Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БЪЛГАРСКА ВЪЗРОЖДЕНСКА (И ДРУГА) ЛИТЕРАТУРА - МЕЖДУ МЕТОДОЛОГИЯТА И МЕТОДИКАТА

Инна Пелева

web

През втората половина на 90-те в Департамента по Нова българистика към Нов български университет трябваше да се изработи характерен формат за преподаване на българска литература в бакалавърска образователна степен. Тогава предложих то да се побере в дисциплините Българска литература на ХІХ в. и Българска литература на ХХ в. и поех ангажимент към предстоящите занимания на студентите с първата от тях. Ще си позволя - за да поговоря сетне за възможни университетски перспективи при поредното осмисляне на националната културна и литературна история - да възпроизведа програмата по Българска литература на ХІХ в., която към финала на 90-те изготвих за бакалаврите българисти в НБУ:

Българска литература на ХІХ в.

I. Дефиниране на семантики.

1. Какво значи Българска литература на ХIХ век?

Конвенции на тукашната литературноисторическа периодизация, възражения спрямо тях, предложения и дебати. Историко-политически, социокултурни, "собствено" литературни мотивации на хронометризациите. Идеологически проекти и последици при простулирането на граници - кога "започва" ХIХ век, кога "свършва" ХIХ век, какво се "случва" през ХIХ век (представи за вътрешни линии оразличавания между "ХIХ век" и "ХIХ век").

2. Какво значи Българска литература на ХIХ век?

а) Представи за Литературата, функциониращи в българска културна среда през по-миналия век. "Ние нямаме литература" - перманентното начало. Учебникът и "словесността"; учебникът по реторика, христоматията, "историята на литературата" (образователни практики преди и след 1878 г. и формиране на понятието "литература"; институции и литература). Автори и критици - "практиката" и/срещу "нормативните изисквания". "Жанрово съзнание" - "собствена" и "приписана" жанрова таксономия на века. Текст и истина, текст и измислица, текст и полза. 90-те години на ХIХ век - от служене чрез литературата към служене на литературата. Създаването на Поета - митологии на творческата личност.

б) Ръкописен и печатен текст през по-миналия век - съжителства и напрежения. Книгоиздаване и литература. Периодика и литература - вестникът и списанието в живота на българския текст. Пазар и литература. Спомоществователи, издатели, книжари, книжарници, читалища, библиотеки, цени. "Авторски хонорар" - професионализация на литературния труд.

в) Симптоматика на "терминологизмите" ("словесност", "книжнина", "народна литература", "литература", "синкретизъм" и пр.).

3. Какво значи Българска литература на ХIХ век?

а) Български език и българска литература - история на съотносимостта.

б) История на категорията "автор" от началото до края на ХIХ век. "Побългаряване" и/или "плагиатство".

в) Преводът - особености и изменчивост в разбиранията за него.

г) За Гьоте - от Ботев до П. П. Славейков (аксиологически йерархии между свое и чуждо в литературата).

д) Смисъл на конфронтацията "ускорено забавено развитие" - "от фолклор към литература".

II. Идеологии, текстове и ежедневие на българския ХIХ век.

1. Национализмът и литературата на по-миналия век. Посоки във въобразяването на общността.

а) Концептуализации на Времето:

Историографските проекти на ХIХ век. Разкази ("наши" и на чужденци) за произхода на българите. Постулирането на родоначалника Паисий. Учебникът по история и романтическата историческа драма на по-миналото столетие. Намразеното Средновековие (Ботев). Прогресът - оптимизми. Революция и есхатология. Култът към паметта - 80-те години на ХIХ век. Календарът - формализацията на времето като шанс за литературата.

б) Концептуализации на Пространството:

От "историческата география" на Паисий до "землеописанията" на 70-те години на ХIХ век; от държавата като герб (Жефарович) до държавата като географска карта. "България" - мястото, създадено от възрожденската текстовост (поетика на географското). Алегория и пейзаж. Маршрутите на тогавашния сънародник - как и накъде пътува търговецът, хаджията, заговорникът, ученикът, учителят, духовникът, беглецът (от чумата, от затвора, от турците, от военните действия), политическият и икономическият емигрант и т.н. Описание и патриотизъм. Пътеписът като текст. Железницата и телеграфът - реалности, тропи и реалност на тропите. Градът - описание и преживяване. Селото. Домът. Пътят. Чужбината. Балканът. Полето.

Пространственосъдържателни проекции на Рая и Ада в българската предосвобожденска литература. Затворът - ключовият топос (Раковски, Каравелов, Миларов, З. Стоянов, Величков). География на желанието (Вазов). Далечното и екзотичното според текстовете на по-миналия век - митологии на чуждостта.

в) Концептуализации на Човешкото:

От "етнично" през "социално" към "индивидуално" и "общочовешко".

Езикът на телесното. Здравето като ценност (от "лекарствениците" до метафориките на радикалния националистически проект). Двусмислията на Младостта (Ботев, Вазов, П. П. Славейков). Възрожденските демонологии на старостта и болестта. Страхът от животното - предосвобожденските антиутопии на физиологичното. Радостта от тялото - П. Р. Славейков срещу Ботев. Кръвнородовата метафорика в езика на национализма.

Възпитание на чувствата: страх, срам, омраза, обич, смях и "групова душевност".

Смъртта, обмисляна от литературния текст на ХIХ век.

Етоси - "слава и плячка", "добродетел и мъдрост", "богатство и слава", "щастие, слава", "чест и слава", "дълг, чест, милост, труд, идеали" и др.

2. Проблематизации на възрожденските идеографии.

а) Умората от историята и 90-те години; аисторичното - сърцевина на историята (П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров). Сънят и копнежът срещу паметта, случайността срещу необходимостта, себичността срещу алтруизма - Яворов за историята. Прогресът - песимизми. Ницше в България. Скептикът Михайловски. Правата на Изключителния (П. П. Славейков срещу К. Христов).

б) Откриването на селото и преконцептуализацията на "българското" като съдържателност и пластика (модерните, реалистите, народниците, почеркът "А. Страшимиров").

в) "Бай Ганю" на А. Константинов - деструкцията на автоматизираното националистическо писмо.

г) социализмът от 90-те на миналия век и интелигентската съпротива срещу смъртта на Възраждането.

