обади след дълги години Асан Зеров от Рудозем. Той идва в Пловдив на лекар и ми погостува. Цяла нощ ми разказваше за патилата си след Девети септември заради българското му име и че как през 1946 година му се родили близнаци - момчета, които записал в общината с български имена Карамфил и Трендафил, заради което противниците предизвикали да бъде арестуван от властта, бит до смърт и след това изхвърлен полумъртъв край реката, как след това го дигнали и пратили на лагер нейде към Дунава - Северна България, как след време оттам го освободили, защото не му намерили фашистка дейност и той си тръгнал пеша към родния край, как гладувал и мизерствал и пр. и на край, за да не го арестуват наново, му наложили турски имена и на него, и на децата му. Той така искрено и увлекателно разказваше, че му казах да си напише това и ми го изпрати. След време бе написал и получих ръкописа му. То бе рядко трогателна история, която размножих на машината и изпратих в ЦК, а раздадох и на познати да я четат. Станислав Сивриев написа отзив за тоя машинопис в сп. "Септември" под заглавие: "Софроний е при нас", т.е. мъченикът за българщината е пред очите ни, но ние го не виждаме. Зеров продължаваше да пише още спомени, някои от които се напечатаха, а повечето останаха в архивата ми. "Тоя човек бил роден за писател, но не бил открит и не се проявил!" - казваше Станислав Сивриев.

* * *

Мина 1960 г. и настъпи 1961. Тогава дъщеря ми Маргарита бе лекар в Института за усъвършенстване на лекари (ИСУЛ) - София. Назначението бе получила по конкурс и преместена от Котел. В София тя сключи брак и имаше две деца близначета - Ани и Майя. Два-три месеца след раждането им ги приехме в Пловдив да им се радваме и отгледаме, тъй като бракът й се оказа неудачен, та се разделиха със съпруга й. Той бе заминал за Етиопия в Африка, където стоя доста години, спечелил си бе болест, та скоро след като се върна, се беше поминал. Така Маргарита остана с децата сама, те растяха и напредваха в науката с нейните грижи и наша морална подкрепа. С упорит и скромен труд тя успя да си направи апартамент в София и там си уреди живота. За нея и децата купих и уредих вила в с. Чурен, както ще видим по-нататък.

Синът ми Сашо (Александър) през 1961 г. завърши в университета турска филология и по разпределение бе пратен на работа в гр. Хасково, макар и не по специалността. Там работи доста години, след което се премести в Пловдив на служба в Окръжния държавен архив. Тук като че си намери призванието, защото можеше да се занимава с книжовна работа. Установи връзки с чужденци, научи езици - полски и френски, и често ходи в странство. На него остана апартамента в Пловдив, при когото живеем с майка му на стари години. Аз продължавах да се занимавам с българомохамеданския въпрос и "културната революция" в злощастния Родопски край, моя родна планина.

* * *

Подемането наново идеята за слагане български народностни имена на българите мохамедани през 1961 г. беше разделила партийните кадри в Смолян в противоположни насоки. Създали се бяха два лагера - Кълбов, който бил привърженик на българските имена, и Палагачев, който смятал за естествени турските такива. Почнала се беше подмолна борба "за" и "против" дружба "Родина" с оглед да бъде реабилитирана тя. Това вбесявало двамата смоленски противородинци. В това време Кирил Василев се бе наложил да изнесе противородинския си доклад в гр. Неврокоп (Гоце Делчев), където също трябвало да се провежда "културна революция". Там той беше полял със студен душ родинското движение още в самото начало, т.е. спънал културната революция. За това се писа във вестниците, писаха ми и частни писма и аз направих изложение до ЦК за пакостните последствия, ако се върви все по тоя път в работата ни сред българите мохамедани.

Вследствие на това и в Смоленско се беше създала опозиция за българските имена. При отиване в Мадан на Кълбов мохамеданите бяха му казвали:

- Нашите имена са турските! Те ни са дар от Партията! Дадени са ни след Девети септември!

- Коя партия? - запитал Кълбов, мислейки за опозиционната партия николапетковисти и др.

- Комунистическата! - отговорили едногласно всички събрани мохамедани.

Палагачев пък в това време давал изявление, че не в името е съзнанието, а в социалното равенство и обща култура. Въобще създадена бе бъркотия по схващанията на тия въпроси, която се изостри и завърши с изтеглянето от Смолян на Кълбов и с издигането за Първи секретар на БКП на Никола Палагачев. Това стана в началото на 1962 г.

