Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БАЛКАНИТЕ КАТО РОДИНА?
ВЕРСИИ ЗА ТЕРИТОРИАЛНАТА ИДЕНТИЧНОСТ НА БЪЛГАРИТЕ ПОД ОСМАНСКА ВЛАСТ
1

Десислава Лилова

web | Култура и критика. Ч. III.

Задачата на това изследване е да потърси отговор на въпроса какво означава думата "родина" за българите под османска власт. Периодът, в който можем да следим как се формира колективна териториална идентичност, обхваща времето от края на XVIII век до появата на суверенна държава през 1878. Тогава се извършва преходът от предмодерност към модерност - постепенно се образува квалифициран елит, изгражда се мрежа от училища, развива се печатна преса на български език. Системата за масово образование е класически механизъм за хомогенизиране на общности в надлокален мащаб и формирането на българската нация не прави изключение от това правило. Други правила обаче се оказват нарушени и точно това прави процеса интересен за анализ. Спецификата на образователната система е представена в част първа от настоящия текст. Част втора съдържа анализ на географските визии в учебниците и печата, които определят мащаба и координатите на представата за българска родина.

Част І. Възрожденската модерност: алтернативност и конкуренция на образователни стандарти

Преди всичко трябва да се има предвид, че образователната система, с помощта на която се формира българската нация, не се намира под бюрократичен надзор. Тя не се контролира нито от църквата, нито от държавата и се състои от училища, които се издържат и управляват от местните селски и градски общини. Факторите, които довеждат до такава нетипична за модерната епоха децентрализация, са добре известни.2 От една страна, Цариградската патриаршия провежда асимилационна политика спрямо православните славяни на Балканите и поддържа собствена система от училища, в които се преподава на гръцки език. Това на свой ред провокира движението за църковна независимост и появата на алтернативна образователна мрежа, в която обучението се извършва на български език.

От друга страна, османската държава прекалено късно осъзнава, че има пряк интерес от изравняване на разнородните населения под егидата на задължителния образователен стандарт и затова в течение на дълъг период се отнася с безразличие към просветните инициативи на християните. Едва през 60-те години на ХІХ век Митхад паша прави опит да интегрира българските училища в държавна система, обхващаща и християнските, и мюсюлманските деца. Проектът претърпява провал, тъй като среща съпротива сред консервативния османски елит и именно това дава шанс на българите да отстояват с успех своя "образователен суверенитет".

Какви са резултатите от това специфично стечение на обстоятелствата? Как изглежда, как функционира и какъв е капацитетът на една образователна система, която възниква и се развива без намесата на институционални върхове?

І. 1. Училища извън държавния надзор

Липсата на пряк контрол не превръща образователната система в "царство на свободата" и не означава, че учителят е най-свободният човек в държавата, ако перифразираме известното определение на Панайот Хитов за хайдутина. Напротив, даскалите са чести гости на турските затвори и присъдите им са обикновено тежки - например заточение в Диарбекир. Но тези наказания се налагат не заради професионална дейност, а за активен обществен ангажимент. С други думи - заради това, което се говори не пред децата, а пред техните бащи.

В случая е важно да се подчертае, че самата преподавателска работа рядко се използва дори като претекст за съдебното преследване. Един от малкото прецеденти е свързан с първия кабинет по физика в България, оборудван в Габровската гимназия. Пратката с уредите пристига от Виена, но е задържана на свищовската митница заради морзовия апарат. Силното габровско лоби мобилизира всичките си връзки и в крайна сметка успява да си прибере злополучния колет. Когато обаче избухва Априлското въстание, първият арестуван в Габрово е учителят по физика. Той е обвинен, че комуникационната централа на въстанието се намирала в неговия кабинет (Марков 1901).

И все пак, на такива прецеденти трябва да се гледа по-скоро като на изключения. В действителност единственият предмет, който през цялото време държи нащрек бдителността на официалните власти, е физическото възпитание. Във въображението на агите заниманията по гимнастика изглеждат като военна подготовка на раята и поради това въвеждането им повсеместно се санкционира. Заради такова "провинение" лично Митхад паша лишава габровския учител Йосиф Ковачев от правото да практикува професията си във вилаета (Бойчева 1986). Големи неприятности от подобно естество преследват лясковската община. Най-напред по обвинение в подготовка на "московски волентири" е уволнен Павел Калянджи и той емигрира в Бесарабия (Минев 1944: 292). Скандалът е толкова голям, че се помни и през 70-те години, когато в града пристига отлично образованият Недьо Жеков. Общината му гласува доверие за преустройство на школото в модерно шестокласно училище, но на третата година даскалът извежда децата на улицата да покажат колко хубаво са се научили да маршируват и този път чорбаджиите дори не изчакват намеса на агата - договорът на Жеков бива скоропостижно прекратен (Маркова 1986).

Към останалите предмети властите не проявяват специално внимание. Няма силово наложени или цензурирани учебници, включително и по идеологически дисциплини като литература, география или история. Всички учебни пособия се внасят от чужбина, но са известни само три случая, в които митниците са наложили запор върху буквари или други материали. За разлика от вестниците, чието съдържание задължително се декларира в комисията по печата и изданията често биват спирани по политически причини, училищата запазват относителен суверенитет.

І. 2. Периферия без метрополия

Относителността на образователния суверенитет се определя от два фактора. Първо, българската общност няма достъп до висшите етажи на властта и затова не разполага с политически средства, за да защитава интересите си ефективно. На практика самостоятелното развитие на училищата се дължи на недостатъчната воля на османския елит да модернизира империята и да наложи единен стандарт за всички поданици на султана. Но така или иначе политическата зависимост оставя своя отпечатък върху характера на българските училища. Основният резултат се изразява в блокиране на перспективите за централизация и образуване на вертикални структури, така че в крайна сметка формираната система не успява да постигне завършен пирамидален вид.

На второ място, самостоятелното развитие на училищата засяга само отношенията им с централната имперска власт. Но оттук не следва, че става дума за система, която изцяло се формира със собствения ресурс на българската общност. Напротив, за да възникне такава модернизираща институция, каквато са училищата, е необходимо елитни кадри да получат образование в чужди учебни заведения, да преведат необходимите книги и да се завърнат, за да преподават получените знания. Това на свой ред означава, че системата се захранва предимно с ресурс, който се внася от чужбина.

Александър Кьосев (1998) определя ефекта от този жизнено важен внос на образователни стандарти като "самоколонизиране на културата". И действително е важно да разбираме, че българската модернизация се е извършила по некласически модел: посредством доброволно влизане в режим на идеологическа власт, упражнявана от чужди центрове. Този процес е ключов за формирането на национална идентичност и до голяма степен на него се дължи нормативизацията на основни параметри като отворения хоризонт към сферата на чуждото и фигурата на висшестоящия Друг.

И все пак, когато говорим за възрожденската образователна система, както "суверенитет", така и "самоколонизация" са термини, които трябва да се ползват с уговорки или още по-добре - с кавички. Сложността се дължи на двойния режим, в който се формира българската култура до 1878. От една страна, тя е политически зависима, но образователно независима от османската империя. По отношение на развитите европейски държави комбинацията е обратна: политическа независимост и образователна зависимост. И в двата случая обаче волята за контрол на центъра над периферията остава под обичайното равнище. За повечето "утопични метрополии" в Европа няма значение дали една маргинална общност на Балканите ще влезе в сферата им на влияние. Интересът е еднопосочен, цялата инициатива е концентрирана в ръцете на българите и на практика това им гарантира максимален избор и максимална свобода в усвояването на ресурси от чужбина.

Начинът, по който формиращият се елит реагира в тази нестандартна ситуация, личи най-добре в рецепцията на руската култура. Безусловно Москва е най-силният притегателен център за българите под османска власт. Първият ключов фактор е споделеността на езиковата и религиозна общност. Вторият - двустранната воля за контакт. Москва е сред малкото "метрополии", които проявяват недвусмислена готовност за привличане на балканските народи в обсега на гравитацията си. От 1846 правителството учредява фонд за стипендии, предназначени за обучение на българи в руски университети. В следствие на това броят на руските възпитаници значително надвишава броя на учителите, които са завършили в други европейски столици. Прави впечатление обаче, че резултатите от дейността на тези кадри след завръщането им в родината не са еднозначни или поне не говорят за "русифициране" на образователния стандарт.

Корпусът от учебна литература е много характерен пример - почти всички учебници са преведени от руски език, но не всички са написани от руски автори. В тази връзка Николай Генчев (1979: 283) дава следните статистически данни: за периода 1850-1875 са издадени 48 френски учебни книги срещу 17 руски, 3 английски, 2 немски и 2 италиански. Трябва обаче изрично да се подчертае, че преобладаващата част от посочената литература е преведена през руски. Аналогични наблюдения са правени върху състава на личните библиотеки на българи, получили образованието си в Русия - всички книги са на руски, но голяма част от тях са преводи от западноевропейски автори (Леков 1999). На същите резултати се натъкват изследванията на корпуса от цитирана литература в произведенията на българи с руски дипломи (Минкова 1985). Те показват равномерно, балансирано съотношение между степента, в която българите усвояват руски и неруски образци, независимо от факта, че посредническият език е руски.

Такива данни заслужават внимание, тъй като помагат да си създадем адекватна представа за ефекта от двойствения - едновременно суверенен и зависим - статут на българските училища. И учебниците, и моделът на програмите се набавят от чужбина, но не се избират с оглед на определена сфера на влияние. De facto, няма европейски център, от който българите да не си доставят необходимите им образци. От друга страна, "метрополиите" не контролират "правилното" усвояване на пакета знания, придобит в техните университети. В резултат на всичко това българската модернизация се извършва под знака на алтернативни образователни стандарти и на базата на конкуренцията между тях.

І. 3. Демократизация и активна социална база

И все пак как се появява една модерна институция, след като не се финансира и не се контролира нито от държавата, в която се намира, нито от центровете, от които черпи своите ресурси за развитие? Очевидно е, че при такова положение откриването на кое да е училище изцяло зависи от намерението на конкретната (селска или градска) община да го финансира. Модернизацията е, разбира се, проект на новия, образован елит, но в българския случай реализацията на този проект се оказва пряко обусловена от волята на обикновените хора. Толкова широка база и висока активност от страна на низовите слоеве на обществото не са характерни за аналогичните процеси в други страни. Но при създалите се обстоятелства демократизацията на институционалния механизъм се оказва онова условие, което всъщност прави възможно възникването на национална образователна система.

В тази връзка прави впечатление статистическото съотношение между селата и градовете, в които има български училища. До края на епохата под османска власт то постепенно нараства от 5: 1 до 20: 1 в полза на селата (История 1987: 93). За сметка на това в градовете обикновено има по две (а понякога и повече) училища. Подобни проценти са напълно естествени с оглед на социалната стратификация през ХІХ век, в която преобладава селското население. Но в случая не става дума за държавна политика, която се стреми да разшири образователната мрежа съобразно териториалното разпределение на населението. Става дума за инициатива, подета от обикновени селяни, които основават училище, за да не изостават от съседното село или близкия град. Съдейки по стотиците описания на селища, публикувани в печата, още два мотива стимулират масовия стремеж към ограмотяване. Първо, острата конкуренция между етническите групи в смесените региони. И второ, разширеният социален опит, който българите придобиват благодарение на търговските контакти и сезонните миграции в големи градове на империята и Европа.

Но така или иначе, основният фактор остава липсата на държавна опека, която катализира собствената енергия на общността. Тя обективно е заставена да се мобилизира максимално, включително и на равнища, които по традиция пасивно и частично потребяват резултати от инициативи, предприети на върха. Трудно е да се даде статистическа оценка на резултата от този процес, тъй като няма сигурни данни за броя на българското население в османската империя. Все пак се приема, че "едно училище се падало на 2000-2250 души - добър показател в сравнение с някои съседни или по-далечни европейски страни" (История 1987: 93). Косвен източник на информация са статистиките от края на ХІХ век, направени след появата на суверенна българска държава. Както подчертава Диана Мишкова (1994), броят на грамотните българи по това време надвишава съответния процент от населението на останалите балкански държави и "е съпоставим с този в икономически много по-развити страни".