Програмата би изглеждала по-добре, ако бъде показана в пълния й обем - т.е. ако се приложат и тогава приложената библиография, и тогава приложения план за семинари (горното описва само мисления навремето лекционен курс). Програмата би изглеждала по-добре и ако току-що възпроизведеното се обогати и доразвие (не на последно място заради един актуализиран - спрямо времето, на което принадлежи изобразения преди малко замисъл - набор от метатекстове, с които и евентуални днешни обучавани биха могли да работят). Особено полезно за визията и излъчването, за звученето на проекта също би било той да бъде вграден в характерен синтаксис - като се посочат и коментират линиите на унаследяване и/или противопоставяне, обвързващи го с една или друга литературноисторическа концепция, реализирала се у нас от края на ХІХ в. досега. Подобен опит за наместване на макета сред вече случилите се в родна среда литературни истории (или литературноисторически модели) би трябвало да експлицира не просто осъзнаването на наследствата им, утаени в по-горе изписаното, а и осъзнаването на задълженостите му спрямо изследвания на филологическата хуманитаристика (да я наречем така) от финала на ХХ и началото на ХХІ в., строящи метаистория на българските разкази за българската литература1...

Е, ще се откажа от тези ходове, които биха укрепили реторически представянето на проекта, т.е. биха повишили способността му да убеждава и да съгласява със себе си. Ще оставя програмата такава, каквато е била при направата й през 90-те, когато не е мислена като нещо за публикуване (само съм заменила "миналия век" с "по-миналия век"). Няма да търся сложни оправдания на редукциите - някои по-простими от други - в изложения модел. Защото, от една страна, въпросните редукции са нормална последица и от тогава-и-там-предвидения по учебен план 60-часов хорариум на дисциплината, както и от специфичните изисквания на специфичната институция към начина, по който да се форматира - като обем, състав и структура - филологическата информираност на обучаваните. И защото, от друга страна, въпреки осъзнати и недовидени, неминуеми (поради наложеното от обстоятелствата) или неоправдани липси предложеният макет има вътрешни обеми и гъвкави сглобки - той е достатъчно добър като арматура, за да позволява още товарене и дострояване без промяна на конструкторската идеология, стояща зад него. С други думи, упреци от типа "тук няма за Софроний" или "тук няма за фолклора", или "защо за Раковски почти не става дума" и др. под. не биха били наистина ефикасни аргументи срещу смислеността на програмата. В нея има ниши, които предполагат занимание и със Софроний, и с фолклора (значещ едно или друго в различните времеви и съдържателни етажи на културната и литературната процесуалност), и с Раковски, и с още ред нефиксирани, номинално непосочени чрез изписване персоналии и проблемнотематични конкретики. Точно това, което на първо чуване може би притеснява - твърде пестеливото (на фона на класическата литературна история) боравене с писателски антропоними и заглавия - е сред стратегическите избори на проекта. Вместо изображение на българската текстовост, свеждащо я до хронологичен списък от авторски имена и/или "шедьоври" (още Иван Радославов отхвърля продуктивността на подобен тип реконструкция), вместо синтаксис на представянето, свързващ паратактично монографийни сегменти, наречени с лично собствено име, е предпочетено моделиране на представа за миналата културна събитийност, което предполага пулверизиране на знанието за определен автор (и/или за определен текст) из широка територия с разнообразен проблемен релеф. Такова изложение може и да създаде известни трудности на необученото, непрофесионализираното съзнание, което тепърва трябва да запамети времевия паспорт на всеки от много на брой литературни факти и да се ориентира в последователността на явяването им. Но пък ако точно такова изложение бъде подкрепено с прецизни и плътно населени с данни хронологични таблици, струва ми се, необходимият и задължителен чисто исторически (цифровоиндексиален) информативен момент в дисциплината би бил удовлетворително защитен, достатъчно коректно обслужен.

И така, програмата изглежда, както изглежда, защото са били търсени възможности за отваряне на българистичното занимание към не "собствено" литературноисторически инструментариуми за изследване, защото е бил търсен и достатъчно удачен баланс между фактологически описателното и интерпретативното при конструирането на образа на текстовото наследство, защото замисълът е бил литературната събитийност да се пресъздаде заедно с водещите характеристики на контекстуалното й обкръжение, като се отдели внимание и на най-важните критически дебати, синхронни спрямо един или друг породил ги текст, а също и на историята на критическата рецепция. И т.н. Ще спра с изброяването на намерения и желания, диктували някогашния преподавателски проект. За да съсредоточа говоренето само върху една от методологическите презумпции, които са го генерирали.

Съдържателните и функционалнте й характеристики стават очевидни още във, още заради номинативния жест, заради избора, именуващ две университетскофилологически дисциплини Българска литература на ХІХ в. и Българска литература на ХХ в.

Ясно е, че подобно наричане сегментиране произтича от волята институционално да се наложи една различна от рутинната визия върху периодизацията на тукашния литературен процес2.

Отказът от съобразяването с времевите коти, около които се организират особено властните - сред наследените - разкази за националната текстовост, би сбъднал разноредови в природата си ползи.

Първата и съвсем очевидна последица от използването на другото хронологическо делене в реконструиращия наратив (той, заради различната концептуализация на времевото, ще се случи като един малко или повече нов реконструиращ наратив) би била замяната на триделната периодизационна схема (Възрожданска литература (1762-1878), Българска литература от Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918), Българска литература от края на Първата световна война до наши дни (1918-...) с двуделна (Българска литература на ХІХ в., Българска литература на ХХ в.). Колкото и представата за "необходимия и достатъчен обем на предмета" в рамките на университетското образование да е изменчива и обременена от контекстуални инфилтрати, все пак изглежда (почти) универсално логично, че по-едрото сегментиране (два дяла вместо три) би могло да спести от времето за преподаване. А проблемът с "пестенето на време" при изучаването на българска литературна история в съответните специалности на висшите училища все по-често ще изниква като свръхактуален: вече на два пъти (след 1989 г.) влизат нови учебни планове, които налагат съкращения в хорариумите на всички дисциплини, естествено, тези хорариуми няма как да пораснат в задаващата се реалност на тригодишното бакалавърско обучение ("натискът срещу филологиите" е само частно проявление на мащабен и напредващ в реализирането си социалноинженерен проект, но да не отварям темата за него точно в момента). Доброто в случая е, че принудата на драстично по-малкото време, принудата да си кратък и бърз в говоренето, но без да изрязваш от кадър, без да се примиряваш с механичното съкращаване на теми, стимулира търсенето на други принципи за строеж на наратива. По-късата лента, по-едрото сегментиране (нужно е сюжетът на филма да се побере в две, а не в три серии) предполага различно задаване, ново структуриране на показваното. Дано е станало ясно: ако двуделният литературноисторически разказ позволява запознаване със "същото" в по-малко часове, той би бил (сред пейзажите на определена социалнопсихологическа и институционална конюнктура) по-добрият, по-нужният разказ. И заедно с това двуделният литературноисторически разказ не би могъл да запознава със "същото" просто защото той самият не е "същият", не е еднакъв с предишния, с триделния. При определени обстоятелства и това би могло да е за добро.

