СЛЪНЧИЦЕ МОЕ, В СТУДЕНА ВОДА

Цветан Бекяров

И досега не мога да си припомня точно кога за пръв път тя ми се присъни. Но оттогава всяка вечер я търся сред съня си, целувам до болка устните й, а през притворените си ресници ми се иска отново да видя златните години на нашата отминала младост.

Навън вятърът брули морските простори, вълните пак се гонят в своя вечен бяг, а в синкавия полумрак на каютата аз все търся лицето й и не мога да го видя.

Но толкова отдавна ли беше се случило всичко това, че сега в притихналата тъмнина все се мъча да доловя мириса на онова далечно, свежо, лятно утро, в градинката край нефтеното пристанище, в Одеса, когато я видях за първи път - млада и недокосната, с руса коса и с някакво примряло, очакващо решение в синичките езерца на очите й.

Да се случи нещо загадъчно, красиво.

Като пропуснат миг...

Не помня как се запознахме, но после на "Садовая" отведнъж ни грабна бездънното лятно синьо небе, разлюлените трепкащи листа на дърветата и разтревоженият цвъркот на врабците в градината, по чиито каменни первази бяха насядали възрастни жени и продаваха цветя. Сетне тръгнахме по "Дерибасовская", после по "Пушкинская" и едва когато заслизахме надолу, усетих соления мирис на приближаващото море. Но морето сякаш тогава не ме вълнуваше. До мен вървеше това русичко момиче - работничка от захарната рафинерия на Одеса, което живееше в работническо общежитие и може би съвсем само сред целия този хаос от чужди гласове, желания и препоръки.

Помня тръгнахме към Морската гара, към градината, която миришеше на зеленина и море.

И може би точно там, сред звъна на пчелите, опиянени от бликащия топъл мирис на големите липи, сред ручеите слънчева светлина, натежали от втурналото се лято на дърветата, опитах се и я хванах леко през кръста. И тя уплашена, свенлива, и тръпнеща от непознати тайни се дръпна отначало настрани. Но после, объркана от своята нерешителност, се изчерви, убеждавайки себе си, че може би всичко трябва да бъде точно така, притвори очите си и аз докоснах нейните меки и ухаещи на диви ягоди устни.

Сетне говорихме за Пушкин и Айвазовски, за ония истини на обикновения живот, които тогава откривахме за първи път. И в обетованата пълнота на въздуха, приказна и неземна, дори си помислих, че може би всичко това съществува нереално, като спомен, като стих, като копнеж в безкрайното море на човешките надежди. А тя се гушкаше до мен едва дишаща, всеотдайна и обречена, макар че в един миг в душата ми се прокрадна малко сребърно звънче, което тревожно зазвъня по безкрайните клетки на тялото - ето, сега денят ще си отиде, корабът ще тръгне и може би никога повече няма да се видим.

С парите, които имах в джоба си, купих цветя на Светлана /така се казваше момичето/ и когато тя вече ме изпращаше до портала на нефтеното пристанище, все ми се искаше да надникна още веднъж зад големия букет, за да видя лицето й, за да потъна за сетен миг в синкавите бездънни езерца, да я целуна...

Оттогава изминаха месеци, година.

Но какво беше се случило между двама ни толкова хубаво, че сега из зад притихналата от забравата гръд отново се зараждаха вече старите и опустели спомени, първите трепетни и забързани докосвания от изгарящия миг на младата всеобхващаща плът? Затова, докато четях писмата, си мислех, че миналото все някога ще се покрие със сладникава мъгла и всеки ще се погрижи за собствената си съдба, каквато и да стане след време, достатъчно повярвал в ненаписаните закони за разстоянията. Ето защо останах изненадан, когато веднъж следобед звънецът вкъщи звънна равнодушно, отворих вратата и Светлана ми се хвърли на шията...

Дежурният помощник-капитан ни посрещна на трапа някак си свойски усмихнато, после тихомълком ни поведе по дългите, еднообразни коридори на съветския пасажер, докато стигнахме до малка екипажна каюта с догарящ в залеза филистрин. След малко на вратата се почука и отначало се показаха непознати и чужди лица, после седнаха край нас и ме загледаха с опознаващ любопитен поглед.

Светлана ни е говорила много за вас...

Някой донесе бутилка водка, друг пусна касетофона върху бюрото и каютата се изпълни с различни гласове, цигарен дим и ритмични одески частушки. Зачукахме се с дебелите стъклени чаши по случай запознанството. Светлана ми каза, че е тръгнала да пътува като сервитьорка на кораба, за да се виждаме по често. Приели я също така в икономическия институт, все пак нали съм помощник-капитан и тя е решила да учи задочно, за да ми стане равностоен другар...

Сетне за цял живот запомних, как лежахме плът до плът във леглото, в нейната кабина, изпълнена с някакъв далечен домашен уют, със залепена моя снимка до нощната лампичка. Треперехме и се целувахме с невиждащи очи. И някаква тъмна и гореща сила, дошла от непознатите галактики ме караше да поглъщам аромата на устните.

Притисках я все по-силно до себе си, докато в един миг тя, отмаляла и задъхана, ме помоли да й разкопчея блузата. После изведнъж, уплашена и свенлива, изскочи млечната белота на нейната гръд с едва вирнати нагоре бледорозови зрънца, но по-нататък беше само всеобхватната чернилка на бездната, която ме понесе стремглаво. И в този единствен и съкровен миг като хилядолетен далечен зов до мен достигна умоляващия й глас:

- Не бива, слънчице мое, не бива...