І. 4. Локализъм и зависимост от предмодерните елити

Трябва обаче да обърнем внимание, че начинът, по който системата функционира, съдържа колкото демократичен, толкова и консервативен потенциал. Пряката финансова зависимост от общините има един съществен дефект. Благодарение на нея институциите на модерността се оказват вписани в малките, сепарирани пространства на предмодерността, които продължават да се контролират от патриархалните елити. Те наемат учителя за едногодишен срок и ако сметнат за необходимо, разтрогват договора на Димитровден. Такъв развой се случва често и това е една от причините за постоянното текучеството на кадри, което естествено дестабилизира училищата, тъй като учителите не само непрекъснато се сменят, но и между уволненията и назначенията настъпват произволно дълги паузи.

Конфликтите настъпват заради символната власт и обикновено са дребнави, но брутални. Петко Славейков например се изпокарал със севлиевския първенец хаджи Стоян, защото последният не го пускал в делничен ден да излиза извън училището да не би децата да съборели сградата. В писмо до свой колега младият учител се оплаква, че хаджията започнал да му крие и кореспонденцията. "Какъв е той - дразнел се местният лидер, - на една касаба слуга, чи да изпраща по 10-12 писма на ниделята, какъв маслат има той, за колко хиляди гроша прибръща, чи толко писма му идат? Аз имам 5-600 гроша хиляди и съм чутен от изток до запад, чи мен в годината 2 писма не ми идат, а нему толкова..." (Македонска 1959: 65). Аналогични обвинения от страна на локалните авторитети четем в автобиографията на селския учител Рашко Блъсков (1979: 69):

"Той, даскала ли? Той се наяде като гладна в... и излезе начело; той стана голям, не познава никого. Като дойде, отгдето е бил, дойде с едни подпетени обуща и с две дрипави черги, ала сега в селото ни той е пръв по имане, не му стига даскалъка, но и се залови на чифчилък; утре ще захване да ни заповядва, както ни заповядва да направим това голямо школо и толкова пари изсипа за него сиромашта, за нас толкова голямо школо защо ни беше?"

Разбира се, дефиницията на севлиевския чорбаджия, според която учителят не е нищо повече от "слуга на една касаба", е прекалено груба, за да бъде вярна. Но няма как да не се съгласим, че модернизационните елити водят своята борба за власт над ценностния норматив на общността от неизгодни изходни позиции. Локализмът на училищната система реанимира властта на патриархалните лидери с всички произтичащи оттук усложнения. Резултатът от конфликтите не е предрешен, но все пак е факт, че ако се стигне до напускане, чорбаджиите остават, а даскалите си отиват.

І. 5. Мобилност на учителската гилдия

Тази тенденция определено е неблагоприятна, но би било излишно да драматизираме последиците й, тъй като ефектът от текучеството всъщност е двояк. От една страна, системата се дестабилизира, но от друга страна, именно по този начин се утъпкват маршрутите на онези светски пилигримства, които според Бенедикт Андерсън (1998) чертаят границите на модерните "въобразени общности". Няколко фактора довеждат до такъв неочакван резултат.

На първо място, професионалната реализация на учителското съсловие зависи от наличието на желаещи да усвояват знания на български език. Този периметър не съвпада нито с вътрешно-административните, нито с държавните граници на Османската империя - компактни български колонии са заселени в южна Русия, в градовете по северния бряг на Дунава и в северо-източна Румъния. Освен това навсякъде българите съжителстват с други етнически групи (турци, гърци, албанци, сърби, власи, арменци, евреи, гагаузи, румънци, руснаци, немци и др.). Голяма част от тези групи вече разполагат с изградени образователни системи, така че мрежата на българските училища трябва да функционира паралелно. Нейната цел е да отграничи и избирателно да покрие една-единствена етническа общност.

Професионалните кадри на самоорганизиращата се институция са първите, които получават стимул да установят географската локализация на хората, говорещи на български. Това, разбира се, не означава, че учителите са първите българи, чиято професия изисква мобилност. Значително по-рано се оформят например съсловията на търговците, на бегликчиите, които откупуват от държавата правото да събират данъка върху добитъка, на джелепите, които снабдяват армията с месо, на таксидиотите, които събират волни пожертвования от миряните в полза на манастирите.3 Но все пак маршрутите на такива професионални пътувания не са пряко обвързани нито с майчиния език, нито с териториите, на които той се употребява за ежедневна комуникация.

За разлика от всички тези пътуващи съсловия, образователните "пилигрими" се движат по "езикови маршрути" и в този смисъл те са стимулирани да изградят представа за родината като територия, населена от хора, говорещи на български език. Вярно е, че странстванията са принудителни, но в действителност именно те дават възможност на учителите да си представят хилядите пръснати, взаимно непознати хора като братя и сестри - принадлежащи към голям, кръвно свързан, древен род. И най-сетне, гилдията е професионално мотивирана да консолидира "въобразената общност" - да стандартизира езиковата норма, историческата памет, основните хуманитарни познания и технологически компетенции. Проблемът е как точно се извършва подобна операция без помощта на пирамидална структура.

І. 6. Мрежа вместо пирамида

Липсата на механизми за централизация лишава българската образователна система от вертикални структури. Общността създава своята институция на модерността благодарение на "пролуки" в законодателната уредба на държавата и това ограничава сферата, в която може да се оперира, до ниски, "незабележими" за властта нива. Развива се система, покриваща единствено хоризонтала на социалното пространство и съответно принципно различна от класическата пирамида, "в чиято основа са началните училища с учителски персонал, обучен в средните училища, където пък учителите са с университетско образование, а на върха са хора с още по-висока степен на образованост" (Гелнър 1999: 49). С други думи, на мястото на пирамидата, се наблюдава мрежа и това има съществено значение, тъй като двете структури са с различен потенциал и различен принцип на функциониране.

Ниската ефективност на мрежата като механизъм за хомогенизиране на локалните общности е най-очевидният й недостатък в сравнение с "класиката" на образователната пирамида. Този тип система функционира без законови гаранции, което я лишава от инструментариума на властта. Тя не е в състояние да налага силово стандартни норми дори по отношение на собствената си организация - например ценз за упражняване на учителската професия, твърд размер на заплатите, правила за движение на кадрите в рамките на системата, задължителен срок за обучение, лиценз за отваряне на училище, критерии за издаване на диплома. Също така ограничени са възможностите на системата да въведе "единна понятийна валута", произтичаща от еднаквите програми с еднакви предмети, които се изучават по еднакви учебници. С децентрализирани училища и без властовия ресурс на държавата пълноценна стандартизация няма как да се осъществи.

С известни уговорки би могло да се говори за поява на регионален стандарт, тъй като се образуват вътрешни гравитационни полета около няколко изявени центъра и неформалните авторитети на учителите, които работят в тях. Голяма част от селските учители са випускници на тези училища. Те не прекъсват връзките със съответния център и дори в зряла възраст продължават да се възприемат като "задочни" ученици на градския "майстор". Тази тенденция се усилва видимо в края на 60-те и началото на 70-те години. Именно тогава - по идея на местните преподавателски елити - започват да се провеждат ежегодни учителски събори в градове като Стара Загора, Пловдив, Търново, Тулча, Прилеп, Габрово и др. Всеки от тези просветни центрове поема инициативата да уеднакви учебните програми и да осъвремени методите на преподаване в съответната област, като особено внимание се отделя на селските училища. През последните две години до Освобождението с организацията на съборите се нагърбва Екзархията, която вече е официално призната от властта за ръководител на българското образование. Благодарение на нейните усилия почти всички големи градове активизират действията си за модернизиране на обучението в прилежащите им региони.

Корпусът от учебници обаче не попада в дневния ред на съборите. В тази сфера на образователната система се развиват процеси, които не подлежат на централизиран контрол. Обстоятелството, че даден учебник се лансира от представител на водещ образователен център и има абонати в десет града, не е сертификат за неговата "сфера на влияние". В същите селища след примерно една година могат да се появят спомоществователи за следващия учебник пак по същия предмет. Най-различни причини могат да доведат до такъв резултат. Първо, в един и същи регион работят много учители, които се съревновават да пишат и превеждат нови учебници. Второ, трябва да се има предвид влиянието на печата, където рекламата на книги заема ключово място, а основният читателски контингент се състои от учители.

Трето, много често тиражът (или част от него) се откупува от богати дарители, които го разпращат в селища по собствен избор. Четвърто, развива се търговията с книги, а през 60-те години се появяват и професионални книгоиздатели като Христо Г. Данов, Драган Манчев и Иван Момчилов. Те отварят собствени книжарници в Пловдив и Търново, разкриват клонове в Русе, Свищов, Велес, Солун и Битоля, а успоредно с това снабдяват и двадесетината други "книгопродавници", в различни градове. Важно значение има принципът им да работят с мрежа от пътуващи книжари, както и редовното участие на ежегодните панаири в Серес, Сливен, Прилеп, Ески-Джумая (Търговище) и особено в Узунджово. Благодарение на това те имат възможност да лансират своята продукция в мащаб, който надхвърля границите на един или друг регион.4 И най-сетне, нека още веднъж да подчертаем изключителната мобилност на самите учители. Траекторията на миграциите в никакъв случай не е ограничена в рамките на региона, където учителят е завършил образованието си. Има основния да смятаме, че именно това е факторът, оказал решаващо противодействие срещу регионализацията на учебниците.

Нека обобщим. Мобилността на гилдията означава мобилност на образователния стандарт. Учителят се прехвърля от място на място заедно със своя индивидуален "пакет" от учебна книжнина, който няма фиксиран състав и често се обогатява с актуални заглавия. Учебниците по литература, история и география, които трябва да кодифицират ключовите параметри на формиращата се национална идентичност, са много. Системата, в която се употребяват, не разграничава сферите им на влияние. Тя не спира, но и не гарантира тяхното разпространение. Това означава, че българската нация се формира в особен, крайно либерален идеологически режим. Той се определя от принципа на алтернативността и острата конкуренция между различни визии за национална идентичност.

Част ІІ. Географски визии на Балканския полуостров в учебниците и печата

Как протича и как в крайна сметка завършва процесът на "естествен" вътрешен подбор между визиите за родина? След като няма орган, който да селекционира версиите на идентичността, практически всеки текст, пуснат в обръщение в образователната сфера, може да окаже въздействие върху отговора на въпросите "кои сме ние" и "коя е нашата родина". При тези условия периодичният печат се оказва единственият "лакмус", който би могъл да ни ориентира кои версии на идентичността постепенно се стандартизират и кои се маргинализират. В българския случай печатната публичност не се реализира като алтернатива на образователната сфера, а по-скоро дублира нейните функции. Както и училищата, вестниците се финансират на обществени начала, пишат се предимно от учители и се четат колективно било в кафенетата, било в специализирани институции, наричани "читалища" - един вид училища за възрастни. Част ІІ представя резултатите от анализа на 66 учебника по география и история (българска, всеобща и османска), както и на публикации по съответните теми в периодичния печат.