Има и още доводи "за" при обмислянето на една евентуална промяна в програмното кадриране на университетското занимание с историята на националната словесност.

Традиционната периодизационна схема, по която все още правим лекционни курсове (защото тя все още определя структурата на учебните планове и типологията на конкурсите за аспирантури и щатни места в университетите), постулирайки граници, подчертава важността на историкополитическите фактологии при случването на тукашните литератури. Не че големите исторически събития не диктуват с категоричен глас едно или друго на родната художественост: така или иначе сред конститутивните й характеристики е именно ангажираността, т.е. здравата обвързаност между литературна събитийност и отвъдлитературен контекст. И все пак съобразяването с по-универсална, по-обективистки мислима периодизация (от определена гледна точка границите между вековете са по-универсални, по-обективистки мислими разделителни линии от, да речем, линията "1878") би помогнало да си представим сюжетите на текстовостта като поне малко по-еманципирани (отколкото са според навичното им изобразяване) спрямо изменчивостите на социалнополитическото, каквото е (най-вече) в България. Това, дето предлагам използването на точно такава периодизационна технология, не означава, че съм краен защитник на по-универсалното наративно макетиране като манипулаторски инструмент, помагащ на разказите, в които "приличаме" повече на "другите" и не "сме" толкова затворени в "нашето си". Точно защото не съм наивен адепт на по-универсалните (в току-що припомнения смисъл) работи, преди време възразих срещу проект, според който представянето и на българската литература трябваше да се организира около цифровите индекси "1789", "1848", "1918", "1945", "1968", "1989", очевидно сметнати от авторите на концепцията за универсални, за автентично съборни; тогава особено силно ме притесни предписаната необходимост в българската литература да са се случили, и то по един предсказуем, континентално правилен начин, 1789-а, 1848-а, 1968 г. Подобна възстановка би внушавала, че всички в Европа обитават една-единствена история, че живеят в един-единствен, общ събитиен поток, в един единствен, споделим и споделен най-важен сюжет, което внушение укрива доказуемата хетерохронност на културите, формално притежаващи едно и също времево поданство, и потиска осмислянето на зоните непреводимост и несподелимост във всеки по националному одухотворен свят. И още: поради стария порок за "надстроечното" да се говори най-вече през политически дати в подобна възстановка на тукашния литературен процес би била неприсъстваща, да речем, 1910-а (и ред подобни на нея) - защото може да е важна откъм Славейков, Яворов, Дебелянов, Подвързачов и т.н., но пък не е политически възлова, преломна, катастрофична нито за България, нито за Европа.

Та - ако ще търсим "по-универсална" периодизационна схема, която да разтовари (донякъде) изображението на литературното ни минало от втренчеността в местното на социалнополитическата история, без обаче да изправя пред по-горе щрихираните (и производните им) възражения и несъгласия, бихме могли да изберем периодизацията "по векове". Защото в ролята им на мерни единици те са отвъднационални, отвъдконтинентални, отвъдидеологични... или поне "на първо четене" отвъдидеологични - понеже цифровите им изображения не са толкова безусловно сводими до алегории на втвърдени, обеднели, здраво тегнещи (въпреки всички уговорки) към монолитност семантики, колкото са например числови мантри от типа 1789-а, 1848-а, 1989 г. Иначе казано, литературноисторическият разказ, хронометризиращ "по векове", заради силното присъствие на чисто формалното, на чисто "календарното" при постулирането на граници, би могъл да бъде достатъчно освободен (при добра авторефлексия) от презумптивни телеологични полагания, от фаворитизиране на нечия история, изведнъж разрасната до Историята, както и от свръховластяване на датите, следящи движенията в сферата на социалнополитическото. Сегментирането "по векове" е трафарет при професионализираното представяне и на руската, и на американската литература - това сигурно би трябвало да окуражава. Защото, както става ясно от функциониращите "там" традиционни учени наративи, е напълно постижимо да се говори за особеното в едно национално литературно развитие и в рамките на по този начин унифицирана, заради това решение възможна като общосподелима за различни културни ареали периодизационна схема. Всъщност този тук текст, говорейки за полезността й, вярва, че чука на почти отворена врата. Показателно е, смятам, значителното число български метатекстове в Мрежата, коментиращи национална литературна фактология, в чиито заглавия "ХІХ в." и "ХХ в." присъстват като "обстоятелствени пояснения" (струва си да се обмисля защо всяко от тези изследвания така естествено, без да чувства необходимост да мотивира или обяснява хронометричните си решения, осъществява подобен избор, загърбвайки квалификанти от типа "възрожденско", "предосвобожденско", следосвобожденско" и др. под., но за съжаление това е непосилна задача за собственото ми съчинение). Показателно е и че след началото на 2000-та поне двама университетски преподаватели използват делитбата ХІХ / ХХ в., за да постулират времевите граници на характерния предмет, който изследват (вж. Стефанов 2002; Игов 2000). Сигурно тези неща сочат, че е налице готовност за едно достатъчно сериозно, обемно, рефлексивно плътно и стратегически далекобойно обсъждане на периодизационната схема, за която се говори тук.

Ако използването й бъде нострифицирано като "добро" чрез набор от институционални ходове, то би могло да има, освен всички други последици, и една с по-особена природа: би могло да доведе до по-богата комуникация вътре в "гилдията". Защото би изисквало по-окрупнено познаване и мислене на литературното наследство, а заради това би наложило и по-пропускливи граници между професионалните касти на т.нар. "възрожденци" и т.нар. "нови историци". Провокациите на другата хронометризация би разтърсила и оспорила навика на сегашните "тесни специалисти" да виждат себе си като затворено общество, в което гласът на сегашния "тесен специалист" от "другия период" няма как да бъде особено значещ. Никога не съм се идентифицирала с твърдението "българската литература е обозрима". Т.е. в момента не се подчинявам на логиката "достатъчно малка е, та да е възможно всеки да знае всичко и да се занимава с всичко", а на убеждението, че сме много отговорни и амбициозни като изследователи и преподаватели и затова бихме предпочели трудния вариант: да се откажем от уютите на "тясната специализация" и да предпочетем формат на характерното си занимание, предполагащ боравене с още повече литературна фактология, както и способност обясняващият, коментаторският дискурс да издържа по-обемни и по-сложни сюжети на историческата реконструкция.