А това значеше възтържествуване наново противородинската, т.е. противобългарската линия. Дотогава доста българи мохамедани си бяха усвоили българските имена, някои върнали родинските, какъвто бе случаят с Величко Караджов, бивш Юсеин Коджаасанов от Златоград. Някои от сменилите ги, след изтеглянето на Кълбов, бяха се разкаяли и в тон с Палагачев правили постъпки да си върнат турските, даже и чрез съда. По тия въпроси писах наново и до Смолян, и до ЦК, като апелирах за трезво мислене и водене единна политика с българите мохамедани, както нашите общонародни и държавни интереси диктуват. Писах даже и до Първия секретар на ЦК Тодор Живков, изтъквах и половинчатата роля на Родопския пансион в Пловдив, който дава на българите мохамедани само образование, но не и българско съзнание и пр. Но всички мои писма-сигнали се потискаха по давление на Палагачев и Кирил Василев, които се бъркаха и заблуждаваха кадрите в ЦК на БКП.

* * *

За да възтържествува идеята му Кирил Василев по това време бе приготвил за печат книга "Родопските българи мохамедани". В нея покрай историческите събития от далечното минало, беше се занимавал и с дружба "Родина", която му бе и главната цел. Изсипал бе огън и жупел срещу "Родина", че била фашистка организация, оръдие на властта и пр., което не бе вярно, а чиста негова приумица. Болната му амбиция да не си прави самокритика като честен комунист за пакостната си дейност, по-позорна от тая на Радославов в 1914 г. сред това население, не беше го напущала. За написване на книгата бе използвал главно мои материали - библиографията в БАН, а и машинописи, взети при обиска в дома ми през октомври 1944 г. и присвоени от него.

Още при включване в плана за печатане на тая книга направих възражение пред ЦК, в което изтъкнах, че е вредно за каузата ни в Родопите да се печатат отрицания по възродителното движение сред българите мохамедани, с което се минира из основи работата ни за приобщаване на тези хора. Поради това ми изложение бил подложен на разглеждане целия му машинопис и ЦК излязъл с решение да се напечата само първата част - обща история, а втората, където се описва дружба "Родина", да се забрани отпечатването. Така и стана. Отпечатана бе само първата част.

Книгата излезе в края на 1961 г. Веднага я прочетох. Намерих я за компилация на всичко писано дотогава за Родопите, нейде даже некритично, що се отнася до "Историческия бележник"⁴. Цитираше се и моето име на няколко места, нейде спокойно, нейде превзето, за да ме уязви. Открих обаче повече от 50 пасажа, преписани от моята "Смолян и околията" (Маринов а.е. 102), на места даже и с грешките, като не се сочеше, че са взети от мен. Това бе явно плагиатство. Но той беше създал култ около себе си, та не можеше да се пише рецензия освен хвалебствия. Все пак написах нещо като отзив под заглавие "Обществена и литературна честност". Посочвах научността на въпроса за българите мохамедани, политиканстването с тях преди и след Девети септември; придобивките и загубите по тоя въпрос; как гледат самите "помаци" на себе си; родопската култовщина след Девети септември; нужда от преоценка на събитията; шовинистично обяснение на въпроса; пренебрегнати турски документи; погазена правда; стил и композиция; плагиатство на Кирил Василев с приведени цитати и впечатления на читатели за книгата и пр. Общо отзивът възлезе на повече от сто страници.

Един екземпляр от този отзив пратих в ЦК на БКП, а копията давах да ги четат любознателни и интересуващи се от родопската история и литература. Чел го беше и самият Кирил Василев, който се озлобил и казвал, че съжалява, дето не ме убил до Девети септември.

Издаването на книгата бе станало с големи настоявания и застъпничество на Окръжния комитет в Смолян, начело с Никола Палагачев, отдето скоро бяха отстранени противниците му Кълбов, Димитров, Гавраил Василев, Димитър Чолаков, а по-късно и Величко Караджов. Остана да господарства Палагачевата хегемония.

БЕЛЕЖКИ

1. "Сьоднованица" - тържество при влизане в новопостроена къща. [обратно]

2. Иван Койнаков - тогава директор на Музея за социалистическо строителство - Пловдив. [обратно]

3. Герасим Попов - пастор в Евангелистката църква в Лъджене (Велинград), общественик, един от учредителите на дружба "Родина" в селищата от Чепинското корито. [обратно]

4. За "Историческия бележник" виж Маринов (2008). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Маринов 2008: Маринов, Петър. За архивата на Рада Казалиева и "Историческия бележник". Пловдив: ИМН, 2008. Също: Петър Маринов. Рада Вълчева Казалиева и "Историческия бележник". // Електронно списание LiterNet <https://liternet.bg/publish20/p_marinov/kazalieva.htm> (01.11.2009).

Маринов а.е. 102: Маринов, Петър. Смолян и околията в своето близко и далечно минало. Градиво за историята на Родопската област. Кн. I. Отпечатък от в. "Красногор", 1937-1939. // ДА - Пловдив, ф. 959к, оп. 1, а.е. 102.

© Петър Маринов
© Александър Маринов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.11.2009
Петър Маринов. Някога... (Книга четвърта). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2009

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 4. Съст. Александър Маринов. Пловдив: Интелексперт 94, 2009.