ІІ. 1. Споделената земя: българските имена на Балканския полуостров

Първото, което прави впечатление, е неефективността на редица класически ресурси за идеологизиране на връзката между територията и нейното население. Така например много трудно е да се използват митове за автохтонния произход. Правени са опити да се идентифицират българите с някое от древните племена в региона (илири, пелазги и др.), но учебниците по история ги отхвърлят още в средата на XIX век. Според нормативизираната версия славяните, а след тях и протобългарите, идват на Балканите след края на античността и заварват тук други народи, които се превръщат в техни съседи. Вторият ресурс, чийто капацитет е почти напълно игнориран, са култовете към свети места. Причините са много, но все пак основна роля изиграва политиката на патриаршията, която не полага грижи за развитие на българските манастири и те остават с локално влияние. Блокиран се оказва също и потенциалът на историческата география. Не са запазени хроники от средновековната българска държава и нейните изгубени във времето предели не са реконструирани през XIX век.5

Що се отнася до границите на реалната държава, в която живеят българите, те са добре известни, но въпреки това не са използвани, за да визуализират идеята за родина. Няма географска карта, която да показва цялата Османска империя. Учениците наблюдават или европейската, или азиатската й част, но никога и двете заедно. Още по-целенасочени са статистическите преброявания, популяризирани в образователната сфера и печата. Те се отнасят само за балканските провинции. При това положение Балканският полуостров, който нито е самостоятелна държава, нито е населен само с българи, се оказва единствената възможност за формиращата се нация да си представи определена територия като своя родина.

Проблемът е какво следва оттук. Означава ли това, че успоредно с формирането на национална идентичност се развива и регионална идентичност? Дали реалното присъствие на съседите е достатъчно, за да се образува въображаема регионална общност? Има ли общността собствена история или се възприема като нетраен резултат от случайно стечение на обстоятелствата? И най-сетне какъв ефект има тази усложнена териториална идентичност върху отговора на въпроса "Какво означава да се наричам българин?"

Тези въпроси нямат лесен отговор, но все пак можем да започнем да го търсим от имената, под които колективната териториална идентичност се популяризира в образователната сфера и печата. Те са четири - Старопланински полуостров, Балкански полуостров, Европейска Турция и Восток. Както се вижда, името България не фигурира сред тях. То се използва за обозначаване единствено и само на земите между Дунава и Стара планина, но нито картите, нито учебниците дават някакви сигнали, че точно тук е центърът на родното пространство. Голяма част от най-развитите български селища се намират фактически извън България, което обяснява защо етническото име се оказва недостатъчно, за да маркира "сърцевината" на родината.

С тази важна функция е натоварена планинската верига, която пресича полуострова по дължина. Тя от своя страна е известна под три имена - Стара планина, Балкан и Хем. Първото е българско, второто - турско, а третото - гръцко. Последното обаче се явява крайно спорадично. Среща се само в някои преводи на учебници от гръцки и френски оригинали и винаги е поставено в скоби след един от другите два варианта. В руските оригинали, чиито преводи преобладават, планината е наречена Балкан, а оттам и полуостровът получава името Балкански. Преводачите понякога запазват това име, понякога го заменят с българския вариант Стара планина, като съответно и полуостровът става Старопланински, а понякога посочват и двете алтернативи без коментар. Всички тези операции се извършват в първия раздел от учебниците, посветен на физическата география. Следва втори раздел, посветен на политическата география, където същите земи са наречени Европейска Турция. По принцип става дума за стандартна процедура - цялата планета е разгледана с такава двойна оптика. В случая проблемът произтича от това, че преместването на родината от раздел 1 в раздел 2 предизвиква качествена разлика в нейната идентичност.

Докато се разглежда като полуостров, балканската родина не се различава по нищо от останалата част на континента. Тя няма собствена специфика и се описва чрез определението за Европа, което включва следните четири елемента: 1) бяла раса, 2) християнска вяра, 3) няколко езикови семейства, от които най-многобройно е славянското и 4) висша цивилизационна степен. Разгледана като Европейска Турция, родината пак се намира в Европа, но се различава както от останалата част на континента, така и от останалата част на Османската империя, която се намира в Азия и Африка. Прилагат се статистики, които сочат, че по отношение на раса, вяра и език територията е населена предимно с "европейци". Ахилесовата пета е икономическата и културна изостаналост на региона. По този показател в Европейска Турция "европейци" няма, макар че общото ниво е все пак по-високо в сравнение с азиатските и африкански поданици на султана. Но както вече споменах, цялостен урок за Османската империя в българските учебници по география не съществува и поради това реалните предели на държавата не са приоритетният контекст за конструиране на идентичност.

Как реагира пресата на алтернативните имена? Кое от тях предпочитат да използват авторите на статии, които или преподават, или поне са учили по горните учебници? Прави впечатление, че обикновено те не правят избор, а употребяват вариантите като синоними. Само контекстът дава яснота дали в конкретния случай се актуализира "светлата" или "тъмната" страна в идентичността на региона. Най-характерният пример за трайната хибридизация на двата смислови потенциала са употребите на четвъртото име - Восток. То се среща само в пресата и може да визира от една страна стигматичната "дефектност" на Балканите, а от друга - престижа и независимостта на цивилизационната им сфера. Първото значение се стабилизира в израза "тъмни восточници" - протовариант на по-късния стереотип "тъмни балкански субекти".6 Нека посоча само един пример. В гневна статия редакторът на в. Народност Иван Касабов (1869) заявява: "Etoile d’Orient в качеството си като Француский лист, вижда ся, че провидението го е довело да свети тук между нас непросветени и глупави ориенталисти (...) Etoile d’Orient напада на българската интелигенция и подсмива й ся, че била детинска, сиреч подиграва ся с ония в наший народ, които обичат светлината на западната цивилизация (...) Не, ний, тъмни восточници, искаме да вярваме напротив, че патриотизмът е нещо чисто и духовно или повече идеално. Българската интелигенция не притежава материалност, нъ тя има непоколебим дух за отечеството си."

Второто значение възниква компенсаторно и превръща името Восток в емблема на нова геополитика, преобразуваща Балканите и Мала Азия в алтернативен "континент". Един от основните говорители на тази тенденция е Марко Балабанов. Възгледите му са представени в поредица от статии в неговия в. Век. Програмен характер има словото по повод 11 май - деня на Кирил и Методий, създатели на славянската азбука: "Не е била и не е сега Америка, не е Източна Азия, не е опалена Африка, пътят, средецът, около който се върти вихърът на човешкото развитие, на историческите събития. Този път, този средец е Изток, Изток, който безгранично и неопределено, както е безграничен и неопределен духът, стои между Запад и крайния Изток. Този средец, този Изток е като пътеводна звезда в развитието на човечеството".7

Както се вижда, в този случай родното пространство не се мисли като периферен полуостров на Европа, а като територия със самостоятелна гравитационна орбита. Исторически последната възниква като pax byzantica, за чийто естествен наследник е обявена pax ottomanica. Тази версия не се радва на висока популярност и определено може да се каже, че маргиналността й се дължи на неприемливата историческа континуалност.

Всъщност именно генеалогията се очертава като най-сериозният проблем, който възпрепятства нормативизирането на коя да е от визиите за родина. Оптималната възможност за утвърждаване на европейска идентичност предоставя класиката на античността, но използването й е много трудно, тъй като по обективни причини българите са изключени от този хронотоп. След неуспешните и рано изоставени усилия за разпознаване на предците в някое от автохтонните племена се преминава към опит за деетнизиране на Елада. Две стратегии имат водещо значение: 1) тезата за липса на приемственост между древните елини и съвременните гърци;8 2) теорията за "щафетно" предаване на цивилизационен опит от "стари" на "млади" народи - елините се образовали от египтяните (днешните цигани), славяните усвоили културата на гърците, турците наследили всички тях.9 Въпреки това резултатът е частичен и българите не успяват да се възприемат като "синове" на античните герои.

По-настойчиви претенции има към престижното наследство на Византия поради наличието на славяни в етническия й състав. Тезата е, че в балканските предели на империята преобладаващото население е било славянско.10 Впоследствие то се е елинизирало, но неговата "млада кръв" се е вляла в "изтощената държава", като й е дала редица императори и генерали. От своя страна империята е приела варварите в лоното на християнството. Този даров обмен обаче има антагонистичен контрапункт. Трябва да се има предвид, че средновековната българска държава се образува на земи, завзети от Византия и в учебниците по история този конфликт се конструира като начало и първопричина за противоборството между българи и гърци в съвременността. Така образът на първата голяма империя, обединяваща териториално региона, се стабилизира по-скоро като враждебна чужда сфера, отколкото като зона на споделен културен обмен.

В края на 50-те години на XIX век започва да се популяризира друга версия за възникването на регионална общност, представена като ефект от падането на балканските държави под османска власт. Възпроизвеждат се основно мотиви от учебниците по османска история, пълни с разкази за гъвкави, мобилни коалиции, сключвани между доскорошните врагове - например сърби и турци заедно срещу Тамерлан; християни и ислямски секти заедно срещу султана; султанът и румънците срещу граф Дракула и т.н. След уроците за завладяването на Балканите обаче местните народи изчезват от страниците на османската история.

Правени са опити за компенсиране на това отсъствие отново с тезата за междуетнически синтез чрез "вливане на кръв" в доминиращата общност. В такава светлина се разглеждат еничарският корпус и харемите. Най-характерният пример е словото, произнесено от Петър Оджаков (1871) в българското читалище в Цариград: "От туй ся види еще и нашето сродство с турците, дето освен че царският двор на великите султани ся сроднявал с българския двор, но и много паши ся оженвали за българки; много българи са приемвали мохамеданство (сина на последнаго Шишмана 1394 при Никопол приел мохамеданство), и чрез тоз само път сми ся сроднили с днешния владетелний народ в България, т.е. турците, а не както искат да кажат някои, че българите биле един народ в VII столетие с татари, тюркмени и турци."

Подобни версии се лансират и в други органи на периодичния печат, но срещу тях има съпротива, тъй като на популярно ниво пропагандираният "кръвен синтез" се интерпретира като насилствена асимилация. Повече единомислие се постига само по отношение на турския като предпочитана lingua franca. Дебатите по този въпрос са изключително горещи, тъй като вестниците непрекъснато превеждат статии от гръцкия печат, в които се пледира за официализиране на гръцкия език. На практика няма изгледи за реализация на такава перспектива, но българският елит я приема напълно сериозно и се мобилизира за контраатака. Ситуацията е оценена през призмата на негативния опит от използване на гръцкия като сакрален език на православната църква. Прогнозата е, че при аналогично развитие в светското пространство тоталната асимилация е неизбежна и дори султанът един ден ще се "погърчи".11 Лансират се две алтернативи - официализиране на френския (не е свързан с местен етнос и олицетворява цивилизацията на Европа) или славянския (говори се от много поданици на султана и също олицетворява цивилизацията на Европа, защото се използва от стотици милиони европейци). Все пак в крайна сметка натежават аргументите в полза на турския - компромисен вариант между престижността на гръцкия език и многобройността на славянското население.

Като цяло се налага впечатлението за половинчати резултати от иначе упоритите усилия да се намери парадигма, която да идеологизира адекватно реалността на споделените балкански земи. Въпреки това до идеята за редуциране мащаба на родината се стига сравнително късно. Алтернативните пътища, по които се върви в тази посока, са предмет на анализ в следващите три глави.

ІІ. 2. Компактност / фрагментарност на етническите групи: триадата "България, Тракия и Македония"

В историята на българския печат от периода под османска власт има два вестника, които носят имена на области. Това са България (1859-1863, редактор Драган Цанков) и Македония (1867-1872, редактор Петко Славейков). Първият от тях е тясно свързан с възхода и падението на проваления проект за преминаване на българите в лоното на католическата църква. Неслучайно противниците на идеята наричат вестника Латиния, иронизирайки липсата на пресечна точка между "латинската" вяра и българската идентичност. Така или иначе в случая е важно да се подчертае, че и двете страни употребяват името България в абстрактен план. Те визират символни пространства, които нямат отношение към географските координати на областта между река Дунав и Стара планина. Вторият казус изисква повече внимание, още повече че става дума за най-тиражния вестник през този период. Защо всъщност най-влиятелното българско издание се нарича тъкмо Македония?