Без съмнение представянето на културното минало чрез различна (от традиционната) сегментация на времевото не може да отмени, да предотврати въпросите, възникващи при срещата с всяка възможна периодизационна схема и оспорващи правата й по тази или онази причина. Очевидно е, че постулирането на каквато и да е граница при осмислянето на дадена процесуалност означава постулиране и на условността на въпросната граница, на нейната некатегоричност и на неабсолютната й функционалност. Всъщност намаляването на броя на разделителните линии в литературноисторическия наратив - в конкретния случай две вместо три - би отразило в някаква степен именно усета за цялостност на литературното развитие, за неговата плавност (въпреки всички видове революции), непрекъснатост, преливност. Когато в реставриращия текст за делитбен се избере един по-формален белег, т.е. по-малко натоварен с очевидните семантики на "скъсването", на прииждащата "съвсем друга" съдържателност (границата "1878" е свръхнатоварена точно с подобни смисли), по-лесно би се градило внушението за пропускливост на линиите, означаващи край на един период и начало на следващ. При подобна наративна стратегия още по-чуваема би станала уговорката, която винаги сме правили: Възраждането (като набор от манталитетни нагласи, като типология на текстовите визии за света) не приключва с Руско-турската освободителна война. Казвам това и за да означа още веднъж ангажимента си към мисленето на, към заниманието именно с литературата, която обикновено наричаме българска възрожденска литература. А държа ето сега да подчертая въпросния ангажимент, защото би могло да се сметне, че изчезването на квалификанта "възрожденска", "възрожденски", "възрожденско" в макрономинациите от предложения по-горе двуделен модел, освен че подменя твърде дълбинно представите за специфика на тукашната литературност, споделя и мои лични нежелания, нехаресвания, откази и т.н.

А в края на краищата споменатият модел не ограбва, не неглижира "възрожденската литература" като важен актьор в театъра на културното минало. Напротив - той позволява разгърнато, в дискурсивна плътност да се демонстрира траенето й отвъд границата, до която се налага да я разказваме в съответните часове на съответната университетска дисциплина. Отказът от свръхакцентиране върху името на въпросната дисциплина е отказ от вече предразсъдъчното, от институционализираното четене на това име, което четене неминуемо обвързва "възрожденска литература" с хроносния маркер "1878". Официалната, програмно верифицираната раздяла с толкова укрепената, толкова здраво мотивираната граница "1878" би помогнала - така или иначе - в някакъв смисъл да се оспорва, в някакъв смисъл да се разтваря до пропускливост, да се огъвкавява всяка следваща "назначена" граница, която предполага, че отвъд нея за Възраждането няма защо да се говори. Т.е. не ми е достатъчно да възпроизвеждам вече класическия речитатив как то не приключва с 1878 г., а трае може би до 1918-а или дори до 1923-25 г. Достатъчен би ми бил разказът за това как то като набор от практики за разбиране и пресъздаване на света, като идеологически формули, митологии, сюжети и оценъчни техники не си е отишло до ден-днешен и присъства ето тук, ето сега и ето така. Постижимостта на този разказ е толкова по-вероятна, смятам, колкото пò е отслабен дисциплиниращият натиск, упражняван от традиционните за университетското преподаване у нас периодизационни схеми. Т.е. предложеният по-горе литературноисторически модел, макар и да не борави страстно с номинацията "възрожденска литература", търси не обезвластяване, а нов тип овластяване на знанието за и умението да се разбират и интерпретират "възрожденското време и неговите текстове" (т.е. културната формация на класическия български национализъм). Защото в рамките на въпросния модел, примерно, и литературите на 90-те са изобразени в обвързаността им (чрез съгласяването или чрез спора) с онова, което най-често се разбира под "възрожденско". А ако "протягането" на изучаването му в бакалавърска степен - по коментирания тук проект - може да стигне до разделителната линия между ХІХ и ХХ в., в магистърска степен би било оправдано ново надстрояване, ново удължаване на заниманията с него. Например в рамките на дисциплина, която вече съществува в програми на Пловдивския университет под името Етнология на литературата.

Бихме могли да си представим отношенията и обвързаностите между Българска литература на ХІХ в., Българска литература на ХХ в. и Етнология на литературата като организирани по матрицата “теза, антитеза, синтез”. Веднага да направя уговорка: току-що спретнатата аналогия - понеже се стреми най-вече да бъде бърза и семпло илюстративна - не е особено точна, тя е в твърде висока степен "приблизителна". Понеже значими сегменти от текстовостта на ХХ в. не забравят "възрожденското", понеже в ред свои избори по-новата литературност не е толкова различна от по-старата, че да е безпроблемно възприемането й като "антитетична" спрямо речите, посланията и фантазмите на предишното столетие. Всеки преподаващ родната словесна култура на ХХ в. би се чувствал задължен да коментира актуализациите на литературния ХІХ в. в тукашни поезии и прози от времето на войните, функционализациите на класическото наследство през 20-те години, концептуализациите на "възрожденското" във философстващата есеистика на 30-те и т.н. Но все пак - и това е съвсем естествено, съвсем предсказуемо - количествено доминиращите видимости при огледа на литературния релеф през ХХ в. сглобяват портрет, в който водещи са различието и другостта спрямо художествените практики, каквито са "преди". Е, дисциплина като Етнология на литературата има своя смисъл, доколкото би мобилизирала усилието да се надникне отвъд "количествено доминиращите видимости", отвъд втвърдените, ясни "от само себе си" изгледи на повърхнините. Етнологията на литературата би трябвало да проучва скришния - още неразпознатия като присъствие - живот на Възраждането и възрожденското отвъд всички датировки на свършването им. Иначе казано в рамките на дисциплината може да се отметне още работа по оцелостяване на визиите за националната словесност, като се коментират реализациите - и през ХХ, и през ХХІ в. - на базисното, което я определя точно като българска и което без друго я завръща отново и отново към образци, към навици (мисловноемоционални, сюжетостроителни, аксиологически и т.н.), изработени в говорите на ХІХ в. Не бих обвързала изследването на това "базисно" с именуване като "българската мяра в литературата" (боя се, че подобно наричане признава обремененост с националистическа самовлюбеност и мегаломански комплекс за уникалност; тази ми боязън изобщо не отменя и не обзсмисля споделеното към началото на текста нежелание да се съобразявам с некоректните универсализации, подреждащи местното литературно наследство около години като 1789, 1848 и т.н.). Бих предпочела конкретния аналитичен труд по съпоставянето на родни текстове, принадлежащи на различни времеви отсеци, откриването на съответствия, на чуваемост между тях и коментирането - в рамките на макронаратив-"обединител" - на това, какво значат и как работят за и в литературната процесуалност въпросните съответствия, въпросната чуваемост. Разбира се, че ред талантливи български литературоведи са се занимавали и се занимават точно с този тип аналитичен труд. Въпросът е дали свършеното от всеки един от тях би могло да се претопи в част от цялостен, малко или повече единен разказ - тогава биха станали очевидни (така мисля) и "празните места", "слепите петна" в историята за това, как българската литература прави тялото си от българска литература, как помни и преговаря собствените си речи, предишното си можене, помислено за надживяно, как отново и отново пренаписва страниците си, как се променя, оставайки равна на себе си.