За миг се пробудих сякаш от дълбок и неспокоен сън, опитах да се огледам настрани и дочух отново стария скърцащ звук на часовника върху етажерката, който мъчително продължаваше да отброява всяка измината секунда на времето. Тик-так... и после отново, тик-так...

Докога?...

Сепнах се и потъмнялото ми от гореща нега съзнание долови вече съвсем ясно нейния молещ задъхан гласец:

- Не бива, слънчице мое, не бива...

Срещнахме се съвсем случайно едва след още три години.

От сутринта се разхождах по потъналите в тънка есенна мъгла улички на Венеция, с избелели и олющени от влагата фасади на къщите, червеникави и неприветливи в своята старинност, през извитите дъгообразни мостчета. Вървях и си мислех колко би било приятно, ако сега до мен вървеше любимата жена, ако държа ръката й в своята и си мислим за прашните и неутъпкани друмища на необятния живот. Покрай Гранде Канале беше паднала гъста мъгла, която се лепеше по белия камък на многовековни катедрали и сгради.

Тогава я видях!

И след забързаните обяснения излезе, че по-нататък, когато е идвала във Варна, просто е нямала възможност да ми се обади, след което развеселена ми съобщи, че ето - въпреки всичко съдбата отново е успяла да ни събере...

До Светлана стоеше възрастен мъж, капитанът на кораба, който усмихнат каза:

- Светлана ни е говорила много за вас...

Тръгнахме двамата покрай зеленясалите камъни на пирсовете и чугунените престарели улични чешми с онова радостно и трепкащо в душата опиянение, което може да породи само един неспокоен и отминал миг. Измъчваше ме само цялата двусмисленост на положението, скъпите и дълбоко закътани спомени за отколешните преживявания, за годините, когато ръка за ръка пристъпвахме заедно прага на първата си и единствена младост.

След "Риалто" навлязохме в непозната уличка, минахме покрай някакъв нумизматичен магазин, сетне свихме вляво край чугунените парапети на канала и се озовахме пред старо извехтяло хотелче с изнесена напред ръждясала тенекиена табела. Без да я питам, я побутнах лекичко във входа и докато плащах за стаята, Светлана, уплашена и онемяла, трепереше цялата до мен. Собственикът с усмихнат съучастнически поглед ни поведе нагоре към втория етаж. Светлана ме стискаше за ръката със здраво вкопчени пръсти, а аз не й давах време да разбере, че след малко щеше да стане нещо ненужно и толкова желано, загадъчно безумство между две галактики, галактики, между които само от време на време се сипят изтлели искрици космически прах...

Но собственикът на хотела неумолимо пристъпваше напред, после бутна вратата на някаква стая. Вътре върху леглото лежеше полуголо момиче, покрито само с бледосинкавия си комбинезон, пушеше цигара, а около очите гримът й беше леко размазан. Край него стояха трима мъже, единият от които държеше в ръцете си видеокамера и се караше на останалите двама, че много се бавят. Хотелиерът се извини учтиво, че е сбъркал номера, притвори лекичко вратата и ни натика в съседната стая.

Навън мъглата се спускаше все по-гъста, мокра и тежка, като опипваше ръждивите си улични фенери.

Някъде отдалече се дочу забързания рев на моторен катер, после всичко наоколо стана тихо и страшно. Зад тънката стена отдясно момичето започна да вика нещо, сетне се засмя нахално и всичко ми се стори отблъскващо и противно.

- Да си вървим - казах аз на Светлана. - Нямаме работа тук.

И тя, усмихната и засияла, сякаш ми благодареше, се надигна на пръсти и ме целуна.

Срещнахме се след още две години, този път във Варна и докато се опитвах да надникна в сините езерца на очите й, забелязах, че отстрани край слепоочията бяха се появили първите едва забележими бръчици на приближаващата есен. И изведнъж разбрах, че всичко това е безмислено, пропъдени надежди, оскъдни отблясъци от миналото, когато преди много години се беше случило нещо хубаво...

Нима началото и краят единствени притежават магнетичната сила на красотата - изгрев и залез, първи сняг и последни, окапали жълти листа? След това човек започва да живее с надеждата, че ще се върнат отново най-хубавите мигове от преживяното. Но той се моли и идеализира, създава си лъжливи кумири, за да се стреми напред, а всичко наоколо е толкова реално - и хората, и улиците, и дърветата, и децата.

- Затова, - казах аз на Светлана, - остави го там онова момче, което срещна преди толкова години, остави го да почива тихо и спокойно в спомените и в мечтите като песен, като вик, като копнеж в безкрайното море на нашия живот.

Такъв човек не съществува!

Вървяхме още дълго време мълчаливо. Ресниците й заблестяха в тъмнината. Прииска ми се пак да притисна до себе си омекналите рамене, а тя да се гушне до мен, но с някакъв непознат за мене глас, като се мъчех да се овладея я попитах:

- Нима това е краят?... На нашата младост?...

- Да, слънчице моя. Това е краят. Не можем повече...

Тогава се надвесих над нея и много тихо, и много нежно я целунах по устните, по тези толкова жадувани устни, сред необятната пустош на вселената, но те ми се сториха ледено далечни, сякаш завинаги.

- Сбогом, слънчице мое, в студена вода...

- Сбогом...

Понякога ми се иска да съм езичето на корабната камбана, корабът да се люшка бесен и страховит сред дебелите вълни на океана, а гласът ми да ечи във всички посоки на белия свят. После се успокоявам - та кой ще ме чуе сред цялата тази синя безбрежност?...

<<< || >>>

© Цветан Бекяров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.02.2001
Цветан Бекяров. В една предесенна вечер. Варна: LiterNet, 2001