Нека започнем с онова, което учителите преподават като базово познание за Македония. Във всеки учебник по география това име фигурира в състава на областите в Европейска Турция. Всяка област е разгледана в отделен урок, който се различава от останалите по дължина и детайлност на изложението. В този съпоставителен контекст не може да не прави впечатление, че мястото на урока за Македония не е приоритетно. На практика единствената област, която би могла да претендира за такъв статут, е територията между Дунава и Стара Планина, известна по това време с името България. И все пак дори в този случай някои уговорки са необходими. От една страна, връзката на областта с българския етноним е несъмнено силен идентификационен фактор. Преки са и асоциациите с историческото минало. Неслучайно няма учебник, който да не споменава старите столици Преслав и Търново. Информациите са телеграфни, но такъв по принцип е стилът на географиите. Обширни исторически екскурси се срещат подчертано рядко - само в 7 от общо 41 учебника. И въпреки това няма защо да подминаваме факта, че половината от тези разкази са прикрепени към урока за област България.

От друга страна обаче, би следвало да имаме предвид, че описанието на Тракия равностойно конкурира и много често надминава по обем частта за България. Тук исторически реминисценции се срещат рядко, но затова пък има ареал, който всички автори идентифицират като "чисто български". Това са подбалканските селища, които са представени с повече детайли от останалите градове. Друг фактор, който повишава интереса към тракийския регион, е наличието на добре развити икономически и културни центрове със смесен етнически състав, но с голям процент българско население. Като цяло географиите създават впечатление, че йерархията между България и Тракия е до голяма степен относителна.

Очевидно е обаче, че частта за Македония бледнее на техния фон. По правило това е третият по големина урок в раздела за Европейска Турция и обемът му изпъква в сравнение с частите за Епир, Тесалия, Босна, Херцеговина и Албания. И тук обаче има изключения. Те се дължат на крайно неясните граници на отделните области, поради което много често Охрид се оказва локализиран или в неидентифициран ареал между Тракия, България и Македония, или направо в Албания. Охрид е важен град във възрожденското въображение по няколко причини. Първо, той е седалище на архиепископия, която е населена предимно със славяни и до 1767 запазва относителна самостоятелност от Цариградската патриаршия. В борбата за създаване на независима българска църква този факт придобива огромно значение и се тиражира многократно във вестниците и списанията. Второ, градът е столица на българската държава по времето на Самуил, а трябва да имаме предвид, че в учебниците по история драматичният епизод с Василий Българоубиец и ослепените воини заема ключово място. Трето, Охрид е известен като роден град на византийския император Юстиниан, който се смята за славянин и често се цитира като пример за славянското присъствие в бляскавото минало на Константинопол. И най-сетне, в града има български елит, който активно сътрудничи в печата, така че проблемите на охридчани непрекъснато се дебатират в публичната сфера. Натрупването на такива фактори обяснява защо въпросът къде точно се намира Охрид, играе толкова възлова роля. Символният капитал на частта за Македония видимо намалява, когато авторът локализира този град в Албания. В такива случаи Албания започва да изглежда "по-българска" земя и неслучайно понякога я наричат Стара България.12

Можем да посочим още два идеологически ресурса, разколебаващи относителната тежест на македонската територия. Преди всичко, голяма част от историческите сведения в този урок са свързани с античността, докато учебниците по история (с изключение на Царственика) започват разказа за българското минало от ранното средновековие. Трудно е да се каже как е въздействал на читателя такъв акцент върху събития, които са се случили по македонските земи преди на тях да се заселят българи. Възможно е по този начин да се повишава символният капитал на областта, но е възможно и да се затруднява идентификацията с нея. Също така трудно е да се прецени как са били преподавани и как са били възприемани статистическите данни. Обикновено в учебниците има списъци с етническите групи, представени в големите градове, но няма указания коя от тях преобладава в Македония. Вярно е, че авторите много рядко се изказват по въпроса за териториалното разпределение на отделните народи, но все пак около една трета от учебниците твърдят, че българите са мнозинство между Дунава и Стара Планина. Както вече отбелязах, ареалът, за който няма колебание, са подбалканските селища в област Тракия. Докато сведенията за Македония неизменно акцентират върху мултиетническия състав на нейното население.

Точно обратното впечатление добива читателят, ако разлисти страниците на вестник Македония. Почти всеки брой съдържа протест срещу опитите за асимилация на българите в тази област. Обвиненията са насочени към сръбското правителство и Цариградската патриаршия, т.е. две властови централи, които се намират извън територията на Македония. Преобладаващата част от материалите са анонимни свидетелски писма, говорещи от името на голям еднороден колектив, който е дискриминиран от чужди институции. Тази представа не се вписва в космополитната идея за родина, доминираща в образователната сфера. Когато родната земя бъде посочена с имена като Балканский полуостров, Европейска Турция или Восток, това предполага, че може да живееш във всяка нейна точка независимо дали си българин, грък, татарин, арменец или например куцовлах. Наборът от възможни идентичности включва около дузина етноса, изброени в статистическите таблици. Винаги се уточнява, че българите са мнозинство сред европейските поданици на султана, но много рядко има данни в коя част от балканската родина живеят представителите на тази многобройна група.

Вестник Македония продължава да си служи с мащаба на Балканите, когато коментира идеята за отечество. Корпусът от материали за статуквото и бъдещето на тази споделена земя включва както програмни статии на редактора, така и оживени дебати на сътрудници. Няма основания да смятаме, че полуостровът е подменен с някоя от неговите области. Това, което се променя, са представите за компактност и локализация на етническите групи. Или с други думи, появяват се основните елементи, необходими за класическото уравнение на връзката между територията и нейното население. До края на 60-те години условията да се формулира такова уравнение са крайно неблагоприятни. Доминиращата единица мярка за компактност са малки селища от типа на подбалканските градчета или в най-смелия вариант - област България, но дори и в този случай отделните населени места са представени през призмата на вавилонската си смес. Това означава, че въображението на формиращата се нация е мотивирано да работи с либералните, но много сложни параметри на фрагментарността и хибридността.

Как се развива и как в крайна сметка завършва конкуренцията между двете парадигми за мислене на родната земя? Въпросът няма лесен отговор. От една страна, силно влияние върху процеса оказва борбата за отделяне на българската църква от Цариградската патриаршия. На практика става дума за прекрояване на православната карта на Балканите чрез преразпределение на епархиите. Съвсем естествено това интензифицира представата за полуострова като територия, населена с компактни и етнически еднородни групи. Мащабната политическа акция десетилетия наред се отразява от печата и благодарение на това в края на 60-те години събирателният образ на България, Тракия и Македония се стабилизира като българска триада.

От друга страна, по същото време в образователния сектор се наблюдава видима тенденция към игнориране на областите в полза на вилаетите като валиден формат за описание на родината. Инициатор на промяната е влиятелната личност на Йоаким Груев и е факт, че от авторите на последните 10 учебника само двама се придържат към традиционното деление по области.13 Имената на държавните административни единици не са свързани нито с етноними, нито с реалии от историческата география на балканските земи. Обикновено те се определят от името на града, в който се намира представителят на централната имперска власт, а понякога и от големи реки (например Дунавския вилает), но така или иначе не поощряват асоциативни връзки между територията и етническия състав на нейното население. Тъкмо напротив, визуализацията на родината като структура от административни единици по презумпция би следвало да създаде усещане за принадлежност към държавата и нейния въображаем колектив от милиони граждани.

Въпреки това би било пресилено да противопоставяме учебниците и печата единствено на базата на опозицията "области - вилаети". Картите в атласа на Христо Данов (1865) са добър пример в това отношение. Тук границите на вилаетите са очертани, но не са обозначени имената им. Има надписи, но те са всъщност имена на области. Границите на последните не са посочени, така че буквите на имената са разположени ориентировъчно, пресичайки пределите на различни вилаети. По подобен начин процедират и някои автори на учебници. Така например, Никола Михайловски (1869) и Иван Момчилов (1869) структурират уроците чрез паралелни статистики и списъци с градове - първо по области, а после по вилаети. Внимателният прочит позволява лесно да се открият сеченията между двата вида териториални единици. Още по-радикален вариант се среща в географията на Кузман Шапкарев (1868). Тук и вилаетите, и областите са сведени до 7, а имената им са дублирани в скоби. Като цяло такива нестандартни подходи навеждат на мисълта, че се формира методика на обучението, която позволява инструментализация на имперските административни единици в полза на националния проект.

ІІ. 3. Родината и нейното население: статистически инструменти

Статистическите данни са друг въпрос, по който образователната сфера излъчва двусмислени сигнали. Първо, само 5 учебника съдържат параграф за разпределението на балканските земи по етнически признак.14 Второ, тези сведения са прикрепени като коментар към статистическите таблици, в които - както вече споменах - са изброени около дузина етнически групи. Всяка от тях трябва да бъде локализирана някъде и в крайна сметка се оказва, че на Балканите няма земя, която да не е споделена. Впечатлението за етническа дисперсия се получава главно от данните за гърци, турци, арменци, евреи, татари, черкези и цигани, които според авторите живеят пръснати по цялата балканска територия. Други групи са представени като компактни маси, но все пак и тук няма пълно припокриване между области и етноси. Така например, в България освен българи има гагаузи, в Сърбия и Влашко освен съответно сърби и румънци има българи, в Македония има българи, цинцари и албанци и т.н.

Трето, етническата таблица може и да няма коментар, но винаги се дублира със статистика по верски признак, която прегрупира населението и естествено проблематизира компактността на етническите колективи. Част от албанците например попада в графа "мюсюлмани", а друга част в графа "християни". Бошнаците, които често влизат заедно със сърбите, хърватите и българите в обща графа "славяни", тук се отделят от езиковото си семейство по религиозен признак. Заслужава внимание фактът, че от 30-те до края на 50-те години авторите не регистрират вътрешно деление по вяра в българската общност. Единственото изключение е Кратка география на Иван Богоров от 1851. В това отношение през 60-те и 70-те години настъпва обрат и наличието на българи-мюсюлмани започва да се изучава като базово познание.15

По същото време във вестник Македония, както и в останалите органи на периодичния печат, тенденцията е противоположна. Тук верският критерий за деление на населението е подложен на масирани атаки. Той се смята за обременително наследство от предмодерната епоха и се критикува в две направления: като основа за дискриминация на християните от мюсюлманите и като предпоставка за асимилация на българите от страна на гърците, които доминират в православната църква на Балканите. По този въпрос позицията е принципна и е изразена ясно от Славейков: "Каквото и да правят, каквото и да ся напъват, ний сми и ще си останем православни, но не погърчени, славяни, но не разбългарени".16

Приоритетен статут сред емблемите на идентичността придобива говоримият език и това на свой ред обяснява защо печатът проявява жив интерес към българи, говорещи на гръцки, но почти не забелязва наличието на българи, изповядващи исляма. Очевидно смяната на говоримия език се възприема еднозначно като загуба на идентичност. Неслучайно десетилетия наред борбата за налагане на български в църковните служби и училищата, както и яростната критика срещу използване на гръцка lingua franca в градската комуникация, са водещи теми по страниците на печата. Неслучайно също така една от редките статии за българите-мюсюлмани е провокирана от публикация на полски учен, който твърди, че "помаци" произлиза от "поляци".17 Доказателството е, че този "етнос", "ако и да исповядва мухамеданската вяра, не говорел турски, па нито български, а друго някакво си наречие, което полякът дописник доволно разумявал". Към филологическите аргументи българската преса е особено чувствителна и реакцията на редактора е язвително брутална: "Ний наистина ще бъдем много благодарни за трудът на Г. дописника и щяхми да му бъдем до гроб признателни, ако би той имал добрината да ни покаже в какво ся различава помашкийт язик от българскийт и да ни докаже в какво ся среща този язик с поляшкийт (...) Инак ще му кажем, че е тиквено филологическото му откритие."