Ще си позволя да предложа още една тухла за тази стена, още една бримка във въобразения като възможен, като постижим разказ за наследството в ролята му на вечно настояще. От известна гледна точка това е същото като да предложа илюстриране верифициране на "проектното" говорене, разгърнало се по-горе. Съзнавам, че всеки опит от плана да се премине към реализирането на плана обикновено изважда наяве единствено невъзможността на прехода, на превръщането на едното в другото3. Въпреки това ще продължа.

Предсказуемо и нормално е преподаването, запознаващо с българската художествена словесност на ХХ в., когато стигне до Радичков, да коментира присъствията му в литературния пейзаж на 60-те, 70-те, 80-те, 90-те, да коментира спецификата на прозата и драматургията му, да посочи присъствието им в традицията на българското писане за селото и т.н. А може би в рамките на Етнология на литературата изследването на отношенията между традицията и иновацията би могло да направи още една крачка ("отвъд количествено доминиращите видимости") - крачката, която завръща при възрожденския словесен опит.

При по-настойчивото четене на Радичковото творчество ще забележим, че то е съвсем друго спрямо предхождащите го изписвания на селото в ключово свое реторическо и изобразително решение. Покрай текстовете на късния прозаик става безпощадно ясно, че "истинският", "големият" български реализъм на ХІХ и първата половина на ХХ в. всъщност е лишен от плътно знание, от зрение за селския делник, за производството в неговите рамки на материи и вещи (т.е. и на специфични ценности, значения, интереси и пр.). Как се прави хляб, как се цери убоденото виме на коза, за да не загнои, как се лекуват натъртени пети (със заешка мас), как се гледа лозе и какви сортове се избират, как се сади и крие от акцизните тютюн, как се оправя совалката, с която се тъче, когато се разхлаби телта (трябва да й се смени кокошето перо), как се познава хубаво прасе на пазара (ако опашката му е сплескана на върха, значи е кротко, гои се добре и не смесва месото със сланината, но не може само по опашката да се разбере, трябва да се гледат и ушите: ако те са щрокави, цялото прасе става щрокаво), как се хваща мая (с три бобени зърна в шише с прясно мляко, оставено на топло) и пр. - десетки подобни информативни възли правят значителна част от плътта на северозападната проза.

Точно тази й особеност, която няма адекват сред страниците на лесните за отгатване Радичкови литературни предтечи ("селските" белетристи), напомня за едно писане, поместено доста назад в годините - напомня за почерка "Раковски". (Това обаче не означава, че при интерпретирането на Радичковото творчество има смисъл да се говори за "повествителен спев".)

За да очертаем типологията на приликата между текстовите стратегии на двама толкова раздалечени във времето автори, незнаещи един за друг, ще се върнем към едно от изумителните писмени начинания на Възраждането - "Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най-стари черти нашего бития, язика, народопоколения, стараго ни правления, славнаго ни прошествия и проч.".

По замисъл монструозният текст всъщност би трябвало да бъде съвършеното, докрай проведеното удвояване на света в дискурсивност, абсолютно прецизното до микроскопизъм снемане на всичките му предметни пълнежи в именен списък и обясняващ направата на всяка вещ разказ. В своя "Показалец" Георги Раковски желае да побере българското, превеждайки материйните и поведенческите му състави в психопатично по подробността си описание. Показателно е как звучи дори само част от многостраницовия план за изграждането на това описание: ...Днешни българи, де се описва народонаселение и граници, де живеят; народно днешно количество, селски живот и дух, домостроителство и питание им. Българско земеделие със сичките му почти оръдия. Разположение земи и падение българскаго царства и днес, тогдашно и днешно давание (даждие, дан, бир), българска кола със сички й части и частици. Българско рало със сички му части. Българско орачество, в кое време почват да сеят, как орат, какви жита сеят, как жънат, как връзват снопи, кръхци, как ги приносят и кладат на купни или кладни, как върхат и как си пастрят семе за нова сеитба. Българско садоводство, кое се дели на плодоносни дървета, сеями от семе или от присаждания, на бранища (курни), имена на употребителни дървета. Коприна или свила. Градинарство. Лозоделие и виноделие. Шипцоделие. Долня Стара планина. Казанлък и Шипка. Есенни селски занимания мъжкаго и женскаго пола. Български воденици. Лен и коноп. Тъкан със сички й оръдия. Български шев, народни облекла, нанизи и женски украшения. Седянка с няколко песни. Тлъка с припевки. Сборове; що е било сбор в старо време и що е днес. Любов селска по седенки и тлъки. Как започва сватовщина... и т.н., и т.н. (Раковски 1988а: 13).

Дискурсивното дело, което трябва да разгърне в цялостен и подробен текст начертанията на по-горе представения (в тясна илюстрация) конспект, остава недоосъществено (също както ред други проекти на странния сънародник). В реалността, която обитаваме, "Показалецът" никога и по никакъв начин не би могъл да бъде финализиран (защото иначе би трябвало да допуснем, че безкрайността на света - и българското, уж извадка от него, е също толкова безкрайно, колкото цялото, - може да бъде адекватно, симетрично представена от краен текст). По-важното в случая е, че така или иначе в започването си, в тръгването си съчинението на Раковски следва принципи на строеж, легитимира тип причиненост и прицеленост на писането, които принципи, причиненост и прицеленост са разпознаваеми присъствия и в обемни отрязъци от Радичковата проза.

За да укрепне твърдението, ще припомним как "Показалецът" разправя нашето: Пред тая къща насреща или малко настрани имат друго малко здание, кое зъват пешник... То има само отгоре покрив,... под кого са съзидани пещи... Тии отзаде имат сяка по една дупка с клюнк, коя назъвават духло... Сяка селска къща има наоколо си голямо просторище, кое българи въобще казват двор. Той е обграден окръжно с плет. А плет се плете със следний начин. Рахцепват от дебели дървета колове, коих, като изострят и от двата края, набиват редъм в земя в ширина на три педи, като обтегат конопец по все разстояние, кое щат гради. Плет обично е висок един человечески стас (бой) и е изплетен художествено от четири повоя; а всеки повой се плете с два пръта, кои се подпъхват един под други до секи кол. А петий повой заплита подпорки, кои са изправени срещу колие, и отвътре и отвън, през три кола разстояние. Тии подпорки са забити от долний край малко подплеснати до две или до три педи в земя; а от горний край са заплетени на кола, кому са прилепени и заковани с дрянови клечки. В най-горний повой са забити напреки къси дръвчета от 4 педи, коих зъват приложки. Тии са оплетени с по-тънко пъртие на повърхност, коя се простира над обе стране плета, само от повоя, и на края на всека приложка забита е клечка да се не разплита пъртието. Това изплетено се казва леса. А най-отгоре нареждат три педи дебело черна трънка съразмерно с лесата. Такъв плет може да трае до половина века и више, като го подновяват всяка година, притурваяще отгоре му лозови пръчки. А някои си измазват тие плетища лете с гъвежди лайна или с пръст (Раковски 1988б: 48-49).

