ТЕЗИ СЪНИЩА В СЪНЯ

Цветан Бекяров

Рано сутринта, преди докерите още да дойдат, на кораба се качи един доста беден и съсухрен човек. Той носеше под мишница картина, увита в стари изпокъсани парцали. Зад него вървеше жена на неговата възраст, на гърба на която във вързоп се полюшваше малко дете.

Жената беше със сплъстени коси. И пушеше опиум или силен ароматичен тютюн. С черна дървена лула, обкована със сребро.

Дъжд се сипеше и по палубата, и по свещената река Мей Нам, на завеса приличаше той и над зелените върхари на необятната джунгла.

Мъжът намери сушинка, разгърна картината и се загледа в нея. Тя изобразяваше речен пейзаж, над който сред пролуките на уморените от изгреви съзвездия беше нарисуван храм. Заобиколен от мириса на древно време сред още тъмни, непролазили сънни треви, в които за последен път замират сенките на идващото утро. Картина, която трябва да е наблюдавал дълго преди да заспи, за да я нарисува докрай.

Купих я от него почти на безценица, но за човека сигурно всичко, което му дадох, беше цяло състояние - сапуни, прах за пране и малко пари.

После и аз станах свидетел на подобен пейзаж, когато от възвишението "Golden Mount" или Златната планина пред мен се откри целият необятен простор на Бангкок. Някъде там се намираше улица "Патпонг" - една къса отсечка на бивше блато, която съединява двете основни магистрали на града - "Суривонг" и "Силом". Сега "Патпонг" се смята за една от най-скъпите улици, с разположени край нея квартали, в които се намират представителства, хотели и ресторанти. Чернее се и като тънко змийче обновената "New Roud", по която на времето е минавал древният път на слоновете. За жалост, тези свещени животни могат да се видят само в зоологическата градина на Бангкок, а техните махаути - учители - са се превърнали в атрактивни герои. Далече встрани плуват в сивкавата утринна мараня сивкаво зелени хълмове, вижда се и извитото русло на Мей Нам Чао Фрайя - вечната труженица и надежда за тукашните хора. По нея като малки черни точици пъплят плаващите маркети на продавачите на плодове и зеленчуци, там са и хилядите докери, които обслужват чуждестранните кораби, и малките лодки, пълни с момичета, които с обнадеждаващи движения подканят всеки моряк.

Чужди, непознати сънища, сред които аз все тичам напред, за да намеря онази незавършена обич на скитника и да я превърна в спомен...

На върха на Златната планина е построен храм, който се смята за един от най-красивите архитектурни паметници на града. Зад вратите му сякаш се чува резкият удар на лъскавите медни барабани, усеща се мирисът на струйки благовонен дим край слепите за човешките тревоги каменни танки - икони. Страховити изглеждат лицата на чуждите и непознати за мен богове, пазители на храма. Лъскави от топлата влага са и лицата на послушниците в оранжеви дхоти, с бръснати глави и стари разкривени чехли, които равномерно и монотонно в дълги напеви прославят името на своя бог.

Но под сгъстилото се влажно и южно небе, над което летеше дъждът, покривът на храма изглеждаше все така фино извит и потаен. През сухия период на годината, когато са и повечето религиозни празници на таите, пълни с ритуални символи и страх, тук често идват млади момичета, облечени в национални носии, за да танцуват в името на всяка краткотрайна младост, в името на идеята, в която са повярвали, за да вървят напред...

Усещане, което всеки преживява, без да иска, докрай... Позлатените им жълти шапчици се накланят леко встрани под ритъма на пискливи непознати инструменти. Плавни са движенията на ръцете им. Дългите поли едва докосват топлата земя. Босите нозе съвсем внимателно отлепват се от каменните плочи.

Но в моменти на внезапно появила се между тях потайна тишина отново се дочува шумолене на трева край стените на старите храмове, виждат се майстори, които рисуват тайландски пейзажи, влажният и неспокоен вятър люлее червените знаменца на мантрите, а долу Бангкок се приготвя за сън и вечерно моментно спокойствие. И само в този миг може да се види цялото религиозно великолепие и истинско лице на Изтока, обикновено и вечно, като през времето, когато боговете са създавали света...

На по-малко от осемдесет километра от Бангкок се намира и старата столица на таите - Ают Айя. Град-държава, създаден през 1350 година от Ю Тонг, известен още под името Рамадирати Първи. Владетелите на Ают Айя възприели концепцията за божествения си произход и се отделили от обикновените хора. Оттогава на всички останали било забранено да гледат царските особи, дори публично да споменават техните имена.