Заслужава да се отбележи още една съществена разлика между статистическите инструменти на вестник Македония и учебниците по география. Вестникът на Славейков силно редуцира броя на етническите групи по балканските земи и тази тенденция е представителна за целия печат. Оставени са четири основни "елемента", а именно българи, гърци, сърби и турци. Техните взаимоотношения се коментират системно, докато останалите балкански съседи се споменават крайно спорадично. Известно отклонение представлява серията речи на румънския министър-председател Йон Братиану, посветена на естественото братство между народите от т.нар. Изток.18 Въпреки това, когато Славейков публикува собствена серия от статии на същата тема, сънародниците на Братиану не са идентифицирани на регионалната карта.19 Причината е в рискования опит да се конструира история на балканската родина. Именно това принуждава Славейков да редуцира етническия състав на региона до онези групи, чиито държави в един или друг момент са владели голяма част от полуострова. Такива се оказват гърците, българите, сърбите и турците.

Историческата география е класически аргумент за предявяване на права за собственост над определена територия. В случая обаче тя не е инструментализирана по традиционен начин. Няма данни за териториалния обхват на четирите държави. Няма сведения за размерите на периода, в който всяка от тях е доминирала над региона. Няма дори плюсове и минуси според йерархията "местни - пришълци", защото тезата за автохтонността на гърците е атакувана с контратезата за мултиетническия характер на Византийската империя. Тоест, елиминирани са базовите показатели, въз основа на които един от споменатите народи би могъл да бъде обявен за "правомерен притежател" на Балканите.

Вместо това за проблем е обявено самото наличие на претенденти за такъв статут. Уравнението "един полуостров = една държава за един народ" е оценено като принципно неразрешимо и кръвопролитната история на региона е призована в качеството на свидетел. На "подсъдимата скамейка" съответно са изправени онези, на които все още "е мъчно да повярват, че в Балканскийт полуостров не са токо те самите фактори". Според автора това са турците (заради представата, че "всякой турчин е господар"), гърците (заради т.нар. "мегали идея", визираща елинизация на балканските християни) и сърбите (заради проекта за възстановяване на сръбската държава в пределите от времето на крал Душан). Обвинения не са повдигнати само срещу етноси, които или нямат "наследствени" права (такива са арменците) или доброволно се отказват от претенции. Групата на последните се олицетворява от българите. Петко Славейков смята, че те "нямат свои велики идеи и не знам какви си мисии" освен опазването си от асимилация чрез образование на български език и икономически напредък.

Може да се спори по въпроса дали българите са действително толкова невинни, колкото изглеждат на страниците на вестник Македония. Появата на владетелни амбиции е опасен, но напълно предвидим ефект за всяка нация, която се формира с образа на полуострова като мащаб за мислене на родната земя.20 От тази гледна точка позицията на Славейков не би следвало да се приема като симптом за някакъв "вроден имунитет" на българите срещу комплекси от "имперски" тип. Тя е по-скоро индикатор за развитието на алтернативни визии за идентичност, които маргинализират "имперския" потенциал.

Ключов фактор за стабилизиране на тази тенденция е начинът, по който се интерпретира Златният Симеонов век. Колкото и да е странно, възрожденската историография се отнася двусмислено към периода, в който средновековната българска държава постига максимален териториален обхват. Военните победи на цар Симеон над Византия са разказани подробно в учебниците по история, но като образцов владетел-воин се стабилизира образът на хан Крум. За националното въображение копието на хана, забито в градските врати на Цариград и най-вече чашата от черепа на император Никифор се оказват много по-въздействащ символ от обсадата на византийската столица по времето на Симеон. Показателно е, че в периодичния печат често се срещат публикации, които се отличават с подчертан критицизъм към Златния век. Независимо от военните успехи, този период се смята за начало на последвалата "феминизация" на българския дух чрез бракове на аристокрацията с гръцки принцеси. За доказателство се сочи бързият регрес, довел до падане под византийска власт след смъртта на Симеон.21

До голяма степен именно благодарение на тази резервирана оценка Симеоновото царство не се превръща в матрица за въобразяване на родната земя. Възрожденската представа за родина наистина се формира с алтернативни параметри в образователната сфера и печата, но така или иначе тя се нарича "Балканский полуостров," а не "България на три морета". В пресечната точка между двете сфери на публичността се стабилизира териториална идентичност, в която има повече прагматизъм отколкото мит. Впоследствие държавата, в която нацията се е образувала, е изчезнала от картата, и би било пресилено да се твърди, че българите още пазят възрожденската си визия за полуострова. Сравнително устойчив е обаче рационалният баланс на идентичността. По мое мнение това е капитал, какъвто рядко се унаследява и в този смисъл заслужава усилието да се разбере как е възникнал в старата балканска "прародина".

ІІ. 4. Локалната памет: проектът за географски речник на българските земи

Как се е формирала валидната мярка за присъствие на Другия? От днешна гледна точка е извънредно трудно да гадаем какво се е случило във въображението на обикновените българи, подложени на двоен и разнопосочен натиск от страна на образователната сфера и печата. Ресурсите за анализ не са много и точно за това бих искала да привлека вниманието върху един сравнително голям, но неизследван корпус от текстове. Става дума за около 130 описания на селища, които са отпечатани в различни органи на периодичния печат. Преобладаващата част от тях са анонимни, но бихме могли да предположим, че авторите им принадлежат към низовия кадрови състав на образователната система. Публикациите датират от 1846 до 1876, т.е. практически от появата на български печат до закриването му при обявяване на руско-турската война (1877/1878). В този смисъл описанията на селища могат да се смятат за един от първите и най-добре развити жанрове във възрожденската публицистика.

Ранната им поява и устойчивите им характеристики могат да намерят обяснение в дългата традиция на обучението по география. Както вече споменах, учебниците по този предмет започват да излизат от 1835, така че дори първото описание в Български орел е изпреварено от пет географии. За разлика от късната поява и изключителния разнобой между учебниците по история, географското познание бързо се стандартизира и това на свой ред обяснява поразителната прилика между десетките описания на селища, пръснати по страниците на вестниците и списанията. С други думи, Якоруда или Дряново са описани по същия шаблон, по който в училище се учи за Япония, Испания или Русия. Методическият конспект включва координатите на града или селото, климат, реки, планини, полезни изкопаеми, занаяти, език, брой и състав на населението, сведения за образователното му равнище и евентуално бегли данни за исторически забележителности. По-интересният въпрос е дали заедно с формалната матрица се усвоява и нейният идеологически заряд.

Значителна част от наблюденията върху жанра говорят в полза на такава хипотеза. Симптоматична е например минималната мярка за компактност на българското население. Всяко четвърто описание е посветено на нахии, кази, каймакамлъци, даже области, но нито една от тези административни единици не е представена като изцяло българска. Напротив, добросъвестно са регистрирани села, населени изцяло с турци, гърци, власи, арнаути, юруци, гагаузи, черкези, татари, а специално в Добруджа са отбелязани и селища на немци и руснаци. Освен това всички такива описания съдържат списъци на населени места с хибриден етнически състав и обикновено се оказва, че техният процент е най-голям. По аналогичен начин се оформя и мозайката при описанията на отделни селища. Няма как да не направи впечатление, че по страниците на печата по-често се разказва за градчета и села, в които българите си съседстват с други групи. Статистически съотношението между описания на смесени и чисто български селища е две към едно в полза на първите. От тази перспектива дори малките села се оказват прекалено едър мащаб за етническа компактност.

Още по-любопитно е обаче, че самият критерий за етническа принадлежност не винаги съвпада с твърдия норматив, постулиран в учебниците по география и развит идеологически в печата. Става дума за съчетанието от вяра и език, от чиито елементи по правило се образува амалгамата на идентичността. В много описания тези комбинации варират в нестандартни амплитуди. В текст за Добруджа например е специално подчертано, че арменците и гагаузите говорят турски, но едните пишат с арменска азбука, а другите - с гръцка.22 Християните в Зиляхово и Росилово (Серски санджак) също говорят турски, но според автора Стоян Джансъзов си личи, че все пак са българи.23 И в добруджанското село Бейдаут се говори турски, но от друга страна селяните са си построили българско училище и получават в. Право.24 В село Едига, Бунархисарска каза, и училището, и говоримият език са гръцки, но авторът свидетелства, че сред населението няма гърци и хората "почнали да шават" за български учител.25 Дебърските българи са наричани мияци, което всъщност означава албанци, защото диалектът им звучал екзотично в ушите на сънародниците им от Охрид.26 По същата логика и серските гърци са наречени дарнаци. В описанието на санджака пише, че стандартен гръцки можел да се чуе само в Алистрат, макар че в града преобладават българи.27

Според Джинот във Велес по принцип се говори български, но учителят преподавал "сръбски мешано с немачки" и поради това децата "дома кога си ходат, не ся разумят домашни свои".28 Според описание в Дунавски лебед, варненските българи говорят гръцки и съжителстват с гагаузи, които пък говорят турски.29 И двата етноса пращат децата си в българско училище, макар че и едните, и другите "нито словце по български знаят". Въпреки това анонимен гагаузин заявява, че сънародниците му са всъщност българи - потомци на деца, осиротели при османското нашествие. Подобна версия за произход, която не почива на езиковата идентичност, е регистрирана и в Арбанаси.30 Тукашните българи нито говорят албански, нито се идентифицират като албанци, но това не им пречи да се смятат за потомци на албанците, които основали Арбанаси. Наричат ги "предците арнауткьойлии", гордеят се с приказното им богатство и оценяват преселението им във Влашко като локална катастрофа.

Така или иначе, по-важно е да обърнем внимание върху следната особеност. Лингвистичните "отклонения" се третират като проблем най-вече в статистическите обобщения при описания на големи административни единици. Именно тук се появява травматичната категория на "изгубените българи", но все пак би следвало да имаме предвид, че тя е въведена от наблюдатели, а не от говорители на групите, за които става дума. Вероятно неслучайно употребата на език, който не съвпада с етнонима, по-рядко се приема за дефект на идентичността, когато описанието се отнася за конкретно селище. Това навежда на мисълта, че такива текстове отразяват локалната норма за етнически колектив, а тя от своя страна се конструира по значително по-сложен начин от комбинацията на език и вяра. Отговорът на въпроса "кои сме ние" на практика се образува от сечение на фактори, които не влизат в методическите указания за описание на идентичността. Възможните алтернативи не са регистрирани в уроците по география и поради това в класическия случай нациите се формират не само без да усвоят капацитета на този ресурс, но без дори да разберат за неговото наличие.

В известен смисъл би могло да се твърди, че при формирането на българската нация това общо правило е било нарушено. Не става дума просто за десетки описания на селища, съдържащи образци на локални интуиции за идентичност. Става дума за проект, който да преобразува сбора от конкретни описания в учебник по родинознание на българската нация. Нестандартната идея е лансирана в края на 1869, когато един неизвестен млад учител на име Моско Добринов публикува обръщение към сънародниците си с молба да му изпращат (директно или чрез печата) описания на родните си селища.31 Целта е съставяне на географски речник на населените с българи земи.

Добринов декларира, че възнамерява да започне описанието на Балканите от България, Тракия и Македония, но в действителност познава само територията между Търново и Видин. Именно затова му е необходима помощ. На практика това означава, че по замисъл родината няма предварително зададени предели, а ще се простре дотам, докъдето има хора, мотивирани да включат селищата си в нейните граници. Акцията е подкрепена от влиятелни лидери на общественото мнение като Каравелов и Славейков и придобива масов характер.32 Само за 6 години по темата са публикувани около 90 материала, т.е. двойно повече отколкото за целия период от 1846 до 1870.