По подобен начин сред обемите на "Показалеца" Раковски превежда в изречения предмета, именуван "рало"; възрожденецът преработва в пространен текст и онова, което нарича думата "жътва"; понятието "кола" пък е декодирано в убийствено прецизно описание с размер четири гъсто изписани стандартни страници. Ще си позволя да редуцирам огромния съставен наратив до формулите, чието прилагане в зоната на дискурсивното произвежда визираните листове. Тези формули са "Казва се (така)", "Направено е (прави се) така: ...". Разказът "атом" в книгата на Раковски (струпването на структурно тавтологични спрямо него прави цялото), е равен на технологическа рецептура, в чието начало е положен минималният възможен отрязък от Речника (т.е. едно специфично име - "плет", "кола", "рало" и пр.). Изписването на названията на нещата отключва пищен дискурс, обясняващ какви други вещи-думи ги пълнят и как се сглобяват, вцепват една в друга, и как работи тази заедност - "инженерският" речитатив се стреми да извади наяве невидимата в цялата си пълнота, богатство, сложност и свръхнаселеност с детайли действителност, укривана зад думата "плет", зад думата "кола" и пр.

В усилието, представено от "Показалеца", Раковски не е твърде самотен сред рамките на епохата си. По принцип Възраждането усърдно налива слова в реторическия модус, обсебил перото на учения войвода. Този реторически модус днес бихме окачествили като въплъщение на предлитературния опит в наративистиката - как иначе да мислим "описанието", към което онзи век определено показва пристрастеност.

"Описанието" става особено популярен жанр тук, когато се откриват националностроителните потенциали на дискурсивната процедура (вж. Лилова 2003: 60-62). В периодиката навремето учители, свещеници и изобщо грамотни хора изпращат описания на своите родни места (за да се дисциплинира усилието им, подканящото ги издание понякога предлага и точки, по които да бъде построено изложението). Трупането на подобни документи в края на краищата може да има поразителни последици. То внушава, че родината подлежи на превръщане в тотален текст; сборът-колаж от отделните парчета, от отделните скрупульозни разкази за географски особености, население, нрави, обичаи, известни хора, поминък и т.н. на малките площи би могъл да постигне образ на цялата българска земя. Тя би станала обозрима през думите, би постигнала видимост във вестникарския сериал, брой след брой добавящ-сглобяващ в едно показанията на многото хора, всеки от които има поглед само към къса земя, обитаван от собствената му биография. Вършейки и нещо толкова просто (събиране колажиране на Описания), пресата наистина би могла да материализира онази изумителна територия, върху която националното като представа за цялост, като знание и за онова свое, дето никога не си го виждал, се сбъдва, придобива своето тяло. "Вместо" едно или друго кратко име (Татар Пазарджик, Севлиево...) върху хартията се разстила един или друг обемен разказ, подменящ наричаната така или инак действителност с ученото й (в разбиранията на времето) повествователно реконструиране според списъка с важните (пак в разбиранията на времето) въпроси, които разкриват истински важното за топоса.

Същата в природата си мечта (да се сведе до текст, да се превърне в изписване-описване всичко, което българското е), само че мутирала в болна поради мащабите си амбиция, движи перото на Раковски. През толкова патриотически преживявания чудовищен труд се провижда скръбната осанка на безсмислието и невъзможността.

Защо е направен опитващият се да нагълта света "Показалец", към кого е адресиран той, защо и кому се обяснява как се прави плет, как се прави кола, как се жъне и т.н. - онзи, който е наясно (понеже живее точно така, както живее, понеже съществуването му има нужда от подобно знание-умение) с плетенето на плет, с жъненето, не би чакал Раковски да му дава писмени указания, да не говорим, че е почти стопроцентово сигурно едно: човекът, дето ги отбира технологиите на плета, колата, жътвата, не може да чете. А онзи пък, който може да чете, едва ли пребивава в бит, сред който е наложително ей сега нà да си спретне плет и да си сглоби волска кола. С "Показалеца" записването на знанието е превърнато в самоцел; сред гъсто осеяните с редове страници свръхспецифичната информираност е съзерцавана като особен предмет на чисто притежание (положена върху хартията, тя е без прагматическо оправдание, без житейски смислена приложимост). Дискурсивността като че ли просто демонстрира възможностите си да бъде инструмент на колекционерството, да бъде специфичен двойник на Музея (също както в Музея, в разказването показване на "Показалеца" нещата не възникват, не умират, не страдат, не се променят, не са въвлечени в някакъв тип движение, не участват в сюжет според конвенционалното разбиране на думата, те просто СА). Въпреки че е страстно устремено към обладаване на своето чрез налудно дълбаещото в продробностите говорене, съчинението на Раковски в края на краищата се оказва документ на характерен тип непреодолима отчужденост спрямо родното. "Естествеността" на битийстването му бива отнета от отекстовяването, образованият проект хербаризира българското, натрошава тъканта му и тъпче парчетата в графи, рубрики, точки, подточки - то вече не се живее от описващия го индивид, не е аморфна, неразчленима за аза материя присъствие, обтичаща съществуването му, а е овъншнено спрямо представящаща го в думи личност, сведено е до обект на проучване. И на показване - евентуално на Чужденеца, на Учения Европеец, който би оценил екзотизмите, странностите, своеобразието на етническата самоличност, демонстрирани от специфичната изложба. Точно този единствено смислен като възприемател на "Показалеца" Образован Чужденец (характерната социокултурна роля би могла да се играе и от наш сънародник - дипломиран, дистанциран, градски) би оценил и европеидната, вече не автентично българската досетливост на пионера изследовател, събрал експонатите, наредил Текста-Зала. Постигането на Родината чрез полагането в букви-върху-хартия на знанието за нея е неминуемо и раздяла с онова, което уж е трябвало максимално плътно да се овладее и обладее с помощта на писането. Именно делото "Раковски" прави очевиден фундаментален културен парадокс на Българското възраждане. Разказваме го най-вече като време, в което тукашният човек се извръща с лице към своята етнопринадлежност, приема я, осъзнава я, научава се да я мисли и преживява по предписанията на националистическия век. Но всичко това без друго означава и край на непринуденото съществуване във/със българскостта като "природна" даденост, като предвербална същност в същността на неразличимия сред общността индивид. Тази изгубена първичност, тази завинаги напусната чувствена архаика на битийстването със своето оставят празнота, неудовлетвореност/неудовлетворимост в модерните езици, репрезентиращи "България", с които започва да се борави през Възраждането. Отвъд невинността на неидеологизираното обитаване на етносното тези езици (функционални и отвъд конвенционално мислените граници на епохата) продължават да търсят още и още названия на родината, още и още разкази, в които да я изразят, още и още театрализиращи я фигурализации. За да се изправят отново и отново пред недостига, пред последното неназовимо и неизречимо, но пък най-важно нейно име и качество.