Но там, сред посивелите от времето и вятъра пагоди, наред с полуразрушените постройки, са се запазили оскъдните дръвчета и олисялата трева на пътеките, по които също така преди векове се е чувал прословутия звън на медните барабани и пронизителният писък на тънките свирчици. Островърхите и конусообразни куполи на храмовете изглеждат мрачни и неприветливи. Само тук-таме се чернее някой каменен бюст на Буда, който гледа света с отдавна пресъхнали очи и отчупени за молитви ръце. В нозете му стои малка глинена вазичка или чашка с вода, оставена от неизвестен посетител. С парче от евтин плат са покрити раменете на всепокоряващия учител - единствен и оскъден дар в името на отминалите времена. А хората отдавна ги няма - тръгнали са да търсят новото лице и останалите превъплъщения на Буда, в които отново да повярват, преди да изчезнат и се превърнат в глина и сън...

Наистина от върха на "Golden Mount" се вижда целият Бангкок. Долу покрай реката от близките хълмове се спущаха жени с малки кошнички в ръка, пълни с варен ориз и мирис на подправки. Те вървяха и сигурно си мислеха, че никой няма да стане такъв, за какъвто си мечтае, а дълбоко в подсъзнанието им ще тлее малката искрица, която напомня, че все пак никой от нас не е нито първият, нито последният върху тази земя.

Върнах се на кораба и отново разгърнах картината - все същият речен пейзаж сред звезди и топли съзвездия. Разглеждах я дълго и внимателно, за да стана частица от нея, по-жива след живата среща. Сред безкрайността на времето, за да мога все тъй да тичам по нейните сенки, като промъкнал се непознат и тленен дух...

После някаква тайна и непозната сила, излязла сякаш от свещените мантри, от мрачните сводове на будистките храмове, ме накара да я обърна настрани. На гърба й с разкривени букви на английски език някой беше написал:

                    Чувствам се като роса роден
И като роса все нявга ще пресъхна.
А всичко друго,
дето преживях и сътворих
                    бяха само сънища в съня ми...

Навън вятърът брули антените и мачтите на кораба, морето шуми и се вълнува, като ония неща, които все се опитвам да скрия в душата си. Не ми се спи, защото през тия последни нощи на пътуването постоянно си мисля - добре, все пак ако наистина успея някой ден да намеря обетованата земя - какво ще диря из нея, какво лекарство или лековита билка трябва да расте там, че след като я помириша или докосна с устни, ще ми даде вечното успокоение на плътта и душата.

Помня, през младежките си години често обичах да разгръщам географската карта, още тогава странно започваха да ме привличат някои от по-трудно изговоримите наименования - Нордкап, Кеелунг или Ксингханг. Всяко едно от тях беше изпълнено с толкова тайнство, с такава омайваща моряшка красота, че съвсем поривисто ми се е приисквало да грабна няколко ката бельо от гардероба, една чанта с провизии и да хукна мислено с моя кораб към това толкова привличащо име. А иначе я гледах - нищо и никаква точица, скрита някъде измежду цветните изображения на планини и вода, реки и равнини, а събрала в себе си толкова сила и такъв копнеж за скитничество! Но струва ли си всичко, което съществува на този свят, да се преживее? Толкова ли е голяма стойността на постигнатото, щом като за всяко нещо трябва да се преминава през бури и морски несгоди, през плисък по лицето на непознати вълни и чуждия допир на други слънца.

Веднъж един мой приятел беше ми завидял, че съм ходил в Япония. Без да си помисли, че дотам може да се стигне, ако се пресекат седем морета и два океана, че до Порт Саид са четири денонощия при хубаво време, още толкова през горещият ад на Червено море, когато температурата в машинното отделение достига до четиридесет и осем градуса. После две седмици ще те блъскат вълните на Индийския океан и ще се радваш съвсем по детски, че си го прегазил, когато не духат мусоните. Сетне те чакат моретата, които мият бреговете на всички страни, започващи с думичката "тай", а около кораба се насочват всички циклони и бури, които започват със същата думичка, при мисълта само на което те побиват тръпки, защото съм виждал как дебели, колкото човешка ръка, вериги се късат като памучни конци, а моряците в такива моменти започват да вярват във всички богове на света.

И да им се молят.

И през цялото това време, докато прекрачваш огромното земно разстояние не ти се случва нищо. Ходиш на вахта, ядеш каквото ти сложат в чинията и спиш между лепкавите от влагата чаршафи.

Стига да можеш.

И през цялото това време трябва да се чувстваш като навита докрай стоманена пружина, която няма право да се развие дори един оборот.

Накрая ония японски човекороботи обработват кораба за едно денонощие, половината от което си дежурен, а през другата половина си намислил да свършиш толкова много неща, сякаш си дошъл дотук не да видиш Япония, а да я превземеш като Цезар.

После отново те изпращат да се трудиш в морето, а в теб остава наивното успокоение, че си преодолял още едно разстояние...

<<< || >>>

© Цветан Бекяров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 15.02.2001
Цветан Бекяров. В една предесенна вечер. Варна: LiterNet, 2001