Но максималният прагматизъм на предложеното решение дава и друг, по-значителен резултат. Благодарение на предприетото "допитване" микроравнища на колективната памет, които по традиция остават незабележими, получават достъп до публичността, а оттам и до въображението на формиращата се нация. И както би могло да се очаква, те нямат нищо общо с античността или с Византия, с царете на България или с елитните еничари и хареми на султаните. Заставени да говорят не от името на нацията, а от името на малкия локален колектив, низовите кадри на образователната система написват история, съставена от преселения, природни бедствия, както и съдбоносни действия на местните аги. Собствена роля в тези сюжети получават всякакви етнически групи - дори номади като циганите-катунари, стига присъствието им да се е запечатало в селищната памет. Няма защо да подценяваме факта, че за "членство" във въобразената родина масово се кандидатства именно с такива досиета. Още повече, че те се приемат на доверие и се печатат без редакции в периодичния печат. Само по себе си това навежда на мисълта, че независимо от стремежа да се предявят претенции за собственост над определена територия, присъствието на други народи съзнателно се нормативизира и в крайна сметка се превръща в част от представата за българска земя.

Разбира се, трябва да имаме предвид, че проектът за колективно рисуване на географска карта остава недовършен. Политическото освобождение заварва българите без такава книга, която да съдържа окончателен отговор на въпроса "коя е нашата родина". И все пак има базови координати, които се стабилизират. На първо място, мащабът на Балканите, налаган от училищата и печата, провокира представата за споделена територия и силно намалява възможността да се формира национален мит на базата на класическата връзка между "кръвта и земята". Тъкмо обратно, в българския случай гъвкавата граница между свое и чуждо се оказва приемливо условие за принадлежност към определена територия. Неслучайно, в оптималния, утопичен вариант родната земя се мисли като европейска - т.е. като идеологически "инструмент", който служи не за производство, а за усвояване на цивилизационна идентичност. Не е случайно също така, че Балканите придобиват уникалност само във вторични визии, които са създадени, за да компенсират кризата на тази утопична икономика.

На второ място би следвало да отбележим, че начинът, по който у българите се формира териториална идентичност, води до нормативизиране на хибридността. По стечение на обстоятелствата върху същия принцип почива и етногенетичната версия - произходът на българската нация се мисли като плод на равностоен и продуктивен синтез от племената на славяните и протобългарите. Вероятно този двоен идеологически ресурс обяснява защо - въпреки вътрешните напрежения и нарастващата конкуренция между съседите - идеята за регионална общност все пак се дебатира в публичната сфера. Коментират се основни параметри като език, история, кръвно родство, но до кристализиране на образа на homo balkanicus не се стига. Стига се до нещо друго, което би могло да се определи като блокиране на ресурсите за мислене на идентичността през призмата на "чистата раса" и "чистата територия". Не може да се каже, че това е малък резултат. Но все пак ми се струва, че той само би спечелил, ако не го митологизираме като "вродена толерантност", а го рационализираме като наследство от живота на няколко поколения българи в една друга родина, наречена с алтернативни имена.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Изследването е направено със стипендия на проекта Nexus към Центъра за академични изследвания, София. Текстът е под печат в различни издания под формата на отделни статии. Вж.: Д. Лилова (Лилова 2003б, 2003в, 2003г, 2003д). [обратно]

2. Обстойни анализи по проблема вж. у А. Димитров (Димитров 1980, 1981), S. A. Somel (Somel 2001), Г. Плетньов (Плетньов 1994). [обратно]

3. По-подробно по този въпрос вж. Цв. Георгиева (Георгиева 1999). [обратно]

4. По-подробно по този въпрос вж. Кр. Даскалова (Даскалова 1997, 1999). [обратно]

5. Единственият учебник по история, в който се лансира версията за произход на българите от древните илири, е т.нар. Царственик на Христаки Павлович от 1844. Версиите на Йордан Хаджиконстантинов Джинот и на Георги Раковски (за българите като племе-родоначалник на цялата индоевропейска цивилизация) не само не се срещат в учебниците, но и почти не са коментирани от други автори в печата. Вж.: Й. Х. Джинот (Джинот 1852), Г. С. Раковски (Раковски 1860). [обратно]

6. За възникването на стигматичния стереотип за Балканите във въображението на Западна Европа вж. М. Тодорова (Тодорова 1999). [обратно]

7. Вж.: М. Балабанов (Балабанов 1875). [обратно]

8. Тезата е изключително популярна. Най-синтетичното й изложение се среща у Петко Славейков (Славейков 1869): "Развращени и деморализувани, съсипани и измекушавели, Гръците станаха плен първо на презираните от тях варвари - Македонците, а още по-после и на Римляните, които в онуй време им пришиваха ироническото название Graeculi (гърчуленца) (...) От онуй време до днешний век Гръците в Еллада ся губят от лицето на Историята." [обратно]

9. Теорията на американския учен Джон Дрепер за биологическия цикъл в живота на всеки народ (раждане, съзряване, старост, смърт) добива широка популярност сред българския елит. Исторически версии на тази основа се разпространяват както в емигрантския (в. Свобода, в. Независимост), така и в цариградския (в. Македония, сп. Читалище) печат, а през 1875 е преведена и книгата на руския учен Димитри Писарев, убеден последовател на Дрепер - вж. А. Илиев (Илиев 1875). [обратно]

10. Това е единствената версия, свързана с общото минало на балканските народи, която се стандартизира не само чрез печата, но и чрез учебниците по история. Така например в учебника на Драган Манчев (Манчев 1872; ІІ изд. 1874: 9) изрично се твърди: "Някои наричат Византийската държава и Гръцка, но това не е право; защото Византийската държава никога не е била Гръцка. Има едно нещо само, че в държавата и в църквата общеупотребителний язик е Гръцкий". [обратно]

11. Цитатът е от в. Отечество - вж. Гръцкий язик на Изток (Гръцкий язик... 1869), но аналогични материали се срещат често и във в. Македония от същия период. [обратно]

12. Вж. например учебниците на Сава Радулов (Радулов 1843), Иван Богоров (Богоров 1851), Ботю Петков (Петков 1868). [обратно]

13. Вж. учебниците на Йоаким Груев (Груев 1861, 1866). Преди 1866 нито една география не съдържа данни за административното деление на балканските земи. След 1866 само Ботю Петков (Петков 1868) и Рада Киркович (Киркович 1874) не споменават вилаетите и продължават да използват традиционното деление по области. [обратно]

14. Това са учебниците на Неофит Бозвели (Бозвели 1835), Иван Богоров (Богоров 1851), Петър Оджаков (Оджаков 1866), Димитър Благоев (Благоев 1874) и Рада Киркович (Киркович 1874). [обратно]

15. Вж.: Йоаким Груев (Груев 1861, 1866), Драган Манчев (Манчев 1862), Петър Оджаков (Оджаков 1866), Ботю Петков (Петков 1868), Кузман Шапкарев (Шапкарев 1868), Димитър Благоев (Благоев 1874) и анонимния Учебник по географията на Азия, Африка, Америка, Австралия и Европа във физическо, етнографическо и политическо отношения, съставен на руски от К. Смирнова (Учебник по географията... 1874). [обратно]

16. Вж.: Петко Славейков (Славейков 1869г). [обратно]

17. Вж.: Петко Славейков (Славейков 1869а). [обратно]

18. Вж.: Новий панслависткий манифест на г. Братияно (Новий панслависткий... 1869); [Слово на румънския премиер Братиану] ([Слово на румънския...] 1869). [обратно]

19. Вж.: Петко Славейков (Славейков 1869в, 1869д). Цитатите по-долу са от тези статии. [обратно]

20. Бенедикт Андерсън (Андерсън 1998: 183) изследва подобни териториални визии в колониален контекст и ги нарича ефект на "картата-като-логотип", който произтича от "практиката на колониалните държави да оцветяват своите колонии върху картата с имперски цвят": "Незабавно разпознаваема и видима навсякъде, лого-картата прониква дълбоко в масовото въображение, превръщайки се в емблема на антиколониалния национализъм, който предстои да се роди". [обратно]

21. За визуализирането на държавите на Крум и Симеон и техните идеологически употреби в обучението по история след 1878 вж. А. Хранова (Hranova 2003). Повече подробности за начина, по който се стабилизират образите на българските владетели в историографията преди 1878, вж. у Д. Лилова (Лилова 2003). [обратно]

22. Вж.: Д. Ганчев (Ганчев 1876). [обратно]

23. Вж.: Ст. Джансъзов (Джансъзов 1870/1871). [обратно]

24. Вж.: Д...иев (Д...иев 1870). [обратно]

25. Вж.: Т. Милков (Милков 1870). [обратно]

26. Вж.: Й. Х. Джинот (Джинот 1859б). [обратно]

27. Вж.: Ст. Джансъзов (Джансъзов 1870/1871). [обратно]

28. Вж.: Й. Х. Джинот (Джинот 1859а). [обратно]

29. Вж.: С. С. Т. (С. С. Т. 1861). [обратно]

30. Вж.: Д. Мънзов (Мънзов 1872). [обратно]

31. Вж.: М. Добринов (Добринов 1869, 1870). [обратно]

32. Вж.: Л. Каравелов (Каравелов 1869), Петко Славейков (Славейков 1869б). [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА:

І. Учебници по география

Благоев 1874а: Благоев, Димитър. Кратко учебно земеописание. Съставено от К. Смирнов. Превел от 12. издание с малки изменения и допълнения Б. П. Част І. Общи познания из землеописанието изчислително, естествено и гражданско. Виена, печатницата на Българското отделение Янко Ковачев и с-ие.

Благоев 1874б: Благоев, Димитър. Кратко учебно земеописание. Съставено от К. Смирнов. Превел от 12. издание с малки изменения и допълнения Б. П. Част ІІ. Азия, Африка, Америка и Австралия в естествено, народоописателно и гражданско отношение. С 2 харти в текста и 4 прибавени накрая. Виена, печатницата на Българското отделение Янко Ковачев и с-ие.

Благоев 1874в: Благоев, Димитър. Кратко учебно земеописание. Съставено от К. Смирнов. Превел от 12. издание с малки изменения и допълнения Б. П. Част ІІІ. Европа в естествено, народоописателно и гражданско отношение. С притурка: Европейска Турция и Руската империя и едно наставление за как да се чъртаят харти. С 4 харти извътре, 1 накрая, а 12 за чъртания. Книжарницата на Хр. Данов. Виена, печатницата на Българското отделение Янко Ковачев и с-ие.

Богоров 1842: Богоров, Иван. Математическа география. Преведена от русскийт на новобългарскийт език. Част първа. Одеса, во Брауновата типография.

Богоров 1843: Богоров, Иван. Всеобща география за децата. Преведе от русский език Иван А. Богоев. Белград, в Княжеско-сърбската типография.

Богоров 1851: Богоров, Иван. Кратка география математическа, физическа и политическа от И. Андреева. Букурещ, в И. Копайниковата книгопечатня.

Витанов 1873: Витанов, Димитър. Физическа география от М. Ф. Мори. С две карти - за ветровете и морските течения. Превел Д. Витанов, Издава книжярницата на Хр. Г. Данов и с-ие в Пловдив, Русчюк и Велес. Прага, у книгопечатн. Милитки и Новак.

Груев 1861: Груев, Йоаким. Уроци от землеописание от Й. Груева. Издава ся от съдруж. на Бълг. книгопродавница в Пловдив. Вена, у книгопечатн. Л. Сомера (ІІ изд. 1865, ІІІ изд. 1870, ІV изд. 1872, V изд. 1874; частта по математическа география е преиздадена на два пъти под заглавие Уроци по изчислително землеописание през 1862 и 1863).

Груев 1866: Груев, Йоаким. Малко землеописание за детца от Й. Груева. Книжарница на Хр. Г. Данова и др. в Пловдив, Русчюк и Велес. Вена, книгопечатн. Л. Сомерова и с-ие (ІІ изд. 1868, ІІІ изд. 1870, ІV изд. 1872, V изд. 1873).