Именно парадоксът при дискурсивизирането на своето у Раковски (опитът то да бъде максимално плътно опознато се оказва синонимичен на отчуждаването от него) по някакъв начин, в някакъв смисъл, в някаква степен възкръсва в места от текстовостта "Радичков".

Тя настоява, че знае за Париж и стъпването на Луната, за Попокатепетъл, Мао и Салвадор Дали, за Хилъри и Тенсинг, но заедно с това често идва из атлантидите на своето, из изгубените светове, които съживява със старанието на Преводача, на Музея, на Изложбената зала. Всичко като че ли започва с наивитетното усилие на Описанието. То прави география (Черказки, Старопатица, Калиманица, Горна Камена Рикса, Гмитровци, Живовци, Горна Лука, Студено буче, Голяма и Малка Кутловица и пр.), представя обитаващите я торлаци, бита им, диалекта им. (Постигането на билингвистичния Речник е сред постоянните прицелености на това писане, непрекъснато раздвояващо понятийността: пашкулът е "меунка", карболът - "червива вода", ненамерилият покой мъртвец - "тенец", кълвачът - "клюводървец", патицата - "биба" и пр.) Описанието набира наративна енергия "по Раковски": пълнейки с конкретики формулите "Това се казва (така)" и "Това се прави така: ...", прилагайки към досието технологическите указания, по които може да се реставрира деятелността на онзи свят, фиксирайки върху хартия рецептурите, през които той може да бъде опознат (хляб се прави ей така..., мая се хваща ей така..., наковалня се изковава ей така..., риба се лови ей така..., коза по време на шап се прекарва през противошапните бариери ей така).

Само дето цялото изсипващо се през разказа специално познание е със силно разколебана достъпност и ценност. Например не е преведена думата "щрокаво", за да сме наясно какво точно ни нарежда указанието за купуване на наистина добро прасе. Освен това никой от четящите няма онази база данни, онази житейска компетентност, поради които да приеме или да отхвърли твърдението, че в совалката има кокоше перо и то дори трябва да се сменя, че заекът дава мас, че вимето на биволицата трябва да се увива, защото, като измръзне, окапва и пр. Това писане изправя или пред фактологически свръхточна (като в научна енциклопедия, като в етнографска дисертация) имитация на живота, какъвто е тук нейде, но преди магистралите, телевизията и кока-колата, или пред изключителна фантазия, способна да насъчини едно много автентично звучащо село, което, макар и да съблазнява нуждите на четящия българин от досег с "изконните неща", му е и напълно чуждо като производствени и интерпретативни практики. Радичков парадоксализира, разколебава лесната вяра в текста като инструмент на безпроблемната идентификация със своето (не знам дали той повече от възрожденците си дава сметка за перфидната, двусмислената работа, която "Описанието" върши). При възприемателски контакт с творчеството на писателя приближаването завръщане към "нашето си" може би се постига чрез научаване на онова, което не знаем за истинското му трудово повседневно битие, но може би се случва и като потъване в измислянето на никога несъществувало "родно", на селска действителност, пълна с непознати и - най-важното - абсолютно безполезни за нас вещи, умения и компетентности, чиято фактичност е непроверима. Селото на Елин Пелин, на Йовков (макар че и "прототипът", и изписването му са по-отдалечени от нас във времето) всъщност ни е по-близко, по-разбираемо: то е изградено от преживявания, от чувства (алчност, любов, омраза, желание, скръб и пр.), от мотивации на активността, които са присъщи и на днешния човек. Светът на Радичков много по-често и в много по-голяма степен е изчистен от универсализиращи го характеристики. Той е преди всичко взрян в ежедневието като набор от крайно семпли актове, обгрижващи първичните нужди, в предметите и боравенето с тях, в алгоритми и репертоари на труда, спрямо които сме напълно алиенирани. Чужди са ни те не само защото са "технологически" архаични, а и защото нерядко остават в повествуването несъотнесени към "доброто" и "злото", "красивото" и "грозното", "високото" и "ниското", защото не са фон на човешкото като страст и патос, а са всъщност истинският централен обект на наблюдение. Така изписвано, своето се разкрива като дълбоко разколебано точно в статута си на свое. Материя, подробно пренесена детайл по детайл в обясняващ я текст (като че ли сме пред инструкция за употреба на сложен уред, като че ли сме пред "Показалеца"), то уж е безпределно ясно, с извадени наяве механики на съществуване, с напълно споделени направи, и заедно с това изведнъж се оказва положено в непрозрачността, непостижимостта, дълбинната необяснимост на затвореното в себе си битие. Бидейки българи, четейки български текст за някакъв вид българско, да открием абсолютната си отчужденост от това българско, да посъзерцаваме неспособността си да го разчетем (въпреки че всяка от разтварящите го в себе си инструкции - за правене на мая и наковалня, за лов на риба и пр. - е напълно ясна) - срещата с Радичковото писане дава точно това доста особено преживяване. Авторът в края на краищата неведнъж показва на читателите си, че са чужденци, "скандинавци за самите себе си", показва им колко не могат да се срещнат с "българското", да го проумеят, ако и писмото да ги обучава настойчиво в практиките му. Проблематичността на уютните и лесни идентификации със своето е онова, към което немалка част от съчиненията на Радичков дават видимост. Пустотата (пустотата, която остава, щом се махнат илюзиите на етиките и естетиките), провиждаща се зад клането на свинята, окачването на сврачия труп на коша за кукуруз, та да плаши другите свраки, грижите овцата да не изяде ложето, че ще й спре млякото, приготвянето на много специално кошле, в което да се постави петелът примамка за лов на лисици и т.н., разсмива и притеснява едновременно. Ако "зад" бита, "след" бита няма нищо, значи ли това, че своето - хайде да не се лъжем: изобщо човешкото - няма душа, а само тяло, че отвъд материите му е кухота, наистина нищо. Текстът "Радичков" отглежда и такива питания (без да иска... или не) - той умее не само да весели, но и да потиска, да заразява с предчувствие за празнотата като фундаментална характеристика на съществуването.

Постулирането на подобия между почерците "Раковски" и "Радичков", между етнографския текст на ХІХ в. (и "описанията" в тогавашния вестник) и безспорно окачествявания като литературен (при това важен, ценен, добър) текст на ХХ в., разбира се, ще създаде още доста работа. Понеже възниква необходимостта да се обяснява как формално една и същата технология за репрезентиране на своето от "нехудожествена" се превръща в "художествена"4. А ще трябва и да се доизгради интерпретативният сюжет, търсещ парадоксите в националните текстови практики за представяне на етноспецифичното. Ще трябват също и още конкретизации-в-примери на внушението, носено от по-горните редове - миналото диктува на настоящето в същата степен, в която настоящето диктува на миналото: информираността ми за Раковски моделира моето мислене за Радичков, но и разчетеното у Радичков, хрумналото ми покрай него оказват форматиращ натиск (независимо дали си давам сметка или не) върху това, което мога и искам да кажа за Раковски.

С други думи, за да знаем за Българското възраждане повече от наученото при срещата с текстовете му, трябва още, постоянно да четем нови и съвсем нови български литератури. "Пчелинката" на Димитър Шумналиев ("Влюбени разкази", 2002) или "Св. Мария от Старо село" на Деян Енев ("Господи, помилуй", 2004) не ще станат съвременна световна класика. Но пък са достатъчно ефикасно предизвикателство за онзи, който иска да види (сред всички писания за мутри, куфарчета с пари и проститутки) в каква точно трансформация, в какво точно осветление, с каква точно цел и задача, заради какво послание, заради какъв спор, заради чие потвърждение, заради каква лична догадка откритие на сцената - ето сега - пак са извикани истории "за робството", чиито контури са зададени от властни разкази на ХІХ в. А и откъм литературните избори на ХХІ в. как точно да изрече, как точно да артикулира този или онзи отрязък от националното предание може да се надникне през друг прозорец към уж докрай известните за професионализирания коментатор гледки на по-миналото столетие. (Именно споменатият коментатор, познавайки библиотеката на сънародника от онзи век, няма как да не забележи общи места, прилики - във вида идеологизиране на тематизми - между книги като "Тайните на инквизицията" и "Шифърът на Леонардо" - от това и четенето на Фереал, и четенето на Дан Браун биха получили по още един план в дълбочина. Т.е. и спрямо преводните текстове, казващи едно или друго за българската среда - доколкото провокират характерно рецептивно поведение - е полезно да се прилага типологически същата процедура, която се опитах да покажа, търсейки отеквания на Раковски в Радичков и на Радичков в Раковски.)

Сигурно е доста странно днес - наясно сме какво означава "днес" в социално-психологически, икономически и политически план, какво означава "днес" като "мнозинствени" мотивационни структури в обществото - да се размишлява надълго и нашироко в какви формати да се изследва и преподава българската литература. Е, осъзнаването на утопийното, на обреченото в едно усилие в края на краищата може да внедри във въпросното усилие особено естетическо измерение и нещо подобно на семпла героика.

Дано утехите им да са достатъчни за всеки, който реши да остане в ролята на "българист" оттук насетне.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Сред тези изследвания като особено качествен текст, правен след 2000-та година (полезен и заради библиографския обзор на проучванията по темата, който прави), бих посочила студията на Димитър Кръстев (2003: 416-449). [обратно]

2. В разговорите за литературната история от 80-те насам проблемите на периодизацията като че ли не са сред най-често разискваните. Но пък през 2002 г. в Нов българси университет се организира конференция като "Да мислим периода" - надявам се това да е знак, че въпросът "къде" са, "какви" са времевите граници, според които се въобразява изменчивостта в изгледа на литературността, все по-ясно се осъзнава като същностен при обмислянето на наративните стратегии, произвеждащи литературни истории. [обратно]

3. Ето поредният пример: в проекта, изписан в първите страници на "История на българската литература през Възраждането" (Радев 1997), е заложено намерението реконструиращият разказ не само да покрие и 80-те години на ХІХ в. (заради Вазов, З. Стоянов и К. Величков), а и да се отвори към "Кървава песен" на П. П. Славейков, "Роби" на Страшимиров, тетралогията на Талев, "Цената на златото" на Г. Стоев. Осъществяването обаче спира - при представянето на персоналиите - до Хр. Ботев. Същата програмна идея (важна и за собствения ми текст) - да се отмести традиционната времева граница, приключваща Възраждането, - присъства и в "Енциклопедия на българската възрожденска литература" (1996). Но желанието за промяна пак не е преодоляло докрай наследения периодизационен навик: в уводните страници към тома се посочва, че Възраждането се простира от средата на ХVІІІ в. до 90-те години на ХІХ в. и заедно с това се функционализира опозицията "възрожденско - следосвобожденско" (Енциклопедия 1996: 7). Наистина осъществяването на проекта обикновено е най-вече раздяла, сбогуване с него, загуба. [обратно]

4. Тази задача всъщност е поне двадесетгодишна - формулирана е в "Тезиси по българска литературна история" (Георгиев 1987). Споменавам я отново, защото въпреки предложените отговори в самите "Тезиси", а и извън тях, я смятам все още за нерешена. [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Георгиев 1987: Георгиев, Н. Тезиси по българска литературна история. // Литературна история, 1987, кн. 16. Също: Мнения и съмнения. По дирите на едно литературоведско чергарство. София, 2000. Също: Мнения и съмнения. По дирите на едно литературоведско чергарство. Варна, 2000-2001 <https://liternet.bg/publish/ngeorgiev/m_s/tezisi.htm> (04.03.2007).

Енциклопедия 1996: Енциклопедия на българската възрожденска литература. Отг. ред. Иван Радев. В. Търново, 1996.

Кръстев 2003: Кръстев, Д. Канон и/или агон. Литературноисторическите (ре)конструкции. // Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст. Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003 <https://liternet.bg/publish8/dkrystev/kanon.htm> (04.03.2007). Също: Култура и критика. Ч. ІІІ: Краят на модерността? Съст. А. Вачева, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 416-449.

Лилова 2003: Лилова, Д. Балканите като родина? Версии за териториалната идентичност на българите под османска власт. // Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст. Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003 <https://liternet.bg//publish8/dlilova/balkanite.htm> (04.03.2007). Също: Култура и критика. Ч. ІІІ: Краят на модерността? Съст. А. Вачева, Г. Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 27-62.

Радев 1997: Радев, И. История на българската литература през Възраждането. В. Търново, 1997.

Раковски 1988a: Раковски, Г. С. Показалец или ръководство... // Раковски, Г. С. Съчинения в четири тома. Т. 4. София, 1988.

Раковски 1988б: Раковски, Г. С. Показалец или ръководство... // Раковски, Г. С. Съчинения в четири тома. Т. 4. София, 1988.

 

 

© Инна Пелева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.03.2007, № 3 (88)