Данов 1865а: Данов, Христо. Землеописателен атлас в двадесят и четири карти от Хр. Г. Данов. Издава ся от книжарницата на Хр. Г. Данов и друж. в Пловдив. Вена, печатница Л. Сомерова, литограф. Обенхаймера (ІІ изд. 1874).

Данов 1865б: Данов, Христо. Малък учебен атлас в девят карти. Съдържание: 1. Гороописателна карта на земното кълбо. 2. Горо- и водоописателна карта на Европа. 3. Карта за Европа в граждански прегляд. 4. Горо- и водоописателна карта на Азия. 5. Карта на Азия в граждански прегляд. 6. Африка. 7. Северна Америка. 8. Южна Америка. 9. Австралия и Великий океан. От Хр. г. Данов. Издава ся от книжарницата на Хр. Г. Данов в Пловдив.

Енчев 1873а: Енчев, Димитър. Космография. (Ръководство за училищата). Съставили А. Малинин и К. Буренин, преподаватели в 4-та Московска гимназия. От третото изправено и допълнено издание превел Д. Енчев. Със 101 фигури. Книгопродавница Момчилова и Сие в Търново. Виена, у книгопечатница Л. Сомер и сие.

Енчев 1873б: Енчев, Димитър. Физическа география. (Ръководство за училищата.) съставили А. Малинин и К. Буренин, преподаватели в 4-та Московска гимназия. (С 25 чъртежи.) От третото изправено и допълнено издание превел Д. Енчев. Книгопродавница Момчилова и С-ие в Търново (и Русе).

Иванов 1867: Иванов, Игнати. География по американска метода. С фигури и картици в текста. От Игнатий Иванов. Книжарницата на Д. В. Манчов в Пловдив. Вена, у книгопечатница на Л. Сомер и сие.

Икономов 1856: Икономов, Георги. Кратко землеописание. Естествено-матиматическо и гражданско от Георгия Економова, дупничянина. Букурещ, в книгопечятнята Копайникова.

Киркович 1874а: Киркович, Рада. К. Смирнов. Землеописание. Европа във физическо, етнографическо и политическо отношение. Гимназический курс. Преведе Рада П. Киркович. Първо издание. Издава книжарницата на Д. В. Манчов в Пловдив, Свищов и Солун. Вена, книгопечатница Л. Сомер и др.

Киркович 1874б: Киркович, Рада. К. Смирнов. Землеописание. Общи познания. Книги за приготвителни училища. Преведе Рада П. Киркович. Първо издание. Издава книжарницата на Д. В. Манчов в Пловдив, Свищов и Солун. Вена, книгопечатница Л. Сомер и др.

Манчев 1861: Манчев, Драган. География за Европейска Турция от Д. Василев.

Манчев 1862: Манчев, Драган. Кратка география за малки деца. От Д. В. Манчева. Издава книжарницата на Д. В. Манчева. Вена, щампарницата манастира ерменскога (ІІ изд. 1864, Браила, в Рум.-бълг. типогр. на Хр. Ваклидова).

Манчев 1866: Манчев, Драган. Малък географически атлас в осъм карти. Издава ся от книжарницата на Д. В. Манчева в Пловдив. Виена, книгопечатница Л. Сомера.

Манчев 1868: Манчев, Драган. География от Д. В. Манчов.

Манчев 1869: Манчев, Драган. Землеописание за първоначялни ученици с 45 щампици и с харта за целий свят от Д. В. Манчева. (По К.) Пловдив. Издава книжарницата на Д. В. Манчева, Вена, у печатница на Л. Сомера.

Михайловски 1869: Михайловски, Никола. Кратко землеописание. От Н. Михайловскаго. Издава Българското читалище в Цариград, народна печатница при Българската църква.

Момчилов 1869: Момчилов, Иван. Малко политическо земеописание, съставено от Иван Н. Момчилова. Книгопродавница Момчилова и сие в Търново. Вена, у книгопечатн. Л. Сомерова (ІІ изд. 1872).

Бозвели 1835: Бозвели, Неофит Хилендарски. Краткое политическо землеописание за обучение на българското младенчество. Напечатано с одобрением и иждивением его светлости княза сербскаго Милоша Теодоровича Обреновича, на дар учащейся болгарской юности, благословением же преосвещенейшаго Сербии митрополита г. Петра и издано от Неофита архимандрита Хилендарца, родом же котлянца. Част пятая. В Крагуевце, у Княжеско-сербской типографии.

Оджаков 1866: Оджаков, Петър. Начялни познания от география по немска метода от П. В. Оджакова. Издава ся от книжарницата на Д. В. Манчева в Пловдив. Вена, у книгопечатн. Л. Сомера.

Паракуцов 1871: Паракуцов, Митко. Земеописание за пръвоначални ученици от Митко Ст. Паракуцов. Издание пръво. Русчюк, в книгопечатницата на Дунав. Област.

Параладов 1861: Параладов, Т. География за ІІ клас на ланкастерските училища, преведена от молдавски с некъкви си убавки и прибавки от учителя на ІІ Ланкастерско в Болград училище Т. Параладова. Болград, в печатницата на Българското централно училище.

Петков 1868: Петков, Ботю. Кратка всеобща география от Ботя Петкова. Издава ся от книжярницата на Д. В. Манчева в Пловдив. Вена, у кигопечатн. Л. Сомера.

Петров 1865: Петров, Спиридон. Пълна математическа и физическа география от Спиридона Петрова. За употребление на народните училища. Чяст първа. Математическа география. Издание първо. Русе, в печатницата на Дунавската област.

Радулов 1843: Радулов, Сава. Стихийни уроци землеописания. С гречески на българский язик преведени от Сави Илиевича в полза учащим се българским юношам. Смирна, в типографии, А. Дамианова.

Радулов 1858: Радулов, Сава. Всеобща география. Составил А. Ободовский. Превел от руский С. Радулов, Курс първий. Одеса, в типографии П. Францова.

Радулов 1866: Радулов, Сава. Сравнително землеописание. Общи познания в землеописанието математическо, физическо и политическо. Превел и издал С. Радулов. Болград, в Училищната книгопечатница.

Робовски 1860: Робовски, Стоян. Краткий приглед на въведението на всеобщата география за малките деца. Наредил Стоян п. Андреев Робовский. Напечатал же с свое иждивение Иван Юрдан Бадювци, еленчанин. Издание първо. Цареград-Бейоглу, в типографии Ц. вестника и содружия.

Стоянов 1861: Стоянов, Найден. Кратко землеописание за детца. Превел Найден П. Стоянов. Издава ся от Съдруж. на Бълг. книгопродавница в Пловдив. Виена, книгопечатница Л. Сомера.

Търновски 1869: Търновски, Костаки. Ръководство за употребление на изкуствените земнии и небеснии глобуси за училищата и географолюбителите. Превод от К. Ив. Търновский. Първо издание. Цариград, в печатницата на Македония.

Учебник по географията... 1874: Учебник по географията на Азия, Африка, Америка, Австралия и Европа във физическо, етнографическо и политическо отношения, съставен на руски от К. Смирнова. (Превод от 12.то издание с допълнение за Росия и Европ. Турция.) намира ся за продан при Габровското училище. Виена, печатница на Българското отделение на Янко Ковачев и с-ие..

Фотинов 1843: Фотинов, Константин. Общое землеописание вкратце за сичката земля. Преведено от греческий на славяно-болгарский язик, умножено же с распространением и прибавлением многоразних потребних областей и сега перво на свят издано с трудом Константина Г. Фотинова С. Смирна, в типографии А. Дамианова.

Хрулев 1858: Хрулев, Тодор. Кратка география или землеописание. Составлено от Тодора Т. Хрулева за руководство на началните в географията ученици. И напечатано с иждивението на Йована Стоянова Мер. Издание първо. Букурещ, в типографията Нифона, Митрополита (ІІ изд. 1861).

Хрулев 1863: Хрулев, Тодор. Кратко землеописание от Теодора П. Хрулева. Издано с иждивението на Г. Иваница Кънчова. Браила, в Румъно-Българската книгопечятница на Хр. Д. Ваклидова.

Шапкарев 1868: Шапкарев, Кузман. Кратко землеописание за малки детца на наречие по-вразумително за македонските българи. Наредил Един Македонец. Ся издават от Андрея Атанасова, ресенца. Цариград, в печятницата на в. Македония.

ІІ. Учебници по история

ІІ. 1. Българска история

Войников 1861: Войников, Добри. Кратка българска история от Добря П. Войников. Издание първо. Във Вена, у книгопечатн. Л. Сомера.

Груев 1869: Груев, Йоаким. Българска история от Й. Груев. Виена, у книгопечятницата на Л. Сомер.

Душанов 1870: Душанов, Димитър. Кратка българска история по питание и отговор за първоначялнити училища. От Д. Т. Душанова. Цариград, в. Македония. (II изд. Виена, 1872; III изд. 1874).

Манчев 1872: Манчев, Драган. Кратък извод от блъгарска история. Изваден от съчинения А. Хилфердинга и на други. Книжарница Д. В. Манчев - Пловдив, Свищов, Битоля. Печатано в печатница Л. Сомер и др. у Вена (II изд. Блъгарска история за народни училища. Стъкми от разни съчинения по блъгарската история Драган В. Манчов. Второ издание допълнено. Книжарница Д. В. Манчов в Пловдив, Свищов, Солун.Печатано в печатница Л. Сомер и др. у Вена 1874).

Н. Г. М. 1869: Н. Г. М. Българска история за пръвоначялни ученици от Н. Г. М. Виена, книгопечатн. Л. Сомер и сие.

Павлович 1844: Павлович, Христаки. Царственник или история болгарская, която учи отгде са Болгаре произишли, како са кралевствовали, како же царствовали и како царство свое погубили и под иго подпаднали, из Мавробира Латинскаго, Барония, Иоанна Зонаря, Буефира Французскаго, Теофана Греческаго, светаго Евтимия Терновскаго, Светаго Димитрия Ростовскаго и других летописцев собрана. Издание первое. Bolgarische Geschichte. У Будимур писмени Кр. Свеучилища Пещанског.

Сокращенна... 1856: Сокращенна болгарска история. Цариград, книгопечатница Ц. вестника.

Фингов 1876: Фингов, Димитър. Българска история. От А. Хилфердинга. Превел Д. Фингов. Част първа. Книжарница на Д. В. Манчов в Пловдив, Свищов, Солун.

Цанков 1866: Цанков, Драган. Българска история. От Д. Цанков. Второ издание. Във Вена, у книгопечатница Л. Сомер и др. (III изд. Кратка българска история от Д. Цанкова. Трете издание. Пловдив. Издава ся от книжарницата на Д. В. Манчева, Печатано в типогр. на Л. Сомера във Вена 1868; IV изд., 1869; V изд., 1870).

Шишков 1873: Шишков, Тодор. История на българския народ. Съставил Т. Н. Шишков. Нов учебник в две части, назначен за по-горните классове на народните наши училища. Първо издание от книгопродавницата Момчилов и сие в Търново и Русе. Цариград, в печатницата на Читалище.

ІІ. 2. Всеобща история

Блъсков 1864: Блъсков, Рашко. Въведение в всеобща история с кратко прибавление от старобългарската история. Наредил Р. Ил. Блъсков (по Шлецера). Болград, в Училищната книгопечатница.

Груев 1858: Груев, Йоаким. Кратка всеобща история от Смарагдова, преведена от Й. Груева. Цариград-Галата, в книгопечятницата на Д. Цанкова и Б. Миркова (II изд., Начъртание на всеобща история за първоначялни училища. Ново издание. От книжарницата на Хр. Данова и др. в Пловдив. Във Вена, у книгопечятн. Л. Сомера 1867).

Грънчаров 1858: Грънчаров, Никола. Древня египетска история. Преведена за любопитство на прочитателите и за полза на Българския младеж от Н. Гранчаров. Първа част. Издатела й Раллис П. Казасидес. Букурещ. Типографията Нифон Митрополита.

Йошев 1861: Йошев, Георги. Кратка всеобща история в прости разкази ради юношества. Превел от Русский язик Георгий С. Йошев. С вопроси за повторение на разказите, с общо хронологическо обозрение на Историята и с 4 исторически харти. Белград, в Княжеско-сърбската книгопечатня.

Казанакли 1864: Казанакли, Никола. Краткий учебник по всеобща история. Съчинение д-р Георга Вебера, Професора и Директора на школата в Гейделберг. Преведено от немский язик на руский под редакция Н. Соколова. От пето издание от русский на българский язик преведено от Н. Казанакли, учителя на всеобща история и география от Централното в Болград училище. Древна история. Болград, в училищната типография.

Кипиловски 1836: Кипиловски, Анастасий. Кратко начертание на всеобщата история от професорат господина Ивана Кайданова, а от Российскиат на Славено-Болгарскиат наш язик преведено и в най-новата история допалнено от Анастаса Стояновича Кипиловскаго, уроженца Казанскаго в Болгарии, и посвященно господину Иоанну Добрьову Х. Бакалоглу. Weltgeschichte. В Будим, в Университетската кралевска типография.

Манчев 1869а: Манчев, Драган. Общий поглед въз всеобщата история за първоначални ученици. От Д. В. Манчева (по И. Б.). Пловдив, Издава книжярницата Д. В. Манчева. Във Вена, у книгопечятн. Л. Сомерова.

Манчев 1869б: Манчев, Драган. Скъсена всеобща история. Съставил Д. Иловайский. Преведе Д. В. Манчов. Виена, у книгопечатницата Л. Сомер и с-ие (II изд. Скратена всеобща история за средни училища. От Д. Иловайский. Преведе Д. В. Манчев. С историческа харта. Издава книжарницата на Д. В. Манчев и Хр. Г. Данов и с-ие Виена , 1870).

Михайловски 1873: Михайловски, Никола. Ръководство към всеобщата история. Съставил Д. Иловайский. Превел Н. Михайловский. Част първа. Древнийт мир. Издание първо. Книгопродавница Момчилова и сие в Търново и Русе. Във Виена, у книгопечятн. Л. Сомер и друж.

Михайловски, Момчилов 1865: Михайловски, Никола, Иван Момчилов. Очерки из историята и народните сказания. (Древня история). Превод Н. Михайловскаго и Ив. Н. Момчилова (с поправка на първия). Издание първо. Във Виена, в типографията Л. Сомерова.

Чолаков 1851: Чолаков, Атанасий. Введение в Всеобщата История. Превел от русски Атанасий Чолаков Хилиандарец. Част I. В Цариград, типографията на Ц. вестник.

ІІ. 3. Османска история

Бобчев 1871: Бобчев, Стефан. Съкратена османска история, издава ся от Българското Печатарско Дружество "Промишление". Цариград, в книгопечатницата на А. Папазиана.

Вълчанов 1872: Вълчанов, Кирияк. Кратка история на арапите и турците от Мохамеда и досега. Издава Кирияк Вълчанов. Браила.

Груев 1869: Груев, Йоаким. История на османската държава. За ученици в предуготвителни училища. От Й. Груев. Виена, книгопечятн. Л. Сомер и с-ие.

Груев 1872: Груев, Йоаким. История на Османското царство от Й. Груев. Първий период от основаването на Османската държява до обладанието на Цариград от Мухаммеда II. В книгопечатницата на Едриненский вилает.

Славейков 1857: Славейков, Петко. Скратение на Турската История. От основанието на Империята до наш-те дни. Списана на францушки от Н. Малуфа. Преведена и попълнена с някои приложения от П. Р. Славейкова. Издава са с позволението на министерството просвещения за употребление в българските училища. Цариград-Галата, у книгопечатицата на Д. Цанкова и Б. Миркова.

ІІІ. Статии и книги до 1878

Балабанов 1875: Балабанов, Марко. По повод 11 май. // Век, IІ, № 20 от 17 май.

Блъсков 1979: Блъсков, Рашко. Автобиография на Райча Илиев Блъсков. София.

Ганчев 1876: Ганчев, Добри. Добруджа. // Напредък, ХІ, № 105 от 29 октомври.

Гръцкий язик... 1869: Гръцкий язик на Изток. // Отечество, I, № 12 от 10 октомври.

Д...иев 1870: Д...иев. Описания [на добруджанските селища Бабадааг, Касапкьою, Каранасуф, Саръюрт, Бейдаут, Саръгьол, Горне и Долне Чамурлии, Потур]. // Македония, IV, № 77 от 1 септември.

Джансъзов 1870/1871: Джансъзов, Стоян. Описание на Зъхненската кааза (Серский санджак). // Право, V, № 44 от 28 декември; № 45 от 4 януари.

Джинот 1852: Джинот, Йордан Хаджиконстантинов. Обичаи славянски. // Цариградски вестник, IІІ, № 101 от 20 септември.

Джинот 1859а: Джинот, Йордан Хаджиконстантинов. Статистическо описание на Велеш ка околия, Кръстовча, Охрид и Битоля. // Цариградски вестник, IХ, № 422 от 14 март; № 423 от 21 март.

Джинот 1859б: Джинот, Йордан Хаджиконстантинов. Статистическо описание на Дебърска река в Стара Болгария. // Цариградски вестник, IХ, № 412 от 1 януари.

Добринов 1869: Добринов, Моско. Явно желание. // Македония, IV, № 6 от 4 декември; № 13 от 31 декември.

Добринов 1870: Добринов, Моско. Към почтените господа любители на народното просвещение. // Македония, IV, № 65 от 11 юли.

Илиев 1875: Илиев, Атанас. Съкратена история на умственото развитие в Европа от Д. И. Писарев. Цариград.

Каравелов 1869: Каравелов, Любен. [За географския речник на Моско Добринов]. // Свобода, I, № 7 от 17 декември.

Касабов 1869: Касабов, Иван. Прошението на българските нотабили при Etoile d’Orient. // Народност, II, № 18 от 23 март.

Милков 1870: Милков, Тодор. Описание на Бунархисарската кааза. // Македония, IV, № 56 от 8 юли.

Мънзов 1872: Мънзов, Димитър. Описание на Арнауткьой (Арбанасе). // Право, VІІ, № 4 от 3 април.

Новий панслависткий... 1869: Новий панслависткий манифест на г. Братияно. // Македония, III, № 6 от 7 януари.

Оджаков 1871: Оджаков, Петър. Сказка върху славяните въобще и върху българите в особенност. // Читалище, II, № 1, 1-19; № 2, 49-55.

Раковски 1860: Раковски, Георги. Кратко разсуждение върху тъмния и лъжовния начяла, на коих е основана стара повестност всех европейских народов. Белград.

С. С. Т. 1861: С. С. Т. Варна. // Дунавски лебед, I, № 41 от 11 юли; № 42 от 18 юли.

Славейков 1869а: Славейков, Петко. Едно ново племе в Турция. // Македония, IІІ, № 12 от 15 февруари.

Славейков 1869б: Славейков, Петко. [За географския речник на Моско Добринов]. // Македония, IV, № 6 от 4 декември; № 13 от 31 декември.

Славейков 1869в: Славейков, Петко. Междуособните борби на народите в Балканскийт полуостров и технийт резултат. // Македония, III, № 28 от 7 юни.

Славейков 1869г: Славейков, Петко. ["Не сми криви, ако сми славяни"]. // Македония, IІІ, № 12 от 15 февруари.

Славейков 1869д: Славейков, Петко. Положението. // Македония, III, № 18 от 29 март; № 19 от 5 април; № 20 от 12 април; № 21 от 19 април; № 24 от 10 май; № 27 от 31 май.

[Слово на румънския...] 1869: [Слово на румънския премиер Братиану]. // Македония, III, № 10 от 1 февруари.

ІV. Статии и книги след 1878

Андерсън 1998: Андерсън, Бенедикт. Въобразените общности. София.

Бойчева 1986: Бойчева, Вера. Йосиф Ковачев. // Радетели за просвета и книжнина. София, 393-405.

Гелнър 1999: Гелнър, Ърнест. Нации и национализъм. София.

Генчев 1979: Генчев, Николай. Франция в българското духовно възраждане. София.

Георгиева 1999: Георгиева, Цветана. Пространство и пространства на българите ХV - ХVII век. София.

Даскалова 1997: Даскалова, Красимира. Българският учител през Възраждането. София.

Даскалова 1999: Даскалова, Красимира. Грамотност, книжнина, читатели, четене в България на прехода към модерното време. София.

Димитров 1980: Димитров, Ангел. Опити за денационализация на българското учебно дело през 50-70-те години на ХIХ в. и съпротивата срещу тях. // Българската нация през Възраждането. София, 361-386.

Димитров 1981: Димитров, Ангел. Българското учителство през третата четвърт на XIX век. // Проблеми на българското Възраждане. София, 206-248.

История... 1987: История на България. Т. 6. София.

Кьосев 1998: Кьосев, Александър. Списъци на отсъствуващото. // Българският канон? Кризата на литературното наследство. Съст.: А. Кьосев. София, 5-49.

Леков 1999: Леков, Дочо. Български възрожденски литературни и културни средища в чужбина. София.

Лилова 2003а: Лилова, Десислава. Възрожденските значения на националното име. София (под печат).

Лилова 2003б: Лилова, Десислава. Възрожденската модерност: алтернативност и конкуренция на образователни стандарти. // Сборник в чест на Кирил Топалов. София.

Лилова 2003в: Лилова, Десислава. The Bulgarian Names of the Balkan Peninsula. // The Balkans: Mapping Identities. Papers from the NEXUS International Conference. Sofia.

Лилова 2003г: Лилова, Десислава. Балканите във възрожденските учебници по география и в Славейковия вестник Македония. // Сборник в чест на 175-годишнината от рождението на Петко Славейков.

Лилова 2003д: Лилова, Десислава. Възрожденският проект за географски речник на българските земи. // Съседство и бариери на Балканите. Благоевград.

Македонска 1959: Македонска, Цветана. Из автобиографията и дневника на П. Р. Славейков. // Литературен архив. Т. 1. София, 17-79.

Марков 1900: Марков, Нестор. Спомен от Габрово през 1876 година. // Юбилеен сборник по случай 25-годишнината от първия випуск на Габровската Априловска Гимназия. Пловдив, 142-161.

Маркова 1986: Маркова, Зина. Недьо Жеков. // Радетели за просвета и книжнина, София, 434-441.

Минев 1944: Минев, Димо. Град Лясковец. Варна.

Минкова 1985: Минкова, Лиляна. Руската култура като посредник в немско-българските научни и литературни връзки през Възраждането. // Българо-немски литературни и културни взаимоотношения през ХVIII и ХIХ век, София, 242-257.

Плетньов 1994: Плетньов, Георги. Митхад паша и управлението на Дунавския вилает. Велико Търново.

Тодорова 1999: Тодорова, Мария. Балкани, балканизъм. София.

Hranova 2003: Hranova, Albena. Boundaries, Bridges, Roads, Crossroads. An Approach to a Balkan Figurative Map. // The Balkans: Mapping Identities. Papers from the NEXUS International Conference, Sofia, 2003 (under print).

Mishkova 1994: Mishkova, Diana. Literacy and nation-building in Bulgaria 1878-1912. // East European Quarterly, XXVIIII,, № 1, 63-93.

Somel 2001: Somel, Selçuk Akşin. The Modernization of Public Education in the Ottoman Empire 1839-1908. Islamization, Autocracy and Discipline. Leiden.

 

 

© Десислава Лилова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.04.2003
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003.

Други публикации:
Култура и критика. Ч. III: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2003, с. 27-62.